„Душевността във Византия средата на ІV средата на ХV в

Начело на Византийската империя стои император, наричан от VII век нататък василевс. Както в Древния Рим, така и във Византия отначало се спазва практиката властта да се „дава“ и „признава“ от върховните римски институции - Сената, армията и народа. Избранникът се издига на щит и увенчавал с диадема от някой висш военен. След това Сенатът (синклита) и народът (димите) признавали новоизбрания император. Всички тържествени церемонии се извършвали на Хиподрома.

Според византийските представи императорът е Божи наместник на земята. Христос, като цар (василевс) на Небесното царство, избира и назначава императора (василевса) за свой заместник на земята. Така василевсът вече не получава властта си по волята на народа и армията, а му се „връчвала от Бога“. Управлението на императора на земята възпроизвеждало Божието управление на Небето. Императорът е абсолютен господар на империята, най-малкото толкова, колкото можел да се задържи на власт. Той представлява самата империя, символизира и въплъщава нейната скрита мощ. Той е не само върховен съдия, администратор, законодател, но и олицетворение на живия закон. Висша цел на императора е да осигури спокойствието, сигурността и спасението на своите поданици. Той е задължен да ги води като „добър пастир“ към благочестие и по-добро познаване на Бог, за да ги подготви по този начин за „Небесното царство“. Но ако василевсът системно пренебрегвал своите задължения, той престъпва Божия закон и оскърбявал Божия ред. Тогава Бог е свободен в своя избор и без колебание може да пожертва своя избраник. Той може не само да позволи да го лишат от трона, но дори и да му отнемат живота. При подобни случаи столичното население си правело жестоки подигравки със своя „всемогъщ“ Господар. Нещастникът е поставян на магаре с лице към задницата, държейки опашката на животното и наниз от лук на своята глава. След това разкарвали жертвата из столичните улици, пеейки подигравателни песни. В края на XII в. император Андроник I Комнин, който се опитва чрез жестоки репресии да установи политически силна централна власт, има такава съдба. (Томов, 2014,88-89)

За 1122 години съществуване на империята на престола се сменят 90 императори. Средно всеки един от тях е управлявал не повече от 13 години. От тях само 34 са починали от естествена смърт, а 8 загинали на бойното поле или при инциденти. Всички останали са свалени и физически унищожени. (Томов, 2014, 91)

Когато императорът се появява пред публика, това е извършвано чрез церемонии, разписани до най-дребни детайли. Те са отражение на съществуващата във Вселената хармония, която е синоним на реда. По време на церемония императорът стои между две колони или в ниша, буквално като статуя, той никога не застава направо на пода, а винаги върху някакъв пиедестал или върху кръгла порфирна плоча. До неговия трон има още един, празен, оставяйки по този начин място за Небесния цар - Христос. В неделни и празнични дни на него поставят кръст. Всяко излизане на императора от двореца е строго регламентирано с правила. Тъй наречените „големи излизания“ се извършват до храма „Св. София“ на Великден, Коледа, Петдесетница, Преображение Господне, Богоявление, в деня на коронацията на императора, при ръкополагането на патриарха, при раждането и кръщението на престолонаследника. Разменената целувка на мир между императора и патриарха под великия купол символизирала постоянната хармония между тях и осигурявала Божията благосклонност. При „средните излизания“ императорът посещавал най-напред „Св. София“ (без литургия) и после тържествено се отправял към друга черква. (Томов, 2014, 93-95)

През целия си Живот византийският император е обграден с пурпур и

Какъв трябва да е василевсът? Във Византия съществуват владетелски огледала (текстове, съдържащи съвети и предупреждения към бъдещия император), които имат за цел да възпитат един млад принц в принципите на добро и справедливо управление. Според Василий I един владетел трябва да съчетава надеждни морални принципи с християнски добродетели и благочестиво човеколюбив. Той се възхвалява не като войн, а като миротворец и се казва: „Не се хвали с благородство на тялото и не презирай скромността; не почитай (телесната) красота и не обръщай гръб на грозотата, а наблюдавай душевната красота и обичай душата“. През XI век обаче са добавени нови добродетели към императорския идеал - благородният произход и военните умения. Кекавмен, който се придържа към образа на „цивилния“ император, посочва четирите основни качества, които трябва да притежава императорът: твърдост на духа, справедливост, целомъдрие и разум. За разлика от него Теофилакт Охридски (български архиепископ от 1088/89 до 1126), възпитаник на Константин Дука, син и престолонаследник на Михаил VII Дука, изисква от добрия император съчетание на традиционните морални добродетели с воинските качества.

Най-общо казано, поради самата същност на своето положение в йерархията, императорът е призван да се държи умерено. Като Божи наместник, той трябва да съзнава своето високопоставено място. Когато се появява на обществени места, василевсът трябва да бъде изтънчен и приветлив. Той следва да бъде великодушен и благосклонен и трябва да обръща внимание на всички, които молят за неговата справедливост и милосърдие. Той трябва да бъде смирен пред Бог. (Томов, 2014, 104-107)

Титулатурата на василевса. Според Георги Острогорски „владетелската титулатура е израз на значението и положението на нейния носител сред останалите владетели, а следователно и на неговата държава сред останалите държави“. Титулатурата е изключително важен елемент от императорския култ и от политическата доктрина на империята. По времето на император Юстиниан I пълната титулатура има следният вид: „Император, Цезар, Флавий Юстиниан, Франкски, Германски, Вандалски ... Благочестив, Щастлив, Прославен Победител и Триумфатор, вечен Август“.

Съществена промяна в титулатурата на византийския император настъпва по времето на Ираклий (610 - 640). След победата си над персите той се титулувал „Автократор, Кесар, Флавий Ираклий, нов Константин, верен в Христа Август“. Но много скоро титулатурата е опростена и става на: ,,Ираклий, нов Константин, верен в Христа василевс“. От това време насетне, титлата кесар престава да бъде императорска и обикновено се дава на роднини и близки на василевса. В тактиконите от IX - X век тя заема първо място в ранговата таблица. За разлика от нея обаче, титлата август се превръща в обикновен епитет, служещ най-често като обръщение към императрицата (августа). Титлата автократор, която между VII - X век се използва твърде слабо, се утвърждава през XI век. Изхождайки от нейното филологическо тълкувание, византийските хронисти от IX и X век й дават ново значение, според което автократорът е един единствен и върховен василевс за разлика от другия (другите), младши по ранг. След убийството на император Михаил III например, Василий Македонец, който дотогава е „втори цар“, е провъзгласен за автократор. За първи път формулата василевс и автократор се появява в един акт от 964 г., в полза на манастира „Великата Лавра“, издаден от император Никифор II Фока (963 - 969). В него той се подписва като „Никифор в Христа Бога верен автократор и василевс на Ромеите Фока“. Тъкмо този подпис на василевса (с разделеното на две име) през следващите векове се превръща в класическа формула, която е използвана до края на империята. По времето на Палеолозите титлата автократор загубва част от своето значение. (Томов, 2014, 121-122)

Аморфната структура на византийското общество и нестабилността на съсловните връзки предопределят значителната роля на родствените отношения и на първо място на семейството. Често то е единствената надеждна опора в живота на византиеца, тъй като във Византия общественият живот е фикция. В своите „Съвети и наставления”, византийският генерал Кекавмен представя семейството като истинска крепост, затворен свят с дълбоко интимни и частни отношения, изолирано от останалите и гледащо с недоверие и подозрителност към всеки, който не принадлежи към най-близкия роднински кръг. Византийското семейство е многолюдно, защото често под един покрив живеят няколко поколения - дядовци, родители и женени внуци. Семейството се ръководи с твърда ръка от главата на фамилията. Без да бъде жесток, той налага страхопочитание у всеки, който живее в дома му. Според Кекавмен първата заповед за всеки е да слуша баща си, а първият му дълг - да почита майка си. За да се научат на това, не оскърбяват децата, а ги уважават. „Своите синове и дъщери бий не с пръчка, а с думи” - съветва Кекавме.

Във Византия законът разрешава на младежите да встъпват в брак на 14-годишна възраст, а на девойките - на 12- годишна възраст. Бракът е предшестван от годеж, на който придават голямо значение. Често той се уговаря рано, когато децата са на 7-8-годишна възраст. Тъй като възрастта на младоженците е малка, обикновено техните родители, водени преди всичко от материални сметки, поемат инициативата за уреждане на брачните отношения и сключване на писмен договор, в който намират отражение различни имуществени въпроси. По този повод Йоан Златоуст отбелязва: „Кой от възнамеряващите да встъпи в брак се старае да узнае нрава и поведението на девицата? Никой. Напротив, всеки пита най-напред за пари, за имущество, за това какви домашни предмети има тя, с една дума, той иска да купи нещо или да сключи обикновен търговски договор”. По-късно Алексий Макремволит остро възкликва: „Защо не използваме брака, за да осигурим добродетелност и святост, а го използваме за търговия и мошеничество?”. Но въпреки подобни възмущения, уредените бракове са смятани за нещо нормално на всички нива във византийското общество. Византийците смятат за греховен бракът, сключен без участието на църквата. От X век е задължително публичното изповядване на брака, което става по време на църковна служба и с изпълнение на обреда венчание.

Византийската официална догма възхвалява брака, обявявайки го за

велик и ценен дар от Бог. Извънбрачните връзки се наказвали сурово. За съпружеска изневяра съдът може да отсъди отсичане на носа. Съпругът има право безнаказано да убие любовника, заварен в постелята на неговата съпруга. Във Византия е забранено да се сключва брак с роднини до шесто, а от XI век - и до седмо коляно, с еретици, юдеи и мюсюлмани. Под категорична възбрана са многоженството, встъпването в брак с душевноболни, страдащи от заразни болести, както и от тежък телесен недъг. Законът, инспириран и контролиран от Църквата, предвижда най-голяма строгост при разтрогването на брака. Православната църква не одобрява развода и смята, че съпрузите се венчават до самата си смърт. Уважителни причини за развод е съпружеската изневяра, ерес, покушение срещу живота на един от съпрузите, проказа, импотентност (от деня на сватбата до изтичането на третата година), пиянство и т.н. При невъзможност да се запази брака или при смърт на един от съпрузите църквата допускала (макар и неохотно) второ венчило. Много по-често обаче се чува гласове, подкрепящи „чистотата на вдовството“. Вторият брак е считан за венчило „не по закон, а по нужда“. Всеобщо е убеждението, че „вторият брак носи нещастие“. Само в изключителни случаи може да се получи разрешение за трети брак, четвъртият категорично е забранен. Воден от желанието да си осигури наследник, император Лъв VI Мъдри се изправя пред непреодолими трудности, когато се опита да сключи четвърти брак. След известно напрежение между императора и патриарха, е постигнат компромис - неговият син Константин VII е признат за порфиророден (роден в порфир) и законен наследник, но бракът остава недействителен.

Византийският морал и православието дават възможност на жените да получат обществено признание в качеството си на монахини, настоятелки или светици. Но понякога тъкмо жената, която смятат за презряно същество, се разпорежда със съдбата на империята. Такава е умната, властната и очарователна Теодора, която има голямо влияние над Юстиниан. Значителна роля изиграва през X век Теофано. Влиянието на жените в тези времена се основава на мъжката слабост, на увлечението по женската красота. Слабохарактерните императори нерядко се превръщат в играчки на жени и фаворитки. Така например, Мария Склирена, любовницата на император Константин IX Мономах, плете интриги срещу Георги Маниак, най-талантливия пълководец на своето време. Благодарение на тези интриги императорът сваля Маниак от пост и за да угоди на Склирена, лишава византийската армия от нейния предводител. Почти всички византийци и от двата пола очевидно подкрепят мнението, че жената, макар и способна да участва в обществения живот, е неподходяща за това. Ако по волята на династичната съдба на трона се възкачи жена, това е по-добро, отколкото гражданска война, но по-лошо от легитимен мъжки наследник. В професионалния живот жената играе малка роля. Принадлежащите към нисшите слоеве работят на полето или са ангажирани във фамилния дюкян. Строгият морал и многобройните забрани върху поведението на жените не изключват присъствието на хетери - специално обучени за компаньонки жени. В по-долната категория се намират “блуждаещи извън дома” или обикновените проститутки, които обитават вертепите около пристанищата и тържищата на големите градове. В столицата по-известните публични домове имали официален статут. Понякога са управлявани от момичета сираци, които имат постоянна клиентела от средите на аристократите.

През VIII-IX век в по-многодетните семейства едно от децата се дава за скопяване, за да му осигурят добро препитание за цял живот и за да намалят разходите по издръжката на останалите деца. Грижата за децата - сираци във Византия се поема от държавата, която организира към черквите и манастирите обществени орфанотрофии (сиропиталища-приюти) под надзора на орфанотроф (началник на благотворителността). След специално обучение сираците постъпват в армията или заемали държавни постове. Семейството запазва своето значение през целия византийски период, но въпреки това, на границата на XI - XII век, в традиционните семейни структури настъпват определени изменения. През XII век на извънбрачните връзки (в аристократическите среди) се гледа не без снизхождение и дори с известно одобрение. Жените започват да си проправят път към образованието и общественополитическата дейност. Появяват се цяла поредица от енергични, образовани и политически влиятелни жени. Анна Даласина, майка на император Алексий I Комнин и баба на Анна Комнина, е официално призната за съвладетел на своя син. Ирина Дукина, съпруга на Алексий I, не само участва във военни походи, но и в интриги, насочени срещу техния син Йоан II. Анна Комнина, дъщеря на Алексий I, е писателка, покровителка на изкуствата и централна фигура в политическите и литературните кръгове, които са в опозиция на нейния племенник Мануил I. В Късна Византия Теодора Раулина, племенница на император Михаил VIII Палеолог, е прочут филолог. Дъщерята на великия канцлер на империята, Теодор Метохит, заслужила похвалата на своя учител Никифор Григора за това, че “е и даровита, и любознателна.” Евдокия, съпругата на деспот Константин Палеолог, “не е лишена от светско образование”, при повод “свободно разговаряла за всичко” и е наричана от учените “питагорейката Теофано и втора Ипатия”. От своя страна Теодора Кантакузина изиграва голяма роля в политическата кариера на своя син Йоан Кантакузин и е верен и решителен съветник в най-важните ситуации.

По времето на Палеолозите голямото семейство вече не е често явление и показвало тенденция към разделяне. Добър пример за това е семейството на някой си Димитър от село Селас, което в началото на XIV век наброявало 10 души. Двадесет години по-късно, с отделянето на синовете и внука на Димитър, то се разделя на четири самостоятелни семейства. Така нареченото нуклеарно семейство, включващо съпружеската двойка и невстъпилите в брак деца, се превърна в най-характерното за селата.(Томов,2014, 481-489)

След смъртта на Василий II се констатира, че свободните селяни стават все по-малобройни, докато едрите собственици увеличават владенията си, играят все по-голяма политическа роля, откупуват титли и постигат разширение на поземлените си имоти. (Тъпкова-Зимова, Димитров, Павлов, 2011, 240-241)

Ще цитирам документ от патриарх Антоний IV до княз Василий I Димитревич „Василевсът заема в църквата място, което не може да има никой местен владетел. Василевсите са тези, които утвърждават религията в икуменето, свикват вселенските събори, утвърждава каноните, воюва срещу ересите, установява приматите, разделението на провинциите и диоцезити. Ето това доказва тяхното достойнство и тяхното място в църквата…“ с това писмо се показва мястото на василевса в църквата и свидетелствата за епохата, която не може да се откъсне от съвременната наука.