Eлегия - ботев

Ботевият лирически герой получава като национално наследство от съхранената родова памет на дедите-тъга, неволя и „люто язвена” младост. Тъй е млад на години, но носи дълголетното страдание на трагичното национално минало. Затова има спомени тежки и младост не помни. „Умът” светло национално бъдеще „не види”.

Коя е причината за унизеното положение на българите - това е въпросът, организиращ творбата:

Кажи ми, кажи, бедний народе,

Кой те в таз робска люлка люлее?

Метафоричният образ на „робската люлка”, прякото лирическо обръщение „бедний народе” предизвикват представа за страдание и мъка, за отнета свобода и окована независимост.

Следва напрегнато търсене на отговор, като все повече се стеснява и конкретизира социалната среда на виновника. Започва се с максимално общия християнски символ: „Тоз ли що спасителя прободе/на кръста нявга зверски в ребрата”, минава се през духовенството като персонификация на официалното християнство. Идват все по-конкретните „син на Лойола и брат на Юда”, както и взетото от българската действителност сравнение: „нов кърджалия в нова полуда, /кой продал брата, убил баща си. Всички те са заключени в краткия оксиморон „сган избрана”. Лицата на духовенството се сменят едно след друго в поетиката на търсещия изказ, при който внушението се осъществява чрез динамичното нарушаване на образи и мисли. Трайно усвоените възгледи на поета, че причините за националната драма не се коренят единствено в политическото иго, се проявяват и в тази творба. Обобщението „смучат го наши и чужди гости” недвусмислено показва по-широката, едновременно политическа и социална основа на човешкото подчиняване. Потвърждение в това отношение са и въпросите, отправени от лирическия герой към народа и използваните традиционни религиозни символи (Лойола, Юда), и образите на „сган избрана-рояк скотове/в сюртуци, в реси и слепци с очи”.

Започналият диалог между лирическия „Аз” и народа мигновено се изтегля в един митологичен план. И това не е случайно! По този начин народната мъка по време на турското робство се митологизира, се съпоставя с човешката история, в която човекът и човешките същества винаги са били подвластни на злото:

„Търпи и ще спасиш душата си!?”

Синтезираният метафоричен диалог изведнъж се прекъсва от изтеглянето на субекта в идейната структура на текста. Неговата роля се ограничава с позиция, която „открива изглед” към една още по-синтензирана, обобщаваща картина на народната неволя. Дотук текстът би представлявал гневно обвинение срещу онези, които с лицемерно поучение залъгват народа и обезсилват волята му за свобода. Ботев обаче не се ограничава с това синтезирано решение. Той създава вътрешната си напрегнатост образ на „роба”, в който зад покорството прозира назряващия бунт:

Мълчанието акумулира тревога. Светлите пориви на търсещото повтично съзнание отстъпват. Потъват сред мрака на трагичната национална памет. Злото е навсякъде, ТО е в духа, в помислите и в сърцето. Мрачно и апокалипстично безнадеждни са изповедите и вълненията на Ботевия лирически герой. Те чертаят пространството на вечното зло-синоним на вечна робска орис. Народът в стихотворението мълчи, но все пак в това мълчание можем да потърсим „звуците” на някаква-все още смътна, но страховита-заплаха. Тези внушения се създават чрез натрупване на натуралистични визии на страданието, чрез моделиране на една мрачна безсловесност-сякаш измъчената душа не е намерила езика, на който да сътвори от хаоса на мъките си новия свят на своята свободна воля. Редуването на замълчвания и жестове имплицитно осъществява това внушение. Оковите не току-така „гърмят” „страшно”, а посочващият жест, макар и да не е гласно изречен или бунт не случайно е пояснен от застрашителното „намръщен”. По-голяма част от литературната ни критика е склонна да „изравнява” логиката на този текст, свеждайки я до представата за народа, който само страда, без да таи някаква реакция срещу поробителя си. Наистина, както споменахме по-горе, мълчанието акумулира тревога, но това е тревогата на лирическия герой, породена от бездействието на една част от обществото. Не бива да се пренебрегва обаче онази страховитост на страданието, която негласно го превръща в активно заплашително състояние. Този смисъл е съсредоточен най-вече в преобърнатата християнска символика. Ако първата част на творбата борави с общоизвестни положения на християнската религия, за да не превърне в отрицателно натоварени символи, то във втората част „кръстът е забит във живо тяло”. Така поетът задейства символа на кръста в обратна посока-той престава да бъде християнският знак за святост, а е представен като убийствено съоръжение (това е своеобразно завръщане към предхристиянското значение на кръста, на който са разкъсвали престъпниците). Покорството е започнало да убива субектите си-физическото страдание в този образ е развенчало светостта на кръста.

В поантата на стихотворението лирическият „аз” се заменя с лирическия „ние”, което само по себе си представя конфликтен диалог межди две светогледни и исторически позиции. Употребен в пародийно-ироничен план, лирическият „ние” изразява примиренческата, лъжепатриотичната философия на тези, които „без срам, без укор броили време” и „чакаме и нийй ред за свобода”. На лирическия „ние” с цялата си духовна и историческа енергия се противопоставя лирическия „аз”, чиято действена позиция мощнораздвижва подтекстовото внушение, основаващо се на конфликтния битиен диалог между авторовата личност и пасивните примирени лъжепатриоти:

А бедният роб търпи, и ние

Без срам, без укор, броиме време,

Откак е в хомай нашата шия,

откак окови влачи народа,

броим, и с вяра в туй скотско племе

чакаме и ний ред за свобода!

За Ботев свободата е основна човешка ценност, без която достойният живот е невъзможен. В стихотворението „Елегия” лирическият герой дава израз на покрусата си от факта, че все още робството е не толкова принуда, колкото вътрешно състояние на „заспалия” народ, а онези, които трябва да се прокудят са или „слепци с очи” или бездейни и апатични наблюдатели, които чакат някой друг да донесе свободата. В резултат на силно въздействащите образи на робството и на неговите крепители елегическото оплакване се превръща в гневен укор, който изразява отчаянието, обхванало малцината, истински пожелали свободата и готови да дадат живота си за нея.

Оксиморон - стилистична фигура, при която се свързват смислово противоположни понятия

Имплицитно - скрито, незаявено, намекнато

Юда - предателят на Христос

Лойола - Игнасиус Лойола е основателят на Йезутския орден, резлигиозен фанатик, който оставя максимата, че целта оправдава средствата

Поанта - Дума или израз, които подчертават мисъл или служат за завършек на художествено произведение и отразяват вниманието към вътрешния замисъл на творбата