Едгар кейси – за сродните души

ПРЕДГОВОР

Сродни души. Две думи, които пораждат очаква­не за романтика, за вечери на свещи» за смях и разходки на лунна светлина, за страстни прегръдки, безусловна любов и сливане в едно. Човек винаги свързва това понятие с отношенията с „другата си половина", с която копнее да се съедини в едно. На­ричат го божествена любов на Земята. Описват го ка­то близнака на индивида, като физическото въплъ­щение на духовната му половина. Връзката между две сродни души представлява абсолютно сливане с друго човешко същество, тя е идеалният съюз, спой­ката, в която мечтите се сбъдват, а индивидуалност­та бива насърчавана да расте и процъфтява — под­тиквана от човека, когото наричаме сродна душа.

Кой не желае такава връзка?

Според някои хора в отношенията между сродни­те души няма предизвикателства, конфликти или спорове, налице е само възможност двама души да се изучават взаимно като равни, да споделят радости, да се утешават един друг и бъдат неразделни, като един. Други, може би по-реалистично настроените, виждат в тях не толкова реалност, колкото цел, към която да се стремят. Но независимо дали я смятат за нещо, което могат да постигнат с усилия, или като предопределение на съдбата, повечето намират, че връзката между сродни души е много по-добра от

обикновената. Тя е нещо по-възвишено от отноше­нията, с които са се задоволили останалите. Да по­мислим: ако повече хора бяха намерили сродните си души, нима щеше да има толкова много разводи?

Но какво точно е сродна душа? Къде се е зароди­ла тази идея и защо тя така ни интригува? Макар да бях чувал за нея и преди, за пръв път се случи да я обсъждам преди около двадесет години. Тогава една моя близка приятелка ме слиса с новината, че се раз­вежда с мъжа си, защото е намерила „истинската си сродна душа". Тази хубава жена, съпруга и майка на две деца ми довери, че не се чувствала завършена личност с настоящия си съпруг. От години имала усещането, че част от нея липсва. Беше убедена, че най-сетне е намерила другата си половина. Макар че не ми се искаше да бъда циничен, неволно ми мина през ума, че някога тя чувстваше същото и към чо­века, с когото сега се развеждаше. Може би тук се криеше много повече, отколкото и двамата предпо­лагахме.

Спомням си как се запитах гласно дали е възмож­но индивидът да има повече сродни души. И ако е та­ка, няма ли вероятност съпругът й да е от тях? За­щото, ако човек има само една сродна душа, какви са шансовете изобщо да я намери? Предвид огром­ното население на Земята, перспективата не изглеж­даше особено обещаваща.

В крайна сметка моята приятелка прекрати бра­ка си. Увлечението й към онази нейна сродна душа бе много силно. Тя се разведе, заживя с другия мъж и впоследствие се премести в друг щат. За съжале­ние връзката с нейната половинка не продължи дъл­го. Въпреки безспорното привличане между тях,

проблемите им започнаха почти веднага и до шест месеца всичко приключи.

От онези години насам идеята, че всеки човек има поне една сродна душа някъде по света, доби широ­ка популярност в западната култура. Многотиражни книги на безброй автори, сред които Джес Стърн, Брайън Вайс, Шърли Маклейн, Ричард Бах и Томас Мур, привлякоха повсеместно общественото внима­ние. Може би защото представата за сродната душа е неразривно свързана с идеята за прераждането, ко­ято през същия този период започна да се приема от все повече хора. Но тя далеч не е нова, корените й са хилядолетия назад, и то в множество култури.

Според митовете и легендите първоначалната идея за сродната душа е, че в някой момент от исто­рията на света човекът — буквално или метафорич­но, е бил подложен на разполовяване. Накратко ка­зано, някога човешката душа била цяла и завърше­на, но впоследствие по някакъв начин се е раздели­ла на две или повече части. Оттогава всеки човек се чувства непълноценен и се мъчи да постигне завър­шеност, като намери другата си половинка.

Според древногръцкия философ Платон (около 427-347 г. пр.н.е.) хората вечно търсят половинката си, след като някога Зевс ги е разделил на две. В „Симпозиум", един от най-известните си диалози, философът заявява, че отначало човекът е бил дос­та по-различен от сега. Имало три вида човешки съ­щества: мъже, жени и двуполови. Всяко същество имало по четири крака, четири ръце, две лица, чети­ри уши и два полови органа.

Явно в даден момент след сътворението хората станали твърде самонадеяни и започнали да се пи-

тат дали не могат да заемат мястото на боговете, ня­кои дори правели планове да се изкачат при тях и да ги прогонят. Идеята предизвикала голяма суматоха в небесните селения и всичките им обитатели започ­нали да обсъждат със Зевс какво трябва да се нап­рави. Лесно можели да унищожат човечеството, но без него биха се лишили от жертвоприношенията, които толкова им харесвали.

Накрая на Гръмовержеца му хрумнало да разре­жат човеците на две. Така не само силата им щяла да намалее наполовина, но броят им да се удвои и бо­говете щели да получават още повече дарове и почит. Всички небесни обитатели приели този план с голя­мо въодушевление. Хората били разполовени, в ре­зултат на което се получили нови същества—с по две ръце, два крака, едно лице, две уши и един полов ор­ган. Освен това, за да не могат да изместят богове­те, Зевс им вдъхнал непреодолим копнеж към друга­та им половина. За да им даде някаква утеха, той им позволил да имат сношения, по време на които да са едно цяло. Съществата, които дотогава били с по два мъжки полови органа, щели вечно да търсят други мъже, за да се съединяват с тях. Онези с по два жен­ски органа щели да намират утеха само в обятията на други жени. Съответно бившите двуполови щели да търсят половинката си измежду хората от другия пол, с което да възпроизвеждат човешкия род.

Макар че Платоновият мистичен разказ вероятно за мнозина звучи като пълна измишльотина, той не е уникален. Подобна идея съществува и в юдео-хрис-тиянството, описана е в Стария завет. Според пър­ва глава от Битие, на шестия ден от сътворението Бог създава същество „...по Своя образ... мъж и же-

на ги създаде" (Битие 1:27). Изглежда, Божието тво­рение по произход е двуполово и съдържа субстанци­ята на духа. Не само се казва, че това творение е по Божи образ (дух), но и че след седмия ден от сътво­рението (когато си почивал) Бог изведнъж осъзнал, че „нямаше човек, който да обработва земята"*. Ре­шил да направи Своето творение-дух „жива душа"**, като вдъхне в ноздрите му дъха на живота и така Адам започнал съществуването си в материалния свят. Сетне, понеже не искал човекът да бъде сам, Бог взел от него едно ребро и му направил другарка:

„Тогава Господ Бог даде на човека дълбок сън и той заспа; и взе едно от ребрата му и изпъл­ни мястото му с плът.

И Господ Бог създаде жената от реброто, ко­ето взе от човека..."

В Новия завет Исус напомня на фарисеите, че от­начало при сътворението Бог ги е направил „мъжко и женско... Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си; и двамата ще бъ­дат една плът... Така, щото не са вече двама, а една плът" (Матея 19:4-6).

Също както в историята на Платон, първоначал­но човекът е създаден цял, но бил разделен със сът­воряването на жената. Това кара някои да мислят, че човешкото същество е несъвършено и може да от­крие някакъв смисъл в съществуването си — буква-

лен или психологически, само като се слее в любов, връзка или брак.

Освен в Стария завет, в равинската литература съществуват още няколко разказа за сътворението на мъжете и жените. В Мидраш се казва, че отнача­ло Бог е създал Адам „с две лица", но после решил да го разреже на две и се получили женско и мъжко съ­щество. Другаде се твърди, че при създаването си Адам бил двуполов. Подобна идея се открива в инду-изма — универсалната душа осъзнава себе си, при-исква й е да има другар и затова създава мъжа и же­ната от собственото си същество:

„В началото бил само Азът под формата на човек. Огледал се той и не видял друго, освен се­бе си... Но не сетил радост. Замислил се. Бил твърде голям като мъж и жена едновременно. Затова се разделил на две и така се получили съпруг и съпруга".

Тъй като Изтокът и Западът възприемат цялото като обединение на мъжкия и женския полюс, ян и ин, анима и анимус, мнозина поддържат тезата, че човешката душа поначало е двуполова и в някой мо­мент ще се върне в това си състояние. Независимо от произхода на тази идея за еднократно разделяне на човешките същества, очевидно се смята, че лична­та цялостност се постига само чрез връзка с външ­ни индивиди.

Може би най-старият писмен документ за сродни­те души е на около 5000 години — това е легендата за

египетските богове Озирис и Изида. В нея се говори за вечната любов между мъжкото и женското божес­тво, които са едновременно брат и сестра и съпруг и съпруга. Предопределени да бъдат заедно, Озирис и Изида започват своята връзка още в майчината ут­роба, където са заченати заедно и излизат на бял свят като близнаци. Обичат се от самото си ражда­не. Тяхната любов е толкова силна и чиста, че дори смъртта не може да потуши чувствата им и да ги раз­дели.

Озирис бива отвлечен и убит от своя завистлив брат Сет. Въпреки смъртта на своя съпруг, Изида ус­пява да се слее с духа му и зачева детето-бог Хор. То­ва още повече вбесява Сет и той насича трупа на брат си на четиринадесет парчета. Макар и съсипа­на от скръб, Изида показва вечната си любов, като обикаля страната, събира парчетата, сглобява ги и съпругът й оживява. Нейната неугасваща вярност поддържа връзката им жива. За египтяните Изида е богинята на плодородието и майчинството, Озирис е богът на смъртта, а тяхното дете Хор е бог на слън­цето и небето.

През цялата история човешкият стремеж към ця­лост е претворяван в митове, приказки и легенди. То­ва е завладяващата история за принца, който търси момичето със стъклената пантофка в „Пепеляшка". Това е съвършената целувка, която съживява всич­ко в „Спящата красавица". Това е любовта на краса­вицата, която преобразява звяра. Това е легендата за жабока-принц; нуждата на ромеовците да бъдат със своите жулиети; стрелите на Купидон, които откло­няват човека от пътя му. Тези приказки напомнят, че у самотния човек има нещо незавършено и в един

момент откриваме, че всички се стремим да постиг­нем цялост.

Безспорно, хората усещат привличане един към друг, но на какво се дължи то? Случайно ли се сре­щат двама души, или е предопределено? Кое ги под­тиква да се стремят към нещо, което не могат да оп­ределят точно, или да търсят някой, когото никога не са срещали? Дали неизбежното пресичане на жи­тейските пътища, което събира човешките същес­тва, не се дължи на някакъв неясен импулс? Това закономерно и целенасочено ли е, или случайно и непреднамерено? Дали е на биологична, емоцио­нална или интелектуална основа, или е нещо пове­че от онова, което сме си позволявали да мечтаем? Играе ли съдбата роля в живота ни? Каква точно е динамиката на сродните души и привличането между тях и какви въздействия оказват тези сили върху хората?

В материалите на Едгар Кейси (1877-1945) — ед­на от най-забележителните личности на XX век, мо­гат да се намерят уникални отговори на тези въпро­си. През 1938 г. една 50-годишна жена идва при не­го, за да го пита за посоката на живота си. Кейси, за чиято дейност се смята, че е най-добре документира­на за всички времена, вече й е бил помогнал да се из­лекува от някакво заболяване. Бивша учителка и съветничка, по онова време посетителката е разведена. Тъй като се интересува дали ще има друга връзка, тя интуитивно задава въпроса, който свързва идеята за сродните души със собствения й стремеж към цялос­тност: „Моля ви, обяснете ми какво означава сродна душа от гледна точка на моето духовно развитие". Кейси отговаря:

„Това са хора, които си съответстват като жлеб и нут, като болт и гайка, т.е. допълват се взаимно. При сродните души физическото привличане е обусловено от умствена и духов­на помощ". 1556-2*

От гледна точка на Кейси при сродните души не става дума само за физическо или сексуално привли­чане, а за отношения, неразривно свързани с проце­са на духовно развитие и израстване на другия. Та­зи предпоставка е изследвана в много от неговите материали.

Въпреки документирания му ясновидски талант, някой може да попита какви прозрения за съвремен­ните сродни души може да ни донесат неговите тъл­кования. Знае се, че той е направил последното през 1944 г., много преди да се появи каквато и да било информация по темата. И все пак, поради естество­то на работата си и въпросите, които са му задавали хора като нас, Кейси може би е уникален експерт по въпроса.

Цели четиридесет и три години той е давал инту­итивни консултации, наричани тълкования, на хо­ра от всякакви религии и обществени прослойки. В стотици, ако не и в хиляди случаи е изследвал отно­шението на личните връзки върху духовното разви­тие на човека. Всъщност една от основните поста-
*Тьлкованията на Едгар Кейси са номерирани, за да се осигури дискретност. Първият номер (в случая 1556) се дава на лицето или групата, за които е направено тълкованието. Вторият (в случая 2) по­казва поредността на тълкованието за лицето или групата. Следова­телно 1556-2 означава, че това е второто тълкование за човека с но­мер 1556.-Б. а.
новки в неговите материали е, че ние най-често опоз­наваме себе си чрез другите. Независимо дали нау­чаваме какво е любов, когато някой ни стане скъп, или изграждаме търпението си в предизвикателства­та на живота, отношенията с околните ни карат да осъзнаем недостатъците и способностите си. Имен­но личните връзки ни показват в каква насока трябва да работим и с какво разполагаме. Кейси е смятал, че точно в динамиката на тези отношения осъзнаваме истинската си същност и неразривната си връзка с Бога.

Може би най-уникалното в неговите материали по темата за сродните души е, че дават изчерпателен анализ на стотици връзки в рамките на преражданията. За двадесет години Кейси е направил близо 2000 „житейски тълкования", в които е изследвал ду­ховното развитие на хората в различните им живо­ти, както и връзките между тогавашните и сегашни­те им отношения с други лица. Например, когато един тридесет и пет годишен мъж запитал дали е имал връзки с настоящата си съпруга и в предишни прераждания, получил следния отговор: „Често сте били другари и преди — в беди и радости" (2421-2).

Според Кейси връзката със сродна душа представ­лява продължителни взаимоотношения с друг инди­вид, които душата подновява в серия прераждания. В източника на информация, който наричал „Хрони­ките Акаша" или „Книгата на живота", той е можел да види развитието на връзките във времето и опис­ва как влиянията и решенията от минали животи въздействат върху настоящия. Но вместо философ­ски трактати, тълкованията му са давали на хората практически съвети, които те можели да прилагат.

Взети заедно, материалите на Кейси са един от най-значимите източници на информация за динамика­та на всички човешки взаимоотношения, целта на нашите преживявания с други хора и естеството на самата душа.

Поради дълбоко вкорененото ни желание да наме­рим съвършения партньор, онази наша половинка или специален човек, който да направи живота ни пълноценен, днес се ширят множество погрешни схващания. За някои идеята за сродните души в тъл­кованията може да се стори доста по-различна от по­пуляризираната в съвременното общество. За Кей­си сродната душа в никакъв случай не е другата по­ловина на човека, без която той не е цялостен. При­вличането, което усещаме, е на духовно ниво, но не защото другият е неповторимото ни допълнение, а защото по някакъв начин ни подтиква да станем ця­лостни.

В безкрайния процес от връзки, преживявания и различни прераждания душата има свой план за лично израстване и развитие. Вярно, че й е предоп­ределено да бъде цяла, както се твърди в оригинал­ната история за Сътворението, но Едгар Кейси е вяр­вал, че накрая всяка душа ще постигне сама своята цялостност. Така погледнато, връзката със сродна душа всъщност помага на човека в духовното му развитие и неизбежното постигане на духовната му завършеност.

Вирджиния Бийч, Вирджиния

КевинДж. ТОДЕШИ
Първа глава

СРОДНИ ДУШИ

I Коринтяни 13:4-7, 13

Макар че отначало не възнамерявала да се изявя­ва като актриса, това й се удавало с лекота. Тъй ка-

Колкото и невероятно да звучи, година по-късно изоставила кариерата си на актриса, омъжила се и се посветила на съпруга и децата си. Копнежът по теа­търа намалявал, а желанието да бъде с мъжа си се увеличавало. Роуз била намерила своята сродна душа и срещата им щяла завинаги да промени живота й.

Макар и млада, тя вярвала, че нищо не става слу­чайно. Животът някак успявал да сглоби ситуации­те и преживяванията в божествен сценарий с потен­циални входове и изходи. Най-често ролята й била просто да наблюдава и да се вслушва, за да не про­пусне знаците. Участие в продукция на Бродуей със заглавие „Смей се, клоуне, смей се", преди ролята й в „Санчо Панса", я било довело до споменатия жи­тейски кръстопът. Докато играела в пиесата, тя се

запознала с двама души, които щели да окажат го­лямо влияние върху живота й; единият бил театра­лен критик, а другият—тридесет и две годишен биз­несмен.

В една почивка между репетициите тя отишла на пристанището да чака своя роднина, която щяла да пристигне с презокеански лайнер. Тъй като била привлекателна, общителна и дружелюбна, Роуз ско­ро завързала разговор с чакащия до нея висок достолепен господин. След размяната на любезности младата жена установила, че той се интересува от те­атър. Споменала за малката си роля в постановката „Смей се, клоуне, смей се" с Лайънъл Баримор в глав­ната роля. Господинът обещал да отиде да я гледа. Впоследствие се оказало, че той е Джон Корбин, гла­вен театрален критик на „Ню ЙоркТаймс".

След едно от представленията Роуз получила зад кулисите бележка от друг мъж, някой си Брайънт Гудман. Техни общи приятели го били помолили да я посети. Мъжът се сторил приятен на Роуз и заедно със сестра си тя го поканила на вечеря, по време на която Брайънт започнал да говори за мистицизъм, за минали прераждания и за приятеля си медиум от Дейтън, щата Охайо, на име Едгар Кейси. Макар че обичала да разговаря на религиозни и философски теми, актрисата за пръв път чувала за прераждания и в един момент се запитала: „Господи, в какво се за­бърках?". Въпреки това двете със сестра й намира­ли Брайънт за очарователен, при все че не вярвали дори на една от думите му.

Времето минавало и след като участието й в „Смей се, клоуне, смей се" приключило, благоприятната критика на Джон Корбин й отворила още врати. Та-

ка я наели за главната женска роля в „Санчо Панса". Продължила да се вижда с Брайънт и полека-лека започнала да се увлича по него. Той бил интересен, забавен човек и талантлив търговец. Все пак не вяр­вала на приказките му. В по-голямата си част разго­ворите им се състояли от невероятни разкази за съ­щия онзи Едгар Кейси, който по думите на Брайънт можел да постави диагноза, докато спял, а освен това да дава чудесни съвети за бизнеса (Брайънт се къл­нял, че разчита много на тях). Също така виждал как събитията и връзките от минали прераждалия вли­яят върху сегашното. Затова Роуз не разисквала със семейството си тези неща, когато им разказвала за човека, с когото се среща.

По-късно обаче трупата тръгнала на турне и един от градовете, през които минала, бил Дейтън. По нас­тояване на Брайънт Роуз поканила Едгар Кейси и жена му Гъртруд да гледат пиесата, за да може да се запознае с тях. Оказало се, че семейство Кейси страшно харесали постановката, и младата актриса попитала дали не може да погледа как работи Едгар. На следния ден за пръв път станала свидетел на тъл­кование, направено на петгодишно дете, чийто сто­мах по някаква причина не можел да задържа нищо. След всяко хранене момиченцето започвало да пов­ръща и бавно умирало от глад. Лекарите опитали всичко, но без успех и накрая родителите се обърна­ли за помощ към Едгар Кейси.

Точно както й било описвано, Кейси легнал на ка­напето и се унесъл. Гъртруд му казала, че в това със­тояние на транс той ще трябва да прегледа детето, и му поръчала да „намери" момиченцето. То било в къ­щата (но не в същата стая) и не след дълго той заговорил: „Да, имаме тялото". Секретарката му записва­ла всичко дума по дума.

Роуз наблюдавала процеса с голяма доза скепти­цизъм. Не можела да повярва, че един човек е в със­тояние да разбере физическите проблеми на друг (ка­мо ли да види нещо толкова отвлечено като минало прераждане). И все пак семейство Кейси се отнася­ли много сериозно към работата си, а родителите приемали с благоговение всяка негова дума. Едгар Кейси им казал какво не е наред с детето и препоръ­чал неща като диета, главно от зрели банани, и фи-зикално лечение. Макар да била слушала често за ра­ботата на този човек, сега, когато видяла всичко с очите си, Роуз се почувствала някак нелепо.

Тя слушала и все повече се ядосвала. Кейси не бил лекар; доколкото знаела, дори не бил завършил гим­назия. Не направил, нито възнамерявал да прави физически преглед на детето. Преди това Гъртруд й била споменала, че съпругът й няма никакво меди­цинско образование или обучение. Най-малкото този човек практикувал медицина без разрешително. Ами ако препоръката му застрашавала живота на детето? Тази мисъл я тревожела и възмущавала. Терзания­та й обаче не пречели на останалите в стаята да слу­шат и гледат спящия Кейси, без да задават никакви въпроси.

Когато тълкованието приключило, Роуз напусна­ла къщата възможно най-учтиво — все пак била ак­триса, — но изпълнена с ярост към семейство Кейси и отвратена от Брайънт, задето вярвал на всичко то­ва. За нейно облекчение няколко седмици по-късно получила вести от родителите на детето и с изнена­да научила, че дъщеря им се е оправила напълно.

Момиченцето най-сетне можело да приема нормал­но храна—очевидно тълкованието на Кейси било ус­пешно. Роуз започнала да се пита дали Брайънт не е прав за него.

През пролетта на 1926 г. актьорският състав на „Санчо Панса" се върнал в Ню Йорк. Макар да има­ло голям успех, турнето свършило и пиесата била свалена от сцена. Роуз имала големи затруднения да избере следваща роля. Никоя не й изглеждала под­ходяща. Започнала да се пита какво изобщо иска да направи с кариерата си. Същевременно Брайънт искал да се оженят. Тя го обичала и безспорно усе­щала привличане към него, но наистина ли искала да замени театъра с дом, готвене и бебета? Едва ли можела да съчетава успешно семейство и кариера. Понякога идеята за брак й допадала, но друг път й изглеждала крайно безинтересна. На моменти теат­ралната слава й била много приятна, но не я удовлет­ворявала нито пълно, нито трайно. За пръв път Роуз не знаела какво да прави с живота си.