Философски факултет, катедра "История на философията"



страница2/13
Дата25.07.2016
Размер3.02 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   13































Въведение

1.1 Общи положения


Прагматизмът се заражда във време на отдалечаването сферите на науката и религията, на интелектуални противоречия между привържениците на детерминизма и индетерминизма, натурализма и спиритуализма. Главно следствие от този процес е това, че претенциите на религията за общовалидност са поставени под съмнение, що се отнася до положенията, утвърдени или утвърждаващи се в науката. Религията започва да се разглежда като сфера, близка до етиката, но не и до науката. Истината е понятие, с което трябва да се занимава само науката. Ставайки все по-автономни, двете сфери се отдалечават една от друга; този процес изглежда безвъзвратен.

Темата на настоящата дисертация обхваща един дълго и сериозно дискутиран проблем- този за отношението между наука и религия, за основанията на религията да дава истинно познание за реалността, за правото на всяка от двете сфери да ограничава обхвата на другата. Чарлс Пърс и Уилям Джеймс разработват такава концепция за вярването, която го представя като единство на знание, вяра и действие. По този начин се осъществява сближаване между сферитe и най-вече между науката и религията. При Пърс това единство не e формулирано докрай, което се дължи на незаинтересоваността му от философия на религията, както и на опасението, че ако сближим прекалено много познанието с действието, познавателният процес може да бъде тълкуван прекалено субективистично и през призмата на волунтаризмa. Затова той предлага две различни твърдения за вярването- 1. вярването е задължителен етап от всяко изследване, и 2. то няма място в науката. Факт е, че той се опитва да дистанцира своята концепция от тази на Джеймс. В неговата философия "фигурата“ знание-вяра-действие присъства експлицитно. Решението на проблема за отношението между наука и религия е именно това разбиране за вярването, специфично за ранния прагматизъм. По-късно Дюи се стреми да обхване трите понятия в това за опит.

Чарлс Пърс и Уилям Джеймс се различават съществено в някои свои възгледи, както ще се опитам да покажа по-нататък в тази работа. Няма да бъде правилно, ако тези различия не бъдат отбелязани, и то в контекста на концепцията за вярването. Прагматическият принцип, формулиран от Пърс, е правило за изясняване значението на понятията. Джеймс превръща прагматизма в теория за истината, а Прагматическият принцип в правило за установяване истинността на дадено понятие/вярване/хипотеза. Както ще покажа по-нататък, при Джеймс присъстват две отделни значения на понятието “прагматическо”, които понякога могат да влязат в противоречие помежду си.

Теорията за изследването на Пърс от 70-те години на XIX век се основава на разбирането му за вярването като състояние на сигурност, убеденост, което води изследването "напред". Вярването тук се приема само в епистемологическия му аспект- като синоним на "убеждение". Уилям Джеймс сближава Пърсовото понятие за вярване (belief) с това за вяра (faith), като по този начин въвежда и не-рационален елемент в разбирането за вярване; също както в Пърсовата теория вярването "води напред" изследването, така при Джеймс вярата "води напред" личността. Това, което Джеймс прави, не е да елиминира познавателният елемент във вярването, а да добави нов към него1.



Всъщност всяко вярване включва определена поредица от действия, определено поведение. Няма вярване, което да не включва действие, нито пък има такова, истинността на което да не може да бъде тествана чрез действие. Действията не са цел сами по себе си нито за Пърс, нито за Джеймс- те са подчинени на определени крайни цели на поведението. Всяко действие трябва да бъде целенасочено. Действието съществува само в рамката на вярването, а не самостоятелно, само по себе си, без връзка с дадено намерение , интере или цел.

Поради сериозната ангажираност на Джеймс с религиозна проблематика възниква въпросът: не акцентира ли той прекалено много върху вярата, като по този начин я превръща в доминиращ елемент? Въпросът е справедлив и не може да се отрече, че преформулирането, което той прави на Прагматическия принцип, е породено също и от отношение на симпатия към религиозната вяра (специално християнската). Джеймс обаче има за цел да покаже при какви условия можем да смятаме едно вярване за истинно, и въобще кога един човек има "право на вяра". Той иска да въведе вярата в рационална рамка, така че тя да не бъде напълно произволна и индиферентна към каквито и да е доказателства. Също така негова цел е да покаже, че вярата е способна да ни мотивира и също да ни "води" в действията ни. Пърс се интересува само от вярата на учения, на изследователя. Той приема вярата като състояние на несигурно познание, на догадка, която трябва да се развие в хипотеза и да се провери. Що се отнася до чисто религиозната вяра, тя има значение в два аспекта: първо, като основа на етиката (Пърс заимства от баща си Бенджамин доктрината за еволюционната любов, която се опира на Новия завет), и второ, като състояща се от интелектуални твърдения, които трябва да бъдат сближени с научните теории (или това е т.нар. от него бъдеща "религия на науката"). В никакъв друг аспект религиозната вяра не е "полезна" или "значима", доколкото Пърс отрича вярата в свръхестественото (например в безсмъртието) и в чудесата.

Чарлс Пърс въвежда термина "фалибилизъм". Не може ли тази теория, утвърждаваща погрешимостта на всяко знание, да служи като средство за решаване на проблема за отношението между наука и религия, например чрез твърдението, че научното познание е условно и опровержимо, а знанието, което ни дава религията е "цялостно" и "вечно"? Не може ли фалибилизмът да служи за "врата към вярата"? Всъщност религията е тази, която трябва да си вземе поука от фалибилизма, и да разбере, че положенията й са погрешими и подлежат на корекции. Но така за нея следва опасността да стане твърде зависима от науката, да загуби автономността на своята сфера. Това не би било подходящото решение за ранния прагматизъм. И Пърс, и Джеймс са убедени, че двете сфери трябва да запазят независимост една от друга. Джеймс дори допуска, че някои религиозни положения могат да бъдат поне отчасти потвърдени- например безсмъртието да се потвърди чрез доказване на живота след смъртта. Джеймс вижда, че религията не може да бъде оставена изцяло в чисто моралната област, и се опитва да разработи такава психологическа теория за религиозния опит, която да обоснове достоверността му. Но разбирането за вазаимодействие между наука и религия не е съвсем сходно при двамата философи- Пърс се стреми да положи религията в определени граници, които да й бъдат налагани от науката, докато според Джеймс някои религиозни твърдения трябва да се приемат в науката като хипотези2, и понякога изразява предположението, че "науката на бъдещето" ще стои по-близо до философския идеализъм.

Безспорно е, че Уилям Джеймс не е напълно последователен в своята епистемология. Що се отнася до формулировката на Прагматическия принцип обаче, в нея могат да се открият две отделни тенденции: "прагматическите последици" като експериментални последици при проверка на дадена хипотеза (да кажем, някоя научна теория), и "прагматическите последици" като "полезни" за личността, която се основава на определено вярване, водещо до тях. Обикновено при критика на Джеймс се изтъква втората тенденция, която съдържа в себе си известното (и не съвсем точно предадено) твърдение, че "всичко полезно е истинно", както и тезата, че щом вярата в Бог "работи", значи тя е истинна. От научна гледна точка това положение стои извън научните норми; от религиозна то е недопустимо, защото напълно пренебрегва съществуването на обекта на вярата и се занимава само с нея самата. Вярването не трябва да бъде произволно, а да бъде кохерентно с другите вярвания на индивида и на общността, в която той е включен, и трябва да подлежи на самокоригиране тогава, когато опитът поднася доказателства срещу него.

Дотук посочих някои аспекти на епистемологията и етико-религиозните възгледи на двамата ранни прагматисти. Какво място заема метафизиката в тяхната философия? И можем ли да говорим за "метафизика" при тях? Чарлс Пърс през целия си живот се стреми към построяване на цялостна система, но не успява в това начинание поради редица противоречия, които той допуска3. С право неговата метафизика е наричана "научна", тъй като полага като свой фундамент научна теория като еволюционната (и не само нея- синехизмът и тихизмът също се опират на научни данни). Чрез агапизма и теорията си за трите категории Пърс въвежда в метафизиката и допускания с религиозна основа, преформулирани с философска терминология- това са учението за любовта, идеята за Сътворение (от Първичността произлиза Вторичността, материалният свят), и възгледът за предопределен край на световното развитие При Уилям Джеймс по-скоро откриваме една плуралистична онтология, основаваща се на доктрината, наречена от него "радикален емпиризъм" (в центъра на която стои понятието за "чист опит"), както и отчасти на панпсихизма, който сам по себе си представлява алтернатива на радикалния емпиризъм.

Метафизиката на Пърс не наподобява нито средновековната, нито класическата (субстанциалистката) метафизика, а се занимава с развитието на вселената, и затова Чарлс Морис предпочита да я нарича “космология” с цел ясното й разграничаване от предишни метафизически системи. Така Пърс полага като фундамент еволюцията, развитието (като по-философско понятие, дококото еволюцията е натоварена в наше време с определен смисъл, който я свързва с биологията), а Джеймс- многообразието и потенциалността.

Това ни отвежда до проблема за съвместимостта на теориите на всеки от двамата прагматисти. Интерпретациите на Пърсовия прагматизъм се основават на Прагматическия принцип4. На Прагматизма бива гледано като на "антиметафизическа философия", но е факт, че Пърс построява своя метафизика. Трябва ли да се смята, че метафизиката му противоречи на неговия "прагматизъм" (т.е. прагматизмът в измеренията на теорията му за изследването от 1870-те г.)? Изследователите или подценяват стойността на метафизическите възгледи на Пърс по отношение на неговия прагматизъм въобще, или подчертават научната рамка, в която е формулирана тази метафизика. Редица изучаващи Пърсовото творчество философи и семиотици, като Мъри Мърфи (Murray Murphey), Джоузеф Еспозито (Joseph Esposito), Чарлс Морис (Charles Morris), Иван Младенов у нас, и др., обаче виждат аналогия между доктрината за космическата еволюция и теорията на Пърс за изследването и възгледът му за растежа на знанието. Развитието на научното знание е аналогично с еволюцията на вселената. По такъв начин става по-ясно как могат да съществуват съвместно принцип като този на прагматизма, и една пространна и дълбинна метафизика като Пърсовата. Ще се опитам да представя философията на Пърс в нейното единство от тази гледна точка, без да изпускам от поглед факта, че такава философия не може да се нарича "прагматизъм" в тесния смисъл на думата, като поради това ще използвам тази дума, поне що се отнася до Пърс, в перспектива, чрез която може да се обяснят научната му метафизика и еволюционна космология. При Уилям Джеймс формулировката на Прагматическия принцип е напълно съвместима с наличието на онтология, която се стреми да не излиза извън рамките на опита и на научните данни (при което и влиянието на психологическите му изследвания и прозрения е сериозно).



Стремежът да разгледам прагматизмът на Пърс и този на Джеймс в тяхната хомогенност се дължи на убеждението ми, че може да бъде постигната гледната точка, в която философията на всеки от двамата да бъде видяна в нейното единство. Концепцията за вярването като синтез на знание, вяра и действие може да се реконструира само ако бъде постигната тази гледна точка.

Пред нас изпъкват множество различни версии на прагматизма, в основата на които стоят много изтъкнати мислители, които сами не желаят да имат ученици, а по-скоро “съюзници” и “приятели”. Прагматизмът не е школа в традиционния смисъл на думата. Класическите прагматисти са обединени от редица общи положения, но също така са забележими и разликите между тях, които те не се и опитват да прикрият. Различните версии на класическия прагматизъм позволяват възможността и за различни интерпретации. Могат да бъдат изброени четири основни такива:


1. Консилиационистка (от "consciliation"-англ. 'примирение')- на прагматизма се гледа основно като на философия на “примирението” между наука и религия- това става чрез провъзгласяването на устойчивото вярване като заместител на традиционния концепт за истина (Пърс), както и чрез формулировката “всичко, което е полезно, е истинно” (Джеймс). Тук можем да споменем имената на Юрий Мелвил, Пьотр Юшкевич, донякъде на Бъртранд Ръсел (що се отнася до Джеймс). Тази трактовка почива на възгледа за голямото значение, което има за развитието на прагматизма прагматистката философия на религията и на идеята за прагматическа религия. Тук може да се помести становището на Артър Лавджой: “Малко са доктрините, които са се разпръснали толкова бързо, или сами са говорили толкова универсално, както това, познато ни като прагматизъм; и нито едно няма по-пряка връзка с религиозни проблеми”5.

2.“Антиметафизическа”- прагматизмът се възприема като философия, близка до позитивизма на Огюст Конт и дори на Виенския кръг; интерпретаторите акцентират върху ролята на Прагматическия принцип и процеса на верификация на вярванията. Това е най-популярното разбиране на прагматизма, което има и най-много основания, защото епистемологията се счита за областта, в която прагматистите имат значителен принос. Недостатък обаче е това, че тя подценява ролята на метафизиката на Пърс, както и на онтологията на Джеймс, и не може да обясни достатъчно обосновано тяхното наличие.

3.“Метафизическа”- на епистемологическия прагматизъм се гледа като на детайл от по-всеобща светогледна философия: Пърс полага епистемологията в една еволюционна метафизика (Мъри Мърфи, Джоузеф Еспозито), а Джеймс се ориентира към онтологически плурализъм. Така се оказва, че прагматизмът трябва да бъде интерпретиран по-широко и по-всеобхватно. Това е разбиране, към което се присъединявам, особено по отношение философията на Пърс, чиито противоречия могат да намерят обяснение чрез този подход;

4.“Етическа” интерпретация- знанието играе решаваща роля в осмислянето на света, защото то е оценяване и оценностяване (Хорас Тейър). Тейър отстоява тезата, че прагматизмът се появява като опит за интеграция на ценностите и научното познание6. Той заявява: “Прагматистите са водени от Пърсовата максима за значението до това да развият обща теория на познанието, според която познаването е дейност на оценяване. Идеята им не е моралът да стане научен- по-скоро научното познание е образец на морална дейност”. Така че да познаваме, означава да оценяваме. Джеймс така преформулира Прагматическия принцип, че това да позволи (може би неоправдано) сближаването на истиннното вярване с осмислянето на света.

И четирите интерпретации имат своите основания и своите критици. Това, че аз лично виждам най-много аргументи за третата, не означава, че другите три трябва да бъдат напълно игнорирани. Според мен “метафизическата” интерпретация дава добро обяснение на факта, че Пърс се занимава усилено с метафизика и въпреки това развива своята прагматистка епистемология. Но нито една от изброените не подчертава единството на вяра, знание и действие в понятието за вярване, макар че близки до такава позиция са първата и четвъртата.

За прагматизма обикновено се смята, че е философия, родена и развила се в американската интелектуална среда. Основоположниците на прагматизма- Чарлс Сандърс Пърс и Уилям Джеймс- обаче са добре запознати с философските постижения на Стария свят и са сериозно повлияни от съвременната им философия. Пърс започва своето философско развитие под влияние на Кант, а по-късно започва да се придържа към емпиристката традиция на Лок, Бъркли, Хюм, Джон Ст.Мил; запознат е доста добре с позитивизма на Огюст Конт и Хегел. Уилям Джеймс е силно впечатлен от френския волунтарист Ренувие, от Бергсон и от Философията на живота. И двамата възприемат идеи на емпиризма, позитивизма, немската класическа философия и философията на живота, но ги разработват така, че да бъде преодолян традиционният дуализъм в разглеждането на основните философски проблеми, и също така да се създаде нова философия, която да бъде по-актуална и да не противоречи на откритията в естествените науки.



В тази работа ще се опитам да покажа, че стратегията на прагматистите е стратегия на синтез, доколкото под синтез трябва да разбираме съвместяване и комбиниране на традиционните понятия, идеи и нагласи в една гледна точка. Некоректни са критиките, насочени срещу прагматистите (особено към Джеймс), изразяващи се в това, че те събират различни идеи и теории на едно място (Пърс бива смятан повече за човек на естествените науки, а Джеймс най-вече за психолог, не за философ). Напротив, философската надареност и на двамата е не по-малка от тяхната образованост- научна, философска и литературна. Димитри Гинев окачествява прагматизма като оригиналната американска философия: “В “пластическата несистематичност” на преходите от един към друг философски дискурс е голямата сила на американския прагматизъм. Тя не само го прави истинската американска философия, но и благодарение на нея традициите, идващи от Европа, се възприемат по определен начин”7.

В процеса на създаването на тези синтези се осъществява своеобразен диалог между Америка и Европа, между две различни култури, едната от които, макар и възникнала на основата на другата, все пак се самоопределя като плодотворна и по-перспективна. Американският практицизъм води диалог с европейското теоретизиране. Този диалог не е лишен от самочувствието и на двете страни за надмощие и за "правилност". Европейските мислители често не приемат философията на Новия свят насериозно, а американските философи ги обвиняват в непрактичност и придържане към остарели, вече неработещи теории. Американският прагматизъм обаче се отнася със симпатия към Философията на живота.

Моята цел е да покажа, че решението на ранния прагматизъм на проблема за отношението между наука и религия се осъществява чрез синтезирането на понятията за знание, вяра и действие в едно- това за вярване. Вярването е процес на изследване, познаване, разбиране и целенасочено въздействие върху света. За да изпълня тази цел, си поставям следните задачи:
1. Да анализирам епистемологията, метафизиката и етико-религиозната философия на Чарлс Пърс и Уилям Джеймс и да дефинирам понятията за знание, вяра и действие, които стоят в основата им.

2. Да докажа, че метафизиката и прагматизмът (в тесния смисъл- доктрина, основана на Прагматическия принцип) са съвместими. Епистемологията на прагматизма е поместена в метафизика (при Пърс) и онтология (при Джеймс). Развитието на науката е аналогично на развитието на космическия ум (Пърс), като човекът има съществена роля в това развитие (с което е съгласен и Джеймс). Знанието не е крайна цел- такава може да бъде "конкретната разумност" (Пърс) или всеобщото щастие (Джеймс).

3. Да проследя по какъв начин се осъществява синтезът на трите елемента (знание, действие и вяра) и как понятието за вярване при Пърс се трансформира в това за вярване при Джеймс.

4. Да докажа, че прагматистката концепция за вярването го полага в една реалистична рамка. Пърс се придържа към метафизическия реализъм, а според Джеймс всяко вярване трябва да има обосноваване и отвъд действието. Не само действието е критерий за значимостта и/или истинността на едно вярване. В противен случай знанието би отпаднало като излишен елемент. В един друг аспект вяра и знание са свързани, и това е емпирическата им интерпретация- вярата е рационално обоснована само когато е съобразена с опита и когато може да бъде дефинирана в практически последици- както психологически (за индивида), така и поведенчески (етически).


В настоящата дисертация аз не разглеждам само една област от прагматистката философия, а изследвам тази философия в цялостен план, хипотезирайки вярването като най-фундаменталното понятие на прагматизма на Чарлс Пърс и Уилям Джеймс. При анализа проблема за концепцията за вярването на двамата прагматисти са критично осмислени интерпретациите и оценките на техни изследователи. Използваният от мен метод ще бъде сравнителен историко-философски анализ. За да осъществя тази цел съм разделил настоящото произведение на три глави, в които разглеждам епистемологията, метафизиката и етико-религиозните възгледи на Чарлс Пърс и Уилям Джеймс. В I глава се занимавам с решенията на прагматизма на проблемите на науката и познанието. Във II глава се разглеждат метафизическите възгледи на двамата философи и тяхното взаимодействие с епистемологията им. Проблемът за вярата и действието анализирам в III глава. Синтезът на понятията за знание, вяра и действие се извършва в това за вярване. Синтезът е опит за преодоляване на едностранчивостта. Той трябва да представи цялостна и всеобхватна представа за човека, която да обясни неговите дейности и да рамкира неговото място във вселената, и да обосновe теоретически алтруизмa и мелиоризма с помощта на еволюционната теория и новата теория за научното изследване.

Може ли да се твърди, че прагматистките синтези са синкретични и че прагматизмът ни дава една синкретична философия? Синтезите не означават синкретизъм. Никълъс Решер (Rescher) пише в книгата си „Плурализмът“, че синкретизмът предлага обединение на доктрините, което позволява на всеки да е прав като цяло. Еклектизмът пък съчетава позициите- той признава частичната истинност на всяка от позициите. Синкретизмът предлага да се приеме всичко такова, каквото е. Решер заявява: „Важно е да се подчертае, че синкретисткото обединение на позициите не е синтез. Синтезът е конструирането на съчетаваща гледна точка, която смесва част от една позиция с някаква част от друга позиция- той отдава правото на една позиция в едно отношение, а на друга- в друго отношение. Този вид сливане обаче означава просто приемането на поредната конкретна, макар и прагматична гледна точка. Синтетикът се опитва по един или друг начин да координира разногласните позиции в един велик всеобхватен синтез. Всяка гледна точка (перспектива, доктринална позиция) обаче, колкото и да е синтетична, е всъщност точно същото нещо- поредната конкретна гледна точка. Съчетаващата гледна точка също (доколкото изобщо е възможно) ще бъде само още една възможна гледна точка, една от алтернативите в цялостния спектър (...) Затова синтетизмът е нещо съвсем различно от синкретизма- сам по себе си той не ни извежда извън областта на конкретните и потенциално дивергентни позиции“8. Това разграничаване между еклектизъм, синкретизъм и синтетизъм е в контекста на Решеровата концепция за един плурализъм, който изисква всеки да има конкретна гледна точка, за да не се получи „какофония“, както той се изразява. Аз няма да си позволя да използвам термина „синтетизъм“ поради опасността прагматизмът да бъде разбран като философска система, подобна например на Хегеловата. Пърс има за цел (както често признава в трудовете си) действително построяването на система, но така и не успява. Философията му често изглежда непоследователна и тя може да бъде видяна като по-скоро единна само в рамката на обединението на неговия прагматизъм с неговата метафизика, но за това- по-нататък9. В Решеровия смисъл прагматизмът не е синкретизъм, защото той се отнася много критично към своите източници, а не е и еклектизъм, защото формира собствена гледна точка. Философията на ранния прагматизъм се различава от „системата на синтетичната философия“ на Хърбърт Спенсър по това, че не утвърждава един-единствен главен принцип във вселената, от който произтича цялото разнообразие. Дори напротив, прагматистите отричат самото разбиране за единен принцип- Пърс говори за три независимо съществуващи универсални категории, а Джеймс- за "плуралистична вселена“, в която цялото многообразие никога не може да се сведе до пълно единство.


1. 2 Какво е „прагматизъм“


Под прагматизъм ще имам предвид философското движение, възникнало през втората половина на XIX век с основоположници Чарлс Пърс и Уилям Джеймс. Някои идеи на Джон Дюи10, Фердинанд К.С. Шилър11, Джовани Папини12, Марио Калдерони13, Иван Саръилиев14 също ще бъдат представени във връзка с обсъжданата проблематика. Поради всестранната продуктивност на двамата прагматисти ще бъде обърнато малко внимание на всички техни идеи, които не засягат съществено проблема на настоящата работа, като например част от семиотиката на Пърс и математическите му начинания, и по-специфичната част от психологията на Джеймс. От друга страна, най-важни за разбирането на прагматизма са теорията за научното изследване на Пърс, която включва и Прагматическият принцип, и доктрината за волята за вяра на Уилям Джеймс, която съдържа квинтесенцията на неговата философия. Пърс и Джеймс не трябва да бъдат виждани като „учители“ от древногръцка школа, защото прагматизмът е философия в тесен смисъл и движение в широк смисъл- доколкото специално Джеймсовия прагматизъм си "извоюва" "съюзници" в Европейските философски среди. Те имат и много различия помежду си, което не пречи да се придържат към доктрини, разработени от тях, като синехизъм, тихизъм, мелиоризъм, фалибилизъм, както и към развиващата се и набираща популярност еволюционна теория.

Самият термин "прагматизъм" често се свързва с подчертаването на ползата, изгодата. Философският прагматизъм обаче набляга не толкова на ползата, колкото на целенасочеността, на предварителното обмисляне на всяко действие. Основните принципи на прагматизма се появяват в статиите на Пърс “Установяването на вярване”15 (1877) и "Как да направим идеите си ясни" (1878). Неофициално те са обсъждани в т.нар. Метафизически клуб в Кеймбридж, Масачузетс, в който влизат освен Пърс и Джеймс, също и Оливър Холмс (Oliver Holmes- юрист), Чонси Райт (Chauncey Wright- философ и учен), Никълъс Сейнт Джон Грийн (Nicholas St. John Green- юрист). Той се събира от 1872 г. От 1875 г. към тях се присъединяват Томас Дейвидсън (Thomas Davidson- философ, роден и живял в Шотландия) , Джордж Хауисън (George Howison- професор по философия), Джеймс Кейбът (James Cabot- изследовател на Емерсън). Чонси Райт умира през същата година. Клубът може да се раздели условно на два периода, в първия от които активно се дискутират принципите на прагматизма, а във втория- модерният в САЩ идеализъм (представител на който е и Хауисън).

Според Чарлс Морис, известен семиотик и изследовател на Чарлс Пърс, има четири главни фактора за възникването и развитието на прагматизма през XIX век. Те са: авторитетът на науката и научния метод в средата на века, силата на емпиризма по това време, приемането на биологичната еволюция и приемането идеалите на американската демокрация16. Тези фактори той нарича "непроблематичен контекст", т.е. те не подлежат на съмнение. Морис смята, че прагматизмът е систематичен, дори и да не е школа. Представителите му не са ученици на определен учител, а си взаимодействат: "Дори и американският прагматизъм да не е "система" в историческия смисъл, той все пак е по-систематичен, отколкото се признава. Той се разкрива като движение на съдружници, което е почти уникално в историята на философската мисъл. Неговите членове не са група ученици, разположени около и преповтарящи един учител, а група от взаимодействащи си креативни мислители, развиващи различни аспекти на общото философско начинание. Резултатът е едно от най-значителните интелектуални постижения на последните сто години"17. Според него семиотиката е "органон на прагматизма", което не отговаря съвсем точно на мисленето на Пърс и Джеймс, а по-скоро отразява само част от приноса на Пърс към интелектуалното развитие на човечеството. Самият Пърс сигурно не би се съгласил с такава трактовка, защото при него семиотиката не съществува сама за себе си, а само в контекста на разбирането за научно изследване и Прагматическия принцип. Разбира се, Морис уточнява: "Това, което исторически отличава прагматистката ориентация (...), е възгледът, че съществува вътрешна връзка между значението и действието, така че естеството на значението може да бъде изяснено само с отнасяне към действието "18.

Думата "прагматичен" идва от древногръцката "pragma"- 'дело', 'действие'. Кант я различава от "практичен"- практичното е по-скоро свързано с полезното, изгодното, а прагматичното- с целенасоченото. Той говори за "прагматична вяра", която се изразява в убеждение в нещо, което не е доказано, с цел извършване на някакво действие. Самият Пърс вижда прилагане на своя Прагматически принцип още при Бъркли, който обаче не е успял да го формулира. В прегледа си "Изданието на Фрейзър на работите на епископ Бъркли" (1871) Пърс не само умерено симпатизира на методологията на Бъркли, на неговия стремеж да се елиминират твърде неясните представи, но и полага наченките на своя Прагматически принцип така: "...Ако такива аргументи преобладаваха в математиката (т.е. възгледът на Бъркли, че нямаме общи идеи- б.м.) (...) и ако всичко, свързано с негативни качества, квадратната основа на минуса и инфинитезималите беше изключено от предмета на базата на това, че не можем да формираме идеи за подобни неща, науката несъмнено щеше да се опрости (...) Едно по-добро правило за избягване измамите на езика е: изпълняват ли нещата една и съща функция практически? Нека бъдат обозначени с една дума. Или пък не изпълняват? Нека тогава бъдат разграничени"19. Бъркли е философът, който обаче прави науката номиналистична, а номинализмът според Пърс е неправилно отношение към реалността. В средновековния спор между номиналисти и реалисти Пърс застава на страната на реалистите. Разбира се, той приема този спор в контекста на съвременните дискусии за естеството на природните закони и за независимото съществуване на реалността. До 1885 г. той е убеден в номиналистическия характер на модерната наука, преди да прочете книгата "Научният теизъм" на Франсис Абът (Francis Abbot), в който науката се описва като реалистична.

Пърс предлага своята теория за изследването в “Установяването на вярване”20. В нея той изразява позицията си, че всяко изследване винаги тръгва от състояние на съмнение и се движи към състояние на вярване (belief). Истината се отъждествява с "установеното, укрепеното вярване" (fixed belief, stable belief), което може да издържи на множество експерименти и да бъде плодотворно в течение на по-нататъшни изследвания. По-късно самият Пърс се отдалечава от тази позиция (вероятно поради злоупотребата с тази теория) и казва, че "вярването няма място в науката". За разлика от това, той никога не се отказва от своя фалибилизъм- идеята, че всяко знание е потенциално погрешно, както и от индетерминизма си, според който вселената се управлява не само от необходимостта, но и от случайността. Пърс формулира и синехизма- доктрината, че вселената е непрекъсната и не могат да бъдат намерени действителни резки граници между нещата, която бива възприета и от Джеймс и Дюи. Самият Пърс като учен-изследовател (химик, геодезист, математик и т.н.) се стреми да изясни целта, смисъла и методите на науката. Той нарича себе си "експерименталист" и въвежда Прагматическия принцип, според който значението на едно понятие се съдържа в неговите практически последици (сетивни и поведенчески); по-късно Джеймс го нарича "Принцип на Пърс", както е известен и досега. Това поставя началото на нова теория за истината- прагматическата, ,която се противопоставя на традиционните теории- кореспондентна и кохерентна. Пърсовият прагматизъм се съчетава със сложна метафизическа система, главните части на която са учението за трите категории, еволюционизмът (различаващ се от Дарвиновия по отричането на естествения подбор като главен двигател на еволюцията), тихизмът (доктрината, според която случайността има определен контрол над вселената), агапизмът (развитието на всичко се постига чрез любовта), всички от които ще разгледам във втора глава21. Прагматическата епистемология обаче подтиква Едуард Мур да заяви: "Прагматизмът е уникалният принос, който американската философия прави към традицията, позната като западна философия"22 .

Названието "прагматизъм" бива неофициално до 1898 г., когато Уилям Джеймс изнася лекцията "Философски понятия и практически резултати" пред Философското общество на Калифорния. В нея той обявява Чарлс Пърс за "баща" на прагматизма. Всъщност преди това в Метафизическия клуб това название вече е било използвано, съчетавано и с думата "практикализъм"23, която обаче се оказва доста по-неуспешна (и насочваща по-скоро към етиката на утилитаризма). Самият Пърс няма нищо против представянето на идеите на прагматизма пред по-широка публика и по покана на Джеймс изнася серии от лекции в Лоуел и Харвард през 1898 и 1903 г. Поради по-различното тълкуване на Прагматическия принцип от страна на Джеймс и обвързването му с утилитаритски възгледи, Пърс през 1905 г. в статията си "Какво е прагматизмът" се разграничава от движението, наченато от Джеймс, и нарича своята доктрина "прагматицизъм", обяснявайки този факт със злоупотребата с думата "прагматизъм": "Името прагматизъм" в обобщения си смисъл спечели общо признание, което изглежда показва неговата растяща сила и жизненост. Пръв го прие известният психолог Джеймс, видял, че неговият "радикален емпиризъм" в основни линии отговаря на определението на автора за прагматизъм, въпреки известна разлика в гледните точки. После възхитително ясният и блестящ мислител Ф.Шилър, търсейки по-привлекателно название на "антропоморфизма" от своята книга "Гатанката на Сфинкса", в прекрасната си статия "Аксиомите като постулати"се спря също на името "прагматизъм", което в първоначалното си значение се съгласуваше родово с неговото собствено учение (оттогава насетне той го уточнява като "хуманизъм", а "прагматизмът" употребява в по-широк смисъл). Дотук добре. Но днес думата може да се срещне и в литературни списания и с нея се злоупотребява така безмилостно, както обикновено става с думите, попаднали в лапите на литературата (...) Така че авторът, като вижда своя невръстен "прагматизъм" така издигнат, мисли, че е време да каже "сбогом" на детето си и да го предостави на по-висшата му съдба. Запазвайки като своя цел точното изразяване на първоначалното определение, той оповестява раждането на думата "прагматицизъм"- едно дете, което е достатъчно грозно, за да бъде отвлечено" 24.

Докато Пърс не е особено популярен сред образованите кръгове заради твърде малкия период, в който преподава, и поради тежкия си стил на писане, то Джеймс бързо привлича вниманието им със своя лек и афористичен стил и главно заради задачата, която си е поставил- да съчетае съвременната наука с традиционната религиозна нагласа, да обясни религията като психологически и социален феномен, и да постави основите на една наука за религията. Джеймс е и човек на изкуството, умее да рисува. Негов брат е известният писател Хенри Джеймс, по повод на което Франк Пахарес пише: "Той (Уилям- б.м.) е истинският романист от братята Джеймс, романист, който пише за психологията. Хенри, от друга страна, е истински психолог, пишещ романи"25. Заниманията му с философия са сериозни през 90-те години на XIX. век, като преди това той пише голям брой статии и есета относно доктрината, която нарича "радикален емпиризъм" и която самият той разграничава от прагматизма. Сред тях е и известното му произведение "Воля за вяра" (отпечатано през 1897), в което той съчетава проблема за волята от психологическо гледище с философския проблем за основанията и аргументацията на вярата. Там той показва, че в нашето мислене винаги играят роля и не-интелектуални фактори. Вярата е важна част от нашите вярвания. По този начин в понятието "belief" бива включено понятието "faith", вярването включва вярaта. Това е ключът към разбирането на трансформацията, която Джеймс прави на Пърсовия Прагматически принцип. По този начин окончателно се оформя синтезът знание-вяра-действие.

Джеймс още от малък е възпитаван в духа на теософията на Сведенборг от баща си Хенри Джеймс Старши. През 1902 г. излиза "Разновидностите на религиозния опит", а през 1907 г. най-важната му книга- "Прагматизмът"-, състояща се от цикъл лекции, изнесени в Бостън. През 1909 г. е публикувана и книгата му „Плуралистичната вселена“, в която са събрани неговите т. нар.Хибертови лекции. В Чикаго Джон Дюи, а в Оксфорд Фердинад К. С. Шилър формулират доктрини, близки до прагматизма- съответно инструментализъм и хуманизъм. Te поддържат редовна писмена кореспонденция помежду си, публикуват положителни отзиви за книгите на съратниците си и заедно отговарят на критиките, чувствайки се част от едно обширно философско движение.

Влиянието на Джеймс върху философските кръгове е най-голямо в сравнение с всички философи, считани за прагматисти. Той също така е и предмет на най-много критики. Ръсел в главата си за Джеймс в "История на западната философия" пише, че идеята за "волята за вяра" не е нищо друго, освен опит да се спаси религиозната догматика. В същото време обаче тази "воля за вяра" подменя самия Бог с вярата в него- нещо, което не би се харесало на никой истински вярващ. Главната цел на Джеймс, пише той, е да направи хората щастливи- но това не е научна философия26. Ръсел се отнася с доста по-голяма симпатия към Пърс и Дюи, но въпреки това не може да се съгласи с прагматистката теория за истината. Всъщност критиките към прагматизма като цяло могат да се разделят на две групи: по отношение на Прагматическия принцип, и спрямо волунтаризма (който е приписван на Джеймс и Шилър). Към първата група се отнасят критиките на идеалисти като Бозанкет и Брадли, на "неореалисти" като Ръсел, Ралф Пери, които засягат главно проблема, възможно ли е истината да е "прагматическа", без да е нужно да съответства на някаква "реалност". И ако е така, питат те, не се ли случва често в произведенията на прагматистите да се говори именно за "съответствие"? Ако това е вярно, няма ли противоречие в тяхната теория за истината и не трябва ли те да се откажат от нея в полза на кореспондентната теория, която на пръв поглед изглежда необорима? Защото ако всяко значение на понятие, ако истинността на едно твърдение се свежда само до експерименталните му резултати, тогава истината не само се релативизира, но дори се оказва, че може да се променя с всеки експеримент и да зависи по-скоро от наблюдателя, отколкото от някакъв "външен натиск на реалността". Но прагматическата теория за истината не съществува самостоятелно при основоположниците на прагматизма. И при Пърс, и при Джеймс може да се различат по няколко отделни теории за истината- при Пърс се открива истината в прагматически контекст, истината като консенсус (изследователите стигат до еднакво "финално мнение" в края на изследването) и истината като съответствие на "истинската" реалност (а прагматизмът е метод, чрез който изследователите стават предмет на влиянието на "живите идеи"). При Джеймс те са: истината в контекста на Прагматическия принцип- разглежда се най-вече като полезност-, истината като съгласуваност на старите идеи с новите, и истината като съответствие (макар и не като отражение). По-последователен изглежда Джон Дюи, който се придържа към своя инструментализъм и дори предлага думата "истина" повече да не се използва за сметка на "гарантирана потвърдимост" ("warranted assertibility").

Друг проблем, засегнат от критиката е предполагаемото пренебрежение към теорията и не-утилитарното, което според анализаторите намира място при Джеймс. Последният, според тях, твърди в някои текстове27, че всичко истинно е полезно и всичко полезно е истинно. От тази гледна точка изглежда, че стойността на истината вече е намалена и по-важно е какво искаме да бъде, а не какво е. Самият Джеймс сам се колебае във формулировката на това, което иска да изрази, и във "философския си период" вече се отказва от това твърде волунтаристично схващане, заявявайки в "Шест погрешни схващания за прагматизма", че никога не се е съмнявал в съществуването на независима от нашата воля реалност и че волята ни за вяра може да "създава" факти в нашия индивидуален живот, но не и в науката. Все пак Джеймс не се отказва от идеята си за "гъвкавата реалност", споделяна и от Шилър, според която ние живеем в непрекъснато изменяща се вселена и дори можем да й влияем. Дюи пише в "Прагматизмът на Пърс": "И Пърс, и Джеймс са реалисти. Мисленето и на двамата се основава на допускането, че има реални неща, които наистина имат следствия"28. Това е характерно също и за Пърс и Дюи, но няма такива утилитаристични измерения. Не всичко полезно е истинно, но всичко истинно е потенциално полезно. Проблемът на Джеймс е в неспособността да дефинира точно своите идеи, което води често до объркване (и което самият той признава). Пърс пък предпочита загадъчния и тежък стил на изказ. Изследователят му Мъри Мърфи пише: "Пърс се радва като дете, когато формулира идеите си по загадъчен маниер, което често обръща една напълно смислена доктрина в нещо, което изглежда съвсем екстравагантно"29. Вероятно ако и двамата прагматисти се бяха постарали да дефинират по-точно и ясно тезите си, част от противоречията щяха да бъдат изяснени. И докато произведенията на Джеймс са издадени, то с Пърс нещата не стоят така- засега се знае, че той е написал 130 000 ръкописни страници, огромна част от които не е издавана. В изданието Collected Papers of Charles S. Peirce трудовете са подредени по тематика- логика, прагматистка философия, метафизика. През 1982 г. в Блумингтън, Индиана, започна издаването на Хронологичното издание, което ще включва общо дванадесет тома. Досега поредицата е достигнала до 1890 г. и има шест тома (1999 г.). Публикуването на неиздадени досега текстове би могло да изясни някои от противоречията, които откриваме при Пърс, както и причините за тях.

Според Ричард Рорти най-характерен за прагматистите е стремежът да се избегне традиционният дуализъм- онтологически и епистемологически- въведен от Декарт. Освен това прагматизмът пренебрегва един друг дуализъм- противопоставянето при древните гърци на съзерцание и действие, на представяне на света и справяне със света30 . Смята се също, че прагматистите са плуралисти и че те поставят началото на предпочитанията към многообразието на теориите и уважението към всяка "чужда" теория, така специфични за XX век31. Дж. Тайлс пише: “Това е една тенденция при Джеймс, която кара някои настоящи автори да причисляват представителите на прагматизма към философите-плуралисти. Независимо дали тази тенденция е действително налична при Джеймс или е просто привидност, която би могла да се отстрани при по-внимателно прочитане, ясно е, че не прагматизмът поражда плурализма. Пърс очаква приложенията на Прагматическия принцип, включващи понятията за истина и установено вярване, да породят с времето една върховна (authoritative) система“32. Разбира се, трябва добре да се осъзнава, че самите прагматисти (Пърс, Джеймс, Дюи) не възприемат себе си нито като "анти-дуалисти", още по-малко пък като "плуралисти", а по-скоро предприемат задачата да заличат резките граници между различните активности на човека, както и между сферите на духовната дейност, смятайки, че по този начин ще бъде постигната цялостна и оптимистична визия на човека и неговите релации с универсума. Опитът и мисленето се разглеждат като неразривно свързани и имащи за следствие определено човешко поведение. Стратегията на синтезите осигурява много по-добри и плодотворни резултати, отколкото например еклектичните опити за събиране на най-доброто от всички теории в единна система. Проблемът на едно такова начинание е, че все още си служи с традиционните понятия и разбирания, без по никакъв начин да се опитва да ги трансформира или реформира.

Прагматизмът е трудно да бъде възприет в академичните среди поради своя по-свободен и дори ежедневен стил на изказ33 (например лекциите на Джеймс, насочени към неакадемична образована аудитория). Самият Джеймс използва понякога термини от икономиката (cash-value- разменна стойност), което оставя впечатления за прагматизма като особен вид утилитаризъм. По същото време в Германия засилва влиянието си философията на живота, която също се стреми да се обърне към индивидуалния човешки живот с неговите екзистенциални проблеми. Днес ни изглежда учудващо, че прагматизмът е срещнал такива неразбирания и често е бил характеризиран като философия, целяща да направи "обикновения човек от улицата" успешен във финансовите операции и бързо натрупващ печалба, както Джеймс обяснява едно от погрешните разбирания за прагматизма в едноименното есе. Тези характеристики намираме и в критиката от бившия СССР, разглеждаща прагматизма като израз на "американския начин на живот". В действителност обаче тази преценка е много неточна, което се доказва не само от критиките (немалко от тях- американски) от времето, когато Пърс и Джеймс са живи, но и от факта, че етиката на прагматизма в никакъв случай не поставя като крайна цел личните материални успехи, нито се основава на еволюционисткия принцип за естествен подбор, а, напротив, въвежда като философски обоснован и действащ принципът на взаимното уважение и подпомагане. Все пак, както пише Пол Наги през 1976 г.: "Една културна история на прагматизма все още предстои да бъде написана. Когато това стане, то ще бъде голям пробив към по-пълно разбиране на значението му като присъща на Америка философия и към по-пълно оценяване на взаимодействието между философската мисъл и културния опит в Америка"34 .

Американската "почва" на прагматизма не означава стремеж към "успешност" или (в науката) "ефективност", a сливане на философски и художествен изказ (което прави терминологията по-опростена, но и езика по-метафоричен и загадъчен) и оптимистичната визия за света, човека и науката, спомагащи условия за които са наличието на политическа свобода и почти пълната липса на военни действия (докато по това време Старият свят е залят от войни и революции). Разбирането за действието е изключително важна специфика на прагматизма. Действието е част от вярването. Това означава и че не можем да разграничим рязко теория от практика, тъй като всяко теоретическо изследване започва поради определен практически интерес (ние избираме дадени процеси или явления, които да изследваме), а от друга страна, всяко действие е подготвено предварително от убеждението

Джеймс формулира ново понятие за религиозен опит- той не само въвежда мистичните преживявания в психологическите изследвания, но и също така започва изграждането на „мост“ между различните типове опит, както става малко по-късно при Дюи. Религията е виждана вече през призмата на индивидуализма, а нейните социални измерения се пренебрегват. "Богът" на Джеймс е единичен, краен и отнасящ се със симпатия към човешките същества, но той не прилича на монотеистичния Бог. От друга страна, религията бива сведена до човешките преживявания и чувства, което я прави по-близка до човека и решава конфликта между религиозните идеали- защото там, където има много личности, има много различни идеали и много различни богове. Според повечето коментатори на Джеймс, той по този начин лишава религията от стабилната й основа- тази на откровението и авторитета на свещените писания и техните тълкуватели; оттук-нататък всеки може да ги разбира, както приеме за добре за своя личен живот, и дори да ги отрече. Това е и причината в своята последна (недовършена и посмъртно публикувана) книга „Някои проблеми на философията“ той да говори за правото да се вярва. Това означава оттегляне от позициите на волунтаризма, заемани в предишните години.



Колкото и различни възгледи да се появяват в трудовете и на двамата американски философи, все пак при тях откриваме систематичност и откритост към дебатиране на проблемите, съдържащи се в тях. Тяхната философия не е предназначена само за академичните среди, а и за обикновените образовани хора, без значение от пол, раса и т.н. Тя не е просто „примиряване“ на науката и религията, позитивизма и абсолютния идеализъм, индивидуализма (така характерен за втората половина на XIX век) и колективизма, а е стратегия за преодоляване на традиционните разграничения, за практическо решаване на проблемите на индивида и човечеството като цяло, за създаване на солидни основи за бъдещия прогрес, който ще бъде осъществен главно от науката и моралното усъвършенстване. Акцентът върху действието, върху активността не пренебрегва теорията и спекулацията, нито пък сциентичната ориентация възпрепятства разглеждането на човека в хуманистична (в смисъл на не-сциентична) рамка. Човекът е единен, както е единен неговият опит, но възможностите за развитие са многообразни- защото именно той, човекът, поражда промяната във вселената ; именно той я прави множествена, създава различни пътища в нея. Всъщност той може да осъществи най-важното и дълбоко развитие на универсума- това на ума, на духа


1.3. Проблемът за отношението между наука и религия в прагматистки контекст

Проблемът за отношението между наука и религия се появява през Новото време, когато нарастването на знанието води дотам, че някои положения, утвърждавани с векове от християнството, биват опровергани от научните открития. С появата на еволюционната теория на Дарвин и с развитието на т.нар физиологически материализъм познавателните претенции на религията (респ. християнството) са подложени на съмнение, а все по-популярно става виждането, че религията се занимава по-скоро с морална проблематика. Дюи пише в текста си "Една обща вяра" (1934): "Кризата днес, що се отнася до интелектуалното съдържание на религиозното вярване, е причинена от промяната в интелектуалния климат, дължаща се на нарастването на нашето познание и нашите средства за разбиране"35. Дори в Америка, където голяма част от населението се състои от вярващи, добре образованите хора (като Бенджамин Пърс и Уилям Джеймс) осъзнават това набиращо сила противопоставяне. Много от популярността на Джеймсовия прагматизъм се дължи на опита му за решение на този проблем- това се доказва и от научната дискусия в България между Иван Саръилиев36 и Димитър Михалчев, където първият застава явно на страната на "прагматизма", възприемайки го като философия на примирението между наука и религия. През 1931 г. се провежда дебата му с Димитър Михалчев37, в който Саръилиев защитава позицията на Джеймс и вижда възможност за съчетание на естествените науки с религиозните принципи. Всъщност това е и най-сериозният дебат върху прагматизма в България до 1989 г. В своето изложение Саръилиев свързва традиционната наука с механицизма, а религията- с индетерминизма и идеализма. Според него най-новите открития в науката отричат възгледа, характерен за XIX. век, че "всичко действително е материално"38 . Саръилиев цитира астрономите Джийнс (Jeans) и Едингтън (Eddington) в подкрепа на тезата си, че съвременните учени се обръщат спокойно към религията. Българският философ не се позовава на принципа на ползата, когато утвърждава нуждата от хармония между науката и религията. Въпреки това Михалчев заявява в своята критика: "Науката като наука е била, е и ще бъде винаги безкористна. Това не престава да е безусловно вярно дори и тогава, когато хиляди научни истини са били изкористени и оползотворени за нуждите на човека и за неговата житейска практика."39. Идеята на Саръилиев е доста по-различна, а именно, че в самите религиозни принципи (за съществуването на висша сила, за безсмъртието на душата) се крият истини, които ще бъдат открити от науката рано или късно (самият Джеймс смята, че религията може да даде доказателствен материал за своите принципи, и не случайно е един от основоположниците на Американското общество за изследване на психиката (което се занимава с това, което днес наричаме парапсихология), като се надява, че много феномени ще бъдат изучени достатъчно подробно от науката- накратко, религията има и познавателна, а не само морална стойност; тя не само носи индивидуална полза на индивида, но и може да "оплоди" новите научни теории.

Михалчев обаче продължава със своята критика: "Никога и никъде науката не се е занимавала с Бога, нито е чувствала нужда от него, та да има смисъл да се пише сега, че през XX век тя се била повърнала отново за старата мисъл за Бога като дух-творец" 40. Следва нов отговор на Саръилиев, в който той обвинява Михалчев в неразбиране на въпросите, засегнати в първата книга. Действително Михалчев не признава индетерминизма въпреки всички нови открития във физиката и дори подценява делото на Айнщайн и Бор. Саръилиев обяснява, че в модерната наука материализмът не е актуален, а механицизмът е окончателно оборен. Освен това той заявява в противовес на думите на опонента си, че вярата не се нуждае от доказване, и че "великите философи винаги търсят доказателства за вярата си"41. Така се сблъскват две гледни точки, едната от които клони към прагматизма в Джеймсовата му версия, а другата изцяло отрича възможността науката да участва в познаването на света съвместно с религията.

Прагматизмът се появява в епоха на подобно раздвоение между вярата и интелекта на всеки сериозно образован човек. Решението, което той предлага, е сближаване на вече отдалечените сфери чрез нова концепция за знанието и вярата, чрез реконструкция на представите за наука и религия. Това само по себе си представлява едно трудно и енергоемко начинание, защото означава, че трябва да се реконструират пространни дялове на философията като епистемология, метафизика, етика и религиозна философия.



Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   13


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница