Филологически факултет, катедра „Класически и източни езици и култури

Росен МИЛАНОВ,

Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“,

Филологически факултет,

катедра „Класически и източни езици и култури“

e-mail: rossen_milanov@abv.bg

ПРОБЛЕМНО-ТЕМАТИЧНИ АКЦЕНТИ В БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ПРЕСА ДО 9.IX.1944 г.

Rossen MILANOV

DISCUSSED THEMATIC ACCENTS IN THE BULGARIAN ORTHODOX PRESS UNТIL 9.IX.1944

(ABSTRACT)

The Orthodox press in Bulgaria until 9.IX.1944 is not well studied field of history of Bulgarian journalism, which, however, contains a great spiritual wealth. Exploring this area can bring clarity and about the reasons for the current state of the Orthodox press in Bulgaria. In Bulgaria before the Liberation is observed mixing religious with a patriotic theme; „Glory“ (Rousse, 1871–1873) can be defined as the first Bulgarian periodical with closely expressed religious and theological subjects. „Glory“ remains one of the most valuable Bulgarian Christian editions until 1944. Others such are: the editions of hieromonk Ignatiy Rilski – „Peasant“ (later „Adviser“) and „Bulgarian Church Review“; „Christian teacher“, „Spiritual awakening“. In Bulgaria before 1944 exist children’s editions, some of which are very good, and it should be regretted for their violent destruction by the communist rule. As a whole, however, the Orthodox press in Bulgaria during the first hundred years of history of the Bulgarian journalism suffers from falseness, inadequacy and dryness. And in its almost complete destruction by the communist regime it has lost its vitality to a large extent... However, the valuable in it may serve as a starting point for a future improvement of the condition of this type of press in Bulgaria.
Keywords: spirituality, knowledge, falseness, dryness, destruction.

УВОД

Историята на човечеството включва няколко епохи. Античността се отличава с множество езически вярвания; тогава религията на библейския Бог е изповядвана само у еврейския народ. През Средновековието християнството започва да бъде определящо за живота на огромни маси хора, т.е. превръща се в главен фактор за обществените процеси и настроения в Европа. Краят на Средновековието и съответно началото на Новото време настъпва с избухването на революциите в Западна Европа – Френската революция от 1789 г. е и борба срещу християнството.

В днешния свят медиите играят изключително голяма роля в обществото. Това е всъщност и една от характеристиките на Новото време, което обаче според православните богослови може да се нарече „постхристиянско“. Какво е било и какво е днес отношението на Православната църква към разпространението на нейната проповед чрез средствата за масова комуникация? – „Просветителната, учителната и обществено-миротворческата мисия на Църквата я стимулира за сътрудничество със светските средства за масова информация, които могат да предават посланието ù в най-различните слоеве на обществото“¹.

Християнската религия има особено разбиране за словото. В Библията употребата на думата „слово“ има различни контексти. Един от тях, който до голяма степен обуславя християнското разбиране за словото, е именно назоваването на Второто лице на Св. Троица, Бог-Син, с тази дума – на гр. „Λόγος“, в т.нар. „пролог“ на Евангелието според Йоан. Оттук е известният стих: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“ (Йоан 1:2)². Един от смислите, които влага св. апостол Йоан Богослов в случая, е, че Словото – Христос – явява Бога на света. Това е изразено ясно малко по-нататък в същото евангелие: „Никой никога не е видял Бога. Единородният Син, Който е у Отец, Той ясно Го разкри“ (Йоан 1:18). Апостолите на християнската вяра също са имали задачата да явяват Бога на онези, които са ги слушали. И са го правили със слово: „Как ще повярват в Онзи, за Когото не са чули? Как ще чуят, ако не им се проповядва?“ (Рим. 10:14) Може да се направи паралел между Христовото дело и службата на християнското слово – и в двата случая на слушателите се възвестяват Божествените истини. Това може и трябва да се случва и чрез средствата за масова комуникация.

Противно на някои разпространени неправилни представи и предразсъдъци, християнският светоглед е чужд на всякаква неадекватност към настоящия живот. Християнското слово дори трябва да дава най-добрия ключ за разбиране на случващото се в света, като разглежда по най-верен начин събитията и процесите и търси техните причини. Познаването и изразяването на християнските истини, преживяването им на личностно ниво и тяхното осъзнаване обуславя една адекватна позиция по отношение на обществените събития и процеси.

Но защо в България днес християнската журналистика не се радва на особен интерес? Това не е било така в началото на българската журналистика – християнската религия, особено православното християнство, е имало в нашата страна много по-голяма роля и дори първите български журналисти са дълбоко свързани с християнството – както в своя личен живот, така и в дейността си на публицисти.

След 9 септември 1944 г., сто години след началото на българската журналистика, за християнска преса почти престава и да се говори. Много често се обвинява комунистическият режим от 1944–1989 г. за проблемите в църквата. Дали обаче е точно така? Вглеждането в публицистичната действителност до 9 септември 1944 г. може да покаже какво е било състоянието на християнската проповед по това време. Присъства ли в християнските издания научна обоснованост, така да се каже – „богословие“, чрез което да се разясняват истините на вярата; дали християнската публицистика е актуална, дали тя дава правилна гледна точка върху обществените събития и процеси; какъв е нейният език и отговаря ли той адекватно на времето? И най-важното: какъв е духът на проповядваното в изданията? Т.е. дали потискането на християнската журналистика след 1944 г. е постигнато напълно по насилствен път, или е било до голяма степен и резултат на отслабналия интерес на българския народ като цяло към християнската религия?

Целите на настоящото изследване не са статистически. Вглеждането в духовната същност на християнските издания преди 1944 г., преценката за тяхната истинска стойност и открояването на най-ценното (както издания, така и материали в тях) е целта на тази работа. Търсенето на положителните и на отрицателните страни на християнската преса преди 9 септември 1944 г. може да даде ключа за разбиране на много явления, които се наблюдават и днес.

За постигане целите на настоящото изследване трябва: 1) да бъде направен исторически преглед на развитието и насоките на православно-християнските издания в България през разглеждания период, като се даде журналистическа и богословска оценка на положителните и отрицателните страни на православната преса; и 2) да се разгледат някои емблематични православни издания и да се намери най-ценното и стойностно в тях.

Методите на изследването са интердисциплинарни (от история и теория на журналистиката и от областта на богословието) и се основават върху работата с източниците – християнските периодични издания през разглеждания период. Поради големия обем и обширността на източниците, а отчасти и поради недостъпността на някои от тях, тази работа, разбира се, не претендира за всеобхватност. Всъщност не такава е и нейната цел, формулирана по-горе. Като вторична литература, която често се оказва напътстваща по един или друг въпрос, са използвани различни материали от областта на историята на българската журналистика и на богословието. За съжаление, някои от използваните изследвания (в областта на журналистиката през тоталитарния период) са писани с пристрастност. Ето защо тук често се налага тяхното коригиране.

Настоящото изследване на християнската преса в България до 1944 г. няма публикуван аналог до този момент. Очакваните резултати са свързани с формирането на следната теза за качеството на православно-християнската преса у нас до 9 септември 1944 г. Съвременното лошо състояние на християнската журналистика у нас определено има свои причини в насилието спрямо нея, но негативни тенденции се забелязват и преди това, още през разглеждания тук хронологически период – например политизирането, фалшът, сухотата, неактуалността, неадекватността. За щастие обаче, присъстват светли примери на сериозни и дълбоко духовни издания, които не спестяват критиката си към църковната организация и към отрицателните тенденции в нея – в православно-християнската преса присъстват жизнени сили. И това духовно богатство трябва да бъде разкрито.
I. РАЗВИТИЕ И ОСНОВНИ НАСОКИ НА ПРАВОСЛАВНО-ХРИСТИЯНСКАТА ПРЕСА В БЪЛГАРИЯ ДО 9.IX.1944 г.

Пристъпването към изложение и оценка на тематичните полета на християнската периодика у нас през времето до 1944 г. представлява трудност за изследователя. Почти всички обширни изследвания в областта на историята на българската журналистика са създавани в условията на тоталитарния режим. За техните автори религиозната преса не притежава друг характер, освен антисоциалистически³, което обаче е повърхностно и е израз на преднамерено негативно отношение – например по отношение ръста на религиозната периодика в началото на XX в.⁴

Православната църква в България притежава най-много членове сред българското население и православното християнство представлява официално изповедание в страната. Но от началото на т.нар. „Ново време“ в света като цяло се наблюдават особено силни, дирижирани противохристиянски тенденции. Всъщност това, за съжаление, е основната характеристика на тази историческа епоха, започнала с Революциите в Западна Европа и имаща за свой предшественик ренесансовия хуманизъм – целящи унищожаване на обвързаността между църква и държава, между църква и обществен живот.

В България сякаш настъпването на новата историческа епоха закъснява и проникването и утвърждаването на антихристиянския дух в България през XIX и началото на XX в. е по-бавно, отколкото в Западна Европа. Затова и броят на християнските издания през първите сто години на българската журналистика е сравнително голям. У нас се издават и разпространяват особено много православни вестници, списания и единични листове.

Православната преса има особено значение за духовното възраждане на българския народ преди Освобождението. Малко са тогава изданията на другите изповедания – римокатолицизъм, протестантство – и с изключение като че ли на в. „Зорница“ (протестантски) те нямат същото влияние върху традиционно православното население.

За ролята на Православната църква преди Освобождението говори следният факт. Иван Богоров акцентира върху няколко институции като отличителни за един народ: църква, училище, книгопечатница и вестник⁵. „Функцията на посредник ситуира и църквата, и пресата в присъщата им за гражданско общество ниша, разкрива комуникативните им възможности“⁶.

Българската православна църква в лицето на Екзархията се превръща в птичка, предвещаваща пролетта (в случая – Освобождението) на българския народ. От обявяването на самостоятелността ù (1870 г.) Българската православна църква се стреми да има свой печатен орган. Но единствено сп. „Възкресник“ (Цариград, 1875) е подкрепено със средства на митрополити⁷. Макар вестниците „Право“ и „Напредък“ да изразяват до голяма степен позициите ù, все пак те не могат да се смятат за такива. От богословска, а и от журналистическа гледна точка тези издания не могат дори да бъдат отнесени към религиозната преса. Макар да „отразяват интересите... на висшето духовенство“⁸, те все пак са спирани на няколко пъти не заради своето християнското направление, а поради това, че „вземат рязко отношение към своеволията на турските властници и отделни турци“⁹.

Екзархията се сдобива с официоз едва през 1890 г. – в. „Новини“. Той започва да излиза на 27 септември 1890 г. в Цариград, а последният му брой е от 9 октомври 1912 г., като на няколко пъти е спиран, но пък на негово място се издава в. „Глас“ (Цариград, 1910–1912)¹⁰.

В границите на освободените вече български земи също започват да се издават различни вестници и списания. Сред най-ранните издания с религиозна тематика са следните две (на Райко Блъсков): сп. „Духовен прочит“, за което има сведения, че е излизало през 1862 г. в Болград (Бесарабия), и сп. „Духовни книжици за поучение на всяк християнин“ (Болград, Браила, 1864–1868)¹¹. Второто трябвало да бъде „черковно-литературно“¹². В съдържанието му се включват: а) проповеди и слова; б) материали за историята на Християнската църква; в) актуални сведения по църковни въпроси (и по т.нар. „църковен въпрос“), поучителни материали за всички християни. Освен това са помествани жития на светци¹³.

В Русе през 1871 г. се поставя началото и на чисто религиозната преса. Това става с излизането на първия брой на сп. „Слава“. То се издава до 1873 г. под редакцията на Т. Станчев. В него вече не присъства политически или националистичен мотив. Сп. „Слава“ е също така и първото богословско списание в България. С духовността си, с красивото си слово, с актуалната си тематика, с правилната позиция, която заема, и с богословската си точност то представлява едно от върховите постижения на православната преса в България до 1944 г.

Подбудата за издаване на сп. „Слава“ е желанието за подобряване на лошото състояние на духовния живот на българите: „Нашата духовна книжевност до днес твърде малко е напреднала по причина, задето слабо уважаваме Християнските си закони; дали ще трае това и за вбъдуще? (...) Но тежко и горко на нас, ако ние не предвиждаме, че подпадаме от ден на ден в по-лошо състояние и не ся потрудим за обогатяванието на духовната си книжевност и за по-доброто изучвание на вярата си“¹⁴.

Сп. „Слава“ негодува против липсата на духовна литература – една болна тема и в днешно време, когато в Българската православна църква за строеж и ремонт на храмове и манастири се отделят, наистина, средства, но за издаване на книги, вестници, списания не се отпускат почти никакви. А още на страниците на „Слава“ ясно се казва: „При слабото развитие на нашата духовна книжевност, която би разсветлила и обяснила целта, важността и духът на нашата Православна вяра, младите умове стават към вярата си от ден на ден по-студени и равнодушни и много пъти заемат противни и неправилни понятия за истинността на вярата и църквата си.“¹⁵

През 1879 г. започва да излиза един вестник, който ще продължи съществуването си чак до годините на Първата световна война (1916 г.) и дори ще се опита да възстанови издаването си през 1924 г. – „Селянин“ (по-късно „Съветник“, София, Пловдив, 1879–1916, 1924). Той е свързан с името на йеромонах Игнатий (Рилски), който бил възпитаник на Московската духовна семинария, после станал учител в Рилския манастир, а през 1875–1877 г. съставял дописки за руски вестници. Йеромонах Игнатий е автор на книгите „Кратко житие на светий Иван Рилский чудотворец с образа му и с кратко сказание за пренесението светите му мощи и молебно пение“ (второто издание – София, 1891) и „Пътеводител за Рилския манастир“ (София, 1891).

През 1881–1882 г. в Търново излиза сп. „Духовен прочит“. То е издавано от Браницкия епископ Климент, по-късно Търновски митрополит, по-известен със светското си име – Васил Друмев. Мотото на списанието е: „Горе мне, аще не благовествую“¹⁶ (1 Кор. 9:16). Еп. Климент обявява целта на своето издание: „Целта, с която начеваме издаването на „Духовен прочит“, е – да дадем на нашите свещенници, както и на всеки Православен Българин възможност да се запознават още по-добре с по-главните истини на нашата Православна вяра, с по-главните свои обязанности и свойства на нашият духовен живот и чрез всичко това да съдействаме, според силите си, за тяхното религиозно-нравствено развитие и улучшение“¹⁷. А пътят за осъществяване намеренията на издателя е следният: „За сполучливото постигане на тази цел ние ще гледаме да запознаваме читателите си с всичко, което може да бъде интересно и полезно за нас в духовният живот и на другите едноплеменни нам и едноверни народи, особенно в животът на Руский народ.“¹⁸

В сп. „Духовен прочит“ се срещат много важни разсъждения по въпроса за същността и тематиката на християнската преса. Тя не е откъсната от заобикалящите я събития, но и не се занимава с тях самоцелно, а само от перспективата на духовното и вечността: „Няма съмнение, че като вървим към целта си, ние ще се допираме и до въпроси, които не са чисто духовни. Да се избегне това, няма възможност. В животът духовното и недуховното са тъй тясно съединени, щото, като се говори за едното, не е възможно да не се спомене нещо и за другото, та и въобще, за да се разбере едното правилно, трябва да се знае и другото. Обаче и тези не чисто духовни въпроси ние ще ги осветляваме при развитието им с Евангелската светлина.“¹⁹

Подбудите за издаване на православно-християнска преса преди Освобождението и веднага след него са свързани с желанието да се изрази християнската истина, чиято красота и величие се вижда в личния духовен подвиг. От липсата на усещане за нейното величие в обществения живот се поражда болка. Такава болка мъчи издателите на в. „Защита“ (Стара Загора, 1888)²⁰: „Като виждаме, че у нас истинското нравствено възпитание и най-светото нещо – религията, се оставят в забравение и занемарение и понеже повечето от нашите водители се борят и пълнят вестниците си с политически празнословия за кокал²¹, то ние решихме с Божия воля да издадем наший в. „Защита“, в когото ще защитаваме най-усърдно истинното християнство...“²² Тези много актуални и за съвременната ситуация у нас думи кореспондират с мрачната картина на обществения живот след Освобождението, която рисува Иван Вазов в края на „Немили-недраги“ и в „Нова земя“. Тъй като християнската религия е отправена към вечността, във в. „Защита“ се посочва смисълът на човешкия живот: „Человек е тъй създаден, щото не може да живее според назначението си без религия“²³. Какво носи християнството и как променя то човека? – „Християнската религия облагородява человека и го прави способен за най-велики подвизи в попрището на земния живот.“²⁴

Но в. „Защита“ не е откъснат от съвременната ситуация в обществения живот. Напротив, в него присъства реалистична преценка за нравственото състояние на българското общество след Освобождението и най-вече на тенденциите в развитието му, които са антирелигиозни, а също така и насочени срещу добродетелите у хората: „... няколко години насам мнозина от учителите на този народ почнаха да ритат като непотребна вещ тази религия, не съзнавайки, че те ритат против остен. (...) Те не съзнават, че едничкото средство, което може да въздигне, облагороди и направи честен и блажен един человек или цял народ, е християнската религия, придружена с истинно духовно и нравствено учение.“²⁵

Други характерни заглавия в ранните години след Освобождението са: сп. „Церковен вестник“ (после – „Вяра и разум“ и „Беседа“) (Харманли, Хасково, Пловдив, Ямбол, 1894–1899)²⁶; сп. „Български църковен преглед“ (София, 1895–1899) – отново на йеромонах Игнатий Рилски; сп. „Християнски учител“, което се издава в Пловдив от 1897 до 1906 г. във внушителен обем и впечатлява с научното изложение на истините на християнската вяра, разглеждани във връзка с нейното лично преживяване.
2. ОТ НАЧАЛОТО НА XX ВЕК ДО БАЛКАНСКАТА ВОЙНА (1912 г.)

С началото на двадесетото столетие броят на християнските издания, които по това време са били предимно православни, се увеличава значително²⁷. Не може да се твърди обаче, че увеличеният брой християнски (и в частност – православни) издания е резултат от ръст и в духовния живот и духовните потребности на българския народ като цяло. По-скоро това е свързано с общия тон на времето, характеризиращо се с печатането на повече вестници и списания.

От 1900 г. (до днес) официален орган на Българската православна църква е и „Църковен вестник“²⁸. Но официозите на Православната църква у нас не са основните (по популярност и по достойнства) православни издания (както е например при римокатолиците). Те не са първи нито по време, нито по значение. Преди това и редом с тях съществуват други православни издания, които отговарят на нуждата от духовна просвета и от изразяване на християнския светоглед.

Началото на новия XX век настъпва в света при голяма еуфория. Само православно-християнската преса сякаш прекъсва тази необоснована всеобща еуфория. В един материал, поместен в сп. „Християнски другар“²⁹, се казва със скръб: „Обикновено прославляват миналия XIX век като блестящ век на просвещението, век на откритията и изобретенията, насочени за облекчение ръцете на трудящите се, век на человеколюбивите мероприятия, посветени на участта на нещастните... А що виждаме? Станали ли са хората от това по-добри? За съжаление и прискърбие трябва да се каже, че отделните светли явления в съвременното человечество като че се изгубват сред голямата маса нещастия и пороци. Злото не само че не се намалява, но като че расте и напредва. Ние виждаме в настояще време ужасяващите образи на греха и беззаконието. От всички страни се носят слухове за тежки престъпления, нечувани злодейства, грабежи, измами. Ние на всяка крачка се срещаме с лицемерието, двоедушието, продажните съвести и чувства, с нарушението основните правила на общежитието...“³⁰

В началото на XX в. отначало в Казанлък, а после в Габрово излиза православното сп. „Мисионер“ („Православен мисионер“) (1902–1912), което прави впечатление с християнски проповеди, с разглеждане на богословски въпроси, с някои материали, свързани с приложението на християнската вяра в ежедневния живот и разбирането ù като светоглед, направляващ живота на човека.

Сп. „Благовестител“ излиза в Пазарджик от 1904 до 1910 г.³¹ Може би именно то държи първенството сред религиозната периодика в Пазарджик за времето си (до края на Първата световна война)³². Негов редактор е свещ. Константин Коев от храма „Успение на Пресвета Богородица“. „Прозрял нахълтването на „нездрави религиозни учения (секти)“ и нарушаването на религиозното възпитание, създава списанието през март 1904 г.“³³ Изданието може да се характеризира така: „Благовестител“ е ежемесечно списание за религиозна, нравствена и църковно-обществена просвета.“³⁴ То съдържа разяснение на православното богослужение, църковни песнопения и молитви, избрани слова, беседи, религиозно-нравствени четива, поучения в духа на Свещеното Писание и светите отци на Християнската църква.

Сериозно „духовно-обществено списание“ (за такова се обявява самото то) е издаваното през 1911–1913 г. в Плевен, Лом и Варна „Народен пастир“. Неговият обем е внушителен не само за времето си – първият брой е с цели 64 страници. Добро впечатление прави стройното му оформление и систематичност, наподобяваща тези на по-късните списания. Във всеки брой присъстват няколко (обикновено около десетина) материала на духовно-богословска тематика и по този начин сп. „Народен пастир“ представлява важно богословско издание. Ето само някои от заглавията в списанието: „Делото Христово“ (1911, № 1, с. 18–21); „Християнството и съвременният прогрес“ (1911, № 2 и 3, с. 65–68); „Църквата Христова като богочеловечески организъм“ (1912, № 1, с. 7–16); „Учението на църковните писатели от първите два века за злото“ (1912, № 1, с. 21–24, с продължение в следващи книжки).
3. ПРЕЗ БАЛКАНСКАТА ВОЙНА (1912–1913) И ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА (1914–1918)

В трудните години на войни православната преса се стреми да повдигне народния дух. В едно списание, издавано по това време – „Духовна зора“ (София, 1907–1916), се разяснява смисълът на скърбите в човешкия живот: „А такива превратности, злополуки и трудности с кого не се случват? Кой може да се похвали с постоянни сполуки във всичко? Не напразно човешкият живот се нарича