Древноегипетският мит- фикция или поглед към жестоката действителност

В края на четвъртото хилядолетие преди новата ера, по бреговете на река Нил се зараждат две царства близнаци- Горен и Долен Египет. След обединяването им през 32 век преди Христа се обособява нова по-силна държава наречена Египет. Подобно на всеки народ, древните египтяни имали своя религия- политеистична, което допринесло за нейната колоритност. Въпреки че през вековете представите за боговете се променяли, доoбогатявали, някои богове губели своята популярност, други я увеличавали, основните концепции се запазили (дребно изключение прави ереста „Амарна” – период от около дванадесет години по време на управлението на Ехнатон/ Енейот). В светлината на теологичната доктрина боговете се показват като силни, идеализирани образи, които събират в себе си всички добродетели. В митологията, която въпреки всичко е подчинена на теологията, било точно обратното. Образите на божествата обладават целия възможен репертоар от недостатъци – алчност, избухливост, мания за власт, кръвожадност, завист и отмъстителност. Злото до такава степен е развито в тях, че братя търсят всеки възможен начин да се измамят взаимно, а синовете изнасилват или убиват майките си. Точно тук възниква въпросът на какво се дължи тази коренна разлика между теологията и митологията. Дали митовете са просто плод на нечии изкривени и извратени виждания за света, или може би по някакъв странен начин се опитват да разкрият проблемните ядра на древното общество? Ще се опитам да отговоря на този въпрос като разгледам няколко древноегипетски истории и потърся съответствие с тогавашната действителност.

Първият мит засяга началото на боговете и хората според древните египтяни - сътворението на света. Въпреки че няма ясно установена теза за създаването на света съществуват три основни версии - на Хелиопол, Мемфис и Хермопол, като ще разгледам най-подробно първата.

Амун се самосъздал в Нун( Нищото) според Хелиополските вярвания, а след това дал живот на Шу(въздух) и Тефнут(влага) , които пък създали Геб(земя) и Нут(небе). Те пък от своя страна родили две дъщери - Изида и Нефтида и двама сина - Озирис и Сет. Тези девет богове били известни като великата Енеада от Хелиопол. Папирусът на Бремнер-Ринд (Британски музей,Лондон), ни дава по-различен и по-малко схематичен вариант на някои от тези събития. Според него Амун е извлякъл семето си благодарение на мастурбация и го сложил в устата си като по този начин се зародили Шу и Тефнут, които той съответно изплюл и повърнал. Първичността и до голяма степен первезията на тази история кара повечето хора, дори и някои египтолози отвратено да отрекат нейната прекалено добре прикрита логика. Основната причина този мит да звучи парадоксално е, че е в пълен разрез с днешните морални норми за разлика от древноегипетските. В Хелиопол се е вярвало, че всички богове са създадени от Амун. Единственият познат начин на хората за създаване на поколение е сексуалният и е логично при боговете да е също така. Но тъй като Амун е бил единственото живо същество, следователно трябва да изпълнява едновременно и мъжката и женската роля. По този начин семето символизира мъжкото начало, а устата на Амун - женското, в което се заражда живот (боговете и светът на хората).

Според мемфиските вярвания светът е създаден от Птах, който сложил началото на всичко живо като го назовава- творчески вариант, а според хермополските жреци светът се родил от яйце създадено от осморката( Нун и Наунет, Хех и Хаухет, Кук и Каукет, Амон и Амоунет)- занаятчийска версия. Тези два варианта на мита силно поставят под въпрос интелекта и фантазията на хелиополските жреци, което може би е втората причина за леката опростеност на тяхната история.

Митът за унищожение на човечеството, записан върху стените на гробниците на владетелите от XVIII, XIX и XX династии, известен като Книга на кравата, описва свирепия метод, по който Ра успява да се справи с човешките заговори срещу него:

Koгато богът-слънце разбрал за замислите на хората наредил скришом да бъдат извикани неговото Око( тоест Хатор), Шу, Тефнут, Геб и Нут, а също и самия Нун. След като боговете пристигнали, Ра запитал Нун-Небитието как трябва да постъпи с хората, а той му отговорил че окото му( на Ра) трябва да бъде насочено срещу враговете му. Ра приел това предложение и изпратил Хатор в пустинята, за да затрие човешкия род. В гнева си Хатор се превърнала в Сахмет- свирепата богиня на войната. Тя яростно нападнала хората и ги унищожила. Когато завършила задачата си Ра се опитал да я отпрати, но явно човешката кръв й се била усладила. Тя продължила кръвопролитията, но жертвите й вече били хора предани на боговете. Богът-слънце, който всъщност имал

чувствително сърце, вече не изпитвал гняв и не желаел да погуби целя човешки род. Затова той измислил хитър начин да усмири беснеещата си дъщеря. Ра заповядал да се наберат и смачкат червени плодове диди от остров Йебу и да се смели ечемик за пиво. Когато алкохолът бил готов заповядал да донесат 7000 чаши пълни с това питие и да се смесят с плодовете диди. Напитката удивително много приличала на кръв. Богът-слънце след това заповядал пивото да бъде разляно на мястото на убийствата. Когато Хатор-Сахмет видяла, че всичко е заляно, водена от жаждата за кръв, сладко започнала да пие от напитката. Последствията не закъснели, Хатор-Сахмет толкова се напила, че не била в състояние да разпознае своите човешки жертви. Когато изтрезняла, Ра я отпратил с думите: „Върви си в мир, о, любима.” Така въпреки че бил разочарован от хората Ра ги спасил от гибел.

В случая, свирепостта и неподчинението на Хатор-Сахмет е по скоро с цел поучение на слушателя, отколкото забавление. Гръцкият пътешественик Херодот пише, че египтянките не са толкова послушни, колкото на него му се струва нормално, или с други думи се оплаква че са прекалено независими. Египтянките, са опърничави и често се женели по любов и не оставяли родителите си да им изберат съпруг. Момичетата от богати семейства дори имали смелостта да поемат по свой път усвоявайки елитната професия на писаря. В митът Ра играе ролята на бащата, а Хатор-Сахмет на непокорната дъщеря. Неподчинението на дъщерята води само до проблеми и разрушение и чак когато бащата(Ра) се намесва всичко си идва по местата. По един непряк и манипулативен начин, този мит се опитва да вкара египетските момичета в социалните норми като по този начин ги лишава от собствена позиция.

Продължавам с легендата за Изида и Ра, която се намира в Торинския папирус(Торино, Италия), датиращ от края на Новото царство. В нея Ра е стар и немощен също като в Мита за унищожение на човечеството, за когото споменах по-рано. Накратко историята гласи следното:

Богинята Изида, която познавала магическите думи, жадувала да бъде господарка на небето и земята, също като всемогъщия Ра и вярвала, че може да се сдобие с тази власт като узнае истинското име на свещения бог.

Ра се появявал всеки ден начело на своите лодкари и заставал на двойния трон на двата хоризонта. Ала свещеният бог вече бил стар и течност се стичала от устата му. Изида събрала течността, размачкала я в ръцете си и заедно с малко пръст изваяла Свещен змей с отровни зъби, когото поставила по пътя на Ра около Двете страни(тоест Египет). Свещеният бог се изправил в Големия ном(тоест небето) и тръгнал според всекидневния си обичай, ала Свещеният змей впил зъбите си в него и огън се разлял по тялото на Ра. Могъщият бог отворил уста и викът му се чул чак до небесата. Боговете се струпали около него и го запитали какво се е случило. Той с трепереща уста им разказал случилото се и помолил да излекуват нетърпимата болка. Всички богове опитали, но никой не се справил със задачата. Тогава Изида се приближила до Ра и казала, че ако каже името си ще живее. След като дълго увъртал могъщият бог се съгласил Изида да го претърси, като така тя ще влезе в сърцето му, а неговото име ще премине в нея. И божественият се скрил от боговете, а тронът на ладията „Милиони години” бил празен. Когато дошло време Изида да излезе от сърцето на бога, тя казала, че Ра се е обвързал с клетва, да даде своите очи(т.е. Слънцето и Луната). И станало така, че великият бог произнесъл името си. Тогава Изида, великата владетелка на думите на силата, излекувала Ра със заклинанието:

„ Върви си отрово, излез от Ра. Направи така, че Окото на Хор да излезе от бога и да блесне извън устата му. Аз правя, аз карам отровата да падне на земята, защото тя беше победена. Наистина името на великия бог му бе отнето. Ра ще живее, а отровата ще умре; ако отровата живее, ще загине Ра.”

В последствие това заклинание станало много ефективно за лечение на ужилване от скорпиони и змии. Точно този проблем на тогавашното общество е засегнат. Отровата на различни твари, може да бъде особено опасна, дотолкова че да повали жертва в рамките на няколко минути. Въпреки, че древноегипетската медицина била доста напреднала за времето си, не винаги се справяла с този проблем, в следствие на което, отравянето било често срещана причина за смърт. Хората били готови на всичко за да oцелеят, дори сляпо да вярват на подобни заклинания. Това обаче не обяснява подмолността и жаждата за власт на Изида. От моята гледна точка, повелителката на думите на силата е божествено олицетворение на една жена, която управлявала Египет малко по-рано през Новото царство, а именно Хатшепсут. Вероятно благодарение на хитрост, тя успяла да убеди народа и по-важното- управляващия елит на Египет, че на престола трябва да седне човек в зряла възраст, като по този начин изместила невръстния Тутмос III, който бил оставен да управлява по скоро като неин помощник.Тъй като митът е подчинен на теологичната доктрина, следователно Ра не може да е представен в ранна детска възраст. Затова богът-слънце е разкрит в следващия момент, в който човек е слаб и безпомощен, а именно дълбоката старост. Разбира се това, че Изида от мита е олицетворение на Хатшепсут е само мое хипотетично мнение.

Последния мит, който ще засегна, може да бъде открит в папирусa „Честър Биити I” в Дъблин. Този свитък съдържа литературни творби в поезия и проза, включително митът за „Борбите на Хор и Сет”, който е меко казано шокиращ. В него боговете са представени като същества лишени от всякакви добродетели, водени от първичното. Накратко историята гласи:

Хор и Сет са в постоянен конфликт кой от двамата трябва да притежава трона, затова младият Хор се явява пред трибунал за да изяви претенциите си като син на Озирис. Всички богове обявяват, че са на страната на Хор освен Ра, който е подразнен, че трибуналът взема решение без него. Сет настоява всичко да се реши в двубой. Тот пише писмо на Нейт и я моли за съвет, а тя отговаря със заплаха, че ще сее опустошение ако Хор не се възкачи на трона. Трибуналът се съгласява с нея, но Ра се разгневява и казва, че Хор е още невръстно и глупаво момче, което е неподходящо за трона.Това наскърбява трибунала и един от боговете обижда богът слънце. Ра е много разстроен и успява да си възвърне настроението, чак когато дъщеря му Хатор показва гениталиите си. Тогава Ра решава да изслуша становищата на двете страни. Пръв започва Сет. Той твърди, че трябва да е фараон, защото е достатъчно силен, а това го доказва всеки ден като помага на Ра при борбите с Апоп. Богът слънце пожелава да даде трона на Сет, но другите богове се противят под предлог, че претенциите на Хор са по-оправдани. Изида се разгневява, което на свой ред разсърдва Сет, който заплашва, че ще убива по един бог всеки ден докато Изида не бъде изгонена от трибунала. Боговете се съгласяват да се срещнат на остров в Нил и нареждат на божествения лодкар Немти да не пренася Изида. Богинята обаче се преоблича като старица и подкупва Немти със златен пръстен. Когато стига на острова се преобразява в красива девойка, така че Сет да я пожелае. Тя разказва на бога на пустинята историята, как странник отнема от сина й неговия добитък. Когато Сет казва, че това е позорно, Изида заявява, че Сет сам се е признал за виновен. В следствие на това Ра отсъжда, че тронът се полага на Хор, но Сет не е съгласен с присъдата и предизвиква племенника си на състезание, затова и двамата се превръщат в хипопотами. Изида се уплашва, че Хор ще се удави и опитва да прониже Сет с магически харпун. Първо тя уцелва Хор. Когато уцелва бога на пустинята, той й напомня, че са брат и сестра и тя го пуска. Хор се разярява и отсича главата на майка си, за което бива наказан. За щастие Тот успява да изцери Изида.

Сет намира спящия Хор, изважда очите му и ги заравя. Хатор намира Хор и възстановява изгубеното с мляко от газела, а от заровените очи поникват лотоси.

Боговете нареждат на Хор и Сет да се помирят, затова богът на пустинята поканва синът на Изида да спи в покоите му. През нощта докато Хор спи, Сет се опитва да вземе надмощие като го обладава,но Хор хваща семето на чичо си в ръка. Когато Изида разбира за случилото се, отрязва омърсената ръка на сина си и му прави нова. След това потърква пениса му и събира част от семето му, което разхвърля върху марулите в градината на Сет. Когато Сет изяжда марулите, той забременява от Хор.

Пред трибуналът Сет се подиграва, че Хор му се е отдал. Хор отвръща, като казва на Тот да повика семето му и това на Сет, за да видят кое откъде ще отговори. Семето на Сет отговаря от водата, а това на Хор- от тялото на Сет. Тот призовава семето на Хор и то се появява от главата на Сет като сияещ диск, който Тот поставя на главата си.

Трибуналът отново отсъжда, че правото е на страната на Хор, но Сет пожелава ново предизвикателство - състезание с лодки направени от камък. Сет си построява огромна лодка от върха на планина, докато Хор си прави дървена лодка, която замаскира като каменна. Лодката на Сет бързо потъва, затова той се превръща в хипопотам и напада племенника си. Хор уцелва Сет с харпун, но другите богове му казват да спре. Разгневен и разочарован Хор отплава към Саис, за да се оплаче на Нейт, че все още правдата не е възтържествувала.

Toт предлага на божествения трибунал да прати писмо до Озирис, за да се допита до неговата мъдрост. Когато Озирис прочита писмото, той настоява да разбере защо е било отнето рожденото право на сина му. Озирис напомня, че той е този, който подържа света, като създава ечемик и пшеница. Ра отговаря, че тези култури щели да растат, дори ако Озирис не съществувал, което разбира се разгневява богът на подземното царство. Той изпраща писмо, в което изтъква, че богът слънце е виновен за цялата несправедливост. Озирис заплашва, че демоните на подземното царство не се страхуват от нито един бог или богиня и може да отнемат сърцата на всички виновни за тази несправедливост. Боговете признават, че това е вярно. Атум нарежда на Изида да доведе Сет окован във вериги.

Когато Сет е пленен, той признава, че Хор е пълноправният наследник на трона. Изида извиква от радост, когато синът й е коронясан. Богът слънце прибра Сет при себе си на небето като бог на гръмотевичните бури. Небето и земята ликуват при възкачването на Хор като фараон.

Без съмнение този мит днес звучи нетипично и странно. Някои биха решили, че гротесковите образи на боговете в тази история, не са нищо повече от средство за забавление на народа, който очевидно бил спрял да вярва толкова силно в божествата си. Макар и логична тази хипотеза не е достатъчно достоверна. Много археологически доказателства сочат, че писарите, работещи в некропола, са слагали домашни олтари, строяли са и са управлявали обществени светилища, участвали са в религиозни фестивали. Следователно текстът не осмива боговете, а по-скоро управниците, респективно фараона. Фактът, че Хор търси това, което е по право негово в продължение на осемдесет години може да ни подскаже нещо за съдебната система в Древен Египет. Действително някои съдебни дела за наследство можело да продължат с години, а за вдовиците и сираците(като Изида и Хор) е било почти невъзможно да получат това което им се е полагало, дори законът да бил на тяхна страна. Така се изяснява липсата на постоянство от страна на боговете, но все още не се е изяснила причината за зверската ярост, в следствие на която Хор обезглавява майка си. Обяснението е просто: когато безскрупулно убива майка си, Хор е приел формата на хипопотам, същество свързвано с неизмеримо зло в Древен Египет, или накратко Хор не успял да се противопостави на неконтролируемото зло и в момент на афект е убил майка си. В следващият момент Хор е възвърнал образа си и се бори със същото зло(Сет във формата на хипопотам) и побеждава. В случая образът на Хор се свързва с този на фараон, който надделява над враговете си. И последната обезпокояваща концепция от мита са моментите, в които Сет изнасилва Хор, а в последствие как Сет забременява от Хор. Ключът за тази мистерия този път се крие в реални събития от миналото. Възкачването на Рамзес V е следствие от гражданска война поведена срещу неговия брат/ братовчед Рамзес IV. Папирусът “Честър Бийти I” съдържа и произведение известно като „Възхвала”, което провъзгласява Рамзес V за Хор, който наследява баща си Озирис. По тази логика, можем да свържем Рамсес IV с Сет, който бива свален от трона. Мотивите с изнасилването и бремеността не бива да се тълкуват буквално, а по-скоро трябва да се вникне в скритото. Чрез тези на пръв поглед първични действия, авторът се опитва да разкрие дългите и мъчителни борби за надмощие между Рамзес IV и Рамзес V. “Борбите на Хор и Сет” разкриват богатството на египетския мит, което макар и скрито за непросветения, лесно успява да завладее този, който е съумял да вникне в него.

След анализа на тези четири на пръв поглед лишени от морално наследство митове, ясно се очертава истинската им функция, а именно набелязване и елиминиране на обществените проблеми. Дали е засегната борбата с пустинните твари, женската своентравност или съдебната немърливост няма значение, защото митовете са дело на най - оригиналните и задълбочени мислители в Древен Египет. Те изразяват основните ценности на първата велика нация. Митовете са помагали на хората да се справят с всички проблеми в духовния живот, от всекидневните противоречия до тежки кризи, били са стабилна опора в постоянната борба на египтяните. В днешния материален свят хората са далеч по- заинтересовани от това как е живяла и какво е притежавала дадена личност, отколкото какво е мислила и чувствала. Митовете изпълняват своеобразен портал между духовното и материалното, който прави приказките за фараони и пирамиди толкова вълнуващи и мистични.

1. 
   Митология на Древния Египет – Ядвига Липинска, Марек Марчиняк – стр. 24-27; 34-37; 42-45; 95-98; 152-157;
   
2. 
   Египетският мит – Джералдин Пинч – стр. 120-122; 126-127;
   
3. 
   Блясъкът на Египетската Империя – стр. 68;
   
4. 
   Мистичните египтяни – Тери Диъри, Питър Хепълъайт – стр. 108-109;
   
5. 
   Ancient Egypt: Myth and History - Geddes and Grosset – стр. 196-205;