Докторант: Научен ръководител: Евелина Христова проф. Толя Стоицова, д н



страница1/26
Дата24.07.2016
Размер4.85 Mb.
#3031
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   26


НОВ БЪЛГАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ

ДЕПАРТАМЕНТ “МАСОВИ КОМУНИКАЦИИ”

ВЪТРЕШНООРГАНИЗАЦИОННИ КОМУНИКАЦИИ В БЪЛГАРИЯ И ПОЛИТИКА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

Дисертация за присъждане на образователна



и научна степен “доктор”

Докторант: Научен ръководител:

Евелина Христова проф. Толя Стоицова, д.н.

София

2011

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

Увод................................................................................................................................... стр. 1

ЧАСТ I. ПОЛИТИКИ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ И ВЪТРЕШНООРГАНИЗАЦИОННИТЕ КОМУНИКАЦИИ

Глава 1 Европейски съюз – история, принципи, демокрация......................................стр. 5

Глава 2 Политики на ЕС, отнасящи се до вътрешните комуникации......................стр. 16

Глава 3 Регулативна рамка на политиката на ЕС по отношение на вътрешните комуникации....................................................................................................................стр. 27

ЧАСТ II. КОМУНИКАЦИЯТА И ОРГАНИЗАЦИИТЕ

Глава 4 Същност и място на комуникациите в организационната структура..........стр. 54

Глава 5 Вътрешноорганизационни комуникации и социални групи........................стр. 80

Глава 6 Организация, култура и комуникация............................................................стр. 90

ЧАСТ III. ВЪТРЕШНООРГАНИЗАЦИОННИ КОМУНИКАЦИИ

Глава 7 Специфика на вътрешноорганизационните комуникаци...........................стр. 102

Глава 8 Съдържателни аспекти на вътрешноорганизационните комуникации - комуникатори, публики, послания и канали...............................................................стр. 122

Глава 9 Емпирични изследвания на вътрешноорганизационни комуникации в България........................................................................................................................стр. 157

ЧАСТ IV. ИЗСЛЕДВАНЕ НА ФУНКЦИОНИРАНЕТО НА ВЪТРЕШНИТЕ КОМУНИКАЦИИ В БЪЛГАРИЯ

Глава 10 Методология и дизайн на изследването....................................................стр. 171

Глава 11 А. Анализ на анкетните данни от количественото изследване...............стр. 186

Б. Анализ на данните от полу-структурираните интервюта на качественото изследване.................................................................................................................................стр. 205

Глава 12 Рамка за вътрешноорганизационни комуникации (РВОК)....................стр. 228

Заключение...................................................................................................................стр. 254

Цитирана литература.................................................................................................стр. 258

Приложения

Резюме на английски език

УВОД
Изборът на темата на дисертационния труд за вътрешноорганизационните комуникации в България и политиката на Европейския съюз (ЕС) бе мотивиран от нарастващата значимост и актуалност на проблема, както и от отсъствието на научни разработки точно в тази област.

Вътрешноорганизационните комуникации несъмнено играят значима роля в съвременната организация и в обществото като цяло. Комуникацията се превръща в своеобразен катализатор на всички отношения вътре в организациите, и от организациите към техните външни публики. Обосновано изградените и ефективно прилаганите комуникации допринасят за налагането на положителните аспекти във всички области на развитието на организациите. От друга страна, задължение на всички нива в организациите, а и на държавно равнище, е имплементацията на европейските политики и директиви в тази област и в България.

Тезата, върху която е изградена дисертацията е, че вътрешноорганизационните комуникации са нов динамичен фактор в съществуването и дейността на организациите, осъществяващи своята активност в общоевропейското пространство, което от своя страна е също така в процес на еволюция и развитие. Колкото по-добри са вътрешноорганизационните комуникации – толкова по-успешно се развива една организация. Това разбиране обяснява сериозността на предизвикателството пред учените, специалистите, ръководителите.

Целта на изследването е, от една страна, да потвърди тази теза, а от друга страна, да предостави на специалистите в областта на комуникацията информация за най-новата световна и българска практика в светлината на политиката на Европейския съюз.

На 1 януари 2007 г. Република България стана пълноправен член на Европейския съюз, с който акт се ангажира да прилага европейските правни норми, регулативи и политики във всички области на функционирането на държавата, съответно на всички официални и формални структури. От тук произтича и необходимостта от научно осветляване на политиките на ЕС.

За да могат специалистите по ПР и вътрешни комуникации – както от областта на науката, така и от сферата на практиката, да участват активно, директно или чрез поддържане и подпомагане на най-високите ешалони от ръководители на организациите и компаниите, те следва да се обърнат с лице към и добре да познават най-новите тенденции в Европа, а и във водещите държави от другите региони на света по отношение на вътрешната, а и на външната комуникация. Налага се още в самото начало да се подчертае, че това, което е оценявано като вътрешна комуникация в дадена организация или компания – например, многонационалните корпорации от типа на „Хюлет Пакард” или „ИКЕА”, определено носи в себе си и елементи на външна комуникация, най-малкото по отношение на техните национални филиали. Примерите не са подбрани фриволно, защото и двете посочени компании функционират в условия на супранационалност и мултикултуралност, понятия, които намират мястото си в този труд. Докато „Хюлет Пакард” вече има впечатляващо силно присъствие в България, то „ИКЕА” е на път да направи същото.

Очевидно е, че еволюцията в комуникацията в условията на бурното развитие на процесите на глобализация, както и зависимостта на тези процеси от самата комуникация в т.ч. и от комуникацията вътре в структурите на организациите и компаниите, изисква внимателно вникване в най-новите тенденции.

Дисертационният труд представлява сериозен научен опит в България да бъде изследвана и изяснена тази тема. Затова проучванията ни са на две равнища – теоритично, на най-съвременните и авторитетни чужди и български автори, и емпирични – чрез проведено комплексно изследване на състоянието на вътрешноорганизационните комуникации в България.

Още с пристъпването към изследването, от познатите ни нормативни документи и конкретни примери в български организации бе ясно, че проблемът е многоизмерен и комплексен.

С цел постигане на поставените цели, дисертационният труд бе оформен с такава структура, която да обедини три подхода: исторически, комплексно-теоретичен и емпиричен. Всеки от посочените три подхода доведе до постигането на конкретни научни резултати. Историческият подход позволи да бъде разкрит генезисът на проблема и неговата непреходност, а от тук и неговото трайно и голямо значение за науката. Комплексният подход даде възможност да бъдат определени основните структурни елементи на политиката на ЕС, както и да бъде проследена динамиката и еволюцията на комуникационната теория. Емпиричният подход послужи като основа на анализа на състоянието, проблемите и перспективите на вътрешноорганизационните комуникации в България, което от своя страна намери отражение в предложената в последната глава на дисертацията рамка за ефективни вътрешноорганизационни комуникации (РВОК), приложима в условията на България.

Обобщено, дисертационният труд съдържа четири части:

В Първата част на дисертацията, структурирана в три глави, се анализират политиките на Европейския съюз и тяхната връзка с вътрешноорганизационните комуникации. За България, в специфичните културни и социални условия, регулациите на Съюза се превръщат в централен фактор при регламентирането на комуникационните дейности в организациите и фирмите. Втората глава в тази част е посветена конкретно на политиките на ЕС, имащи директно или косвено влияние върху вътрешните комуникации, между които правото на свободно придвижване, информационното общество, глобализацията, човешките права, трудовата заетост и редица други. В третата глава са систематизирани и анализирани всички директиви на ЕС, формиращи регулативната рамка на политиката на Съюза по отношение на вътрешните комуникации. Особено внимание е отделено на човешките права и вътрешните комуникации на организациите - също от гледна точка на политиките на ЕС. В резултат, практиците в комуникациите ще имат възможност за лесен и бърз достъп до приетите в рамките на държавата и на ЕС регулации на областите, имащи отношение към вътрешните комуникации на организациите и компаниите.

Във Втората част на дисертацията, състояща се също от три глави, са разгледани развитието на комуникационната теория, същностните връзки между комуникацията и организациите, основните комуникационни модели и тяхното функциониране. Проучени и представени са и важни структурни елементи на комуникацията, каквито са каналът на комуникационната среда, аудиторията, диалогът и комуникационното въздействие. Разглеждани са както корпоративните информационни и комуникационни системи (КИКС), така и двупосочната връзка мениджър-служител. Стига се до разбирането, че мястото на специалиста по комуникации е там, където се създават стратегическите планове на организацията. Проследява се и какви могат да бъдат основните бариери и предизвикателства в непосредственото междукултурно бъдеще.

В Третата част се установява, че вътрешноорганизационните комуникации или комуникацията с вътрешните публики представляват много важен компонент от общите комуникационни усилия на организацията. В трите глави на тази част са разгледани състоянието и динамиката при съдържателните аспекти на комуникацията, каквито са комуникаторите, вътрешните публики, посланията, каналите, инструментите и тактиките на комуникацията. Установява се, че в България няма много изследвания по тази проблематика. Като част от подготовката за Лятната школа по ПР на Департамент „Масови комуникации” на НБУ на тема „Европейски тенденции в ПР” е проведено първото социологическо изследване на тема „Състояние и тенденции на ПР дейностите в България”.



Четвъртата част на дисертацията е преди всичко емпирична. Тя е посветена на проведеното изследване на функционирането на вътрешните комуникации в България. В Глава 10 са представени методологията и дизайна на емпиричното изследване. Следващата глава е посветена на анализа на резултатите от проучването, чрез който се установява как организациите и компаниите в България осъществяват на практика вътрешноорганизационните си комуникации. Самото проучване е осъществено в рамките на второто полугодие на 2010 година. Въз основа на резултатите, в последната глава на тази част са представени три модела на вътрешноорганизационни комуникации в България.

Дисертацията поставя началото на една желана за бъдещето практика - вътрешните комуникации в България да бъдат постоянен обект на внимание от гледна точка на високите изисквания на ЕС, да бъде оценявано периодично състоянието им и тенденциите в развитието им от гледна точка на европейската парспектива и най-високите световни критерии.

Цялостната работа по дисертацията бе подкрепена от научния ръководител и Департамент „Масови комуникации” на НБУ, за което изказвам искрената си благодарност.

ЧАСТ I

ПОЛИТИКИ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ И ВЪТРЕШНООРГАНИЗАЦИОННИТЕ КОМУНИКАЦИИ
Глава 1. Европейски съюз – история, принципи, демокрация
Европейският съюз се основава на демократични принципи, които са издигнати в качеството на критерии за членство. Преведени на езика на конкретните политики в различните области, тези принципи намират приложение и по отношение на комуникационните практики в специфичните културни условия на държавите-членки. С реалното членство на България в Европейския съюз регулациите на Съюза се превръщат в централен фактор при регламентирането на комуникационните дейности в организациите и фирмите в България.

Сериозен въпрос, който нормално възниква в повечето организации или съюзи, е с какво се характеризира управлението, основаващо се на прилагането на демократичните принципи. В основата на демокрацията в Европа стоят правото на информация и правото на изразяване на мнение. Два европейски документа подкрепят приложението на тези принципи – „Харта на основните права на Европейския съюз” - чл. 11, т.1 (ЕС), валидна за България след присъединяването ни и „Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи” - чл. 10, т.1 (Съвет на Европа), която е приета от България още от 1992 година.

Вътрешноорганизационните комуникации в условия на страни, където демокрацията е форма на управление, имат демократичен аспект, но същевременно техниият замисъл остава постигането на целите на организацията. В този смисъл, изпъкват две фундаментални тенденции във функционирането на организациите в условията на демокрация. Първата се отнася до корпоративната социална отговорност, при което „организацията става гражданин”. Другата е заложена в определението за пъблик рилейшънс (ПР), а именно изграждане и поддържане на взаимоизгодни и дълготрайни взаимоотношения с публиките на организацията (Кътлип, Сентър и Бруум, 2007: 7).

Въпрос от основен интерес е каква е връзката между вътрешноорганизационните комуникации и Европейския съюз (ЕС), тези две на пръв поглед несъизмерими и непринадлежащи си едно на друго явления – малка или голяма фирма или организация и огомен съюз от държави? Тази връзка представлява взаимна зависимост, обусловена от съществуването на организациите вътре в самия ЕС и е регулирана от неговите нормативни документи.

Възникването на ЕС има своите корени в следвоенна Европа (портал на ЕС: интернет източник 1), когато е поставено началото на сътрудничеството, довело до съвременна обединена Европа. Идеята за Европейския съюз еволюира с годините, но е общоприето, че ЕС е създаден, за да се сложи край на честите и кървави войни между съседи, чиято кулминация е Втората световна война и за да се положат основите на сътрудничество, а разбира се и на комуникации, от ново естество. През 1950 г. новосъздадената Европейска общност за въглища и стомана обединява европейските страни в икономически и в политически план, като целта е да се формулират общи интереси и по такъв начин да бъде гарантиран траен мир. Страните-основателки са шест: Белгия, Франция, Германия, Италия, Люксембург и Холандия. През 50-те години на ХХ век в своя разгар е „Студената война” между Изтока и Запада. През 1956 г. протестите срещу въведения про-съветски режим в Унгария са потушени с танкове на Варшавския договор. През следващата 1957 г. СССР става лидер в космическата надпревара, когато изстрелва първия космически спътник - „Спутник 1“. Също през 1957 г. с Договора от Рим се създава Европейската икономическа общност (ЕИО) или „Общия пазар“.

През 60-те години на миналия век се появява „младежката култура“ - групи като „Бийтълс” привличат огромни тълпи тийнейджъри където и да се появят, а ефектът е стимулиране на културната революция и увеличаване на различията между поколенията. Периодът е благоприятен за икономиката, а страните от ЕИО премахват митническите режими в търговията помежду си и се споразумяват също така за съвместни действия при производството на храни. Месец май 1968 г. остава в историята със студентските бунтове в Прага и много промени в обществото и в поведението на хората се асоциират с т. нар. „поколение '68“.

Първото разширяване на Общността е на 1 януари 1973 г., в резултат на присъединяването на Дания, Ирландия и Обединеното кралство, с което броят на страните членки става девет. През 1979 г. Европейският парламент засилва влиянието си в дейността на ЕС и всички граждани за пръв път могат да избират с пряко гласуване депутатите в него.

Последвалото десетилетие се свързва с името на полския профсъюз „Солидарност“ и с неговия ръководител Лех Валенса след стачките в корабостроителницата в Гданск през лятото на 1980 година. През 1981 г. Гърция става десетият член на ЕС, а след пет години към него се присъединяват Испания и Португалия. През 1987 г. е подписан Единният европейски акт - договор, който служи за основа на мащабна шест годишна програма, насочена към решаване на проблемите със свободната търговия в рамките на ЕС и създаване на „единен пазар“. През ноември 1989 г. пада Берлинската стена и границата между Източна и Западна Германия е отворена за пръв път след 28 години. Последва обединението на Германия през октомври 1990 година.

С дълбоките промени в Централна и Източна Европа настъпват нови размествания на икономическите и политическите пластове. През 1993 г. е завършено изграждането на единния пазар с „четирите свободи“ - на движение на стоки, услуги, хора и пари. През 90-те години на ХХ век са сключени два договора: Договорът от Маастрихт през 1993 г. и Договорът от Амстердам през 1999 година. През 1995 г. в ЕС влизат три нови държави - Австрия, Финландия и Швеция. Малко селце в Люксембург дава името си на „Шенгенските“ споразумения, които постепенно довеждат до възможност хората от сключилите споразумението страни да пътуват без проверки на паспортите и без митнически режим при преминаване на границите. Милиони млади хора учат в чужбина, комуникациите са улеснени, все повече хора използват мобилни телефони и Интернет. Еврото е новата валута за много европейци. Страните от ЕС започват да си сътрудничат по-тясно в борбата с престъпността и международния тероризъм, след като на 11 септември 2001 г. отвлечени от „Ал Каида” самолети се врязват в сгради в Ню Йорк и Вашингтон. Политическото разделение между Източна и Западна Европа окончателно минава в историята с приемането на 1 май 2004 г. на осем страни от Централна и Източна Европа - Чешка република, Естония, Латвия, Литва, Унгария, Полша, Словения и Словакия. Кипър и Малта също стават членове на ЕС през 2004 година.

Започва дебат по това дали и кога ЕС да има своя конституция, каква да е тази конституция. На 29 октомври 2004 г. двадесет и петте страни подписват Договор за създаване на Европейска конституция. Целта му е да повиши ефективността на демократичното вземане на решения и управление в ЕС с 25 и повече членове. Договорът предвижда и създаване на поста европейски външен министър. Актът трябва да бъде ратифициран от всичките 25 страни преди да влезе в сила. Гражданите на Франция и Холандия обаче гласуват с „не“ на референдумите за конституцията и лидерите на ЕС обявяват „период на размисъл“.

На 1 януари 2007 г. още две страни от Източна Европа - България и Румъния - се присъединяват към ЕС. Броят на държавите-членки нараства на 27. Подписаният на 13 декември 2007 г. от 27-те държави-членки на ЕС Договор от Лисабон цели да повиши ефективността на действие на ЕС по въпросите на сигурността. Лисабонският документ внася изменения в предишните договори на ЕС. Неговата цел е да направи Европейския съюз по-демократичен, по-ефективен и по-прозрачен така, че да може да се справя с глобалните предизвикателства, като промяната на климата, сигурността, устойчивото развитие.

Понастоящем държави-членки са: Германия, Франция, Италия, Холандия, Белгия, Люксембург, Дания, Ирландия, Обединеното кралство, Гърция, Испания, Португалия, Австрия, Финландия, Швеция, Чешка република, Кипър, Естония, Латвия, Литва, Унгария, Малта, Полша, Словения, Словакия, България, Румъния.

Страни кандидатки са Турция, Хърватия, Исландия, Бившата Югославска република Македония и Черна гора, като Хърватия е достигнала до последната фаза в преговорите и министър председателят Ядранка Косор (Tisma, 2010: 151) заявява готовност да станат 28-ият член на ЕС през 2012 г. В различни стадии на асоцииране са Албания, Сърбия и Босна и Херцеговина.

Още от възникването си, ЕС е изправен пред алтернативите – федерализъм или междуправителственост (Somers, 2010: 52). Основното различие между двете школи е дали европейските процеси да продължат в посока на задълбочаване на икономическата и политическата интеграция (федерализъм) или на развитие на икономическата интеграция без политическата (междуправителственост) (Nwaneri, 2009: интернет източник 2). От институциите в ЕС, Съветът на Министрите е пример за междуправителствено тяло, докато Европийската Комисия, Европейският Парламент и Европейският Съд, представлявят наднационалния („супранационалния”)1 модел на вземане на решения.

Школата, която поддържа федералния подход, е най-силна в Германия. Нейните аргументи са, че е необходимо да се избегне нов бизнес цикъл на възстановяване, комбиниран с национални интереси, който би могъл да доведе до трета световна война, поради което е добре държавите-членки да се обединят във федерална структура. Това би означавало, че политиките на ЕС ще се формират от супранационални организации, които ще приемат някои от мерките, които до момента се прилагат само в националните държави – като например монетарната политика на еврозоната.

Школата, която отстоява междуправителствения подход, се поддържа главно от британски теоритици и политици. Те смятат, че запазването на отделните държави в рамките на ЕС е най-стабилната и ефективна форма на управление. Ако поеме по този път, европейската интеграция ще възприеме по-близкото икономическо сътрудничество, осъществявано на базата на междуправителствения подход. Тоест, властта остава в ръцете на националните правителства и всяко сътрудничество се съгласува поотделно с всеки от участниците.

Между двете школи могат да бъдат посочени пет основни различия.

Като първо различие, федералистите предполагат, че икономическата интеграция създава напрежение и необходимост от интеграция и в други сфери на дейност, една от които е политическата. По този начин, според тях, политическото развитие ще следва икономическото. Междуправителственият подход, от друга страна, представя икономическото и политическото развитие като независими едно от друго и по този начин неговите поддръжници заключват, че икономическата интеграция не води задължително до политическа.

На второ място, федералистите твърдят, че супранационалните организации са ключовите играчи в общите европейски политики, докато междуправителствениците смятат, че това са отделните държави и техните правителства.



Третата разлика е, че федералистите виждат ЕС като квази-държава2, в която правителствата на държавите-членки все още разполагат с мощта на управлението и трябва да я споделят с останалите участници, докато поддръжниците на междуправителствения подход виждат силата на вземане на решения в ръцете на отделните страни-членки.

Четвъртата разлика се състои в това, че федералистите силно поддържат мажоритарното гласуване, с аргумента, че там, където решенията трябва да се вземат от няколко правителства, които действат самостоятелно, процесът обикновено отнема няколко години, ако въобще се стигне до решение. Междуправителственият подход пък предполага процеса по взимане на решения да е чрез постигане на единодушие (консенсус).

Петата основна разлика е, че федералистите се противопоставят на твърдението, че само отделните национални правителства притежават необходимата демократична легитимност да прилагат на практика суверинитет. Поддръжниците на федерализма или супранационализма не се страхуват от загубата на автономност, напротив – те са поддръжници на идеята, че държавите трябва доброволно да се откажат от част от суверенитета си и да го предадат в ръцете на колективни институции като в замяна придобият ползи, просперитет и колективна сила, които ще се получат в следствие на тази интеграция. От своя страна, поддръжниците на междуправителствената школа смятат, че европейската интеграция трябва да включва само и единствено ползите от обединяването на суверенитетите, без държавите да се отказват от която и да е част от суверенитета.

Естествено, и федералистите, и поддръжниците на междуправителствената школа, работят с познатите ни термини и исторически подходи. Според Улрих Бек и двата модела са емпирично неиздържани, защото от само себе си отричат заложената в целите на ЕС „Европа на различията” (Бек, 2003: интернет източник 4 ). Според него, Европа трябва да заложи на изцяло нов подход и да отдели държавата от нацията. Според него „или съществува една единствена Европейска държава (федерализъм), в който случай няма национални държави-членки; или националните държави-членки продължават да стопанисват Европа, в който случай единна Европа не съществува (междуправителственост).” (Бек, 2003: интернет източник 4). Тоест, ако Европейският съюз се разглежда от гледната точка на национализма се оказва, че изборът е сведен до две „невъзможни” алтернативи. Според Бек, ключ към интергрираната космополитна Европа, подобно на светската държава, е възможността за нейните гражданите да се числят към различни вероизповедания – да се съхранят националните, етнически, политически идентичности, независимо от националните граници.

Остава отворен въпросът, с какви темпове развитието на Европейския съюз като федерален или междуправителствен съюз, или като общост от наднационален вид, ще окаже своето влияние върху индивидите в отделните държави-членки и върху спецификите при организацията на техния работен процес, в това число на едно от челните места – комуникацията с тях, съобразена с техните културни (може би национални) особености.

Улрих Бек поставя един действително значим въпрос – какво е бъдещето на ЕС – ще предприеме ли ЕС големия скок от национална към космополитна държава, в ерата на глобализираните проблеми, които засягат хората в тяхното всекидневие – в работното им време и в личния им живот. Според него, влияние в процеса на европейското общностно формиране ще имат както икономическата глобализация, така също обаче и международния тероризъм, климатичните промени и техните политически последствия. Той ни напомня водещия принцип на космополитният реализъм: „Европа никога няма да стане възможна като проект за национална еднородност” (Бек, 2003: интернет източник 4).

След провалянето на Конституционния договор, европейските лидери на междуправителствена конференция през 2007 г. стигат до извода, че за бъдещото развитие на Съюза е необходимо да има нов договор по отношение на взимането на решения, засилването на демократичното начало чрез по-голяма роля на Европейския парламент и на националните парламенти, както и за по-голяма хармония по отношение на общата външна политика на Съюза. В края на 2009 г. приключва и процесът по подписване и ратифициране на Лисабонския договор, който внася съществени промени в структурата и организацията на ЕС.

Какво обаче се случва на практика през 2010 година? Интеграцията продължава в областите, за които държавите-членки смятат, че са от най-голям интерес, в традиционната рамка на ЕС. Това на практика означава задълбочаване на междуправителствения подход. Също така, институционалният процес на актуализиране на правилата, чрез които се управляват отношенията между държавите-членки и между ЕС и неговите граждани, преминава в нов етап след 1 декември 2009 г., когато Лисабонскят договор влиза в сила. От този договор се очаква да осигури основната правна рамка на Съюза.

Новите рамки за функционирането на Съюза, залегнали в Лисабонския договор (Портал на ЕС: интернет източник 3) представляват добра основа за регулация на вътрешноорганизационните комуникации в рамките на ЕС като включват:


  • Делегиране на по-големи законодателни и бюджетни правомощия на Европейския парламент

  • Националните парламенти получават право на участие в процеса на контрол за спазването на принципа на субсидиарност от страна на ЕС

  • Увеличаване на броя на областите, за които се прилага гласуване с квалифицирано мнозинство в Съвета

  • По-ясно разграничение между правомощията и отговорностите на ЕС и страните-членки

  • Правно обвързваща Харта на основните права, която гарантира свободите и правата на гражданите на Европейския съюз

  • Избор на Председател на Европейския съвет с мандат от две години и половина, с възможност за втори мандат

  • Създаване на нова длъжност Върховен представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност, за да се засили въздействието, съгласуваността и видимостта на външната дейност на ЕС.

Следва да се припомнят четирите основни сфери, които са предмет на Договора от Лисабон, а именно демокрация, ефикасност, фундаментални права и външна политика (Somers, 2010: 113). По отношение на демокрацията, повишава се ролята на парламентите като националните парламенти бъдат по-ангажирани в процесите чрез прилагането на субсидиарния принцип и Европейският парламент действа само там, където могат да се гарантират резултати на общоевропейско ниво. За първи път се предвижда възможността страна-членка да се оттегли от Съюза. По отношение на ефикасността, от 2014 г. мажоритарната система ще се базира на „двойна мажоритарност” – мажоритарност на държавата-членка и мажоритарност на населението на Съюза. Тази двойна легитимност ще се постига като взимането на решения става с 55 на сто от представителите на страните-членки и поне 65 процента от населението на Съюза и е ориентирана към основната идея на демокрацията – за управление чрез съгласие и без насилие (Малинов, 2003: 24).

Гражданите на Европа са граждани на една общност и за да се създаде и укрепи това чувство на принадлежност, в рамките на ЕС се създава идеята за „Европа на гражданите“. ЕС приема мотото „Обединена в многообразието”, което мото дава възможност на практика да се случи преливане от национално самосъзнание в европейско. Символ на Европа става Денят на Европа – 9 май – избран на срещата на лидерите на ЕС в Милано през 1985 г., като мотивите са, че на 9 май 1950 г. е направена първата стъпка към създаването на Европейския съюз.

Този и други символи на Европейския съюз подпомагат европейските граждани по пътя им към тяхното европейско самосъзнание, което носи със себе си права и задължения, които те трябва да познават и да упражняват.

От фундаментално значение е да се установи кои са тези стандарти във вътрешноорганизационните комуникации, които биха допринесли за интегрирането на България в контекста на ЕС и кои са националните – културни, политически, технологически, езикови и т.н. особености, които не бива и не могат да бъдат пренебрегвани. Също така е важно да се установи, прилагат ли се на практика нормативните изисквания на ЕС по отношение на правото на работещите да получават информация и с тях да се провеждат консултации. И съвсем не на последно място – следват ли организациите в България европейски професионални стандарти по отношение на вътрешноорганизационните комуникации. Проследяват се всички тази аспекти, понякога последователно, а понякога във взаимодействието помежду им.

От основните права, които ЕС гарантира на своите граждани и тяхното съблюдаване зависят и успешните комуникации. Обяснението на понятието „права на гражданите”, предложено от Дронзина и Стоицова ( 2001: 8) включва политически и граждански права. Гражданските права са свързани с принадлежността на индивида към държавата - да се изпълняват публични функции, като например отбиване на военна повинност, а политическите му позволяват да участва в политическия живот – да избира и да бъде избиран. Правата на човека изразяват неговата универсална ценност, без оглед на раса, националност, гражданство, социална и класова принадлежност. Правата на гражданите са юридически признати права от една държава, на която те са граждани и тези права са защитени с юридически гаранции. В никакъв случай закрепването на човешките права като граждански не бива да ги ограничава – не бива да поставя никакви условия за тяхното упражняване, например класови, етнически, езикови и пр. Всяка страна-членка на ЕС има национално законодателство, което регламентира гражданските права, а в същото време в качеството й на член на ЕС, по силата на Европейското право, гражданинът на отделна страна може да използва определена юридическа защита от европейското право.

Първото право на европейския гражданин е да пътува, работи и живее навсякъде, където пожелае в рамките на ЕС. Това право е заложено в договора от Маастрихт в главата отнасяща се до гражданството на Съюза и е разгледано заедно с възможността за свободно придвижване на бизнес инициативи (Савов и Марин, 2009: 151).

Една от основните стъпки, предприети, за да бъде гарантирано това право, е Общата система за признаване на дипломи и професионални квалификации на ЕС (Официална страница на Министерство на образованието, младежта и науката: интернет източник 5). Секторите Граждански права, Свободно движение на работници и Координация на социално-осигурителните схеми са обект на регламентиране на главата “Свободно движение на хора”. Регулираните професии са различни за всяка държава, но основният принцип, залегнал в директивите на ЕС3 се състои в това, че гражданин на ЕС, който е квалифициран да упражнява дадена професия в своята страна, може да работи и във всички останали страни-членки на Европейския съюз и на Европейската икономическа зона (ЕИЗ)4.

Според договора от Маастрихт всеки гражданин на ЕС има право да избира и да бъде избиран на местните избори в страната, в която пребивава постоянно. Договорът от Амстердам, който влиза в сила през 1999 г., въвежда процедура за предприемане на мерки срещу държави-членки на ЕС, ако нарушават основните права на гражданите си; разширява принципа за отхвърляне на дискриминацията, така че вече се отнася не само до националната принадлежност, но и до пол, раса, религия, възраст и сексуална ориентация и подобрява политиката на прозрачност на ЕС и осигурява на гражданите по-добър достъп до официалните документи на европейските институции.

Европейският съюз отново подвърждава ангажимента си към правата на гражданите през декември 2000 г. в Ница, където тържествено е представена Хартата на основните права на Европейския съюз (Официален вестник на ЕС С 83/389 : интернет източник 6). Хартата насърчава равенството между половете и въвежда права като защитата на личните данни, забраната на евгениката и клонирането на човешки същества, правото на защита на околната среда, правата на децата и възрастните хора и правото на добра администрация (Портал на ЕС: интернет източник 7).

Също така от значение за съблюдаване на човешките права и за да бъдат институциите на ЕС по-близо до гражданите, в Договора за създаване на ЕС е предвидена длъжността омбудсман. Назначава се от Европейския парламент и има същият мандат като него. Задачата на омбудсмана е да разглежда подадените до него жалби срещу институции и органи на ЕС.

Друга важна връзка между гражданите и институциите на ЕС е и правото на петиция до Европейския парламент.

Днес задачата пред практиците в областта на вътрешноорганизационните комуникации е по-сложна, предизвикателството е голямо, но не и непреодолимо. Достатъчно е да се осъзнае, че основните принципи, валидни за ЕС, а особено принципът на демокрацията, представляват основен елемент в изграждането и прилагането на всяка вътрешноорганизационна стратегия. Очакванията са тази зависимост да се усложнява и задълбочава, както предвид на разширяването на общността с нови страни-членки, така също и поради самите еволюционни процеси на гражданското общество, а така също и на процесите в теорията и практиката на комуникацията. Според Улрих Бек „ЕС не удовлетворява собствените си изисквания за демократичност” (Бек, 2003: интернет източник 4) и следователно също така подлежи на еволюция, която ще се отразява върху тенденциите и евентуалните трудности при утвърждаването на демократичните принципи и прилагането им на нивото на отделната организация.

Краткият анализ на принципите на Европейския съюз и по-конкретно на тяхното значение за гражданите и организациите в ЕС, както и за държавите-членки, логично води до обсъждането на политиките на ЕС, имащи директно или косвено влияние върху вътрешните комуникации, между които икономическата интеграция, правото на свободно придвижване, информационното общество, правата на човека, трудовата заетост и социалните въпроси.


Каталог: 1311
1311 -> Изложение до Комисия по правни въпроси към 40-то Народно събрание с молба за изясняване на обстоятелствата по неизпълнение на законова разпоредба от страна на кфн
1311 -> Целеви видове за изготвяне на картата за разпространение и чувствителните за птиците области в България
1311 -> М и н и с т е р с т в о н а ф и н а н с и т е агенция “митници” митница столична
1311 -> К у р с о в п р о е к т по превоза на интензивна крем-боя
1311 -> Състояние и перспективи на въздушния транспорт
1311 -> Определяне на икономическите свойства на лек автомобил ваз 2105
1311 -> Рецензия изготвена от проф д-р Борис Парашкевов във връзка с процедурата за придобиване на образователната и научна степен „доктор в Област на висшето образование Хуманитарни науки, Професионално направление 1
1311 -> Списание „Прозорец”1/13 Ако Те има… Светлана григорова
1311 -> Доклад за изпълнението на допълнителната изследователска програма. Настоящият доклад за дейността на hfr през 2011 г е третият и последен от трите годишни доклада, които обхващат цялата допълнителна изследователска програма
1311 -> Чрез председателя на народното събрание на република българия


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   26




©obuch.info 2022
отнасят до администрацията

    Начална страница