Философия и социология
Изтегляне 0.52 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- 2. Достойнството като основен принцип на практическия разум. Кант
- 3.Достойнството като способност за добра воля
- Переспективата на хората с увреждания
|
Ася Асенова Маркова Нов български университет Департамент”Философия и социология“ 2. Достойнството като основен принцип на практическия разум. Кант Всяко уважение към едно лице е собствено само уважение към закона (на почтеността и т.н), за което онова уважение ни дава пример.1 Тъй като сме решили да следваме начина на мислене на Витгенщайн, за да разберем какво означава “достойнство“ за Кант ние трябва да видим как той употребява това понятие, като под „как“ разбираме- за какви цели, в какви понятийни взаимовръзки?.2 Първото, което веднага можем да отбележим е, че концепцията на Кант за достойнство е развита в Основи на метафизика на нравите (1785) , тоест в областта на морала и по точно на моралната философия. Следваща ни стъпка също е лесна: трябва да проверим какво Кант разбира под “основи на метафизика на нравите“: Той нарича чиста философия всяка философия, която излага ученията си единствено въз основа на априорни (рационални) принципи. Когато се разграничат и изследват единствено априорните принципи на познанието на определен предмет на разсъдъка, то това Кант нарича метафизика. Когато този предмет са единствено рационалните подбудителни основания за практическо действие (а не емпирични подбудителни основания), тоест рационалната част на етиката (учението за нравите), то това той нарича морал, докато емпирическата част Кант нарича практическа антропология (Кант, 1974:20). Колкото до основите на метафизиката на нравите - обяснява Кант „… не са нищо повече освен търсенето и установяването на върховния принцип на моралността…“ (Кант,1974:28). Задачата е, следователно, да се изследват основанията на моралната задължителност самостоятелно, като грижливо се отстранят всички понятия, свързани с областта на емпиричното. По този начин, трябва да може да се провери, способен ли разумът да определя нравственото поведение самостоятелно? На първо време тези определения са достатъчни, за да ни дадат представа за общия контекст на онова, което се готви да ни каже Кант за достойнството. Разграничението, на което той очевидно най-много държи е това, между емпирични и рационални основания в областта на етиката. Разделянето на морала от практическата антропология се налага за Кант преди всичко от понятието за „ морален закон“, което вече се съдържа в самия предмет на изследването-сферата на нравствеността или на дължимостта на постъпките. Но в какъв смисъл може да се каже, че понятието за морален закон се съдържа в идеята за дължимост на постъпките? Очевидно Кант има предвид, че ако се питаме на какви основания сме задължени да постъпваме нравствено, ние не искаме да получим едно скроено и задължаващо само нас основание. Ние разбира се всъщност искаме да знаем, има ли основания, които да тежат с абсолютна необходимост за всички, тоест - като нравствен закон? За това антропологията трябва да бъде оставена на страна- по самото си понятие тя не може да ни достави тези основания: тя ни дава познание за специфично човешката природа и за обстоятелства в света, в която е поставен човекът. Но граматиката на задължителността и необходимостта, изисквани от понятието за „закон“ са тъкмо противоположни на тази на „специфичното“ и „случайното“, които са интересни за антропологията. „Всеки трябва да признае, че един закон, ако трябва да важи морално, т.е. като основание за една задължителност, трябва да притежава абсолютна необходимост…че следователно основанието на задължителността тук не трябва да се търси в природата на човека или в обстоятелствата в света, в които той е поставен, а единствено a priori, в понятия на чистия разум….“(Кант, 1974:24) 3 Кант привежда и други основания, за да оправдае разграничението между рационални и емпирични основания на морала: Първо, съществува „подбудителното основание на спекулацията“: Ако имаме интерес да напреднем в познанието си в областта на етиката е смислено да разграничим въпросите на общата практическа философия (например пропедевтиката на Волф, която изследва условията на човешкото искане изобщо) от метафизиката на нравите, която иска да изследва идеята и принципите на една воля от особен тип: „Но нека не се помисли, че това, което се изисква тук, вече го има в пропедевтиката на прочутия Волф към неговата морална философия, именно в така наречената от него Обща практическа философия, и че тук следователно не трябва да се разорава една съвсем нова област. Тъкмо за това, защото е трябвало да бъде обща практическа философия, тя не е взела под внимание воля от някакъв особен вид, например една такава, която се определя без всякакви емпирични подбудителни основания напълно от априорни принципи и която и могла да се нарече чиста воля…“ (Кант,1974:25) За полза от диференцирането на различните понятийни сфери в етиката говори аналогията приведена от Кант с разделението на труда при изкуствата, професиите и занаятите, което очевидно води до по-голяма изкусност и съвършенство в изпълнението на задачи, различаващи се според начина си на извършване една от друга. По същия начин, с оглед на естеството на науката и в частност на етиката би било по-добре твърде различните по произход и по функция понятия, съждения и принципи да се изследват отделно, а не смесено: „Дали чистата философия във всичките си части не изисква свой специалист и дали не би било по добре за цялото на професията на учените, ако тези, които са свикнали да продават съобразно с вкуса на публиката така смесено според различни, на тях самите неизвестни съотношения емпиричното с рационалното, които наричат се бе си самомислещи, а други, които изготвят само рационалната част, наричат софисти, биха били предупредени да не вършат едновременно две работи, които в начина на обработка са твърде много различни, за всяко от които се изисква може би особен талант и свързването на които в едно лице създава само некадърници…“ (Кант, 1974:22-23) Защо обаче трябва да имаме интерес към откриването на принципа на моралността? Усилието според Кант си заслужава заради спецификата на самия предмет, тъй като става дума не за друго, а за изнамирането на практическо ръководството, което собствено би трябвало да ни даде правилото за това трудно постижимо и обикновено ценено от хората нещо, наречено чиста нравственост4. Без съмнение човешките същества изпитват потребност от устойчив и издържащ на съмнения ориентир в моралната сфера, или, което от гладна точка на Витгенщайн би трябвало да е същото – изпитват потребност да се ориентират за уместността на думите добро и зло, достойно и недостойно, справедливо и несправедливо. И когато става дума за ориентир, той също така би могъл да се използва, за да се начертаят a priori границите на моралното, в което искаме да се движим, и дори, ако искаме да ги престъпим (но съзнателно). Непоследователната употреба на думи от речника на морала (моралния релативизъм), особено когато това е за наша сметка, както и неговата противоположност в проявите на „морална“ закостенялост, обикновено са еднакво неприемливи. Казано накратко: моралът има роля в нашия живот, дори само защото бихме искали да има (като изискване) и за това говори факта, че ние говорим за морал, обсъждаме морални проблеми, правим морални изказвания и непрекъснато се опитваме да изясним принципите, с които критикуваме или оправдаваме постъпките си. 3.Достойнството като способност за добра воля До тук се опитахме да проследим логиката на Кант, която говори в полза на предварителното разграничението между рационалните основания на морала от емпирическите (на едно по-късно ниво той ги разграничава и от теологическите). Така, както се очертава, именно във взаимовръзката на рационалните понятия предстои да изясним понятието за „достойнство“. Срещаме го за първи път още в самото начало на първа глава във връзка с обсъждането на ключовото етическо понятие за „доброто“ и по специално – за „добрата воля“: „Съвсем не е възможно да се мисли нещо в света и изобщо извън света, което да се сметне за добро без ограничения“ -Казва Кант- “освен една Добра воля“: „Един разумен и безпристрастен наблюдател не може никога да изпита удоволствие, като гледа непрекъснатото благополучие на някое същество, което не е украсено от качествата на една добра воля, и така изглежда, че добрата воля представлява неотменното условие дори на достойността) да бъдем щастливи.“ (Кант, 1974:29) Тази първата взаимовръзка между достойнство и способността за добра воля налага да изследваме много внимателно понятието за „добра воля“ и да си отговорим, защо то не е емпирично понятие? Това се налага, защото ако за Кант добрата воля, а не щастието е неотменно условие за уважение и преписване на достойнство на едно лице, то тогава и достойнството за Кант не е негова антропологична характеристика. Ако успеем да покажем, че това е така, ние би трябвало, в една втора стъпка да се опитаме да оценим значението, което един такъв възглед би имал във връзка с нашия по-частен изследователски въпрос, а именно –какво е значението на подобен възглед за статута на хората с увреждания. Переспективата на хората с увреждания: Но преди да изследваме връзката между достойнство и добра воля, не бива да оставим да се загуби и ролята на понятието за „щастие“, което се появи в горния цитат. Всъщност именно перспективата на хората с увреждания, тук, чрез всекидневния език, разклаща, иначе така убедителния аргумент на Кант, че щастието е само тогава достойно, когато е опосредено от една добра воля. Защото не е ли така, че тъкмо когато имаме основания да мислим, че хората с увреждания успяват да водят щастлив живот, ние казваме, че „водят достоен живот“? И също така, дали не бихме имали право да кажем нещо по-близко до точно обратното на Кант: Един разумен и безпристрастен наблюдател, никога не би могъл да остане разумен и безпристрастен наблюдател и никога не би изпитал удоволствие, ако гледа непрекъснатото неблагополучие на някое същество, дори то да не е украсено от качествата на една добра воля. От една такава перспектива, дали все още изглежда, че добрата воля представлява неотменно условие дори на достойността да бъдем щастливи? Във всеки случай тези контра примери, които веднага ни идват на ум, ако мислим през тази неглижирана във философията перспектива, ни показват, че в обобщението на Кант една връзката между достойнство и щастие, която съществува в обикновения език, тук се губи. Достатъчно е обаче една единствена такава връзка да се загуби, за да сме нарушили правилата за смислена употреба на понятието за необходимост на връзката. Това не означава обаче да се отказваме от връзката между добра воля и достойнство (която тепърва предстои да изследваме) и която, разбира се също съществува в нашия ежедневен език. Нека за сега просто да си отбележим, че поне в един случай-този на хората с уреждания- е смислено да се говори за непосредствена връзка между достойнство и щастие. ХХХ Изходната точка в изследването за Кант е сферата на обикновеното нравствено рационално съзнание, от която Кант взима своите критерий за разграничение между понятията на морала от тези на емпиричната практическа философия. Тези критерии са два- чистота и истинност5. Те са изведени единствено от онова, което по правило най-много се цени в моралната сфера: Онова, което търсим, водейки ежедневните си морални дебати е чистота на волята, породила едно дело или една постъпка. Следователно, понятията, в които ако би ни се отдало да открием и формулираме основанието за моралната задължителност към добри постъпки би трябвало да отговарят на тези два критерия - нищо друго не би било приемливо от моралната гледна точка на обикновения разум. Каквито и да са основанията на морала, те трябва да са необходимо свързани (по силата на понятието за морален закон) с идеята за добронамереност, искреност и безкористност . По въведените критерии веднага отпадат както случайните таланти на духа (разсъдък, остроумие, способност за съждение), така и качествата на темперамента (смелост, решителност, постоянство в намерението). Отпадат също и „даровете на щастието“: (власт, богатство, чест, здраве, благополучие, задоволство) : Всички тези, обикновено ценени неща не могат да бъдат определени като абсолютно добри, доколкото можем да ги разпознаем у хора, които ги използват по начин или за цели, които ни отвращават или ужасяват, които будят преди всичко страх или желание да им се противопоставим, но не и да им подражаваме в морално отношение. Ако бихме били логически последователни, когато, както обикновено, дефинираме моралността в гореизброените термини и я преписваме някому, то би трябвало да я препишем също и на безскрупулните, егоистите, спекулиращите с власт, на всички познати или въображаеми анти-герои, ако те са здрави, богати , честолюбиви, благополучни и доволни от това. Веднага се вижда, че последователността в търсенето на „доброто без ограничение“ по линията на талантите или представите за щастие ни отвежда единствено до там, да загубим критериите си за разграниченията между добро и зло. Но нали тъкмо в тях ние не искаме да бъркаме? Изглежда, че правилата на моралната езикова игра изключват едновременно да обслужваме склонностите си, инстинктите си, частните си интереси, стратегическите си действия и да си придавам заради това добавената стойност на морала. Не говорим за чистота и истинност или за безкористност там, където става дума за интерес и склонност. Бъркаме пътя към моралното добро и ако тръгваме към него от към представите за щастие, подсказани от опита, съветите и изпитаните примери. От гледна точка на Кант това са два различни пътя, които само по случайност биха могли да се пресекат. Защото нито една емпирична цел в света, която бихме могли да си поставим и дори да постигнем, не би могла от само себе си да заглуши въпросите, които ни съпътстват в моралното пространство – въпроси като Добре ли постъпих?, Какъв точно ме прави това мое действие в собствените ми очи или в очите на другите? Опитът, и то не само по понятие, никога не може да изпълни условията за несъмнена „чистота и истинност“, изисквани от представата ни за моралност. Доколкото смисълът на всяка емпирична цел е релативно зависим от неизчислимото множество перспективи и обрати на съдбата, би било твърде самонадеяно да направим от някоя от представите за щастие, повеля за моралния живот за всички, а дори само самите ние безрезервно да се решим да подчиним усилията си на такава цел. Опитът не може да ни даде всеобщност, но, преди всичко, ние не можем да набележим такива цели, без преди това да знаем това, което прави една цел морална-тоест без да имаме представа и разбиране за морални принципи (нещо повече-тогава дори не бихме искали да я наречем морална), с които да я съпоставим и преценим именно като „морална“. Дали от казаното до тук не следва, че ние все пак имаме такава представа за това , кое прави една цел „морална“ и, както вярва Кант, трябва само да обърнем вниманието на разума към неговия принцип : „... Ако само, - без ни най-малко да го поучаваме (разума- А.М.) на нещо ново, му обръщахме внимание, както правеше Сократ, върху собствения му принцип...“(Кант,1974:45) Нека опитаме, дали наистина толкова лесно можем да направим това – да обърнем внимание на разума към собствения му практически принцип: Припомняйки си някоя наша постъпка, която считаме за нравствено добра, ние се питаме; Можем ли да сме сигурни дори единствено в чистотата на собствените си мотивите за това дело, което ни се иска да наречем благородно или безупречно?. Действително лесно ще се убедим, че можем само да бъдем повече или по-малко упорити в добросъвестното морално самосъмнение, но не и да му предложим неоспоримо опровержение, че не става дума за суета, за „за повече или по-малко изтънчено самолюбие“ (Кант, 1974:48), за повече или по-малко далечен интерес, неосъзната склонност, чието задоволяване, дори всички могат да ни хвалят като морална заслуга. Можем ли също така да сме сигурни, че всички следствия, до които е довела нашата постъпка са също така добри, както ни се иска да мислим? Какво трябва да означава този неуспех? Не говори ли той в полза на това, че една скептична или цинична нагласа към патетичните, красиви, но празни приказки за морал и достойнство - „Тези лозунги на всички празноглави моралисти“, както ги нарича Шопенхауер6 би била с право много по-основателна, дори и да не е много ласкателна за човешката природа? Дори „не е нужно да бъдеш враг на добродетелта“ - казва Кант- „а е достатъчно да бъдещ само хладнокръвен наблюдател, който не взема веднага най-живото желание за доброто за неговата действителност, за да се усъмниш в известни моменти ( главно с напредъка на възрастта, когато способността за съждение е отчасти поумняла от опита, отчасти е изострена за наблюдения) дали и действително се среща някъде в света истинска добродетел (Кант, 1974:50) С други думи –има сериозни основания за съмнения. Но също така има и основания против моралния скептицизъм: Да нямаме пример за истинска добродетел за Кант не е повод за пресилени скептични заключения и той естествено е далеч от идеята да пледира за преориентиране към природни или чисто прагматични стандарти в човешките отношения. Да няма чист пример за действителна добродетел, за него означава единствено, че примерите, опитът, сферата на сетивното и фактичното, нямат съществено значение за морала. Моралът е от друг порядък и неговите основания, дори ако трябва да ги отхвърлим, все пак преди това трябва да бъдат потърсени поне където трябва. За Кант това дори по понятие не може да бъде емпирията: Никой пример не носи увереност, че една постъпка е водена от добра воля. Да търсим доказателства (едва ли не научни) за нечия добра воля означава да смесваме две области от понятия (на априорното и апостериорното, на морала и природата), които са все пак напълно различни. За да достигнем до същината на тази разликата Кант ни препраща към разработването на понятието за дълг. „Ако и да не е имало никога досега постъпки, които да са произлезли от такива чисти извори, все пак тук съвсем и не става въпрос за това, дали това или онова нещо става, а по-скоро разумът повелява сам за себе си и независимо от всички явления, какво е длъжно да стане, следователно постъпки, за които светът досега може би съвсем не е дал още пример, в чиято възможност да се извършат дори би желал много да се съмнява този, който основава всичко върху опит, все пак биват повелени неотменно от разума, и че например чистата почтеност в дружбата съвсем не може да се изисква по-малко от всеки човек, при все че досега може би съвсем не е имало честен приятел, понеже този дълг лежи изобщо преди всеки опит в идеята на един разум, който определя волята чрез априорни основания“ (Кант,1974:50-51) Ние задължително ще разгледаме по-отблизо понятието за „дълг“, за да видим каква светлина може да хвърли то върху понятието за достойнство. Преди това нека да проверим какво още можем да извлечем още от направените до тук връзки между „достойнство“ и „добра воля“. ХХХ Започнахме от там, че моралната стойност на постъпките ни се мери в ежедневните ни морални терзания и дебати през критерият дали определено действие ще издържи на вечно търсещото „нещо гнило” съмнение в чистотата на мотивите. Под това „гнило“ обикновено имаме предвид или тъкмо маскиран частен интерес или постъпка от склонност- такава, която не е струвала на своя деятел нищо и за това не й преписваме морална цена. На драматизираното съмнение устоя единствено понятието за чистота на волята, като едновременно с това се установи, че „опит“, „пример“, „доказателство“, „наглед“ не вършат работа за да се убедим веднъж за винаги в действителността на една такава добра воля. „Кой може да докаже чрез опит недействителността на една причина, когато опитът нe учи на нищо друго, освен, че не я възприемаме?“(Кант, 1974:68)-казва Кант и трябва да признаем, че на този довод няма какво да се възрази. Остана да бъде разрешен и въпроса, кой е принципът, които определя една воля като „чиста воля“ , кои са условията, при които понятието „добра воля“ има смисъл? Ето и предложението на Кант: „Добрата воля е добра не чрез това, което предизвиква или извършва, не чрез годността си да постигне някаква предпоставена цел, а единствено чрез искането, тоест сама по себе си и разгледана сама за себе си, без сравнение, трябва да се цени далеч по-високо от всичко, което би могло изобщо да се създаде чрез нея в полза на някаква склонност, дори, ако искаме в полза на сбора на всички склонности Дори и ако тази воля чрез някаква особена неблагосклонност на съдбата или чрез оскъдната надареност на мащехата природа би била напълно лишена от способност да прокарва своето намерение: ако въпреки най-голямото си усилие все пак не би постигнала нищо и би останала само добрата воля (разбира се не като голо желание, а като използване на всички средства, доколкото са в наша власт): то все пак тя сама за себе си би блестяла като скъпоценен камък, като нещо, което носи в себе си пълната си стойност. Полезността и или безплодността не може нито да прибави, нито да отнеме нещо от тази стойност.“(Кант, 1974:30-31) И така, една добра воля е ценна сама по себе си-единствено чрез нейното искане за действие според представата за доброто. Тази идея би могла да се разбере може би по добре, ако си представим обратния случай, когато „проявяваме доброта“ инструментално, заради нещо, което добротата би ни спечелила. При подобни случаи използваме идеята за доброто като средство за нещо друго, но не заради самото него като цел. При такива подозрения обикновено не наричаме някого морален.(Напротив, наричаме го например „лицемерен“) Добрата воля също така не зависи от успешната си реализация. Да имаш добра воля означава да имаш представа за доброто и да взимаш на сериозно тази представа, чрез желанието си да ориентираш действията си спрямо нея. Едно искане е морално искане, когато е определено единствено от идеята за доброто, но не на доброто, разбрано като която и да било частна цел. Ако добрата воля е цел сама по себе си, то е защото тя има за нас вътрешна стойност, за която не можем да обясним и премерим чрез нещо друго. „В областта на нравственото“, казва Кант „няма място за подражание, а примерите служат само за насърчение…”. (Кант,1974:52) Всичко, което се отнася до волята естествено не може да бъде проверено емпирично. В действителност опитът да се направи такова нещо би бил едно доста странно занимание. Не би могло да има наука (в обичайния смисъл на емпирична наука ) за добрите намерения, дори и ако оставим настрана въпроса, дали подобно знание би ни било от полза като морални същества. А то в действителност не би ни било от полза. Такова знание дори би направило безсмислени моралните ни понятия, тъй като ако можеше да се установява емпирично добрата или злонамерената воля, тогава със сигурност тя не би имала същата висока стойност, която по принцип и преписваме, тъй като това би ставало просто от интерес или страх. Същият аргумент важи и по отношение на теологическото знание:: Ако бихме имали сигурни доказателства за съществуването на Бог, спазването на моралните повели не би имало същата тежест, която има, когато не сме сигурни. Но ако добрата воля не може да се докаже, тогава какво ни остава? И как изобщо може да ни бъде дадена представата за една възможна чиста воля, когато й отказахме всяко конкретно съдържание, а до тук тя се разкри единствено като чисто отрицателна сила, проявяваща се в това, че откъсва човека от останалото му същество, от неговите желания, пориви и инстинкти? Ако Кант драматизира теоретически, то е само защото следва обичайните морални лутания, в които всички сме се заплитали. Той разбира се има много добър отговор на тези въпроси. Този отговор съдържа същината и оригиналността на неговата моралната теория: Ние действително се заплитаме в моралните езиковите игри, защото смесваме понятия, които принадлежат към различни области. Моралът– и това всъщност е нещо, което много добре знаем-не е областта на сигурността и доказателствата. Онова, което не може да бъде доказано, все пак може да бъде предпоставено, ако за това има достатъчно основания и ако предпоставянето му би ни помогнало да си обясним моралните изискания, които отправяме един към друг. Една добра воля също е нещо, което можем да предпоставим на някого (и освен това често го правим), без да търсим доказателства. Когато признаваме някого като морален агент, ние му признавам възможността и способността да се ориентира по морални принципи, да действа, воден от чисти мотиви, да има отношение към доброто-да има идеали и ценности, да проявява добра воля. Само в контекста на допускането, а не на научната сигурност, има смисъл да се отправят морални обвинения или похвали, да се осъжда поведение, да се налага наказание. Също така само в този смисъл може да се говори за престъпления или за нарушаване на морални принципи и задължения.. Един принцип е пре-стъпен, когато изхождаме от това, че той е бил известен и е престъпен съзнателно. В този смисъл ние признаваме морално съзнание на престъпниците в еднаква степен с признанието на някой морален авторитет. Къде в този контекст да поставим понятието достойнство? Анализите и разграниченията на Кант до тук са ни приближили с една крачка по напред в разбирането на понятието. Във всички случаи е смислено и уместно да се говори за достойнство там, където някой успява да окаже съпротива на страстите, склонностите и интересите си в името на нещо друго, което смята за несравнимо по-ценно. Доколкото понятието за „достойнство“ го видяхме тук като свързано с това за една „добра воля“, то също, както и една добра воля не трябва тепърва да се изследва за всеки отделен случай (което, освен всичко би направило съвместните отношения почти невъзможни), а трябва да се предпостави. Което означава - за достойнството на човека няма сигурни емпирични доказателства, но и такива не са необходими, за да го предпоставим някому. Преписваме достойнство на всеки, у когото предпоставяме способност да проявява добра воля да действа, ориентирайки се от морални принципи и от морални основания. Каталог: 1507 1507 -> Книга за живота, която разтърсва човека. Магически текст, който ни издига над ежедневието и кара да повярваме, че животът е чудо обяснява Габриела Хаджикостова 1507 -> Ключови думи: Мислителят, екзистенциален дискурс, Маха, Роден, Крамской, Камю „Мислителят“ на Карел Хинек Маха в поемата „Май“ 1507 -> Отчет за 2013 г и Финансов отчет за і-во тримесечие за 2014 г., Ви информирам за следното 1507 -> Програма 16 септември „Който трябва от Александър Урумов /вторник/ Режисьор Димитър Стефанов 1507 -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я народно събрание проект Закон 1507 -> Технически спецификации Изтегляне 0.52 Mb. Сподели с приятели:
|