Едноличен съд или колегиален съд? Н. Н. Икономов Анотация



Дата28.10.2018
Размер196.86 Kb.
#103830
Едноличен съд или колегиален съд?
Н. Н. Икономов

Анотация: Статия обобщава докладите на международен конгрес по наказателно право, състоял се в гр. Букурещ, през 1929 г., посветени за идеята за въвеждане на едноличен съд по първоинстанционни наказателни дела. На аргументите в полза на едноличния съд – ускоряване на правораздаването, реализиране на чувствителни бюджетни икономии, повишаване на индивидуалното чувство на отговорност у съдията, подтикване на съдиите да проучват основно всяко дело, без да очакват помощта на колегите си, и създаване на една малобройна и избрана магистратура, се противопоставят аргументите в подкрепа на колегиалния съд – обществото има много по-голямо доверие в един колегиален съд, който корупцията по-мъчно може да засегне, средните съдии имат нуждата от защитата на анонимността на колегията при решаването на обществено значимите дела, от страх да не се компрометират пред изпълнителната власт, от която зависят de facto, и фактически съществуващото положение понастоящем, при което съдии не стават винаги най-добрите юристи. Авторът излага и собственото становище, че едноличен наказателен съд може да бъде въведен само за леките престъпления.
Ключови думи: едноличен съд, колегиален съд, съдийска независимост, добри и средни юристи, устройство на съдилищата; съдебна реформа.

Международният конгрес по наказателно право, състоял се в Букурещ, между другите въпроси е разгледал и въпроса: едноличен съд или колегиален съд?

Този въпрос след войните придоби особено значение и то главно за това, че вследствие войните съдилищата се затрупаха с дела почти във всички държави, за разглеждането на които непрестанно се дирят средства, но понеже по бюджетни причини увеличение на съдийския персонал е невъзможно, то на всички погледът е насочен към едноличния съд като средство да се добият по-добри и по-големи резултати.

Заменяването обаче на колегиалния съд с едноличен е такава голяма съдебна реформа, че отговорните фактори във всички държави, където се повдига този въпрос, не смятат да поемат отговорността да я прокарат и споровете за и против реформата не престават да занимават умовете на държавници и юристи.

Поради голямата актуалност на въпроса международният конгрес по наказателното право го поставя на дневен ред за разглеждане, където най-видни юристи, държавници и професори oт различни страни са представили рапорти, в които са изложени всички възгледи по въпроса, като са го разгледали не в своята ширина ‒ еднакво за дела по граждански и углавни дела, а специално само по дела от углавен характер ‒ за углавния съд само, а не и за гражданския, където изглежда би било по-лесно заменяването на колегиалния съд с едноличен.

Резюме от тези рапорти ще предадем, за да дадем възможност на българския юрист да се запознае с аргументите за и против едноличния съд.

Рапортите са печатани в Revue international de droit penal, № 3 и 4 от 1929 г.

I. От името на Белгийското дружество за наказателно право Simon Sasserath, секретар на дружеството и Arthur Fontigny, адвокат при Брюкселския апелативен съд, са представили рапорти със заключение;

1. При съд със съдебни заседатели, коронният съд трябва да бъде колегиален;

2. Углавният съд трябва да бъде колегиален по принцип. Едноличният съд би могъл да разглежда маловажни престъпления, по които наказанието не е лишаване от свобода;

3. За апелативния съд ‒ второинстанционния, никакво изключение не е допустимо на колегиалността.

Съображения:

По принцип, изглежда, колегиалната система е по-горе стояща от системата на едноличния съд.

Преди всичко, решението взето след съвещание на трима представлява повече гаранция, отколкото това взето само от един.

Не ще бъде така обаче, ако сравним трима съдии слабо подготвени с един съдия от първа величина. Признаваме, че при равни способности решението на тримата съдии ще бъде по-сигурно от това на един.

Съдиите, каквито и да са техните умствени и морални способности, са и си остават човеци, не е възможно всички да са герои.

Едноличният съд, когато ще трябва да вземе решение извънредно важно, би бил подхвърлен на влиянието, даже несъзнателно, на изпълнителната власт, на министъра на правосъдието, на общественото мнение, евентуално на паркета [Прокуратурата, бел. В. Петров].

В нормални времена, когато борбите между политическите партии не са озлобени и ожесточени, тази опасност не съществува.

Но трябва да се предвидят периоди на раздвижване и безредия. Трябва да допуснем, че едноличният съд по причина на своята изолация, би могъл по-мъчно да вземе едно решение, отколкото колегиалният съд, което е от естество да не се хареса на изпълнителната власт; ще се реши да вземе такива мерки, които биха привлекли върху му вниманието на развълнуваното обществено мнение.

В такива случаи, ясно е, че един човек със среден кураж би се чувствал по- сигурен в себе си, ако решението би се взело от колегиален съд, в който би участвал и той.

Най-после колегиалността е особено полезна за формирането на младите съдии. Преди да заседава като едноличен съд, изглежда необходимо съдията да е придобил солидна формация, което може да се придобие само с участието в колегията.

От друга страна, не се спори от никого, че числото на излизащите от университета младежи, които представят особена ценност, е ограничено и че бюджетни причини не позволяват да се рекрутират достатъчно съдии, за да се поддържа изцяло колегиалността и за това не би имало пречки щото по гражданските дела да се установи едноличен съд за всички първоинстанционни дела.

Но по углавните дела – ние оценяваме, че по принцип трябва да се поддържа колегиалността с известни резерви.

Преди всичко колегиалността трябва да бъде поддържана за дела, по които са поставени на изпитание животът, честта или свободата на гражданите.

Невъзможно е щото от волята на един човек да зависи свободата, честта на един от подобните на него. Участието на трима способни съдии ще намали шансовете за грешка или лоша преценка Една средина ще се установи между повече или по-малко крайните тенденции и противоречиви преценки на всяка индивидуалност.

Престъпления, които не уронват много честта и не влекат затвор, нищо не пречи да се дадат на едноличен съд.

За да се направи на тия еднолични репресивни съдии работата продуктивна, требва да се установи система на специализация в службата. Вместо да се мести от едно отделение в друго, още от начало съдията трябва да бъде предопределен за углавно или гражданско отделение.

В апелативните инстанции колегиалността трябва да бъде поддържана в своята цялост. Това, което един съдия е решил, не може, без да се наруши логиката, да бъде поправено пак от един съдия. Мнението на един човек не може да бъде подчинено освен само от цензурата на други трима.

Това се отнася еднакво до обжалвания пред апелативните и окръжните съдилища като апелативна инстанция.

Когато се касае до окончателни решения, те трябва да изхождат от колегиален съд, колкото и минимален да е интересът.

II. Рапорт, представен от М. Magnol, професор по наказателно право от Тулузкия университет ‒ Франция.

Колегиалността всякога е считана, вън от англосаксонските страни, като една гаранция за добро правосъдие. От една страна, съвещанието, което предшества решението, предизвиква спорове и позволява на всеки съдия да контролира мнението си, то осветлява духовете и очиства съвестите. От друга страна, съдията, участващ в едно колективно и анонимно решение, се ползва с повече свобода; тая констатация не е може би доказателство за една голяма твърдост у някои съдии, но трябва хората да се вземат такива, каквито са си; и не може да се надяваме да композираме съдийския състав единствено от най-добри съдии във всяко отношение. Нещо повече, при еднакви способности повече съдии ще преценят по-добре делото, отколкото един само. Te ще бъдат най-после по-малко изложени на фавьорите [прелъстяванията, бел. В. Петров], интригите и настояванията на властта. Има решения, които човек не смее да вземе от самия факт, че се чувства контролиран. Най-решителните партизани на едноличния съд не го защитават освен за първата инстанция. В англосаксонските законодателства, където едноличността на съда е традиционна, това правило не е приложено за вторите инстанции. С това не признава ли се, че принципът на съвещанието стои по-горе? Ако едноличността е една гаранция сама по себе си за най-добро правосъдие, защо я отстраняваме в по-горните инстанции?

Ние не се колебаем да се произнесем за принципа на колегиалността, за който изглежда държат хората на практиката. Парижкият законодателен комитет, който е съставен почти изключително от практици, е отхвърлил в заседанието си на 13 януари 1928 г. предложението за едноличен съд, депозирано в сената от de Monzie.

Има мотиви от психологично естество, които са в полза на колегиалността в страни, където тя е основата на съдебната традиция. В тия страни една брутална и абсолютна реформа, приложима за всички инстанции, рискува да разклати вярата у съдещите се в делото на правосъдието. Това би било голямо нещастие и би компрометирало изобщо принципа за едноличен съд.

В Италия едноличният съд бе въведен през 1912 г. за първите инстанции само, но критиките против него бяха толкова големи, щото реформата получи смъртен удар: след две години ‒ 1914 г., законът беше отменен. Италианският опит показа каква опасност има за една страна да премине от колегиалната система към едноличната.

По принцип отхвърляме едноличния съд, но възможно е да се направи известно изключение поради това, че бюджетни причини налагат това. Би могло безопасно, изглежда, да се поверят на едноличния съд маловажните престъпления, които не застрашават сериозно обществения ред.

С декрет от 5.XI.1920 г. Франция е тръгнала по този път, като е увеличила компетенцията на мировия съдия. Ние предпочитаме обаче да се учреди едноличен съд при окръжните съдилища, вместо да се увеличава компетенцията на мировия съдия и то при определена компетенция ‒ нарушения и маловажни престъпления, но никога не допускаме едноличния съд поначало да замести колегиалния.

III. Рапорт, представен от Janusz Jammont, съдия във Върховния съд, професор при свободния полски университет.

От всички страни се чуват оплаквания против бавното углавно преследване.

Тази бавност съставлява днес една правосъдна болест.

За да парират тази бавност, съдиите са задължени да работя извън силите си и да бързат трескаво.

Ако се процедира по този начин с такава бързина, чиста ирония е да се изисква от съдията де опознае престъпника основно, за да оцени степента на неговото „реricolosita“ [риск от рецидив, бел. В. Петров] и индивидуализира изкусно наказанието. Всички тези неща изискват време. Ако го откажем на съдията, постулатите на сегашната наказателна наука ще си останат само теория, а свободата на съдията при преценката на фактите ще се превърне в пакостен произвол.

За да се получи един добър резултат, числото на съдиите трябва да се удвои, но поради финансови мъчнотии това не може да стане, а освен това не биха се намерили толкова много способни съдии.

Остава едно средство ‒ едноличният съд.

Ясно е, че правораздаването чувствително ще се ускори, ако едноличният съд замести колегиалния.

Вън от съмнение е, че системата на едноличния съд ще позволи икономии в бюджета, ще даде възможност да се подобри заплатата на съдията, ще може да се прави по-добър подбор.

Тези аргументи мъчно могат да бъдат одобрени. Остава да решим може ли един съдия да замести с успех комбинираните усилия на трима съдии.

Обикновено се казва, че докладчикът е, който решава делото при колегиалния съд. Другите съдии не познават делото и се водят по докладчика. Противниците на едноличния съд, за да отбият това възражение, цитират случая, когато членовете на колегиалния съд с опозицията си против мнението на докладчика избягват едно погрешно или пристрастно решение. Подобни случаи са известни всеки ден.

Има аргументи за и против, но ясно е, че често докладчикът е, който решава делото, следователно другите съдии губят често скъпо време, което биха могли да оползотворят другаде.

Колегиалността може да окаже лошо влияние по отношение изучването на делото от докладчика. Тоя последния, изучвайки делото си, знае че ще има сътрудничеството на колегите си, за това често прекъсва изучванията си, като очаква тяхната помощ. Те обаче не могат да изучат основно делото и нямат необходимото време, за да се занимаят с изучването на сложните въпроси, които изискват една по- основна подготовка, за това и те обикновено се присъединяват към мнението, което на пръв поглед им се вижда най-право и постоянно се присъединяват към докладчика, който познава по-добре делото. Качеството на решението не печели много от тия комбинации ‒ напротив, често губи.

Съвсем друго е положението в един едноличен съд. Тук съдията оставен сам на себе си, няма на кого да излага съмненията си, скрупулите си, колебанията си, накъсо, целият психологически процес е толкова остър, който всеки съдия трябва да преживее, ако иска да формулира зряло решение, отговаряйки точно на неговата съвест и без да бъде резултат от един случаен вот.

Най-после трябва да прибави в полза на едноличния съд аргументът, че тая система ще спомогне да се създаде малобройна магистратура, но съставена изключително от елита на юристите.

Този аргумент е много силен, защото модерните законодателства и новите тенденции в наказателната наука изискват от съдията способности не само забележителни, но изключителни. Наказателните кодекси се скъпят откъм дефиниции, което задължава съдията да ги търси в съответните науки, те скъсват с класическия обективизъм в полза на субективизма, те въвеждат неопределените наказания. Те изискват една индивидуалност на репресията и предпазни средства, непознати на класиците, като разрешение на парливата и сложна проблема на обществената защита, а не като автоматично приложение на закона. Най-после те поставят свободната съдийска преценка на мястото на каузалните диспозиции.

Затова Enrico Ferri е казал пред автора на рапорта, че за новите наказателни кодекси се искат известни съдии, каквито държавата на всека цена требва да намери.

Понеже от съдията се искат много познания и способности, то намирането на такива съдии ще стане една все по-мъчен проблем, защото малко са кандидатите, които отговарят на тези условия, системата на едноличния съд ще намали тези мъчнотии, защото пò е лесно да намерим един само добър съдия, отколкото трима.

Като защищава системата на едноличния съдия, докладчикът добавя, че не е дошло времето още, за да се приложи.

Ние сме придобили действително едно необходимо условие: общественото доверие в безупречността и непоквареността на съдиите; но ако бъде доказано, че това доверие не е цяло и всеобщо в известни страни, не би трябвало в такива страни да се замести колегиалнит съд с едноличния. Населението ще изгуби тогава, малката доза от доверие, която сега им инспирират органите на правосъдието; защото то може да си каже, че корупцията има по-лесно достъп пред едно лице, отколкото пред един колективен корпус.

Ако корупцията между съдиите в голямото число държави е нещo изключително, същото не може да се каже и за независимостта им. Само в Англия съдията е напълно независим до такава степен, че той може да реши сам най-сложните и деликатни дела, с които да се постави в неприятно положение с властите и отговорните фактори, без да го е страх да компрометира авансирването си в кариерата.

Същото обаче не може да се каже за Франция, където фактически съдията е зависим от изпълнителната власт, защото от нея зависи неговото авансиране.

И докато сегашната система на повишение на съдиите, при която съдията очаква аванса си от изпълнителната власт [е в сила], поддържането на колегиалния съд е за предпочитане; защото той намалява чувството за индивидуална отговорност на неговите членове пред властта, пред правителството.

Колегиалният съд се прикрива под секрета на вота и по-малко се страхува, отколкото едноличният съдия, който няма къде да се прикрие. Нужно е при тия условия голям морален кураж и себеотрицание, за да запази при тия условия спокойствието, равновесието и абсолютната безпристрастност, съдейки дела, за които правителството и административните власти са ангажирани, или политически дела, религиозни и др., при които е лесно да се компрометира съдията и да изгуби всякакви шансове за авансирване.

Интересът на правосъдието изисква щото делата да бъдат разглеждани при пълна независимост на съдиите, от съдилищата, които дават на публиката гаранция за решаване делата по закон и съвест, а не под влиянието от страх да не компрометират своето бъдещо авансирване.

Публиката, доверието на която в правосъдието трябва да бъде пазено, не би вярвала, че един сам съдия не държи сметка за желанието на тези, от които зависи авансът му.

При все това, ако съдиите биха имали пълна независимост, пак заместването на колегиалния съд с едноличен е още преждевременно.

Ние се осмеляваме да поддържаме това, защото ние знаем мъчнотиите, в които е поставен едноличният съдия. Така, като споделяме мнението, че съдът, съставен от 3 души със сродни способности, би могъл да се замести успешно от един само съдия, държим да поставим като conditio sine qua non, че тоя съдия трябва да бъде една личност абсолютно видна във всяко отношение, защото е сравнително по-мъчно да се съди сам отколкото колегиално: едноличният съд е лишен от ценното сътрудничество на колегите си.

Най-ценната стойност на колегиалния съд е съвещанието ‒ помощта на колегите, когато едноличният съдия е оставен сам на себе си.

Никой не може да отрече, че е толкова трудно за един съдия да съди сам мъчни и сложни дела и от голяма важност, че нужно е той да бъде виден юрист, опитен и притежаващ синтетична и аналитична способности, за да може сам да замести колегията.

Средният юрист може да реши добре само обикновени дела, лесни, не от важно естество, които не изискват ни изключителни дарби, ни извънреден морален кураж. И само дела от тоя род могат да бъдат поверени на едноличния съд, с право всякога да препраща делото на колегиалния съд, щом се срещнат мъчнотии.

Като се вземе предвид, че числото на способните съдии е ограничено и че обикновено юристи със средни способности се предават на съдийската професия, ясно е, че заместването на колегиалния съд с едноличен ще бъде опасно.

Колегиалността, следователно, трябва де бъде поддържана до момента, когато магистратурата ще бъде съставена от елита на юристите, защото в противен случай едноличният съд ще доведе отпадък в съдилищата.

Тая епоха обаче е в далечното бъдеще. Защото сега нищо не привлича добрите юристи да стават съдии ‒ нито заплатите, които са повече от незадоволителни за една така мъчна работа, нито независимостта много относителна, нито фактът, че съдиитe са отстранени от почестите, с каквито другите власти разточителстват, третирайки всякога правосъдието като по-ниска функция в държавната организация.

Заменянето на колегиалния съд при тия условия с едноличен ще има за резултат пълно банкрутиране на правосъдието.

Заключение:

А. Едноличните съдилища са желателни по принцип, защото тази система:

a) ускорява правораздаването, без да форсира съденето към едно вредно бързане;

b) би позволила реализиране на чувствителни икономии, които ще дадат възможност да се подобрят заплатите на съдиите и да им се дадат почести и привилегии, с които висшите чиновници се ползват и които са необходими, за да се повиши в очите на обществото престижът на магистратурата;

c) ще повиши индивидуалното чувство на отговорност у съдията;

d) ще принуди съдиите да проучват основно всяко дело, без да очакват помощта на колегите си и да издават решения, които ще бъдат израз на тяхната съвест, а не резултат на един случаен вот;

e) ще спомогне за създаване на една магистратура малобройна, но избрана.

Б. Но заместването с еднолични съдии колегиалните съдилища може да стане само когато:

a) обществото ще има абсолютно неограничено доверие не само в един колегиален съд, който корупцията по-мъчно може да засегне, но и във всеки съдия поотделно;

b) съдията ще бъде достатъчно независим, за да може да решава сам най-деликатните дела, без да има нужда да се прикрива зад вота на колегията, от страх да не се компрометира пред изпълнителната власт, от която зависи de facto.

c) ще се постигне да се унищожат окончателно ненормалните условия, които сега понижават магистратурата и които пречат на видни юристи да стават съдии, защото без тия последните системата на едноличен съд ще бъде по-лоша от тая на колегиалните съдилища.

В. Окончателното заключение е, че системата на едноличните съдии е за предпочитане по принцип, но че нейното въвеждане в близкото бъдеще би било преждевременно и вредно.

IV. Рапортът, представен от Kazimierz Konslanti Agerman, съдия от Върховния съд във Варшава, Полша.

„… Един едноличен съдия не може да прибягва във време на заседанието до помощта и познанията на други съдии; той е оставен сам на себе си; всичко това като увеличава неговата отговорност го прави да изследва с по-голямо внимание актовете, отнасящи се по делото и влага повече грижи, за да даде едно решение законно.

По много углавни дела, гледани от колегиален съд, както това опитът е показал, лесно е да се забележи понякога, че един от съдиите е изучил делото, когато другите, които не са го изучвали преди заседанието, не внимават при дебатите и което е още по-лошо, са заети с други работи.

Понякога делото е така сложно, че даже и да внимават съдиите, които не са учили предварително делото, не могат да се ориентират. В такива случай докладчикът всъщност, един съдия, решава далото, макар трима съдии да издават решението. Това са изключения, при все това те са твърде сериозни аргументи, без да държим сметка за икономията, в полза на едноличния съд.

Аз смятам, основавайки се на придобития опит, че разширение компетенцията на едноличния съд по дела от по-сложно естество е възможно, тая компетенция може да се простре до 5 год. строг тъмничен затвор. Тия еднолични съдии трябва да бъдат при окръжните съдилища.

V. Рапорт, представен от Cor Shoselitza, член на Върховния касационен съд, Al. Opresco, член на Върховния касационен съд, и G. Glod, технически съветник при Министерството на правосъдието на Румъния.

Условията, на които трябва да отговаря едно добро правосъдие, са много и разнообразни: нужно е солидно решение, твърд характер, познаване на закона, голяма опитност и едно разбиране на фактите обект на делото. Толкова много качества могат да се реализират само от сбора на много съдии.

Не е мъчно да се изтъкнат недостатъците на едноличния съд, щом не може да събере в себе си всички качества необходими, за да бъде добър магистратът. Повечето съдии са от друга страна по-добре гарантирани против нападенията на изпълнителната власт, от която зависи назначаването Произволът на едногото от тях ще намери коректив в противопоставянето на другите.

Каквато и да бъде системата, има едно основно условие, от което зависи преимуществото или недостатъците на системата, това е способността, това са знанията на съдиите, условия изискуеми повече за едноличния съдия, отколкото за колегиалния.

При тия условия преимуществата на колегиалния съд са очевидни. Това се потвърждава и от факта, че повече от държавите възприемат тая система. Даже Англия, където едноличния съд е правило за по-сложни процеси и за тия, гледани от втора инстанция, колегиалният съд е възприет.

При все това не бива да се увеличават предразсъдаците против едноличния съд. Ако той не заслужава големи похвали, не заслужава и много укори. Едноличният съдия, добре подбран, добре заплатен, може да бъде употребен без страх в организацията на първоинстанционните съдилища, с ограничение да не гледа апелативни дела.

Тая система е приложена в Румъния от около дванадесетина години в окръжните съдилища и е дала добри резултати и ний вярваме, че тя ще се установи и в департаменталните съдилища. (В Румъния има окръжни съдилища, в които съдията е едноличен, департаментални съдилища ‒ колегиален съд от двама съдии, и при спор от трима, и апелативни съдилища ‒ също колегиален съд, само че състава се състои от по 5 души съдии, които заседават само по спорни въпроси ‒ иначе само 3 души са достатъчни).

VI. Рапорт, представен от Vladimir Soinar, доктор по право, съдия от криминалния съд в Прага, Чехословакия.

Изобщо предпочита се по углавни дела колегиалният съд. Противното мнение няма много подръжници.

След като докладчикът излага аргументите в полза и против едноличния съд, поставя се въпросът при какви обстоятелствата едната или другата система трябва да се предпочита или отхвърли.

Стойността на едната или другата система зависи от естеството на фактите предмет на делото или от стадия, в който се намира процесът.

Колегиалният съд никога не е бил препоръчван за предварителното следствие.

Партизаните на колегиалността твърдят, че е опасно да се повери на един само съдия свободата и честта на човека. Тази опасност се увеличава с важността на последствията. Не се гледа само големината на наказанието, която може да се наложи, но и това че то може да компрометира честта на обвиняемия.

З това трябва да се изисква колегиалният съд да съди тежките престъпления според тежестта на обективната натура и моралните последствия.

Но по-скоро въпросът на факта, отколкото на правото е, който изисква решението на повече съдии. Приложението на правото може да бъде контролирано от по-горния съд, докато една ревизия на констатирания факт невинаги е възможна.

Едно фактически сложно дело е малко удобно за едноличен съд, защото, ако фактът е спорен, нужен е контрол на повече съдии.

Следователно за по-важните факти от гледна точка на техните правни и морали последствия, както и за сложни дела от фактическа страна, колегиалността представлява сериозни преимущества. Приложението на едната и другата системи, според изложените по-горе принципи, зависи от конкретните условия на държавата, особено нейната финансова способност, но комбинацията на двете системи препоръчваме по принцип.

VII. Рапорт, представен от Metod Goleng, професор от Люблянския университет, Югославия.

Колегиалното решение трябва да бъде принципът, едноличният съд – едно изключение, търпяно от обстоятелствата. В кои случаи и при какви условия изключението трябва да бъде допуснато, това е един специален въпрос, който не може де бъде решен еднообразно за всички държави. Това зависи от вътрешната структура на всяка държава – на първо място, от поведението на нейните граждани, също и от традицията.

VIII. Рапорт, представен от д-р Erasmos Regullteros, бивш министър на правосъдието на Куба.

Между едноличния съдия по граждански и углавни дела и колегиалния съд за предпочитане е последния. Резултатът и науката ни подсказват това. А и администрацията на човешкото правосъдие изисква това.

Колегиалността на съдилищата е по-ефикасна отколкото едноличността. Колегиалният съд представлява повече гаранция отколкото съдът само на един човек, защото две очи виждат повече отколкото едно, а три повече отколкото две.

Колегиалната система е най-добрата. В колегиалния съд се крие успехът на правосъдието. Една добра организация на съдебната власт не трябва да напусне колегиалните углавни съдилища.

Едноличният съд е годен само да подготвя процеса ‒ разбира се, за съдията следовател, а присъдата трябва да бъде издадена от колегиалния съд.

Един колегиален съд се доближава до desideratum, който се преследва от всяка добра съдебна администрация. В колегиалния съд съществува най-добрата преценка на фактите, които се развиват пред него.

Справедливостта е най-доброто човешко чувство и нейното раздаване е по-правилно правено от колегиален съд отколкото само от един съдия.

Една несправедливост привлича общото внимание, когато оправдаването на един виновен не го привлича.

Може да се твърди, че е полезно и необходимо да се създадат колегиални съдилища, като едно средство да се обобщи правосъдието във всички страни.

Понеже углавните съдилища трябва да съдят хората по системата на индивидуализацията, може да се твърди, че само колегиалният съд и то по начин абсолютен предлага тези гаранции на мъдрост.

Природата, която е законът на живота, ни дава урока и съвета.

IX. Рапорт, представен от Carlos Revilla от Куба.

Не може да се даде едно абсолютно решение на въпроса. Не само видът на престъпленията може да окаже влияние, за да се възприеме тая или оная система, но и условията на страната, където ще се прилага.

Изобщо се смята, че колегиалният съд дава по-големи гаранции, но това не е всякога е вярно.

Чувството на отговорност е по-голямо, когато само един го поема; решението на един способен човек струва повече отколкото на трима, които не са такива. Числото не е гаранция за мъдростта.

При все това в някои държави не би било възможно да се възложи на един съдия решаването на важни случаи. Правосъдието требва да държи сметка за общественото одобрение. За това ще бъде удобно да се установи един режим, при който леките престъпления да се гледат от едноличен съд, а по-тежките от колегиален.

Заключение:

1. Общоприетото мнение, че най-голяма гаранция за мъдрост трябва да я търсим в колегиалния съд, е погрешно;

2. Обаче обществената съвест отхвърля енергично възможността един съдия да решава тежки случаи.

3. За да се установи коя система трябва да се възприеме, трябва да се имат предвид условията на страната, в която ще се прилага, нейното законодателство и юридическа традиция.



4. Едно разграничение на престъпленията според тяхната тежест е всякога удобно.

Публикувано в сп. „Юридическа мисъл“, г. X (1929), № 4, с. 428-440.

Подпредседател на Софийския апелативен съд до 1933 г. Съдия от Върховния касационен съд (1933-1946). След пенсионирането си през 1946 г. адвокат. Дългогодишен сътрудник и член на редколегията на сп. „Съдийски вестник“.



Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница