Драмата на българския преход: лични истории



Дата22.07.2016
Размер235.95 Kb.
Драмата на българския преход: лични истории

(социопсихологическо проучване на политически нагласи сред българската интелигенция)
Това изследване съвсем не е завършило, а и едва ли някога ще завърши изобщо.
То е своеобразен повик към студентите да го продължат...
За мен проучването е започнало преди повече от 20 години под формата на набдюния над поведения и мотивации, над житейските философии на включните тук лица, над колизиите, преживени от тях, над динамиката на собствените им ценности в епизода на българския преход.

Изследваните лица не са част от представителна извадка в тесния смисъл на думата, но затова пък са наблюдавани отблизо и анализирани във всеки един момент от тяхното личностно развитие или деградация – все едно...

Дълго разсъждавах коя е най- адекватната форма на представяне на житейските им истории и бързо се отказах да представя самите интервюта, които са правени с тях – моите „герои“ просто не желаеха те да бъдат публикувани. Вместо това с радост и облекчение ми предоставиха правото аз да разкажа историите им в „аз „форма от тяхно име – защото бяха напълно уверени, че ще уловя същественото, както и спецификата на собствения им език. ( А нямаше как да не бъдат уверени, тъй като през целия този период на преход сме обсъждали помежду си всеки епизод от техния живот). Затова и те заявиха само, че ако имат забалежки към готовия текст ще ги посочат и ще си нанесат собствените промени. И имаха едно условие да не се назовават имената им.

(Всъщност, макар и все още неприета в сферата на политическата психология, тази форма на възпроизведен от наблюдателя-анализатор „личен“ разказ ни е добре известна от многобройните книги на психотерапевти, които представят на публиката своите клиенти именно по този начин. И аз тук ще представя житейските истории на наблюдаваните от мен лица, посочвайки само с инициали имената им, възрастта, професията и пола им. )

Едновременно ще се опитам да погледна към тях и като към своеобразни „казуси“, които социумът, който обитаваме естествено е родил.

Въпросникът, който прилагам е използван в реалните интерюта, но не е буквално следван в тук представените „лични“разкази на участниците. Затова го изписвам тук – като условен ориентир, а по-нататък прилагам само самите житейски истории, които само в общи линии следват посочените въпроси:


Въпросник:


  1. Моля, върнете се към края на 80-те години на миналия век и си спомнете собственото си отношение към социализма тогава.

  2. Как посрещнахте 10 ноември 1989 и какво очаквахте от промените?

  3. Моля, опишете най-общо собствените си преживявания през тези години, като откроите вълнуващите за вас епизоди от политическия ни живот по време на прехода.

  4. Има ли в тях водеща нишка на радост или на разочарование?

  5. Как мислите, лично Вие откъде и с какво подхранвате социалния си оптимизъм – разбира се, ако го имате. Ако у вас доминира социален песимизъм – назовете корените му – какви са те според вас.

  6. Какви са мечтите ви днес?


Лични истории
БК 57 ж, преподавател по театрознание
За мен времето на социализма беше спокойно, подредено, с изцяло липсващи финансови напрежения – условия, които ми бяха позволили да чета много, да пиша, да се развивам без следа от безпокойство за самото битие. Но това е от една страна, от гледна точка на битовото оцеляване.

От друга страна всички усещахме, че живеем в политически осакатен регион. С един лицемерен живковизъм, който е преди всичко смешен и противен, защото мотивира хората основно да хабят живота си в бездуховни глупости: строежи на къщи ( с крадени от държавата материали)и самоцелна и безсмислена трапезност, широко разгръщаща се по всички официални и неофициални празници, режим, който толерира войнстващата посредственост и еснафския консумативен дух.

Затова и с радост и носталгия си спомням времето на „перестройката“ от средата на 80-те, когато с надежда четяхме и коментирахме руската преса. Статиите в нея говореха за една нова свобода на духа, за каквато винаги сме мечтали, но която оставаше затворена по домовете ни.

Посрещнах 10 ноември в пълен възторг с гости-близки хора, с които гледахме телевизия и се радвахме безкрайно: имахме много надежда, че ще дойде време на духовна свобода ...

(Днес двама от присъстващите тогава в дома ми гости ( лекари) са мъртви, защото се самоубиха по-късно. И при двамата общо взето мотивът бе един и същ: „оцеляването може да бъде само средство, не и цел“...)

На следващия ден се усмихвах на хората по улиците и им казвах „честито“. Част от тях ме питаха какво точно им честитя: именно те станаха по-късно най-яростните антикомунисти...

Очаквахме автентична демокрация; това тогава за нас означаваше–лична инициатива, която демократичната държава държава би следвало да подкрепя, а не да натоварва с бюрокрация, и непрестанен тормоз на битово равнище; да се съхрани донякъде поне статуса на сигурност в самото оцеляване.

Вместо това се получи един мутренски модел, в който просто се откроиха социални контрасти, почиващи върху основата „почтеност/непочтеност . Първото почти винаги води до бедност(от крайна до приемлива) и мошеничество, което почти винаги значи богатство.Много преходи е имала България, но този е просто един див геноцид, скрит лицемерно зад хубавата дума „демокрация“.

Тъй като съм свикнала със сигурността, тъй като не съм способна да понеса фрустрации на това равнище аз просто се разболях сериозно психически и престанах да пиша. И понеже не съм агресивна – насочвам агресията най-вече към себе си. Бях живяла в доста комфортни измислени от мен светове, а сега тук вече е само голата грозна реалност. Преподавам на студентите си това, което ни интересува и тях и мен, но струва ми се, че днес най-важното е те да открият инициативата в себе си, да успеят да се превърнат в самоактуализиращи се личности, а не да си останат един прост „човешки ресурс“ - какво обидно словосъчетание.. Но колкото повече се вглеждам в болестта, а не в живота, толкова по-ясно ми става че просто бягам с начина си на живот от всичко, че просто жадувам не за случване, а за неслучване на каквото и да било...Всъщност това е депресията, от която повече от 10 години не мога да изляза, може би защото не искам...А не искам вероятно защото се усещам ужасно уморена и отегчена до смърт от всичко на този свят.Но как да го обясня на близките си? ....Те все още вярват в мен защото пък аз имам особен талант да вярвам в тях и да поддържам пътищата, които са поели – защото са честни и почтени.

ж ж ж



ИК , р. 1979, София, мъж, образование философия: частен бизнес в сферата на планинските спортове
С огромно удоволствие посрещнах 10 ноември 1989 г. На митинга от 18 ноември 1989 стоях в студа с моите родители и се радвах на онова, което се случва, по-скоро – че се случва нещо истински политическо изобщо за първи път в живота ми. Но и имах усещането, че някои от по-късните оратори – след 15 ч.- прекалиха с агресията си. Не беше момент за агресия, а за честно изказване на мисли и чуства – така ми се стори тогава ... Бях малко момче на ненавършени 11 г.тогава и искрено вярвах, че нещо ще се се подобри.В началото на прехода се радвах безкрайно на падането на Тодор Живков – не можех да понасям неговото очеизвадно лицемерие,на падането на Берлинската стена – бях я виждал вече -тя ужасно ме дразнеше - всъщност бях обиколил почти цялата достъпна Източна Европа .Смятах, че живеем прилично, но вече осъзнавах ужаса,, че частната инициатива не е възможна в онова време – и изказвах на глас тези мои детски опасения.Жадувах за широкия свят, защото оня – дотогава достъпния - го бях обиколил с тогавашните евтини екскурзии, на които роднините ми ме водеха. Бях ходил дори в Армения , Грузия и Естония. (Без да броим Москва, Киев и Санктпетербург) Бях пътувал с кораб по Волга и Днепър. Бях летувал край , Щтралзунг, Рощок и остров Рюген, бях се качвал в готическите катедрали там в североизточна Германия, които бяха в пределите на ГДР, бях плувал в Балтийско море... Това изобщо не беше по-скъпо от едно летуване на Черно море.. (Защо ли българите не го разбираха или просто нямаха въображение за страшно евтините белети в тези дестинации?.А може би – потънали в еснафския си бит не се и сещаха, че в Дрезден , например могат да видят нещо повече от добре изработени обувки?Впрочем и в Прага за моите сънародници съществуваше само магазин „Май“ - идеалното място за пазаруване....Колко жалко за тях, но всеки си носи съдбата и вкусовете в себе си...)

. Но аз какво друго можех да направя освен да съм благодарен от погледа, който вече имах към достъпния свят?

Оставаше ми недостъпният. Жадувах за него.И не за това някой да ме води там, а сам да успея да го докосна.

Искаше ми се аз да водя някого и да му показвам света – така, както с мен се беше случвало.. Исках аз да изкарвам пари от нещо лично желано, от нещо, което знам, че може да е мое призвание и радост .

Станах професионален алпинист. Най-често до днес изкарвам прехраната си чрез възможностите на тази професия – те са различни: от обучение на деца до миене на прозорци на големи височини...Отначало ми беше трудно да свикна с мисълта, че това всъщност е свободният ми живот. Затова и често си мисля за онова романтично време време ранния февруари на 1997 – когато ние – още ученици в Класическата гимназия, лежахме по кръстовищата и нахлувахме в НС...По-късно – в началото на ХХІ в. -си помислих, че ако тогава съм знаел ,че правя всичко това, за да дойдат в крайна сметка царят и комунистите и ДПС сигурно съм щял да се гръмна...

Но това е част от тъжно-смешната страна на живота. Сега работя като луд и вероятно не след дълго силите ми ще намалеят. И все пак това е по-добре и дори по-забавно отколкото онова блатисто време на социализма.Но за да съм честен - именно на него дължа собствената си култура – просто имах време да чета книги...

Сега съм реалист: романтиката, обаче никога не ме е напускала, но аз не й се отдавам. Опитвам се да съм активен и полезен, макар и да не ми се отдава докрай. Но правя каквото мога. До краен предел. Не искам никой да страда, но има хора, зависещи от мен...Трудно ми е, но не искам да си го призная...Все някак трябва да се оцелее – но, разбира се не като цел, а като средство – като път към миговете на радостта...

Мечтите ми се оказват финансово недостъпни за мен – колкото и сили да влагам. И все пак понякога намирам начин да се катеря по скали за удоволствие...


ж ж ж

КН, р. 1952, мъж историк, издател
Винаги съм мислил критично и ми е била ясна неестествеността на социализма: тъкмо затова и не се отказах да бъда „цензор“ в комитета за печата към ЦК на БКП ; именно в тази си роля аз допусках доста книги до печат, нещо, което друг на мое място не би направил...В този смисъл аз никога не съм изневерявал на себе си , на реалните си морални убеждения. Може би колегите ми го бяха разбрали и затова ме избраха дори за партиен секретар в края на 80-те години. Неслучайно през ноември 1989 аз свиках партийно събрание, на което сам пръв от всички изхвърлих партийната си книжка, разпускайки самото събрание.

Социализмът ме караше да се усещам вкаран в някакви релси: аз разбира се никога не съм ги следвал, защото съм достатъчно свободен, за да следвам само себе си. Приех работата си в Комитета по печата заради две прости неща: беше прилично платена и имах собствена свобода да подпомагам онези учени историци, които заслужават заради интелекта си, а не заради следване на партийна линия. С други думи казано имах както финансови, така и морални основания да стоя на онзи пост. Никога не съм харесвал партията и правителството, но беше нужно някак си отвътре да работя против техните тесни доктринерни изисквания, които пречеха на нормалния ход на културния ни живот. Това не е, разбира се само мое поведение: от този тип бяха мнозина – като проф. Л. Николов, например, който директо казваше, че е съветник на Тодор Живков, за да се бори със системата„отвътре „, в името на по-малкото зло...

На 10 ноември вечерта направихме голям импровизиран купон вкъщи. И след това поне няколко години вярвах в демокрацията и ходехме цялото семейство по митинги, палехме свещи– като последни глупаци, които си мислят, че с техния протест нещо ще се промени. Години наред естествено гласувах за СДС, но в края на 90-те спрях изобщо да ходя до урните. Знаех вече, че няма всъщност никаква истинска политика - би трябвало като историк да го зная от по-рано, но пустото човешко чувство за оптимизъм очевидно ми е било необходимо.Бил съм жаден за надежда...

Най-смешното обаче беше, че преди промените тъкмо аз показвах на много свои приятели значими Библейски мотиви, които – без да съм религиозен – са ми се стрували винаги стойностни и съм ги приемал като естествена част от нормалната култура на един самоуважаващ се човек... Та така се случи с един прител, на когото тъкмо аз отворих очите за ценността на самата Библия, и той за една година стана изведнъж „велик“ религиозен мислител, та и книги написа на тази тема... Шарен свят. Аз, разбира се не промених с нищо моето мислене нито за религията, нито за свещените слова, но ми се наложи да променя мнението си за приятеля си: просто ми беше трудно да повярвам, че от краен атеист за половин година човек може да се превърне в най-набожния – при това и ритуално, а не само морално набожен човек...Дали хората просто не измислят себе си?...

Както и да е: животът очевидно е една странна подигравка с хората... Тя се прояви в моя живот в множество форми. Една от тях беше, че станах един опървите частни издатели в България: изучих много хора на книгоиздаване. Накрая обаче те, моите ученици намериха спонсори милионери и сега бизнесът им процъфтява на пазара. Моят, обаче – не основан на спонсорство, естествено бе изоставен, а аз самият – за да се изхранвам карах и камион и такси и какво ли още не, дакато накрая си намерих издателска работа в БАН, която ми носи точно такъв доход, с който си плащам кредитите по банките. Апартаментът ми вече беше продаден – все пак имам три деца, нямах къде да живея, но накрая се намери вариант , за който съм много благодарен. Сега се грижа за болна майка на 250 км от София, не се грижа за трите си деца, които вече сами го правят, но някак си не съумявам да си поема дъх от зле платена работа. И все пак – добре, че е така....

Иначе мечтите ми би следвало да са напълно осъществими, но не са: искам две прости неща – да си живея на село и да видя фиордите в Норвегия....Но май няма как...


ж ж ж

А.М. р. 1955, жена, инженер, научен сътрудник в БАН
Един от най-щастливите дни в живота ми беше 10 ноември.

Винаги съм се гордяла със стария си аристократичен род както и с българската си принадлежност, която в моите очи социализмът беше нарушил по определен начин. Не се надявах на никакви облаги след тази дата – просто не съм комерсиална, нито особено практична във финансовите дела, а простичко се зарадвах, че няма как „комунизмът „ да не си отиде.

Затова и до ден днешен гласувам само с някакви СДСарски бюлетини.( Не пропускам избори. Това не ми пречи да не бъда фанакик, какъвто никога не съм била.)

Съдя за политиката с морални критерии: просто не харесвам никого. Но все ми се иска да харесам някого...Дори Бойко Борисов...( Просто ми е нужно да имам малко социален оптимизъм...

От личния си живот не се оплаквам, понасям го – аз съм си го избрала да е такъв : цял живот работя в БАН на съответната съвсем символична заплата. Никой не ме е спирал да правя кариера – просто аз не се стремях към това. Предпочитах да си гледам детето, а днес гледам неговите деца и болната си майка. Получавам 400лв месечна заплата.

„Грешката“ в личния ми живот е в моя избор – винаги съм искала да бъда себе си, да съм прецизна към онова, което правя и през ум не ми е минавало да търся или да се възползвам от някакви практически възможности, които животът не веднъж ми е предоставял. А впрочем тези възможности съвсем не са били малко – но ако не ме засягат емоционално са ми били винаги безразлични. Няма да променя личностния си комфорт – духовен – за каквото и да било. Просто ще си върша работата, която считам за нужна.

Имам много проста мечта: да имам време, свободно от задължения и да пътувам с приятелка или с любим – все едно - из Балканския полуостров или поне из България. Но това е непостижимо днес по чисто битови и финансови причини.

Явно е, че почтеността винаги се оказва наказана. Но това всъщност е един аспект на старата китайска истина, че няма добро, което да остане ненаказано!....

Не се оплаквам, а просто се смея над съдбата...И над себе си.
ж ж ж
Б.И. р. 1988, ж. докторант по староисландски език
Как да помня социализма, след като на 10 ноември са ме носили в бебешка торба, а на 18 ноември, когато родителите ми били на митинг аз съм била олна с 40 гр температура. Помня обаче и то много ясно социалистическия облик на София, цветята в градината на малката ни вила, която продадохме по необходимост.. Помня усмихнати лица в началото на прехода, в който казвах на баба ми, че е червен боклук, а тя се усмихваше най-искрено и ме питаше кой ме е научил на това....Помня разходките ни по митингите, в които продавахме вестниците на моите кръстници и се забавлявахме с тълпите, които кой знае защо крещяха неистово, а пък аз – на 2 години си носех една играчка жаба и си говорех открито, че това е самият Жельо – просто играчката ми много приличаше на него. После, на 4 години – пак не знам защо се влюбих във Филип Димитров – изборът си беше лично мой, никой вкъщи не го харесваше....

И тук почти приключи моето участие в прехода на Бълргария. Просто вече се бях научила да чета, четях романи. Под розовия храст във вилата ни и никакви улични глупости повече не ме занимаваха.

В един момент обаче роднините ми – онези, които бяха превърнали детството ми в прелестна приказка - умряха. В края на 90 те години се оказах без баща и почти без майка. Тя бързо разбра, че всички купени акции и квадратни метри жилищна площ от началото на 90те години са били измамни и, че нямане нищо повече от 1/59 идеална част от една фабрика. С парите от нея успяхме да си платим парното за половин сезон... Продавахме всички семейни ценности – от всички възможни златни пръстени до грамофон с фуния и самовар от края на ХІХ в. И около 20 ордена за храбност от прадядовците ми, участвали в четири войни през ХХ в.С майка ми с раници на гръб продавахме ценни книги на безценица, за да ми се купят маратонки. Продадохме вилата, защото не можехме да плащаме поправката на покрива.С нея си отидоха розите от детството ми. Брат ми и майка ви работеха, но парите не стигаха , а аз се чувствах несигурна и бягах от това като четях много и учех чужди езици. ..

До към 2010 ходехме да гласуваме, превръщахме вечерните пресконференции в празник, който никога не се оказа истински. Затова, след когато завърших немската гимназия и ме приеха да уча скандинавистика, аз просто не се записах в СУ, а започнах да работя и да си плащам сама частните уроци по шведски. Чувствах, че това ще бъде новата ми истинска родина. Днес съм в Стокхолм, където разхождам кучета, за да се издържам, просто работя и уча в една добре подредена страна и никога няма да се върна в България.



Д.Р.,р.1953, жена, стоматолог на частна практика
Спомените ми от комунизма – са свързани преди всичко с общо ширеща се бездуховност и лицемерие. Това е щрих от личното ми усещане, което естествено имам от 60-години насетне. Естествено, че тогава, обаче за разлика отсега имах време да чета много...

Аз съм от стара лекарска фамилия и добре знам – не само от баща си, дядо си и и роднините си - за всичко онова, което е извършвано в първите години след 9 септември 1944: за бруталната и духовна и физическа агресия над невинни хора, по силата на глупавия лозунг“който не е с нас е против нас“.Например за това как специално в Плевен с камион са били събрани доста адвокати и също така областния лекар д-р Сиромахов – вносителя на ренгентовия апарат в България, (за когото добре знам, че е завършил с пълен отличен медицина в Монпелие и името му и до днес стои на плоча пред медицинския факултет там). Този човек се оттървал по една случайност от грозящата го опасност да си изкопае сам гроба, след което да бъде застрелян заедно с останалите в камиона, както всъщност се случило с тях. Случайността била, че шофьорчето на камиона се развикало: „Оставете доктора, вие не знаете колко много ми е помагал и на мен и на още много други от нашите другари“...

Комунизмът в България за мен лично е очевидна зла участ в историята ни. Той е отклонение от нормалния път, по който би следвало да се развият българите. Разбира се, че никога не съм била член на партията, а работех като редактор в „Медицина и Физкултура“, където се донагледах на още големи глупости.

Всъщност не по-големи от днешните – ако става дума за култура на езика...

На 10 ноември празнувахме цяла нощ. След това не съм изпускала митинг или шествие и това са едни от най-щастливите дни в живота ми – очакване, надежди за свобода на инициативата и словото и пр.

Това разбира се го има – но отново под знака на голямото ограбване на българите – този път не от една партия-държава, а от множество мафии, перящи все едни и същи пари – нашите... Надеждите ми за някаква справедливост се изпариха в края на 90-те години. Това обаче никак не ми пречи да работя като луда в частния си кабинет и да обслужвам цялата бюрократщина, свързана с него....Да правя каквото трябва и да става каквото ще – това е личната ми мотивация нелишена съвсем от оптимизъм...

Всъщност откакто дойде царят просто умирам от смях като гледам театъра на българския политически живот!Ако изобщо може да се нарече така...
ж ж ж
ИП, р. 1947, жена, редактор
Макар и бедно при социализма живеехме спокойно. Дори, когато започнах и аз да работя съм си купувала хубави дрехи, а днес само кърпя старите и понякога си позволявам по някой парцел от втора употреба в дни с намаление. Възрастна съм , нямам пари за лекарства, понякога и за градски транспорт. Децата ми продадоха всичко, което имат, и пак имат заеми – към топлофшкация или към банки и никакъв изход не виждам от това положение освен просто да умра. Къде по-спокойно и ефективно е това – очевидно почтените хора са обречени днес на мизерия – при положение, че каквото и да правят го правят перфектно – говоря за моите деца. Понякога ми идва да застрелям всички, защото виждам навсякъде само обреченост на пълна нищета и мъчения. Защо трябва да се живее изобщо. Защо трябва да се раждат деца? Не мога да повярвам, че това го казвам аз, която с толкова голяма радост родих и отгледах три деца и четирима внука....Днес си мисля, че по-добре би било да не сме се раждали...Защото животът е за радост, за радостен труд, в който влагаш любов към онова, което правиш и трудът ти се възнаграждава – макар и скромно. Но днешната ситуация, в която почтиността сякаш бива наказвана затова, че е просъществувала от поколения насам – започвам да мисля, че просто е обречена. Имам следния случай в биографията си – от Държавния съвет – а аз работех там - предлагаха апартаменти. Колежките ми казваха „ти имаш 3 деца веднага ще получиш апартамент“ Аз обаче отказах да подам молба изобщо, защото отскоро работех там, дотогава бях в БАТ – просто си мислех, че не е редно като съм отскоро да взимам жилищата на по-нуждаещи се колеги. На това му се казва простичко „Будала!“ Защото – сега си давам сметка всъщност нуждите“ на тези колеги са били от съвсем друг порядък – вероятно да се осигурят до трето коляно...Но какво да направя като така разбирах почтеността – явно и за такъв мъж съм се омъжила – и той така я разбираше. И той отказваше земи на безценица, които му бяха предлагали с мотива, че замята трябва да се обработва, а „аз няма как да го направя“...

Всъщност преходът се оказва толкова мъчителен, че едва ли има нещо , което да ми е дал – освен тв канали с турски сериали и вестници с много глупости, с които мога да се забавлявам...За да не мисля за децата ми , които са толкова пренатоварени с всичко възможно, че се чудя как още са живи...


ИЮ, р. 1935 мъж, лекар
От всичко на света най-много мразя комунизма .

Обожавам да се заяждам с червени бабички и дядовци.

По време на т. нар. социализъм бях шеф на клиника.Никога не съм бил член на БКП защото се самоуважавам. Пиех много по онова време на безвремие, но и спортувах. Всяко лято с приятели ходехме до ГДР - да гребем ..Беше хубаво на такова едно битово равнище, при това когато си млад. Но винаги съм бил естествено присмехулно настроен към онзи строй, по-скоро винаги съм го ненавиждал, но имах достатъчно ум да използвам поне доколкото можех спокойствието му за истински удоволствия: ходех на симфонични концерти и опера редовно - не беше финансов проблем, купувах си много книги всеки месец – бяха евтини и пр.

Но като дойде промяната бях страшно щастлив. Ходех по митинги, радвах се и продължавам да се радвам – но то е защото такава е природата ми - умея да виждам хубавото и да го приемам: но пък и не съм мързелив – щом дойдоха компютрите в живота ни, аз веднага разучих всичко , макар да бях минал 60 години. Духът ми е такъв, всъщност аз и досега работя и не смятам да спирам докато е възможно. Нищо не ми липсва, след като имам този бодър дух и чувство за хумор. Единствено ме е яд , че се бях подвел по спомените на баба ми за това, че царят бил прекрасен - и пренесох някакви надежди върху сина му. Сега много ме е срам от моите глупави старешки царски романтики и май ми е останал само смехът...и то най-вече над човешката глупост...


ж ж ж
РП,р. 1942, учител по химия, пенсионер
Аз съм от селско семейство: майка ми беше учителка и аз бях учителка; много обичах учениците си. Винаги съм вярвала в честността и откритостта, затова и се омъжих за най-честния човек, когото съм срещала – журналист и поет от провинцията, първо поколение интелигент, който си позволяваше да пише само каквото съвестта му диктуваше.

Например само неговият вестник не отбеляза смъртта на Брежнев с ъс съответните задължително лицемерни слова...В по-късните години сред записките му открих едно много показателно изречение - „след Живков ще остане живковщината „– то точно така стана. Не разбирам само едно – защо никой не разбира моралната поквара, която не е толкова плод на комунизма, колкото на пошлата игра на комунизъм, която Живков играеше. Защо никой не разбира, че пътят на кариеризма бе широко открит именно от него. Не разбирам защо хората днес носталгират по него само защото си спомнят по-спокойните в битово отношение времена.И понеже лично аз винаги гласувам за БСП понякога ми идва изобщо да не гласувам с онези, които всъщност са едни ограничени живковисти, които не разбират, че днешните мутри са креатури именно на неговата собствена политика....

Цял живот съм работила по най-възможно натоварващия начин и затова днес имам сериозни заболявания. Не ги използвам обаче за претекст и продължавам да помагам с каквото мога на децата си. Промените ме изтощиха докрай – през 1989 мъжът ми почина, но пък дали не го убиха съзнателно ззаради свободомислието му – не знам.Търсих после досието му в комисията на ул. „Врабча“ 1, но ми отговориха, че нямал досие изобщо: та това е изключено за всеки главен редактор на вестник, макар и провинциален...

Животът е какъвто е: ето го истинският ми оптимизъм. Подхранвам го с руска телевизия, защото вярвам в руската култура ...


ПХ, р. 1952, жена, лекар
До преди няколко години бях лекар, шеф на отделение в голяма столична болница.

Тук не ме приеха медецина, но я завърших в Куба, където баща ми беше на работа. Това не ми попречи да стана добър лекар. Социализмът сам по себе си не ме е дразнил защото не се замислях над него, а си гледах живота. Три пъти съм се женила и имам две деца от различни бракове. Нищо не ми е липсвало, защото може би детството ми е минало с дядо на село.Промените не ми направиха особено впечатление, но тръгнах по митинги с голяма удоволствие – най-вече за купона, който се вихреше на тях – едно хубаво чувство за общност с други хора, едно хубаво усещане на цигарен дим в студа и удоволствието да се вживееш ралята на борец...

Синът ми забогатя с промените – нали е гениален и изведнъж бизнесът му потръгна. Е, в началото си имаше някакви проблеми с полицията, но после всичко свърши. Сега се обажда директно на БойкоБорисов да му праща бодигардове на съответния мерцедес, с който е дошъл в квартала. О, всъщност това е бившият ми квартал. Той ми купи апартамент в Бояна и в един момент ми каза“ мамо, защо не спреш да работиш, аз ще ти давам като джобни твоята нищожна докторска заплата“.

И аз приех, разбира се. Но май, че станах нещо нервна след няколкото пластични операции, които си направих с новите си джобни пари. Всъщност аз си ги печеля - грижа се за цветята в множеството хотели по морето, които моето момче си има и не разбирам защо хората изобщо могат да говорят за бедност. Толкова хубавичко си живеем. Имаме си къща на село, баща ми си живее в стария ни 100квадратен апартамент в центъра на София, дъщеря ми си има няколко хотелчета и няколко коли и си гледа прекрасно децата – те и двете свирят на пиано Тя има прекрасни тоалети, ходи на фитнес, масаж и сауна редовно – какво повече да искаш от този живот! Тези, които се мислвят за бедни – всъщност са само мързеливи.


ж ж ж
ЗР, р. 1952,мъж, юрист
Не можех естествено да понасям социализма и намерих начин още преди много години да работя в Западна Германия напълно легално – като представител на българска фирма. В България си идвах да видя майка си и брат си отвреме на време, но не се задържах дълго защото винаги ме е дразнила ужасната мърлявщина тук; а за словото, към което съм особено чувствителен – изобщо да не говорим. Все едно... Баща ми беше голям комунист – от онези, честните. Той казваше, че не иска да стане активен борец, защото щом е жив значи, че не е бил толкова активен колкото го изкарват. съпартийците му, които периодично го караха да подава документи. Е, имаше някога такива хора като него, но измряха...

След промените разбира се майка ми, брат ми и аз гласувахме редовно само със синя бюлетина, а баща ми – с червена. Но това ни най-малко не се отрази на отношенията вкъщи. ...

Обратно всички се обединихме около общото си усещане за простотията и простащината на самия български преход – в начина, по който той протичаше и продължава да протича. Има нещо много обидно за тази нация, която отдавна не усещам като своя....Но това не ми пречи когато съм тук да ходя по улиците с един щиш и да събирам на него боклуците, които обиждат очите ми...

Нямам никакъв оптимизъм спрямо България и ще продължавам докато съм жив да си живея в Германия.


ж ж ж
КИ., р. 1953, мъж,компютърен инженер
От малък мразя комунизма.

Майка ми е германка, женена за българин-комунист, и аз съм израснал под нейното влияние. Дори когато бях малък обичах да играя фашист в игрите на преследване на партизани...

Това обаче никак не ми попречи да се направя в училище, където естествено бях отличник – на голям комсомолец - толкова голям, че на 18 г ми предложиха да вляза в БКП и аз естествено приех. Това бе идеалният път да направя кариера.За да затвърдя впечатлението че уж обичам комунизма, се ожених за жена, чиито родители бяха активни борци и на сватбата си се снимахме пред паметника на Съветската армия. С други думи казано живях си както си искам, лесно лъжейки партията в моите чувства към нея, т.е. използвах я с ясно утилитарна цел.

Промените разбира се посрещнах с радост..Не само това, ами бързо се ориентирах в пазарната конюнктура и понеже съм умен и практичен успях да стана милионер...


...................

Коментар:
Усещане за социализъм в спомените:

В спомените на всички участници в проучването се наблюдава известна общност в усещането за социализъм като за време на спокойствие и сигурност. Тук няма никакво значение дали самият социализъм е харесван или мразен. Няма значение и дали съответният интервюиран след промените ще си спомня с носталгия за социализма или ще бъде по свой начин доволен от времето на прехода, няма значение дали 20-те години преход ще го доведат до депресия или до искрен оптимизъм, или пък до пълно самодоволство.

Това общо убеждение се отнася до битовото равнище на живота. То е просто онова добре известно от Маслоу второ стъпало в пирамидата на човешките потребности.

(Всъщност днес именно то е фрустрирано!)

Това спокойствие очевидно е можело да бъде използвано по различен начин според интелекта и въображението на съответните хора, обитаващи социалистическите десетилетия.

Според направените наблюдения от 60-те-80-те години в България се развива очевиден процес на оеснафяване, на едно самоцелно „ояждане“и дълбока бездуховност. Тя се проявява в широк масов мащаб – всеки празник дава повод за сядане на претрупана с домашни мезета маса, пиене и безсмислени битовистки разговори.

В същия този интервал от време по българските села се издигат триетажни къщи, направени саморъчно от собствениците им – нерядко, а почти винаги с крадени от държавата материали С други думи казано, ширещата се бездуховност се превръща в почти масов начин на живот за българите, спокойно сгушени „под крилото на партията-майка“ – известен архетипен модел на поведение, който твърде много подхожда, а и затова лесно излиза на преден план в живота на оеснафяващата се основна маса от българския народ..

И тъкмо тази бездуховност е изключително обидна:

От една страна за носителите на старата буржоазна култура, които се усещат отдавна ( от 40-те години) като смазани от новодошлите варвари-комунисти. А до голяма степен именно като варвари се държат голяма част от новите псевдокомунисти, които с радост изпълняват поръчки за прочистят българската интелигенция от т.н.„вредни елементи“. По този случай се оказват разстреляни не малък брой лекари и адвокати – само защото техният стандарт на живот се е оказвал дразнещ за насилниците ми. Апартаменти и пианата им са дадени на новите хора, които, колкото по-близо и безпроблемно, т.е. аморално служат на БКП, толкова по-големи възможности получават.
От друга страна бездуховността е особено обидна за самите чисти комунисти, които усещат идеята си за предадена: те не се бяха борили за държава, в която има богата върхушка със свои привилегии и за хиляди маса народ – еснафи. Драмата на тези комунисти всъщност е умряла с тях, защото все още живите възрастни хора – родени през 20-те години, всъщност не са я изживели никога дълбоко и искрено. Ако я бяха изживели – нямаше да са живи...Неслучайно според думите на един от интервюираните „червените бабички изживяват втората си младост – ремсистка младост по време на прехода: събират се, четат си социалистически вестници, и всъщност се веселят, че участват в нещо като борба. Най- драстичното е,че дори започват да симпатизират на самия Тодор Живков, когото никога не са харесвали. Сега обаче им е нужен съответен митологизиран образ и нямат нищо против дори самия му паметник в Правец....С други думи казано, моралната поквара, с която е логично да се свързва неговото присъствие в българското оеснафаяване е забравена.в полза на личното удоволствие да носталгираш: по същество – по собствената си младост..
Времето на прехода – очаквания и реалности:
Всъщност всички българи се радват на промяната от 10 ноември 1989 г.

Мнозина обаче започват да се смущават още в първите месеци на промените най-вече от грозния език на улицата, в който има откровена, дълго потискана агресия – ненавист към БКП, която сега излиза на яве и предвещава напрежения. Най-неприятното и възмутително за огромното мнозинство от българите е т.нар бързо пребоядисване: довчерашни партийни секретари стават бързо сини лидери...Очевиден знак за тяхното умение да живеят лицемерно, факт, че през целия си живот са били само и единствено кариеристи и сега бързат да продължат да бъдат....И излъчват злоба...

А тъкмо злобата е онова, което най-много смущава фините и истински интелектуалци, част от които представям чрез тези интервюта.

Тъкмо бруталната агресия ще се окаже, че отклонява желанието на огромна част от българите да продължат да стоят зад първоначалната синя идея, която в първите години на прехода опиянява значителен брой хора.

Това обстоятелство отваря път на мнозина нови политици, изпълнени с пориви за лично облагодетелстване чрез политиката. Този факт е очевиден и на него се дължи липсата на доверие в политическия елит изобщо. Политиката, през която са преминали Костов, СимеонІІ, тройната коалиция и Бойко Борисов окончателно се превръща – отново за огромната част от българския народ – в поле, изпълнено с аморалност, което не буди доверие, а предизвиква резигнация. В най-добрия случай – днешният политически живот в България се възприема като театър, но с доста лош вкус...

Всъщност отвъд самата политика, от която българите днес са особено отчуждени, бавно, но сигурно се очертават новите личностни жизнени треактории – зависещи не просто от социума, а по-скоро от личностните качества и жизнеспособност на самите хора.

И доколкото социополитическите реалностости са били унищожителни за различните видове илюзии – без значение какви по своя политически цвят – то ефектът от различните по своя вид разочарования е един и същ - при това много позитивен: можем да го наречем просто проглеждане за реалността.

А когато човек успее да погледне реалността право в очите, той неизбежно ще намери и собствения си път към нея...

Този личен път винаги е или борба или бягство. Стара, стара истина...


С., 2012 С. Страшимирова
Каталог: 1427
1427 -> Техническа спецификация
1427 -> Столичен куклен театър става Бродуей за една седмица
1427 -> Обща характеристика на приемната грижа във Франция
1427 -> София, 2014 Съдържание Увод
1427 -> Строителството” Специалност „ Икономика на недвижимата собственост” Дисциплина „Урбанизация„
1427 -> Доклад до Европейския парламент и Съвета „ доклада
1427 -> Доклад за практическата подготовка за бъдещото разширяване на еврозоната
1427 -> Обща характеристика на приемната грижа във Франция


Поделитесь с Вашими друзьями:




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница