Елица Станева Кристина Христова
Изтегляне 461.39 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- 4. Взаимоотношения с асистента
- ПРИЛОЖЕНИЕ I – Индикатори за анализ на асистентската услуга
2. Администрация След като се ориентира в наличната информация – което, както вече видяхме, не е лека задача – бъдещият ползвател трябва да попълни и подаде необходимите документи за включване в услугата. Като цяло процедурата се определя и от ползватели, и от асистенти като тромава и неефективна. По време на интервютата някои от тях се оплакаха и от контактите си с общинските служители, които освен че често не са запознати с детайлите на процедурата (ИП 5), понякога проявяват и грубо, дори враждебно отношение към гражданите (ИП 2). В отговор на въпрос за оценката на часовете, която би трябвало да се подпомага от „специалистите” от бюрата за социални услуги, ползвател възкликва: „Кои специалисти?! Те даже не ни питат колко часове ни трябват. Стоят зад един лимит, което не е правилно... Трябва много диференцирано да бъде. Двама души да минат през домовете не е достатъчно.” (ИП 1) Нещо повече, в голяма част от случаите служителите в бюрата за социални услуги, пряко ангажирани с АНЖ, не познават добре наредбата, защото на самите тях не се предоставя подробна и непротиворечива информация. Комисията по чл. 15 Най-големият проблем в настоящото администриране на услугата обаче е свързан с ролята, правомощията и функционирането на комисията по чл. 15 от наредбата, която взема окончателното решение за отпускане на асистентските часове. Според правилата за нейната работа комисията се произнася по заявленията за ползване на услугата, подадени от кандидат-ползвателите и кандидат-асистентите – тя „разглежда заявленията и подадените документи по чл. 5 и чл. 9 от Наредба за предоставяне на асистент за независим живот и дава предложение за разрешение или отказ за включване в схемата, или за одобряване на кандидата за асистент при администриране на схемата от Столична община” (т. 13 от правилата). Като се вземе предвид и вмененото от наредбата задължение за определяне на „видовете услуги, броя часове месечно и часовата ставка за заплащане на асистента” (чл. 6, ал. 2), става ясно, че комисията по чл. 15 съсредоточава в себе си твърде много власт. На практика тя има централна роля при реализацията на услугата и от нейните решения пряко зависи съдбата на ползвателите. Паралелът с ролята и функциите на експертната лекарска комисия (ТЕЛК/НЕЛК), доминираща полето на уврежданията в България, се налага от само себе си. На първо място трябва да се отбележи пълната непрозрачност във функционирането на комисията – липсва каквато и да било информация за нейния състав, дейност и критерии за оценка. Основният проблем тук е, че ползвателите няма как да разберат „как и защо раздават различен брой часове на различните кандидати” (ИП 3). Това от своя страна автоматично поражда съмнения за нерегламентирани практики и условия, даващи неоснователно предимство на едни кандидати пред други. Опитите ни да разговаряме с член на комисията по тези въпроси претърпяха неуспех. На уредената след многократни разговори по телефона среща ни бе отказано адекватно съдействие. Не е изненадващо, че в усилията си да се информират относно жизненоважния въпрос за разпределението на часовете ползвателите се сблъскват със същите пречки. „Аз нямам представа, никой не ни дава сведения... Комисията трябва да си добие впечатления директно очи в очи, а те това не го правят” (ИП 1). Асистентите също коментират тази абсолютна непрозрачност: „Кой участва в тази комисия не е ясно и какви са пак не е ясно. Всъщност нищо не е ясно... Оценят ги тези, които изобщо нямат представа” (ИА 1). Най-важното е, че самите критерии за отпускане на асистентски часове, които ръководят работата на въпросния орган, са неизвестни. Те не могат да бъдат открити нито в наредбата, нито в правилата за работа на комисията, нито някъде другаде на сайта на общината. Това обяснява и казуси като този – след одобрение за услугата ползвател разбира, че броят на предварително заявените от него асистентски часове е значително намален, без да са приведени аргументи за това. При опита си да обжалва решението той се среща с членовете на комисията, но тяхното отношение е „безкрайно незачитащо, унизително и непрофесионално” и “обезценяващо” (ИП 2). В крайна сметка ползвателят е силно обезкуражен – „не виждах смисъл да доказвам неща, които са очевидни” (ИП 2). И така, информация за критериите, според които комисията отпуска асистентските часове, липсва. Цялостните ни впечатления от работата на този орган обаче подсказват хипотезата, че неговите експерти се ръководят преди всичко от процента намалена работоспособност при взимане на решение. Този процент е присъден по медицински показатели от експертната лекарска комисия (ТЕЛК/НЕЛК) и е посочен в ТЕЛК/НЕЛК решението на кандидат-ползвателя. Според чл. 4, ал. 1 на наредбата, за да могат да кандидатстват за услугата, ползвателите трябва да „имат 90% и над 90% трайно намалена работоспособност, с определена чужда помощ, притежаващи валидно решение на ТЕЛК или НЕЛК, издадено преди навършване на възрастта за пенсиониране“. Тук е необходимо да разграничим две функции на медицинския критерий. Като инструмент за ограничаване на достъпа до услугата, наложен от ограничения общински бюджет, процентът намалена работоспособност има известна легитимност и дори се възприема положително от ползвателите: “Мен ме устройва, иначе ще станат много маймуни на клона” (ИП 3). Като инструмент за определяне на потребностите и съответно на броя асистентски часове обаче процентът намалена работоспособност е нелегитимен и неинформативен показател. А експертите в комисията изглежда използват ТЕЛК/НЕЛК решението именно по този начин: „Критериите са неадекватни. Самата Комисия не се интересува какво можеш и какво не можеш, което изобщо не е правилно” (ИП 1). Подобна практика води след себе си казуси, при които например човек, който е глухоням и има 96% загубена работоспособност, получава 250 асистентски часа, а човек, който е напълно обездвижен, но има присъдени 92% загубена работоспособност, получава само 220 асистентски часа (случаят бе споделен с нас от ползвател – ИП 1). Така прибягването до процента намалена работоспособност за определяне на броя асистентски часове измества фокуса от целта на услугата – осигуряване на условия за независим живот и достойно участие в живота на общността. Ограничения Определянето на часовете е свързано и с други проблеми, възникнали след последните промени в наредбата. С тях се въвежда лимит за ползване на АНЖ до 300 часа месечно (чл. 6, ал. 1). Това условие допълва ограничението, според което ползвателят „може да ползва до 5 (пет) асистента, но не повече от един по едно и също време“ (чл. 7, ал. 3). Тук също трябва да се разграничат две перспективи. От гледна точка на финансовите ограничения и вероятността от злоупотреби с отпускания брой часове и асистенти въведените лимити могат да бъдат обосновани. Но от гледна точка на принципите на независимия живот и добрите европейски практики подобни ограничения са крайно неадекватни. Асистент споделя за своя ползвател: „Ето тя например има нужда от 24 часа да има човек до себе си, друг има например сутрин и вечер. Зависи кой от какво има нужда” (ИА 1). А ползвателят коментира ограничението от 300 часа месечно така: „Това е страхотен минус при хора като мен, които имат нужда от денонощна помощ. Все едно ти казват – половин ден ще живееш, половин ден няма да живееш... Аз съм пряко зависима от човека до мен” (ИП 1). Нещо повече, при лимит от 300 часа месечно ограничението, наложено от чл. 7, ал. 3, е напълно безсмислено: „Това много не ме касае, защото аз не мога да наема 5 човека, нямам толкова часове, които да разпределям. Всички часове давам на нея [асистентката] – живее при мен, което ме улеснява, в противен случай загивам” (ИП 1). Следователно при малкия брой отпускани часове ограничението от 5 асистента е абсурдно, защото с разпределението на часовете между повече асистенти индивидуалното заплащане на един асистент става твърде ниско, че да има желаещи да работят като асистенти (възможността един асистент да работи за повече от един ползвател изисква сериозна организация, каквато към момента не съществува). Проблемно е и това, че ползвателят не може да прибегне до услугите на повече от един асистент по едно и също време, което за някои ползватели е изключително необходимо. Например, жена с тежко увреждане и наднормено тегло може да има нужда от двама асистенти за поддържане на личната си хигиена. Накрая, ситуацията се утежнява и от отношението на „някои хора от общината”, които „твърдят, че нощем не ни трябва човек”, а на опита за протест отвръщат грубо и арогантно, че „който не е доволен, за това има социални домове” (ИП 1). В обобщение, коментираните ограничения водят до пренебрегване на индивидуалните потребности на ползвателите – „не може под един знаменател всички” (ИП 1) – и възпрепятстват постигането на независим живот в общността. Обжалване Съществен елемент от администрирането и организирането на услугата, пряко свързан с разгледаните по-горе въпроси, е процедурата за обжалване. Това е механизмът, чрез който ползвателят може легитимно да изкаже недоволството си от броя на отпуснатите асистентски часове или от несправедливото отношение на общинските административни, социални и/или медицински кадри. Подобна процедура обаче не е регламентирана в наредбата и само бегло е спомената в правилата за работа на комисията, според които тя „разглежда и подготвя предложения за отговори по жалби, свързани с реализация на схемата” (т. 14). Но никъде не е указан редът за подаване на жалби, не са описани въвлечените в разглеждането им структури, нито сроковете за тяхното разглеждане. А според шведския модел е съществено ползвателите да „получават информация за своето право да обжалват оценката [на потребностите/часовете]”, като процедурата за обжалване трябва да бъде „ясно определена и разбираема” и да „обхваща няколко различни инстанции, включително съда”6. Очевидно при схемата АНЖ това условие не е спазено, от което страдат най-вече ползвателите. Някои от тях въобще не знаят за възможността да обжалват, а други споделят, че не биха посмели да го направят, имайки предвид отношението на администрацията, и в частност на комисията по чл. 15. Вече видяхме, че според общинските служители „който не е доволен, за това има социални домове” (ИП 1). 3. Доставчици Ситуацията вероятно щеше да изглежда по различен начин, ако имаше доставчици на услугата, различни от Столична община. Такава възможност е предвидена в чл. 14 от наредбата, според който ползвателят има право да избира дали услугата да му се предоставя от общината или от „доставчици на социални услуги, регистрирани в Агенцията за социално подпомагане”. В действителност обаче към момента все още няма нито един алтернативен доставчик на АНЖ. Служителите в общината представят това положение като разбиращо се от само себе си: „Това е услуга предлагана от столична община и затова няма други доставчици” (ИО 1). Проблемът е, че за да стане дадена организация доставчик на услугата, кметът на общината трябва да обяви конкурс за предоставяне на социални услуги в общността по реда на чл. 37 от Правилника за прилагане на Закона за социално подпомагане. До момента обаче такъв конкурс за предоставяне на АНЖ не е обявяван. За да легитимират това свое бездействие, общинските служители твърдят, че няма ползватели, които да са изразили желание за алтернативен доставчик. От своя страна до неотдавна множество ползватели „избираха” Столична община за доставчик от страх да не изгубят въобще възможността да използват услугата. С последните промени в приложенията към наредбата обаче те вече нямат дори и тази формална възможност за избор – опцията е заличена от формуляра за кандидатстване. Това може да се изтълкува като административен пропуск, но в контекста на настоящия анализ се налага впечатлението, че с тези си действия общината се опитва да запази монопол върху администрирането на услугата. Наличието на разнообразие от доставчици е предпоставка за успеха на схемата – Адолф Рацка е категоричен: “Потребителите трябва да могат свободно да избират дали да ползват услуги от публични или частни, стопански или нестопански организации доставчици и / или сами да наемат асистентите си.”7 В подкрепа на това ползвателите, които интервюирахме, единодушно споделят мнението, че е необходимо да има и други доставчици (ИП 2; ИП 3; ИП 4; ИП 5). „Конкуренцията винаги си е конкуренция” (ИП 1) и тя би довела до по-високо качество при предоставяне на услугата. Друга актуална промяна в наредбата обаче ни кара да се усъмним, че дори и общината да обяви конкурс, ще има кандидати, които да се заемат с работата при новите условия. Става дума за драстичното намаляване на процента за административни разходи, който се начислява върху часовата ставка. С измененията в чл. 22, ал. 2 от наредбата добавката към часовата ставка за асистента, с която доставчикът трябва да покрие административните си разходи, е намалена от 7% на 2%. Това ново условие със сигурност ще обезкуражи потенциалните доставчици. Подкрепящи услуги Наличието на доставчици, различни от Столична община, не е важно само и единствено за гарантиране на правото на избор на ползвателя и за насърчаване на конкуренцията. Децентрализацията би повлияла благоприятно и върху информационната обезпеченост на услугата заради умножаването на източниците на информация. Освен това ангажирането с услугата на НПО, и в частност на НПО на хора с увреждания ще предпостави организирането на подкрепящи услуги, каквито в момента липсват, но които са жизненоважни за ефективността на личната помощ. Въвличането на самите ползватели чрез техните организации в администрирането на услугата пък ще има допълнителен ефект на овластяване. Пример за такава подкрепяща услуга е обучението. Наистина, по отношение на асистента добрата практика е той да се обучава от ползвателя, който е експерт по собствените си потребности от лична помощ: „Най-добрия учител е тя... В процеса на работа се научава човек на всичко” (ИА 1). Чл. 14 от наредбата регламентира този принцип, основан на разбирането, че всеки ползвател има различни, строго индивидуални нужди. Самите ползватели обаче биха могли да извлекат полза от адекватно организирано от доставчика обучение, което да ги въведе в идеите на независимия живот и да им помогне да влязат в ролята на работодатели, да управляват по-ефективно часовете си, да се възприемат и държат като активната страна в отношенията си с асистента и т. н. Повечето от нашите събеседници споделят този възглед: „Би трябвало да има обучение за ползвателите за това как да управляват асистентите си. За асистентите не е нужно, защото всеки ползвател има индивидуални нужди. Обучението трябва да се финансира от Столична община и да се предоставя от администриращата организация.” (ИП 4) Друг пример за подкрепяща услуга е създаването на (единна) база данни, съдържаща информация за желаещите да бъдат асистенти за независим живот. Недостатъчната и недостъпна информация поставя пред изпитания както ползватели, така и асистенти. Създаването и поддържането на база данни с кандидат-асистенти би улеснило значително ползвателите при намирането на асистент, който не е техен близък или роднина. Друга възможна форма на подкрепа е споделянето на опит между ползватели в рамките на групи за взаимопомощ. Всички тези подкрепящи дейности би трябвало да бъдат основна функция на доставчиците на социални услуги. 4. Взаимоотношения с асистента И така, ползвателят е събрал необходимата информация, подал е нужните документи, кандидатурата му е била оценена от комисията по чл. 15, той е получил определен брой асистентски часове, но не е имал възможност да избере доставчик, различен от Столична община, и да получи обучителна или консултативна подкрепа. Сега предстои реалното използване на услугата – ползвателят трябва да влезе в определени взаимоотношения със своя асистент или асистенти. Параметрите на тези взаимоотношения се предпоставят от всички изредени до момента фактори. Какво показва анализът на тази стъпка от пътя на ползвателя през схемата АНЖ? Работодатели и работници Човекът с увреждане сключва договор за ползване на услугата с общината, а отношенията между него и асистента са формално регламентирани със споразумение (чл. 7, ал. 1 от НПСУАНЖ). Макар и да не споделят особени затруднения с подобен аранжимент, повечето ползватели са на мнение, че възможността за сключване на договор директно с асистента би подпомогнала възникването на отношения от типа „работник – работодател” – принцип, залегнал във фундамента на личната помощ. Например в Швеция, където услугата е организирана по схемата на личния бюджет и ползвателят директно получава определена сума за лична помощ, той има възможност да избере дали самостоятелно да наеме асистенти или да сключи договор с доставчик, който да поеме администрирането на услугата. Адолф Рацка обяснява: Социално-осигурителният фонд изплаща парите директно на мен. (…) С преведената сума аз мога да купувам услуги от всеки доставчик – например, мога да се обърна към стокхолмската администрация, която предоставя услуги в общността, към частни стопански организации или към кооперативи като STIL. Освен това, мога сам да наемам своите асистенти. Всички тези възможности са разрешени, за да подпомогнат свободата на избора и конкуренцията.8 От проведените интервюта обаче става ясно, че към момента по наредбата за АНЖ отношенията между ползватели и асистенти в повечето случаи не са като между работодател и работник. Но това зависи не толкова от договорните отношения, колкото от нагласата на отделния ползвател, от способността му да изисква и да контролира работата на асистента, както и от личността на асистента. Наличието на роднински връзки между асистента и ползвателя също е от голямо значение. Нашите впечатления са, че в някои отношения схемата АНЖ е изпреварила себевъзприемането на ползвателите. В България хората с увреждания все още трудно се възприемат в активна позиция. Коментарите на принципа „работодател – работник” са предпазливи: „Аз никога не съм била на принципа твърд работодател и твърд работник, в смисъл рязко поставяне на границата. Много зависи от човека, който си наел – дали е достатъчно интелигентен... Може да бъде приятел и работещ” (ИП 1). Твърде често отказът или неспособността да се управлява асистента са пряко свързани с възпроизвеждането на традиционни културни схеми, поставящи човека с увреждане в пасивна позиция, за преодоляването на които са необходими целенасочени информационни кампании и обучение. В основата на подобни инициативи трябва да бъде запознаването с принципите на независимия живот и социалния модел на увреждането, а най-подходящите структури, които да ги провеждат, са организациите на самите ползватели. С други думи, за да настъпи желаната промяна в обществените нагласи, първо трябва ползвателите „сами да се приемат като работодатели” (ИА 2), като активна страна. Роднини Доказателство за трудностите при себевъзприемането в активна позиция е фактът, че през 2008 г. броят на ползвателите на АНЖ, които имат еднакъв с асистента си постоянен адрес, е 368, което е 74,8% от всички 492 одобрени ползватели за годината9. Това означава, че трима от всеки четирима ползватели избират за асистент свой роднина. Но роднинските връзки възпрепятстват установяването на делови отношения от типа „работодател – работник” между ползвателя и асистента. Например ползвателят трудно може да освободи роднината си от длъжност, ако не е доволен от работата му. Ако той все пак поиска друг асистент, роднината може волно или неволно да му вмени чувство за вина, внушавайки му, че лишава семейството от допълнителни средства в семейния бюджет (ИП 2; виж и ИП 3; ИП 5), или притеснявайки се „какво ще си помислят другите” (ИП 2). Същевременно някои роднини (най-често родителите), изпитвайки самите те вина за физическото състояние на човека с увреждане, приемат оказването на помощ като дълг и отказват да го отстъпят на „чужд човек”. Това обаче само затяга омагьосания кръг на зависимостта и затварянето в семейството. В крайна сметка АНЖ започва да прилича на оскъпен вариант на „личния асистент”, предлаган по Националната програма „Асистенти за хора с увреждания”, резултатът от която е задълбочаване на зависимостта и изолацията, вместо създаване на условия за независим живот и социално включване на хората с увреждания. Затова някои от ползвателите на АНЖ смятат, че за да постигне наредбата целите си, е необходимо да се въведе ограничение за възможността роднини да се наемат като асистенти – например, часовете за роднини да не надвишават 20 – 25% от общия брой асистентски часове. Други не са толкова категорични – според тях „ако на човек не му е пречка, особено ако не е в работоспособна възраст или му се води осигурителен стаж, вноски за здравеопазването... не е проблем” (ИП 1). Видно е обаче, че при това акцентът отново се измества от създаването на условия за независим живот на ползвателя към подпомагане на членовете на неговото семейство. Друг проблем с наемането на асистент извън семейния кръг е, че ползвателите трудно намират кандидати за такъв тип работа. Тук влияние оказват незнанието и погрешното очакване, че асистентът се ангажира с медицински тип грижа. Този проблем се задълбочава от липсата на информация за ролята и функциите на асистента и за смисъла и характера на схемата АНЖ. В крайна сметка се получава така, че „който има за цел да си запълни семейния бюджет, намира начин да получи информация, а хората без увреждания дори не знаят за съществуването на услугата. Поради тази причина трудно се намират кандидати за асистенти. Повечето са възрастни и не използват интернет.” (ИП 3) Но, както вече видяхме, дори и онези, които ползват интернет, трудно могат да се ориентират в спецификата на схемата. Заплащане Възможно ли е обаче трудностите при намирането на асистенти извън семейството да се дължат на ниското заплащане за този вид труд? През 2008 г. брутното възнаграждение на асистент е било в размер на 4,13 лв. на час, а през 2009 г., поради повишаването на минималната работна заплата от 220 на 240 лв. от 1 юли, възнаграждението ще достигне 4,50 лв. на час. Следователно часовата ставка за асистентския труд е сравнително висока, особено спрямо останалите асистентски услуги, предоставяни в България. С други думи, заплащането за един час е достатъчно – възнаграждението обаче става неудовлетворително, когато определеният брой часове е малък. Това принуждава някои ползватели да „дават” всичките си часове на един асистент. Същевременно асистентската дейност се възприема погрешно (и от ползватели, и от асистенти – пак поради дефицита на информация и просветни инициативи) като работа на пълно работно време и като основен източник на доходи. В своя замисъл обаче този вид труд би трябвало да се свързва с почасова заетост на непълно работно време и да се възприема преди всичко като допълнителен, а не като основен източник на доходи. Това се предпоставя от чл. 10, ал. 1 и 2 от наредбата, съгласно които асистентът работи на плаващо работно време, при сумарно отчитане на отработените часове. В този дух са и чл. 9, ал. 1, т. 4, както и чл. 12, които разглеждат асистентската дейност като допълнителна заетост. Накрая, липсата на диференцирано възнаграждение за извънреден труд (нощен или в почивните и празничните дни) също би могло да демотивира потенциалните кандидат-асистенти. Във връзка с това ползвател споделя за своята асистентка: „По 5-6 пъти на нощ я вдигам, което утежнява нещата... Трябва оценяване на труда им” (ИП 1). 5. Национална политика Пътят на ползвателя през схемата АНЖ завършва с несигурността, която изпитват хората с увреждания в края на всяка година. Тогава те са принудени да подават отново заявка за ползване на услугата, без да имат каквито и да било гаранции, че ще бъдат одобрени. При последните промени в наредбата е фиксирана начална дата за приемане на документи за кандидатстване за следващата година – това е 1 декември на предходната година (чл. 5, ал. 3 от НПСУАНЖ). Краен срок обаче няма – заявките се разглеждат по реда на подаване, а процедурата по одобрението им продължава до изчерпване на наличния бюджет. Ситуацията е подобна на състезание и създава отношение на нездрава „конкуренция” между ползвателите. Освен това тя дава основания за напразни надежди на много хора, нуждаещи се от лична помощ: „аз няма да ти дам храна, но ти искай, искай” (ИП 2). Фактът, че кандидатстването за включване в услугата е ежегодно, провокира силен дискомфорт както у ползвателите, така и у техните асистенти. Това се вижда ясно от разговорите, проведени с тях: „Догодина, ако има програма, пак ще се запишем, стига да има” (ИА 1). Тази неувереност, че в бъдеще отново ще са част от схемата АНЖ на Столична община, се подсилва от съотношението на броя одобрени и включени в услугата ползватели спрямо общия брой кандидати. През 2008 г. са приети 702 заявления на кандидати за ползватели, от които одобрение за включване в услугата са получили 492 души10 или едва 70,1% от всички кандидати. Ежегодната несигурност е пряко следствие от локалната и финансовата ограниченост на програмата. През 2008 г. бюджетът на Столична община е 869 102 435 лв., от които 25 097 387 лв. (2,89%) са предназначени за функция „Социално осигуряване, подпомагане и грижи”11. От тези над 25 млн. лв., предвидени за социални дейности, едва 3 000 000 лв. са предназначени за социалната услуга АНЖ, а 13 379 941 лв. са насочени към социални домове12. Следователно е необходимо повишаване на относителния дял на АНЖ в общите бюджетни разходи (който през 2008 г. възлиза на 0,35%) с цел подобряване на условията за живот в общността и повишаване на независимостта на хората с увреждания. Но дори ако оставим настрана принципите и общата стратегическа насоченост към деинституционализация на европейската социална политика, редица икономически ориентирани анализи показват, че е по-ефективно и целесъобразно да се „инвестира” в лична помощ, отколкото в специализирани институции13. Ползвателите споделят тази позиция: „По-евтино ще е на държавата да дава пари за асистенти, отколкото за социални домове” (ИП 1). Цялата тази несигурност е свързана с финансовата, времевата и локалната ограниченост на схемата АНЖ. Тя може да се избегне, ако личната помощ за независим живот се превърне в национална политика чрез приемането на закон за личната помощ. Идеята намира категорична подкрепа сред всички хора, които интервюирахме – и ползватели, и асистенти, и дори общински служители. Според асистентите „приемането на закон ще е по-добре, за да може всички да се възползват от услугата” (ИА 2). Ползвателите са още по-категорични: „Чудесно ще бъде!” (ИП 1), защото така няма да се налага „всяка година да се подлагат на несигурност, на страх, че можеш да излезеш от услугата” (ИП 2). Представител на общината пък споделя, че “граждани от други общини се обаждат да питат дали тяхната община предлага подобна услуга” (ИО 1), което показва наличието на интерес извън границите на Столична община – при това имайки предвид вече коментирания информационен дефицит. Все пак съществуват и опасения, че приемането на закон за личната помощ, при липсата на разбиране за нейните принципи, на компетентна администрация и еманципирани хора с увреждания, може да задълбочи описаните в този документ проблеми. За да се избегне това, е необходим внимателен анализ на действащата в момента столична наредба, както и оценка на останалите асистентски услуги, предлагани в България. Такъв анализ трябва да се ръководи от принципите на социални модел, независимия живот и живота в общността, а неговите непосредствени ориентири трябва да бъдат добрите европейски практики в сферата на личната помощ – особено в страни като Швеция и Великобритания, където националното законодателство в тази област отдавна е факт. Настоящият доклад е стъпка в тази посока. От основополагащо значение е в този процес да се отчитат възгледите и препоръките на хората, които са пряко засегнати от подобна политика – ползвателите на личната помощ. Само така ще се избегнат проблемите, за които предупреждава Адолф Рацка: Социалната политика рядко се изработва от хората, чиито живот зависи от нея. По тази причина ние често се сблъскваме със законодателство, програми и практики, които увеличават зависимостта на хората с увреждания, вместо да допринасят за тяхната независимост. В повечето държави политиките (или липсата на политики) правят хората, които се нуждаят от чужда помощ в ежедневието си, зависими от своите семейства, или ги изключват от участие в живота на общността, отделяйки ги в сегрегирани институции или принуждавайки ги в зряла възраст да живеят с родителите си.14 IV. ПРЕПОРЪКИ Представеният дотук анализ дава основание за формулирането на редица препоръки, насочени към подобряване на АНЖ в съответствие с добрите европейски практики. 1. Информация 1.1. Необходимо е да се подобри информираността на гражданите за принципите, механизма, условията и процедурите за кандидатстване за услугата АНЖ – чрез осигуряване на лесен и ориентиран към потребителя достъп до всички необходими документи, формуляри и разяснителна информация в интернет сайта на Столична община, както и чрез използване на други информационни канали. 1.2. Необходимо е да се премахнат всички неясноти, пропуски, противоречия и разминавания в документацията, регламентираща АНЖ – документите трябва да се съгласуват помежду си, за да не объркват администраторите и бенефициентите. 1.3. Необходимо е повишаване на прозрачността в работата на общинските служби и особено в дейността на комисията по чл. 15 от наредбата. 2. Администрация 2.1. Необходимо е опростяване на административните процедури (за кандидатстване, обжалване и т. н.) и намаляване обема на изискваната документация. 2.2. Необходимо е да се постигне по-добро разбиране сред администраторите и социалните работници за същността и принципите на услугата (социален модел, независим живот, живот в общността), както и за добрите практики при оценка на потребностите и администриране на услугата – чрез обучения и разпространение на информационни материали. Това би стимулирало и промяна в отношението на общинските служители към хората с увреждания. 2.3. Необходимо е изясняване и даване на публичност на критериите за оценка на кандидатурите и определяне на броя асистентски часове, от които се ръководи комисията по чл. 15. Не е допустимо този процес да се ръководи от медицинския критерий (процента намалена работоспособност) – нужен е индивидуален подход и съобразяване с реалните потребности. Гражданите трябва да получат максимално улеснен достъп до информацията за състава на комисията и за процедурите и резултатите от нейната работа. 2.4. В състава на комисията по чл. 15 трябва да бъдат включени ползватели на услугата АНЖ. 2.5. Ограниченията на асистентските часове до 300 часа месечно и на боря асистенти до 5, както и забраната за ползване на повече от един асистент по едно и също време трябва да бъдат премахнати. Ограничението ползвателите да имат над 90% намалена работоспособност също трябва да отпадне. 2.6. В наредбата трябва да се регламентира процедура за обжалване, съдържаща ясни правила за подаване и адресиране на жалби, както и механизъм за независим арбитраж при оплаквания, засягащи включването в програмата, броя на отпуснатите асистентски часове или отношението на общинските служители и/или доставчиците. 3. Доставчици 3.1. Необходимо е Столична община да обяви и проведе конкурс за доставчици на социалната услуга АНЖ – с цел създаване на възможност за реален избор между алтернативни доставчици (въвеждане на принципа на конкуренция). Децентрализацията чрез привличане на алтернативни доставчици е предпоставка и за подобряване на информационната обезпеченост, както и за изграждане на мрежа от подкрепящи услуги. 3.2. За целта е необходимо да бъдат стимулирани алтернативни доставчици, включително и чрез увеличаване на процента за административни разходи, който се начислява върху часовата ставка, до 10% – така че да бъде финансирано и предоставянето на подкрепящи услуги,. 3.3. За ефективното функциониране на схемата е необходимо осигуряването на подкрепящи услуги, включително: предоставяне на обучения за ползвателите по такива теми като принципи на независимия живот, методи за оценка и управление на часовете, търсене и подбор на асистенти, управление на асистентите; създаване и поддържане на база данни от кандидати за асистенти; организиране на групи за взаимопомощ за ползватели; консултации за ползватели и асистенти по текущи въпроси; и др. 4. Взаимоотношения с асистента 4.1. За промяна на традиционните нагласи, възприемащи асистентската работа като медицински тип грижа и като заетост на пълно работно време, е необходимо организирането на целенасочени информационни кампании, разясняващи спецификата на отношенията между ползвател и асистент. Те трябва да запознават гражданите с принципите на личната помощ и независимия живот, а активна страна при тяхното провеждане трябва да бъдат самите ползватели на лична помощ и техните организации (организациите на хора с увреждания). 4.2. Необходимо е да се въведе лимит за ангажиране на роднини в качеството им на асистенти. Разумното ограничение би било до броя часове, необходими за лична хигиена, но той може да бъде определен и в консултации с ползватели и организации на хора с увреждания. 4.3. Необходимо е въвеждане на по-висока часова ставка за асистентски труд през нощта и през почивните дни и празниците при въвеждане на регламент за отчитане на тези часове и обосноваване на необходимостта от тях. 4.4. В по-дългосрочна перспектива е необходимо преминаване към схема на директни плащания (лични бюджети), което ще постави ползвателите в по-активна позиция и ще улесни възникването на отношения от типа „работодател – работник”. Но това може да стане едва след като личната помощ заработи качествено, тоест хората с увреждания се почувстват достатъчно овластени и компетентни, за да бъдат работодатели на асистентите си и започнат да разбират смисъла на „личния бюджет” като целеви ресурс за приобщаване, а не като добавка към семейния бюджет. 5. Национална политика 5.1. Необходимо е повишаване на относителния дял на разходите за социалната услуга АНЖ в бюджета на Столична община, до приемането на закон за личната помощ. 5.2. В дългосрочен план за преодоляване на финансовата, локалната и времевата ограниченост на услугата АНЖ, предоставяна от Столична община, е необходимо приемането на закон за личната помощ. Този закон трябва да се изработи след задълбочен анализ на съществуващите в България асистентски услуги от гледна точка на социални модел на увреждането, независимия живот и живота в общността. Процесът трябва да се ръководи от добрите европейски практики в сферата на личната помощ. 5.3. Ползвателите на лична помощ и техните организации (организациите на хора с увреждания) трябва да бъдат активно въвлечени във всички стъпки от изработването на новата нормативна уредба. ПРИЛОЖЕНИЕ I – Индикатори за анализ на асистентската услуга
|