Егологията като лично изживяна история проф д-р Ерика Лазарова (бан) „Паметта е майка на музите”



Дата16.12.2017
Размер208.32 Kb.


ЕГОЛОГИЯТА като ЛИЧНО ИЗЖИВЯНА ИСТОРИЯ

Проф. д-р Ерика Лазарова (БАН)
Паметта е майка на музите

Латинска пословица
Родовата памет е един от подценяваните феномени на историческото самопознание и културната идентчност. Въпреки че именно личните свидетелства и аз-наративите придават особен колорит и детайлизират историческия процес, придавайки му не безлично-схематичен вид, а изпълвайки конкретите събития с човешки и подчертано аксиологически смисъл.

Затова е толкова важно днес да се говори за науката егология и за аз-документите като важна и основна изворова база на историческото познание.

Егологията е от онeзи науки, които макар де факто да съществуват през вековете, но едва постмодернизмът припозна като самостоятелни научни дисциплини. Най често тя, като познание за Аза в неговата историческа битийност, тръгва от Аз-разказа и неговия разказвач като автобиографичен дискурс, но използва поуките на родовата памет и на актуалните исторически интерпретации на миналото, трансформирайки личната, семейната, националната и световна история в много важна част от културната идентичност на личността, семейството, нацията и света.

Създателите на егодокументи се оглеждат съзнателно в лицата на своите предшественици по дух или по кръв, за да открият какво точно е формирало техния характер, темперамент, светоусещане, както и какво предизвика реакциите на неприемане отделни особености на манталитета, а ако щете - и съдбовните неуредици, трагедии и финансови проблеми на семейството, но и на собствените житейски удачи и неудачи, опитвайки се да обяснят задоволително, чрез вглеждане в личното и родовото си битие, психологическата и социална детерминанта на индивидуално-личностните особености на своята душевност, житейска и професионална реализация. Търсейки същевременно в родовото и регионалното измеренията на народопсихологическото и типичното за времето. Така запознаването с миналото прераства в критическо представяне на автобиографията - като форма на лично, но и на историческо самопознание. Тогава и само тогава тя се превръща от наратив за себе си в документ на епохата.


ЕГОДОКУМЕНТЪТ И ЕГОЛОГИЯТА КАТО НОВА НАУЧНА ОБЛАСТ

ЕГОЛОГИЯТА МЕЖДУ АЗА, ДРУГИТЕ И СВЕТА

В историографията на Новото време още от Просветителската епоха тенденцията към прогресиращата индивидуализация е свързана с Его-документите, добили огромно значение през 70-те и 80-те години на ХХ век като база данни за т.нар. историческа антропология. Тя добива летящ старт със засилване теоретичния интерес към ролята на личността в историята, вече не героизирана, както в господстващата близо две века теорията за великите личности като първопроходци, не и обезличена от култа на историческия материализъм към масите като движещи сили на историята, а интерпретирана като изразител на културния плурализъм и културния активизъм. Като творец на историята тя заслужава разглеждане във всеки един аспект на живота. И затова в днешната историческа практика все по-основно място заемат разказите за поколенията, а често техен изразител е редовият, средностатистическият гражданин в престижната, а още по-често – в не престижната му, но необходима за социума обществена роля н анаблюдател и съдник на своето време и на миналото, което критически изучава.

Его-документите представляват специален и много важен вид изворов материал, разкриващи битието на Аза в широкия си спектър на проявления - от автобиографията (животоописанията), дневниците, мемоарите, писмата като създадени по своя воля и другите видове самосвидетелства като семейни хроники, родословни дървета, пътни бележки (независимо дали предполагат или непредполагат възможността чужд поглед да се докосне до тях) до бележки в книги1 , рецепти, описи, професионални баланси, домашни сметки, всевъзможни запис(к)и до т.нар. косвени свидетелства за даден човек.

Те на свой ред включват богата и обективна информация, събирана чрез разписки за покупки и погасявани по вземания и дългове доразкривани от неговите кореспонденти, в и чрез съдебни актове, анкети, визи, медицински свидетелства, данъчни свидетелства, молби и жалби, доноси, досиета и т.н. Ролята на последните се засилва и се наблюдава повишен теоретичен интерес към тях с оглед коригиране отвън субективността на предложената от самия човек информация и/ли допълване на недостигащите сведения.

Интерпретирани като информационни масиви или Аз-конструкции, его-документите (или както спокойно можем да ги наречем, аз-документите) са предпочитани преки и непреки аз-свидетелства за изследователя, независимо дали разкриват богата и сигурна познавателна основа или съдържат само частици истина, нуждаеща се от реконструкция, прецизиране на фактите и сложен сравнителен анализ. Колкото по-добре се осъзнава тази зависимост и от създателя, и от реципиента им, толкова по-малко са предпоставките за прикритост или фалшификати. Тъй като е известно, че и в устното, и в писменото си слово “Криейки, човек се разкрива не по-слабо, отколкото ако проповядва”, , невярното твърдение може да изглежда по-убедително от самата истина.

Самото понятие “Его-документи” издава, че става въпрос за онова, което иска да сподели даден човек и то в обема и светлината, избрани от него. Нещо, което не ги лишава автоматически от елемента “обективна истинност”, макар и тя да е нужно да се подложи на критичен прочит. За да изпъкне богатството на цвят и нюанси по отношение човешката индивидуалност, разглеждана в единство с породилата я социо-културна реалност. Като се държи сметка за волните или неволни отклонения от истината с цел представяне личността в по-благоприятна светилна или поне за туширане на естествени човешки недостатъци и грешки.

Интересна закономерност е, че колкото по-съзнателно е следвана от автора изповедната форма, но с ориентация към възможното оглеждане в очите на слушателя или прочитане на текста от чужди очи, толкова по-големи са, по правило, стремежът към украсяване или ”редактиране” . Като безкрайни могат да бъдат означени степените на нарочно скриване или щедро себеразкриване на индивидуалността в аз-наратива (съответно аз-текста) като лична история, родова история, история на гилдията, ментална история, история на времето и/ли всичко това заедно, правещ го наистина всеобхватен (“catch-all term”) Ego-Dokument.

В сплавта на съзнателно автобиографичното и на обикновено неосъзнатото биографично като история на епохата и на Другите, его-документите едновременно експлицират и скриват части от Аза, неговото отношение към другостта и взаимоотношенията му със средата и света като космос. В мозайката на аз-погледа към света на вещите, пространствата и човешките взаимоотношения и съпътстващата я оценка на съществуващото от определящо значение е зрелостта на самосъзнанието на интервиюрания.

Силата и предимствата на начетения и мислещ учен, възприемащ себе си като осъзнат създател на автосвидетелства, е в способността за рефлексия и авторефлексия. Тогава неговите уж “егоцентрични” разкази се превръщат от лична история в обхватна житейска история и история на времето, осветляваща в унисон схващанията и убежденията на личността, нейните чувства, мисли, идеи, мирогледни терзания върху фона на световната и регионална история2.

В качеството си на исторически субект той се самоконструира чрез разказа (или текста) и конструира света според мащабите и критериите на собственото си световъзприемане. По този начин обаче той създава възможност и на евентуалните слушатели или читатели да конструират своята версия на неговия живот, на споделената от него история и на онази част от световната история, която е направил свой авторски наратив.

За слушателя, читателя и изследователя в тях са интересни в еднаква степен и споделените данни за автора, семейния му, приятелски и колегиален кръг, за обществото и неговото време, и недоизреченото, премълчаното, скритото, полуприкритото в личното и социалното битие и оценката за тях. Отговорът дава всеки за себе си, преценявайки защо и доколко авторът е откровен, дали предпочита завоалирания изказ или изгражда Аз-конструкциите като опит за самопредставяне по предварително зададен модел.

Всъщност той конструира желан образ на своята личност. И това прави проблематично дали написаното ще бъде възприето като ключ към автора и епохата, позволяваща непосредствено съзерцание на нещо случило се и представят историята в един конкретен образ, видяна през очите му. Или стилизирайки себе си, той създава творба, тоест, конструира историята по свой вкус и усмотрение. Влизайки в редиците на онези професионали и историографи-любители, които превръщат историята в своя “метреса”, използвайки я за манипулативните си цели. Себепредставянето на Аза прераства в конструиране на една желана или изработена с прагматична цел представа за историческата действителност.

По необходимост в конструкцията на историческите реалии обаче, както и в Аз-конструкциите се отразява “исторически детерминираната менталност на създателя …Разшифроването …осигурява едва ли не възможни никъде другаде впечатления в мисленето и (себе)възприемането на даден човек. Тъй като никой не може да мисли (и да пише) извън себе си, при четенето на едно лично свидетелство се застава очи в очи с историята - в цялата ú субективност и в открития или завоалиран опит да бъде посредник на определен образ на своето Аз, на собствената си личност и нейните действия.”

Съществува обаче още един много важен гносеологически момент, за да бъде успешен и евристичен познавателния поход на Аза към самия себе си и това е отчитане същността на Другостта и динамиката на взаиомоотношенията между Егото и Другите. След Жан-Пол Сартър, темата за другия е един от най-дискутираните обекти в хуманитаристичната теория и в немалко случаи обговарянето и рефлексията ú е съществен момент за гарантиране продуктивността на себепознанието. В отношението към другия личността познава себе си, разкривайки от една страна релацията на света към нея, а от друга - как тя се оглежда в него, но и как го осмисля и какво е практическото ú отношение към света и другите хора. В спектъра от качествени характеристики на последното - от активно съпричастие през равнодушие до мизантропщина, се разкрива великодушието, толерантността и липсата на егоизъм или наличието на нарцистичен или войнстващ егоцентризъм в Себето на познаващия субект.

По правило Аз-разказът залага не на нормата, а на уникалното, единственото, индивидуално-неповторимото.Собствено евристичното значение на его-документа обаче зависи не само и единствено от персоналните детайли в житието, но и от способността да бъде типизирано характерното за времето. Защото всяко проблемно вглеждане в хронологията на собствения живот е по необходимост и биография на епохата3.Точно в споменатия аспект майсторството на автобиографичния наартив изисква съчетаването на историографската и психологическата достоверност с разкриване модела на общественото развитие и закономерностите на историческия процес в неговата динамика и противоречие.

Наред с осъзнатия стремеж да се осмисли и представи феномена на индивидуалността в нейната личностна неповторимост, аз-разказът става интересен в общочовешки аспект едва, когато в нея е отразена биографията на епохата. В този смисъл в европейската култура на Новото време в европейската култура на Новото време уникалността на човешките способности и съдба - като самореализация, а често и като предопределеност, придобива централно място, стойност и значение, а автобиографията, наред с биографичното изследване се проявява като специфична форма на хуманитарното познание. Нейният онтологически хоризонт на самопознание предполага “духовните пространства” на културната и интелектуална атмосфера, обусловена от уважението към личността и нейните заслуги за проправяне нови пътища в историята на цивилизацията и в историята на идеите.

Колкото по-голяма способност към съзнателно историзиране, тоест, към съзнателна рефлексия на станалото, проявява авторът на егодокументи, толкова по-значими ще са те във времето, превръщайки се в свидетелски документ на очевидец за епохата и за генерацията си. Извършва се превръщане на спомена в история, като нейно надеждно историческо градиво е индивидуалната памет. И следователно, превръща в основно сечиво своята памет и паметта на поколението си, призовавайки ги като свидетели пред съда на историята. Без да се страхува от субективността на спомена, превръщайки я в предимство на лично споделеното. Така Аз-наративът се превръща в историческа конструкция.

В действителност понятието “свидетелство” и “свидетелстване” за първи път отнася към изследователската дейност И. Кант, от когото тръгва интерпретативната линия за третиране изследователската дейност именно като пряко или косвено “изслушване” на свидетели на станалото. Когато говорим за отдавна отминали времена, аналог на свидетеля-очевидец освен съвременникът-хронист са и документите, архивните материали и всички материални свидетелства, изпълняващи същата епистемологична роля.

На първо място трябва да се подчертае значение на лично преживяното като лично изстраданото. То се превръща в изживяна история, почувствана и запомнена. Като обаче трябва да се прави разлика между известното от теорията физическо минало като реално време, отминало безвъзвратно и историческото минал4 като категория, подлежаща на непрекъсната актуализация чрез спомена му (онтологическа) или научната му (спекулативна в смисъл на метафизическа) ретроспекция. И да се отчита, че евристичната ценност на его-документа е толкова по-голяма, колкото е по-силна способността и дори страстта на сътворилия го автор да вниква зад видимостта на събитията. Без при това отдалечеността на хронотопа ни най-малко да замъглила яркостта на впечатленията. За да направи от акта на спомнянето значима преоценка на събитията.

Обикновено това става след преминаване на житейския етап “на попрището жизнено в средата” (Данте Алигиери). Явно, натрупването на индивидуална емоционална и рационална опитност, както и способност за преосмисляне на събитията извън рамките на текущата реалност имат огромно значение за превръщането на мислителя или писателя-историк в съзнателен еголог. По тази причина за философа на историята Ян Асман пределът за съществуване на т.нар. “жив спомен” е едва 40 години. И някъде между своите 50-70 години личността, надарена с чувстивтелността на историк и философ започва не просто да “усеща” времето в неговия обективен ход, но и да размишлява върху историческите процеси рецептивно, проявява пиетет и желание да превърне спомена си в егодокумент за поколенията.

Защото с натрупване на прекалено много въдзпоминателен материл, се нарушава явкостта и свежестта на архивираните спомени и настъпва, метафорично казано, период на тяхното “полуразпадане” (ако се използва Асмановата метафора от сферата на точните наука) и спадане градуса на автентичност на личното свидетелство. Асман прави този извод въз основа на темпоралното отдалечаване на реалните събития, при него конкретно свързани с холокоста, а аз бих добавила в същия ход на разсъждения и значението и феномена на преекспонирането им, когато вече се изграждат митологеми за съответните събития и се създават все повече условия за нарушава истинността на прякото преживяване и преосмисляне на историческите процеси: “Днес достига своя край нещо, което ни засяга много силно в личен и екзистенциален план. Едно поколение от очевидци на най-тежките престъпления в човешката история си отива…”, а това води до превръщане в проблем формите на културната памет - индивидуалната, но и обществената. Съответно, егологът като историк и философ едновременно, се превръща в достоверен свидетел на своето време. Творящият его-наратив спокойно може да заяви: Изповядвам, че живях. Автобиографичният наратив предполага спомняне, но и тълкуване на спомените, при което личният споменен капитал се превръща в културно-историческо наследство. Наред с авторския Аз и водещите фигури в родовата и националната история, предадени реалистично чрез ситуации и персонажи. Разбира се, това е “неговата история” и тя е субективстки обагрена.

Определено не съм съгласна с битуващи в литературата твърдения, че автобиографичният разказ сам се лимитира в определен кръг от събитийност и рекапитулация на станалото, а наративите се самоограничават в кръга на ежедневния живот, проектиран върху историческото време, докато биографът си позволява по-голяма свобода, в рамките на обективно (или поне обективистично) интерпретираната история.

Обратно, автобиографичните епистемологични претенции също са по-широки, а и отговорността му е по-голяма, като именно последните отстъпления от строгата обективност придават на автобиографичния разказ повече пластичност, емоционална заразителност и своебразна аксиологическа оцветеност, която въпреки известната пристрастност притежава по-широк логически хоризонт.

Азбучна истина е, че човек се развива през годините и неговото Аз не е константна величина. А самата подредба на споменния материал зависи в огромна степен от услужливата или избирателната памет, от това доколко далеч назад във времето и в дълбочина на проблемите “слиза” познаващият себе си субект, в каква степен са избистрени и ясни спомените му и най-вече - по какви показатели бива избиран редът на спомените, подлежащи на оживяване, тълкуване и оценяване на преживяното. Аз-наративът е толкова по-ценнен като его-документ, колкото по-изразени са психологическата дарба, социалната компетентност, литературните способности, наличието на съзнателен мирогледен историзъм и отвращение към фалшификациите у автора, воден от стремеж към стройно, логически непротиворечиво и правдиво (естествено, в рамките на индивидуалното разбиране за истина и обективност!) излагане и окментиране на фактите.

Да бъдеш честен и искрен в подбудите и намеренията си често не е достатъчно. Защото фактите могат да бъдат приемливо подредени от гледната точка на наратива, а смисълът им - надлежно декодиран и фиксиран в привидно убедителна и достоверна форма, но пак да се губи най-важното - истината за човека от автобиографичния разказ. А тя не се свежда до датата и мястото на раждане, сведения за семейната и професионална среда, а до начина, по който даден човек възприема света и разказва за своето световъзприемане. Наслагвайки различни нива на информативност и истинност, селективно извеждайки на преден план или потулвайки спомени, смесвайки съзнателно или безсъзнателно рационалния и емоционален поглед към случилото се. Като резултатът предполага различни семантични слоеве в тяхната авторефлексия и корекцията ú през годините, допълнителното влагане на смисли и коментарии, привнасянето на вторични оценки и смяна на ценностни акценти. По тази причина анализът на цялостния конструкт изисква диференцирането на отделните съдържателни и интерпретативни пластове, както и внимателното проследяване на т.нар. наративни перспективи.

Ако се ръководи от тези принципи, създаващият Его-документи има самосъзнанието на свидетел на времето си. В търсене отговор на основни екзистенциални въпроси и лични проблеми, в егодокументите се получава теоретико-практическото преодоляване на ранжиране ценността на историческите наративи и се предпоставя равноправието им относно гносеологическата стойност на разказаното като организиране фактите в хронологичен порядък като хроника или става въпрос за аксиологическото им преоценяване и преподреждане.

Себевглеждането предполга себепознанието. Въображението и паметта, овладяни и пришпорени от рационалността5, държат личната история в равновесие със социалната, за да изкристализира жив и убедителен егодокументът. И да се извърви пътя от себевглеждането до самооценката.

Важно е да се отбележи, че колкото по-голямо е мястото на обобщенията и размишленията за сметка на чистия разказ като фиксиране на отделни житейски случки, толкова по-голяма е епистемологическата стойност на споделеното.Особено в историята на Новото време, пишещият субект добре разбира отговорността си пред времето, старае се да се проникне от неговия дух и правдиво да разкаже, от една страна за своето изживяване и непосредственото му обмисляне и от друга, за по-късната си интелектуална рекапитулация на епохата. В тази двойственост на ракурса, наративът придобива по-голяма плътност и достоверност. Тя е и първична гаранция за опита да се представи възможно по-обективно субективният опит на автора и се създава възможност за преодоляване, поне в известни граници, на елементарната реакция на човешката болка за саморазпра с реалните врагове или набелязаните за такива опоненти.

Защото, дори когато далеч не се преживява като еголог, създателят - съзнателно или не, на Его-наративи се променя през годините на своето съзряване и в годините на своята зрелост започва сам да осъзнава този процес. Това проличава при интерпретиране на спомените му. Той коригира собствените си аксиологически реакции и присъди на хора, събития, идейни борби, факт, известен много добре в психологическата теория. Не бива де се забравя и ролята на още един фактор при преценяване на сътвореното лично свидетелство: създаденият текст не възниква на празно място в съзнанието на своя автор, нито в съзнанието на епохата, а е силно повлиян от духа на времето и неговата поетика, стилистика, философски дискурси. Той отразява както непрякото влияние на целокупното културно наследство на човечеството, така и онзи интелектуален “товар” от прочетеното и познавателно усвоеното, каращ отделният човек да възприема света през собствените си очи, но и през очите на колективното човечество чрез произведенията на хората, превърнали изкуството на диалога в цел на познанието.

Най-добре го е изразил Стефан Цвайг, описващ значението на образованието чрез книгите като култиватор на интелектуална и емоционална култура на личността, надхвърляща личните преживявания, знания, опити и емоции: “И аз разбрах, че дарбата или милостта да можеш да мислиш обхватно и в много взаимовръзки, този прекрасен и единствено верен начин да гледаш на света от различни плоскости е в достояние само на оня, който освен собствения си опит е възприел и опита на много страни, хора и епохи, съхранен в книгите.”

В познавателното пътуване в собственото минало, премерено на везните на личното страдание-спомняне и на резултата като обективирана историческа памет, се оказва, че неспособността за забрава е сериозен епистемологически шанс. Самата подредба на споменния материал зависи в огромна степен от услужливата или избирателната памет, от това доколко далеч назад във времето и в дълбочина на проблемите “слиза” познаващият себе си субект, в каква степен са избистрени и ясни спомените му и най-вече - по какви показатели бива избиран редът на спомените, подлежащи на оживяване, тълкуване и оценяване на преживяното. Немаловажен е и проблемът за отсъствие или присъствие на автотабута. Тъй като той до голяма степен определя и същинската, а не декларирана позиция на личността в егодокумента.

Себеразкриването сътворява толкова по-ценна като его-документ, колкото по-изразени са психологическата дарба, социалната компетентност, компаратиивстките способности, наличието на съзнателен мирогледен историзъм и отвращение към фалшификациите у разказващия. Да бъдеш честен и искрен в подбудите и намеренията си често не е достатъчно. Защото фактите могат да бъдат приемливо подредени от гледната точка на наратива, а смисълът им - надлежно декодиран и фиксиран в привидно убедителна и достоверна форма, но пак да се губи най-важното - истината за човека. А тя не се свежда до датата и мястото на раждане, сведения за семейната и професионална среда, а до начина, по който той възприема света и разказва за своето световъзприемане. Наслагвайки различни нива на инфомативност и истинност, селективно извеждайки на преден план или потулвайки спомени, смесвайки съзнателно или безсъзнателно рационалния и емоционален поглед към случилото се. Като резултатът предполага различни семантични слоеве в тяхната авторефлексия и корекцията ú през годините, допълнителното влагане на смисли и коментарии, привнасянето на вторични оценки и смяна на ценностни акценти.

Воден от потребност от самопознание, пораждащо исторически основанията за формиране на науката егология, разказващият своите спомени винаги е мемоарист, на когото, според Карл Ясперс се пада изключително важната задача да съхрани в съвременната епоха последния поход в защита на човешкото благородство, срещу което са въстанали тенденцията за нивелиране и унификация на съвременното човечество. Това е процес, подкопаващ едновременно устоите на хуманизма, но и способността на личността за вътрешна независимост, която той опредял като противопоставяне благородството на духа на екзистенциалното плебейство като лъжедемокрация.

Тоест, той залага на (само)познанието като (само)разкриване на личността в пълнотата на нейните същностни сили и душевно благородство като еквивалент на реален хуманизъм. Индивидуалната самобитност се счита за единствената гаранция за демокрация и прогрес. Колкото и необичайна да е тази гледна точка към себепознанието, за мен тя е изходната точка на науката за Аза, защото третира неговата еволюция едновременно като условие и път за социо-културното развитие. Всъщност и философията, и историята възникват от стремежа към осмисляне на изминатия от човечеството път6,. Мислещата личност в определен период от живота си също достига до осъзнатото желание да преосмисли пътя на собствената си съдба, съотнесена към съдбата на човечеството и на народа си. Това двойно “летоброене” или обвързване на личното и социалното в историческата им детерминираност и перспектива се налага най-малкото поради обстоятелството, че световната история, наравно с участта на народа и региона, обуславя не малко параметри и обстоятелства на конкретния човешки живот, чиито качество се определя не само от индивидуалната свободна воля, но и от наследството на сътвореното от други поколения в национален и наднационален план.

Философът и историкът са професионално и наследствено обременени с потребността от оглеждане на личностната участ в макрокосмоса на общочовешки значимото. Затова и става съзнателно-несъзнателно еголог. Те се съобразяват с такт и стремеж да не изневерява на историческата истина написаното от нея с големите наративи на Историята като колективна памет. Интуитивно приемайки отговорността да коригира или дописва съответната версия на официалните исторически интерпретации.

И понеже е известно, че липсата на дистанция спрямо съвременната история и пристрастията на отделните прослойки в обществото, често води до изкривяване и дори тенденциозност на груповата памет, тя далеч не е най-достоверен източник за опознаване глъбинните механизми на историческото действие, именно откровеността на Аз-разказа и заявената обществено отговорна позиция на споделяне на собствената гледна точка компенсира елемента на субективността с внимателното и компетентно вглеждане в реалните проблеми на близкото минало и настоящето.

Този методологически подход на логическо съвпадение на глобално и индивидуално, на постигане собственото си място в семейната история, проектирана върху платното на времето, е дори наложителен по линията на овладяване онова, което бих характеризирала като постигане личностния смисъл на историята.
Когнитивните възможности на егонаратива
Когнитивните възможности на егонаратива са фактически неограничени. Вътре в самата наука егология се формират отделни направления, които тепърва изкристализирват теоретически, но имат дълга и богата традиция в имплицитната история на егодокументите. Условно може да се говори за три главни епистемологични линии в нейното развитие:


  1. егологията като историческо самосъзнание на личността, рода, поколението, научната или творческата „гилдия”;

  2. егологията като културно-историческа и култур-антропологическа саморефлексия на Аза;

  3. егологията като личностна психология.

Чрез нея историята добива личностен смисъл и ценност и бива реабилитирана самоценността на индивидуалния човешки живот. Така, тръгвайки от хусерлианската постановка за вчувстването в историята, науката егология се еманципира. Тя се превръща във всестранно познание за историческото формиране и еволюцията на Аза, интерпретиран не като трансцендентна субективност, а като социално-комуникативна категория, която живее от функционализацията на реалния житейски опит в егонаратива.

Реалният човек с проблемите си е в центъра на вниманието, но като част от историческото битие, като лично изживяна и преосмислена история. По-тази причина, когато смята, че е необходимо, авторът е готова да се противопоставя на писания текст или на оралния разказ на своето поколение (естествено, в лицето на отделни негови представители), приемайки отговорността да коригира или дописва съответната версия на историческата интерпретация.

Точно личното мнение подчертава, че историята не бива да се третира само като интересен разказ и мултиплицирани примери за национално самочувствие. По тази причина методологически подход на логическо съвпадение на глобално и индивидуално, е дори наложителен по линията на овладяване онова, което бих характеризирала като постигане личностния смисъл на историята.

Понеже егодокументът може да съдържа елементи на измислица, но е базиран върху субективното преживяване и претворяване на историята чрез аз-конструкти, като самият автор на егонаративи бива възприеман от реципиента през призмата на авторския Его-конструкт в двойната му роля на персонализация на Аза, но и модел на антропоцентричното повествование. Именно тук идва на помощ историята като институционализирана памет, а егологията се оказва и летопис на поколението. Както проф. Георги Марков правилно отбелязва, цялото общество, но и науката история, както и съзнанието на историците са обременени с минало, което трябва да бъде преосмислено с оглед контекста на различните епохи и степента на тяхната отвореност или идеологически догматизъм. Но и с оглед на субективния фактор - живите хора с техните качества и недостатъци, които сътворяват историческите текстове и “задават” насоката на разбиране и тълкуване духа на времето, както и оценката на една или друга историческа личност в зависимост от битуващите предразсъдъци или утвърдени интерпретативни модели:

“Ние, историците, знаем що е преходност и трайност, как много уж значими събития и личности избледняват и дори се стопяват с отдалечаването във времето. Малцина трудове надживяват своите създатели, научните титли си остават в дипломите. Колкото и да се стараят да погледнат от непрестанно нарастващата висина на годините, изследвачите не могат да се отърсят от условията на епохата, в която им е било отредено да се родят. Древните имат музата Клио и тачат историята като изкуство, а доскоро тя бе наричана ”обществено-политическа" наука, за да не кажем като някои наши критици “идеологическа". И все пак нека не бъдем прекалено строги към заблудите и увлеченията, защото историкът освен, че “пише история" на изтекли епохи, живее в своето време, под въздействието на “правещите историята"7.

Спомнянето е и припомняне, и оценка на онова, което авторът познава лично или е чул като семейно предание, съседски разсъждения, социални диспути. Защото както хитроумно сочи Мишел де Серно, историографията е оксиморон, предполагащ хем преживяване на миналото като отминалост по време и място, хем стремеж да бъде то фиксирано в запис на ставащото тук и сега.



В методологически план верността към диахронността на повествованието води до наслагване и сравняване двете истина - на съхраненото от живи и мъртви генерации и на личния спомен. За да може да се получи усещане за постигнат в его-документа ефект на философска и историческа обобщеност на личната участ като единично битие и да бъде проектирана тя върху епичното платно на епохата. Така историческият разказ придобива колорит и усещането за автентичност, позволявайки да се чуят различните гласове на историческите персонажи и дори на често оставащите анонимни за историческата наука субекти на историческата промяна.


1 В средновековната българска литература те са известни като приписки и дават интересни сведения за автора и/или за неговата епоха

2


3 Виж Е. Лазарова. Д-р Асен Петров или Биографията като огледало на епохата. С., Хепон-Прес, 2004, с. 55-71

4 Margolis, J.. The Flux of History and the flux of Science. California Press, p. 165

5 Hutton, Р. History as an art of memory. Vermount, 1993, p. 11

6 Виж А. Немировский. У истоков исторической мысли. Ворошилов, 1979, с. 3

7 Марков, Г. Приветствено слово към колегията на Института по история при БАН във връзка с 50-годишнина от създаването му (1999)

Каталог: Dokladi -> Text -> 2016
2016 -> Древната традиция в българските обичаи, празници и бит Павел Серафимов (Амстердам)
2016 -> Странджа и древната металургия. Основни етапи в технологичното развитие на европейския Югоизток
2016 -> Археологическият феномен „Дуранкулашко езеро“ в праисторията на Долния Дунав и Западното Черноморие. Култура Хаманджия в Добруджа
Text -> Керамична плочка (икона) с надпис †bolgar† от крепостта край град виница, македония
Text -> Сабазий и св. Атанас – за един древен ритуал по нашите земи
Text -> Доклад за 2011 година за качеството на повърхностните води
2016 -> Перко херой петко Атанасов (София)
2016 -> За иконата на Св. Богородица Строга Светлозар Рулински (Русе)
2016 -> Харалд Харман и „Загадката на Дунавската цивилизация“ Светлозар Попов (Варна)
2016 -> И още, и още за „radetzky”(1851 г.) инж. Николай Генчев (гр. Русе)


Поделитесь с Вашими друзьями:


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница