Европейска комисия [Единственият автентичен текст е този на произнесената реч] Жозе Мануел Дурао Барозу

Председател на Европейската комисия

„Nós estamos na Europa e é na Europa que nós nos salvamos ou nos perdemos todos.“¹

Eduardo Lourenço

Първо, позволете ми сърдечно да Ви благодаря за поканата да присъствам тук в тази прекрасна германска и европейска институция — Университета „Хумболт“. Изпитвам силни емоции от това, че се намирам в университета на Хегел, на Макс Планк, на Алберт Айнщайн. Благодаря Ви и за това, че ми дадохте възможността да изнеса тази лекция за Европа в „Хумболт“. Не съм го правил преди, тъй като считах, че е подходящо да го направя като реч завещание в края на десетте години опит, придобит в Европейската комисия. А също и тъй като ми казаха, че студентите в този университет са свикнали да слушат лекции с продължителност час и половина. Ще се опитам да направя речта си малко по-кратка. Вярвам обаче, че това е моментът и това е институцията, където мога да очертая, съвсем директно, своя опит, а също и предложенията си за бъдещето на Европа.

Дами и господа,

Участвах активно в процеса на европейска интеграция през последните 30 години. Не само през последното десетилетие като председател на Европейската комисия, но и като министър на външните работи и министър-председател на моята държава Португалия. Считам за свой дълг, преди да напусна длъжността председател на Европейската комисия, да споделя своя опит и мисли за начина, по който можем да надградим вече постигнатото и да вървим напред в бъдеще.

Чувствам тази отговорност — не само отговорността: тази страст, защото у мен наистина има страст за Европа. И мисля, че настоящият момент е моментът за размисъл и моментът, в който трябва да се реши какво ще бъде бъдещето на нашия континент.

Промените от последните десет години, както положителните, така и отрицателните, се оказаха наистина впечатляващи.

Последното десетилетие на европейската интеграция бе белязано от исторически постижения, започнали с разширяването от 2004 г. до момента с държави от Централна и Източна Европа, както и с други държави от Средиземноморието. То обаче бе белязано и от единствени по рода си кризи. Първо, кризата, породена от невъзможността да бъде ратифициран Договорът за създаване на Конституция на Европа, която започна през 2005 г. и която бе преодоляна едва с влизането в сила на Договора от Лисабон през 2009 г. А от 2008 г. до момента — финансовият срив, който се превърна в опустошителна вихрушка едновременно от криза на държавния дълг, икономическа криза и социална криза. Той беше изключително стресово изпитание за здравината на Европейския съюз и по-конкретно за единната валута — еврото. Освен това за преодоляването му бяха необходими извънредни мерки, включително създаването на изцяло нови инструменти.

Освен това сега сме изправени пред нови предизвикателства вследствие на последните промени в Украйна и Русия — вероятно най-голямото предизвикателство за сигурността и мира в Европа след падането на Желязната завеса и Берлинската стена.

Извлечените през последното десетилетие поуки ще дадат недвусмислена насоченост на дискусиите за бъдещето на Европейския съюз и това е причината, поради която бих искал да ги насърча с размислите, които следват.

Наричам ги размисли за настоящето и за бъдещето на Европейския съюз, тъй като съм убеден, че Европейският съюз трябва да продължи да се развива и че това развитие трябва да бъде органично, а не внезапно.

Реформа, не революция.

Развитие, не контрареволюция.

Дами и господа,

Историята не се движи в права линия, гладко и постоянно. Пътищата ѝ са пълни със завои и препятствия. И от време на време неочаквано ускорява ход. Понастоящем живеем във време на все по-бързи промени и както в Европа, така и в международен план държавите и другите участници се справят трудно с тях.

От самото начало европейската интеграция винаги беше начин за справяне с такива промени, начин да се помогне на държавите да се приспособят към историческите предизвикателства, които надхвърлят възможностите на всяка отделна държава.

За пореден път събитията, които настъпиха през последното десетилетие, са доказателство за изключителната приспособимост и гъвкавост на институциите на Европейския съюз. Човек би могъл да ги нарече „пластични“: те се приспособяват по вид и форма, без да променят същността си.

В какво тогава се изразява същността, същината на европейския проект?

През първия си етап — бихме могли да го наречем „Европа 1.0“, замислен след Втората световна война, европейският проект имаше за цел защитата на мира и просперитета в свободната част на Европа посредством икономическа интеграция и въз основа на френско-германското помирение.

Преосмислен след падането на Желязната завеса и на Берлинската стена, проектът „Европа 2.0“ — бихме могли да го наречем така — бе съсредоточен върху увеличаването на ползите от отворените пазари и отвореното общество за една разширена и обединена Европа.

С последиците от финансовата и икономическа криза и появата на многополюсния свят на глобализацията започна третият етап на европейската интеграция. Дойде вече моментът да актуализираме това, което наричаме „Европа 3.0“.

Всяка стъпка в този процес доведе до Европейски съюз, който е по-интерактивен, по-сложен, и имаше по-дълбоко отражение, поради това че предизвикателствата бяха по-големи, по-трудни за осъзнаване и се нуждаеха от по-сложни форми на сътрудничество.

Сега третият етап е свързан предимно — или следва да бъде свързан предимно— с мощта и влиянието, които са необходими за опазването на мира и просперитета в Европа в условията на глобализация. Икономическата и финансова криза показа по-конкретно, че подобряването на управлението на еврозоната бе абсолютно наложително за осигуряване на дългосрочна устойчивост на единната валута. Може да се окаже наложително предприемането на допълнителни институционални мерки от по-политическо естество. Предизвикателството се състои разбира се в това как те да бъдат осъществени по начин, който не накърнява интегритета на вътрешния пазар и на Съюза като цяло. „Многоскоростното“ засилено сътрудничество в Европа може да се превърне в необходимост. Винаги обаче е било избягвано и трябва да бъде избягвано на всяка цена създаването на една Европа, състояща се от няколко класи. Поради това: гъвкавост, да; стратифициране, не.

Преди да навлезем в по-големи подробности по тези институционални предизвикателства, и по-конкретно по въпроса за мощта и влиянието на Европа по света, нека не забравяме, че основните цели от създаването на Европейските общности — мирът и просперитетът, продължават да са от съществено значение за нас днес. Последните промени потвърждават това.

Мирът и стабилността — тъй като съвсем реалните заплахи за икономическите основи на Европа подрониха самочувствието ни и доведоха до почти сюрреалистична и самореализираща се паника, застрашаваща самата тъкан на европейското единство. Потенциалният срив на еврото бе възприет като началото на срива на Европа. Ако той се беше реализирал, несъмнено щеше да раздели Европа отново на първокласни и второкласни икономики, а оттам и общества. И със сигурност щеше да сложи край на визията за континент, в който всички са равни, обединени в един все по-сплотен съюз.

Действително се появиха търкания между Севера и Юга, между богати и бедни, между държави длъжници и държави кредитори, между центъра и периферията. Ние обаче не им позволихме да разпокъсат Европа. Напротив, в най-новата си история повече от всякога сме на път да задълбочим икономическия и паричния съюз, като същевременно съблюдаваме изцяло принципите, които запазват интегритета на Европейския съюз като цяло. Компетентностите и правомощията на институциите на Европейския съюз — от Европейската комисия до Европейската централна банка, бяха засилени. Някои от тези компетентности бяха немислими преди няколко години, преди кризата. Европейското равнище само стана още по-релевантно. Що се отнася до икономическата същност, тя претърпя най-голямото институционално преобразуване след създаването на еврото.

Тези, които заявиха, че аргументите за мира за европейската интеграция са минало, трябва само да погледнат Украйна. Мирът никога не е даденост и нещо абсолютно сигурно. Мирът трябва да бъде печелен отново и отново чрез поколенията, чрез европейското единство, чрез единните действия на европейско равнище в региона и в международен аспект. Идеята за мир е по-привлекателна от всякога за европейската интеграция.

Просперитетът, благодарение на който Европейският съюз стана толкова привлекателен от началото на европейската интеграция, също бе поставен под въпрос по време на финансовата и икономическа криза. Това бе криза на моделите за растеж, която разкри опитите за надуване на икономическия ръст посредством финансова „алхимия“ и за поддържане на растежа посредством публичен или частен дълг, както бе опитано съответно в икономиката на САЩ и европейската икономика.

Сега отново се справяме по трудния начин — чрез иновации и структурни реформи за глобална конкурентоспособност. Най-тежко пострадалите държави се справят впечатляващо. Ирландия, Испания и Португалия постигат забележим напредък. Само тази седмица моята държава, Португалия, обяви, че ще се оттегли от програмата, без да иска допълнителна помощ от Европейския съюз. Въпреки всички трудности Гърция и Кипър също се движат в правилната посока. Противно на много предвиждания, не само че нито една държава на напусна еврозоната, но и Латвия, след като положи впечатляващи усилия, успя да се присъедини към еврозоната. Европейските държави прилагат наученото от кризата, що се отнася до дълга и до макроикономическите дисбаланси. Икономиките са в процес на реформи, дори и някои, включително по-големите, да трябва да ускорят постигането на резултати. Тези усилия не са вече индивидуални, а са все повече в синхрон с политиките и ефектите, наблюдавани през границите.

Европа се нуждае от такова утвърждаване чрез резултати и тези резултати могат да дойдат само благодарение на поставянето на постоянен акцент върху иновациите и реформите: реформи на икономическите ни структури, на публичните администрации, на пазарите на труда, на вътрешния пазар, на енергийните политики и на политиките в областта на климата и т.н. Постигането на тези резултати е част от необходимата ни общностна принадлежност.

Разбира се някои от тези приспособявания бяха изключително болезнени. В някои от нашите държави станахме свидетели на социални извънредни ситуации. Важно е също обаче да се отбележи, че със или без еврото, със или без Европейския съюз тези приспособявания бяха наложителни. Както и че нито еврото, нито Европейският съюз бяха причината за изпитаните трудности. Всъщност Европа не беше причината за проблема, Европа е част от решението.

Европейската социална пазарна икономика се основава на единствен по рода си социален модел. При все че съществуват различия в отделните държави, нашата социална държава ни отличава от всички други големи икономики и общества — от развитите до бързо развиващите се икономики. Тя е ценна за нашите граждани. Модел, който съдържа техните ценности — единственото по рода си съчетание от отговорност за себе си и солидарност към обществото и за всички поколения. Модел, който изпълнява целите, които те са си поставили — като сигурността в напреднала възраст и при трудни обстоятелства. Само чрез сътрудничество и приспособяване ще опазим нашата социална пазарна икономика.

Връщайки се сега на основния въпрос, свързан с това, което нарекохме третия етап на европейската интеграция — въпросът за влиянието и мощта, трябва да признаем, че за да опазим мира и просперитета в Европа, ни е необходим Европейски съюз, който има много по-голямо желание да показва тази мощ и това влияние по света. По време на кризата доверието в глобалното влияние на Европа бе сериозно накърнено в международен план. Глобалната привлекателност на европейския икономически модел временно намаля. При това ценностите и авторитетът ни като участник на световната сцена бяха поставени под въпрос. Дойде моментът да отвърнем на удара и да си възстановим ролята и влиянието. Предизвикателството, което представлява глобализацията, далеч надхвърля границите на икономиката. Дипломатическият ни подход се нуждае от преосмисляне. Способностите ни за защита трябва да бъдат обединени. Ценностите ни трябва да бъдат подкрепяни повече от всякога.

Световната система също се приспособява, създавайки нов световен ред. Ако не допринесем за извършването на тази промяна, ще пропуснем ползите, които бъдещето може да ни донесе. И в този случай промените, свързани с Украйна, показват, че трябва да сме бдителни, както и колко важно е да сме единни. Ако Европа не стане по-съгласувана и готова да покаже своята мощ и влияние, ще рискува да загуби смисъла си.

Това налага да направим вътрешното състояние на Европейския съюз по-стабилно.

Трябва да преодолеем няколко несъответствия. Налице е несъответствие в управлението, тъй като държавите членки самостоятелно вече не могат да осигурят на гражданите това, от което те се нуждаят, докато европейските институции все още не разполагат с част от инструментите, с които да постигнат това. Налице е и несъответствие в легитимността, тъй като според гражданите решенията се вземат на равнище, което е прекалено далече от тях. Налице е също несъответствие в очакванията, тъй като хората очакват повече, отколкото политическата система може да осигури. Държавите членки не се договарят автоматично за начините за преодоляване на тези несъответствия на европейско равнище, поради което е очевидна нуждата от дефиниране на общностната принадлежност, която искаме и от която зависи ролята ни по света.

Стабилността ще бъде осигурена само чрез новооткрито равновесие на по-високо равнище на общностна принадлежност.

Дами и господа,

Никой обаче не е казал, че приспособяването е лесно — дори и несъмнено да е необходимо.

Дълбоката промяна е особено трудна за европейските държави, които, поради това че са демокрации, трябва да мислят не само за това какво трябва да направят, но и за начина, по който да го направят. Съобразяването с новите реалности не е достатъчно. Трябва да приемем тези реалности с убеждение и да успокоим хората, че носят ползи за всички. Спомням си как слушах министър-председатели на срещи на Европейския съвет, които казваха: „Знаем какво трябва да направим. Проблемът е, че ако го направим, ще изгубим на следващите избори.“

Това не е оправдание да не направим необходимото, да не се нагърбим с тежката задача да убедим хората. „Rendre possible ce qui est nécessaire“ — да направим необходимото възможно — това е условието, за да имаме отговорно управление.

Това не е изпитание само за Европейския съюз. Правителствата по цял свят по различни начини са изправени пред сходни предизвикателства. Демокрацията за пореден път се оказва най-добрият, най-стабилният начин за справяне с тях. И пак едновременно с това демокрацията, повече от всяка друга система, изисква държавнически качества и смело лидерство.

Силното желание за провеждане на по-ранните етапи на европейската интеграция, противно на нечии схващания, винаги се е зараждало отдолу нагоре, както и отгоре надолу.

Така беше с движенията за съпротива, профсъюзите и предприемачите, които се обединиха след ужасите на войната. Така беше с младите германци и французи, които нямаха търпение да прекосят мислените и реалните граници през 50-те години на 20-ти век. Така беше с гърците, португалците и испанците, които през 70-те години се освободиха от диктаторските режими, за да се почувстват част от Европа, и които видяха, че режимите, при които живеят, не са в състояние и не желаят да се приспособят, докато светът се развиваше без тях. Така беше с гражданите на Централна и Източна Европа — от Solidarność в Полша до Нежната революция в Прага, от движенията за независимост в балтийските държави до унгарците, които първи отместиха Желязната завеса, през 80-те и 90-те години на 20-ти век. За тях възстановяването на демокрацията бе до голяма степен равностойно на това да са част от Европейския съюз. Моето поколение почувства това в Португалия, а по-късно същото бе почувствано от поколенията в централните и източните части на Европа. Те знаеха, че по думите на Вацлав Хавел, „Европа е родината на нашите отечества“.

През 1951 г. в Лондон Конрад Аденауер описа начина, по който това широко разбиране на актуалните въпроси направи Германия толкова твърд участник в началните етапи на европейската интеграция. „Движи ни не само страхът от болшевизма,“ каза той, „но също и съзнанието…, че проблемите на нашето време, а именно да опазим мира и да защитим свободата, могат да бъдат решени само в рамките на тази по-голяма общност. Това убеждение се споделя от широките маси в германското общество… В тази връзка бих искал да изтъкна, че на 26 юли 1950 г. германският Бундестаг се обяви единодушно в подкрепа на създаването на Европейската федерация.“

Днес такава политическа и обществена подкрепа на широка основа е не по-малко жизненоважна от всякога. Движението напред е невъзможно при липса на движеща сила. Не можем и не бива да насилваме общественото мнение. Но можем да се опитаме да постигнем нужния ни консенсус. Тук се намесва въпросът за политическото лидерство. Лидерството е свързано с поемането на отговорност. Лидерството не е свързано със следването на популярни или популистки тенденции. Тъй като Европейският съюз не е това, което беше. Повече от всякога той се превърна в демократична система на управление, по-конкретно благодарение на Договора от Лисабон — система, чието отражение върху живота на хората е много по-голямо, отколкото преди. Ние изграждаме много по-сплотения съюз, който преди бе само визия.

Поради това обикновените бюрократични, технократични и дипломатически дискусии вече не са достатъчни. Дори срещите на върха достигнаха пределите на своите възможности. Нужни са ни нови дебати, нов диалог, който да постигне повече — истинско чувство за притежание на европейския проект както на национално, така и на транснационално равнище.

В това именно се състои същината на въпроса: политиката и формата на управление могат да дават резултати само ако е налице консенсус по договорената общностна принадлежност и по начина, по който да я постигнем.

Уникалният и незавършен характер на европейския проект е отразен в поредица от дискусии по договори, проведени след Договора от Маастрихт, които бяха централна тема на дебатите. Оттогава финансовата и икономическа криза повдигна отново редица въпроси, свързани с Договорите. Въпросът за конституция на Европа не е изоставен.

Според мен той дори не може да получи окончателен отговор — при всички случаи не сега.

Поддръжниците на ултра-интеграционната парадигма не могат да пренебрегнат факта, че по-голямата част от хората не искат европейското единство да бъде за сметка на националната държава. Тези, които поддържат чисто националната или междуправителствената гледна точка, не могат да пренебрегнат факта, че националните държави вече не са в състояние самостоятелно да предложат на гражданите си това, което те очакват. Опитите за определяне на концептуална крайна точка за европейската интеграция, по един или друг начин, са безсмислени.

Разумната линия на поведение е друга. На всеки етап европейската интеграция се основаваше на ясна цел, на ясна представа за това, че Европа е необходима. Начините за постигане на това — Договорите и институциите, винаги са следвали политическата воля.

Затова сега, преди да обсъдим техническите подробности на поредния договор, трябва да отговорим на следния въпрос: какъв вид общностна принадлежност признаваме за необходима, наложителна и неизбежна между столиците и Брюксел? Кои са нещата, които признаваме, че трябва да решим заедно, независимо от всичко? Коя е общоприетата, трайна, обща цел на нашия Съюз? До каква степен обединяваме своите съдби, необратимо и безрезервно? Накратко: каква е визията ни?

Кризата предупреди за настъпването на края на ерата на „имплицитния консенсус“ — почти интуитивния характер на европейската интеграция. Консенсусът трябва вече да бъде експлицитен. Сега е моментът за провеждането на политически и обществени дебати за това каква общностна принадлежност искаме в ЕС. За това докъде и колко дълбоко искаме да стигне интеграцията. За това кой в какво иска да участва. И с каква цел.

Дами и господа,

Позволете ми да очертая политическото управление, принципите и областите на политиката, които вярвам, че трябва да поставим в центъра на усилията си за постигане на такъв консенсус.

През април 1978 г. Рой Дженкинс, председателят на Европейската Комисия, се оказа в положение, в което се оказах самият аз десетилетия по-късно.

„Икономиката на Общността,“ каза той, „включва работни места и промишлени сектори в упадък, парична стабилност, регионална политика, избори в областта на енергетиката, като всички тези неща се отнасят до политиката, а не до бюрокрацията.“

И въпреки че изглеждаше, че казва очевидни неща, той направи интересно заключение: „Въпреки че има хора, които смятат обратното, институциите на Общността бяха създадени много внимателно и действително бяха адаптирани с течение на времето, за да бъде възможно взаимодействието между спора и неговото разрешаване на техническо и политическо равнище. Те не са съвършени…, но рамката за решение съществува.“

Изкушението често беше (и продължава да бъде) дискусиите да се водят около „рамката за решение“ преди това, което Рой Дженкинс нарече „политиката“.

Прекалено често европейските дебати по политиките се водят само от институционална или конституционна гледна точка. Прекаленото фиксиране върху формата на управление отклони вниманието от политиките и от политическото управление, от които те се нуждаеха. Вместо да вземаме решения, обсъждаме начина за вземане на решения и кой да ги взема.

Днес предупреждавам това да не се прави, също както Дженкинс преди четири десетилетия.

Предизвикателствата, които ни предстоят през този трети етап на европейската интеграция, трябва да бъдат разгледани от гледна точка, първо, на нужното политическо управление, второ, на нужните политики и, трето, на нужната форма на управление за постигането на първите два елемента. В този ред.

Ето защо дебатите относно бъдещето на Европа трябва да бъдат преди всичко дебати относно политическото управление и политиките, а не относно институциите и Договорите. Трябва да бъдат дебати относно това, което искаме да постигнем заедно, и причината за това желание. Без консенсус по този въпрос можем да обсъждаме безкрайно клаузите за субсидиарността и неучастието, без да убедим или удовлетворим когото и да било. Трябва да решим, самостоятелно и съвместно, какво искаме да постигнем заедно, както и какво не ни е нужно или не искаме да постигнем заедно.

Рамката за вземане на решения в Европейския съюз се промени много през годините, не само от времето на Дженкинс, но и по мое време. Ако съпоставите това, което бяхме постигнали преди двадесет години, с това, което сме постигнали днес, ще видите, че промяната е впечатляваща.

При това нямам предвид само постигнатото от гледна точка на компетентностите, а предимно от гледна точка на начините за извършване на процеса на вземане на решения и неговата динамика. Имах привилегията да участвам в съвещанията на Съвета от 1987 г. нататък и в тези на Европейския съвет от 1992 до 1995 г. И мога да потвърдя, че тези разлики са много съществени. В някои случаи самата култура на институциите претърпя основни промени.

В началото на 90-те години на 20-ти век централният елемент на Европейската общност беше Съветът. Да, правото на инициатива принадлежеше на Комисията, но повечето правомощия за вземане на решения бяха у държавите членки. Оттогава нашата система и процес са се променили в много голяма степен.

Преди всичко чрез увеличаване на правомощията на Европейския парламент от консултативно събрание до незаменим съзаконодател. Въпреки че самият Парламент все още често се колебае между своята „роля на трибуна“, противопоставена на неговата „роля при вземането на решения“. Изкушението да се поставят искания, без да се отчита доколко е възможно тяхното изпълнение — а именно подценяването на политическите условия за някои решения, не е изцяло преодоляно от всички участници в Европейския парламент. Видяхме, че някои предпочитат функцията на протеста или дори да са против институцията, отколкото роля, която съответства в по-голяма степен на необходимостта от постигането на прагматични резултати с другите институции. Това вероятно се дължи и на факта, че Парламентът няма свое право на инициатива. Трябва обаче да признаем, че като цяло приносът на Парламента е конструктивен. В крайна сметка през последното десетилетие Парламентът играеше за големи залози, но все пак следваше правилата на играта — от приемането на бюджета на Европейския съюз до създаването на банковия съюз.

Отношенията между държавите членки също са много различни поради различната динамика между 28 държави сега в сравнение с 12 държави през 1992 или 1994 г. например. Противно на мита за Брюксел, тук не става въпрос за размер и за мощ. Става въпрос за визия и за програма. Мога да сравня динамиката в Европейския съвет през 1992 или 1994 г., когато държавите членки бяха 12 на брой и когато министрите на чуждите работи участваха в тези заседания, с динамиката днес. Спомням си добре Хелмут Кол, Франсоа Митеран и Фелипе Гонсалес на тези срещи. Затова мога да констатирам разликата между динамиката на тези Европейски съвети и Европейските съвети днес.

Някои правителства участват в срещите със защитна позиция, други — с един въпрос, а трети — без особен интерес. Само няколко лидери идват с всеобхватен поглед и задълбочен подход. Те чувстват известна отговорност за Европа. Но не всички се чувстват отговорни в еднаква степен. Тази отговорност е това, което увеличава стойността на политически процес като ЕС.

Съответно центърът на тежестта в Съвета също много се е изместил. Преди според концепцията на Договора Съветът по общи въпроси се състоеше от министрите на външните работи — като политически връх от страната на Съвета. Това изцяло се прехвърли към Европейския съвет. Европа стана „тема, която се разглежда на най-високо равнище“. Органът, който събира националните лидери, тоест Европейският съвет, добива все по-голямо значение още преди Договорът от Лисабон да го направи по-оперативен и стабилен благодарение на създаването на службата на постоянен председател. Наистина, част от тази динамика се дължи на спецификата на икономическата и финансова криза: необходимостта бързо да се мобилизират финансови средства, с които само държавите членки могат да се разпореждат. Това може да отслабне с времето. Държавните и правителствените ръководители ще трябва да възприемат ролята си не само като национална, но същевременно и като европейска.

Изместването от Съвета към Европейския съвет обаче доведе до известни пропуски в изпълнението. Например първоначалният доброволен характер на многократните искания за провеждане на Европейски съвети или на срещи на върха на държавите от еврозоната за абсолютно всяка промяна в ситуацията, която доведе до поредица от срещи на върха, имаше предимството да оказва натиск върху лидерите да вземат решение. Той обаче превърна в тривиални срещите на върха и задълбочи усещането, че решенията винаги са недостатъчни и че изпълнението винаги идва прекалено късно. Това се дължи на факта, че често по решенията, взети от държавните и правителствените ръководители, невинаги се предприемаха мерки на национално равнище. Натискът беше прекалено голям и липсваше прецизност.

Комисията излиза от всичко това като незаменимото и подсилено централно звено. Правото ѝ на инициатива се запази по време на кризата. А талантът ѝ за инициатива — ако ми позволите да се изразя така — чието начало даде Валтер Халщайн и който бе разработен от Жак Делор, винаги присъстваше и даде началото на концепциите от решаващо значение: от създаването на Европейския механизъм за финансово стабилизиране, на Европейския инструмент за финансова стабилност и по-късно на Европейския механизъм за стабилност, които в крайна сметка се основаваха на предложенията на Комисията, до банковия съюз²; от инициативата за пускане на облигации за проекти до законодателните предложения на Комисията, свързани с реформата на икономическото управление, включително за нов пакт за стабилност и растеж. Комисията винаги е следвала един изцяло европейски подход при упражняването на правото си на инициатива.

Интересен е фактът, че няма по-добро доказателство за неизбежния характер на ролята на Комисията от междуправителствения Договор за фискалния пакт. По време на преговорите по него Комисията бе незаменим източник на експертен опит и на находчива законодателна техника. В крайна сметка дори в този контекст — междуправителствения контекст — Комисията бе тази, която беше готова да направи необходимото, когато трябваше да се обезпечи надеждното изпълнение. Фактът, че за да постигне резултати, Комисията невинаги държи да ѝ бъде приписана цялата заслуга, не трябва да се бърка със залязваща роля. Няма друго място в Съюза, което да обединява хоризонталния поглед — съзнанието за разнообразието от ситуации, в които се намират различните държави членки, с вертикалния поглед — експертния опит в областта на европейските политики.

За да разбере изцяло обаче какво се случи между тогава и сегашния момент, човек трябва също да разгледа контрола от страна на медиите. Той стана по-задълбочен, по-бърз, много по-подробен и критичен. Дотук с благоговението пред срещите на върха и пред лидерите. Успехът се измерва с постигнатите резултати — и много често с незабавните резултати. Ако не издържат медийния разбор, те биват забравени, както се случи няколко пъти пред погледа на обществото по време на кризата. Това също така обяснява до известна степен „затруднения процес“, неравномерния характер на отговора на кризата.

Това е една от причините, поради които изграждането на Европейския съюз се сравнява със скеле. То прилича на нещо, чието строителство и ремонт никога не приключват, но скелето много често закрива „красотата“ на конструкцията, намираща се зад него.

Определено считам, че поради своя характер европейският проект прилича на постоянна „недовършена работа“. Ще бъде по-добре тези, които са обезпокоени от липсата на съгласуваност и симетрия, да се приспособят към архитектурна концепция, която, за да се сдобие с нови функции, трябва да се сдобие с нови форми и модели. В ЕС „l'èsprit de système“ (системният дух) обикновено не дава много добри резултати.

Можем да кажем, че процесът на интеграция издържа изпита на времето и стреса от кризите, тъй като винаги имаше задължение за постигане на резултат, което бе съчетано с реални резултати. Развихме изкуство на управление до степен на зрялост, която ни позволява да постигнем решения въз основа на широк консенсус. Това, което видяхме, и това, което виждаме преди всичко, е, че лидерството има значение.

Защото само лидерството, при което се изгражда консенсус, предпазва от фрагментиране.

Ето защо аз гарантирах, че комисиите под мое председателство поемаха колективна отговорност за решенията си. Председателят на Комисията е гарант за колегиалност, при която се избягва затвореният манталитет и ограничената визия. По принцип ние започнахме с искрени разногласия и истински дебати. Но почти всички решения през тези десет години в крайна сметка вземахме с консенсус. Политическият орган на изпълнителната власт не е умален парламент. В качеството си на изпълнителен орган Комисията трябва да поема отговорността за инициативите, които колективно смята за необходими. Ето защо съгласно Договорите процесът на вземане на решения в Комисията е колегиален, а не индивидуален. Колегум, съставен от 28 членове, може да функционира добре. Преди всичко това е въпрос на истинска общностна култура и ефикасно управление на институцията.

Понеже началото на първия ми мандат с Комисията почти съвпадна с най-голямото разширяване в историята на Европейския съюз през 2004 г., бях съвсем наясно с необходимостта да се избегне фрагментацията на Комисията по географски, идеологически или други причини. Твърдо вярвам, че въпреки че е важно да се признае политическото естество на Комисията, също толкова е важно Комисията да не бъде с пристрастен характер.

Комисията има не само политически, но и административни функции, а също и както ги наричам — „квазиюридически“ функции. Това изисква голяма мъдрост и баланс на равнището на вземането на решения, така че да не се уврежда надеждността на Комисията в различните ѝ роли и да не бъдат застрашени независимостта и професионализмът ѝ.

През последните две десетилетия Европейският съюз постигна в много по-голяма степен политическа и институционална зрялост. Именно тази политическа рамка ни помогна по време на кризата. Трябва обаче да консолидираме това, което имаме днес, ако искаме то да продължи.

Това, което трябва да се обсъжда днес, е начинът, по който консолидираме и напредваме. Защото тези дебати са предпоставка за това, което трябва да постигнем: растеж и заетост чрез по-нататъшното оформяне на вътрешния ни пазар и на общата ни валута, политиките ни в областта на търговията, енергетиката и климата, инфраструктурата, науката и иновациите, индустрията и политиките в областта на цифрова икономика; трябва да постигнем свобода и сигурност чрез общата ни външна политика и политика на сигурност и общата ни политика на правосъдие и вътрешни работи; трябва да постигнем социалното ни благосъстояние чрез съвместните ни усилия в областта на образованието, културата, младежта и справяне с общите предизвикателства на демографската промяна и на системите ни за социална сигурност.

Дами и господа,

Рамката за вземането на решения е налице, но трябва да признаем и редица проблеми в рамките на европейските политики, намаляващи способността ни да я използваме.

Това е истински проблем за европейската демокрация.

Съществува липса на ангажираност в европейската политика, която не биха могли да поправят институционалните корекции сами по себе си.

Когато вземащите решенията по демократичен начин отказват да признаят, защитават и подкрепят общите си решения, легитимността на ЕС винаги ще страда.

Твърде често политическите противоречия се разглеждат като системни недостатъци. Вместо дебатите да се ограничават до предмета на спора — има ли по-добро решение например на въпроса с електрическата крушка или с бутилирането на зехтина — споровете се представят като неизбежния абсурден резултат на недостатъците на системата в „Брюксел“. При това въпреки факта, че и разискванията, и резултатите биха били сходни, дори идентични, ако се проведат на национално равнище. Причина за регламентирането по въпросите на здравето, продуктовите стандарти, правата на работниците, екологичните правила или безопасността на транспорта е не просто „брюкселският централизъм“, а обществените дебати и призивите на гражданите за действия, които да отговорят на техните тревоги. По правило регулаторните инициативи не започват в Брюксел. Те се зараждат от интересите на обществото, на предприятията и работниците с публични дебати и политически процеси. Например идеята за регулиране на електрическите крушки и бутилирането на зехтина бяха национални идеи. Всъщност ние подехме идеята за електрическите крушки, защото признаваме значението на енергийната ефективност, а спряхме инициативата за регулиране на бутилирането на зехтина, защото смятаме, че за това не е нужно европейско решение.

Съществува и асиметрия между националната политическа диалектика и европейската политическа диалектика. На национално равнище съществува логика на противопоставяне между правителство и опозиция, така че за всеки въпрос е има страна, която е „против“, както и страна, която е „за“. В Европа липсва подобна логика и следователно няма страна, която да е „за“ всичко, което прави Европа. Основно от Комисията, създадена по силата на Договорите да бъде пазителка на общия европейски интерес, се очаква винаги да защитава взетите колективно решения. Комисията обаче твърде често е оставяна без ефективна подкрепа в система, при която всички останали могат да си позволят да бъдат малко в правителството и малко в опозиция.

Това означава, че съществува „когнитивен дисонанс“ между политическите процеси на национално и на европейско равнище. Това от своя страна води до появата на почти шизофренично политическо поведение. На европейско равнище националните политици могат да искат много повече, отколкото у дома, без да се налага да поемат отговорност за последващото приемане и прилагане. Многобройни са изкушенията и възможностите за избягване на отговорност. От опит мога да ви кажа, че е нещо обичайно дадена партия да каже едно нещо в столицата си и точно обратното — не просто нещо различно, а точно обратното — в Европейския парламент в Страсбург.

В края на краищата политическата санкция за всички участници — национални или европейски — е все още в националната избирателна динамика. Все още не съществува общоевропейска политическа санкция, отделена от националното равнище и основана на собствените си качества.

В крайна сметка проблемът е следният: Всички държави биха желали да видят Европа като голяма проекция на собствените си стремежи и когато другите не последват инициативите им, са готови да кажат, че „Европа“ има проблем. Много държави членки се надяват или се държат сякаш Европа в крайна сметка ще бъде по-голяма тяхна версия, но това никога няма да стане.

По подобен начин много политици са привързани към своето любимо микро-регулиране, като същевременно осъждат като неоправдано вмешателство тези, които правят същото. Нищо не е причинило на нашия Съюз повече вреда, отколкото тенденцията сред онези, на които липсва убедителност, да обвиняват за неуспеха си недостатъците на Европа вместо собствената си неспособност да спечелят мнозинство за своите идеи. А това на свой ред ни води до тежката дилема, която е в центъра на дискусията за бъдещето на Европа: когато хората не харесват национално решение, те обикновено гласуват против този, който взема решенията. Ако те не харесват европейско решение, те са склонни да се обърнат срещу самата Европа.

Политическият въпрос действително е първият, който трябва да бъде разгледан. Ако някой ми зададе въпроса „какъв в действителност е проблемът“, бих отговорил „It's the politics, stupid!“

В националната държава въпросът за легитимността по принцип е разрешен. Политическите разногласия обикновено не се превръщат в предизвикателство за държавната и политическата система. В Европейския съюз обаче легитимността все още зависи от постигането на конкретни резултати. Това обяснява защо, въпреки че липсата на подкрепа за националните институции или политическите партии като цяло не се превръща в заплаха за националното единство, липсата на подкрепа за институциите на Съюза може да се превърне в заплаха за самата европейска интеграция. В действителност всеки политически проект се нуждае от минимум постоянна подкрепа, било то изразена или имплицитна. Освен общите съмнения или страх на обикновените граждани, що се отнася до начина, по който възприемат повечето институции и елитите в ерата на глобализацията, Европейският съюз е изправен пред специфично предизвикателство: изправени пред все по-силните гласове на евроскептицизма и дори еврофобията, някои основни политически сили са интернализирали популистките аргументи, вместо да им се противопоставят. Бих казал, че политическите сили и дейци от целия политически спектър — от ляво от центъра до дясно от центъра — трябва да се отклонят от отъпкания път. Вместо да оставят дебатите на крайните сили, те трябва да си възвърнат инициативата. Те трябва да пледират за положителна програма за Европа — както на национално равнище, така и на равнището на Съюза.

Никаква промяна на Договора и никакъв институционален строеж не може да замени политическата воля за Европа. Окуражен съм от факта, че тази идея вече си пробива път. Както казва Фридрих Хьолдерлин, „Wo die Gefahr ist, wächst das Rettende auch (Където дебне опасност, растат кълновете на спасението).“

Тези политически „болести“ трябва да бъдат излекувани най-вече за да се засилят легитимността и ефективността на Европа.

За да стане това, се нуждаем от лидерство, активност и ангажираност за проекта на Европейския съюз, разбиран като част от политическата и обществената структура на неговите държави членки. Трябва да осъзнаем, че европейските политики вече не са външни политики. Днес в нашите държави членки европейската политика е вътрешна политика.

Трябва да създадем нови отношения на сътрудничество, „Kooperationsverhältnis“, между Съюза, неговите институции и държавите членки. Под „отношения на сътрудничество“ имам предвид принцип, според който институциите и държавите членки излизат извън рамките на лоялното сътрудничество, които вече са залегнали в Договорите, и по-специално член 4 от ДЕС, и работят по начин, чрез който максимално се увеличава съвместимостта на решенията, взети на различни нива.

Прекалено дълго от институциите на ЕС се очакваше — поне в брюкселския затворен свят — че те ще се опитат да направят повече, отколкото им позволяват Договорите, докато очакванията в държавите членки бяха, че те ще се опитат да ги накарат да направят по-малко. Това незряло поведение трябва да бъде преодоляно.

Имаме нужда от зрял подход на даване на ясни мандати на различните участници и нива на нашия Съюз, от местната и регионалната до националната и европейската сфера. Тези мандати с всичките си разширения и ограничения трябва да се спазват изцяло от всички.

За да преминем от подход на конкуренция към подход на сътрудничество между институциите на Съюза и между европейските институции и държавите членки, се нуждаем от засилена роля на политическите партии на равнището на Съюза, за да се обединят политическите интереси, за да се структурират политическите приоритети и да се гарантира политическа съгласуваност навсякъде.

Ето защо избирателната динамика, породена от номинирането на „Spitzenkandidaten“ (водещи кандидати) на политическите партии за поста на председател на Комисията, може да бъде стъпка в правилната посока.

Като признавам ограниченията на тази инициатива, смятам, че тя може да засили европейския характер на тези избори. Тя е представлява начин за подпомагане на партиите, които желаят постепенно да оформят европейска публична сфера. Странно е — или може би не — че политическите сили, които винаги са критикували липсата на демократична отчетност в Европа, сега отхвърлят тези нови мерки, създадени специално за укрепване на отчетността. Със сигурност националната демокрация е задължително условие за легитимността на Европейския съюз, но би било грешка да задържаме напредъка на европейската демокрация сама по себе си. Тази система наистина все още е в процес на създаване, но опитът да я блокираме само ще бъде в наш ущърб.

Тази динамика трябва да бъде последвана от въвеждане на следизборно разбирателство не само за личности, но и за политически приоритети. Не само в рамките на всяка институция, но и между институциите. По-конкретно това означава споразумение между Парламента, Съвета и Комисията за приоритетите — положителни и отрицателни — на новия парламентарен мандат. Това може да бъде последвано и от ново междуинституционално споразумение за по-добро регулиране, за да се ограничи по този начин прекомерната административна тежест.

В противен случай никога няма да се постигне убедително и неоспоримо споразумение по въпросите, по които Съюзът трябва да окаже по-голяма намеса, и тези, по които той трябва се въздържи.

Дами и господа,

Върху тази основа може да се постигне повече от неизбежните, хирургически адаптации на сегашната правна рамка на Съюза.

Мисля, че в обозримо бъдеще няма да настъпи европейски „Филаделфийски момент“ — създаването на конституция отначало. Начинът на развитие на Съюза ще продължи да бъде „постоянно реформиране“ вместо „постоянна революция“.

За да е успешна тази постоянна реформа и за да може всяка стъпка да бъде в съответствие с цялостната ѝ визия, смятам, че трябва да се спазват някои принципи:

първо, всяко по-нататъшно развитие на Съюза трябва да се основава на действащите Договори и на общностния метод, тъй като излизането извън тази рамка би довело до фрагментиране, припокриване на структури и в крайна сметка до непоследователност и недостатъчни резултати.

Второ, всяко надграждане трябва да бъде предхождано от изчистване на съществуващите усложнения и противоречия в Договорите и между Договорите и другите инструменти. Важно е междуправителствените инструменти, като Европейския механизъм за стабилност и Договора за фискалния пакт, да се интегрират в Договорите възможно най-скоро.

Трето, всички нови междуправителствени решения трябва да се разглеждат само по изключение и като преходна мярка, за да се избегнат проблемите с отчетността и съгласуваността.

Четвърто, Съюзът трябва винаги да си поставя за цел да развива във възможно най-голяма степен като цяло, с всичките понастоящем 28 държави членки. Когато е неизбежна по-задълбочената интеграция в други формирования, а именно между сегашните и бъдещите членове на единната валута, тя трябва да остане отворена за всички, които желаят да участват. Предпочитаният метод за по-тясна интеграция между група от държави членки е засиленото сътрудничество, както се предвижда в договорите.

Пето, всяко по-нататъшно развитие на Съюза следва да се основава на ясни етапи и последователност, като бъдещите действия се основават главно на използването на всички възможности, предлагани от съществуващите Договори, без резерви, които не са предвидени в тези Договори, така че да се пристъпи към промяна на Договор само в случаите, в които в Договорите няма предвидено вторично законодателство.

Шесто, темпът на развитие не трябва да бъде диктуван от тези, които имат най-малко желание за това. Европа не трябва да върви напред със скоростта на най-бавните.

И седмо, когато е счетено за необходимо да се промени Договорът, аргументите за това трябва да са изцяло изложени и обсъждани, включително в публичната сфера, преди измененията да бъдат договорени и представени за ратифициране.

На този етап несъмнено е вярно, че сме изправени пред особено предизвикателство по отношение на връзката между единната валута, еврозоната и ЕС като цяло. Аз смятам обаче, че логиката на Договорите съдържа полезни насоки в това отношение.

Съгласно Договорите единната валута е предвидена за всички държави членки с изключение на тези, които разполагат с постоянна клауза за неучастие. А истината е, че само за една държава членка — Обединеното кралство — има такава клауза за неучастие.

Дори статутът на Дания може да се опише по-добре като „възможна клауза за неучастие“, вместо постоянна. Всички останали са поели ангажимента да се присъединят към еврото. Това ще отнеме време и със сигурност ще изисква още по-задълбочена подготовка, отколкото в миналото.

Би било погрешно обаче логиката на сближаване да прерасне в структура, основана на различията. Още повече, че практическият опит при разработването на отговора на кризата показа, че различията не стоят между сегашните и бъдещите членове на еврозоната. От пакта „Евро плюс“ до фискалния пакт, от единния надзорен механизъм до единния механизъм за преструктуриране: когато 17 или 18 държави членки започваха по-амбициозен проект, почти всички останали се присъединяваха и допринасяха. В действителност центростремителните сили се оказваха по-силни от центробежните сили.

Мечтите за възраждане на Съюза чрез по-ограничена, по-малка еврозона, отколкото ЕС с 28 държави членки, не е отговор на системните недостатъци или на липса на потенциал сред 28-те. Тя е израз на носталгия за по-удобното уговаряне, за връщане на — погрешно възприемания — комфорт на времето, когато интеграцията беше по-малка, не толкова трудна, по-интимна и беше смятана за по-съгласувана. Но времето не чака и историята върви напред. Противопоставянето на Kerneuropa (европейски център) и периферия ще отслаби и двете.

Може би тук е моментът да се направи коментар относно отношенията между Европейския съюз и Обединеното кралство. Искрено вярвам, че Европа е по-силна с Обединеното кралство и че Обединеното кралство е по-силно като член на Европейския съюз, отколкото извън него. Но признавам, че поради исторически, геополитически и икономически причини случаят на Обединеното кралство изглежда много специален. Именно поради това би било грешка изключението за Обединеното кралство да се превръща в правило за всички останали. Ние можем и трябва да намерим начин да отговорим на специфичния характер на Обединеното кралство, доколкото това не застрашава цялостната съгласуваност на Съюза.

Но не трябва да бъркаме тази особеност — дори ако по някои въпроси на моменти тя се споделя от някои правителства — с общата ситуация на Съюза.

Дами и господа,

Въз основа на тези принципи се открояват редица области на политиката, които особено изискват дебати, действия и решения за конкретни институционални подобрения през следващите години: 1) задълбочаване на Икономическия и паричен съюз в съответствие с плана на Комисията; 2) по-ефективно външно представителство на Съюза; 3) укрепване на ценностите и гражданството на Съюза; 4) по-добро разпределение на регулационните дейности; и 5) необходимостта да усъвършенстваме нашия политически съюз.

За задълбочаването на Икономическия и паричен съюз продължава да е валидна визията от подробния план на Комисията за задълбочен и истински Икономически и паричен съюз. Той съчетава значителна амбиция с подходящата последователност. Първо, следва да бъде изцяло осъществена реформата на икономическото управление. След като това бъде постигнато, трябва да се обмисли постепенното развитие на фискален капацитет на равнището на еврозоната заедно с допълнителна координация на данъчната политика и пазарите на труда. Това развитие, което в крайна сметка ще изисква промени в Договора, трябва да бъде придружено от съизмерима демократична легитимност и отчетност. Един „фискално-федерален“ подход в рамките на еврозоната трябва да включва не само сегашните членове на единната валута. Той трябва да остане отворен за всички бъдещи и потенциални членове и да зачита целостта на единния пазар и на политиките, провеждани от Съюза като цяло.

По-ефективното външно представителство изисква сътрудничество при разделението на задачите между титулярите на мандатна длъжност в Съюза и в държавите членки. Сегашните отношения на сътрудничество между председателите на Европейския съвет и на Комисията осигуряват полезни насоки в това отношение. За върховния представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност и заместник-председател на Комисията трябва да бъдат назначени ефективни политически заместници както от Комисията, така и от Съвета. Потенциалът за съвместно външно представителство, предвидено в Договора от Лисабон, трябва да се използва в пълна степен. Комбинирането на външната политика с външните аспекти на вътрешните политики осигурява на Съюза влияние в света. То дава възможност за по-ефективно споделяне на тежестта между Съюза и неговите държави членки. Важно е да бъдат продължени първите стъпки към по-съгласувана политика за сигурност и отбрана. Накрая, точно тук трябва да се отбележи, че постигането на по-последователно външно представителство на еврозоната в международните финансови институции също е част от това усилие.

Укрепването на ценностите и гражданството на Съюза изисква пълно спазване и прилагане на принципа на правовата държава и на правата, гаранциите и свободите на Съюза. Необходимо е да се консолидират инструменти, като проверката на основните права в оценките на законодателното въздействие и в „рамката на Комисията за гарантиране на върховенството на закона“. Борбата срещу злоупотребата с правата на Съюза, и особено правото на свободно движение, може и трябва да бъде осъществявана чрез вторично законодателство, а не чрез оспорване на самия принцип.

Относно разпределението на регулационните дейности отправна точка трябва да бъде признаването на факта, че държавите членки на ЕС не са регулирани в по-малка степен от самия Съюз. Въпреки че несъмнено има случаи на институционално престараване, включително и от страна на Комисията, не трябва да се забравя, че действителната движеща сила на регулирането на Съюза е нуждата да се приведат в съответствие по между си подробните нормативни уредби на 28 държави членки. Ето защо въпросът къде Съюзът трябва да окаже по-голяма намеса и къде трябва се въздържи не стои толкова под формата на отрицателни или положителни списъци на области на действие, а се отнася по-скоро до интензивността и интервенцията на конкретните инициативи. Това може да се реши най-добре чрез ново междуинституционално споразумение за по-добро законотворчество, което би разширило регулаторната проверка за пригодност, оценката на въздействието и мерките за намаляване на бюрократизацията, вече предприети от Комисията по време на целия законодателен процес. В крайна сметка става въпрос за периодично преразглеждане на политическия консенсус относно политическите приоритети, което би могло да бъде подпомогнато чрез въвеждането на „клаузи за изтичане на срока на действие“ или принцип на законодателно прекъсване при смяна на Европейския парламент.

Що се отнася до необходимостта от усъвършенстване на политическия съюз и укрепване на демократичната легитимност, които следва да са в основата на това, което наричам „Европа 3.0“, те трябва да се основават на общностния метод като механизъм за контрол, балансиране и справедливост между институциите и държавите членки, предлагащ най-добрата отправна точка за по-нататъшна наднационална демокрация. Тази наднационална демокрация не трябва да бъде конструирана като многостепенна комбинация от блокиращи малцинства, а по-скоро като система на отчетност на равнището, на което се вземат изпълнителните решения. Тъй като изпълнителните решения се вземат от европейските изпълнителни органи, а именно Комисията, демократичната легитимност и отчетност трябва да се гарантират чрез европейското законодателство, т.е. от Европейския парламент и Съвета — в законодателната му роля. Обратно, задача на националните парламенти е да осигурят легитимност и отчетност за решенията, взети на равнището на държавите членки, включително действията на държавите членки в Съвета. Отношенията между националните парламенти и Европейския парламент трябва да съставляват привилегирована част от „Kooperationsverhältnis“, отношенията на сътрудничество, за които призовах.

Именно по тази логика бъдещото развитие трябва да върви в посока към изграждане на реформирана Комисия като изпълнителен орган на Съюза, включително отговарящ за финансите на Съюза. Тя ще отговаря пред двукамарна законодателна структура, съставена от двете камари на Европейския парламент и на Съвета. За да се гарантира правилният баланс между политическия проект и функционалната независимост на Комисията, сегашното отрицателно недоверие за Комисията следва да бъде заменено с механизъм за конструктивно недоверие, съгласно който Европейската комисия пада само в случай че абсолютно мнозинство на Европейския парламент предлага друг председател на Европейската комисия.

Накрая, за да се осигури пълна съгласуваност и ефективност между различните изпълнителни функции на равнището на Съюза, както и тяхната демократична легитимност и отчетност, могат да се обмислят допълнителни иновации. В средносрочен план службата на заместник-председателя на Комисията, отговарящ за икономическите и паричните въпроси и еврото, би могла да се обедини с кабинета на председателя на Еврогрупата. Без съмнение в по-дългосрочен план би могъл да се постави въпросът за по-радикална иновация, като сливането на службата на председателя на Европейската комисия с тази на председателя на Европейския съвет.

С вероятното развитие на европейската интеграция обаче, и по-конкретно в еврозоната, това сливане ще има смисъл, за да се укрепят последователността и видимостта на политическата система на Европейския съюз във вътрешен и външен план. Някои преходни фази и междинни решения също са възможни. Важно е обаче да се отбележи, че тези институционални промени могат да бъдат успешни само ако най-напред бъде постигнат необходимият напредък по отношение на политиката и сближаването на политиките.

Още веднъж: It's the politics, stupid!

Политиката прави това възможно или не, като институционалните промени идват след това, а не по обратния ред.

Дами и господа, позволете ми да заключа.

Европейската интеграция винаги ще бъде постепенен процес. Знаехме го от самото начало: „L’Europe ne se fera pas d’un coup, ni dans une construction d’ensemble.“ („Обединението на Европа няма да стане изведнъж или според някакъв специален план“), както се казва в Декларацията на Шуман.

Този прагматичен подход никога не е бил в противоречие с работата за изграждането на визия. На амбиция, на мечта — това, което немският философ Слотердайк нарича „прозорлива мечта“.

Европейската интеграция остава най-визионерският проект в най-новата история. Енергията и привлекателността ѝ са поразителни. Способността ѝ за адаптиране е безпрецедентна. Но само ако са изпълнени определени условия: когато съществува ясно лидерството, когато сътрудничеството достигне нови равнища на зрялост и когато политиката за Европа премине в настъпление.

Такъв е залогът в следващите европейски избори. Те са най-добрият възможен момент, за да защитим постигнатото и да изградим консенсус за това, което трябва да се направи, за да говорим за Европа каквато е наистина и да пледираме за визия за това, което би могла да бъде Европа.

Тези избори са от голямо значение!

За десет години начело на Европейската комисия, аз се опитах да градя върху основите на прагматичен, последователен и устойчив Европейски съюз. Може би отговорът на Европейския съюз не винаги е съответствал на първоначалната си амбиция, но смятам, че Комисията игра и ще продължи да играе основна роля.

Работихме за запазване на единството на Европа, за да я запазим отворена и за да стане тя по-силна. По-силна, защото икономиките на държавите членки стават по-конкурентни в световен план. По-силна, защото на европейско равнище икономическото и финансовото ни управление беше изключително засилено.

Оттук нататък много може да се изгради. Уникален проект. Необходим проект. Проект, от който да се гордеем.

Имах привилегията да бъда на смяна, за да допринеса за отговора на някои от най-застрашителните събития в историята на Европейския съюз, и имах честта да започна реформи, основаващи се на поуките от този опит. Истинската награда за всички участници обаче ще дойде не от започването, а от приключването на необходимите усилия.

Затова нека сега да продължим работата.

Нека предприемем „la réforme de tous les jours“ (всекидневната реформа).

Нека продължим работата с това, което един от моите предшественици François-Xavier Ortoli нарече „le courage de chaque jour“ (смелостта на всеки ден).

И нека всички, които като мен и надявам се, като вас, споделят със страст тази любов към Европа, да го направим, за да могат всички да живеят навсякъде в Европа в едно достойно общество. Защото в края на краищата не става дума за концепции, за числа или за икономика, а става дума за ценности. И аз смятам, че Европа отразява ценностите на мира, свободата и солидарността.

Благодаря ви за вниманието.

SPEECH/14/355