Европейската заповед за арест и правата на засегнатото от нея лице павлина Панова



Дата02.08.2017
Размер113.93 Kb.
ЕВРОПЕЙСКАТА ЗАПОВЕД ЗА АРЕСТ И ПРАВАТА НА ЗАСЕГНАТОТО ОТ НЕЯ ЛИЦЕ

Павлина Панова
Европейската заповед за арест (ЕЗА) е първата мярка на Съвета на Европейския съюз в наказателноправната сфера, която прилага принципа на взаимното признаване на съдебните актове, издадени от съдебни органи на държавите – членки на ЕС. В същото време ЕЗА засяга – от гледна точка на отделния индивид, срещу когото е издадена, негови основни права. Основен постулат на принципа на взаимното признаване е, че то не би могло да съществува без минимални стандарти, общи за всички държави – членки, засягащи основните права на подсъдимия (обвиняемия или осъдения). ЕЗА просто не може да се прилага там, където няма зачитане на тези права. Увереността на съдии, прокурори и адвокати, че те са гарантирани в издаващата държава, прави възможно изпълнението на ЕЗА, издадена от друга държава. Това е условие, без което е невъзможно изпълнението на ЕЗА, доколкото тя не се стреми към самоцелното предаване на едно лице, а цели неговото преследване и наказване след предаването му, респективно – привеждането в изпълнение на влязла в сила присъда или друга мярка, изискваща задържането на лицето. По този начин ЕЗА е в състояние ефективно да засегне правата на обвиняемия (осъдения). Когато Европейската Комисия (ЕК) публикува своето предложение за Рамково решение за Европейската заповед за арест (РР за ЕЗА), както и в периода на преговорите по неговото съдържание, ЕС и гражданите му все още бяха под силно влияние на събитията от 11 септември 2001 г. По това време въвеждането на мярка, която да направи още по-ефективна борбата с международния тероризъм и организираната престъпност, се явява основен приоритет и финализирането на РР за ЕЗА е прието с очевидно одобрение. Постепенно обаче, в периода на прилагането му, успоредно със задоволството от резултатите, които показва то – улесняване на преследването и наказването на извършителите на сериозни престъпления, започва да се поставя въпросът доколко ЕЗА спомага за зачитането на правата на човека. Тя реализира предаването на издирвани лица значително по-лесно, предоставянето им на търсещата ги юрисдикция е бързо, което, от своя страна, прави процесите в издаващата държава своевременни, а така се постига основаната цел – борба с престъпността. Успоредно с това обаче, за да се постигне този резултат, съдията в изпълняващата държава е поставен пред дилемата дали да ограничи правата на лицето, намиращо се на територията на неговата държава (в повечето случаи на законно основание), имащо семейство, работа, социална среда, само поради причината, че обвиняемият няма да се яви на своя процес в издаващата държава или няма да изтърпи постановената вече присъда.

Това съмнение, което би могло да се породи както за участниците в процеса на изпълнение на ЕЗА, така и в самите държави – членки, се нуждае от гаранции, които да осигурят спазването на правата на засегнатото от ЕЗА лице. В правната доктрина на ЕС се различават три категории гаранции: гаранциите за справедлив наказателен процес, предвидени от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), както и от други инструменти на европейско ниво, които са създадени с цел защита на правата на човека; гаранции, предвидени от ЕК, предназначени за наказателното сътрудничество само между държавите – членки; гаранции, предвидени в самия инструмент ЕЗА.

Като част от наказателния процес, макар и провеждан на територията на друга държава – членка, изпълнението на ЕЗА е естествено подчинено на гаранциите за справедлив процес, предвидени не само в чл. 6 ЕКПЧ, но и в чл. 3 и 5 ЕКПЧ. Всички 27 държави – членки на ЕС към настоящия момент, са и страни по ЕКПЧ – Конвенция на Съвета на Европа. Те са обвързани с поетите по нея задължения да зачитат основните права и свободи и могат да ги ограничават само при предвидените в нормите на ЕКПЧ обстоятелства и при осигуряване на необходимите гаранции.

Всички държави – членки на ЕС също така са специално обвързани и от нормата на чл. 6 от Договора за създаване на Европейския съюз (ДЕС), която предвижда: „1. Съюзът се основава на принципите на свободата, демокрацията, зачитането на правата на човека и основните свободи, както и на правовата държава, като общи за държавите – членки принципи. 2. Съюзът зачита основните права, така, както са гарантирани от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г., и както произтичат от конституционните традиции, общи за държавите – членки, като общи принципи на Общностното право...”.

Това означава, че всички държави – членки имат двойното задължение да са съобразяват с ЕКПЧ – веднъж като индивидуални страни по нея, втори път – като въплъщаваща принципи, общи за всички държави – членки на ЕС.

Макар основните права на човека да не са сред изрично предвидените основания за отказ по чл. 3 и чл. 4 от РР за ЕЗА (респ. чл. 39 и чл. 40 от нашия Закон за екстрадицията и европейската заповед за арест – ЗЕЕЗА), РР за ЕЗА съдържа разпоредби и в тази насока, превръщайки ги в самостоятелни основания за отказ. Преамбюлът на РР за ЕЗА няма силата само на обяснителни бележки към съдържанието на РР за ЕЗА, но и съдържа своебразни допълнителни норми. Именно те могат да се разглеждат като самостоятелна група основания за отказ1. Следователно съдебният орган на изпълняващата държава може да откаже да изпълни ЕЗА не само на специфичните основания за отказ, но и на основанията, съдържащи се преамбюла на РР за ЕЗА.

Параграф 12 от Преамбюла на РР за ЕЗА посочва, че РР за ЕЗА зачита основните права на човека и съблюдава принципите, залегнали в чл. 6 ДЕС. Това се утвърждава и в § 3 на чл. 1, който забранява каквото и да е изменение на задължението за зачитането на основните права и основните правни принципи, закрепени в чл. 6 ДЕС.

Параграф 12 от Преамбюла на РР за ЕЗА изрично съдържа и антидискриминационна клауза – никоя негова разпоредба не може да се тълкува като забраняваща да се откаже предаването на лице, за което съществуват обективни основания да се счита, че ЕЗА цели задържане, преследване и наказване на лице заради неговия пол, раса, религия, етнически произход, националност, език, политически убеждения или сексуална ориентация, или че положението на това лице би се утежнило поради някоя от тези причини.

Параграф 13 от Преамбюла предвижда основания за отказ, свързани с правата на човека. Той забранява преместването, експулсирането или екстрадирането на едно лице в държава, в която за него съществува сериозна опасност да бъде подложено на смъртно наказание, изтезание или друго нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Стриктното тълкуване на тази норма като че ли насочва към това, че § 13 е относим към случаите на екстрадиране към държава извън ЕС (по силата на чл. 28 от РР за ЕЗА). Към това насочва както липсата на термина „предаване”, употребяван при ЕЗА, така също и споменаването на смъртното наказание, каквото липсва в държавите от ЕС. Въпреки това някои автори2 не изключват и приложимостта му при производството по ЕЗА.

Макар тези норми да не са транспонирани в българския национален закон, то съдебните изпълняващи органи следва да ги съблюдават на общо основание по силата на тълкуванието, направено от СЕО в решението по Делото „Пупино”3 (нормите на РР за ЕЗА служат за тълкуване на националното право, което ги транспонира, както и за запълване на празноти в него).

С оглед максималното улесняване на сътрудничеството по оказване на правна помощ между държавите от Европейския съюз ЕК е приела предложение за Рамково решение за определени процедурни права на лицата, срещу които се водят наказателни производства, като средство за улесняване на взаимното признаване в рамките на ЕС.4 След окончателното му приемане като Рамково решение този документ ще обвърже държавите – членки с необходимостта от постигане на посочения в него резултат, като въведат в националните си законодателства неговите разпоредби. По този начин ще бъде направена значителна крачка напред в зачитането на правата на обвиняемите в наказателното производство, което неминуемо ще рефлектира и върху производството по изпълнение на ЕЗА.

Самото предложение за РР предвижда следните основни права на обвиняемите:



  • право на правна помощ както преди самия процес, така и по време на процеса, при задължително участието на защитник на лицето, срещу което е издадена ЕЗА;

  • право на безплатен превод за лица, които не владеят езика на съдопроизводството;

  • защита и специална грижа за лица, които не могат да разберат смисъла на производството (лица с физически и психически недъзи, както и в незряла възраст, които поради които поради своето физическо, психическо или умствено състояние не са в равностойно положение с останалите, което налага особено внимание при зачитането на техните права);

  • специални комуникации за лица, които не са граждани на държавата на съдопроизводството – осигуряване на връзки с консулската служба на държавата, чиито граждани са те, а в случай на нежелание от тяхна страна за това (което е възможно в случаите на изпълнение на ЕЗА, доколкото лицето не иска да е в контакт със собствената си държава, ако тя го издирва) да му се помогне в осъществяването на контакти с хуманитарни организации;

  • съставянето на списък с права – целта е съставяне на кратък, но изчерпателен списък с права, общи за обвиняемите във всички държави – членки, който да се връчва на обвиняемия на разбираем за него език, за да може лицето да се запознае с правата си преди процеса, максимално да се възползва от тях и да изисква от компетентните органи тяхното спазване

Целта на това Рамково решение е да осигури еквивалентна защита на правата на лицата във всички държави от ЕС. Тази защита не е нужно да е еднаква във всички държави, но тя във всички случаи трябва да осигури минимални стандарти, общи за всички държави, което да е сигурна база за взаимното признаване на постановените съдебни актове.

Що се касае до третата група гаранции – специфични за РР за ЕЗА, то в неговия текст са предвидени значителен брой такива гаранции за правата на лицата, които са съобразени с тяхното особено положение на лица, чието предаване се иска от друга държава – членка.

Съгласно чл. 11, § 2 от РР за ЕЗА исканото лице, задържано с цел привеждане в изпълнение на ЕЗА, има право на защита и преводач съгласно националните закони на изпълняващата държава – членка. В нашия национален закон – ЗЕЕЗА, тези права са залегнали в нормите на чл. 43, ал. 4 и чл. 44, ал. 3, според които съдът назначава на лицето защитник и преводач – както за производството по вземане на мярка за неотклонение, така и в същинското производство по изпълнение на ЕЗА. Макар в нормата на чл. 43, ал. 4 ЗЕЕЗА да е записано, че „съдът назначава на лицето защитник”, без допълнението, което съществува в нормата на чл. 44, ал. 3 – „ако няма такъв”, то следва да се вложи еднакво съдържание в това действие на съда, а именно – че защитник на лицето, срещу което е издадена ЕЗА, се назначава само ако то не е упълномощило свой защитник. Това произтича от общия принцип, че защитата по упълномощаване има предимство пред тази по назначение, и на лицето, което вече е направило свой избор на защитник, е недопустимо да се натрапва друг по назначение. Освен това винаги в нормите, които уреждат еднакви правомощия, следва да се влага еднакво мисловно съдържание, освен ако не е налице разумна причина за обратното. Очевидно такава причина в случая не е налице, а обратното тълкуване – съдът да назначава на лицето защитник винаги, независимо от това, че то има упълномощен защитник, който се явява в процеса с него, противоречи на принципите на правото и на нормата на чл. 94, ал. 4 НПК (приложима съгласно чл. 66 ЗЕЕЗА).

Относно най-ранния момент, в който едно лице би могло да има защитник в производството по ЕЗА, се явява напълно приложима Конституцията на Република България – според чл. 30, ал. 4 „всеки има право на адвокатска защита от момента на задържането му” (приложим закон съгласно чл. 11, § 2 от РР за ЕЗА). Това означава, че едно лице винаги би могло да си упълномощи защитник и да се явява с него пред институциите, например в срока на 24-часовото задържане по чл. 42, ал. 2 от ЗЕЕЗА, респ. 72-часовото задържане по чл. 42, ал. 1 и ал. 2, изр. 2 ЗЕЕЗА. Упълномощаването и участието на защитник става винаги по волята на лицето. Не съществува и задължение за прокурора или съда да осигури на лицето защитник (за разлика от задължението на прокурора по чл. 14, ал. 4, т. 1 ЗЕЕЗА). Последната хипотеза е приложима в производството по екстрадиция – там прокурорът има задължение да извърши определени действия в стадия на проверка преди внасянето на искането за екстрадиция в съда. В хода на проверката той запознава лицето с искането за екстрадирането му, с правото му да изрази съгласие за незабавно екстрадиране. Извършва се процесуална дейност с участието на самото лице, поради което участието на защитник се явява безусловно необходимо. При ЕЗА прокурорът не разполага с никаква компетентност за процесуална дейност с участие на лицето, срещу което е издадена заповедта. Поради това и задължително участие на защитник и преводач не е необходимо, но ако лицето желае, то може да упълномощи защитник още на този етап.

Участието на преводач не създава никакви практически проблеми. Безспорно е, че участието на преводач винаги ще е необходимо, ако лицето, срещу което е издадена заповедта, не владее български език (чл. 43, ал. 4 и чл. 44, ал. 3 ЗЕЕЗА). Съдът е този, който трябва да съблюдава за качеството на преводаческата дейност – действително да се осигурява адекватен и качествен от процесуална гледна точка превод, който да гарантира спазването на всички права на лицето. Не е спорно нито в доктрината, нито в практиката, че преводът е безплатен за лицето (практиката на ЕСПЧ по чл. 6, § 3, б. „е”). Неговата безплатност, както и тази на оказаната защита, когато е назначен защитник, произтичат и от изричната норма на чл. 30, § 1 от РР за ЕЗА (респ. чл. 65, ал. 1 от ЗЕЕЗА) – срещу което се води производството, не се осъжда да заплати направените разноски, те остават за сметка на изпълняващата държава.

Друга гаранция, която ползва лицето, срещу което е издадена ЕЗА, се отнася до правилото на специалността (особеността). Всяко лице може да бъде съдено и наказвано, както и спрямо него може да се привежда в изпълнение тази присъда, която (които) е посочена в ЕЗА. РР за ЕЗА принципно запазва това разбиране (характерно за екстрадицията), но внася съществено изменение в него, като предвижда в чл. 27 ,че всяка държава – членка може да уведоми (нотифицира) Генералния секретариат на Съвета на ЕС, че в отношенията си с други държави – членки, които са направили същата нотификация, приема за дадено предварително съгласие за отказ от принципа на особеността. Ако такова уведомление липсва, то издаващата държава ще следва винаги да иска съгласието на изпълняващата за всяко друго наказателно преследване за престъпление, извършено преди предаването на лицето, или присъда, постановена преди това предаване.

Република България не е извършила такава нотификация, което означава, че се придържа стриктно към принципа на специалността. Това следва от редакцията на текста на чл. 62 ЗЕЕЗА, озаглавен „наказателно преследване за други престъпления със съгласието на изпълняващия орган”. Алинея 2 предвижда, че молбата се подава до окръжния съд, който е постановил решението за предаване на лицето по силата на ЕЗА, като в нея се посочва необходимата информация съгласно чл. 37 ЗЕЕЗА, а съдът се произнася с решение при спазване на разпоредбите на чл. 36 и чл. 39 – 41 (т.е. същите разпоредби, които съобразява и при постановяване на самото решение по изпълнение на ЕЗА); (вж чл. 44, ал. 6 ЗЕЕЗА). Следователно предадено от Република България лице на друга държава – членка може да бъде преследвано, съдено или спрямо него може да се привежда в изпълнение само присъда за престъплението, което е изрично описано в ЕЗА. За всяко друго престъпление, извършено преди предаването на лицето, издаващата държава ще следва да иска ново съгласие от българския съд.

Изрично формулирана гаранция за лицето, срещу което е издадена ЕЗА, е предвидената в чл. 26 от РР за ЕЗА (респ. чл. 60 ЗЕЕЗА) – времето, през което едно лице е задържано в изпълняващата държава в изпълнение на ЕЗА, се приспада от общия срок на лишаването от свобода, ако то бъде наложено.

Предвиждането на срок, в който трябва да се вземе решение по изпълнение на ЕЗА, е друга гаранция за лицето. Процедурата по вземане на решение има максимален лимит от 60 дни (по изключение до 90), предвидена в чл. 17, § 3 и 4 от РР, респ. чл. 48, ал. 3 и чл. 49, ал. 1 от ЗЕЕЗА, така че задържаните лице в процедурата по изпълнение на ЕЗА не са подложени на продължително задържане в очакване да се реши въпросът за тяхното предаване. Макар в някои от случаите лицата да имат интерес от забавянето на това производство с цел да отложат във времето тяхното предаване на органите на издаващата държава, повечето от тях имат интерес от бързо произнасяне за тяхното предаване на издаващата държава, където съответно да се реши съдбата на основното производство. Затова в случаите на дадено съгласие за предаване от лицето се предвиждат изключително кратки срокове за постановяване на решението – 10 дни.

Би могло да се твърди, че РР за ЕЗА може да има като последица и намаляване на задочните производства в държавите – членки. Макар и това да не е негова цел, то разпоредбата на чл. 5, § 1 води до този извод. Според цитираната разпоредба изпълняващата държава може да поиска в случай на издадена ЕЗА с цел привеждане в изпълнение на постановена задочна присъда гаранция от издаващата държава, че тя ще осигури на лицето повторен процес за разглеждане на делото по негово искане и с негово участие. Това е извънредно позитивен момент в гарантиране на правата на лицата, доколкото в държавите – членки се водят процеси в отсъствие на подсъдимите, без спазването на процесуални гаранции, че тези лица са известени лично за процесите и са призовани за участие в тях. Това обстоятелство, както и фактът, че в различните държави се влага различно съдържание в понятието „задочно производство” или „в отсъствие на лицето” трябва да води до намаляване на броя на задочните производства, които, ако не отговарят на изискванията на законодателствата на съответните държави, се явяват безполезни и безсмислени, щом като по искане на лицето, спрямо което се водят, в един бъдещ момент могат да бъдат възобновени. В европейската доктрина дори все по-често се говори за необходимост от мерки за уеднаквяване на изискванията за „задочното производство”, включително до формулиране на единна европейска дефиниция. Това би довело до изграждането на единни европейски стандарти.



 Съдия във Върховния касационен съд

1S. de Groot, Mutual trust in (European) extradition law, Handbook on the European Arrest Warrant, T.M.C. Asser Press, 2005, p. 83-97.


2 S. de Groot, Mutual trust in (European) extradition law, Handbook on the European Arrest Warrant, T.M.C. Asser Press, 2005, p. 94.


3 Дело С-105/03.

4 Предложение за Рамково решение за определени процесуални права, приложими в наказателните производство в Европейския съюз, СОМ/2004/328, 28.4.2004.



Поделитесь с Вашими друзьями:




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница