Екипиране на маршрути за спортно катерене – основни принципи

Екипиращият е обхванат по принцип от алтуристична творческа страст, желание просто да направи нови турове за катерачите. Всички екипиращи в България са доброволци. В наши дни те сами купуват материалите, но много често са подпомогнати от различни клубове или асоциации. Но трябва да подчертаем, че дните прекарани в екипиране са взети от тяхното свободно време и често сами си плащат разходите(пътни, храна и др.). Обикновено една дължина на въжето се почиства и екипира от половин до три дни. Катерачите, които правят турове участват също и в преекипирането на стари маршрути. Това е полезна , но по-непрестижна работа, от екипирането на нови.

Всичко това изисква първо да си изясним следните основни моменти:

• 
  Подходи при екипиране на един тур:
  

Често катерачът поставя болта закачен само на небесна кука. Това е авантюристичен метод, при който съществува опасност от падане заедно с бормашината в ръце. Затова той се практикува най-вече по алпийските терени(маршрути за авантюра). Не са малко големите масиви, където катеренето е като спортното. В тези райони се използват и двата варианта. Прокарването на маршрут с долна осигуровка съответсва на етика по-близка до алпинизма, която изисква смелост и гарантира силни усещания. Основният недостатък на на този метод се проявява, когато се търси свободно преминаване. Голяма е вероятността да бъдеш спрян от пасаж без хватки, или от такъв с категория много по-висока от останалия маршрут.

• 
  Копаенето на хватки – Това е спорен въпрос.
  

Да копаеш хватки означава да рушиш скалния релеф, т.е. ние се намесваме в това което предоставя природата (макар, че при чистенето, поставянето на клиновете и магнезия, така или иначе ние правим това). Естествените хватки са по-естетични, по принцип с по добро триене и често изискват движения, с които по трудно се откриват. Обикновено маршрутите по които има копани или добавени хватки, магат да се преминат и без тях(това важи за всички категории). Понякага цената е много по-висока категория, но понякога тя почти не се променя. Кой може да бъде сигурен, че един естествен маршрут никога няма да бъде преминат? Във всеки случай не и от някой посредствен катерач. Но дори и катерач от висока класа може да сбърка, в случай че не е открил начина на преминаване. Ако все пак някой маршрут трябва да бъде натъкмен, поне това трябва да се прави по-естетично – да се замаскира максимално намесата, избягване на прекалено стандартни движения, а също е необходимо да се мисли и за дребните на ръст катерачи.

Процедурата при преекипирането е същата, с тази разлика, че се избягва разузнаването. Използват се съществуващите точки за осигуровка, за да се фиксира въжето, което улеснява значително работата. Задължително е преди да се преекипира даден маршрут е да бъде прокатерен, което ще спомогне за определяне на местата за новите клинове и да се поправят евентуалните грешки.

Казаното до тук, натрупаният опит и наложилите се съвременни тендеци при направата на маршрути оформи целта на нашата разработка:

Да изведем основни принципи за екипиране и преекипиране на маршрути за спортно катерене.

За постигане на целта си поставихме следната задача: На базата нашият и чуждестранен опит при направата на алпийски маршрути, да се постараем да изведем основни принципи за екипиране и преекипиране, които да са съобразени с безопасността на катерачите.

Екипирането на маршрути е факт. Това налага извеждането на принципи подчинени на безопасност, аварийност и налагащата се все повече тенденция за екологичност на скалните масиви. Това ни спомогна да обособим девет основни принципа със следното съдържание:

1. Да се намери скален масив, или една линия.

Може да се набележи тур на вече екипиран масив. В такъв случай трябва да се внимава новият маршрут да не бъде много близо до вече съществуващите(ако катериш без да си забраняваш хватки не трябва да има такива, които да се използват от съседните турове).

При разработването на нов масив, трябва предварително да сме наясно с интереса, който ще има към него. Няма смисъл от започването на работа и да се екипира масив, който ще бъде слабо посещаван. Например, поради малкият брой маршрути, или такива с малка височина, лоша структура на скалата, неестетично катерене, евентуално масив, който е некомфортен в основата си. Високата посещаемост трябва да бъде гарантирана особено при масивите с маршрути от ниска категория на трудност, за да се предотврати избуяването отново на трудно изчистените туфи.

2. Трябва да притежаваме необходимите разрешителни.

Не трябва да започваме екипирането на даден масив, без да сме взели необходимите разрешения. Това важи и за достъпа до него(може да се преминава през частни терени). Не трябва да забравяме, че скалните обекти може да се намират в района на парк, който е под закрила на закона. Затова е необходимо да се консултираме с кметсвата на съответните общини и паркови управи. Не трябва да се забравя, че дадено споразумение може много по-лесно да се постигне чрез посредничеството на федерацията на българските алпийски клубове.

Имайте предвид, че в някой вече екипиран масив, може да има участък оставен свободен, защото е забранен или постигнато споразумение да се остави така с цел съхраняване на флората и фауната. Най-добре ще е да получите информация от хората работили вече на този обект.

Никога не трябва да се забравя, че това е най-опасната и отговорна задача. Необходимо е първо да се изкачим над масива, което понякога е доста сложно, защото липсва пътека до там. Но стигайки горе възниква проблема къде точно се намираме. Ето защо трябва да се спуснем един път достатъчно ниско, за да се разгледа, да се качим отново, да преместим въжето и пак да се спуснем и т.н. Обикновено след 3-4 опита се стига до набелязаното място. За да фиксираме въжето са необходими осигурителни точки. Успешно могат да се използват дървета(достатъчно големи и с добри корени). Най-добре е да са група дървета. При липсата на такива използваме скалата. Организираме осигуровка с подръчни средства. При спускането на долу трябва да сме доста внимателни. След като се уверим, че отдолу няма никой, трябва да бутнем или преместим всички нестабилни камъни. Не се правят пандюли в непочистени участъци. Не трябва да се прекарва въжето през остри ръбове или съмнителни големи блокове. В случаите на нестабилни камъни и режещи ръбове е наложително да се използва системата на спелеолозите за спускане с осигурителни точки през 10-15 м. При надвеси трябва да се направят имровизирани осигуровки за да можем да се приближим към стената.

Най-удобния начин, когато човек трябва да се спуска и изкачва по въжето без да стъпва на земята е да използва техническо съоръжение, което му позволява да се движи и в двете посоки. Екипиращите използват най-много Гри-гри. Съоръжението се използва като десандьор, тъй катто сме с единично въже. При изкачването на горе е необходимо да закачим над гри-грито самохват с лента за педал. По този начин се икономисват много физически сили. Единственият недостатък е, че при работа с твърди въжета гри-грито се движи трудно.

Могат да се използват и други системи. Например обикновен десандьор или осмица комбинирани със два самохвата и др.

Най-важното при избора на системата е пестенето на сили,енергия и лесно обслужване.

5. Избор на маршрут.

Необходимо е да се търси логичен маршрут. В противен случай може катерачът да тръгне по един маршрут и да излезе по друг. Затова трябва да започнем с грубо набелязване на маршрута, при което се налага почистване на това което скрива хватките(трева, храст , нестабилен камък). При плочите лесно може да се пандюлира за да се разгледат хватките. При надвесите е необходимо да се направи един предварителен оглед без да се пипа скалата. След това да се поставят импровизирани осигуровки по набелязания маршрут. После е необходимо да се пробват движенията за да сме сигурни, че маршрута може да се премине свободно. Не трябва да се колебаем да се пробват различни варианти, за да се избере най-лесният въпреки изморителното качване и слизане и въпреки поставянето на допълнителните осигуровки, които в последствие няма да се използват.

Този етап от екипирането е един от най-важните поради следните причини:

Чистенето е най-тежката и неприятна работа при екипирането. Необходимо е да се премахнат всички нестабилни или съмнителни камъни, особено големите блокове и люспи. При премахването на големите туфи и храсти, ако не искаме да поникнат отново трябва да отстраним корените и пръста. Трябва да се изчисти максимална площ около тура, а не само хватките, които се използват. По този начин ще избегнем пропускането на хватки за хората, които ще катерат тура он сайт.

Местоположението на клиновете трябва да се съобрази със следните изисквания:

- Да се избягва лошото падане; Става въпрос да се предотврати падането на земята, върху тераса или перваз. Екипиращия може да реши да постави първия клин високо и да екипира тура нарядко(“страшен” тур или по-скоро тура се приближава до тези за авантюра), което дава възможност за големи летежи. Въпрос на избор е когато катерача застане под него, дали притежава необходимата смелост за да започне катеренето. Но след като човек се включи в първия клин, не е допустимо при добро осигуряване от страна на партньора падане на земята или върху перваз. Ето защо, доколкото е възможно е желателно да не се поставя първия клин прекалено ниско и разстоянията между първите три клина да не са големи.

- Клиновете да се поставят в здрава скала; не трябва да се слага клин на по-малко от 20 см от зона кънтяща на кухо, от цепка, от пукнатина, ръб на надвес(дори това да е надвес издаден с 10 см), от дупка, перваз, ронлив участък.

- Да не се допуска намаляване на здравината на клина или карабинера от грапавини; Необходимо е планката да лежи плътно към скалата, атака също и карабинера.

- Да се мисли и за катерачите с дребен ръст; Не трябва да се поставят клиновете много високо, ако включването става с протегната ръка, това означава,че е високо.

- Да ограничим триенето; Трябва да се стремим максимално да разположим осигурителните точки в една линия, дори ако се налага да се включваш ту отляво, ту отдясно. Особено да се внимава в таваните. Ако поставим клин прекалено близо под тавана, въжето така ще трие в ръба му, че катеренето ще стане невъзможно.

- Да не пречим на катеренето; Примките не трябва да застават на стъпка или хватка.

- Включването трябва да се осъществява, доколкото това е възможно от удобно положение (не се поставят клинове насред боулдър пасаж).

Най сигурно е да се избягнат грешки, като се изкатери веднаж тура за да се определят лесните и трудните пасажи, втори път да се отбележат местата за бъдещите клинове и евентуално трети път, ако резултата не ви задоволява.

Много често възниква въпроса, какви да са клиновете – анкери или лепени?

Поставянето на анкери е определено по-бързо. За сметка на това анкера създава вътрешно напрежение в скалата и със сигурност не трябва да се употребяват, ако тя е мека. По принцип трябва да сме сигурни в надежността на тези клинове след поставянето им. Планките им са по-забележими следователно по-неестетични.

Лепеният клин не отслабва скалата. Напротив дори я укрепва, благодарение на лепилото, което прониква в евентуалните пукнатини. За сметка на това е необходимо да се проверява твърдостта на лепилото след исъхване. При лепеният клин имаме по-голяма дискретност.

- Пробийте отвор с диаметъра на анкера и малко по-дълбок от дължината му (това се прави за да може да се набие изцяло навътре в случай на преекипиране). Продухайте добре дупката. Набийте анкера така че планката да допре в скалата (гайката е предварително сложена така, че резбата да не излиза извън планката). Затегнете гайката, но без пренатягане. След като гайката е затегната от анкера трябва да се паказват от една до няколко врътки от резбата. При всички останали положения имаме проблем и затова е необходимо да премахнем анкера (вж фиг.1).

а) правилно б) грешно

Поставяне на анкери

Поставяне на лепени клинове

Осигуровката в края на въжето трябва да се състои от две осигурителни точки обидинени с верига. Те се разполагат на разстояние най-малко 20см една от друга и забити в здрава скала, далеч от цепки, люспи, кънтяща на кухо и др. Желателно е разположението им да е почти една над друга, като ниският клин е с халка (най-добре голям майон или карабинер), през която катерачите си пускат установките. Веригата трябва да е с голям диаметър. Ако клиновете и веригата не са свързани фабрично да се обединят с майони с голям диаметър(вж. Фиг 3).

Осигуровка в края на въжето

1. Казаното до тук има препоръчителен характер. Правилата не са догма, но те трябва да залегнат в основата при направата на маршрути.

2. Определено считаме, че посочените правила са подчинени на законите на безопасността, икономичност при изразходването на физически сили и енергия и не на последно място от гледна точка на естетичност и екология.

3. Използването в работата по екипиране на даден маршрут на тези принципи е предпоставка за проявата на творчество и обогатяването им от страна на катерачите захванали се с тази отговорна дейност.