Фьодор Михайлович Достоевски
Изтегляне 55.5 Kb.
|
1 2
filosofski-idei-v-tvorchestvoto-na-dostoevski-i-tolstoiiСвързани:
istoricheski-razvoii-na-bylgarskiya-pravopis, fonetika-sistema-na-glasnite-i-syglasnite, ezikoznanie-fonetika-i-fonologiya (1)
|
Фьодор Михайлович Достоевски (1821-1881), писател и публицист, безспорно е една от най-бележитите фигури в Русия през 19 век. Социалната обстановка и измененията в страната по това време намират отражение в художественото му творчество. Известен е с дълбоките си и остроумни изявления по интелектуални и политически въпроси, описван е като духовен водач, учител и блестящ народопсихолог. В творчеството си своеобразно изразява противоречията на своята епоха. Макар и не професионален философ, още в писмата от младежките години на Достоевски личи интереса му към религиозни и философски теми. Във философските му възгледи се откроява влиянието на религиозно-мистичните идеи, той вижда основата на битието в бога и в „чистата духовност на природата“. Той смятал, че човекът е „противозаконно дете“ на висшата духовност и не може да познае с разума божественото творение – природата, душата, любовта... „Това се познава със сърцето, а не с ума“, тъй като умът е материална способност. „Поетът в порив на вдъхновение разгадава бога следователно изпълнява предназначението на философията... – пише Достоевски („Писма, т.I 1928) - Следователно философията е също така поезия, само че нейният най-висок градус!“ Така според него изкуството и философията са върховно откровение. Въпреки тези религиозно-идеалистически настроения, в творчеството на младия писател ясно личи недоволството от социалната обстановка, съчувствие към оскърбените и унизените, хуманизъм формиран под влиянието на революционно-освободителното движение. По-късно с помощта на Висарион Белински (влиятелен влиятелен критик) се запознава добре и с философията на социализма. След разгромяването на кръжока на петрашевците (1848г.) на Достоевски е присъдено заточение. Писателят се отдръпва от мечтите и идеите на младостта и насочва внимание към мистичната философия. И през този втори период на своето творчество остава хуманист, въпреки религиозно-идеалистическите си възгледи. Тази вътрешна противоречивост на светогледа и творчеството му зависела преди всичко от социалното положение на дребнобуржоазните слоеве, на чиято страна били симпатиите на писателя. Творчеството на Достоевски осъждало буржоазния морал с неговото лицемерие, властта на парите, властта над хората, приспособяването на свободата, равенството, братството към целите на буржоазията. „Що е liberte? – пише Достоевски – Свобода. Каква свобода? – Еднаква свобода за всички да правят каквото желаят в рамките на закона. Кога можеш да правиш всичко, което желаеш? Когато имаш милиони. Дава ли свободата всекиму по милиони? Не. Що е човекът без милион? Човекът без милион не е този, който прави всичко, което желае, а оня, с когото правят всичко, каквото желаят“ Достоевски гневно заклеймявал лицемерието, двуличието, хищничеството на буржоазния строй. В произведенията си („Престъпление и наказание“, „Идиот“, „Юноша“, „Братя Карамазови“...) той талантливо пресъздал епохата, създал потресаващо изобличителни образи. Отхвърлял буржоазния начин на живот, историческата роля на революцията, отричал социализма като единствен път за изменение на съществуващите условия на живот. Писателят търсел изход в религиозно-нравственото усъвършенстване на личността. Това го обричало като мислител на религиозно-етична проповед, на всеобща любов, на очистването на човека по пътя на страданието, проповед на песимизма, пасивността и мистиката. Философските възгледи на Достоевски намерили израз в художественото му творчество, писмата му, в „Дневник на писателя“, в статии в списанията „Время“ и „Епоха“. В центъра на тези идеи стояли предимно въпросите на етиката, религията, естетиката и отчасти социологията. Достоевски смятал, че чрез личното нравствено усъвършенстване ще се изменят нравите на обществото. Всичко зависело от чувството, сърцето, „живата божествена душа на човека“, на разума се отреждало последно място. Нравствеността зависи от вярата в бога, безсмъртието на душата. Аморализма и престъпността Достоевски свързвал с атеизма, с философския материализъм. Етиката на Достоевски, който проповядвал християнските идеи за „усъвършенстване“ на личността, била насочена срещу изтъкваната от руските революционни демократи теория за активната роля на социалната среда и за необходимостта тя да бъде преобразена, за да се изменят възгледите на хората и тяхната нравственост. Той виждал в тази теория накърняване на свободата и значението на личността. Нравственото прераждане на човека може да се случи с помощта на „активната християнска любов“. Когато самите ние станем по-добри, тогава и средата ще се измени. Въпреки идеалистическите представи на Достоевски за личността, в неговото художествено творчество тя не е мистичен елемент, а жив страдащ човек на своето време, с характерни черти присъщи на социалния слой, към който принадлежи. Вътрешно противоречивите хуманистични възгледи на Достоевски били продиктувани от остра болка, от тревога за съдбата на своята родина, за съдбата на обикновения човек. „Всеки човек трябва да бъде човек и да се отнася към другите като човек към човека“ – ето идеала, който се формирал в душата на автора. Достоевски мразел капитализма със страстта на художник и мислител, но разочарован от идеалите на социализма, не противопоставил на буржоазната идеология и морал нищо освен идеите на първобитното християнство. Човечността му обаче не била в единодушие с християнския хуманизъм, защото неговото художествено творчество често опровергавало заповедите на християнското „всеопрощение“, съдържало богоборчески идеи. Една от героините на Достоевски – Катерина Иванова, погубена от нищетата и страданията, доказва със своя живот безсмислеността на надеждите на християнското милосърдие и пред смъртта си предизвиква бога: „Аз нямам грехове! Бог и без това трябва да ми прости... Самият той знае как съм страдала!... А пък ако не ми прости, да не прощава!...“ Достоевски осъзнавал колебливостта на своята позиция по религиозно-философските въпроси, бог и религията били в противоречие със склонната му към бунт душа. След като замислил романа „Житие на великия грешник“, той пише през 1870г. „Главният въпрос, който ще се прокара във всички части – същият с който аз съм се мъчил съзнателно и несъзнателно през целия си живот – това е съществуването на бога“. Така той по-скоро иска да се застави да вярва в бога, отколкото вярва. С това е свързано богоборческото настроение в неговото творчество през 70те, началото на 80те години. За философските размисли на Достоевски рамките на църковната догма, на каноничната религия стават все по-тесни. „Какво е сега свещенникът за народа? Свято лице, когато той е в храма или при изпълнение на тайнствата. А у дома си – той за народа е изнудвач. Така не може да се живее. И вярата неможеш да я запазиш. Ще се умори народът да вярва, наистина така е. Що за слова Христови без пример. А ти и думите Христови за пари му продаваш.“ Писателят се нахвърля срещу папството, религиозното лицемерие. „Легенда за Великия инквизитор“ е художествено изобличаване на католицизма. Той осъждал заповедите на инквизицията за това, че „техният идеал е идеал на насилието над човешката съвест и свеждане на човечеството до стаден добитък“. През 60те години на страниците на списанията „Время“ и „Епоха“ Достоевски представя теория на „почвеничеството“, своеобразна разновидност на късното славянофилство. Той я формулирал така: „Да бъдеш на почвата, да бъдеш със своя народ, значи да вярваш, че посредством този именно народ ще се спаси цялото човечество и окончателната идея ще бъде внесена в света, и царството небесно в него“. Друга негова теория е теорията на „малките дела“ – „Ако скучаеш, велики философе, нямайки за себе си дейност по своя ръст обучи едно дете на грамотност... обласкай детенцето и му помогни. Малко е нужно понякога, много малко, а навеки ще хвърлиш семе.“ („Материалы и исследования“ стр. 162) Философската основа на религиозно-етичните и социологични възгледи на Достоевски през 60те и 70те години бил обективният идеализъм, прерастващ в мистика. Достоевски разглежда всичко, което обкръжава човека на земята, мислите и чувствата като отражение на тайнствени небесни светове. „Корените на нашите мисли и чувства не са тук, а в другите светове“, ето защо ограниченият ум на на човека не е способен да разбере божествената тайна на природата: „Същността на нещата... ние не можем да разберем на земята.“ Дълбоката противоречивост в светогледа на Достоевски проличава и в начина, по който той разбира въпросите на естетиката. През 60те-70те години той бил противник на реалистичната естетика на революционната демокрация. Отричал обществено-политическата възпитателна роля на литературата. Най-високо поставял „свободата на творчеството“, разбирано като самостоятелна област, независеща пряко от обществото и от неговите интереси. Достоевски създал под влияние на идеалистическата естетика цяла галерия „положително-прекрасни“, според него образи. Но типовете на монасите, старците, на християнски кротките хора, създадени от него под влияние на идеалистическата естетика, се оказали нежизнени, слабовати. Това признавал самият писател. Развитието на събитията в романа „Идиот“ показва утопичността на надеждата на автора, че „красотата ще спаси света“. Достоевски-художникът обвинява буржоазния строй, който е превърнал красотата в пазарна стока. Вътрешната противоречивост в творчеството на Достоевски неведнъж е довеждала до противоположни оценки на неговото литературно наследство. Чертите на неговия светоглед били неприемливи за прогресивните хора в Русия, но неговото творчество съдържало в себе си ценно хуманистично зърно. Ето защо критиците отхвърляйки религиозно-идеалистическата философия на писателя, същевременно се борели за него като за художник-реалист. Достоевски е представен като боготърсител и богостроител, като проповедник на религията на всеобщата любов и страданието. Заедно с Достоевски, Изтегляне 55.5 Kb. Сподели с приятели:
|
1 2