Две думи за “Въстанието, което идва”

Възприемана от специалистите “оптимистично” катастрофата се превръщаа в множество ”проблеми”, поддаващи се, според тях, на “решение” или поне на “управление”, поради което светът може да продължи спокойно своя марш към... пропастта.

Обратно на “специалистите”, Невидимият комитет счита, че водовъртежите, които вълнуват повърхността и увличат настоящето към дъното, произлизат от едно тектонично разкъсване в най-дълбоките пластове на днешната цивилизация. Това вече не е едно “общество в криза”, а едно състояние на света, който си отива. Тоталитарните акценти, които овоняват епохата, националният пожар от ноември 2005-а, редката решимост на движението срещу СРЕ (Комисията на ЕП е структурирана схема за именуване на технологии, на информационни системи и платформи. Въз основа на общия синтаксис за единен ресурсен идентификатор, CPE включва официално формата на името, на езика за описание на сложни платформи, метод за проверка на имената, както и описание на формата за задължителен текст и тестове) всичко това свидетелства за една крайно напрегната ситуация. За едно напрежение, чиято формула е:

Ние възприемаме интуитивно планетарния обхват на катастрофата, но на нас ни липсват всякакви средства, за да й се противопоставим.

“Въстанието, което идва” се опитва да изтръгне от всяка специалност частта от истина, която се съдържа в нея, преминавайки през седем кръга, които разбира се, ще се умножават и разширяват. Това са Азът, социалните отношения, трудът, икономиката, мегаполисите, средата в която живеем и накрая - цивилизацията. Да се изтръгне от тези проблеми истината, най-често означава: разрушаване на стълбовете на епохата. В разгледаните седем кръга, във всяка от седемте области, се оказва, че полицейщината е единственото решение и изход, който предлагат господарите на съществуващия ред. И залогът на всеки избор – за президент или парламент – се свежда до отговор на въпроса кой ще има привилегията да упражнява терора; толкова, от сега нататък, политика и полиция са синоними.

“Въстанието, което идва” ни изважда от трите десетилетия през които не преставаха да предъвкват, че “не можем да знаем отнапред от какво и от кого ще бъде извършена революцията, че не можем нищо да предвидим”.

По същия начин, по който Бакунин прокламира тактиката на превръщането на империалистическата война в гражданска, а нея - в Социална революция и формулира лаконично програмата на Комуната в Лион през септември 1870 г., а Бланки можа да начертае плановете на това какво е една ефикасна барикада преди Парижката Комуна да стане факт шест месеца по-късно, по същия начин ние можем да определим кои пътища водят вън от кръговете на съществуващия ад и кои днес са неизползваеми. Следователно, едно определено внимание към техническите проблеми на въстанието не липсва в брошурата.

Всичко, което можем да кажем тук е, че тя съсредоточава мисълта ни към физическото блокиране на икономиката и унищожението на полицията и около поемането на самоуправлението от народа на всички нива.
От Издателството

ПОД КАКЪВТО И ЪГЪЛ...

Под какъвто и ъгъл да го гледаме, настоящето се намира в безизходица. И това не е най-малкото му достойнство. На тези, които искат непременно да живеят с надеждата, то отнема всякаква опора. Тези, които претендират, че притежават решенията са опровергавани ежеминутно. Нещо, което се подразбира е това, че всичко върви от трън към глог. “Няма бъдеще!” е мъдростта на една епоха, която под звуците на измамата и самоизмамата, приема, че всичко е напълно нормално. Епоха, която е достигнала нивото на съзнание на първите... пънкари.

Сферата на представителната демокрация се затвори в себе си. От ляво и от дясно, еднакви нищожества заемат пози на жреци или се правят на 18-каратови девственици. Това са същите шамандури, които сменят речите си според това дали са на власт или в опозиция. Тези, които все още гласуват, създават впечатление, че нямат други намерения, освен да предизвикат експлозия в урните със своя вот на абсолютен протест. Започват да отгатват, че гласуват в действителност против самото “всеобщо избирателно право”. Всички, които фигурират в бюлетините са на светлинни години от висотата на задачите, които днешната ситуация поставя. Дори със самото си мълчание, населението изглежда безкрайно по-зряло от всички клоуни, които се карат и бият за гласовете му, за да го управляват и... облагодетелстват. Който и да е полуграмотен наследник на емигранти от бившите колонии е по-мъдър в словото си от всеки от нашите така наречени ръководители с тяхните кухи фрази и декламации. Винтът на капака на социалната тенджера е затегнат до крайност, докато в същото време отвътре налягането продължава да се покачва. Излетял от Аржентина, призракът на “Всички заедно срещу властта!” започва сериозно да тревожи нашите държавнически “глави”!

Пожарите от ноември 2005-а не спряха да се проектират върху всечие съзнание. Тези първи огньове на радостта са кръщението на едно десетилетие, изпълнено с обещания. “Арабските приказки” на медийните Шехерезади за Предградията-против-Републиката, ако и да влияят все още, са лишени от силата на истината. Пламъците на бунтовните огнища стигнаха до центъра на градовете, макар и да бяха методично и педантично премълчавани. Цели улици в Барцелона горяха в знак на солидарност, без никой да научи за това, освен обитателите им. И дори твърденията, че пожарищата са угасени, не са верни! Сред обвинените за тях могат да се забележат всякакви профили, които са обединени от умразата си към съществуващото общество, независимо от класовата им принадлежност, от расата или кварталите. Новото не е в “бунта на предградията”, което не беше новина и в 1980 година, а в разрива с установените форми и норми. Атакуващите не слушат никой – нито по-старите си братя, нито локалните асоциации, които трябваше да управляват “нормализацията”. Никаква SOS-Расизъм не може да развие своите ракови метастази в зреещите събития на които спирачка се преструват, че могат да бъдат само медийната Омерта, фалшификацията и умората. Цялата тази серия от нощни удари, анонимни атаки, страст към разрушението без фрази, имаше заслугата да отвори максимално пропастта между политиците и отрицанието на политиката. Никой не може честно да отрече очевидния заряд на тази атака, която не формулира каквито и да са искания и няма никакъв друг апел, освен ЗАПЛАХАТА. Трябва да си сляп, за да не видиш всичко, което означава това решително отрицание на политиката; или да не си узнал нищо за автономните движения на младежта от 30 години насам. Те станаха първите жертви на бакалското “общество на консумацията”, което не заслужава повече уважение отколкото паметниците на Париж от края на “Кървавата неделя”. (Разгромът на Комуната и разстрелите пред стената в гробището на Пер Лашез през май 1871 г.)

Вече няма да има социално решение на настоящата ситуация! Първо, защото широкият агрегат от социална среда, институции и индивидуални мехурчета, които по навик продължаваме да наричаме “общество”, няма консистентност и после, повече не съществува език за общ експеримент. А богатствата не се делят, ако не споделяме един общ език. Бяха необходими половинвековни идейни борби около Просвещението, за да се стигне до спойката от мисълта за възможността на Френската революция, и още един век работнически борби, за да се роди от планината, мишката на прословутата “Социална държава”. В борбите се създава езикът с който се формулира новият ред. Днес няма нищо подобно. Никой от “проблемите”, които са формулирани със социалния език, не намира решението си. “Пенсионният въпрос”, този на “несигурността”, на “младите” и тяхното “насилие” са висящи, докато всяко преминаване към акции се “контролира” и “регулира” с брутална полицейщина. “Филантропите” не ще престанат да се възхищават от факта, че са облякли с евтини парцали някои изоставени от децата си старци, които остават безмълвни. Тези, които са намерили в битовата престъпност по-малко унижения и повече печалба, отколкото в поддръжката на обществените клозети или бъркането в кофите за боклук, няма да предадт своето оръжие и затворът не ще им внуши любов към “обществото на консумацията”. Радостта на ордите от пенсионери да се наслаждават на своята месечна рента, няма да бъде понесена от празните кореми и може само да подтикне една още по-голяма част от младежта към отказ от труда. И за да приключим, никакъв гарантиран минимален доход, отпуснат на другия ден след едно масово навдигане на недоволниците, не ще постави основите на някакъв нов вариант на НЭП-а или на Рузвелтовия Ню Дийл, на един нов пакт или на граждански и социален мир. Социалното чувство се е изпарило твърде за подобен “хепи енд”.

В действителност, натискът на властниците нищо да не се променя, заедно с полицейското насилие, не ще престанат да се засилват. Тълпата, която и по признанието на полицията, връхлетя през миналогодишния 14 юли Сена-Сен-Дени, чертае бъдещето много по-ярко от всякакви хуманитарни мъгли. Това, че от министерството на вътрешните работи се погрижиха да уточнят, че тя не била въоръжена, сочи достатъчно ясно на къде се насочваме и какъв път ще поемат събитията. Територията на “единната и неделима република” ще бъде нацепена на все по-непромокаеми зони. Автострадите около някой “чувствителен квартал” ще бъдат използвани като невидима стена, за да не проникне тълпата зад оградите на изолираните “хубави квартали и вилни зони”. Каквото и да мислят благите републикански души, управлението на кварталите чрез “общността”, си остава най-оперативното от известните. Чисто градски порции от територията и главните градски центрове ще бъдат подложени на все по-голяма карантина, с все по-модерна техника и ефикасна охрана на тяхния луксозен живот. Те ще осветляват цялата планета със своите искрящи неони и фенери на публичен дом, докато добре платените жандармерийски патрули и на частните охранителни компании, накъсо “милициите” и “гвардиите”, се размножават до безкрайност, ползвайки се от един все по-безсрамен юридически чадър.

Тази поредица от статии е подписана от един въображаем колектив... “във Франция”. Нейните редактори не са авторите й. Те се задоволиха само да внесат малко ред в общите места и проблеми на епохата, в това което се мърмори около масите в кафенетата и бистрата, в домашните компании или зад затворените врати на спалните. Те само са фиксирали необходимите истини, тези чието отблъскване пълни психиатричните болници и погледите на тълпата с мъка и безнадеждност. Те са само летописци и хронисти на узрялата ситуация. Това е привилегията да живеят в радикалните обстоятелства, чиято безпогрешност ги води логично към РЕВОЛЮЦИЯТА. Достатъчно е само да се изрече онова, което имаме пред очите си и да не се отклоняваме от ЗАКЛЮЧЕНИЕТО.

”Аз съм това, което съм.” Това е последният принос на маркетинга в света, последният стадий на рекламната еволюция. Тя е отишла толкова напред в призивите си “да бъдем различни, да бъдем самите себе си” и да пием... Кока-Кола. Концепциите за “Азът”, развивани в течение на десетилетия, стигнаха до чистата тавтология: Аз = Аз. Проблемите му с които ни занимават? Той тича върху подвижната пътека пред едно огледало в неговия гимнастически клуб, а тя се връща от работа със своята кола “Смарт”. Дали ще се срещнат?

“Аз съм това, което съм.” Моето тяло ми принадлежи. Аз съм аз, ти си ти... Колко дълбоко! Това е масовата персонализация. Индивидуализация на всички условия – на живот, на труд, на нещастия. Една дифузираща се шизофрения. И завладяващата ни депресия. Атомизирането ни на елементарни параноидни частици. И хистеризиране на контактите. Колкото повече искам да бъда Аз, толкова повече чувствам празнотата. Изразявайки се, аз пресъхвам. Колкото повече тичам след себе си, толкова повече се изморявам. Аз държа, ти държиш, ние държим нашето Аз, като една... досадна сергия. Ние сме се превърнали в търговски пътници на самите себе си – това е странната търговия с персоналността ни, която накрая заприличва на една ампутация. Ние се разрушаваме с помощта на една повече или по-малко замаскирана глупост. В очакване, аз търся себе си и намирам моя блог, моя апартамент, последния вик на модната глупост, семейните или гъзови истории и протезите, които са ми нужни в тоя свят, за да удържам своето Аз. Ако “обществото” не бе станало тази окончателна абстракция, то би приело очертанията на екзистенциални патерици, които ми се подават, за да си позволя да се влача още, натоварен с множеството зависимости, които договорирах срещу цената на своята самоличност. Инвалидът е техният модел на гражданина на бъдещето. Не случайно асоциациите, които го експлоатират, искат понастоящем за него един “доход за оцеляване”.

Повсеместната повеля “да бъдеш някой”, поддържа патологичното състояние, което прави това общество необходимо. Повелята да бъдеш силен, произвежда слабостта, чрез която то се поддържа до степен, че всичко приема терапевтичен аспект, дори това да работиш или да обичаш. Всички тези “Как си?”, които си разменяме непрекъснато, са имитация на загриженост, като измерването на температура, което си назначаваме един другиму в това общество от пациенти. Социалното общуване днес се изгражда от хиляди малки ниши, от хиляди малки огнища, където се топлим. Където сме по-добре отколкото на студа отвън.. Където всичко е фалш, понеже всичко е само претекст да се сгреем. Където нищо не може да се случи, защото сме заети с това... да зъзнем заедно. Това общество скоро ще се държи само вследствие устрема на всички свои социални атоми към едно илюзорно оздравяване. То е като една централа, чиито турбини се въртят от една гигантска река от сълзи, готова във всеки момент да се разлее.

“Аз съм това, което съм.” Никога господството не е намирало по-малко подозрителен лозунг. Поддържането на Азът в едно постоянно полуразстроено състояние, в една хронична полунемощ е най-пазената тайна на днешния обществен ред. Слабият, депремиран, самокритичен, виртуален Аз е по същество онзи безкрайно приспособяващ се субект, който се нуждае от едно производство, базирано върху обновяване, ускорена амортизация на технологиите, постоянния хаос на социалните норми и всеобщо огъване. Азът е едновременно най-хищният консуматор и, парадоксално, най-производителният “Аз”, който се нахвърля с растяща енергия и жажда върху най-дребните проекти, за да се върне след това към своето първоначално състояние на амеба.

Тогава “Какво съм Аз”? Обливан от детството си с потоци млеко, миризми, звуци, истории, идеи, привързаности, пресметливости, субстанции, жестове, впечатления, погледи, песни и... плюскане. Какво съм Аз? Обвързан от всички страни с родно место или местожителство, със страдания, предци, приятели, любови, събития, езици, спомени, от всякакви неща, които очевидно НЕ СА АЗ. Всичко, което ме привързва към света, всички връзки, които ме формират, всички сили, които ме изпълват, не могат да изтъкат самоличността, която ме подтикват да размахвам, като знаме. Това може да стори само едно оригинално, социално, живо съществувание от което на моменти, в едно или друго место, ще се появи това същество, което казва “аз”.

Нашето чувство на неустойчивост е резултанта от наивната вяра в постоянството на “Азът” и от безгрижието с което се отнасяме към това, което го формира. Може свят да ни се завие, когато видим върху един небостъргач в Шангхай кацнала същата тази “мъдрост”: “АЗ СЪМ ТОВА, КОЕТО СЪМ”. Западът напредва повсеместно с Троянския кон на тази убийствена антиномия между Азът и света, между индивида и групата, между привързаността и свободата. Свободата не е жеста да унищожим нашите привързаности, а практическата способност да въздействаме върху тях, да ни подтикнат към дела, да ги заздравим или отстраним. Семейството съществува като такова, тоест като един ад, само за този, който отказва да отстрани отслабващите му механизми или не знае как да го направи. Свободата да се изтръгнем винаги е била фантомът на свободата. Не можем да се освободим от оковите на нещо, без в същото време да изгубим това, върху което бихме могли да упражним силите си.

Следователно, “АЗ СЪМ ТОВА, КОЕТО СЪМ”, не е една обикновена измама или рекламна кампания, а една военна кампания, един боен вик, насочен срещу всичко, което свързва съществата, против всеки, който циркулира неразличимо, срещу всичко, което ги сближава невидимо, всичко, което е бариера срещу пълното отчаяние, против всичко, поради което ние съществуваме и поради което светът все още не е заприличал на една автострада, на един “Дисни ленд”, на една менажерия или на един от новите градове: чиста досада, без страсти, добре подредено празно и заледено пространство, през което могат да преминат само дъмгосаните със затворнически номера върху райранате рубашки, автомобилните-молекули и “идеалните стоки”.

Франция не е отечеството на успокояващите невролептици, нито раят на антидепресантите, Меката на неврозите, без да бъде едновременно европейски първенец в почасовото (нормираното) производство. Болестта, умората, депресията могат да се възприемат като индивидуални симптоми на това от което трябва да се излекуваме. Те работят за поддържането на съществуващия ред, за моето омекотено приспособяване към идиотските му норми и за модернизирането на патериците ми. Те маскират избраните от мен, залязващи опортюнизъм, конформизъм, производителност, конкурентноспособност и всичко, което трябва да изпратим в гробищата на миналото. “Трябва да знаем да се променяме, нали?” Но, моите слабости, взети като факти, могат също да доведат до разпад на хипотезата за Азът. Тогава те се превръщат в актове на съпротива в започналата война. Те стават център на енергията и на въстанието срещу всичко, което конспирира, за да ни “нормализира” и ни... ампутира. Не Азът у нас е в криза, а матрицата, която искат да отпечатат върху ни. Искат да ни превърнат в едни ограничени, добре изолирани, класирани, класифицирани, кастрирани и преброени - накратко: контролирани и контролируеми “Аз”-ове, докато ние сме творци сред творците, оригинали сред себеподобните ни, жива плът от която е изтъкана плътта на света.

Противно на това, което ни повтарят от детството, интелигентността не е в това да се приспособяваш (а ако това е интелигентност, то тя е тази на роба). Нашата неприспособимост и нашата умора са проблеми на гледната точка на онези, които искат да ни ги наложат. Те сочат по-скоро една отправна точка за обединението ни за едно необичайно съучастничество. Те ни задължават да видим един доста по-разпокъсан, но безкрайно по-споделен пейзаж, отколкото всички фантасмагории, които това общество поддържа за своя сметка.

Ние не сме депремирани, ние сме в стачка. За този, който отказва да бъде управляван, “депресията” не е състояние, а едно преминаване, едно сбогуване, една стъпка в посока на откъсването ни от политиката. От тук нататък, няма друго помирение/усмиряване, освен медикаментозното или... полицейското. Именно затова, обществото не се страхува да обуе “ританките” на своите прекалено живи деца, да ги направи зависими от фармацевтиката и да претендира, че от три години е открило “смущаващи симптоми в поведението им”. Защото, вече навсякъде се пропуква хипотезата на “Азът”....

ВТОРИЯТ КРЪГ:

“РАЗВЛЕЧЕНИЕТО Е ЕДНА ЖИЗНЕНА НЕОБХОДИМОСТ.”

Едно правителство, което обявява военно положение срещу петнадесетгодишни момчета. Една страна, която очаква спасение от футболния си тим. Един жандарм в болничното легло, който се оплаква, че е жертва на “насилието”. Един префект, който издава заповед за арестуването на тези, които си строят колиби в гората. Две десетгодишни деца, обвинени за пожар в една дискотека. Тази епоха превъзхожда всички други, като гротеска от която, като че ли всеки път се изплъзва. Трябва да кажем, че медиите не пестят усилията си, за да потушат скандалите в регистрите за жалби и възмущението или избухването на смях, с които би трябвало да се посрещат подобни новини.

Едно взривяващо избухване на смях – това е точният отговор на всички тежки “въпроси”, които повдига днешната действителност. Започваме с най-баналния: не съществува “въпрос за емиграцията”. Кой още расте там където се е родил? Кой живее там където е израстнал? Кой работи там където живее? Кой живее там където са живяли неговите предци? И чии са децата на тази епоха – на телевизията или на родителите им? Истината е, че ние бяхме изкоренени масово от всяка принадлежност, че ние сме вече от никъде, и че от това се породи едно необикновено предразположение към “туризъм” и едно безспорно страдание. Нашата история е тази на колонизациите, на миграциите, на войните, на изгнанията, на унищожението на всички корени. Това е историята на всичко, което ни направи чужденци в тоя свят, гости в нашите семейства. Ние бяхме експроприирани от собствения ни език чрез образованието, от нашите песни чрез вариететата и естрадите, от нашата плът чрез масовата порнография, от нашия град чрез полицията, от нашите приятели чрез чергарството в гонитбата за “по-добри” заплати. Към това, във Франция се добави жестоката, вековна работа на атомизирането ни от държавната власт, която бележи, сравнява, дисциплинира и разделя своите поданници от най-ранната им възраст, която смазва инстинктивно онези солидарности, които й се изплъзват, за да остане само изпразненото от всяко съдържание гражданство и фантасмагоричната ни принадлежност към Републиката. Французинът, повече от всеки друг, е един клетник, комуто властта е отнела всяка независимост. Неговата омраза към чужденците се претопява с омразата му към себе си като чужденец у дома си. Неговата ревност, смесена с ужаса от “градовете”, е само неговото озлобление към всичко, което е изгубил. Той не може да скрие завистта и желанието си да бъде жител в така наречените квартали за “заточение”, където все още съществуват остатъците от някакъв общ живот, от някакви връзки между съществата, от някакви недържавни и не наложени ни солидарности, където има една неформална икономика и една организация, която не е откъсната от тези, които се организират. Ние сме стигнали до тази точка на лишение от идентичност, в която единственият начин да се почувстваш французин, е да проклинаш и да ругаеш имигрантите, да бъдеш против тези, които видимо са по-чужденци от мене. Имигрантите имат в тази страна една куриозна суверенна позиция: ако те не бяха тук, французите може би нямаше да съществуват повече.

Франция е продукт на своето училище, а не обратното. Ние живеем в една свръхшколска и школувана страна, където си спомнят за гимназиалното си дипломиране, като за някакъв изключителен момент от живота. Където пенсионерите ни разказват след 40 години все още за своя неуспех на този и този изпит и колко това е обременило цялата им кариера и целият им живот. Републиканското училище формира от век и половина един тип етатизирани пристрастия, разпознаваеми сред останалите. Хора, които приемат селекцията и съперничеството при условие, че шансовете им ще бъдат равни. Които очакват от живота всеки да бъде възнаграден както в надбягванията, според заслугите си. Които винаги искат разрешение, преди да предприемат нещо. Които нямо уважават школската култура, правилата и първенците в класа. Дори тяхната привързаност към голямите им критични интелектуалци и тяхното отхвърляне на капитализма са импрегнирани от тази зависимост и любов към училището. Именно тази държавна конструкция на пристрастия се срива всеки ден все повече и повече заедно с непрекъснатия декаданс на учебните институции. Появата отново от двадесетина години насам на уличните култури и училища в конкуренция с републиканското училище и неговата хартиена култура, е най-дълбоката травма, която понастоящем преживява френският универсализъм. В този пункт, най-ексремистката десница се помирява отнапред с най-язвителната левица. Самото име на Жул Фери, “бащата на светското училище”, министър при Тиер по време на смазването на Комуната и теоретик на френския колониализъм, би трябвало да е достатъчно, за да направи тази институция подозрителна.

Колкото до нас, когато виждаме учители, принадлежащи към някакъв “комитет за гражданска бдителност”, да идват и се оплакват в новините от 20 часа, че са изгорили тяхното училище, ние си спомняме колко пъти, като деца, сме мечтали за това. Когато чуваме един “ляв интелектуалец” да се уригва от варварството на младежките банди, които дюдюкат по уличните минувачи, крадат от полиците в супермаркетите, опожаряват колите и си играят на котка и мишки със “силите на реда” и с жандармеристите, ние си спомняме за това, което се говореше за “черните блузи” през 60-те години или, още по-добре, за апашите от “Хубавата епоха”: “Под общото име апаши – пише един съдия в трибунала на Сена от 1907 г. – е модно да се обозначават от няколко години насам всички опасни индивиди, сбирщината от рецидивисти, безотечественици, врагове на обществото, без семейства, дезертирали от всякакви задължения, готови за най-дръзки удари, за всякакви атентати и посегателства срещу личността и собствеността”. Тези банди, които бягат от труда, приемат името на своя квартал и нападат полицията, са кошмарът на добрия гражданин, излязал от калъпа на френското школо: те въплъщават всичко, което той отхвърля и цялата възможна радост, която е останала завинаги недостъпна за него. Те имат нахалството да съществуват в една страна, където като хванат едно дете, което пее за собствено удоволствие, неизбежно го ругаят: “Спри, защото ще плачеш!” Където школската кастрация залива и полира мозъците на цяли генерации от цивилизованиу прилежни и бездушни чиновници. Устойчивият ореол на един бандит като Месрин или на “бандата на Боно” се дължи по-малко на тяхната праволинейност и дързост, отколкото на факта, че те се осмелиха да отмъстят на това на което ние всички би трябвало да отмъщаваме. Или по-скоро, затова на което трябваше да отмъстим директно, вместо да отлагаме и да продължаваме да го заобикаляме. Защото, безсъмнено, чрез хиляди незабележими низости, чрез всевъзможни злословия, чрез дребнава злост и с една отровна учтивост, французинът не престава да си отмъщава, постоянно и на всичко пред чието смазване той отстъпва покорно и капитулира. Отдавна беше време, презрението към полицията да заеме местото на Да, г-н полицай! В този смисъл, враждебността без нюанси на някои банди само изразява по един по-категоричен от останалите начини, злия дух, желанието за едно спасително разрушение на подтискащата атмосфера, от която тази страна се разяжда.

Да наричаме “общество” народът от чужденци сред които живеем, е такова узурпиране, че дори и социолозите мечтаят да се откажат от тази концепция с която в течение на цял век се препитаваха. Сега те предпочитат метафората на мрежата, за да опишат наина по който се свързват кибернетичните самотници, по който се завързват слабите взаимодействия, известни под името “колеги”, “контакти”, “отношения” или “авантюри”. Понякога, все пак, тези мрежи се сгъстяват в една среда, където не споделят нищо друго, освен своите кодове и където нищо не се разиграва, ако ли не непрекъснатото въстановяване на една изгубена идентичност.

Бихме си губили времето, ако речехме да детайлираме всичко, което агонизира в съществуващите социални отношения. Казват ни, че семейството се завръща, че двойките се появяват отново. Но семейството, което идва не е това, което си е отишло. Неговото завръщане е само едно задълбочаване на царуващата раздяла, то служи, за да ни измами, превръщайки се самото то в една измама. Всеки може да свидетелства за дозите тъга, които се кондензират от година на година на семейните празници с тези отработени усмивки, с това затруднение да виждаш как всички прикриват напразно чувството, че тук върху масата е поставен един труп и че всички се правят, като че ли нищо не се е случило. От флирта до развода, от конкубината до въстановяването на брака, всеки чувства пустотата на тъжното семейно гнездо, но повечето изглежда считат, че без него ще бъде още по-тъжно. Семейството, вече не е толкова задушаването в майчините прегръдки или патриархалните замервания с торти в лицето, колкото онова детинско изоставяне на пухкавата зависимост, където всичко е известно, този момент на безгрижие спрямо един свят за който никой вече не може да отрече, че се сгромолясва, свят, където “да станеш независим” е един евфемизъм, заместващ “да имаш най-после един чорбаджия и да си... плащаш наема”. Бихме искали да намерим в биологическата близост извинение за корозирането в нас на всяка решителност, за отказът да станем пълнолетни претекст, че са ни видяли да порастваме и да скъсаме с инфантилността, поради значимостта, която има в детството. Добре е да се предпазим от подобна корозия.

Двойката е последният ешалон на голямия социален потоп. Тя е оазисът в средата на човешката пустиня.Под предзнаменованието на “интимността” търсим всичко онова, което толкова очебийно е напуснало съвременните социални отношения: топлота, простота, истина, един живот без театър, нито зрител. Но, след като отмине любовното зашеметяване, “интимността” хвърля своята износена дрипа: тя също е едно социално изобретение, тя говори с езика на женските списания и на психологията. Както останалото, и тя е блиндирана от стратегии чак до втръсване. И тук няма повече истина отколкото другаде, тук също господстват лъжата и законите на отчуждението. И когато, за щастие открием тази истина, тя предизвиква едно разделяне, което обезмисля самата форма на двойката. Остава това, поради което съществата се обичат, което ги прави любвеобвилни и любезни и руши утопията на аутизма по двойки.

В същото време, декомпозицията на всички социални форми е един неочакван шанс. За нас това е идеалното условие за един масов експеримент, за едно ново “обзавеждане” с нови вярности. Фамозната “родителска оставка” ни наложи една конфронтация със света, която форсира у нас проблясъка и предсказанието за няколко красиви бунта. В смъртта на двойката, ние виждаме да се възраждат разтърсващите форми на колективната чувствителност, когато сексът е изхабен до скъсване на нишката, когато мъжествеността и женствеността са в проядени от молците костюми, когато трите десетилетия на продължаващи порнографски “новости” изчерпват чаровете на сексуалната революция, на освобождаването и на нарушаването на “нормите”. От това, което е безусловно в роднинските връзки, ние възнамеряваме да създадем арматурата на една солидарност, каквато е съществувала в циганския катун и която не допуска никаква държавна намеса. Наред с всевъзможните субсидии, днес множество родители са принудени да подпомагат пролетаризираното си поколение, но това не може да се превърне в спасително меценатство с което да се избегне социалното срутване. Тогава “Да бъдеш независим”, може да означава също: да се научиш да се биеш на улицата, да окупираш празните жилища, да не работиш, да се обичаш до полуда и да... крадеш в магазините.