Другост, солидарност между чужди Владимир Сабоурин

Владимир Сабоурин

Другостта бе един от любимите концепти на постструктурализма. Спомням си ентусиазма, с който се пишеше и изговаряше тази дума в отдавна отминалото близко минало на 90-те. Погледнато ретроспективно, академичният възход на дискурса на другостта протичаше успоредно с необезпокояваното от рестриктивните режими на политическата коректност непринудено говорене за малцинствата. Медийно легитимираният расизъм (респективно сексизъм) и дискурсът на другостта мирно съсъществуваха след края на тоталитаризма като феномени на свободата на словото и плурализма, а за по-софистицираните читатели и като ефекти на сноването между високо и ниско, подлежащи в постмодернизма на смесване. Десет години по-късно, другостта се тематизира на доста отдалечени от изходната постструктуралистка матрица места, при което политическата коректност вече е един от факторите на дискурсивното поле. Сега ще я срещнем по високите етажи на ДПС в новия му дизайн на неетническа либерална партия или – в по-мъжки вариант – в дисциплинарната комисия на БФС, разглеждаща случаи на расистки изказвания и действия на футболното игрище. Преминаването на дискурса на другостта от литературната критика в реалната политика и спорта не доведе до обогатяване, диференциране и изостряне на експертната рефлексия в идеологокритически и политически план. Движейки се по гребена на посткомунистическата конюнктура на постструктурализма, достигнала връхната си точка в средата на 90-те, академичното говорене за другостта бе завлечено и се оттече заедно с нея някъде след бомбардировките на НАТО над Сърбия през пролетта на 1999. Същата година Зуркамп пуска джобното издание на книгата на Юрген Хабермас “Приобщаването на другото: студии върху политическата теория” (думата Einbeziehung, която превеждам контекстуално с “приобщаване”, едва ли не в постструктуралистки дух не може да се преведе с речниковото си значение “включване”, доколкото Хабермас я противопоставя на einschließen, едно от производните значенията на която също е “включвам”, но в опозицията с einbeziehen се активира първото речниково значение “затварям”, “заключвам”).

Интригата как едно от парадигматичните понятия на постструктурализма е попаднало в заглавие на книга на Хабермас сама по себе си може да държи читателя буден до края. Дори да нямаме чувството, че “Философският дискурс на модерността” (1985) ни е помогнал да се ориентираме в случилото се и неслучилото се в България през 90-те, предложената от Хабермас реконструкция на френския постструктурализъм не може да бъде подмината, ако искаме сбогуването с първото десетилетие на прехода да е нещо повече от изпълзяване от неловката кожа на остарял жаргон. Лекциите върху философския дискурс на модерността разглеждат постструктурализма (Хабермас използва синонимно и термина “неоструктурализъм”, наложен в Западна Германия в началото на 80-те от Манфред Франк) като продължение на “критиката на разума” на младохегелианците и Нитцше в рамките на опитите за изход от “философията на субекта”. Според този прочит, “ние си оставаме (курсив – Ю. Х.) съвременници на младохегелианците”, при което освен постструктурализма “[и]ма други (курсив – Ю. Х.) пътища, извеждащи от философията на субекта”. В сборника с актуални политически текстове “Новата необозримост” (1985), съпътстващ и обвързващ разгърнатата във “Философският дискурс на модерността” история на идеите със “стрелата в сърцето на настоящето” (вж. некролога за М. Фуко), френският постструктурализъм е представен като “обратното на неоконсерватизма”, намерило най-оживен отглас предимно “сред студенти и по-младите интелектуалци”. Другите пътища или в случая другият път, извеждащ в проекта на Хабермас от философията на субекта, е теорията на комуникативната дейност с нейния “комуникативен разум”, имплицираната и негласно предпоставяна във всяка комуникативна практика рационалност. В “Приобщаването на другото” са представени и дискутирани политическите и правови формати на тази комуникативна рационалност.