Една истинска малка игра

гр. София

Катедра: Икономика на туризма

Дисциплина: Разработване на стратегия за национална конкуренция

ЗАДАЧА:

Тема: Една истинска малка игра:

Изготвил Научен ръководител

Петър Николае Георгиев проф. М. Рибов

Ф N 245134

Department of Theater, Dance & Performance Studies

University of California at Berkeley

130 Dwinelle Annex, Berkeley, CA 94704 USA

janemcg@uclink.berkeley.edu (http://www.avantgame.com)
Резюме

Повсеместните изчислителни и мобилни технологични връзки са изпълнили днешното разпространение на възможностите за дигитални игри в заобикалящата ни среда. В тази статия, изследвам как играчите разграничават границата между тези “pervasive games” и истинския живот. Разкривам появата на това, което аз наричам “Ефектът на Пинокио” – желанието за игра се прехвърля в истинския живот, или обратното, ежедневният живот да се превърне в една “истинска малка игра”. Фокусирайки се на два примера за “pervasive play” – от 2001 год. интерактивна игра позната като the Beast, и Go Game, игра за градския супергерой – твърдя че играчите повишават своя опит чрез ролята на вярата, от колкото истинското убеждение, при преминаването на границата - игра-реалност.

Pervasive play, интерактивни игри, игровата действителност, приложни науки.

Миналият Март, имах възможност да дам кратка беседа на темата за pervasive

play на международния колоквиум за дигитални изследователи, инженери и артисти. Докато излагах моята PowerPoint презентация — както обикновено, в крайна сметка с няколко повечко слайда — моят език започна да трепери следейки текста на лаптопа. Въпреки затруднението, без да исках се насочих в преследването на моята непосредствена цел : да презентирам на аудиторията често пренебрегваната разлика между основната категория на pervasive play и в частност под-жанра на интерактивните игри. Pervasive play, обясних, се състои в “смесени действителни” игри, които използват мобилните, и всички дигитални технологии за създаване на виртуални, игрални полета в ежедневното пространство. Интерактивните игри, продължих, са форма на pervasive play известни с красноречивата си фраза “ това не е игра”.

Те правят всичко по силите си за да заличат игровите граници – физически, времеви, и социални – и да скрият метакомуникациите, като по друг начин може да се каже, “това е игра”. Скоро след като свърших това отворено изявление, слайдовете напредваха, но езикът ми изоставаше, ужасен вербален удар. Отворих си устата да произнеса “pervasive” докато моят мозък зацикли на “интерактивни”, и се получи хибридното име : “перверзна игра”. Грешката бе посрещната с известни усмивки, и аз замръзнах на място, точно пред очите на аудиторията ми, заради случайната фраза. Перверзна игра. Да, аз накарах много от тях да се замислят, има определено нещо перверзно в pervasive и интерактивната игра.

В този момент на употребата на неологизма, тъкмо се сетих за често циничните и случайни истини, предизвикващи отзвука, който получих когато дискутирах тези игри с колегите. Научих от техните реакции, че има все още прикрепена стигма към най-силната форма на интерактивната и pervasive игра, въпреки статуса на зараждащите се жанрове. Измежду медиите, критиците и учените, се увеличаваше подозрението за неприличните и безкрайни игри и предпазливостта на тяхното очевидно пристрастие и консуматорски начин на живот. Един от моите колеги, няколко часа след като ме е чул по темата, нарекъл интерактивните игри - “шизофреничен двигател”, очевидно проектирано за всеобхватно разпространение с единствената цел да превърне здравомислещия играч в параноик, пристрастен маниак. През последната година намерих някои вариации на този цинизъм и схващане за всяка дигитална култура и игрова конференция, която съм слушал и всеки разговор, който съм провел. “Има действително умствени заболявания с точно същите признаци, поведения и мисловни модели като играчите, които описвате”, беше първият коментар, който чух след една публична лекция. Друг участник от аудиторията ме попита по-късно, загрижен за играчите, които очевидно са изгубили следата на играта, “ Дали те някога се събуждат от тези интерактивни игри?”. Думите “заблуден” и “страшен” излязоха на моите следващи разговори твърде много пъти, и не по-малко от 4 нови медийни журналисти се свързаха с мен поотделно за да споделят своите възгледи за това, че интерактивният жанр genre би могъл евентуално да се превърне в комерсиален, религиозен или политически мотив за играта на Ендър, в която играчите подсъзнателно биха открили себе си в истинския живот, интереси за самосъхранение, разединение и лицемерие. Много скоро, и за мой ужас, моето проучване за интерактивните игри беше поместено в легална публикация като следствие от потенциални задължения на много – „multiplayer игри” които са насочени към “твърде истинското”. Авторът на публикацията предупреждава, “Някои играчи се превръщат в 'интерактивни' в игрите […] така те забравят, че това е игра”, и размишлява върху разнообразието от публични политики, които биха се превърнали в необходимост да защитят такива превъзбудени играчи от тяхното собствена, заблудена вяра. Всяла една от тези последователни, развълнувани реакции разгръща една и съща основна предпоставка: Гивън: съвременните играчи са лекомислени и доверчиви. Схващането за потенциална “изкривеност”

на pervasive и интерактивната игра, на мен ми изглежда, че се основава на тази представа, че играчите са склонни да се вживяват в симулативните игри.

Ричард Шешнър предлага това, че има два вида игра: “make believe” и “make belief” [40, p. 35]. В началото, той разглежда внимателно границата между реалността и измислицата, докато по-късно умишлено я размива. Използвайки тази дихотомия, Шешнър поставя рамките на спора за играта и вярата като риторичен въпрос: “до каква степен човек се вживява в своята роля?” [p. 181] В make-believe игрите, той предполага, играчите се преструват, че вярват; в make-belief games, играчите напълно ще забравят или ще отречат тяхната собствена проява, и по този начин те наистина вярват. Но искам да се противопоставя на тези съждения относно степента на съзнателното превъплъщение на играчите, като тяхното подсъзнание е някакъв вид психологическа предпазна мярка винаги при опасност от отпадане (или умишлено да бъде изхвърлен). Аз предлагам, вместо това, рамките на реалистичната игра да останат видими и ясни за играчите дори при няй-вероятното проявление на вярата. Учени и критици са по-слконни да бъдат убедени от изявите на играчите, аз бих се съгласил, тогава когато играчите са убедени от самата игра. Според критиците, историците и теоретиците на новите видове игри, ние трябва повече да се притесняваме от този капан на интерпретация, отколкото от самите игри. Вместо да попитаме какво кара играчите наистина да вярват в своите действия, трябва да попитаме: До каква степен и чрез какви механизми, играчите претендират, че вярват в тяхната роля? И вместо да се фокусираме на риска от действителната вяра, ние трябва да разследваме: Вместо да се фокусираме върху риска от истинската вяра, ние трябва да изследваме: Каква е истинската наслада и възнаграждение за тях преструвайки се, че наистина вярват на игралното поле? Каква мотивация носим на широкоразпространените фенове за преувеличаване на техните преживявания в игрите и в медиите? И как тези тренировки за вярата в действията влияе на играчите в тяхното ежедневие, неигралния живот? За да отправим тези въпроси, аз предлагам да анализираме структурата на вярата в общността на играчите, които са скъсали с безверието много по-силно от колкото обикновения фен на „fiction-driven art”. Ще изследвам как тези „pervasive” играчи създават фалшивото чувство за вярата, което дава възможност да засили и да продължи техния игрови опит. Това е виртуалната вяра, ще се съглася, симулацията на вярата родена от виртуалната игра, като виртуална реалност. Ще покажа, че този навик да се преструваш, че вярваш не се свързва с действителната вяра, но въпреки това възможността да вярваш вместо неспособността е основното противоречие, което движи много „pervasive” игри. Аз наричам последиците от това неосъществено желание да вярваш наистина “Ефектът на Пинокио”. Но както и Махалото на Фуко, разказът ни отвежда до източника чак от библейски времена, тази история за преструване и желание да вярваш в нешо се появява много години назад, от зараждането на изкуството наречено кино.

Когато киното за първи път се появява на екран в края на 19-и век, изобилствали случки на зрители, които бъркали образите от киното с реалността. Най-често повтаряната история е за късометражния филм на Люмиер Пристигането на влака на гарата (1895), в много от случаите, според слуховете, са се превърнали прожекциите в “масова паника” и “всеобща истерия” [45, p.1]. Дозина случаи описват как хората крещят и бягат като изпуснато стадо от залата, очевидно страхувайки се, че локомотивът на екрана ще мине през тях. Първоизточниците били най-ясни в описанието на ситуацията: “Образът идваше по-близо и по-близо, той вървеше право срещу нас… по-близо и по-близо! ... Огромно стоманено чудобище! Идваше право към нас! Беше ужасяващо! Право към нас! КЪМ НАС! Пронизващ вик, ох! … ОХ! … Паника! Хората скачаха. Някои се стрелнаха към изхода, пълен мрак.” [45, p.3 ]. Достоверно отразено в пресата и по-късно канонизирано в ранната история на киното, тези случки помогнаха да се определи киното като опасно въздействащо средство, способно да превърне здравомислещи хора в глупаци, които вярват на видяното и да предизвика удивителна несособност да се различи измислицата от реалността. Но бяха ли първите зрители изиграни от реалистичната обстановка на киното, както разказвачите за Влака предполагат? Или е било нещо по-сложно, може би дори съпътстващо, психологията на ролята на вярванията на зрителите? Това отне цял един век на учените да зададат такъв въпрос, и когато те го направиха, митът за наивната аудитория се разби.

Историкът Том Гънинг - първият, който различи действителното от литературното в ужасяващия Влак, каза: “Ние не можем просто да приемем образа на наивния зрител, чиято реакция на образа е просто вярата. Гънинг отхвърля идеята за страхливата аудитория на киното за тогава, безпрецедентна сила на илюзията, предполагайки вместо това, че зрителите са били обвързани със случващото се нещо за първи път. Чрез фалшивото вярване по време на тяхната първа филмова среща, Гънинг предполага, че зрителите са видели своя собствена случка, съпътстваща идеята на режисьора. “Зрителят не се е изгубил,” той продължава, “но предупреждава за действието на наблюдението, взимайки свръх-насладата в съзнателно адмириране на майсторството и технологията на филмовия творец. Гънинг оцени периодът на „вярващият зрител” за да го причисли в ролята на вярата; зрителите държат скрита тази вяра.” Днес, както Гънинг, по-голямата част от филмовите учени отхвърлят широкоразпространеното схващане за паниката, пасивността и хипер-чувствителността на аудиторията. Те смятат, че най-ранните прожекции са били лекомислени отколкото създадени за кино-илюзия. Анализите на тези първи филмови митове предлагат силни и уместни уроци по дисциплината за проучването на игрите. Светът на дигиталните игри сега има свой мит за вярващия зрител с който да се бори, погрешното впечатление за съвременния играч и ненужното залъгване на публиката и академичната загриженост за хипер-интерактивността и размитата граница, качества на pervasive games. Това е моето намерение, да размия за версията за Влака на 21-и век, започвайки с кратък прочит на известни акаунти на играчи на най-популярната и критикувана игра от този тип в днешно време: кампанията през 2001 год. позната като the Beast. Измислена от главния продуцент Джордан Уайсман като заразна маркетингова кампания за филма на Стивън Спилбърг И.И.: Изкуствен Интелект, the Beast измисли интерактивния жанр, и с това, популярната концепция, че „pervasive” играчите са винаги в опастност от това да объркат изкуството с реалния свят. Като първа широкоразпространена игра от този вид, и създадена направи своята първа среща с голяма част от общността на „pervasive play”, the Beast

служи за перфектен паралел за Влака на Люмиер с “естетиката и удивлението” (взаимствано с тема от Гънинг). Защо играчите са удивени от the Beast, и как те всъщност възприемат вярата, са двата основни въпроса, които аз искам да задам относно мита за източното възприемане.