Етапи, през които преминава семейството на наркотично зависимия

Осъзнаване на проблeма и търсене на подходящо лечение

Ето как описва този етап Лиляна Стоянова: „Да разбереш, че след всичко преживяно ти предстои още един доста дълъг период на очакване да се случи чудото на щастливото избавление…Осъзнаването на необходимостта от лечение и фактът, че самото лечение е доста продължителен процес, за мен е крачка напред в битката с наркотиците.” /Л. Стоянова, „Как помогнах на детето си да спре наркотиците. Моят опит в групи”, стр. 16/

Съзависимост се наричат психологическите особености на взаимоотношенията между наркомана и един /обикновено майката/ или двамата родители, които предизвикват у последните травмиращи изменения в психологическото състояние, промяна в структурата на тяхната личност и които пречат не само на ефективното разрешаване на конфликтната ситуация в семейството, но и на самия процес на лечение.

Членовете на семейството са под влиянието на непрекъснат стрес, който съдейства за възникването на най-различни страдания: безсъние, мигрени, хипертония, язва, аритмия на сърцето. Трудностите в обществената сфера се отнасят до неблагоприятните промени в контактите с други хора: проблеми в работата, откъсване от досегашните познати от страх да не се разбере срамният проблем.

Специалистите твърдят, че съзависимостта не е болест, а само реакция на ненормалното поведение. Ето и мнението на д-р Ивайло Димитров – психиатър и психотерапевт, в статията му„Съзависимостта - как да помогнем на семейството на зависимия”: „Съзависимостта причинява болести и сериозни промени във всички сфери на живота, обхващайки неговите физически, психически, обществени и духовни аспекти. Майката или бащата на зависимия човек усещат постоянно страх за детето, чувство за вина, срам, безпомощност и отчаяние. Абсолютното съсредоточаване върху проблемите на едното дете дезорганизира живота на цялото семейство. Затова можем да констатираме, че цялото семейство е докоснато от съзависимостта. Дори ако съзависимостта не е болест в медицинския смисъл, тя изисква специализирана помощ… Родителите като че ли забравят, че са хора, които чувстват и се нуждаят, че имат правата, които от никого не могат да бъдат нарушавани. Те са толкова съсредоточени върху проблемите на детето, че изцяло изоставят себе си. Реализират схемата на пълна саможертва за детето, често за сметка на най-големи лишения.”/www.dr.ivaylodimitrov.com/   

• 
  Загуба на сили и надежда;
  
• 
  Постоянен стрес и напрежение;
  
• 
  Чести емоционални изблици;
  
• 
  Загуба на съня;
  
• 
  Загуба на интерес и удоволствие от приятните до сега ежедневни занимания;
  
• 
  Избягване на контакти с приятели, съседи, роднини и т. н.
  

• 
  Съзависимите имат трудности с определянето на това, ко­ето чувстват;
  
• 
  Омаловажават, променят или отричат сво­ите чувства;
  
• 
  Възприемат себе си като напълно без­ко­ристни и се посвещават изцяло на другите.
  

• 
  Съзависимите трудно взимат решения;
  
• 
  Осъждат своите мисли, думи и действия като „недостатъчно добри”;
  
• 
  Объркани са, когато получават признание, похвали или подаръци;
  
• 
  Не са способни да поискат от другите удовлетворяване на техните по­требности и желания;
  
• 
  Оценяват одобрението на своите мисли, чувства и поведение от стра­на на другите хора повече отколкото своето собствено по­ло­жи­телно мнение за самите себе си.
  

• 
  Съзависимите правят компромиси със своите ценности и излагат на риск своята не­прикосновеност, за да избегнат отхвърлянето и гнева на другите хора;
  
• 
  Те са прекалено чувствителни относно това, дали другите мислят и чув­стват същото като тях;
  
• 
  Необичайно предани са, оставайки пре­калено дълго в пагубни за тях ситуации;
  
• 
  Ценят мнението и чувствата на другите повече отколкото своите соб­ствени и често се страхуват да изразят различно мнение и чувства;
  
• 
  Оставят на заден план своите интереси и хобита.
  

• 
  Съзависимите са убедени, че повечето хора са неспособни да се грижат за себе си;
  
• 
  Те опитват да убеждават другите как „трябва” да мислят и как „наистина” да чувстват;
  
• 
  Обиждат се, когато другите не им позволяват да им помагат;
  
• 
  Свободно дават съвети и наставления, без да са помолени за това;
  
• 
  Щедро обсипват с похвали и подаръци тези, за които се грижат;
  
• 
  Използват секса, за да получават одобрение и приемане;
  
• 
  Нуждаят се от това, другите трябва да имат „нужда“ от тях, за да изграждат взаимоотношения с тях; /сп. Арка, бр.10, август 2009 г./
  

Съзависимостта е свързана и с позицията на разрешение. Кръ­жей­ки със зависимия в болния свят на илюзиите, родителите деформират на­чина си на мислене — то се просмуква с отричане, с обви­нения сре­щу другите, с оправ­дания. Позицията на разрешение се вижда в осво­бож­да­ването на някого от отговорността за соб­ствения му живот, във взе­мането на този живот в нашите ръце.Но тази позиция, както и приемането на свръхотговорността за поведението на зависимия,са благоприятни за него. Точно по този начин съзависимите близки помагат на наркомана да продължи с употребата./Алина Хриневич, сп.„Арка” № 1, 2001/.

Ключът към промяна на разрешителната позиция може да бъде само“твърдата любов”. Такава любов е единствената спасителна за него и се основава на такова отношение към зависимия, че самият той да понесе последиците от зависимостта си.

В семейство със съзависимост винаги е нарушено разпределението на ролите. Детето със зависимост много рядко поема отговорност за своята болест и за постъпките си. То е егоист и се стреми да хвърли върху родителите цялата вина за ставащото. И родителите доброволно поемат върху себе си отговорността за осъществяването на контрол върху употребата на наркотиците и състоянието на здраве на детето.

В книгата си „Как да спасим детето от наркотиците”, А. Данилин и  И. Данилина предлагат конкретни стъпки за избавяне от съзависимостта:
Подробно, по точки, определете задълженията на детето в семейството. Ако имате по-малки деца, нека то поеме грижата за тях. Не се страхувайте, че по-голямото дете ще развали по-малкото. За щастие, досега не сме се сблъсквали с такива случаи. Нека той, например, да води малкото в детската градина и да го взема оттам. Нека проверява домашните му работи и да отговаря за успеха му. Запомнете, че зоната на отговорност за другия човек трябва да бъде голяма. От трите главни фактора за употребата на наркотици, американските психолози особено изтъкват отсъствието на отговорност за друг, по-слаб член на семейството.

Може да се възложат и други задължения в дома. Главното е да не се подхожда към този въпрос формално, да не се контролира и никога да не се застрахова. Ще видите, че във всяко състояние, при всякакви обстоятелства, детето ще може да изпълни задълженията си. По този начин вие му оказвате доверие, което то се старае да оправдае. Дайте му възможност да се чувства голямо и значимо.

От днес той сам и само той отговаря за наркотиците и за своето състояние, за своята способност или неспособност да учи или да работи. Дайте му да разбере, не само с думи, но и с действия, че вие сега се занимавате със себе си и със собствените си проблеми. Спрете да контролирате къде и с кого излиза, това е негова работа. Прекратете телефонното подслушване, това е унизително и за двама ви. Не се втренчвайте в очите му и не оглеждайте вените му. Основен принцип на семейния живот: ние още един път сме готови да ти повярваме, още един пък сме готови да ти помогнем, ако помощта - емоционална или медицинска, ти е нужна. Парите в нашето семейство - това са нашите пари и не ти си ги спечелил. Ние също имаме своите желания и потребности, които сме игнорирали много години. Сега ние най-сетне ще помислим и за себе си.

Създайте в дома си емоционална ситуация, при която детето ще иска да се прибира. Това трябва да са открити и топли отношения, които не го заплашват с повдигане на въпроса за вината и хиляди упреци. Не натрапвайте на детето собствените си мнения и оценки. То има право да мисли по друг начин.

Ако детето не изпитва влечение към дома и семейството, спомнете си, че по-рано имахте семейни празници, излети. Прекарвайте времето заедно. При всеки конфликт се старайте да се вслушате и да разберете какво иска да ви каже. На първо място го изслушайте, а после го оценявайте и класифицирайте. Избягвайте упреците и истерията. Родители, които постоянно подозират детето си в нещо лошо, с тревожен поглед и разплакани очи, не предизвикват доверие и желание за споделяне.

Данните показват, че 93% от родителите на зависимите /особено майките/, които не са преминали курс по психотерапия и тренинг групи под ръководството на психолог, страдат от съзависимост./ А. Данилин, И. Данилина М., Как да спасим детето от наркотиците, 2001/

Първата стъпка към спасяването на детето от наркотиците и запазването на собствената личност на родителя, е отстраняването на съзависимостта. И една от най-важните цели на психологическата подкрепа, която специалистите оказват на родителите на зависимите, е именно преодоляване на състоянието на съзависимост.

Ролята на семейството при възстановяване на зависимия.

Както бе отбелязано и по-горе в разработката, участието на семейството в терапевтичния процес повишава шансовете за успешно възстановяване на зависимия.

На практика обаче, много родители, след като детето им е започнало лечение, решават, че най-трудното е преминало и тяхното участие е приключило в момента, в който започва лечението. Това е огромна грешка, която често води до провал на терапията. Точно в периода, в който започва промяната на зависимия, семейството следва също да започне промяна в своите отношения и поведение към детето. За тази промяна родителите могат да бъдат научени, консултирани и тренирани от специалист.

Много показателен в това отношение е случай от практиката с родител на зависим младеж от Габрово: Момчето беше на 25 години, с тежка зависимост от хероин. Родителите – възрастни, много консервативни, имали са престижни професии, известна фамилия в града. Младежът също е интелигентен, успял е да завърши висше образование, макар и с много усилия в последната година. Майката не искаше да посещава група на родителите към Центъра за лечение на зависимости, защото считаше това за излишно емоционално натоварване. В този период синът й беше в болницата в Раднево и тя реши, че вече проблемите с него са приключили. Единственото й желание бе той да се задържи колкото се може повече в лечебното заведение, защото знаеше, че колкото по-дълго трае терапията, толкова повече шансовете за успех се увеличават. Момчето се справяше чудесно, чувахме се и с лекуващия го лекар, който се радваше изключително на напредъка му. Разрешиха на момчето да ползва един път седмично скайп и тогава си пишехме с него. Това, което най-много го измъчваше, беше, че колкото и пъти да сподели с майка си, че може да си дойде за някои почивни дни, тя винаги го е молела да не се прибира, за да не стане нещо лошо, т.е. да не се срещне със старите си приятели и да се надруса пак. Опитах се да говоря с нея по въпроса, но тя беше категорична, че тъкмо със съпруга й малко са си отдъхнали, не можела пак да трепери няколко дена за сина си. Но по Коледните празници момчето все пак си дойде, защото вече и лекуващия лекар му казал, че му дава една седмица отпуска и почти цялото отделение заминава  при близките си.

Това за съжаление не е изолиран случай. Пътят към промяната трябва да бъде извървян от цялото семейство. В противен случай рискът от рецидив е огромен. Промените в семейството са нужни дори преди да се очакват промени в самия зависим.

Какви са отговорностите на семейството по време на лечението на зависимото си дете:

Информация и мотивация

Родителите на всяка цена трябва да са информирани относно лечението на детето си – колко време може да продължи, какво може да се случи по време на терапията. Изучавайки цялата достъпна информация за наркоманията, те следва да прилагат знанията в своя живот. Промяната трябва да започне от тях – с промяна на позициите и подходите към решаване на проблема. Така те могат да ускорят оздравяването на зависимия.

Промяната при зависимите често отнема много време, тя върви с променлива скорост, сривовете са част от пътя на оздравяването. Ако родителят не е информиран за това, той може да има нереалистични очаквания за промяната. В този случай един срив на детето се приема драматично от семейството и води до съответен емоционален срив, разочарование и загуба на мотивация за лечение у близките. А тяхната роля е не само да поддържат собствената си мотивация, а и мотивацията за промяна у детето си. Защото мотивацията не е еднократен акт, който приключва със започване на лечението. Мотивацията е процес, който трябва да бъде направляван и поддържан.

Това е и един от мотивите, в настоящата разработка да бъде представено мотивационното интервюиране и възможното негово приложение при работа с родители на зависими.

Контролът по време на лечението трябва да се запази, но не трябва да бъде абсолютен. След като са минали 2-3 месеца от спирането на наркотиците, детето трябва да получи някаква степен на свобода. Фактически, това означава право на лично време. Родителите трябва да му разрешат поне 1-2 часа извън техния контрол. Важното за възстановяващите се е, че те са подкрепяни, приемани, обичани и ценени като личности. Те често придават изключително значение на доверието, което някой им оказва, особено когато те сами не вярват на себе си.

Връзката на семейството с лекуващия лекар е важна. Без заинтересованост и съдействие от страна на родителите, е невъзможно лечението да се доведе до успешен край. Без да поемат цялата отговорност за лечението и възстановяването на зависимия, те следва да демонстрират съпричастност и загриженост за него.

Разговорите за наркотици в дома трябва да бъдат прекратени още от самото начало на лечението. Постоянните подозрения, гневните монолози и истерия без повод могат да доведат точно до противоположния резултат.

От друга страна, всеки признак на положителна промяна у детето, трябва да бъде забелязван и това да се изрази в демонстриране на доверие, уважение към личността му и постоянна подкрепа в усилията му за промяна. Поощряването на всички положителни постъпки на зависимия и помощта за тяхната реализация са задължителни.

Оздравяването от всяка тежка болест изисква значително време, може да се случат и рецидиви. Ако семейството не се паникьоса и не се върне към предишните си деструктивни начини за разрешаване на проблема, неговата издънка може да се използва като помощно средство и да послужи като напомняне за това, че е необходимо зависимият да се откаже дори от една доза, че няма „само един път”. Нереалистично е да се очаква, че в процеса на оздравяване компулсивното поведение за късо време ще се превърне в кротко.

Когато зависимият прекрати приема на вещества, изведнъж разбира, че е останал сам. Приятелската му среда е била от употребяващи, с които той не бива да поддържа контакти. В тази среда той е бил приеман безрезервно.Системата на ценности на тази компания е пределно проста и примитивна, затова и разбираема - всичко се е въртяло около дозата и нейното намиране.

Единствената социална среда, която е останала на голяма част от зависимите, е семейството. С приятелите, които е имал контакт преди започване употребата на наркотици, отдавна не поддържа връзка. Ценностите и отношенията там са много по-сложни и най-вероятно е невъзможно веднага и без уговорки да го приемат в своето общество, в компанията си, на работа, в училище. Именно затова така е необходима социалната работа. Човек, минал или минаващ лечение, трябва да бъде вграден в нормална социална група - да бъде устроен на работа, да започне да учи, да спортува и т.н. Той трябва да има възможност за нормално, нормативно общуване. Ако това не стане, човекът се чувства изолиран от другите. Оскърбеното му самолюбие често става причина за рецидив.

В тази психологическа ситуация личността предпочита да не се бори с нея, а да се затвори от външния свят - "Никой не ме разбира". Той приема всякакви съвети от възрастните или от старите приятели на нож, с раздразнение и обида. Всяка дума по свой адрес схваща като оскърбление на достойнството и самолюбието му. Личността започва да се крие от реалния живот в позата на обидения и неразбран от никого човек.

"Обиденият от всички" много лесно се убеждава, че само наркокомпанията му го разбира, че само там той се чувства човек. Връща при тях отначало не за това, пак да се друса, а за да общува с другите, които "всичко разбират" и не нараняват неговото самолюбие. И когато се върне при тях, те винаги могат да го уговорят да се "бодне веднъж".

Затова, наред с поощряване на успехите и поддържане на мотивацията за лечение на зависимия, семейството следва да съдейства за ресоциализацията му в обществото, посредством постепенно разширяване на кръга на социалните му контакти с хора, които биха го приели безрезервно и биха го подкрепили в усилията за преодоляване на зависимостта.