Езикът на Българското и Чешкото възраждане – цел, средство, национална идеология
Изтегляне 76.5 Kb.
|
| Езикът на Българското и Чешкото възраждане – цел, средство, национална идеология
Борислав Борисов, Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“ The Revivale in fact appears to be a new look on the social and personal view and its appearance is a question of only concrete consequences. The ideas of that period overcome political borders, because they are result of human evolution and they express the will to disapprove the previous period.Very often different facts from and during the Revivale are mythologized and there after this becomes an obstacle for their objective interpretation. The myth is general and universal in its essence, it is stable because of these charactaristics, and that is the reason why it is difficult to be looked at the mythologized symbol accordingly and objectively. It conquered the national collective consciousness and at the same time it is its basic part, that makes it a constant with highly positive marker. Key words: Revivale, national ideology, national myth Възрожденската епоха представлява изключително богата палитра от факти, събития и идейни послания и именно тази нейна многопластовост допуска известна вариативност в тяхната интерпретацията. Все пак това е епоха на формиране не само на нациите, но и на формиране на нов понятиен апарат, който да обслужва новите потребности, очаквания и идеали на обществото. Понятийният апарат на една област предполага наличието на функционална адекватност и точна номинация по отношение на съвременността. Част от тези търсения са в областта на езика, който излиза от рамките на чисто филологическото разбиране за него като средство за комуникация. Приницно се приема, че в основата на възрожденската култура стоят три градивни начала: език, традиция и чужди влияния, като езикът е базата, основата, върху която се гради новата култура (Генчев 1988:320), докато процесите, съпътстващи стандартизацията на даден език, неминуемо би следвало да се търсят и съизмерват в контекста на обществено-политическите, стопанските и културните реалности на епохата, към която се отнасят. В случая със славянските езици трябва с голяма прецизност да се съпоставят външните обществени социолингвистични фактори спрямо вътрешните фактори при развоя на дадения език (Grepl 1958:74). Семантиката на глагола възраждам (чеш. obrodit) предполага процес на обновяване, пробуждане, възвръщане към живот, възникване отново. Близостта по отношение на назоваването на възрожденската епоха от българската и чешката историографска наука ни дават основание да търсим паралели между процесите в двете страни. В Чехия първоначално се говори за „znovuzrození“ (ново раждане), „probuzení“ (пробуждане), „vzkříšení” (възкресяване), но с течение на времето се възприема „obrození“ (възраждане) и по-точно известното и до днес наименование České národní obrození (Чешко национално възраждане) (Везенков 2006:101). И в Чехия първите възрожденци са buditelé (будители), носители на новото, модерното мислене. Стремежите към възродяване или по-скоро пробуждане на „различния” тип възприятие и преосмисляне на света, които се превръщат в мото на целия период, провокират вълна от обществено-културни промени. Този преломен момент настъпва и в България, и в Чехия и успява да даде своя отпечатък върху по-нататъшния им развой. Според К. Иречек националното чувство у чехи, лужичани, словенци, хървати, сърби и българи се пробужда почти едновременно обаче самостойно при всяко „племе“. Причината за това той вижда в стремежа към образование посредством родния език (Иречек 1999:495). Факт е обаче, че и за Българското, и за Чешкото възраждане всички промени са белязани със силно положителен знак, а възрожденската епоха като цяло е толкова позитивно натоварена, понеже и за двете страни предходната епоха е „черна и мрачна“, а възраждане всъщност означава национална и културна еманципация, разглеждана еднозначно положително. Това отношение към възрожденските процеси бива прокламирано в последствие не само от конкретните научни разработки по тази проблематика, но и с помощта на художествената литература. В българската литература тази епоха добива своя най-популярен художествен образ в романа на И. Вазов Под игото, а в чешката – чрез романа на А. Ирасек Temno (бъл. Тъмнина). Изграждат се национални идоли и модели за подражание, които започват да битуват в колективното съзнание като образци на величието на славянския (българския и чешкия) потенциал и славянския дух като цяло. Не бива да се подминава и фактът, че именно постиженията на Чешкото възраждане се сочат като фактор за ускореното развитие на цялото славянство (Иванова 2008:104). Определено литературните образци на някои автори през Възраждането1 са влияели върху езиковото съзнание и макар че те самите не са автори на граматики, тяхното творчество има пряко отношение по въпроса за формирането както на книжовния български, така и на книжовния чешки език. Художествената литература в редица случаи задава образец за книжовен език, който образец е пречупен през творческата визия на отделния автор и има претенции за моделиране на съответно книжовноезиково съзнание у читателите. През Възраждането езикът постепенно се превръща в средство за национално обединение, понеже е реално съществуващ, а по това време и единствен, маркер за национална принадлежност на българи, респективно чехи. В тази връзка, когато в централноевропейските страни се говори за национална пробуда или за възраждане, то се има предвид съотнасяне към един-единствен процес – раждането на модерния национализъм. И за да бъде подплатен той, необходими са стабилни ресурси, които да устоят и в същото време убедително и категорично да се противопоставят на евентуална външна за съответната нация заплаха и по този начин да гарантират нейните устои и непрекосновеност. Една от научните тези за Българското възраждане гласи, че то погрешно се разглежда като период, а не като процес, т.е. самият термин е по-скоро условен и в този ред на мисли би могло да се стигне до извода, че проблемът за това е в измерението на отделните процеси от историографска гледна точка2. Действителният обхват на тези процеси, които се приемат за основна част на Възраждането, е всъщност твърде ограничен. Тяхното преекспониране води до идеализиране на Възраждането „като епоха на единение на всички българи“. Стопанските промени започват да се интепретират погрешно като основна част на Възраждането. Първоначално те са били приемани като една съвсем основателна предпоставка за национално осъзнаване, но след Втората световна война биват схващани като основен елемент на самото Възраждане, т.е. „всичко през Възраждането е възрожденско“ (Везенков 2006:84-92). Интересен е и фактът, че за разлика от по-късните научни тълкувания на възрожденския период самите възрожденски дейци смятат Българското възраждане за обусловено предимно от националния смисъл на „осъзнаване“, или с други думи обособяване на българската нация, чрез създаване на съзнание за такава (Даскалов 2002:39), а най-удобното и сигурно средство за това е езикът. За разлика от българската традиция в чешката научна литература се говори и пише за национално възраждане (не само възраждане), което всъщност обхваща периода от 70-те години на ХVІІІ в. до 40-те години на ХІХ в. Самото название насочва към идеите на цялата епоха и подсказва, че този културно-исторически период не бива да се разглежда и интерпретира, без да се засегне националният му характер. Все пак това е времето, когато се обновява идеята за национално обединение изобщо, за славянската взаимност, за формирането на понятията народ и нация. Белязано е и от националноосвободително движение, от наченките на съвременен културен процес, от появата на мисълта за национална идентификация и често бива означавано като пробуждане и самоосъзнаване. Чешкото възраждане е съзнателен процес на предпочитане на родния език, който следва допълнително да се издигне и обработи, да заживее в чешката национална култура (преса, литература, театър). Един от стожерите на това пробуждане и самоосъзнаване задължително е езикът като маркер за идентичност, като основен белег за принадлежност към една нация. Затова може би в Чехия за Възраждането се говори винаги като за национален процес, като за процес, белязал израстването и еволюирането в общонационален план. Това не е просто една епоха от обществено-културното развитие на човечеството, а преломен момент в борбата за място на политическата карта на Европа. Чешките будители осъзнават, че понятията „народ“, „нация“, „език“, „държавност“ са в основата на тази борба за себеутвърждаване и ги превръщат в отличителен белег на цялата епоха (Macura 1995:6). Възраждането всъщност се оказва вид преосмисляне на обществения и личностен светоглед и появата му е единствено въпрос на конкретни обстоятелства. Идеите на тази епоха преодоляват политическите граници, защото все пак са резултат от човешката еволюция и изразяват желанието за отграничаване от предходната епоха. В България често се стига до митологизиране на факти и явления предимно през и от Възраждането, а това впоследствие се оказва пречка пред тяхното обективно тълкуване. Митът преди всичко е с универсален и цялостен характер, а върху тази негова нечленимост се крепи и неговата устойчивост (Macura 1995:79), затова е трудно после на митологизирания образ да се гледа адекватно и обективно. Той е завоювал националното колективно съзнание, а същевременно е и основна съставна част от него, което го превръща константа със силно положителен знак. Интересно е да се отбележи, че една от основните опозиции, през които се пречупва националната идея през Възраждането, е опозицията варвари – цивилизовани, където варварите са българите, а представителите на цивилизацията – другите (най-често европейците). Чрез представянето на Европа като мярка за цивилизованост и лидер на световния прогрес през епохата на Възраждането се получава основният статут на базово познание, без чието усвояване няма как да се навлезе в проекта на модерността, т.е. тази нормативна идея за Европа и проектирането й в гореспоменатата опозиция затруднява българите от Възраждането да се възприемат и припознаят като европейци. При тези обстоятелства историята се оказва класическият ресурс за конструиране на престижна идентичност. Наследството на миналото се превръща в ядро на национален символен капитал. Този факт се потвърждава и при споровете за основа на новобългарския книжовен език, където един от основните мотиви е конструирането и култивирането не само на езикова норма, но и на национално достойнство. Възможни в този случай са две основни стратегии за справяне с варварския комплекс: а) превръщане на историческото минало в приоритетен ресурс за конструиране на идентичността и постиженията на дедите се инвестират в националния образ като гаранция за „естествена“ и в същото време равноправна принадлежност към цивилизования свят или пък б) варварската идентичност не се отрича, а започва да се естетизира, на нея почва да се гледа като предимство (Лилова 2006:214-232). За да се утвърди нацията като пълноценен обществен организъм, тя трябва да бъде равнопоставена с останалите нации. Доказателство за такава равнопоставеност се вижда именно в историзма, който дава основания според възрожденските дейци да се гледа на нацията като на градивен елемент с право на достойно развитие и съществуване. Позитивното отношение към знанието през Възраждането засяга и езика. Той се възприема като пазител на културното богатство, като израз на самосъзнание и родова принадлежност. С постепенното задълбочаване на познанието за езика расте и неговата националноизграждаща функция. Напълно в духа на тази епоха той, езикът е едновременно родова памет и сериозен аргумент за защита от чуждите нападки. Митът за големия „славянски народ“ играе своята защитна роля през Възраждането. Той става особено силен аргумент в ръцете на чешките възрожденци в борбата против немското културно влияние. Постепенно обаче значението и социокултурното влияние на израза „голям народ“ бива заменен от израза „малък народ“, но това не променя идеологическите му функции (Macura 1995:164). Ескалацията на чешко-немската езикова конфронтация дава поле за изява на редица „пазители“ на езика под формата на т. нар. Obrany (бъл. Защити) като елемент на отстояване на родния език. Търсенето на такъв тип национални и езикови доказателства само помага в противопоставянето на чуждия език-окупатор (Kutnar 2003:203). Опасението, че чешкият език ще загуби и онази, дори не основна, а второстепенна роля, която има дотогава, мотивира Ф. М. Пелцъл, първия професор по чешки език в Пражкия университет, да издаде през 80-те години на ХVІІІ в. Кратка чешка история от най-стари времена до днес (Stručné dějiny Čech od nejstarších do nynějších časů). Трудът на Пелцъл насочва вниманието към чешката история, която сама по себе си е вид духовно спасение и закрила не само на чешкото самосъзнание, но и на чешкия език (Bělina 2003:53). Това е едновременно акт на безпомощност и в същото време провокация към позагубеното, но исторически обосновимо самочувствие. Затова всяка поява на граматика под формата на кодифициран модел на езика през този период може да се разглежда вече като вид гаранция за способността на един народ да съхрани своята културна история, която е част от общата европейска история. През 1762 г. Паисий Хилендарски, сочен за родоначалник на Българското възраждане, пише своята История славяноболгарская и поставя въпроса за загубените връзки с историята, а оттам – и с корените на националната идентичност. Словото му получава силен отглас у радетелите за национално освобождение и заживява свой собствен живот извън пределите на Историята. Паисий пръв поставя езиковия въпрос, който бива многократно интерпретиран и преекспониран в общественото пространство. В ролята си на съвременник на всички тези наченки на национална себеидентификация, той регистрира отношението на българите към родния си език. Написвайки безсмъртните си слова, които заради многократното си повторение се врязват в съзнанието на всеки българин, цели да предизвика съзидателен и положителен ефект. Известните Паисиеви думи „О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език?“ всъщност започват да работят и с отрицателен знак, но въпреки това в голяма степен си остават основополагащият фундамент в риториката на националната идеология, която се нуждае от градивен материал за новосформиращите се национални идеали. Посредством езика, който се оказва, че е несправедливо подценяван, се прави опит за излизане от границите на битовостта с цел докосване до духовното. Тези негови думи безспорно дават необходимия тласък за формиране на същата тази национална идеология, но понякога оставят у читателя чувството за известно „неудобство“, „дискомфорт“ от собствения език. Натрапчивият въпрос защо точно срам, а не например забвение или забрава, остава да звучи и до днес като непрестанно напомняне, че може пък и да има някакво основание за този срам. Емоционалното състояние срам се използва не само като упрек, но и като вид назидание, без да се иска обяснение за причините за него. В крайна сметка още в рамките на възрожденската епоха голяма част от книжовниците ни успяват да се дистанцират от тази паисиевски романтично-идеалистична представа за езика и започват да гледат на него като на филологически и научен факт. Така например в списание Любословие К. Фотинов вече представя едни съвсем различни възгледи за същността и функциите на книжовния език, който служи не само като средство за общуване, но притежава и репрезентативна, еталонна функция: „Язико е изобразителний знак (нишан) на секий народ“, макар и това твърдение да си остава в съзвучие с възрожденската представа за езика като белег за национална идентификация (цит. по Иванова 1998:23). В Чехия въпросът със срама не достига такъв голяв отзвук както в България, но там също е налице. През 1773 г. К. Х. Там издава първата от гореспоменатите Защити на езика, написана на чешки, и я нарича Obrana jazyka českého. Там той критикува тогавашнету чешки благородници за липсата на интерес към родния език, като по този начин самите те спомага за упадъка на чешкия език. Акцентът на съчинението е главно върху предимствата на чешкия език и славното минало на чешкия народ: „Срамувайте се техни (чешки) потомци, далече, далече отдалечили се от дирята на славните си предци.“ (Novotný 1979:51). Тук срамът вече се конструира върху липсата на национално чувство, не се споменава за отношението на обикновените си съвременници към чешкия език. И в България, и в Чехия по товавреме съществува тенденцията родният език да не се приема като език с престижни функции и поради тази причина т.нар. гърчеене или немчеене стават част от стремежа на възрожденеца да се припознае като част от образования свят, без да се съобразява с националната си принадлежност, и да се идентифицира с културната и образована прослойка на обществото. Съвсем закономерно с изграждането на нацията се изгражда и съзнанието за съществуването на национален език. Безспорен факт е, че не може да бъде анализиран диахронно какъвто и да е езиков елемент, без той да се съизмерва със социолингвистичния контекст, към който принадлежи. Диалектическата връзка между езика и езиковото общество през Възраждането се изразява във взаимодействието на всички социални сили за налагане на тази езикова формация, а тя от своя страна подпомага силите, стремящи се към национално изграждане. С появата на първите граматики българският език (а такова твърдение можем да допуснем и за чешкия език) излиза от виртуалното3 си състояние през Възраждането и тръгва по трудния път на себеидентификацията като общонационален език, носещ характеристиките на книжовен език. Епохата на Възраждането отново възстановява българския и чешкия книжовен език във функциите им на културен език и ги „изравнява“ с останалите езици, като залага на неизчерпаемите ресурси на езика. В подкрепа на това твърдение бихме могли също така да си послужим и с думите на един от италианските просветители Л. Сеттембрини: „Когато един народ загуби държавата и свободата си, остава само езикът да му напомня за тях.“ (Цит. по Жерев 2007:21). Литература: Bělina, Pavel. a kol. Dějiny zemí Koruny české. II. Od nástupu osvícenství po naši dobu. Praha/Litomyšl, 2003. Везенков, Александър. Очевидно само на пръв поглед: „Българского възраждане“ като отделна епоха. В: Балканският ХІХ век. Други прочити. София, 2006, с. 82-127. Генчев, Николай. Българско възраждане. София, 1988. Grepl, Miroslav. Vývoj spisovné češtiny za obrození a jazyková teorie. In: SPFFBU, ročník VII, A 6, 1958, с. 74-85. Даскалов, Румен. Как се мисли Българското възраждане. София, 2002. Жерев, Стоян. Българското книжовно дружество и възрожденските теоретични възгледи за националния характер на новобългарския книжовен език. София, 2007. Иванов, Милен. Какво би станало, ако… Конструиране на хипотезата „развитие без Освобождение“. В: Балканският ХІХ век. Други прочити. София, 2006. Иванова, Диана. Езиковите въпроси в българския периодичен печат през Възраждането. Пловдив, 1998. Иванова, Диана. Недопсиани страници към историята на българския книжовен език. Пловдив, 2008. Иречек, Константин. История на България. София, 1999. Kutnar, František. Obrozenské vlastenectví a nacionalismus, Praha, 2003. Лилова, Десислава. Варварите, цивилизованите и българите: дефиниции на идентичността в учебниците и печата (1930 – 1878). В: Балканският ХІХ век. Други прочити. София, 2006, с. 202-234. Macura, Vladimír. Znamení zrodu. České národní obrození jako kulturný typ. Praha, 1995. Novotný, Jan. Obrození národa. Svědectví a dokumenty. Praha. 1979. 1 Виж също и Франтишек Ладислав Челаковски, или за траекториите на славянската взаимност (Иванова 2008:171-179). 2 Интересни наблюдения в тази насока прави Мартин Иванов в статията си Какво би станало, ако…Конструиране на хипотезата „развитие без Освобождение“ (Иванов 2006:182-201). 3 Изразът е заимстван от С. Жерев (Жерев 2007:23). Каталог: files -> 2010 2010 -> Библиографски опис на публикациите, свързани със славянските литератури в списание „Панорама” /1980 – 2011 2010 -> До г-жа мариана симеонова директор на дирекция „финанси” Относно корекция на бюджет 2010 – функция „Образование” 2010 -> Програма на чешкия център 2010 -> Програма на чешкия център за ноември 2010 2010 -> За някои особености при превода на детерминираните именни фрази от английски на български език 2010 -> Лингвистичен клуб „Проф. Борис Симеонов 2010 -> Г., 14 часа, Лекционна зала на Народна библиотека Иван Вазов” – Пловдив 2010 -> Изследване на схеми с диоди Задание Изтегляне 76.5 Kb. Сподели с приятели:
|