Единайсет минути

29 май 2002 г., часове преди да завърша тази книга, отидох до пещерата в Лурд, Франция, за да напъл­ня от намиращия се там извор няколко шишета с чудо­творна вода. Докато минавах покрай катедралата, един мъж на около седемдесет години ми каза: „Знаете ли, че много приличате на Паулу Коелю?" Отговорих му, че съм аз самият. Мъжът ме прегърна и ме запозна с жена си и внучката си. Заговори за въздействието, което моите кни­ги са оказали върху живота му, завършвайки с думите: „Те ме карат да мечтая."

Чувал съм това изречение безброй пъти и винаги ме е радвало. В онзи момент обаче много се изплаших, защото знаех, че в „Единайсет минути" се разказва за деликатен, неудобен, шокиращ проблем. Отидох до извора, напълних шишетата, върнах се, попитах мъжа къде живее (в Север­на Франция, близо до Белгия) и си записах името му.

Тази книга е посветена на теб, Морис Гравлин. Имам едно задължение към теб, жена ти, внучката ти, към мен самия: да говоря за това, което ме тревожи, а не за това, което всички биха искали да чуят. Някои книги ни карат да мечтаем, други ни връщат към действителността, но ни­коя от тях не бива да избягва най-важното за един автор: честността по отношение на темата, за която пише.

Химн на Изида, Ш или IV (?) век, открит в Наг Хамади

Лука, 7:37-47

Имало едно време една проститутка, която се казвала Мария.

Момент! С „имало едно време" започват детските при­казки, докато „проститутка" е тема за възрастни. Как бих могъл да напиша книга с това очевидно противоречие в самото начало? Но тъй като във всеки един миг от живо­та ни с единия крак ние сме в приказките, а с другия - в ада на ежедневието, ще запазя това начало:

Имало едно време една проститутка, която се казвала Мария.

Като всички останали проститутки и тя се бе родила девствена и невинна, а като девойка бе мечтала да срещне мъжа на живота си (богат, красив, умен), да се омъжи (облечена в булчинска рокля), да има две деца (които да станат прочути, след като пораснат), да живее в хубава къща (с изглед към океана). Баща й беше амбулантен тър­говец, майка й - шивачка, а в родния й град, който се на­мираше във вътрешността на Бразилия, имаше само едно кино, един бар и една банка. Ето защо Мария непрестанно очакваше деня, в който нейният вълшебен принц ще при­стигне неочаквано, ще покори сърцето й и те ще тръгнат заедно да завладяват света.

Но тъй като вълшебният принц така и не се появява­ше, не й оставаше нищо друго, освен да мечтае. Влюби се на единайсет години, на път за училище. Още в пър­вия учебен ден забеляза, че заедно с нея към училището върви и едно момче, което живееше близо до тях, а часо­вете им започваха по същото време. Двамата не бяха разменили нито дума, но Мария установи, че най-много й харесва онази част от деня, през която тя върви по прашната улица, под отвесните лъчи на слънцето, жадна и уморена, мъчейки се да догонва бързите крачки на момчето.

Тази сцена се повтаряше няколко месеца. Мария, коя­то не беше особено ученолюбива и чието единствено раз­влечение в живота бе телевизията, с нетърпение чакаше денят да свърши бързо, за да поеме отново пътя към учи­лището, и за разлика от някои момичета на нейната въз­раст се отегчаваше страшно много през почивните дни. Но тъй като часовете се изнизват много по-бавно за едно дете, отколкото за един възрастен, тя страдаше, дните й се струваха прекалено дълги, защото прекарваше само десет минути с любовта на живота си и хиляди часове в мисли за него, представяйки си колко хубаво би било, ако може­ха да разговарят.

И това се случи.

Една сутрин момчето се приближи до нея и я попита дали не може да му услужи с един молив. Мария не отго­вори, като си даде вид, че е подразнена от това неочаква­но заговаряне_; и ускори ход. Вцепенила се бе от страх, виждайки го да тръгва към нея, уплашила се бе да не раз­бере колко много го обича, колко дълго го е чакала, как е мечтала да го хване за ръка, да минат край портала на училището и да продължат по пътя, който водеше към ня­какъв голям град, пълен с хора, подобни на героите от те­левизионните сериали, с художници, коли, много кина и безброй хубави неща.

През останалата част от деня не успя да се съсредото­чи върху уроците, понеже страдаше заради абсурдната си постъпка, но в същото време изпитваше облекчение, тъй като знаеше, че момчето също я е забелязало, а моливът е само претекст да завърже разговор - след като се бе приближило, тя бе видяла, че от джоба му се показва хи­микалка. Реши да изчака следващия път, а през нощта -както и през следващите нощи - измисляше какви ли не отговори в търсене на най-хубавия начин да започне една любовна история, която никога да не свършва.

Следващ път обаче нямаше. Въпреки че продължаваха да ходят на училище по същия път, като Мария понякога вървеше няколко крачки по-напред и носеше в дясната си ръка молив, а друг път изоставаше след момчето, за да може да го съзерцава с нежност, то никога повече не я за­говори. Мария нямаше друг избор, освен да го обича тай­но и да страда цяла учебна година.

По време на безкрайната лятна ваканция една сутрин тя се събуди с плувнали в кръв бедра и помисли, че ще ум­ре. Реши да остави писмо за момчето, в което да му раз­крие, че то е най-голямата любов в живота и, и да тръгне из непроходимите гори, за да я изяде някое от онези чудо­вища, всяващи ужас у селяните в околността: върколакът или безглавото муле*. Само така родителите й нямаше да страдат заради смъртта й, тъй като бедните винаги запаз­ват надежда въпреки нещастията, които им се случват. Та­ка те щяха да живеят с мисълта, че тя е открадната от бо­гато бездетно семейство и би могла някой далечен ден да се върне, известна и богата, а сегашната й (и вечна) лю­бов щеше да я помни винаги и всяка сутрин да се измъчва, че не я е заговорил отново.

Не успя да напише писмото, тъй като майка й влезе в

*Въображаемо същество от бразилския фолклор, бродещо нощем и издаващо звук от дрънкане на вериги. - Б.пр.

стаята, видя изцапаните с кръв чаршафи, усмихна се и каза:

- Вече си девойка, дъще моя.

Мария поиска да узнае каква е връзката между факта, че е девойка, и течащата от нея кръв, но майка й не можа да й обясни много добре. Каза й само, че това е нещо нор­мално и че отсега нататък ще трябва четири-пет дни в ме­сеца да си слага между бедрата нещо като възглавничка за кукла. Попита дали мъжете използват някаква тръбичка, за да не се стича кръвта през крачолите на панталоните им, и разбра, че това се случва само на жените.

Мария се ядоса на Господ, но постепенно свикна с мен­струацията. Не успяваше обаче да свикне с отсъствието на момчето и не преставаше да се самообвинява за глупа­вото си държане - да избяга от това, което най-силно же­лаеше. Един ден преди началото на новата учебна година тя отиде в единствената църква в градчето и се закле пред лика на Санту Антониу, че ще поеме инициативата и ще разговаря с момчето.

На другия ден тя се постара да изглежда колкото се мо­же по-добре, обличайки роклята, която майка й бе ушила специално за този случай, и излезе от къщи, като благода­реше на Бога, че най-сетне е дошъл краят на ваканцията. Момчето обаче не се появи. Измина една седмица, изпъл­нена с тревога, докато накрая Мария научи от своите съ­ученици, че се е преместило в друг град.

- Замина надалеч - каза някой.

И в този миг Мария разбра, че човек губи някои неща безвъзвратно. Разбра също така, че съществува някакво място, наречено „далеч", че светът е огромен, а нейното родно градче - малко, и че най-интересните хора винаги заминават. Тя също би искала да замине, но все още беше твърде млада; въпреки това, гледайки прашните улици на

градчето, в което живееше, реши, че някой ден ще тръгне по стъпките на момчето. През следващите девет петъка, както повеляваше нейната религия, тя се причестяваше и молеше Дева Мария да й помогне да напусне това място. Страда известно време, опитвайки се безуспешно да открие следите на момчето, но никой не знаеше къде са се преместили родителите му. И тъй, Мария осъзна, че све­тът е прекалено голям, любовта - много опасна, а Дева Мария - светица, която живее високо в небесата и не обръ­ща внимание на молбите на децата.

Изминаха три години, тя започна да учи география и математика и да следи сериалите по телевизията, за пръв път разгледа в училище еротични списания и започ­на да си води дневник, в който описваше монотонния си живот и желанието да види всичко онова, за чието същест­вуване бе научила от сериалите - океана, снега, мъжете с тюрбани, елегантните жени, окичени с бижута... Но тъй ка­то не може да се живее само с неосъществими желания — особено когато майка ти е шивачка, а баща ти не се задър­жа вкъщи, - тя скоро разбра, че трябва да обръща повече внимание на онова, което се случва около нея. Учеше, за да побеждава, и в същото време търсеше някого, с когото да сподели мечтите си за приключения. Когато навърши петнайсет години, се влюби в един младеж, с когото се бе запознала на религиозно шествие по време на Страстната седмица.

Не повтори грешката от детството си: завързаха разго­вор, сприятелиха се, започнаха да ходят заедно на кино и по забави. Забеляза също така, че и този път, както и в слу­чая с предишното момче, любовта бе свързана много по­вече с отсъствието, отколкото с присъствието на люби­мия: младежът й липсваше, тя прекарваше часове, пред­ставяйки си за какво ще разговарят на следващата среща, и си припомняше всяка секунда, през която са били заедно, опитвайки се да открие кога се е държала както трябва и кога не. Харесваше й да се възприема като момиче с опит,пропуснало една голяма любов и познаващо болката, коя­то тя причинява, но сега бе решена да се бори с всички си­ли за този мъж, за брака, защото именно той бе най-подхо­дящият за семейство, деца, къща с изглед към океана. Ма­рия поговори с майка си, която започна да я умолява:

- Много е рано, дете мое.

- Но ти си била на шестнайсет, когато си се омъжила за татко!

Майка й не искаше да й обяснява, че причината е била нежеланата бременност, ето защо си послужи с довода, че „сега времената са други", с което приключи въпроса.

На другия ден Мария и приятелят й отидоха на разход­ка извън града. Поговориха малко, тя го попита дали не изпитва желание да пътешества, но вместо да й отговори, той я притисна в прегръдките си и я целуна.

Първата целувка в живота й! Колко много беше мечта­ла за този миг! А и пейзажът беше прекрасен - летящите чапли, залезът, полуизсъхналата растителност с агресив­ната й красота, едва долавящата се музика. Отначало Ма­рия се престори на възмутена, но след това го прегърна и повтори жеста, който беше виждала толкова много пъти в киното, списанията и по телевизията: притисна устни в не­говите, като извиваше глава ту на едната, ту на другата страна в полуритмично, полумашинално движение. По­чувства как от време на време езикът на младежа докосва зъбите й и това й хареса.

Но той изведнъж спря да я целува.

- Не искаш ли?

Какво трябваше да му отговори? Че иска? Разбира се, че искаше! Но една жена не бива да се издава по този на­чин, особено пред бъдещия си съпруг, в противен случай той до края на живота си ще счита, че тя твърде лесно приема всичко. Ето защо предпочете да не казва нищо.

Той отново я прегърна и целуна, но този път не толко­ва пламенно. След това спря, зачервен, и Мария разбра, че

нещо не е наред, но се боеше да попита какво. Хвана го за ръка и тръгнаха към града, разговаряйки на други теми, сякаш нищо не се бе случило.

Същата нощ, намирайки с мъка думите, защото смята­ше, че един ден всичко, написано от нея, ще бъде прочете­но, и защото беше сигурна, че се бе случило нещо много сериозно, тя отбеляза в дневника си следното:

На другия ден тя разговаря със своите приятелки. Всички те я бяха видели да излиза на разходка с бъдещия си „приятел" - в крайна сметка не е достатъчно да имаш една голяма любов, трябва също така да показваш пред другите, че си много харесвана. Приятелките й бяха мно­го любопитни да узнаят какво се бе случило и Мария, из­пълнена с гордост, им каза, че най-хубавият момент на­стъпил, когато езикът му докоснал зъбите й. Едно от мо­мичетата се разсмя.

- Ти не си ли отвори устата?

Изведнъж всичко й стана ясно - въпросът, разочарова­нието.

- Но защо?

- За да може езикът му да влезе.

- И каква е разликата?

- Не знам. Хората така се целуват.

* * *

Прикрити усмивки, съжалителни погледи - това бе тържествуващото отмъщение на момичетата, в които ни­то един младеж не се бе влюбвал. Мария се престори, че не придава голямо значение на случилото се, и също се разсмя, въпреки че душата й плачеше. Тайно проклинаше киното, което я бе научило, че трябва да затвориш очи, да обхванеш главата му с ръка, да си движиш лицето малко наляво, малко надясно, но което не показваше основното, най-важното. Съчини правдоподобно обяснение (не поже­лах да ти се отдам веднага, защото не бях убедена, но се­га открих, че ти си мъжът на живота ми) и реши да изчака следващата възможност.

* * *

Забравила го бе до този следобед, шест месеца след целувката. Майка й се забави, тя нямаше никаква работа, баща й бе излязъл с някакъв приятел и тъй като по теле­визията не даваха нищо интересно, тя започна да разглеж­да тялото си и да търси някое нежелано косъмче, което да отскубне с пинцета. За своя изненада откри една пъпчица в горната част на вагината си; започна да я гали и вече не бе в състояние да спре; усещането ставаше все по-прият­но, все по-силно и цялото й тяло - най-вече мястото, кое­то докосваше - се втвърдяваше. Постепенно започна да й се струва, че се намира в рая, удоволствието ставаше все по-силно, тя забеляза, че слухът й и зрението й се замъг­ляват, всичко наоколо се оцвети в жълто и тя изпита пър­вия си оргазъм.

Оргазъм! "Удоволствие!

Сякаш се бе издигнала в небесата и сега бавно се спус­каше с парашут към земята. Тялото й бе плувнало в пот, но тя се чувстваше задоволена, пълноценна, изпълнена с енергия. Значи това бил сексът! Не беше ли прекрасно! Не й трябваха порнографски списания, в които всички гово­рят за удоволствие, а на лицата им е изписана болка. Не й трябваха мъже, които ценят тялото на една жена, но презират сърцето й. Можеше да върши всичко сама! Направи го отново, като този път си представяше, че я гали извес­тен филмов артист, и отново бе в рая, и отново се спусна с парашут, изпълнена с още по-голяма енергия. Щеше да го направи и трети път, но майка й си дойде.

Мария сподели с приятелките си своето ново откритие, но този път не им каза, че е направила първия си опит са­мо преди няколко часа. Всички, с изключение на две, зна­еха за какво говори, но нито една от тях не се бе осмели­ла да обсъжда с другите тази тема. Мария се почувства революционерка, лидер на групата, и измисляйки една аб­сурдна „игра на тайните изповеди", накара всяко от моми­четата да разкаже за предпочитания от него начин на мастурбация. Научи много техники, като например да стоиш под одеялото през лятото (защото, твърдеше едно от тях, потта помага), да използваш гъше перо, с което да докос­ваш мястото (тя не знаеше как се нарича това място), да позволиш на някое момче да го направи (на Мария това й се струваше излишно), да използваш струята на бидето (тя нямаше такова в къщи, но щеше да опита, като отиде на гости на някоя от богатите си приятелки),

Така или иначе, след като откри мастурбацията и при­ложи някои от техниките, подсказани й от нейните прия­телки, Мария се отказа окончателно от монашеския жи­вот. Изпитваше голямо удоволствие, а според Църквата сексът е най-лошият от пороците. Пак от приятелките си тя научи и доста небивалици по този въпрос: лицето се покривало с пъпки от мастурбирането, което можело да доведе до лудост, а също и да причини забременяване. Поемайки всички тези рискове, Мария продължи да си доставя удоволствие поне веднъж седмично, обикновено в сряда, когато баща й излизаше да играе на карти с при­ятели.

В същото време се чувстваше все по-несигурна в отно­шението си към мъжете, като изпитваше и все по-голямо

желание да напусне града, в който живееше. Влюби се втори, трети, четвърти път, вече умееше да се целува, га­леше и позволяваше да я галят, когато оставаше насаме с приятелите си. Но все нещо не беше както трябва и връз­ката й приключваше в момента, в който тя най-сетне се убеждаваше, че е открила подходящия мъж, с когото да изживее останалата част от живота си. Измина доста вре­ме и Мария стигна до извода, че мъжете причиняват само болка, неудовлетворение, страдание, а също и до усеща­нето, че дните се точат безкрайно бавно. Един следобед, докато седеше в парка и гледаше как една майка играе с двегодишното си дете, реши, че би могла да помисли за съпруг, деца и къща с изглед към океана, но без да се влюбва никога повече, защото любовта разваля всичко.

Така премина пубертетът на Мария. Тя ставаше все по-красива със загадъчния си и тъжен поглед и все повече мъже я ухажваха. Започна да излиза с един, пос­ле с друг, мечта, страда - въпреки клетвата, която бе да­ла да не се влюбва отново. По време на една от тези сре­щи изгуби девствеността си на задната седалка на някак­ва кола; тя и приятелят й се галеха по-разгорещено от обикновено, младежът се възбуди и Мария - на която й бе омръзнало да бъде последната девственица сред при­ятелките си - му позволи да я обладае. За разлика от мастурбацията, която я отвеждаше в рая, сега тя почув­ства само болка, докато най-накрая от нея изтече струя кръв и изцапа полата й. Нищо общо с вълшебното усе­щане при първата целувка - летящите чапли, залезът, музиката... не, тя не искаше никога повече да си спомня за това.

Прави секс със същия младеж още няколко пъти, след като го заплаши, че баща й е в състояние да го убие, ако открие, че е изнасилил дъщеря му. Превърна го в инстру­мент за обучение, опитвайки се по всякакъв начин да раз­бере къде се крие удоволствието от секса с партньор.

Така и не разбра; мастурбирането беше много по-мал­ко измерително и доставяше много по-голямо удоволст­вие. Но всички списания, телевизионни предавания, книги, приятелки, АБСОЛЮТНО ВСИЧКИ твърдяха, че мъжът е необходим. Мария започна да мисли, че има някакъв сексуален проблем, който не би могла да сподели с никого, и се съсредоточи още повече върху ученето, забравяйки за известно време това прекрасно и пагубно нещо, наречено Любов.

Из дневника на Мария, когато стана на 17 години:

Станa на деветнайсет години, завърши средно образование и си намери работа в магазин за платове. Собстве­никът се влюби в нея, но Мария вече знаеше как да използ­ва един мъж, без самата тя да бъде използвана от него. Въобще не му позволяваше да я докосва, въпреки че се държеше предизвикателно, съзнавайки силата на красота­та си.