Етнополитическа мобилизация на албанците в Македония след 1990 г и задействане на “Косовския синдром

Тази югославска република дотогава остава в сянката на динамичните промени и събития, встрани от острите противоречия и шумната полемика относно характера, същността и бъдещето на Югославската федерация, противопоставянето на двата най-изявени национализма – сръбският и албанският, чийто сблъсък разтърсва междунационалните взаимоотношения и предизвиква остра обществено-политическа криза. Това се обяснява донякъде с обстоятелството, че малко преди това се стига до промени в републиканското партийно и държавно ръководство, при което начело излиза фигурата на един млад и малко ангажиран с апаратните игри политически деец – Петар Гошев. Неговото идване на върха на партийното ръководство полага началото на една тенденция, която е малко очаквана – Македония бавно и полека се измъква изпод “желязната пета” на режима на С. Милошевич, наложена върху предишното македонско ръководство, което е откровено сърбоманско и подглася на “сръбския блок” в усилията му да наложи в нова форма и измерения един модернизиран “унитаристки централизъм” със скрита сръбска хегемония. В самата република се разгръща движение за демократизация, за формиране на плуралистична политическа система, за свобода на мненията и печата.²

В края на 1989 и началото на 1990 г. възникват и се изявяват на политическата сцена нови, неформални обществени, политически, професионални, екологични и др. организации, обединения, сдружения. След легализирането на възможността за създаване на нови политически формации в Македония през пролетта на 1990 г., те започват да никнат “като гъби след дъжд”. Тогава са формирани над 20 политически партии и обединения, които обхващат целия спектър от политически ориентации.

Дотогавашната управляваща и единствена партия Съюз на комунистите в Македония и “присъдружните” му обществени организации се трансформира в Социалдемократически съюз – ПДП и Социалдемократическа партия. Възникват и цяла плеяда национални партии – първоначално Македонска Акция – МААК, след което се появява и ВМРО-ДМПНЕ като основна опозиционна партия, която се стреми към връщане при първоизточниците на македонското национално движение за независима и суверенна Македония в една реформирана югославска конфедерация, против сръбската хегемония.³

Тъй като стремежът към демократизация и промени е вече законен и всеобщ, той не отминава и другите етнически общности в републиката. Наред с македонските партии възникват и други политически партии и обединения на национална и етно-конфесиoнална основа. Такива партии създават представителите на малцинствените общности – албанци, турци, цигани и др.

В това отношение се стига до абсурди с искания за признаване на права на “народност” на миниатюрни и екзотични етно-малцинствени и социални групи – като тази на т.нар. “гупти”, т.е. “египтяни” – и за получаване от тях на политическа, културна и икономическа равнопоставеност. Заслужава да се отбележи, че исканията на “гуптите” в Македония и създаването на организацията им – Обединение “Египтяни” – съвпадат по време и начин с подобни искания на същите такива “етномалцинствени групи” в Косово и Сърбия. Не закъснява и създаването на партия на циганите в Македония – “Партия за цялостна еманципация на ромите” – ПЦЕР, на турците – “Демократичен съюз на турците”.

Сред тази група партии забележително място заема Партията на демократичен просперитет (ПДП), създадена през април 1990 г. в гр. Тетово и обединяваща значителна част от албанското население в Македония. По примера на политическите процеси сред албанците в Косово, които по това време формират т. нар. Косовска алтернатива, се създават също и други политически субекти на албанците в Македония – Народна демократична партия (НДП), Обединение на демократичната младеж – младежка секция на ПДП със седалище също в Тетово.

В програмните документи на ПДП се изтъква, че е гражданска, а не само национална албанска партия, която се бори за демокрация, за правова държава, за федеративна Югославия и за запазване на териториалната цялост на Македония. Тези постановки обаче си остават само на книга, тъй като много скоро след създаването на ПДП става ясно, че тя има много по-големи амбиции и преследва други цели.

Именно в тези месеци се появява началото на една тенденция, която впоследствие съпровожда обществено-политическото развитие и етно-националните взаимоотношения в новопровъзгласената суверенна македонска държавност от началото на 90-те години до наши дни. Тя се проявява по-нататък и във въздействието на т. нар. Косовски синдром.⁴

За активизирането на албанците в Македония, които във времето на федеративна Югославия остават встрани от бурните политически процеси и албанското движение в Косово, за формирането на етнополитически организации и партии и формулирането на определено нови и добре артикулирани искания от тяхна страна решаваща роля има влиянието и въздействието на събитията и процесите в Косово. В тях пряко участие взимат немалко албанци от Македония, които работят или учат в Косово, установяват тесни контакти с лидери и активисти на албанското национално движени в областта, т.е. с членове и ръководители на Демократичния съюз в Косово.

Важни стъпки в тази насока са посещенията на такива лидери на албанската опозиция от Косово като Закерия Цана – председател на Демократичния форум в Косово, Катюша Яшари – председателка на Съюза на комунистите в Косово през 80-те години, която посещава Струга, Горани Айрула – председател на Независимите синдикати в Косово, който е на посещение в Гостивар, освободеният неотдавна от сръбските затвори Адем Демачи, който присъства на митинга в Чегране и др. ⁵

На масов общоалбански събор в с. Чегране, Гостиварско, се събират албанци от цяла Западна Македония и над 10 000 косовски албанци, като е демонстрирано неразривно единство на албанците в Македония и Косово – с издигането на знака “V” (“Виктория”), на лозунги “Косово – република”, “Тук е Косово – ние сме косовари” и др. Отправят се обвинения и нападки срещу властите и ръководството на Македония заради пасивността и неясната позиция относно кървавите събития в Косово през пролетта на 1990 г., обявяват се загиналите албанци в сблъсъците със сръбски военни части и с органите за сигурност в Косово за национални герои и т.н.⁶

Шумната и агресивна изява на общоалбанската солидарност дават основание за тревожната оценка на Изпълнителния съвет на Общинския изпълнителен съвет в Тетово, според която ръководството на Демократичния съюз в Косово временно е преместило седалището си в Западна Македония, при което се стреми да стимулира етно-мобилизиращите процеси сред албанците и да диктува развитието на обстановката в нея. Тази констатация важи не само за посещенията на ръководни дейци от Косовската алтернатива, но и за твърде осезателното през началните месеци на 1990 г. масово преселване на албанци от Косово в различни краища на Македония – предимно в западната й част и в самата столица Скопие.

След взетите крути мерки от органите за сигурност на СР Сърбия в Косово, през пролетта на 1990 г. Косовската алтернатива гъвкаво променя тактиката си, извеждайки застрашени от арест активисти в тази област, които са прехвърлени “за по-добри времена” сред компактни маси албанско население в Западна Македония. Те са последвани от значителен контингент преселници – косовски албанци, които се установяват за постоянно, откупвайки жилища и земя срещу значителни суми във валута и служейки си с открита или прикрита заплаха към македонското население в тези райони. В ход е т. нар. диво заселване, т.е. самонастаняване в изоставени или запустели жилища и имоти.

В хода на това заселване се стига до значително изменение на националния състав на населението, като в множество общини преминава в категорично етническо надмощие на албанците. В общини и градове като Тетово, Струга, Гостивар и др. те вече надвишават в процентно отношение състоянието в множество райони и градове на самото Косово.

По същество тази експанзия е продължение на линията, прилагана в Косово за създаване на “етнически чисти” албански селища и райони, които да послужат като плацдарм за бъдещата обединена “Албанска република в Югославия”. И това не са само намерения или теоретични построения, а планомерно и дългосрочно провеждана етнодемографска политика.

Докато в началото на ХХ век от общо 4058 населени места в историческо-географската област Македония в пределите на Османската империя албанци живеят преимуществено в 262 селища, а в 137 те са в съжителство с българско население, то в днешната Република Македония при много по-малък брой на населените места (поради прекомерната урбанизация и различните териториални изменения) албанците са установили “етнически чиста среда” в 181 селища и са на път да сторят това в още 125, където другото население главоломно намалява или се изселва.⁷

Характерна особеност за тази “албанската демографска инвазия” в Македония е, че тя се съсредоточава не само в селата, а се ориентира и към големите градски центрове. В началото на ХХ век 87,4% от албанците в Македония са живели в села и само в 8 града е имало ограничен брой от тях – в Дебър – 8 000, в Битоля – 1 500, в Щип – 800, в Куманово – 600, в Тетово – 500, в Струга – 350, в Скопие – 250, в Гостивар – 100. След 1950 г. обаче започва масово заселване на албанци в градовете, където вече живее почти 40% от албанското население. През 1981 г. в Скопие живеят 47 000 албанци (увеличение 188 пъти в сравнение с 1900 г.), в Тетово – 21 741 (увеличение 43 пъти), в Куманово – 12 997 (увеличение 21 пъти), в Гостивар – 10 791 (увеличение 100 пъти). Значителен става техният брой и в градовете, където ги е нямало: Кичево – 4 516, Ресен – 500 души.⁸

При съществуващата раждаемост, която у едно албанско семейство е равна колкото на раждаемостта у четири македонски, и при продължаващото масово преселване на албанци от Косово не е трудно да се долови опасността от “етнически взрив” на албанско население в Македония, която става реалност през 90-те години на ХХ век – не само в градовете, но и в цели райони на западната й част, отвъд поречието на Вардар. Че това е така, може да се съди по статистическите данни за нарастването на албанското население в Македония.

Според исторически и етнодемографски проучвания компактни маси албанци започват да се заселват в Македония в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век, когато Османската империя е разтърсвана от феодални размирици, претърпява тежки военни поражения, сполетяна е от чумни епидемии и глад (т.нар. кърджалийски времена). В тези времена около 1 500 албански семейства се настаняват в 30 селища, предимно из Западна Македония: Тетовско – 10, Гостиварско – 4, Битолско – 2, Кичевско – 6, Стружко – 3, Скопско – 1, Прилепско – 3, Кумановско – 1. Но албанците си остават “капка в морето” от българско население – както в посочените райони, така и в селищата, където се заселват.⁹

Втората вълна от албанско нашествие е докъм средата на ХІХ век, когато в Македония идват над 50 000 албански заселници. Броят на албанците в Македония до началото на ХХ век нараства до 114 675 души, като обаче те продължават да бъдат незначително малцинство (5,19%) в сравнение с основното българско население в Македония. След разделянето на Македония в резултат на Междусъюзническата война във Вардарска Македония остават да живеят 105 890 албанци в 399 селища.¹⁰

Особено интензивно нараства числеността на албанското население след Втората световна война, когато албанците в СР Македония са признати като “югославска народност” според установената от средата на 60-те години официална югославска терминология.¹¹

Албанското население в Македония се увеличава наистина “взривоподобно” – посредством два мощни потока:

а) чрез естествен прираст, който при голяма, почти “африканска раждаемост” няма равен на себе си в Европа, като се поощрява с всички средства от албанската алтернатива;

б) чрез механичен прираст – многохилядните маси преселници от Косово, които се установяват за постоянно в Македония.

С какви темпове нараства броят на албанците в Македония може да се види от данните на преброяванията на населението за различни години след Втората световна война до началото на 90-те години:

Проблемът с високия прираст на албанското население в Македония изостря и друг проблем – за равнището на живота, степента на икономическо развитие на дадени райони. При неконтролируем прилив на албанци от съседни на Македония области се стига до масова пауперизация, изострят се социалните и националните взаимоотношения, изостава и културното развитие на населението. Използвайки ниското образователно равнище и силното въздействие на мюсюлманската религия, албанските националисти насърчават създаването на многобройни патриархални семейства със свръхвисока раждаемост, които да послужат като материална човешка база за създаването на “Велика албанска нация”.¹³

Показателен е фактът, че преди Втората световна война раждаемостта сред българското население в Македония и албанците е приблизително еднаква – семействата на едните и на другите са многолюдни и сплотени, докато след войната разликата става огромна въпреки еднаквите социални и икономически условия.

Сред основните политически искания, които поставя в своята политическа платформа най-многобройната и авторитетна албанска партия – ПДП, е тезата за “редефиниране на Македония” като държавност. Настоява се тя да не бъде както е провъзгласена в новата си конституция “държава на македонската нация и на албанското, турското и други национални малцинства”, които живеят в нея. В платформата се иска албанците да бъдат признати като нация, да получат правото на самоопределение; настоява се за прилагане в пълна мяра равнопоставеност на езиците – албанския и македонския, за откриване на средни и висши учебни заведения за албанците в Македония, за връщане и свободно демонстриране на националните символи и знаме на албанците в обществения живот.¹⁴

Подобни искания се оценяват като “директна атака срещу националния суверенитет на македонската държава с всички нейни държавни символи, атрибути и характеристики, а за по-дълъг период от време и като очевидна заплаха срещу териториалната цялост на Македония от великоалбански позиции”.¹⁵

По същество искания с подобна насоченост означават в Република Македония да се създаде териториализирана и етнизирана автономна албанска област, която да бъде равностойна по положение и статут на автономната област Косово в СФРЮ до 1990 г. След като дългогодишната борба за създаване на “Република Косово”, която участниците в албанското национално движение водят с неотслабваща твърдост, упоритост и последователност, се увенчае с успех, естествено е да последва желанието за обединяване на албанците от двете области – Косово и Западна Македония, в единна държавност, в суверенна и равноправна република, в евентуална конфедерация или в независима албанска република.

Исканията на ПДП са съпроводени и от конкретни действия в тази насока. Макар че в програмните си документи тя се обявява за правова държава, в своята практика и политическа активност ПДП не се съобразява много със съществуващите закони в републиката, призовава албанското население към различни активни форми на неподчинение и протест.¹⁶

Такива форми са призивите за бойкот и неучастие в откритата дискусия по допълненията и измененията в Конституцията на СРМ през пролетта на 1990 г., за незачитане и игнориране на институции и органи на властта, за напускане на заседанията на парламента и неплащане на данъци, такси, комунални услуги. В Тетово е налице масов отказ от плащане на такси и данъци, вследствие на което се събират само 20% от полагаемите суми.¹⁷

Използват се събрания на новообразуваните партии и обединения на албанците в Македония, религиозни, културни и други манифестации, изразява се враждебно отношение към органите на властта при изпълнение на служебните им задължения, повреждат се транспортни средства и обществено имущество, изострят се и се влошават междунационални отношения, дестабилизира се ситуацията в Република Македония.

Лидерите на албанските партии и движения използват умело вакуума, който се създава при прехода от еднопартийно управление към плуралистична система, за да спечелят албанското население за своята кауза, като си поставят за цел “косовизацията” на Македония. В това е и значителната разлика в поведението и политиката на албанските политически фактори в Косово и Македония.

Докато в Косово ръководителите на Косовската алтернатива, поучени от собствения си опит и от това, което започва да се случва в Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина, се ориентират към линията на пасивната, мирна съпротива, основана на т. нар. Гандиевска тактика, то в Македония новоформираните албански политически партии и организации се ориентират към една проактивна политика, агресивна тактика и линия на поведение. И това също не е случайно. Като нови политически фактори и субекти те искат да се наложат на политическата арена с твърдо и ясно изразяване на позиции и искания, с непримиримост и слаба диалогичност, при видими прояви на реваншизъм заради онеправданото положение, в което са поставени да живеят в продължение на десетилетия албанците в Македония като съставна част от югославската федерация.¹⁸

От друга страна, с подобни радикалноориентирани действия се цели да бъдат “изпитани” новите македонски власти и управници. Проверява се как те ще реагират на такива непознати дотогава и нестандартни искания, позиции и поведение на албанците. И не на последно място: чрез подобни действия и политика се цели да се покаже колко по-кооперативна е Албанската алтернатива в Косово, която съзнателно не прибягва към такива методи и се стреми към мирно решение на собствените си проблеми.

За осъществяването на тези цели албанските политически фактори съсредоточават своята активност към изменяне на съдържанието на образователната система и на културната дейност, както и в областта на вероизповеданието посредством въздействието на мюсюлманския клир.

Основно звено в дейността на албанските партии сред младежта става въздействието в образователната система чрез разпространение на великоалбански националистически идеи и стремежи у подрастващите – средношколци, студенти.

Тази активност се ориентира към организирани форми и прояви още в края на учебната 1989/1990 година, когато по внушение на активисти и лидери на ПДП в редица училища албанските ученици отказват да получат дипломите си, написани на официалния език в СРМ. Свидетелство за това е и отпорът срещу Закона за средното специално образование, с който се въвеждат смесени паралелки. Организиран е бойкот на учебните занятия, албанските ученици масово напускат училищата, провеждат се протестни шествия и демонстрации.

Образователната система в западните части на Македония е блокирана и парализирана. В Гостивар стачкуват 500 средношколци албанци – по внушение и с подкрепата на местната организация на ПДП. В Тетово от 1 343 средношколци 835 напускат училището в знак на протест. В Куманово остават незапълнени 13 паралелки в средните училища и в тях се учат само 141 ученици албанци, вместо очакваните 1 850.¹⁹

В петиция до Събранието на СРМ, подписана от 119 000 албанци – родители и ученици, се настоява за откриване на училища и университети, в които обучението да се води на албански език, т.е. за създаване на отделна, паралелна образователна система. Настоява се училищната и цялата педагогическа документация да се води на албански език, да се направят кардинални изменения в учебните планове и програми, като особено се настоява за разширяване на хорариума и съдържанието, свързани с албанската история, език и култура.

По-нататък се поставя ултимативно искане за връщане на работа на всички преподаватели и културни дейци, които са били отстранени от учебните заведения заради проповядване на великоалбански национализъм и сепаратизъм сред учащите. В заключение се изтъква, че албанците в Македония са с накърнени права и се отправят открити закани, че ако не бъдат изпълнени безусловно тези искания, ще последва ескалация на отпора.²⁰

Започнатата пропагандно-политическа кампания преследва по същество създаването на паралелна образователна, административна и информационна система на албански език в Македония, които да узаконят културната автономия на албанското население. Като крайна цел се обявява обединяване с албанците от Косово в бъдеща суверенна албанска държавност в рамките на Югославия или извън нея.

Тези цели и задачи са доловени ясно от властите в Македония, които ги преценяват като опит за самоизолация и “гетоизация” на албанското население, за създаване на “етнически чиста” албанска общност, която се дезинтегрира от македонската република и от Югославия. Изтъква се, че “исканията на националните малцинства за цялостна паралелна образователна система нямат нищо общо с необходимостта от реализиране на собствена културна идентичност, а са само параван за политическа или друга форма на автономия, които не само, че не водят към съвместен живот в тези райони, но още повече задълбочават пропастта на недоверие и самозатваряне на “шиптарското национално малцинство”.²¹

Използването на термина “шиптарско” за албанците не е случайно. В тези месеци той все по-често възобновява обозначаването на албанското малцинство в Република Македония, както то е било назовавано през 40-те и 50-те години.²²

В свое изявление С. Климовски – републикански секретар на просветата, подчертава, че подобни искания са неприемливи за македонското общество и власти: “Няма да правим никакви компромиси по отношение на прилагането на конституционната постановка, че в Македония официален и служебен е македонският език и че всички документи в областта на образованието, както и педагогическото обучение ще се водят на македонски език.”²³

Като контрааргумент се изтъква, че албанското малцинство в Македония ползва всички права, които са утвърдени от международната практика, в съюзната и републиканската конституция в образователната област. На учащите се от албански произход са осигурени възможности и преподаватели на техния майчин език. В основното образование от общо 272 215 ученици 190 000 учат на македонски, а 82 115 – на албански език. От общо 1 087 основни училища в Македония с 10 375 паралелки в 8 217 се преподава на албански, а в 94 – смесено. Сред преподавателите, които са общо 13 061, на албански език преподават 3 448 души. Подобни са данните и за средното образование. На албански език то се води в 10 училища, разположени в 5 общини – Скопие, Тетово, Гостивар, Дебър, Струга. В тях само на албански език се обучават 2 802 ученици, а в смесени паралелки – 300 души. Тяхното обучение се води от 221 преподаватели албанци.²⁴

Освен учащите, албанските политически фактори правят опити да ангажират активно със своята пропаганда и другите културни институции. В хода на кампанията срещу образователната система в Република Македония активисти на ПДП обявяват готовността на професори и преподаватели от Прищинския университет в Косово да се прехвърлят в университетите и в други учебни заведения в Македония и да работят безплатно, само за да се осигури пълноценно обучение на албански език. По същото време сред албанците в Македония е пусната подписка за събиране на парични помощи, които да укрепят положението и да помагат за развитието на Радио-Телевизия Прищина (Косово) като общоалбански медиен институт. Тази подписка е съпроводена с искания към македонските власти да осигурят безпрепятствено и цялостно приемане на нейните програми на територията на Македония, както и за отпечатването на вестник “Рилиндия” – издание на албанското малцинство в Косово, с цел да се осигури по-голямата му самостоятелност.²⁵

Активно се използват и редица културни, религиозни и други събори и прояви, на които задачата е да се демонстрира единство на албанците в Македония и Косово, да се поставят чрез тях етнополитически искания. Такива са случаите със съборите за помиряване на албанските семейства, които по различни причини са изпаднали в “беса” (клетва за кръвно отмъщение) с присъствието на внушителни групи албанци от Косово; с мюсюлманските погребения, сюнетите и други обреди, на които се придава националистически характер; с редица религиозни и обредни събори по различни поводи.

Следва да се отбележи една характерна за Македония и Косово особеност: активното използване на ислямската религия, на нейните свещенослужители, канони и обреди за политически цели, превръщането на исляма в средство за хомогенизиране и политизиране на албанското население.

Специално внимание в това отношение се отделя на т.нар. македонци мюсюлмани – насилствено ислямизирани в годините на турското робство представители на българското население в Македония, в някои райони на Струга, Кичевско и другаде из Западна Македония.²⁶

В хода на предизборната кампания и след нея емисари на ПДП посещават тези селища и райони – Македонски брод, Кичево и др., и призовават живеещите в тях мюсюлмани да се включат масово в тяхната партия, обявена за “опора и спасение” на исляма и Шериата. В същия дух действат и представителите на другите политически партии на албанското население в Македония – Народната Демократична партия, Общността на демократичната младеж, както и създаденият в Македония филиал на Партията за демократични действия – партията, която споделя войнстващ ислямизъм по това време и е формирана от Алия Изетбегович в Босна и Херцеговина.

В основата на дейността сред македонците мюсюлмани стои тезата за единството, основано на общата религия – исляма, и на “ислямската култура”. Изтъква се, че ислямът е надраснал рамките на религиозната ориентация, че има по-широк социален и етнокултурен обхват. За Македония “ислямската култура” в продължение на векове е била доминираща културна матрица, в която се е развивал социалният и духовният живот на обществото. В съвременността тази “ислямска култура” представлява социално-политическа култура и религиозна реалност, дълбоко вкоренена и асимилирана от значителен дял от населението в Македония, независимо от етническия му произход и национално самосъзнание. Нещо повече: в Исляма тази част от македонското население търси и намира опора, изразява собствената си културна и национална идентичност. И докато в Македония мнозинството от мюсюлманите са албанци и имат вече организирани политически партии, традиции, опора отвън, то всички останали мюсюлмани в Македония трябва да последват техния пример, да се обединят около една програма – тази на водещата организация на мюсюлманите ПДП.²⁷

На събрания, митинги, религиозни обреди и културни прояви основен лайтмотив на всички речи и призиви е мюсюлманите да се включат в ПДП и в нейната дейност. Изтъква се, че религиозните обреди, ислямското вероучение ще се осъществяват само за тези, които подкрепят програмата и линията на ПДП. На по-образованите македонци мюсюлмани се обещават високи постове в културните институции, администрацията, в случай че влязат в ПДП и агитират своите сънародници да сторят същото. Същевременно се отправят и заплахи (като на събора в Струга през август 1990 г., когато е заявено, че в бъдеще обединената албанска държава ще включва в себе си всички мюсюлмански земи и райони до Вардар (до т.нар. Подмолие), а оттам нататък границата ще бъде с България).²⁸

Масираната агитация и пропагандна дейност на албанските партии сред македонците мюсюлмани предизвиква тревога и загриженост сред македонските власти и общественост. Правят се опити като ответна реакция да бъде реактивирана Републиканската общност на културно-научните прояви на македонските мюсюлмани. Тази организация е създадена през 1970 г. като отговор на албанските аспирации към това население по време на вълненията и бунтовете от 1968 г.²⁹

С активното съдействие на тогавашния секретар на ЦК на СКМ Славко Милосавлевски е създадена културно-просветна организация на македонците мюсюлмани, която да разясни тяхната същност, произход, език, обичаи. След като обаче С. Милославлевски е отстранен от поста му, когато настъпва етапът на борба срещу т.нар. либералистични отклонения в СЮК, интересът към тази организация запада и тя залинява.

Едва през 1979 г. нейната дейност е възобновена с провеждането на Първия събор на македонците мюсюлмани, на който се заявява, че ислямизираното население в Македония е неразделна част от македонския народ – то има единен произход, език и обичаи с християнското население в Македония, и че ислямската религия не е основание да се счита, че е с друго национално съзнание и самоопределение.³⁰

Още в началото на кампанията на албанските политически партии и емисари от ПДП в отворено писмо на Общността на македонците мюсюлмани до председателя на ПДП се изтъква: “Македонците мюсюлмани етногенетически и исторически са неделима част от македонския народ и никой няма право да ги отделя от тяхната нация майка, независимо от религиозната им принадлежност. Поради това македонците мюсюлмани нямат нищо общо с исканията на вашата партия, тъй като ние не позволяваме на никого да манипулира на религиозно-политическа основа тази част на македонския народ, да го държи в заблуда и да му обещава “светли бъднини” след провеждане на многопартийни избори в Македония.”³¹

На множеството акции и призиви за присъединяване на македонците мюсюлмани към ПДП и нейната програма, като при това албанските емисари пренебрежително и заплашително се отнасят към несъгласните като към “торбеши” (непослушни), организацията отговаря: “Не искаме да се отнасяте патерналистически към нас – македонските мюсюлмани, да ни търсите като съюзници за вашите цели за косовизация, т.е. за албанизация на Западна Македония, за хомогенизация на албанската народност и нейната самоизолация, за създаване на Република Косово в ущърб на етнографското национално пространство в Македония.”³²

През октомври 1990 г., когато стават ясни мащабите и опасността от тези опити и действия, Организацията на македонците мюсюлмани излиза със специално обръщение, в което се изтъква: “В рамките на всеобщата застрашеност на македонския етнос македонците мюсюлмани продължават да бъдат обект на засилена великоалбанска пропаганда, базирана върху религиозно-политическа основа. Републиканската общност на македонците мюсюлмани призовава всички свои сънародници и членове на тази част от македонския народ да не се поддават на шовинистичната пропаганда на албанските националисти.”³³

В защита на своите сънародници с ислямско вероизповедание се обявява и висшият клир на Македонската православна църква. На събор в манастира “Света Богородица Пречиста-Кичевска” край Кичево, един от районите със значително концентриране на македонци мюсюлмани, е направена промоция на сборник трудове, посветен на манастира. На него е изтъкнато, че ислямизираните македонци са били принудени да приемат исляма и те са го сторили, за да опазят физическото си съществуване. Но те са запазили своя език, обичаи, спомени, почит и влечение към християнските обредни светилища. Религиозната им принадлежност не дава основание никому да оказва натиск върху тях и светските власти в Македония следва из корен да пресичат такива опити.³⁴

В навечерието на първите многопартийни и демократични избори в края на 1990 г. политическата борба в Македония навлиза в своя апогей. Тя се води от партиите с всички позволени от закона методи и средства. Стремежът им е да бъде разширен кръгът от избиратели, да бъдат убедени колебаещите се или още неориентираните, че една или друга изборна програма е най-близо до интересите им, че една ли друга партия гарантира най-добре тяхното бъдеще.

Следва да се отбележи също и хомогенността на кандидатите от т. нар. национални партии. В групата на македонските национални партии броят на кандидатите надхвърля 300 човека, което създава солидна база за размяна на идеи, възгледи и позиции в предизборната борба. Групата на албанските партии (4 на брой) издига също внушителен брой кандидатури (над 100). Характерна особеност за изборната тактика на албанските партии е, че в името на успеха на албанската кауза те всички се обединяват около кандидатите, излъчени от страна на ПДП. Води се борба за спечелване на гласовете на циганите и на македонците мюсюлмани на основата на религиозната общност и ислямската култура.

След няколкомесечна подготовка предизборната кампания отбелязва своята кулминация в началото на ноември 1990 г. Активно и бурно протичат предизборните митинги и прояви на албанското малцинство в Македония. На внушителен митинг в Тетово се събира многобройно албанско население, както и множество албанци, придошли от съседно Косово.

Той е организиран с всички атрибути на “етнически чистото албанство” – с албански носии, с бели кечета на главите, с лозунги, речи и призиви на албански език. Вместо гълъби на митинга са пуснати черни птици с червени шалчета около врата. На журналистите не са осигурени нормални условия за отразяване на митинга, материалите от него са писани само на албански. Реч произнася лидерът на ПДП – Невзат Халили. Той настоява за пълна равнопоставеност и зачитане на всички национални права за албанците в Македония като тяхна “единствената родина и обща държава”. Изтъква се, че “Перспективата в действията на ПДП е ясна – суверенна и свободна Македония, земя на мира и любовта на македонския народ, на албанците в нея, на турците, на власите и всички други народи. Македония, с примера на демокрацията и равноправието, ще свали на колене нейните неприятели и съвсем няма да бъде Македония като великосръбски полигон за нейните албанци, за какъвто си мечтае Воислав Шешел.”³⁵

Първият кръг от демократичните и многопартийни избори във Вардарска Македония на 11.11.1990 г. преминава в повечето от избирателните райони спокойно, без ексцеси, но с многобройни нарушения и отклонения. Буквално часове след завършването на изборите пристигат и първите протести срещу решението на Централната избирателна комисия само един ден преди изборите, че може да се гласува и със задгранични паспорти (за македонски граждани, работещи в чужбина) вместо само с лична карта.³⁶ Това решение е използвано най-вече от ПДП, която призовава всички албанци – македонски граждани извън Македония да се върнат и да участват в изборите.

Над 50 000 албанци от различни краища и страни (най-вече от Косово) се стичат в Македония – по въздух, с железници и автобуси. Непосредствено преди изборите летищата в Скопие и Охрид стават най-натоварените в Европа. На всеки 3 минути там каца чартърен самолет с албанци. Поради претоварване на графика някои самолети са отклонени и кацат в Прищина, откъдето пътниците им с автобуси са извозени до Македония. Сред тях има и такива, които са търсени от властите (заради отклоняване от военна служба, извършване на криминални, стопански, политически и др. престъпления), но в името на “албанската кауза” решили да се завърнат и да отслужат военната си служба или дори да бъдат привлечени под съдебна отговорност – само и само да участват в изборите като подкрепят кандидатите на ПДП.

Често срещано явление става гласуването с паспорти, а след това и с лична карта, т.е. едно лице гласува 2 и повече пъти. В някои места се допуска една лице да гласува от името на други (стари, немощни хора, близки роднини), които са неграмотни. В Кичево вместо в изборния пункт гласуването става в албанско кафене, на стената на което е окачен портрет на лидера на косовските дисиденти Ибрахим Ругова, а под него лозунг „Косово –република”.³⁷

Непосредствено след изборите из Западна Македония се надига вълна от протести от страна на македонските национално-политически партии и коалиции. Провеждат се масови демонстрации и т.нар. митинги на истината в Скопие, Струга, Охрид, Куманово, Гостивар и др., организирани от партиите, влизащи във Фронта за македонско национално единство (ФНМЕ). На тях е изразено недоволство от нарушаването на изборния закон, от лишаването на множество македонци в чужбина от правото на глас, от прекомерното толериране на албанците, които все по-успешно “косовизират” западните части на страната и по-големите градове.

В отговор на тези протести лидерът на ПДП Невзат Халили изтъква, че “става дума за нецивилизовано поведение на отделни лица, защото няма правено нищо противозаконно. Те (т.е. партиите от ФНМЕ и техните привърженици) не могат да приемат истината и искат изкуствено да предизвикат недоволство сред народа. С това на практика те искат да извършат партиен преврат, за да завземат властта, защото са преценили, че по редовен начин нямат никакви шансове да се доберат до нея.”

Н. Халили отхвърля твърденията за извършване на нарушения и отклонения от изборния закон в много избирателни пунктове из Западна Македония. Според него “вярното е, че на някои места имаше известни трудности при гласуването, но да се казва, че само албанците са създавали проблеми, не е нищо друго, освен да се гледа на нещата с едно око.”

Според албанския лидер в проведените “митинги на истината” и други протестни демонстрации са “намесени и външни сили извън Македония”, че си личи “ръката на диригентите от Белград”. Според него са замесени “носители на известната великосръбска политика” като сръбската националистическа организация “Божур”, която стояла зад проведения по същото време протестен митинг в Скопие.

Както е видно, сред основните проблеми, които определят параметрите на политическата обстановка в Македония – етнизирането и политизирането на албанския фактор, състоянието и перспективите на Югославия и мястото на Македония, катастрофалното икономическо и социално положение в републиката, на преден план безусловно се налага проблемът за косовизацията на Западна Македония, за албанския синдром, който застрашава съществуването на македонската държавност.³⁸

Оформят се три групи становища по този проблем. Първото е на ВМРО-ДПМНЕ и другите партии от ФНМЕ, според които албанците в Македония са със статут на признато национално малцинство и следва да имат само такива права, каквито им се полагат като малцинство. Това предполага да се преразгледа гражданството на всеки, който живее в македонската държава, т.е. че не всеки, който живее в нея, автоматично ще получи нейно гражданство. Така голяма част от албанците, преселили се по различно време и от различни места – Косово, Сърбия, Черна гора, Санджак и др., могат да бъдат лишени от такова гражданство, което ще даде основания да бъдат върнати по местата, откъдето са дошли.

Второто схващане се отстоява от СКМ-ПДП и се изразява в това, че с албанците в Македония следва да се води диалог по всички въпроси, с изключение на онези, които се отнасят до суверенитета и целостта на македонската държава. По тях не може да се водят преговори и пазарлъци с никого. В изпълнение на тази ориентация П. Гошев, председател на СКМ-ПДП, на няколко пъти се среща с лидера на ПДП, с който разговаря по въпроси на изборите, за установяване на своеобразен политически “феърплей” между двете партии в хода на изборите и в периода след тях.

Третото становище е изразявано от ПДП, която отстоява мнението, че Македония е държава на всички нейни граждани, които живеят в нея, и те следва да са равноправни във всичко, а не както е записано в конституцията, че тя е “държава на македонската нация и на представители на албанци, турци, власи, които живеят в нея като национални малцинства”. Това трябва да бъде отразено в бъдещите органи на изпълнителната и местната власт в Македония и кодифицирано по съответен начин, ако се желае мирно и хармонично развитие и просперитет.³⁹ В противен случай междунационалните отношения ще се изострят, ще припламват конфликти, за които вината няма да е у албанското население и неговите политически представители.

Позициите на ПДП в това отношение след първия кръг на изборите се “втвърдяват”. Продължава линията на бойкотиране на учебни занятия от албански ученици в Тетовско (с. Шипковица),⁴⁰ осуетява се ходенето на македонски деца на училище от албански хулигани, извършват се физически нападения срещу тях (с. Саракиново –Тетовско).⁴¹ Стига се до убийството на Екрем Елези – един от активистите на социалистическата партия в Гостивар, от албански националисти, затова, че се противопоставял на демагогската агитация на ПДП и бил против линията за “косовизация на Македония”.⁴²

След няколкодневно забавяне републиканската изборна комисия публикува изборните резултати от първия кръг. В тях са избрани само 11 депутати за бъдещия парламент или 9,16%. Те се разпределят така: 4 представители на ПДП и НДП (двете албански партии), 2 – на ПДП, 3 – на СКМ-ПДП, и по 1 от СПМ и СРСМ.⁴³

За разлика от първия кръг, във втория изборите протичат нормално, при по-спокойна атмосфера, за което говори рязко намаления брой на подадени контестации или сигнали за нарушения на изборната процедура. След като обаче стават ясни предварителните резултати, само една партия – албанската ПДП, обявява изборите от втория кръг за недемократични. В неин протест до републиканската изборна комисия се говори за наличие на “натиск, закани и отрицателни прояви по време на гласуването”, сред които се споменават присъствие на органи на реда край избирателните бюра, неразрешаване на други лица да гласуват от името на неграмотните и др.⁴⁴

На пресконференция Сами Ибрахими – заместник-председател на ПДП, подчертава, че за албанците в Македония първият кръг бил проведен много по-демократично. В редица избирателни райони – Струга, Скопие, Куманово, Тетово, били налице отклонения и нарушения в ущърб на албанското население. Поради това ПДП счита втория кръг за недемократично проведен, а резултатите от него – недействителни. Изтъква се също, че албанците в Македония са “равноправен народ”, а не малцинство и че бъдещето на демокрацията в тази република трябва да се решава от всички народи в нея въз основа на принципите на равноправието и народния суверенитет. В резултат на втория кръг албанските партии в Македония значително увеличават своето представителство в македонското Собрание – техните депутати стават 18. С това обаче не се изчерпва нито изборният потенциал на албанските партии, нито политическата им активност и тежест. На третия кръг от парламентарните избори се стига до коалиране между двете албански партии, при което те съумява да преодолеят своите различия и да внесат допълнителна етническа мобилизация при вота, с което коалицията спечелва нови 7 депутатски места, а албанците в парламента стават 25, което ги прави трета политическа сила в него. Победилата ВМРО-ДПМНЕ има 37 депутати, а доскорошните комунисти от СКМ-ППД – 31.

След изборите ПДП се превръща в значим политически фактор, като ролята й се оценява противоречиво. От една страна нейното участие в парламента свидетелства за неговата широта и демократичност (тъй като в него приблизително пропорционално е представено цялото население в Македония), а благодарение на албанските депутати нито една друга политическа сила няма да бъде в състояние сама “да притежава контролния пакет от акции” в парламента. От друга страна обаче се изтъква, че значителният брой албански депутати повишава нестабилността на парламента, чиято дейност би била блокирана при избора на изпълнителната власт.⁴⁵ Това става реалност при последвалите процеси в Македония, когато след изборите ВМРО-ДПМНЕ не успява да формира правителство. Това прави “странната коалиция” между СКМ-ППД и двете албански партии ПДП и НРП.

През следващите години поведението на албанските политически фактори сред албанците в Македония продължава да има иредентистки характер. Наред с легалните политически партии започват да се формират и нелегални формации, които прибягват към други методи и средства на действие. В Тетово през 1992 г. е формирана нелегалната организация “Асамблея за политическа и териториална автономия на албанците в Македония”, която разгръща активна политическа и пропагандна дейност. По нейна инициатива започва кампания за провеждане на сепаративен референдум за албанците в Македония, на който те да изразят своето отношение по статута си в републиката и за обявяване на албанска автономия. Албанците в Македония отказват да участват в проведения референдум относно бъдещето на републиката, не взимат участие в провежданото по това време преброяване на населението като обявяват, че ще проведат свое собствено преброяване.⁴⁶

По същество е продължена тактиката на бойкот, войнстващ национализъм, провокации и тясна координация с Косовската Алтернатива. Малко по-късно, през 1993 г., в Македония се прокарва инициативата за създаване на т.нар. Автономна република Илирида, която да има териториално-политически измерения и да се ползва с права като тези, с които разполага Автономна област Косово във федеративна Югославия според Конституцията от 1974 г.⁴⁷

Като следваща задача се формулира създаването на Албански университет, който да бъде разположен в Тетово – от една страна с него да се затвърди положението и статутът на албанците в Македония, а от друга страна той да отговори на нарасналите потребности от подготовката на кадри с висше образование след затварянето на Прищинския университет в Косово. Сагата с университета в Тетово продължава до края на 90-те години, преминава през серия откривания от страна на албанците и закриването му от властите. Минава се и през намеса на международните фактори и в крайна сметка се стига до откриване на частен университет в Тетово под егидата на ЕС (т. нар. Щулов университет).

С течение на времето и в зависимост от развитието на ситуацията в Косово лидерите на албанските партии в Македония претърпяват сложна метаморфоза в развитието, поведението и позициите си. Те се разрояват и към средата на 90-те години са повече от 10, но в Македония, за разлика от Косово, не се стига до създаване на общоалбанска коалиционна етнополитическа формация от типа на ДСК на И. Ругова.⁴⁸ И това също не е случайно. Албанските партии в Македония се ориентират към сложно взаимодействие – както помежду си, така и с македонските политически субекти.

След всички избори до края на 90-те години една от водещите албански политически партии започва преговори с победилата македонска партия, намира допирни точки в политическите платформи, формулира набор от определени искания и влиза в управляваща коалиция с македонска партия. Другата остава в опозиция – получава се ситуация, при която албанците едновременно са управляващи и в коалиция, представени са в парламента и в органите на държавната власт, но има и политически формации, които остават извън политическата система, действат полулегално, разработват искания и цели, които продължават радикалистичната и иредентистка линия на поведение на албанския политически фактор в Македония.

Особено сложно се развиват междуетническите взаимоотношения, при които се преминава през сложна траектория. В началото албанските политически формации се ориентират към откровено националистическа еуфория, при което албанците в Македония излизат от десетилетната летаргия, организират се етнополитически, установяват тесни и разнообразни връзки, контакти и координация със своите събратя в Косово, формулират определени иредентистки искания и линия на поведение, които поставят в ултимативна форма.

Впоследствие на базата на преговорите, на частични отстъпки и компромиси се стига до постепенно и поетапно интегриране на албанците в македонската обществено-политическа система. Стига се до взаимното адаптиране и отлагане на наболяващите проблеми, което удовлетворява и eдните, и другите партньори.⁴⁹

След началото на 90-те години в поведението и действията на албанските политически субекти в Македония все по-нарастваща роля започва да играе нов фактор – нацията държава Албания.⁵⁰ След провъзгласяването на независимостта и суверенитета на Македония и след известно колебание Албания признава новопоявилия се съсед до своята източна граница, като двете страни заявяват, че ще изграждат своите взаимоотношения на базата на взаимното уважение, ненамесата във вътрешните работи, добросъседството.⁵¹

Още от самото начало обаче Албания се стреми да установи преки контакти с албанските политически субекти в Македония, да ги съветва и направлява – особено по проблеми, които касаят международните измерения на албанската кауза.⁵² В редица случаи тези стремежи преминават нормалните взаимоотношения, изявяват се в опити за патернализъм и покровителство, в отправяне на преки указания, като Албания се стреми да бъде равнопоставена в отношенията с македонските албанци на тези с косовските политически формации. В това отношение се откроява тенденцията, при която албанският политически елит отчита реалностите. Десетилетното съвместно съжителство на албанците от Косово и Македония във федеративна Югославия прави връзките и взаимодействието между тях много по-близки и ефикасни, целите и задачите им са много сходни. Поради това към края на 90-те години от албанска страна все по-често се търси взаимодействие и контакти едновременно с македонските и с косовските политически формации с оглед на постигането на общоалбанските цели при диференциран подход и линия на поведение за Косово и Македония.⁵³