„Душевността във Византия средата на ІV средата на ХV в



Дата03.01.2022
Размер45.92 Kb.
#113185
КР „Душевността във Византия - средата на ІV – средата на ХV в.“

Университет „Проф. Д-р Асен Златаров“ гр. Бургас



Курсова работа

Студент: Невена Иванова

Специалност: Български език и История

Група : 31

Факултетен номер: БЕИ 375

Курс : Първи

Тема : „Душевността във Византия - средата на ІV – средата на ХV в.“

Проверил: ас. Александър Станков

Начело на Византийската империя стои император, наричан от VII век нататък василевс. Както в Древния Рим, така и във Византия отначало се спазва практиката властта да се „дава“ и „признава“ от върховните римски институции - Сената, армията и народа. Избранникът се издига на щит и увенчавал с диадема от някой висш военен. След това Сенатът (синклита) и народът (димите) признавали новоизбрания император. Всички тържествени церемонии се извършвали на Хиподрома.

Според византийските представи императорът е Божи наместник на земята. Христос, като цар (василевс) на Небесното царство, избира и назначава императора (василевса) за свой заместник на земята. Така василевсът вече не получава властта си по волята на народа и армията, а му се „връчвала от Бога“. Управлението на императора на земята възпроизвеждало Божието управление на Небето. Императорът е абсолютен господар на империята, най-малкото толкова, колкото можел да се задържи на власт. Той представлява самата империя, символизира и въплъщава нейната скрита мощ. Той е не само върховен съдия, администратор, законодател, но и олицетворение на живия закон. Висша цел на императора е да осигури спокойствието, сигурността и спасението на своите поданици. Той е задължен да ги води като „добър пастир“ към благочестие и по-добро познаване на Бог, за да ги подготви по този начин за „Небесното царство“. Но ако василевсът системно пренебрегвал своите задължения, той престъпва Божия закон и оскърбявал Божия ред. Тогава Бог е свободен в своя избор и без колебание може да пожертва своя избраник. Той може не само да позволи да го лишат от трона, но дори и да му отнемат живота. При подобни случаи столичното население си правело жестоки подигравки със своя „всемогъщ“ Господар. Нещастникът е поставян на магаре с лице към задницата, държейки опашката на животното и наниз от лук на своята глава. След това разкарвали жертвата из столичните улици, пеейки подигравателни песни. В края на XII в. император Андроник I Комнин, който се опитва чрез жестоки репресии да установи политически силна централна власт, има такава съдба. (Томов, 2014,88-89)

За 1122 години съществуване на империята на престола се сменят 90 императори. Средно всеки един от тях е управлявал не повече от 13 години. От тях само 34 са починали от естествена смърт, а 8 загинали на бойното поле или при инциденти. Всички останали са свалени и физически унищожени. (Томов, 2014, 91)

Когато императорът се появява пред публика, това е извършвано чрез церемонии, разписани до най-дребни детайли. Те са отражение на съществуващата във Вселената хармония, която е синоним на реда. По време на церемония императорът стои между две колони или в ниша, буквално като статуя, той никога не застава направо на пода, а винаги върху някакъв пиедестал или върху кръгла порфирна плоча. До неговия трон има още един, празен, оставяйки по този начин място за Небесния цар - Христос. В неделни и празнични дни на него поставят кръст. Всяко излизане на императора от двореца е строго регламентирано с правила. Тъй наречените „големи излизания“ се извършват до храма „Св. София“ на Великден, Коледа, Петдесетница, Преображение Господне, Богоявление, в деня на коронацията на императора, при ръкополагането на патриарха, при раждането и кръщението на престолонаследника. Разменената целувка на мир между императора и патриарха под великия купол символизирала постоянната хармония между тях и осигурявала Божията благосклонност. При „средните излизания“ императорът посещавал най-напред „Св. София“ (без литургия) и после тържествено се отправял към друга черква. (Томов, 2014, 93-95)

През целия си Живот византийският император е обграден с пурпур и



порфир. Цветът на царските дрехи е пурпурният (тъмно- и яркочервено). Пурпурен цвят имали възглавниците, на които седи императорът. Международната кореспонденция на императорската канцелария също се водеи на пурпурен пергамент със златен шрифт. Под страх от смъртно наказание е забранено производството и притежаването на пурпурно мастило. Пурпурният подпис на императора върху документ винаги оказва нужното въздействие върху получателя. Пурпурни ботуши може да носи само императорът, а пурпурният камък- порфир - е императорски камък. Известното име на византийските принцове и принцеси - порфирогенети и порфирогенетиси („багренородни") - показва, че те произхождат от императорска кръв и че са родени в облицованата с порфир зала в императорския дворец, т.нар. Порфира. (Томов, 2014, 96)

Церемониалното облекло на Василевса. Сред най-важните отличия на императорската власт и основна инсигния в коронацията е короната . От края на III век, под влияние на въведените в императорския двор елинистически и персийски традиции, тя се превръща в официално украшение на владетеля. До XII век доминира възприетият от Константин I Велики елинистически символ диадемата. На вид тя представлява плътен златен обръч, украсен с редове от перли и голям скъпоценен камък в центъра. Понякога е увенчавана с кръст или крушовидни перли. Два наниза от перли (препендупи), завършващи с трилистен орнамент и поставящи лицето в рамка, са добавени към долния ръб на диадемата. При Комнините диадемата е изместена от затворената корона, с нисък полусферичен цилиндър. За първи път тази промяна се забелязва при император Йоан II Комнин. В сравнение със своите предшественици от времето на Комнините, короната на Палеолозите, е доста по-висока. Обикновено тя е увенчана с един единствен скъпоценен камък и по-рядко с кръст. Тя е изкусно изработена от злато и коприна твърда шапка, обсипана със скъпоценни камъни, които са обградени с перли. Окачените на долния край препендулии, с редуващи се перли и скъпоценни камъни, също завършва с трилистен орнамент. Макар в художествените произведения короните на Палеолозите да са впечатляващи, в действителност не са толкова богато украсени, колкото изглеждали. Друг вид корона, носена от императорите по време на церемонии или триумф, била т. нар. туфа с гребен, оформен от косми или пера на екзотични животни или птици. Носенето на корона е изключително право на василевса. Във византийската иконография и миниатюрна живопис символ на “божествената” власт на василевса е короната, държана от ръката на Христос, св. Богородица или архангел. Коронясването от Божествена сила нагледно показва не само връзката на императора с Бог, но и избора на императора от Бог. По нареждане на Константин I е изсечен медальон със символично изображение на императорска корона, която се възлага на Константин от „Божия ръка“. Според предадената от Константин VII Багренородни легенда короната и облеклото на първо християнския император Константин Велики са донесени от „ангел Господен“. Те се пазят в храма „Св. София“ и се обличат само в тържествени случаи като символ на божествената власт. Императорът няма право да носи одеждите и короната извън храма, нито да шие или прави по техен модел други. Всяко подобно нарушение се наказвало с анатема. Тази „свещена“ забрана е нарушена от император Лъв IV Хазарски (775 - 780) въпреки настоятелната забрана на патриарха. Лъв е погубен заради страстта си към скъпоценните камъни, защото без да уведоми патриарха, изнесъл от олтара намиращата се там корона и я поставил на главата си, за да се наслади на своя образ. Заради тази постъпка Бог наказа „нечестивеца“ с жестока смърт. Оттогава в деня на коронацията новоизбраният император дава клетва, че няма да нарушава древните обичаи. Тази случка много ясно предава отношението на византийците към ритуала, който им се струвал много по-могъщ, отколкото самия император. (Томов, 2014, 98-100)

Какъв трябва да е василевсът? Във Византия съществуват владетелски огледала (текстове, съдържащи съвети и предупреждения към бъдещия император), които имат за цел да възпитат един млад принц в принципите на добро и справедливо управление. Според Василий I един владетел трябва да съчетава надеждни морални принципи с християнски добродетели и благочестиво човеколюбив. Той се възхвалява не като войн, а като миротворец и се казва: „Не се хвали с благородство на тялото и не презирай скромността; не почитай (телесната) красота и не обръщай гръб на грозотата, а наблюдавай душевната красота и обичай душата“. През XI век обаче са добавени нови добродетели към императорския идеал - благородният произход и военните умения. Кекавмен, който се придържа към образа на „цивилния“ император, посочва четирите основни качества, които трябва да притежава императорът: твърдост на духа, справедливост, целомъдрие и разум. За разлика от него Теофилакт Охридски (български архиепископ от 1088/89 до 1126), възпитаник на Константин Дука, син и престолонаследник на Михаил VII Дука, изисква от добрия император съчетание на традиционните морални добродетели с воинските качества.

Най-общо казано, поради самата същност на своето положение в йерархията, императорът е призван да се държи умерено. Като Божи наместник, той трябва да съзнава своето високопоставено място. Когато се появява на обществени места, василевсът трябва да бъде изтънчен и приветлив. Той следва да бъде великодушен и благосклонен и трябва да обръща внимание на всички, които молят за неговата справедливост и милосърдие. Той трябва да бъде смирен пред Бог. (Томов, 2014, 104-107)

Титулатурата на василевса. Според Георги Острогорски „владетелската титулатура е израз на значението и положението на нейния носител сред останалите владетели, а следователно и на неговата държава сред останалите държави“. Титулатурата е изключително важен елемент от императорския култ и от политическата доктрина на империята. По времето на император Юстиниан I пълната титулатура има следният вид: „Император, Цезар, Флавий Юстиниан, Франкски, Германски, Вандалски ... Благочестив, Щастлив, Прославен Победител и Триумфатор, вечен Август“.

Съществена промяна в титулатурата на византийския император настъпва по времето на Ираклий (610 - 640). След победата си над персите той се титулувал „Автократор, Кесар, Флавий Ираклий, нов Константин, верен в Христа Август“. Но много скоро титулатурата е опростена и става на: ,,Ираклий, нов Константин, верен в Христа василевс“. От това време насетне, титлата кесар престава да бъде императорска и обикновено се дава на роднини и близки на василевса. В тактиконите от IX - X век тя заема първо място в ранговата таблица. За разлика от нея обаче, титлата август се превръща в обикновен епитет, служещ най-често като обръщение към императрицата (августа). Титлата автократор, която между VII - X век се използва твърде слабо, се утвърждава през XI век. Изхождайки от нейното филологическо тълкувание, византийските хронисти от IX и X век й дават ново значение, според което автократорът е един единствен и върховен василевс за разлика от другия (другите), младши по ранг. След убийството на император Михаил III например, Василий Македонец, който дотогава е „втори цар“, е провъзгласен за автократор. За първи път формулата василевс и автократор се появява в един акт от 964 г., в полза на манастира „Великата Лавра“, издаден от император Никифор II Фока (963 - 969). В него той се подписва като „Никифор в Христа Бога верен автократор и василевс на Ромеите Фока“. Тъкмо този подпис на василевса (с разделеното на две име) през следващите векове се превръща в класическа формула, която е използвана до края на империята. По времето на Палеолозите титлата автократор загубва част от своето значение. (Томов, 2014, 121-122)

Аморфната структура на византийското общество и нестабилността на съсловните връзки предопределят значителната роля на родствените отношения и на първо място на семейството. Често то е единствената надеждна опора в живота на византиеца, тъй като във Византия общественият живот е фикция. В своите „Съвети и наставления”, византийският генерал Кекавмен представя семейството като истинска крепост, затворен свят с дълбоко интимни и частни отношения, изолирано от останалите и гледащо с недоверие и подозрителност към всеки, който не принадлежи към най-близкия роднински кръг. Византийското семейство е многолюдно, защото често под един покрив живеят няколко поколения - дядовци, родители и женени внуци. Семейството се ръководи с твърда ръка от главата на фамилията. Без да бъде жесток, той налага страхопочитание у всеки, който живее в дома му. Според Кекавмен първата заповед за всеки е да слуша баща си, а първият му дълг - да почита майка си. За да се научат на това, не оскърбяват децата, а ги уважават. „Своите синове и дъщери бий не с пръчка, а с думи” - съветва Кекавме.

Във Византия законът разрешава на младежите да встъпват в брак на 14-годишна възраст, а на девойките - на 12- годишна възраст. Бракът е предшестван от годеж, на който придават голямо значение. Често той се уговаря рано, когато децата са на 7-8-годишна възраст. Тъй като възрастта на младоженците е малка, обикновено техните родители, водени преди всичко от материални сметки, поемат инициативата за уреждане на брачните отношения и сключване на писмен договор, в който намират отражение различни имуществени въпроси. По този повод Йоан Златоуст отбелязва: „Кой от възнамеряващите да встъпи в брак се старае да узнае нрава и поведението на девицата? Никой. Напротив, всеки пита най-напред за пари, за имущество, за това какви домашни предмети има тя, с една дума, той иска да купи нещо или да сключи обикновен търговски договор”. По-късно Алексий Макремволит остро възкликва: „Защо не използваме брака, за да осигурим добродетелност и святост, а го използваме за търговия и мошеничество?”. Но въпреки подобни възмущения, уредените бракове са смятани за нещо нормално на всички нива във византийското общество. Византийците смятат за греховен бракът, сключен без участието на църквата. От X век е задължително публичното изповядване на брака, което става по време на църковна служба и с изпълнение на обреда венчание.

Византийската официална догма възхвалява брака, обявявайки го за

велик и ценен дар от Бог. Извънбрачните връзки се наказвали сурово. За съпружеска изневяра съдът може да отсъди отсичане на носа. Съпругът има право безнаказано да убие любовника, заварен в постелята на неговата съпруга. Във Византия е забранено да се сключва брак с роднини до шесто, а от XI век - и до седмо коляно, с еретици, юдеи и мюсюлмани. Под категорична възбрана са многоженството, встъпването в брак с душевноболни, страдащи от заразни болести, както и от тежък телесен недъг. Законът, инспириран и контролиран от Църквата, предвижда най-голяма строгост при разтрогването на брака. Православната църква не одобрява развода и смята, че съпрузите се венчават до самата си смърт. Уважителни причини за развод е съпружеската изневяра, ерес, покушение срещу живота на един от съпрузите, проказа, импотентност (от деня на сватбата до изтичането на третата година), пиянство и т.н. При невъзможност да се запази брака или при смърт на един от съпрузите църквата допускала (макар и неохотно) второ венчило. Много по-често обаче се чува гласове, подкрепящи „чистотата на вдовството“. Вторият брак е считан за венчило „не по закон, а по нужда“. Всеобщо е убеждението, че „вторият брак носи нещастие“. Само в изключителни случаи може да се получи разрешение за трети брак, четвъртият категорично е забранен. Воден от желанието да си осигури наследник, император Лъв VI Мъдри се изправя пред непреодолими трудности, когато се опита да сключи четвърти брак. След известно напрежение между императора и патриарха, е постигнат компромис - неговият син Константин VII е признат за порфиророден (роден в порфир) и законен наследник, но бракът остава недействителен.

Византийският морал и православието дават възможност на жените да получат обществено признание в качеството си на монахини, настоятелки или светици. Но понякога тъкмо жената, която смятат за презряно същество, се разпорежда със съдбата на империята. Такава е умната, властната и очарователна Теодора, която има голямо влияние над Юстиниан. Значителна роля изиграва през X век Теофано. Влиянието на жените в тези времена се основава на мъжката слабост, на увлечението по женската красота. Слабохарактерните императори нерядко се превръщат в играчки на жени и фаворитки. Така например, Мария Склирена, любовницата на император Константин IX Мономах, плете интриги срещу Георги Маниак, най-талантливия пълководец на своето време. Благодарение на тези интриги императорът сваля Маниак от пост и за да угоди на Склирена, лишава византийската армия от нейния предводител. Почти всички византийци и от двата пола очевидно подкрепят мнението, че жената, макар и способна да участва в обществения живот, е неподходяща за това. Ако по волята на династичната съдба на трона се възкачи жена, това е по-добро, отколкото гражданска война, но по-лошо от легитимен мъжки наследник. В професионалния живот жената играе малка роля. Принадлежащите към нисшите слоеве работят на полето или са ангажирани във фамилния дюкян. Строгият морал и многобройните забрани върху поведението на жените не изключват присъствието на хетери - специално обучени за компаньонки жени. В по-долната категория се намират “блуждаещи извън дома” или обикновените проститутки, които обитават вертепите около пристанищата и тържищата на големите градове. В столицата по-известните публични домове имали официален статут. Понякога са управлявани от момичета сираци, които имат постоянна клиентела от средите на аристократите.

През VIII-IX век в по-многодетните семейства едно от децата се дава за скопяване, за да му осигурят добро препитание за цял живот и за да намалят разходите по издръжката на останалите деца. Грижата за децата - сираци във Византия се поема от държавата, която организира към черквите и манастирите обществени орфанотрофии (сиропиталища-приюти) под надзора на орфанотроф (началник на благотворителността). След специално обучение сираците постъпват в армията или заемали държавни постове. Семейството запазва своето значение през целия византийски период, но въпреки това, на границата на XI - XII век, в традиционните семейни структури настъпват определени изменения. През XII век на извънбрачните връзки (в аристократическите среди) се гледа не без снизхождение и дори с известно одобрение. Жените започват да си проправят път към образованието и общественополитическата дейност. Появяват се цяла поредица от енергични, образовани и политически влиятелни жени. Анна Даласина, майка на император Алексий I Комнин и баба на Анна Комнина, е официално призната за съвладетел на своя син. Ирина Дукина, съпруга на Алексий I, не само участва във военни походи, но и в интриги, насочени срещу техния син Йоан II. Анна Комнина, дъщеря на Алексий I, е писателка, покровителка на изкуствата и централна фигура в политическите и литературните кръгове, които са в опозиция на нейния племенник Мануил I. В Късна Византия Теодора Раулина, племенница на император Михаил VIII Палеолог, е прочут филолог. Дъщерята на великия канцлер на империята, Теодор Метохит, заслужила похвалата на своя учител Никифор Григора за това, че “е и даровита, и любознателна.” Евдокия, съпругата на деспот Константин Палеолог, “не е лишена от светско образование”, при повод “свободно разговаряла за всичко” и е наричана от учените “питагорейката Теофано и втора Ипатия”. От своя страна Теодора Кантакузина изиграва голяма роля в политическата кариера на своя син Йоан Кантакузин и е верен и решителен съветник в най-важните ситуации.

По времето на Палеолозите голямото семейство вече не е често явление и показвало тенденция към разделяне. Добър пример за това е семейството на някой си Димитър от село Селас, което в началото на XIV век наброявало 10 души. Двадесет години по-късно, с отделянето на синовете и внука на Димитър, то се разделя на четири самостоятелни семейства. Така нареченото нуклеарно семейство, включващо съпружеската двойка и невстъпилите в брак деца, се превърна в най-характерното за селата.(Томов,2014, 481-489)



Икономиката на Византия се основава предимно върху земеделието и животновъдството. Селото е тясно свързано с града. Византийската селска община не е така сплотена в семейните си връзки, а почива повече на обединения от свободни собственици съседи. От Х–ХI в. насетне в селото настъпват големи промени. Налице са главно две социални групи: свободни селяни –данъкоплатци, и селяни, прикрепени към големите имения. В средно положение са държавните селяни, живеещи в именията на императорското семейство и на държавни земи. Византийският селянин притежава обикновено малко земя, въпреки че има много необработваеми площи. Управляващите охотно заселват на държавна земя безимотни селяни. Тази земя трудно се превръща в орна, защото селяните, макар и да си помагат взаимно, нямат достатъчно техника. Ето защо за тях не е изгодно т.нар. кръгово поръчителство, т.е. задължението, което им налага държавата, да плащат налозите и за съседни на техните пустеещи земи, дори при положение че им се разрешава да ги обработват. В известен смисъл държавата подкрепя общинниците и неведнъж осуетява сделки за продажба на земя, когато те са в полза на едри земевладелци и в ущърб на свободни селяни. Такова положение се среща например при управлението на Василий II (976–1025), когато на Балканите повсеместно се срещат пустеещи земи вследствие на войните. Положението на зависимите селяни е тежко, защото налозите, изисквани от държавата, са по-ниски от рентата, която се дава на частния собственик на голям поземлен имот. Тези налози утежняват положението на зависимите селяни. Известно е, че държавните чиновници, които събират данъците, са в много случаи безскрупулни. Конете са скъпи – през ХI в. за тях се плащат по 12 номизми, т.е. толкова, колкото струват три или четири крави. Селяните стратиоти, които трябва да се явяват във войската с военно снаряжение, са задължени да имат собствен кон. Мулетата също не са евтини и магарето остава най-верният помощник на

селянина. Животните се поверяват за паша на овчар, на когото всяко семейство заплаща според главите добитък. Около селата се простират нивите, които са без огради, а зеленчуковите и овощните градини обикновено са оградени. Има общи мелници – вятърни или хидравлични. Занаятчийските стоки се купуват от града; това се отнася частично и за облеклото. Покрай селата се засяват лен и коноп, които се отглеждат трудно, защото е необходимо добро напояване. В стопанствата се отглеждат крави и волове, овце и кози, които са и главните млекодайни животни, а също кокошки, гъски, патици, гълъби. Свине се отглеждат в гористи места. Стопанският двор се изгражда около жилищните постройки. Пасищата се разделят с межди и се предават по наследство, както и останалите земи. Близо до къщите се вграждат т.нар. питоси – големи делви, в които се съхраняват виното, зехтинът и зърното. От края на ХI в., когато се засилва тенденцията към обособяване на едрото земевладение, богатите поземлени собственици започват да подобряват архитектурата на своите селски имения, украсяват жилищните постройки с колони и веранди. Стопанските сгради са няколко вида – складове, конюшни и други помещения. Следват жилищата на прислугата. В тези комплекси понякога е включван и църковен параклис. По-имотните селяни също се стараят да увеличават земите си извън селото, в което живеят. Те дори издигат допълнителни малки постройки на земите си. Така се създават т.нар. агридии – малки, и проастии– по-значителни имоти. Там именно по-богатите собственици настаняват арендатори или дори понякога роби. Някои манастири също притежават значителни владения. Такъв е и Бачковският манастир, основан през 1083 г. от главнокомандващия на византийските войски на Балканите Григорий Пакуриан. Той служи при император Алексий I Комнин, а след като се оттегля, полага грижи за издигането на Бачковската обител. Земите на манастира се простират не само в Родопската област, а чак до Бяло море и се обработват от голям брой монаси. Манастирът има и странноприемница, в която се отбиват не само представители на църковния клир, но и хора, заинтересувани от стоките, които се произвеждат там. Според някои историци до Х в. се плаща централизирана рента, според други става дума за данъци, които държавата събира. Всичко се плаща в натура: жито, птици, добитък, плодове. Ангарията се определя различно: от 7 до 12 дни на месец. По-сложни стават отношенията към 40-те години на ХI в., когато се въвежда паричната рента, защото тя е тежка за дребните стопани. Освен това от ХI в. се умножават и обектите, които се облагат с данък: пасища в планината, зарибени вирове, пчелни кошери и др. Византийските монети – златна номизма (жълтица), сребърен милиарисий и меден фолис, са известни през цялото средновековие не само по Средиземноморието и византийския Изток, но и в останалите страни на Европа. Налозите се определят в геникона – финансовото ведомство, а източниците за постъпления в хазната са разнообразни. Налозите формират главните приходи на имперската финансова служба. Те са значително по-големи от доходите, получавани във финансовите служби на всяка друга европейска държава. Държавата използва натуралните доходи, за да снабдява войската и флота, да прави дарения на благотворителни учреждения, да доставя т.нар. дарове, дан и трибут, които се поднасят на чужди владетели при водене на преговори и други обстоятелства. Понякога държавата, която има в складовете си запаси от зърно, налага монополни цени и това нерядко предизвиква недоволство и бунтове на различни места в империята. Държавата събира доходи и от минното дело: споменава се за обработвани залежи от сребро, мед, желязо в Мала Азия. В южните малоазийски райони и в Херсон има нефтени находища. Те се използват главно за направа на прочутия гръцки огън. Държавни постъпления в значителни размери има от плячки, глоби и конфискация на големи частни имоти. Полският историк А. Попе смята, че годишният бюджет на държавата възлиза на ок. 7 млн. номизми (отнася се главно за ХI в.). При царуването на Василий II хазната е много богата. Този вид икономика не се старае да увеличава производителността, защото държавата, а през късния период и самите едри поземлени собственици, които са до голяма степен независими господари, се стремят да получават повече данъчни постъпления, отколкото да постигат интензивно обработване на земята. Понеже данъците засягат главно свободните селяни, от Х в. нататък се забелязва тенденция от страна на държавата да ограничава динатите в опитите им да разширяват земите си за сметка на своите съседи – свободни, но обеднели селяни. Тогава се издават системно закони в полза на свободните селяни – право на приоритет при откупуване на земя, останала без собственик – тези мерки са взети във връзка с гладните години 927 и 928.

След смъртта на Василий II се констатира, че свободните селяни стават все по-малобройни, докато едрите собственици увеличават владенията си, играят все по-голяма политическа роля, откупуват титли и постигат разширение на поземлените си имоти. (Тъпкова-Зимова, Димитров, Павлов, 2011, 240-241)



Християнството изиграва голяма роля за сплотеността на семейството в града и селото. Във Византия, както на изток, така и на Балканите, има големи семейства. Смята се, че наличието на многобройна челяд е благословия от небето, а в условията на селския живот множеството деца са и улеснение в икономическата дейност. Според византийската християнска традиция бракът е записан на небето: той не е само договор, а тайнство. Бракосъчетанието се предшества от период на годеж, който също се извършва тържествено, с раздаване на дарове в присъствието на свещеник. Преди брачната церемония семейството на момичето поднася дар, който се връща, в случай че бракът се разтрогне. Обикновено в брак се встъпва рано. Юстиниан I определя законна възраст 12 години за девойката и 14 за младежа. По-късно има някои изменения, но брачната възраст продължава да бъде определяна между 12 и 18 години. Църквата контролира развитието на законите, свързани със семейството; това е характерно особено за периода след Х в. Още от ранното средновековие се спазва покровителство на женската чест: св. Василий Кесарийски например настоява, че момиче,

което е отвлечено, трябва да мине под венчило. Икономическата страна на брака никак не се пренебрегва: смята се, че богат брак е благополучие, и обратно: неуспешен брак се приема за голямо нещастие. Затова разтрогването на браковете е рядкост, и то главно във висшите сфери, където политическите комбинации обикновено са решаващи. Причина може да бъде и стерилитетът на съпругата, който е заплаха семейството да бъде лишено от наследник (особено в императорските семейства). Съпружеската изневяра се наказва строго: невярната жена се изгонва от семейството, а ако съпругът я завари с любовника ѝ, може да убие и двамата. За неверния съпруг обикновено законът не е толкова строг. Забрана за брак има в следните случаи: 1. За друговерци; 2. без родителско съгласие; 3. между роднини до шесто коляно. За трети брак се изисква църковно разрешение, и то ако съпрузите са бездетни. Четвърти брак не се разрешава, но има голяма разлика между закон и практика. Император Лъв VI встъпва в четвърти брак със Зоя Карбонопсина въпреки волята на патриарх Николай Мистик. За положението на жената в семейството има информация в няколко законодателни паметници, като Еклогата от времето на императорите от Исаврийската династия, законите на Лъв VI и др. Майчинството се възхвалява навсякъде – това преклонение в християнски дух пред жената майка намира отражение както в изобразителното изкуство, така и в литературата. Същевременно детската смъртност е голяма. Според изчисление на А. Лаю, една жена трябва да роди шест дъщери, за да ѝ остане една. Тук става дума и за женската смъртност. Например според едно житие на св. Теодора, която живее в Солун през IХ в., майка ѝ ражда три деца, като умира при третото раждане. Приблизително същото се случва със самата Теодора: две от децата ѝ умират в ранна възраст, третото се посвещава на Бога. Законите осигуряват и материалното състояние на жената. Когато встъпва в брак, тя дава значителна зестра в зависимост от материалното състояние на двете семейства, които се сродяват. Половината от зестрата обикновено е в подаръци, а през ХIV в. – около една трета. Тази зестра впоследствие се прехвърля като собственост на децата. Ако овдовее, мъжът има право да плати своите дългове със зестрата на жена си, в случай че това се налага за издръжката на семейството. Положението на жените в манастирите не е еднакво, макар винаги да се говори за смирение и равенство. Жената може да подари част от зестрата си на някой манастир, ако се оттегли в него при овдовяване. Даренията се правят от жени от висшето общество и когато самите те се оттеглят в женските манастири, се ползват с известни облаги: имат например свои прислужници, дори повече от мъжете в мъжките манастири. Тъкането, шиенето, както и всякаква работа в постройките и стопанските дворове, се извършват от жени с по-ниско положение. Ръководството на женските обители е поверявано също на жени от висшето общество и в много случаи те се проявяват като добри икономки и организаторки на манастирския живот. Ръчният труд се смята за унизителен не само в манастирите, но и в обществото. Една жена от високопоставено семейство има право да иска развод, ако мъжът ѝ не се грижи за нея съобразно положението ѝ, а я кара да тъче и шие. В стопанския живот на село трудът на жената е използван наред с труда на мъжа. Става дума не само за работа на полето или за поддържане на добитъка. Около 20 % от жените на свободните селяни или на средните земеделски собственици са натоварвани с много отговорности по сметките на дома и имота – те носят включително и фискална отговорност. Това се отнася главно за вдовиците. По отношение на търговската дейност в градовете или в занаятчийското производство жените също работят рамо до рамо с мъжете. Понякога жени

проявяват активност не само в дребната търговия. Така през 1350 г. в гр. Кандия на о. Крит една жена продава на венецианец роб татарин. Тя се казва Ирина и е вдовица на някой си Михаил, т.е. представителка е на елинската общност, а не венецианка или генуезка. През по-късния период се срещат подобни примери и за жени от смесени семейства. Една жена от елински произход на име Кира Палеологина, вдовица на генуезеца Лукино де Драперис, упражнява контрол върху търговската дейност на семейството след смъртта на съпруга си и управлява имущество от 2500 перпера. Жените участват и в политическия живот. Много императрици във Византия са известни с намесата си в управлението на империята. Майката на Константин Велики, Елена, е канонизирана, защото според преданието донесла от Йерусалим „честния кръст“, на който бил разпнат Спасителят. Жената на Юстиниан I –императрица Теодора, въпреки тъмното си минало, има значително влияние в управлението и особено при потушаването на въстанието Ника в Цариград. Императрица Ирина, първоначално регентка на малолетния си син Константин VI, след като влиза в конфликт с него и го ослепява, е провъзгласена за василевс. Не е малка ролята и на императрица Екатерина, жена на император Мануил Комнин и дъщеря на българския владетел Иван Владислав – тя се бори упорито срещу фамилията на Дуките, за да спаси престола за сина си, но накрая е принудена да отстъпи и да се замонаши. Особено известни са жените от фамилията на Комниновци: Ана Даласина, майката на Алексий Комнин, и Ирина, неговата жена, имат немалък принос при възцаряването му; дъщеря му Анна Комнина се бори наследството на баща ѝ да остане за нея и за съпруга ѝ Никифор Вриений. Жените от тази фамилия вземат участие в културния живот на столицата: те организират кръгове, подобни на „салонни кръжоци“, в които участват видни книжовници. Жените във висшето общество се ползват с уважение, а както е видно от законодателството във всички периоди, те имат немалко права. Охридският архиепископ Димитър Хоматиан, отличил се като забележителен юрист през първата половина на ХIII в., е на мнение, че при развод отношението към мъжа и към жената трябва да бъде еднакво. Понякога грешките на жените дори от висшето общество се обясняват с характерната за техния пол слабост – така обяснява например Йоан Кантакузин някои неуспехи на регентката Ана Савойска, майка на Йоан V Палеолог. Медицинската практика на жените е известна от античността. В Юстиниановия кодекс се говори за medici utriusque seci. През Комниновата епоха се говори за лекарки, които трябва да изучават медицинските науки. Споменават се различни видове болести, познати и лекувани във Византия – мастопатия, рак и др. Много посвещения се отправят към светците лечители Козма и Дамян. Въпреки строгостта на църковните закони и християнския морал проституцията винаги съществува във Византия, но е ограничавана от законодателите. В тази насока има немалко подробности в почти всички законодателни паметници. Съществува и мъжка проституция, но за нея има много по-малко информация. За „обществените жени“, както обикновено ги наричат, има специални разпоредби, с които се забранява да упражняват занаята си в центъра на столицата (например в една новела на Юстиниан от 535 г.). Различни разпоредби за публичните домове и за регламентиране на проституцията се откриват до ХIV в., както и за мъже, занимаващи се със сводничество. В много литературни паметници до ХIV в. се говори както за чистата и свята любов, така и за жените проститутки. Отношението към децата във Византия е тясно свързано с благоговейното отношение към християнската майка. Ето защо в изобразителното изкуство толкова често се среща образът на Богородица Елеуса с детето Христос в ръце. Срещат се изображения на деца, символизиращи чистотата на душата, има ги и в известното „колело на живота“. Младежи са изобразявани по- често в бойни сцени, понеже според традиция, която води от началния период на християнството, всеки аскет е Христов „атлет“, т.е. боец. В много алегорични сцени също присъстват младежи. Няма единно уточнение кога свършва детската възраст и кога започва младежката. В различните езикови определения обикновено се приема, че „безбрад“ е характеристика на момче до 14 г. Афиликос се отнася за млад мъж до 25 г. – в случая се използва и общият термин неос – млад. Пълнолетният мъж е наричан автоксусиос. (Тъпкова-Зимова, Димитров, Павлов, 2011, 243-245)

Ще цитирам документ от патриарх Антоний IV до княз Василий I Димитревич „Василевсът заема в църквата място, което не може да има никой местен владетел. Василевсите са тези, които утвърждават религията в икуменето, свикват вселенските събори, утвърждава каноните, воюва срещу ересите, установява приматите, разделението на провинциите и диоцезити. Ето това доказва тяхното достойнство и тяхното място в църквата…“ с това писмо се показва мястото на василевса в църквата и свидетелствата за епохата, която не може да се откъсне от съвременната наука.



Какво е Византия? Византия е Божие творение, тя е единствена, неповторима за нейната единадесет вековна история. Това е Империя, която от създаването си е стъпила на три континента, обхваща цялото Средиземноморско крайбрежие. Фундаментални аспекти на управлението. Тя излъчва интелигентни водачи, брилянти генерали. Това е просто Византия!

Използвана литература:

Томов, Т., 2014, Византия познатата и непознатата, София, с.88-489

Тъпкова-Зимова, В., Димитров, Д., Павлов, П., 2011, Византия и византийския свят, София, с. 240-245

Сподели с приятели:




©obuch.info 2022
отнасят до администрацията

    Начална страница