Електронно издание



страница1/4
Дата27.10.2018
Размер428.5 Kb.
#102279
ТипПрограма
  1   2   3   4





ПРОГРАМА ЗА ПОДКРЕПА НА НЕПРАВИТЕЛСТВЕНИТЕ ОРГАНИЗАЦИИ В БЪЛГАРИЯ ПО ФИНАНСОВИЯ МЕХАНИЗЪМ НА ЕИП 2009-2014 г.

Проектът “Укрепване на защитата на правата на човека в България” се финансира в рамките на Програмата за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство 2009-2014 г.



ЕЛЕКТРОННО ИЗДАНИЕ




БЮЛЕТИН
СЪДЕБНА ПРАКТИКА ПО

ПРАВАТА НА ЧОВЕКА
Брой 30, юли 2014 г.

В настоящия тридесети бюлетин „Съдебна практика по правата на човека“ ще намерите кратки резюмета на решения, постановени през юли 2014 г. от Голямото отделение на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) и резюмета на решения, постановени през юли 2014 г. от Съда на Европейския съюз (СЕС) по дела, касаещи права на човека. Бюлетинът излиза в електронен вариант и се разпространява безплатно.



Съдържание


Амбицията на фондация „Български адвокати за правата на човека“ е този бюлетин да достига до максимално широк кръг представители на юридическата професия и да ги подпомага в работата им по прилагане на европейските правозащитни стандарти в България.





  1. ДОПУСТИМОСТ НА ЖАЛБИТЕ ПРЕД ЕСПЧ






  • ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ




По изключение е допустимо непра-вителствена организация да действа пред Съда от името на починало преди подаването на жалбата лице с тежки психически увреждания, за което се твърди, че е жертва на нарушение на чл. 2 и което няма близки роднини, нито властите са му назначили настойник. Въпреки че не е била упълномощена, организа-цията има качеството на негов представител de facto.

Решение на Голямото отделение по делото Centre for Legal Resources on behalf of Valentin Câmpeanu v. Romania (no. 47848/08)

Фактите: Жалбата е подадена от румънс-ката неправителствена организация Център за правни ресурси (Centre for Legal Resources – „CLR“) от името на г-н Къмпяну – румънски гражданин от ромски произход, починал през 2004 г. на 18-годишна възраст.

Майката на г-н Къмпяну го изоставила веднага след раждането му през 1985 г. и той бил настанен в дом за сираци. През 1990 г. било установено, че е ХИВ-позитивен и страда от тежка интелектуална недостатъчност, а по-късно се проявили и симптоми, свързани с ХИВ – белодробна туберкулоза, пневмония и хроничен хепа-тит. През 1992 г. той бил преместен в център за деца с увреждания, а по късно в център за настаняване.

Когато навършил пълнолетие, физическото и психическото му състояние били подло-жени на поредица оценки, с цел настаня-ването му в подходяща институция. След като на няколко места отказали да го приемат, на 5 февруари 2004 г. той бил настанен в център за медицински и социални грижи, като искането за наста-няване не споменавало психическите му проблеми. Според доклада на центъра за състоянието му при настаняването, изпра-тен на CLR през март 2004 г., г-н Къмпяну бил в напреднал стадий на психическа и физическа деградация, нямал лекарства за ХИВ, нито обувки и бельо под дрипите, с които бил облечен. Медицинският преглед констатирал сериозна интелектуална недос-татъчност, ХИВ-инфекция и недохранване. В доклада било отбелязано и че пациентът не може да се ориентира във времето и пространството, да се храни сам и да се грижи за личната си хигиена и че отказва да сътрудничи. В деня след настаняването му в центъра поведението на г-н Къмпяну станало агресивно и му били дадени успо-коителни. На 9 февруари той бил отведен в най-близката психиатрична болница за изследване, диагностициране и лечение, но бил върнат в центъра още същия ден с предписани успокоителни, тъй като в болницата преценили, че състоянието му не е спешно, без да са събрали сведения за медицинската му история, защото бил некооперативен.

Центърът получил антиретровирусни лекарства и терапията на г-н Къмпяну продължила, но състоянието му било все така възбудено и агресивно. След неуспешни постъпки за връщането му в институцията, от която бил преместен, центърът получил от местната комисия по здравеопазване указания да бъде отведен отново в психиатричната болница за няколкодневно лечение на хиперагресив-ното му поведение, което било сторено на 13 февруари. На 19 февруари той отказал да се храни и да приема лекарства и затова му било предписано интравенозно лечение с глюкоза и витамини. На 20 февруари наблюдатели на CLR посетили болницата. Според изготвения от тях доклад г-н Къмпяну бил заключен сам в неотоплена стая, облечен единствено с горнище на пижама; в стаята имало само легло, без чаршафи и завивки; той не можел да се храни, нито да ползва тоалетна сам, но болничният персонал отказвал да му помага, изглежда поради страх от зараза с ХИВ. Изводът на наблюдателите бил, че болницата не предоставя елементарно лечение и грижа. Г-н Къмпяну починал същата вечер. В издадения на 23 февруари акт за смърт като непосредствена причина за смъртта била посочена кардиореспи-раторна недостатъчност. Въпреки норма-тивното задължение за аутопсия в случай на смърт, настъпила в психиатрична болница, такава не била проведена, тъй като в болницата преценили, че смъртта не е подозрителна, с оглед на ХИВ инфекцията и психическото увреждане на пациента.

През февруари и отново през юни 2004 г. CLR подала искания за образуване на наказателно производство във връзка с обстоятелствата около смъртта на г-н Къмпяну, като твърдяла извършването на престъпления спрямо него от служителите на Отдела за закрила на детето, центъра за настаняване, медико-социалния център и психиатричната болница. Посочвала, че г-н Къмпяну не е бил настанен в медицинско заведение, подходящо за неговото със-тояние; че увреждането му неправилно е било определено като средно, а не тежко, противно на предишните и последващите поставени му диагнози; че в противоречие със закона не му е бил назначен настойник, когато е навършил пълнолетие; че центърът за настаняване го е изпратил в медико-социалния център без необходимите му антиретровирусни лекарства; че прехвър-лянето му от медико-социалния център в болницата не е било необходимо и уместно и че в противоречие със закона решението за това е било взето без неговото или на негов представител съгласие; че в болни-цата не е получил адекватни грижи, лечение и хранене, с което според CLR персоналът й е извършил непредпазливо убийство или злепоставяне.

Образуваното наказателно производство било прекратено. Прокуратурата поста-новила, че на пациента е било предоставено адекватно лечение и че смъртта му е настъпила в резултат на усложнения, причинени от ХИВ инфекцията. По жалба на CRL горестоящият прокурор отменил постановлението и върнал преписката с конкретни указания за допълнително раз-следване. Производството било прекратено отново. По жалба на CRL първоинстан-ционният съд отменил постановлението, като констатирал редица неизяснени въпроси. Прокуратурата обжалвала и с окончателно решение от април 2008 г. окръжният съд приел, че няма причинно-следствена връзка между предписаното лечение и смъртта на г-н Къмпяну, като се позовал главно на съдебно-медицинските заключения и на междувременно постано-веното решение на местната медицинска колегия, че няма данни за лекарски грешки и основания за дисциплинарна отговорност.

По жалби на CRL обстоятелствата около смъртта на г-н Къмпяну били разследвани и от комисия, сформирана за целта от област-ния управител, както и от Националната агенция за защита на децата и за осиновя-ването. И двете проверки установили неред-ности и пропуски, но в заключение било прието, че като цяло действията по лече-нието са били законни и оправдани и че правата на починалия не са нарушени.
Пред Съда CRL е представила експертно становище, изготвено от Международната федерация на организациите за здравеопаз-ване и права на човека. В него се изтъкват недостатъци на медицинската докумен-тация за състоянието на г-н Къмпяну, посочва се, че в болницата не е бил консул-тиран от специалист по инфекциозни болес-ти и че е възможно в резултат на неадек-ватното лечение да е имал нова атака на ХИВ и свързана с вируса пневмония, недиагностицирана и нелекувана. Според становището смъртта е била резултат от груба медицинска небрежност.
През 2005 г., по повод разследване на смъртта на 17 души в същата болница, прокуратурата е намерила, че няма основа-ние за повдигане на наказателно обвинение, но е поискала от Министерството на здра-веопазването да се предприемат админис-тративни мерки за отстраняване на пробле-мите, свързани с материалната база и недос-тига на персонал. В наказателно произ-водство, образувано по искане на CRL във връзка със смъртта на друг пациент на същата болница, Върховният касационен съд е отхвърлил възражението на прокура-турата, че организацията няма locus standi.
Според доклада на Комитета за предот-вратяване на изтезанията от посещението му през 2004 г. в психиатричната болница, в която е бил настанен г-н Къмпяну, през зимните месеци на 2003 г. и 2004 г. там са починали при подозрителни обстоятелства 109 пациенти, 16 от които под 40-годишна възраст. При това и при предходните си посещения през 1995 и 1999 г. Комитетът е критикувал остро условията в болницата –недостига на персонал и лошата материална база, ниското качество и недостатъчното количество на храната и липсата на отопление, чието съчетание според него е могло да допринесе за фаталния изход в много случаи. Установил е и настаняване на пациенти без съгласието им, в нарушение на закона. През 2003 г. Министерството на здравеопазването е публикувало доклад след посещение на същата болница, според който на пациентите са давани неподхо-дящи лекарства, медицинският персонал е недостатъчен и управлението на болницата страда от ред недостатъци. През 2004 г. безпокойство за условията в тази психиат-рична болница са изразили и специалните докладчици на ООН за правото на здра-веопазване, за правото на изхранване и за изтезанията.

Решението:

Оплакванията по членове 2, 3 и 13

от Конвенцията

Допустимост

80. Правителството прави възражение за недопустимост ratione personae, защото организацията нямала locus standi да подаде жалба от името на г-н Къмпяну.

96-105. След преглед на решенията си, в които е тълкувал понятията статус на жертва и право на жалба, и по-точно преки и непреки жертви на нарушения, потен-циални жертви, actio popularis и предста-вителство, Съдът намира, че настоящият случай не попада в нито една от тези категории. Организацията е подала жалба след смъртта на силно уязвимо лице без близки роднини, прекарало целия си живот в институции и починало в болница – според оплакванията в резултат на неглижиране, без да е имала с него значим контакт приживе и да е била упълномощена или инструктирана от него или от друго оправомощено лице. При произнасянето по допустимостта на жалбата следва да се отчете, че Конвенцията трябва да се тълкува като гарантираща практически и ефективни права и че решенията на Съда имат и по-общата цел да разясняват, охраняват и развиват създадените от нея правила, допринасяйки за спазване на задълженията, поети от договарящите държави. В същото време Съдът трябва да осигури последователност в тълкуването на правилата за допустимостта.

106-107. По делото е безспорно, че пряка жертва на твърдените нарушения на Кон-венцията е г-н Къмпяну и че СRL не е доказала достатъчно „близка връзка“ с него или „личен интерес“ от жалбата, за да бъде приета за непряка жертва.

108-110. Макар да е бил формално дееспо-собен, г-н Къмпяну не е бил в състояние да предприеме правни действия без съвет и подкрепа. След смъртта му CRL е ини-циирала различни производства за изяс-няване на обстоятелствата, при които тя е настъпила. Съдът отдава сериозно значение на факта, че правото на организацията да действа от негово име пред медицинските и съдебни органи в страната не е било оспорено или поставено под съмнение.

111. „Съдът отбелязва също така, че към момента на смъртта му г-н Къмпяну не е имал известни близки роднини и че когато е навършил пълнолетие не е бил назначен настойник или оправомощено лице, което да се грижи за правните му и други интереси, въпреки законовото задължение за това. На национално ниво CRL се е включила като негов представител малко преди той да почине – по време, когато е било очевидно, че е неспособен да изрази каквато и да било воля или мнение за нуждите и интересите си, а още по-малко желание да прибегне до правни средства за защита. И тъй като властите не са му назначили настойник или друг предста-вител, не е имало форма за защитата и представляването му пред болницата, националните съдилища или Съда. От значение е също така, че основното оплакване по Конвенцията е за нарушение на правото на живот, което г-н Къмпяну, макар да е пряка жертва, очевидно не може да поддържа, защото е починал.“

112-113. Съдът намира, че при изключител-ните обстоятелства по настоящото дело и с оглед на сериозния характер на твърде-нията, трябва да се даде възможност на CRL да действа като представител на г-н Къмпяну, макар да не е упълномощена и макар той да е починал преди подаването на жалбата. Обратното би направило невъз-можно разглеждането на подобни сериозни оплаквания на международно ниво и би позволило на ответната държава да избегне отговорността си по Конвенцията поради неизпълнението на собственото й законово задължение да назначи на г-н Къмпяну представител, а това би било в противо-речие с общия дух на Конвенцията и задъл-жението на държавите по чл. 34 да не препятстват ефективното упражняване на правото на жалба пред Съда. Признаването на CRL на право да действа като предста-вител на г-н Къмпяну съответства и на подхода на Съда по дела, свързани с правото по чл. 5, § 4 от Конвенцията на лишени от свобода „душевноболни лица“ (чл. 5, § 1, б. „e“). По тези дела е от съществено значение засегнатото лице да има достъп до съд и възможност да бъде изслушано лично или чрез някаква форма на представителство.

114. Ето защо, предвид качеството на CRL на de facto представител на г-н Къмпяну, Съдът отхвърля възражението на правител-ството, че организацията няма locus standi.



По съществото на оплакването по чл. 2

115. CLR поддържа, че чрез неуместните си решения за настаняване на г-н Къмпяну в институции, които не разполагат с необхо-димите за неговото състояние компетент-ност и условия, както и с последвалите неподходящи медицински действия или пропуски властите са допринесли пряко или непряко за преждевременната му смърт.

130-133. Съдът прави преглед на практи-ката си, в която са изведени общите принципи при оплаквания за нарушение на правото на живот, като цитира, наред с други, делата Dodov v. Bulgaria (no. 59548/00, 17.01.2008 г.), Nencheva and Others v. Bulgaria (no. 48609/06, 18.06.2013 г.), Nikolova and Velichkova v. Bulgaria (no. 7888/03, 20.12.2007 г.).

134-135. Що се отнася до материалния аспект на чл. 2 Съдът отбелязва, че г-н Къмпяну е прекарал целия си живот в институции. Тъй като след навършване на пълнолетие не му е бил назначен настой-ник, презумпцията е била, че той е дееспо-собен въпреки тежкото му психическо увреждане. Властите обаче са действали в противоречие със законовите изисквания, приложими към дееспособни лица – не са търсили неговото съгласие за премества-нето му в различните медицински заведе-ния, нито за приемането му в психиат-ричната болница, не е бил информиран или консултиран за предприетите медицински грижи, нито e бил уведомен за възможност-та да обжалва всяка една от тези мерки.

136-139. Водещото при взимането на решенията къде да бъде настанен г-н Къмпяну е било кои институции биха го приели, а не къде той би получавал нужните му медицински грижи и подкрепа. Първо е бил настанен в медико-социален център, където не е имало условия за пациенти с психични проблеми, а след това е бил приет в психиатрична болница, въпреки че по-рано настаняването му там е било отказано поради невъзможност за полагане на грижи за ХИВ позитивни пациенти. Следователно прехвърлянето на г-н Къмпяну от едно място на друго се е извършвало без надлежното му диагнос-тициране, без адекватни последващи грижи и при пълно незачитане на действителното му здравословно състояние и основните му медицински нужди. Съдът обръща особено внимание на факта, че не му е била осигурена постоянна антиретровирусна терапия и са му били давани основно успокоителни и витамини, без сериозен преглед, който да установи причините за психическото му състояние.

140. В този контекст Съдът подчертава уязвимото положение на г-н Къмпяну и факта, че през целия си живот той е бил на разпореждането на властите, които следова-телно са били отговорни за лечението му и дължат убедителни обяснения за предприе-тите действия. На първо място Съдът отбелязва, че фактическите твърдения на CRL за събитията, довели до смъртта на г-н Къмпяну, се потвърждават от констатира-ните в националното производство и в представеното от CLR медицинско заклю-чение сериозни недостатъци в решенията на медицинските органи. Второ, правителст-вото не е представило достатъчно доказа-телства, които да поставят под съмнение верността на твърденията, направени от името на жертвата. Съдът признава, че ХИВ инфекцията е много сериозно прогресира-що заболяване, но не може да пренебрегне ясните и непротиворечиви данни за сериоз-ни недостатъци в процеса на взимане на решения относно предоставянето на подхо-дящи медикаменти и грижи на г-н Къмпяну, нито празнотите поради липсата на надлеж-ни медицински документи за състоянието му преди да почине и на убедителни обяс-нения относно действителната причина за смъртта му.


141-143. Случаят на г-н Къмпяну следва да се оцени и във връзка с общата ситуация в разглеждания период. Властите са били наясно с потресаващите условия в психиат-ричната болница, където липсата на отопле-ние и пълноценна храна и недостигът на медицински персонал и медикаменти са до-вели до увеличен брой смъртни случаи през зимата на 2003 г. Реакцията им обаче е била неадекватна, а с решението си да настанят г-н Къмпяну в тази болница, въпреки вече повишената му уязвимост, властите безраз-съдно са изложили живота му на опасност. Продължаващото бездействие на медицин-ския персонал да му осигури подходящи грижи и лечение също е било решаващ фактор за неговата преждевременна смърт.

144. Изложеното е достатъчно за Съда да заключи, че властите не са предоставили изискваното ниво на защита на живота на г-н Къмпяну. Следователно е налице наруше-ние на чл. 2 от Конвенцията в материалния му аспект.


145-147. Съдът намира нарушение и на про-цедурния аспект на чл. 2 заради липсата на ефективно разследване на обстоятелствата около смъртта на г-н Къмпяну, и по-спе-циално идентифициране на отговорните ли-ца. Не са били надлежно разгледани, а още по-малко поправени разкритите от властите процедурни недостатъци – че противно на закона не е била извършена аутопсия веднага след смъртта му; приложената терапия не е била изследвана ефективно; не са били събрани важни медицински данни и не са били изяснени противоречията в твърденията на медицинския персонал.
151-153. Съдът отбелязва липсата на адек-ватен механизъм за защита на хора с психически увреждания, които твърдят, че са жертви на нарушение на чл. 2, и намира нарушение на чл. 13 във връзка с чл. 2 от Конвенцията заради пропуска на държавата да установи и приложи адекватна правна рамка, позволяваща твърденията за нару-шение на правото на живот на г-н Къмпяну да бъдат разгледани от независим орган.
154-156. Съдът приема, че с оглед на заклю-ченията му по чл. 2 и чл. 13 във връзка с чл. 2, не възниква самостоятелен въпрос по чл. 3 и по чл. 13 във връзка с чл. 3 от Конвен-цията. По оплакванията за нарушения на правата на г-н Къмпяну по членове 5, 8 и 14 Съдът не намира за нужно да се произнесе отделно, тъй като вече е разгледал основните въпроси, поставени в жалбата.
157-161. На основание чл. 46 от Конвен-цията Съдът препоръчва на Румъния да предприеме общи мерки, които да гаран-тират, че лица с психически увреждания в положение, сходно с това на г-н Къмпяну, ще се ползват от независимо представи-телство, което да позволи техните оплаква-ния по Конвенцията, свързани със здравето или лечението им, да бъдат разглеждани от съд или друг независим орган.



Изискването за изчерпване на вът-решноправните средства за защита по принцип не се прилага в междудър-жавни дела, когато правителството жалбоподател се оплаква от дадена практика като такава, с цел да предотврати продължаването или подновяването й, а не иска от Съда да постанови решение по всеки отделен случай, представен като доказателст-во или за илюстрация на въпросната практика. Това изискване не се при-лага, когато е доказано съществу-ването на административна практика и по характера си тя прави всяко производство за оспорване безсмис-лено или неефективно. Въпросът за ефективността и достъпността на средствата за защита обаче може да се разглежда като допълнително доказа-телство относно съществуването на такава практика.
Решение на Голямото отделение по делото Georgia v. Russia (I) (no. 13255/07)
Виж по-долу в раздел „Други права“.





За да има качеството на „жертва“ на твърдяното нарушение на чл. 9 от Конвенцията, не е необходимо жалбо-подателката да докаже, че е прак-тикуваща мюсюлманка или че религията й я задължава да покрива лицето си. Достатъчно е, че го твърди, тъй като покриването на лицето е начин на „практикуване“ на рели-гията по смисъла на чл. 9, § 1. Без правно значение е фактът, че мюсюл-манките, които го правят, са мал-цинство.

Жалбоподателката може да претен-дира, че е „жертва“, макар да не е била санкционирана за нарушение на законовата забрана за покриване на лицето на обществени места, тъй като всеки може да поддържа, че даден закон нарушава неговите права, дори и при липса на индивидуален акт на прилагането му, ако е принуден да промени поведението си под страх от преследване или ако принадлежи към категория лица, които рискуват да бъдат пряко засегнати от действието на закона.

Решение на Голямото отделение по делото S.A.S. v. France (no. 43835/11)

Виж по-долу в раздел „Свобода на изразяване, на съвестта и религията, на събранията и на сдружаване“.






  1. ПРАВО НА ЖИВОТ







Сподели с приятели:
  1   2   3   4




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница