„Етически проблеми в арабската философия (ІХ-ХVІ)

На дисертационния труд на тема: „Етически проблеми в арабската философия (ІХ-ХVІ)

За присъждането на образователната и научна степен „доктор” по философия на Ахмед Салих Юсуф

От проф. д.ик.н. Владимир Стефанов Чуков

С решение на НС на Института за изследване на обществата и знанието (ИИОЗ) при БАН от 17.01.2012 г. съм избран за член на научното жури по процедура за присъждането на образователната и научна степен „доктор” по професионалното направление 2.3. „философия” на Ахмед Салих Юсуф, а с решение на научното жури от 21.02.2012 г. – за рецензент.

Това, което ме впечатли при анализа на тази материя е умелото изграждане, използване и точното балансиране между два, принципно антагонистични методологически подхода на автора, а именно арабоцентристкия и европоцентристкия. При написването на това изследване ясно се чувстват две координатни системи, често припокриващи се и взаимно обогатяващи се. Все пак светската, поставяща акцент върху материалното и рационалното начало, категорично доминира. Много редки са случаите, при които меандрите на духовното, идеализираното и ирационалното вземат връх. Макар че тогава може да се поспори с автора, този тип интерпретации сякаш дори увеличават индекса на оригиналността, субектът на изследването се слива с обекта. Ако например тази дисертацията беше защитена в Дамаския, Багдадския или Каирския университет, изводите щяха да звучат по коренно различен начин. Текстът трябваше да бъде пренаписан и реинтерпретиран. Едва ли шейх Езедин Касам, дал името си на военното крило на палестинското радикално течение „Хамас” или Рашид Гануши, лидер на туниската ислямистка партия „Нахда”, двата випусници на философския факултет на Дамаския университет, щяха да се съгласят с изводите на г-н Ахмед Юсуф от параграф 3-ти на Първа глава „Основни източници на ислямската философия и етика” (стр. 44-54).

Много важен приносен момент в дисертационния труд е глава втора, а именно формирането на понятията в етиката на арабските мислители. Понятийната система винаги е била фундаментален компонент във всяка една наука, което идва да покаже изключително логично оформените задачи на изследването. Прави много добро впечатление селекцията на самите елементи, а именно „абсолютното благо”, дихотомното антитезисно понятие „добро – зло”, „справедливостта”, „волята” (свобода на волята), „вярата”, „намерението”, „действието”, „нравствените добродетели и пороци” и „религиозно-нравственото усъвършенстване”. Някои от тези понятия придобиват ключово значение въобще за ислямската религиозна доктрина, поради факта че изпълняват тъждествена роля и в редица други научни направления. Така е във фикха, ислямското право, например. Става въпрос най-вече за „справедливостта”, „вярата”, „намерението”, „действието” и „добродетелите и пороците”. На последното понятие докторантът прави почти енциклопедична дисекция, започвайки с древногръцкия генезис и преминавайки през цитатите на такива велики арабомюсюлмански школи и мислители като хурамитите, исмаилитите, ал Кинди, ал Газали, Ширвани, Низами, ал Фараби, ибн Баджа, Мискавейх, ибн Сина, ибн Рушд, Мохамед Физули, Туси и Шабустари. Той акцентира върху еволюцията на мненията, в търсенето на арабомюсюлманския философски елит на положителната и устойчива нравственост.

Много важно място в дисертационното изследване играе третата глава, формираща политико-управленска компонента на средновековната ислямска философия. Макар и по-скромна по обем тя съдържа интересни тези, които подбуждат към размисъл. Докторантът много добре заключава, че схемите, по които средновековните арабски мислители изграждат своите представи за държава и право са взаимствани най-вече от техните древногръцки предшественици. Вижданията на Фараби, Газали, Ибн Сина и Ибн Рушд, върху които се съсредоточава изследователят, много силно наподобяват профила на обществените прослойки и формите на политическо управление, векове преди тях лансирани от Хиподам, Платон, Аристотел, Полибий, епикурейците и други школи. Всеки автор разгръща своята собствена фантазия в търсенето на идеалната държава и идеалните управленски принципи.

Може би в най-чисто форма древногръцките скали за формите на политическо управление намираме в произведението на „Чистите братя” „Наука за управлението”. Авторът много умело намеква, че сякаш прозира творческото „индиго” в коментара на Ибн Рушд на трактата „Държавата” на Платон, твърдейки, че идеалната държава е тази, която се управлява от философ, тъй като тогава се запазва природния ред на базата на синхронизиране между добродетелите и практическите изкуства. Неслучайно докторантът е озаглавил „Идеалната държава и идеалният държавник” последния параграф на трета глава. В нея се намират най-сериозните изводи и обобщения по отношение на политическите представи на арабските мислите през периода ІХ-ХVІ век.

В тази глава идва и моята първа задочна дискусия с автора, а именно възприемането на някои европейски учени на сравнение между Газали от една страна и Тома Аквински и Свети Августин от друга по отношение на мястото им в политико-правните доктрини на своите религии. Въпреки че Аквински говори за доминирането на божествения закон в общественото управление, той допуска ясно съществуването и на човешкия и позитивния закон. С други думи, европейският средновековен мислител утвърждава съществуването и прилагането на римското право в обществените правопорядки. Поради тази причина известният френски изследовател на философията на правото Мишел Тропер отбелязва: „Огромната заслуга на Тома Аквински е, че деклерикализира европейската правна мисъл.” Подобно нещо, не си позволява нито един арабски мислител, а още по-малко пък Газали. Практическите последици от подобна позиция виждаме и днес. Всички съвременни арабски държави имат конституционен текст, по силата на който шариатът е източник (в различна степен) на местното правотворчество. Обратното, няма европейска държава, която да е отбелязала в основния си закон, че християнството има такъв висш статут.

Висока оценка получава и последната глава на дисертационното изследване, а именно „Моралното и религиозно-правно законодателство в светлината на творчеството на ислямските мислители (ІХ-ХVІ век). В логическо отношение тя е свързана с предходната, което идва да покаже добър и убедителен подход при структурирането на съдържанието на труда. В тази част дисертантът се изявява като отличен реализатор на историята, философията и отчасти на теорията на ислямското право. Той много правилно заключава, че шариатът, като продукт на исляма прилича много повече на юдаизма, отколкото на християнството. Това се вписва в твърдението на френския изследовател на ислямското право Албер Дюги, който отбелязва, че шариатът не може да надскочи генезиса на утвърдената с хилядолетия „семитската правна логика”.

Приносните моменти отново са съсредоточени в последните два параграфа, а именно „Легализмът на ислямската религия” и „Шариатът като морален и религиозно-правен кодекс”, въпреки че според мен формулировката на последния е своеобразен оксиморон. Последният не винаги носи отрицателен заряд, както е в случая. Шариатът не подлежи на кодификация в правния смисъл на думата и това го отличава категорично от римското право. Там трябва да търсим една от основните разликите между законодателните традиции и принципи на съвременните арабски държави и тези на европейските им съседи.

Авторът много образно анализира съдържанието и логиката на формирането на ислямските нравствено-религиозни и правни норми. В тази светлина той правилно се насочва към реализацията на своеобразен правен анализ на Корана и Сунната в качеството им на основни източници на шариата, следвайки логиката на йерархизация на техните норми. Докторантът вярно отбелязва, че множеството императиви в Корана, част от които забранителни, са свързани с конкретните социални, нравствено-културни и географско- климатични особености на народите, които ги прилагат. Той съвсем основателно заключава, че „шариатът задава онези параметри на човешкото поведение и взаимоотношения, които гарантират щастието на мюсюлманите не само в земния, но дори и в задгробния свят и живот.” В крайна сметка г-н Юсуф вярно извежда извода, че шариатът е всеобхватен, той прониква и изцяло контролира живота на изповядващите ислямската религия, хора.

Научни приноси

Трудът представя изчистени и много добре синтезирани трактовки на основни категории на етиката на ислямските мислители. Много образно са определени такива важни понятия като „справедливост”, „действие”, „добродетели и пороци”, „воля”, „абсолютно благо” и други. С други думи, г-н Юсуф изгражда изключително оперативен понятиен инструментариум, който много ефективно би спомогнал за превръщането на изследването в учебно помагало, лесно достъпно за студентската аудитория.

Друг съществен принос на изследването е предоставянето на доказателства за упражняване на влияние на класическата арабска средновековна философия и етика върху средновековната християнска философия. В същото време авторът прави много логичната уговорка, че делението на светска и религиозна компонента в ислямската доктрина е неработещо, така както е в християнската доктрина. Той отбелязва, че моралните изисквания в исляма са пълна хармония с религиозните и правни норми, попадайки в единен органичен синкретизъм.
Критични бележки и препоръки
Наред с безспорните качества на труда е необходимо и да се отбележат и някои слабости и най-вече препоръки с оглед на бъдещата научна дейност на докторанта. На първо място е необходимо да не се приемат безкритично оценките и мненията на европейските учени-анализатори на арабската средновековна философия. Така например те не бива да се абсолютизират, тъй като не са редки колизиите между тълкуваните коранически текстове и сунитските хадиси, в частност на действията на пророка Мохамед. По принцип съществуват коранически текстове, които равнопоставят «последователите на писанието», ахл ал китаб. В същото време обаче свещенните войни на Пророка, в частност бъдър, ухуд и кхандак и респективно отмъщението и прогонването на трите еврейски рода в Медина, бени курейза, бени, кайнкаа и бени надир създават своеобразен еталон на диференциация на отношението на мюсюлманите към християните и евреите. По въпроса за диференцираното шариатообразно поведение на мюсюлманите към различните деноминации (особено християнските – католици, протестанти и източноправославни) може много да се говори.

Подобни заключения могат да се направят и по отношение на тълкуванията на ключовото понятие «джихад». Трябва ясно да се каже, че през ХІІІ век именно големият ислямски авторитет Ибн Таймия го е догматизирал на «малък джихад» и «голям» джихад. Същото прави и по отношение на двата, генериращи световна междуконфесионална колизия основни субекта на ислямските международни отношения – «дар ал харб» и «дар ал ислам». Сунитите-ханбалити, а по-късно и салафитите преекспонират тези тълкувания. Ако подобни положения не съществуваха, то тогава настоящият турски премиер Реджеп Ердоган не би съставил богословски консилиум преди две години. Последният авторитетен форум от факихи имаше за задача да издаде т.нар. «фетва от Мардин», за да анулира въпросното тълкувание на Ибн Таймия. Замисълът на съвременния турски политик е да се изземат радикалните и генериращи нетърпимост между религиите тълкувания с оглед догматична борба срещу съвременните последователи на салафито-джихадистите.

В това се състои и моята основна препоръка към младия изследовател. В бъдещите си трудове да поставя акцент върху научно-приложните аспекти на своите разработки, т.е. върху съвременните резонанси и измерения на средновековните догми.
Рецензиране на автореферата и другите научни публикации
Авторефератът и представените публикации по темата отговарят на законовите изисквания. Първият материал е концентриран, концептуален израз на дисертационния труд. Докторантът е успял сполучливо да обобщи богатия емпиричен фон и най-вече да изведе и систематизира направените изводи. Представените статии, публикувани в престижното научно издание „Философия” много добре допълват картината на професионализма на Ахмед Юсуф.
Изводи
Въпреки направените бележки и препоръки оставам твърдо убеден в научните достойнства на написаната дисертация. Тя е покрила изцяло критериите, формулирани от закона за получаването на желаната образователна и научна степен „доктор”. В личен план считам, че г-н Ахмед Юсуф притежава необходимия научен потенциал, натрупана професионална подготовка и езикова квалификация, за да продължи работата си на научен работник, експерт по средновековна арабска философия и в частност, по нейните етически проблеми. В тази връзка, предлагам на колегите от уважаваното научно жури единодушно да препоръчаме на по-горната научна инстанция, а именно НС на ИИОЗ на БАН, да присъди степента „доктор” по професионално направление 2.3 „философия” на докторанта Ахмед Салих Юсуф.

София, С уважение: