Философски факултет, катедра "История на философията"



страница3/13
Дата25.07.2016
Размер3.02 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   13














































Първа глава

Прагматистката епистемология

Прагматизмът е най-известен със своята епистемология, благодарение на която той се смята за философско движение, допринесло много за развитието на западната философия. Чарлс Пърс и Уилям Джеймс въвеждат във философското пространство една нова теория за истината- прагматистката. Те се противопоставят на традиционната кореспондентна (Аристотелова) теория, както и на кохерентната, така популярна сред идеалистите в САЩ и Великобритания. Въвеждането на прагматистката теория за истината предизвиква оживени дебати с философи като Джосая Ройс, Франсис Брадли, Бъртран Ръсел, и др. Представата за истината като абсолютна или най-малкото като „готова“ (ready-made) не изглежда на прагматистите достатъчно адекватна спрямо самия процес на научно изследване, както и на поредицата научни открития, показващи възможността от грешка във всяка една теория. От една страна, за тях тази представа „не работи“ добре, т.е. не може да бъде основа на научно-техническия прогрес, а от друга страна тя е твърде близо до рационализма и абсолютизма- философски течения и нагласи, които не могат да бъдат подкрепяни от учени-експерименталисти като Пърс и Джеймс, отдали немалка част от живота си на изследвания. Чарлс Пърс е химик, геодезист, астроном, математик, логик, семиотик, и най-вече- философ, а Уилям Джеймс e един от основоположниците на американската експериментална психология, с медицинско образование и интереси в областта на философията и психологията. Те смятат, че има много нерешени въпроси в съвременната им епистемология, и затова е нужно ново разбиране за познанието, за истината и за отношението на науката към другите сфери на човешката дейност. Това не означава, че Прагматическата теория е нещо напълно ново и оригинално, защото първо, тя се опира на някои идеи на философи като Бъркли и Хюм, и второ, защото “научният метод”, за който говори Пърс, си остава валиден независимо от теорията за истината, която бива подкрепяна.

Прагматистката теория на истината се асоциира с т. нар. Принцип на Пърс (или Прагматически принцип), който се състои в следното: „Ние възприемаме обекта, за който си съставяме понятие, предвид практически възприемаемите му ефекти. Понятието за тези ефекти е цялото понятие за обекта “42. Принципът на Пърс всъщност разграничава три различни степени „яснота“ (или дефинируемост): ежедневното понятие, „енциклопедическото“ понятие (като това в учебниците по дадена наука) и прагматическото понятие, според което значението се състои от практическите последици от боравенето с даден предмет, като тези последици биват сетивни и поведенчески. Прагматическият принцип трябва да служи като правило за изясняване значението на “интелектуалните понятия”43. По-късно в съответствие с развитието на своята семиотика Пърс предлага втора формулировка, в която полага като първостепенни последиците за поведението, които произтичат от интерпретацията на даден символ. Уилям Джеймс от своя страна също реинтерпретира първата формулировка на Прагматическия принцип в контекста на емпиризма и индивидуализма, подчертавайки сетивните последици за индивида. Той дори сближава понятията за истинност и полезност, като по този начин извежда Прагматическият принцип от епистемологичния му контекст. Така се оказва, че е „прагматически правилно“ полезното за индивида да се смята и за истинно44. Виждайки възможните последици от такова схващане, включително краен волунтаризъм и политическа тирания, Джеймс се отдалечава от него в най-популярната си книга „Прагматизмът“. Прагматическият принцип влияе върху идеите на Джон Дюи, който му дава солидна основа в неговия инструментализъм, на Фердинанд Шилър, който го използва в подкрепа на своя „хуманизъм“, на италианската група философи от Флоренция, самонарекли се „прагматисти“, макар че всъщност са по-скоро футуристи, представители на европейския авангард, на Бергсон, Хайдегер и дори Мусолини (който разбира за него посредством италианската група философи). Прагматизмът става популярен в Русия, Чехословакия, Франция, Испания, Германия, България, Румъния, Китай, и др. Основните принципи на американския прагматизъм обаче остават ненапълно разбрани в Европа.

В цялото това разнообразие от философски, етически, естетически, политически разбирания би трябвало да има нещо общо, което да ни дава основания да наречем това движение прагматизъм. Колкото и различни като характер, начин на писане, популярност, религиозни възгледи да са изброените прагматисти, все пак те споделят сходни идеи относно естеството на знанието и истината. В действителност прагматизмът на Пърс е доста различен от този на Джеймс (не само в метафизичeската си част, но и изобщо като епистемология), а този на Дюи дори бива наричан инструментализъм. Могат да бъдат открити няколко основни епистемологични възгледа, които биват приети и от тримата ( а в по-голямата си част също от Шилър и италианските прагматисти, най-вече Папини и Калдерони). Те са следните:




  1. Истината не е абсолютна, нито стои в началото на изследването; тя се постига постепенно и съществува изцяло в контекста на изследването. Ние никога няма да можем да постигнем пълната и цялостна истина, защото тя винаги се отнася към определена система от наши убеждения (вярвания), интереси и цели (концепцията, която Пърс назовава фалибилизъм).

  2. Значението на понятието се състои най-вече в неговите практически следствия, включващи сетивни възприятия и влияние върху поведението. Това не е единствената възможна дефиниция на понятието, но е най-важната.

  3. Познанието трябва да бъде разглеждано като способност на живите същества да се приспособяват към околната среда. Мисленето има за цел решаване на проблеми или преодоляване на съмнението.

  4. Всяко изследване тръгва от определени убеждения (вярвания) или хипотези; не може да се започне изследване, ако нямаме основа за него. Тази доктрина Пърс нарича критически здрав разум (Critical Common-sensism) и бива приета от Джеймс, Дюи и Шилър.


Чрез прецизно реконструиране процеса на научното изследване и естеството на познанието, Пърс и Джеймс сближават понятията за знание, действие и вяра. Според традицията на Шотландската школа, имаща силно влияние над англоезичния философски свят през първата половина на XIX век, Пърс употребява думата „вярване“ (belief) в смисъл на убеждение, безспорно твърдение. Тя често бива превеждана на български език като „вяра“, но поради възможността да бъде объркана с вярата в религиозен план, аз оттук-нататък ще превеждам „belief“ като „вярване“. Освен това при Джеймс двете думи за вяра- „belief“ и „faith“ се използват за усилване на етико-религиозният акцент върху Прагматическия принцип. Чрез точното разграничение между двете думи ще може да бъде схваната в дълбочина интерпретацията, която Джеймс прави на Прагматическия принцип, и синтеза на знанието, вярата и действието в единното понятие за вярване.

Прагматизмът не се занимава само с познанието, истината и науката. Негови теми са също човекът, свободата, еволюцията ( в биологичен и духовен план), Бог. Възниква проблемът, дали прагматизмът на Пърс, основаващ се на Прагматическия принцип, не противоречи на неговата метафизика, занимаваща се с проблема за възникването и развитието на универсума, категориите и реалността45. Този въпрос ще бъде специално разгледан във Втора глава. Тук бих искал да кажа, че Пърс не е удовлетворен от построяването на теория само за познанието и научното изследване, понеже така остават нерешени въпросите за началото, за настоящето и за бъдещето на вселената, въпросите за характера на реалността, и по тази причина той се стреми да положи знанието в рамките на развитието (еволюцията) на универсума. Този поглед върху науката не я поставя най-високо в йерархията на ценностните сфери (за сметка най-вече на религията), а по-скоро потвърждава нуждата от взаимодействието й с другите сфери (религия, морал, изкуство, философия) и е далеч от чистата сциентична нагласа, не поставяща под съмнение превъзходството на науката над изброените. От една страна, този подход стои на дистанция от позитивизма, който акцентира на наблюдаемите факти и отказва да търси метафизически същности, стоящи зад нещата, а от друга е встрани и от абсолютизма, от теорията на Хегел, която не намира място за индивида и неговите ежедневни дейности. Откритията в областта на естествознанието, развитието на науката и нейното все по-достъпно за масите приложение създават условия за мислене, което може да се нарече „практично“, т.е. такова мислене, което цени успешните резултати на научната теория и приложението на всяко откритие и изследване.



Проблемът за отношението между теория и практика не стои като сериозен пред прагматистите, тъй като те не противопоставят двете понятия. Ако теорията включва вярванията и целите на учения, то практиката не може да бъде рязко разграничена от теорията. Тя всъщност е процесът на постигането на целите, както и на потвърждаването/опровергаването на вярванията. Ученият е човек, който е част от своето общество- той е подвластен на обществените фактори, работи в интерес на обществото, но и е обусловен от неговите вярвания и предразсъдъци. Неговата дейност е полезна, което не означава, че самият той търси ползата. Както Пърс заявява в трудовете си от 90-те години на XIX век, ученият има като единствен интерес търсенето на истината. Това твърдение на Пърс често е виждано като противоречиво спрямо идеите му, изразени в предходни трудове, още повече че е съпътствано с отказ от въвеждането на понятието „вярване“ в науката. То вероятно се дължи на дейността на другите прагматисти- Джеймс, Шилър- , както и на отсъствието на научна практика при него от 1890 г. нататък, поради което той променя вижданията си относно “експериментализма”46.

2.1 Основните възгледи на Чарлс Пърс и Уилям Джеймс


Тук бих искал да формулирам основните възгледи на двамата прагматисти, които ще характеризирам оттук-нататък, с цел по-ясно изложение. За философията на Чарлс Пърс са характерни възгледите:
1. Научното изследване е движение от съмнение към вярване; истинното мнение е това, което ще "оцелее" след дълготрайно изследване (CP 5. 394; 7.313; „Как да направим идеите си ясни”, с 160).

2. Ние разбираме значението на едно интелектуално понятие според промяната, която то би причинило при определени обстоятелства; следователно при дадени обстоятелства ние можем да предвидим точно какво можем да очакваме. Нашата интерпретация на това понятие потенциално влияе на нашето поведение (Това е втората, финална интерпретация на Прагматическият принцип CP 5.438; относно първоначалната формулировка вж.: “Как да направим идеите си ясни”, с 152).

3. Ние винаги тръгваме в изследването си от определени вярвания, служещи за предпоставки (критически здрав разум- CP 5.440).

4. Сигурно познание не съществува (фалибилизъм- CP 1.141);

5. Съществуват три универсални категории, независими една от друга- Първичност, Вторичност и Третичност (CP 1.300-352).

6. Съществува реалност, независима от индивидуалния ум (реализъм CP 8.14), тя обаче е идеална по същността си (обективен идеализъм- CP 6.25);

7. Мисленето се състои от знаци; не можем да мислим без знаци (CP 5.251).

8.Логическите умозаключения са три типа- индуктивни, дедуктивни и абдуктивни (или хипотетични); единствено абдукцията може да ни дава ново знание (CP 1.65).

9.Вселената се развива, преминавайки от по-хаотично към по-подредено и проникнато от разум състояние (еволюционизъм- CP 8.317-8; 6.214-5).

10.Случайността съществува сама по себе си, а не е просто незнание на дадени природни закони (тихизъм- CP 6.612).

11.Движещото начало на еволюцията е любовта (агапизъм- CP 6.287; 6.303).

12. Безкрайността е реална; непрекъснатостта е закон на времето, пространството и ума (синехизъм- W 2.1; CP 6.104-143).

13. Всичко, по начина, по който се явява пред ума се нарича феномен (фанерон); изучаващата го наука се нарича феноменология (фанероскопия- CP 5.37; 8. 213).
При Уилям Джеймс могат да бъдат отличени следните схващания (освен възгледите за изследването, синехизма, еволюционизма, които съвпадат с тези на Пърс):


  1. Няма абсолют, вселената не съществува като абсолютно единна, а в нея може да се обособят множество независими феномени и съзнания (плурализъм- WWJ 2.645).

  2. Чистият опит е първоматерията на вселената; опитът стои в началото на всяко познание; опитно непотвърдимата хипотеза е недоказуема (радикален емпиризъм-WWJ 2.1151);

  3. Всичко истинно е полезно; всяка полезна хипотеза е истинна за индивида, стига да не противоречи изцяло на предишните му вярвания ина общочовешкия опит 9всичко, което пдолежи на верификация) П 108; WWJ 2. 1197).

  4. Волята и вярата са неразривно свързани (волунтаризъм- цялото есе “Воля за вяра);

  5. Светът се развива към по-добро, макар и това да не е предопределено и сигурно (мелиоризъм- П 139-140).

Повечето теории (както ги нарича Пърс, доктрини) и на двамата прагматисти носят имена, дадени им от самите тях. Пърс използва често неологизми на основата на старогръцки думи. Това не значи, че тези възгледи са смятани от двамата прагматисти за несъмнени- напротив, част от „прагматичната откритост на духа“ (израз на Джеймс)47 са съмнението и несигурността, неприемането на различни положения като догматични. Отношението не само към източниците, но и към собствените им възгледи е критично. Затова и тези названия не могат да ни дадат пълна представа за съдържанието на възгледите на Пърс и Джеймс, така че използвайки ги аз по-скоро ще указвам за някои идеи, а не за строго определена система или част от система. Вярно е, че самото дефиниране на различните възгледи или „доктрини“, както ги нарича Пърс не е винаги съвсем ясно и често към дефинициите се прибавя ново съдържание, но тук ще предпочитам да използвам названия, които самите прагматисти дават на своите идеи, а не названия, дадени им от критиците, като „фидеизъм“, „утилитаризъм“, и др. Дори „идеализъм“ и „волунтаризъм“ тук са използвани от мен единствено заради употребата им в трудовете на Пърс и Джеймс, като тяхното съдържание в никакъв случай не кореспондира на общоприетото значение на тези две думи.

Нужно е тук също така да се каже нещо повече за механицизма, който е така силно критикуван от двамата прагматисти, тъй като това е доктрина, която за времето си има огромна популярност в науката и философията. Ранният прагматизъм се противопоставя на тази доктрина, което се изразява в метафизиката на Пърс и онтологическите концепции на Джеймс. Азаря Поликаров прави обширен преглед на възникването, представителите и основните принципи на механицизма48. Възходът на механицизма е между 30-те и 60-те години на XIX век. Преодоляването на механицизма става последователно във философията, биологията, обществените науки и физиката. Примери за това са феноменализмът, диалектиката, амеханицизмът (Бергсон), в биологията- Р.Оуен, Негели (който говори за непрекъснатост в развитието), витализъм (Дж. Уесли), в обществените науки- А.Кетле (основоположник на социалната статистика), историцизмът, противопоставянето на науките за духа на естествените науки. Във физиката това става чрез Втория закон на термодинамиката, който противоречи на принципа за обратимост на механичните процеси, а също и чрез идеята на Максуел, че механическото обяснение на електромагнитните явления не е еднозначно. Важен е и фактът, че Нютоновата механика не успява да обясни движението на Меркурий49. Кирхоф заявява критично през 1876 г., че задачата на механиката е да описва движенията в природата, т.е. да бъде чисто дескриптивна, без да предвижда. Последвалата релативизация в науката отменя механицизма и показва, че механиката има доста по-ограничена сфера на приложение. За тази релативизация имат заслуга и идеите на физика и философ Ернст Мах, които са доста близки до тези на Джеймс. „Отпорът“, даден на механицизма, не е дело на няколко мислители, а на цели течения във философията. Той се дължи на разбирането, че знанието не е абсолютно и че такова нещо като „нещо в себе си“ не съществува, и че няма абсолютно сигурни принципи, които да обяснят нещата и явленията. След смъртта на двамата прагматисти индетерминизмът бива въвеждан в науката все по-широко и може да се твърди, че Пърс е виждал по-далеч от други учени и философи, формулирайки своята доктрина за тихизма.

2.2 Методическо или „живо“ съмнение? Критиката срещу Декарт


Изследователите на Чарлс Пърс приемат, че полагането на основите на неговата теория за научното изследване става в статиите от 1868 г. „Въпроси относно някои способности, приписвани на човека“ и „Някои следствия от четирите неспособности“, публикувани в „Списание за спекулативна философия“. Главните пунктове, по които Пърс насочва критиката си, са следните:
1. Методологическото съмнение,

2. Ролята на интуицията,

3. Критерият за яснота и отчетливост на идеите50.
Тази критика е насочена най-вече срещу епистемологическия фундаментализъм и прилагането на априорния метод във философията, като в същото време Пърс преразглежда понятията на Декарт, както и на класическия рационализъм за „съмнение“, „априорна истина“, „интуиция“, а също и на психологията за „интроспекция“.

Рене Декарт предлага методологическото съмнение като начин за построяване фундамента на познанието, приемайки, че всичко, което е казано дотук от учените и философите, е неистинно. Той пише: „...Що се отнася за всички мнения, които дотогава бях приемал за верни, най-доброто, което можех да направя, бе веднъж завинаги да престана да вярвам в тях, за да поставя вследствие на тяхно място или други по-добри, или пък същите, но след като съм ги проверил с помощта на разума“51 . Декарт заявява, че ние имаме полза от всеобхватно съмнение, за да се освободим от всички предубеждения (Първо размишление). Трябва да бъде открито „сигурно и безспорно нещо“ (Второ размишление):“ И тъй аз предполагам, че всички неща, които виждам, са лъжливи, внушавам си, че от всичко, което моята пълна с измами памет ми представя, нищо никога не е съществувало; мисля, че нямам никакви сетива; смятам, че тялото, фигурата, протяжността, движението и мястото са само фикции на моя ум. Тогава какво ще може да се смята за истинско? Може би нищо друго, освен това, че в света няма нищо сигурно“. Всички неща, които схващаме ясно и отчетливо, са истинни (Трето размишление). Декарт добавя, че нямаме основания да смятаме Бог за измамник52. Той описва Бог като „безкрайна, вечна“, субстанция, сътворила света, и добавя: „Защото всеки път, когато задържам волята си в границите на моето познание дотолкова, че тя изказва съждения само за неща, които ясно и отчетливо й се представят от разсъдъка, невъзможно е да се заблудя, понеже всяко ясно и отчетливо понятие е, без съмнение, нещо реално и положително и следователно не може да води началото си от нищо, а трябва необходимо да има Бог за свой творец. А Бог, повтарям, е във висша степен съвършен и затова не може да бъде причина на никаква заблуда“53. Декарт добавя: „Тъй като нашите идеи или понятия са реални неща и всичко, което в тях е ясно и отчетливо, идва от Бога, в това те не могат да не бъдат истинни“54, а също и: „Той (разумът- б.м.) наистина ни повелява, че всички наши идеи или понятия трябва да имат някаква истинна основа, защото без нея не би било възможно Бог, който е всесъвършен и всеистинен, да ги вложи в нас“55.

Понятието за Бог е предмет на много дискусии сред изследователите на Декарт. То, както изглежда, не е толкова важно при него, а е от значение само като гарант за подредеността и рационалността на света. Самото наличие на Бог не променя нищо в света, тъй като той не се намесва в хода на нещата. Съществуването на Бог се доказва от мисълта ни за него, която намираме в ума си. Възраженията на Джон Лок, както и на емпиристите в този аспект са основани на различията в разбирането на Бог, освен ако не приемем самото християнство като „най-мъдра“ религия, но дори и тогава ще бъде ясно, че не у всички хора, дори и много разумни, има едно и също понятие за Бог. Ако беше така, то не би имало нужда въобще да се доказва съществуването на Бога. Самият Пърс не упреква Декарт заради въвеждането на понятието за Бог в неговата философия, а по-скоро свързва ясните и отчетливи понятия с липсата на емпирична обоснованост. Бог не може да гарантира истинността на конкретните понятия. Така наречената от Декарт „lumens naturae“ означава подчиняването на нашите понятия на произвола на интуицията, на субективното. Според френския учен и мислител “естествената светлина” е способност, дадена ни от Бога, и тя не може да възприеме като неистинно нещо, което е истинно56. Декарт уточнява и какво разбира под „ясно и отчетливо“: ясно е познанието, което е очевидно за един внимателен ум; отчетливо е познанието, което е толкова различно от всички останали, че обхваща в себе си онова, което се представя ясно на онзи, „който го разглежда както трябва“57. Познанието може да бъде ясно, без да е отчетливо, но не и обратното.

Според американския прагматист, Декарт иска да превърне познавателния процес в една формална процедура- така биха се избегнали мненията на различните хора, и би се постигнало съгласие. Пърс смята, че Декарт търси гаранция не само за фундамента на познанието, но и изобщо за рационалната подреденост и разбираемостта на света. Въпреки това неговият подход е уязвим по отношение т.нар априоризъм- респективно представата, че има вродени идеи в душата на всички хора. Познанието според Декарт се строи постепенно, подобно на къща. В такъв случай обаче трябва да приемем, че има абсолютно истинно познание, както и че изследването представлява откриването на вече съществуващи истини, които никога не са били и никога няма да бъдат по-различни. Ролята на „естествената светлина“ е по-скоро да гарантира истинността на определени понятия на теологията и науката чрез тяхната очевидност. Все пак нейното въвеждане в процеса на познание може да означава и въвличане на субективното в него- нещо, което Декарт не осъзнава. В крайна сметка точно то би попречило на идеала на Декарт за мирно съжителство на хората и народите, подчинени на едни същи принципи и съгласни в цялото свое знание58. Пърс отрича интуицията като начин за постигане на познание и също така възможността да различаваме интуитивни от опосредствани знания. Познанието на ума не е резултат от интроспекция, а от наблюдение на външните неща59.

В следващата си статия Пърс пише: „Ние не можем да започнем с пълно съмнение. Ние трябва да тръгнем с всички предразсъдъци, които имаме действително, когато започнем да изучаваме философия. Тези предразсъдъци не биха могли да бъдат разпръснати от една максима, защото те не са нещо, в което ни се е случвало да се усъмним. Оттук този първоначален скептицизъм ще бъде проста самозаблуда, а не истинско съмнение“60. Ние не можем да приемем картезианството поради следните причини:




    1. Съмнението във всичко не е истинско съмнение;

    2. Последната проверка за сигурност се извършва от индивидуалното съзнание, а това не е правилно- в науката никой не се съмнява в теория, за която е постигнато общо съгласие;

    3. Философията трябва да използва метода на науката;

    4. Не съществува нищо непознаваемо.

Според Пърс картезианството полага индивида като извършващ последната проверка за сигурност, и освен това в хода на умозаключението биват приемани неочевидни предпоставки61. Проблемен е и критерият за яснота и отчетливост на идеите- в статията си „Как да направим идеите си ясни“ американският прагматист пише: „Лесно е да се покаже, че учение, според което съвършената представа се постига чрез познатост и абстрактна отчетливост, може да принадлежи само на отдавна угаснали философии“62. От думите на Декарт не се разбира какво означава яснотата на понятията, или най-малкото определението му не е адекватно на емпирическите условия за яснота. Ясната идея е тази, която лесно се разпознава. Декарт обаче не различава ясната идея от тази, която изглежда ясна. Пърс е съгласен, че за индивида е важно да има ясни идеи, и в съответствие с това разработва своя Прагматически принцип, който ни дава яснота на най-високо ниво. Проблемът при Декарт е възможността, която той допуска, да се признават за ясни и отчетливи идеи, които са такива само за отделни индивиди. Дори и да са признати от всички, те може да не са напълно релевантни емпирически. Пърс заявява: „Декарт прави Бог по-лесен за познаване от всичко друго: каквото и да мислим за него, че той е, значи той е точно такова. Той не успява да забележи, че това е дефиниция на една измислица. В частност, Бог не може да бъде измамник, откъдето следва, че каквото и да мислим ясно и отчетливо като истинно по даден въпрос, то трябва да е вярно. Съгласно това, ако хората дискутират определен въпрос и го мислят напълно ясно и отчетливо, ще бъде постигнато желаното решение на проблема“63 .

В статията си “Установяването на вярване” Пърс показва, че научното изследване се движи от съмнението към вярването. От тази гледна точка той критикува остро Декарт поради погрешното въздигане на съмнението като методологически принцип: „Някои философи си представят, че да започнеш изследване означава необходимо да формулираш въпрос, устно или на хартия, и даже ни препоръчват да започнем изследванията си, поставяйки всичко под въпрос! Но простото поставяне на твърдение във въпросителна форма не стимулира ума за каквато и да е борба отвъд вярването. Трябва да има истинско и живо съмнение, и без него дискусията остава бездейна“64. В „Какво е прагматизмът“ Пърс добавя : „Всъщност има само едно състояние на съзнанието, от което може „да се тръгне“- състоянието, в което човек действително се намира, когато „тръгва“, състояние, до което е доведен от големия обем на вече оформеното си знание, и от което, дори и да иска, не може да се откъсне. Пък и дали, ако успее, не би се лишил от всяка възможност за познание? Съмнение ли се нарича това да записвате на лист хартия, че се съмнявате? Ако е така, съмнението не е нищо сериозно. Но не се преструвайте. Онова, в което изобщо не се съмнявате, трябва да признаете и го признавате като неоспорима истина“65.

Според най-авторитетния изследовател на прагматизма в бившия СССР Юрий Мелвил, позицията на Пърс е пряко противопоставена на Декарт. Докато Декарт твърди, че съществува обективна истина и обективно познание, то Пърс придава (и набляга на) психологическите характеристики и на двете. Мелвил пише: „В противоположност на Декарт, Пърс трактува съмнението психологически, като фактическо съмнение, което е завладяло емпиричния субект“66. Действително Пърс тук акцентира на психологическото съмнение67, но резултатът от това е преодоляването на разбирането, че съмнението може да бъде „книжно“, т.е. формално, при което винаги вече има готови отговори на всички сериозни научни, теологически и философски въпроси. Напротив, готови отговори няма, както няма и „готово съмнение“. Ако искаме да постигнем действителна яснота, ние първо трябва да формулираме конкретен проблем и да направим конкретно изследване. Тази позиция по-късно е разгърната до краен предел от Дюи, при когото изследването се дефинира единствено като решаване на проблеми, а неговият начален пункт е „проблемната ситуация“.

От позицията на концепцията си за “критическия здрав разум” Пърс приема наличието на определени вярвания, от които започва познавателния процес. Без наличието на предварителни понятия и сигурни положения ние не можем въобще да започнем изследването. Ето затова съмнението на Декарт бива наречено „книжно”- то не може да бъде действително, и дори наистина да е възможно, тогава не би ни свършило работа. За да се съмняваме, ние трябва да имаме вярвания, на които да се опираме, които да не са абсолютно неопровержими, а такива, които в момента могат да се приемат условно за валидни. Пърс разкрива слабостите на Декартовата позиция в следните точки:


  1. Всеобщо съмнение не е възможно поради това, че ние винаги вярваме в определени (малко или много) положения;

  2. Всеобщото съмнение не е „живо“ и не може да задвижи истинско изследване68;

Критиката срещу Декарт е насочена против фундаментализма (foundationalism) в науката като цяло и е успешна. Знанието не може „да се строи“ като сграда. Неговите основи не са постоянни. Неговите „тухли“- понятията и теориите- променят значението си, ограничават сферата си на приложение и биват измествани от нови, които наричаме по-добри. Но пълна сигурност не може да бъде постигната, докато не бъдат решени всички проблеми на познанието на света, и дори може би настоящото знание, което смятаме за достоверно, би могло да се „сгромоляса“. Критиката на Пърс не е от гледна точка на инструментализма, характерен за философията на Дюи, а по-скоро от позицията на “критическия здрав разум”, разглеждащ вярването като основното състояние на ума, а съмнението- като изключение. Критиката се провежда само в общо пет статии от различни години. Резултатът от нея е появата на Прагматическия принцип като нова формулировка на критерия за яснота на понятията, както и теорията за изследването като движение от съмнение към вярване.

2.3. Теорията на Пърс за изследването като движение от съмнение към вярване
Вярването бива въведено като прагматистки термин от Пърс в неговата епистемология. Пърс разглежда понятията за съмнение и вярване, обозначаващи неспокойно и спокойно състояние на ума. За прагматистите мисленето е приспособителна дейност на организма; то е насочено към регулиране на отношенията между организма и средата. Човек, живеейки в света, си изработва привички да действа- това са вярванията (Пърс говори също за вярването-навик). Вярването, както твърди британският психолог Александър Бейн69, ни дава окончателния отговор на нашите въпроси. Разбирането за вярването е, че то представлява готовност за действие, т.е. то винаги води нашите действия. Формулировката на Бейн е приета в Метафизическия клуб в Кеймбридж по предложение на Чонси Райт. Според Бейн готовността за действие е критерий, а не съдържание на вярването. На вярването Пърс противопоставя съмнението като неудовлетворяващо ума състояние, което ни подтиква към изследване. На практика съмнението спира нашата дейност, докато вярването я задвижва. Трябва да се направи уговорката, че това, което Пърс предлага, е само един обяснителен модел и в никакъв случай не бива да приемаме, че това движение е винаги от чисто съмнение към чисто вярване. Между тях има много междинни степени, а и ние никога не сме напълно свободни от наличието на съмнениe по даден въпрос. Според модела на Пърс, приет безкритично, би трябвало мисленето да се поражда от съмнението и да затихва с вярването. Самият Пърс няма предвид това (което по-късно Дюи приема безусловно), а по-скоро говори само за научното изследване или за търсенето на знание (ако приемем, че не става въпрос за учен, а за обикновен човек в неговото ежедневие). Мисленето все пак не зависи само от съмнението- в противен случай ние не бихме създали доктрина, която да е нещо по-различно от скептицизъм. Всъщност Пърс заявява, че всяко научно изследване трябва да започне с някакво удивление, изненада, които трябва да бъдат преодоляни- постигането на знание е всъщност постигане на вярване, а затвърждаването му е “Установяването на вярване”.

Мъри Мърфи смята, че теорията за изследването на Пърс е мотивирана от един опит на Пърс да преодолее сериозен проблем в своята философия до този момент: понеже той отрича, че е възможно да съществуват непознаваеми неща, тогава може би изобщо няма обективни неща, и неговата концепция започва да се доближава до някакъв тип солипсизъм; според принципа на архитектониката е нужно да се ревизира теорията на познанието, за да се ревизира теорията за реалността. Това е и причината Пърс на няколко места в свои важни текстове да напомня, че реалността е напълно независима от нас. Така че концепцията за изследването от 70- те години на XIX. век не се появява само от желанието на Пърс да експлициpа своите идеи относно истината и познанието, но е и тясно свързана с проблема за същността на реалността и на реалните неща70.

В произведението си „Логика от 1873 г.“71 Пърс за първи път изразява своята концепция за съмнението и вярването. Той пише: „Най-първото различие, което предпоставя логиката, е между съмнението и вярването, това са един въпрос и едно твърдение. Съмнението и вярването са две състояния на ума, които биват възприемани като различни, така че да можем да ги разграничим чрез непосредствено усещане. Ние почти винаги знаем без какъвто и да е експеримент кога сме в състояние на съмнение, и кога сме убедени (convinced)(...)Когато ние вярваме, има твърдение, което според някакво правило детерминира нашите действия“72. Той добавя: „Живото съмнение е животът на изследването. Когато съмнението е в покой, изследването трябва да спре“73. Изследването започва с истинско (за разлика от Декартовото) съмнение и завършва с изчезването на съмнението. Установяването на вярване всъщност е решаване на даден научен проблем, след който постигнатото знание се приема за сигурно; това не означава застой на мисленето или подчиняване на навика. Ние често не осъзнаваме ( в смисъл- не рефлектираме върху) вярванията си, но когато се наложи, можем да ги обосновем.

Пърс уточнява, че разликата между вярването и съмнението е само по степен74, т.е. не е необходим някакъв внезапен скок от едното към другото. Един ум не счита за възможно нищо, в което не вярва75. Вярването обаче не е произволно, до него се достига „по силата на съдбата“76. Това означава, че част от мисленето ни ( в познавателен план, не когато решаваме в житейски ситуации) не зависи от нашата воля.

В това произведение Пърс за първи път пише и за различните методи за укрепване на вярването- метод на упорството, метод на преследването ( по-късно го нарича метод на авторитета), метод на общественото мнение77. Той ги характеризира доста по-подробно в статията си “Установяването на вярване”. Тези методи не могат да постигнат трайно вярване поради това, че винаги се сблъскват с различни мнения ( на други хора, на други народи). Затова най-успешен е четвъртият метод, този на разсъждението. В „Логика от 1873 г.“ все още не са достатъчно очертани характеристиките на съмнението, вярването и четирите метода. Четири години по-късно, в статията “Установяването на вярване”, процесът на изследване е показан по-ясно. Това е и най-коментираната статия на Пърс поради заместването на понятието за истина с това за „укрепено“ („стабилно“) вярване. Самият той в по-късните си произведения се отрича от някои положения, изразени в тази статия, което се дължи на убеждението му, че в науката няма място за вярвания78, както и за практически проблеми.

Пърс не смята, че можем да вярваме във всичко, а по-скоро че ние сме винаги вярващи в нещо същества, които използват знанията си за стабилизиране или коригиране на своите вярвания. Между съмнението и вярването има практическа разлика- вярването ни води в нашите действия, а съмнението е нежелано състояние, от което се борим да се освободим: „Съмнението е нелеко и незадоволително състояние, от което се стремим да освободим себе си и да преминем в състояние на вярване, докато второто е спокойно и задоволително положение, което ние не желаем да избегнем или да променим във вярване“79. Пърс заявява също така: „Дейността на мисленето се възбужда от дразненето, предизвикано от съмнението, и се прекратява, когато вярването е постигнато. Така че постигането на вярване е единствената функция на мисълта“80. Той отива още по-далеч, казвайки: „Най-многото, което може да се твърди, е, че ние търсим такова вярване, за което бихме помислили, че е истинно. Но ние мислим, че всяко наше вярване е истинно, и всъщност това е само една тавтология“81.

Връзката между вярването и действието се изразява в навика. Той е свързващото звено: „Чувството на вярване е повече или по-малко сигурна индикация, че в нас е установен някакъв навик, който ще детерминира нашите действия. Съмнението няма такъв ефект“82. През 1905 г. той все още смята понятията за вярване и съмнение като важни за разбиране процеса на познание, въпреки че по това време той е направил доста изказвания, в които се противопоставя на предишната си концепция. Пърс пише: „Вярването не е моментно съзнателно състояние; то е навик на съзнанието, който за определено време е съществено траен и в повечето случаи е неосъзнат (...) Съмнението е напълно противоположно. То не е навик, а лишеност от навик“83. За да не бъде погрешно разбран относно природата на навика (във връзка с проблема за свободната воля), Пърс уточнява, че този навик ни води в действията, дори и в по-голямата част от случаите това да е автоматично, без да рефлектираме над него. Навикът обаче е и готовност да се действа. Неговата природа е обща, т.е. той е най-вече склонност, която в конкретни случаи може да бъде нарушавана. В друг текст американският философ представя следната формулировка: „Готовността да действаш по определен начин при определени обстоятелства и под въздействието на даден мотив, е навик. Умишленият, или самоконтролиран навик е именно вярване“84. Тук присъства едно много необходимо допълнение: вярването е самоконтролирано, а не произволно. За Пърс самоконтролът е изключително важен в етически план, тъй като той прави действията ни морални85.

Съмнението е основният "двигател" на изследването. Самото му наличие вече пречи на нашата способност да действаме- ние сме объркани и разколебани. Пърс пише: „Едно истинско съмнение е съмнение, което се намесва в плавната работа на вярването-навик. Всяко естествено или унаследено вярване се проявява в естествени или наследени начини на действие, които всъщност конституират вярването-навик (не е нужно да повтарям, че според мен не отделните дела конституират навика. Това се прави от отделните „начини“, които представляват твърдения в условно наклонение, всяко от които е общо). Едно истинско съмнение в такова вярване трябва да се намесва в естествения начин на действие. Ако един софист („philosophist“- 'обичащ софизмите'- б.м..), рефлектирайки над вярването от външна и неестествена гледна точка, развие нови форми на изразяването му (като например асоциирайки го с определени фрази), тези нови навици няма да се разглеждат просто като израз на естествено вярване, защото те включват нещо повече. Следователно ако последваща рефлексия завърши със съмнение в тях, то няма да доведе непременно до съмнение в първоначалното вярване, въпреки че погрешно може да бъде взето за такова съмнение“86. Вярването е тенденция; съмнението не е тенденция, то е единично. Съмнението не може да бъде навик.



Съмнението никога не е пълно. То ни обърква и представя пред нас различни перспективи: дали да изберем един път или друг, едно понятие или друго, един извод или друг. Ако съмнението е пълно, то така би парализирало действията ни, че ние не бихме могли въобще да започнем процес на изследване, защото ще се откажем от всичките си вярвания, от всичко, което смятаме за истинно. Пърс уточнява в бележка от 1893 г., че съмнението е положение на колебание относно въображаемо състояние на нещата87. То не снема валидността на цялата ни система от вярвания, а я променя, придава й нова форма, като изключва тези вярвания, които вече не могат да бъдат приети88. Едно вярване се приема в съгласие с кохерентната система от вярвания, но съмнението не е насочено против цялата система, а само против някои нейни части. Това би могло да се смята за кумулативизъм, но то не е правилно, защото нито една част на системата не е основна и абсолютно сигурна. Няма ги „основите на сградата“- ако приемаме някакви теории за такава „основа“, това е само условно и временно, защото те ще бъдат променени и може би изобщо елиминирани в бъдеща перспектива. Само „финалното мнение“ на учените може да бъде смятано за напълно достоверно.

Пърс говори за четири отделни методи за укрепване на вярването: метод на упорството, метод на авторитета, априорен метод и научен метод. Той характеризира положителните и отрицателните особености на първите три, показвайки, че всеки от тях има някакви предимства, но в крайна сметка нито един не може да доведе до трайно укрепване на вярването и по тази причина трябва да бъдат изоставени от науката89,90,91. Най-сигурен за укрепване на вярването е четвъртият метод- така нареченият от Пърс метод на науката. Ние трябва да допуснем наличието на реалност, защото в противен случай съмнението ни не би било истинско и нямаше да може да ни дразни. Според американския прагматист научният метод съществува от времето на Коперник и Галилей и има много успехи, които потвърждават достоверността му92. Той пише: „Неговата основна хипотеза (...) е следната: съществуват реални неща, чиито свойства съвсем не зависят от нашите мнения за тях; тези реалности въздействат върху нашите сетива в съответствие с постоянни закони, и макар нашите усещания да са също така различни, както са различни нашите отношения към обектите (...) ние можем с помощта на разсъждение да установим какви са нещата в действителност; всеки човек с достатъчен опит и размишление ще достигне до едно и също заключение“93. Следователно научният метод изхожда от следните предпоставки:




  1. Има реалност, независима от нашето мнение за нея;

  2. Реалните неща ни въздействат така, че можем да го разберем чрез сетивата си;

  3. Всички хора с повече опит ще достигнат до едно и също заключение.

Позицията на Пърс може да се опише като епистемологически реализъм- съществуват външни на нас неща, които ние познаваме. Да отречем обективния характер (екстерналността) на нещата е все едно да говорим за организъм, който се приспособява без среда. Нашето знание е такова именно защото има външни на нас неща. Тази позиция е защитавана от Пърс през целия му живот. Важен е и третият пункт- от него следва, че всички изследователи на даден проблем трябва (Пърс често заявява „са обречени“) да достигнат до един и същ извод. Това е идеята на Пърс за достигането на „финалното мнение“ от всички изследователи, т.е. само то може да бъде смятано за напълно достоверно. Третият пункт изключва възможността за индивидуализъм в науката и за достигане на самостоятелни заключения, до които друг не може да стигне. Научният консенсус се превръща не толкова в единствен, колкото в значим критерий за истината.

Изброяването и характеризирането на различните методи за укрепване на вярването има за цел да обоснове научният метод в противовес на евентуалните априоризъм, волунтаризъм и всички грешки на класическата метафизика. Характеризирането на този метод не е достатъчно ясно, но е нужно да се добави, че Пърс се занимава много с логическото умозаключение, което той нарича абдукция и което според него довежда до всяко откритие в науката. Четирите метода са само идеални модели- не бива да ги приемаме като съществуващи изолирано един от друг. Джеймс например е упрекван, че защитава метода на упорството, когато говори за „воля за вяра“. Всички те имат своите положителни особености, но в крайна сметка Пърс заявява, че научният метод е „като булка“- „младоженецът“ почита и другите жени, но за нея е готов на всичко94.

Пърс пише в статията „Как да направим идеите си ясни“, че вярването е край на една мисъл и начало на друга. Крайният резултат на мисленето е упражняване на воля95. Ако всяко вярване завършва с действие, то тогава какво става с истината? Какво би трябвало да бъде истинното вярване? За Пърс това вярване, което бива укрепено чрез научния метод, и което изглежда достатъчно сигурно дори след продължителни експерименти, както и се оказва плодотворно в дългосрочна перспектива, може да се нарече истинно, но това не би имало значение96.



Но ако трябва да говорим само за „укрепено“, „стабилно“ вярване, няма ли опасност познанието да се психологизира, да се окаже, че познаващият субект определя характеристиките на обекта, или пък че той никога не може напълно да опознае обекта, което би означавало, че все пак „нещото в себе си“ съществува? Юрий Мелвил например прави следната критика: „Такава е първата основна догма на прагматизма: въпросът за истинността или неистинността (в тяхното традиционно разбиране) на идеята за вярването или на мнението се снема и подменя с въпроса за тяхната способност да преодоляват съмнението и с това да ни удовлетворят психологически“97. Въпреки експерименталистката нагласа, защитавана от Пърс, Мелвил отправя още една доста сериозна критика към него: „Въпреки важните му постижения в логиката и семиотиката, въпреки серията задълбочени хипотези и прозрения, въпреки личното си посвещение на науката Пърс е нелоялен към науката и научния метод, често отъждествявайки себе си обективно с философи, които съзнателно се опитват да се борят с науката и научния светоглед“98. Дори и Мелвил да не уточнява кои са те, вероятно има предвид средновековните философи, както и Хюм и Бъркли. Мелвил добавя: „В степента, в която Пърс остава учен, неговите идеи остават толкова далеч от прагматизма, колкото далеч е и науката от религията“99. Това означава, че като учен Пърс действа като учен, а като прагматист той вече има някаква определена цел- според Мелвил това е „примиряването“ на науката и религията- така че прагматизмът не е нищо повече от една философия, защитаваща религията. Изследователят от бившия СССР обаче малко след началото на статията си отбелязва: „В трудовете на Пърс прагматизмът се опитва да открие точно това, което му липсва- логически и научен базис“100.

Джефри Касър (J.Kasser) изследва точно този проблем. Той е съгласен, че в “Установяването на вярване” има пасажи, които изглеждат като формулировка на психологизъм101. Самият Пърс дори се самообвинява в психологизъм102. Касър се позовава на лекциите на Пърс през 1865 г., посветени на логиката на науката, в които Пърс се дистанцира от психологизма, и защитава концепцията, че Пърс никога не е бил негов привърженик. Касър пише: „Трябва ли да третираме Пърсовите най-влиятелни статии като едно нетипично отстъпление от неговия по-обичаен и по-разглеждан антипсихологизъм? Дали текстовите и философски доказателства подкрепят интерпретация, според която Пърс се оттегля от ранната си враждебност спрямо психологизма, само за да се върне с подновена враждебност по-късно в своята кариера?“. Касър разграничава употребата на понятието за вярване при Пърс от традиционната за психологизма трактовка- при Пърс говорим за философски понятия, занимаващи се с ума, а не с психически процеси: „Той е логик, а не психолог, чиято задача е да познае съществуването, природата и значимостта на вярването и на съмнението, доколкото такива твърдения могат да се подкрепят чрез общовалиден опит. Пърс обикновено отбелязва разликата между фактите за ума, които могат да служат като основа на логиката, и тези, които са резултат от специалната наука психология, чрез назоваването на първите „психически“ и на вторите „психологически“ положения“103. И действително: ако всяка философия, която се занимава с ума, съзнанието, вярването, съмнението има риск да изпадне в психологизъм, то не би ли трябвало да изключим цялата философия на ума от областта на философията? По мое мнение упреците срещу Пърс не са свързани всъщност с възможен психологизъм. Те по-скоро са насочени срещу неговата прагматическа теория за истината, която той противопоставя на кореспондентната. Обвинението в психологизъм е само косвено и то има за цел да обори самата прагматистка теория. Не възгледът за вярването е проблем, а идеята, че не съществува истина, за която да сме напълно сигурни, а вместо нея има дълготрайно вярване. Но това вярване прагматически не е по-различно от истината- то ни води в нашите изследвания (научни и ежедневни). Предимството на този възглед е, че ние не приемаме реалността и истината за готово дадени, а разбираме, че се срещаме с реалността, работим с нея и я овладяваме, без да сме сигурни в нашето знание. Грубо казано, ние сме дотолкова сигурни, доколкото знанието ни е ефективно. Нашето вярване не е произволно, а съществува в определени условия- то трябва да е релевантно на вярванията на другите, както и на опита ни. Така че Пърс не е привърженик на психологизма, а разглежда определени състояния на ума, които представляват общи тенденции (навици). Не е ясно доколко съмнението е тенденция и точно срещу какво то е насочено- срещу конкретно вярване, или пък срещу цяла съвкупност от вярвания. Самото съмнение е състояние на колебание, т.е. е свързано с избор. В никакъв случай обаче не може да се говори за положение в науката, напомнящо Куновата „смяна на парадигмата“- за Пърс такова внезапно преобръщане не може да има. Смяната на вярванията с по-успешни става постепенно.

Ако обвиненията към Пърс относно предполагаем психологизъм не са справедливи, защо тогава самият той в последните двадесет години от живота си уверено говори против концепцията, че науката се занимава с вярвания? Сидни Моргенбесер (Morgenbesser) смята, че Пърсовата теория за вярването трябва да се разграничи от тази за науката. Ученият не стига до определено вярване, за да действа подтикнат от него104. Кристофър Хуукуей (Hookway) изследва проблема за мястото на вярването в науката според разбирането на Пърс. Той отбелязва, че през 90-те години на XIX век Пърс често заявява, че вярването не трябва да е присъщо на учените: то се отнася само за “жизнените кризи”, т.е. е предмет на етиката. Ако Пърс разделя науката и вярването, как можем тогава да видим научния метод като метод за укрепване на вярването?105 Според Хуукуей това е само временна нагласа на Пърс, който след 1903 г. разделя вярването на теоретическо и практическо с цел отново да го въведе в науката. След тази година (лекциите му в Харвард) той започва да говори повече за своя „критически здрав разум“, а след 1908 г. подчертава положителната връзка между науката и религиозното вярване106. Пърс се опитва да противопостави науката на всички практически дейности, като стига до твърдението, че хирургията е практически безполезна. Идеята му всъщност е да покаже, че ученият не бива да подчинява откритията си на някакви философски или религиозни пристрастия107.

Пърс осъзнава моралните дилеми пред учения- да служи на знанието или на света- и застава на страната на знанието заради самото него. Той също така осъзнава, че възгледът му през 1877 г. е бил недостатъчно добре формулиран, в писмо до Джеймс дори го нарича „груб“108. Отказът на Пърс от идеите, изложени в “Установяването на вярване” и „Логика от 1873“ по мое мнение се дължи на два фактора: първият е набиращият популярност прагматизъм на Джеймс, както и хуманизмът на Шилър, които сближават твърде много (според Пърс) вярата с истината. Вторият фактор е отсъствието на научна дейност на Пърс в годините след уволняването му от Службата за геодезични изследвания на бреговете на САЩ109, което го довежда до убеждението, че не само приложението на науката е важно, но и търсенето на знание. Твърденията на Пърс, че науката е чисто теоретична по характера си, не бива да бъдат приемани отвъд сферата на етиката. Те имат за цел да обосноват един морал на учения, който да не бъде подвластен на чужди интереси- накратко, ученият трябва да бъде морален и да смята търсенето на истината за свой дълг. Пърс никога не се отказва изцяло от възгледа си от 1877 г., само го допълва или поставя демаркационна линия между индивидуалните пристрастия и познанието, до което достига общността на учените. Противопоставянето на теорията и практиката не е характерно за прагматизма и местата в текстовете на Пърс, където го откриваме, говорят повече за условно отдръпване от стандартните възгледи.

Пърс дава примери за два типа вярвания- теоретически и практически- с цел да изясни проблема за мястото на вярването в науката. Пример за практическо вярване е твърдението: „антрацитът е удобно гориво“. Практическото вярване е навик за волево поведение, т.е. има значение за индивидуалния ни живот. Теоретическото е „непряко практическо вярване“110- в него има очакване. Чисто теоретическите вярвания са свързани с очакване и прогнозиране- това е работата на учените. Те винаги очакват нещо определено- познанието без очакване би се отнасяло до някакъв сън. Пърс добавя, че да кажеш за едно тяло, че е твърдо и тежко, означава да го направиш предмет на закон- следователно това е твърдение, отнасящо се до бъдещето111. Той ревизира едно свое изказване за трансубстанциацията от статията „Как да направим идеите си ясни“, в което заявява, че този проблем е метафизичен ( в смисъла на старата метафизика) и няма никакви сетивни последици- не трябва да приемаме превръщането на виното в „Кръвта Христова“ и на хляба в „Тялото Христово“ като действителни. В друг текст Пърс сменя гледната си точка- в Действителното присъствие може да се вярва, дори и да няма практически последствия112. Така че той не се отказва от идеята си, че ученият работи с вярвания, а уточнява, че тези вярвания са теоретически, те нямат връзка с религиозните вярвания и с тези, които трябва да бъдат полезни в личния ни живот.

Пърс отбелязва често в късните си трудове, че вярването е само резултат от изследването, но не и негова цел. Дюи например не приема тази дистинкция и в своята версия на прагматизма отстоява тезата, че поведението на индивида в ежедневието много наподобява това на учения- изследването има едни и същи стъпки, независимо дали е дело на учен или на не-учен. Състоянията на съмнение и вярване стоят в началото и в края на всяко изследване- с единственото уточнение, че окончателно вярване няма и че всяко вярване може да бъде начало на ново изследване. Дюи обръща внимание на това, че Пърс не говори за произволни вярвания, а на тези, които се потвърждават от опита- реалният обект произвежда отделно всеобщо прието вярване. В по-късните си години Пърс, смята Дюи, акцентира по-малко на действието113. Както отбелязва Хуукуей, през 1877 г. Пърс все още не е разработил своята семиотика и логика. Проблемът за обосноваването на вярването остава- индукцията причинява вярване, но не го оправдава114. Пълното вярване противоречи на рационалния самоконтрол. Тогава кое стои в основата на истинното вярване?

Въпросът за вярването има връзка с формулирането на Прагматическия принцип. В основата му стои допускането, че това вярване, което се детерминира според критерия на Прагматическия принцип, може да се нарече истинно, или по-скоро укрепено (тъй като напълно достоверна истина не съществува, освен в самия край на развитието на науката). Принципът има две отделни формулировки: в първата (1878) ясно са подчертани сетивните последици (експерименталните резултати) от боравенето с дадено понятие, а във втората (1906) вече става дума за влиянието на едно понятие над поведението на индивида в ролята му на интерпретатор. Втората формулировка произхожда от Пърсовата семиотика, от идеите му за знаците и тяхното интерпретиране. Семиотиците подчертават обикновено втория вариант, свързвайки прагматизма със значението на знаците. Безспорно Пърс се интересува от семиотика още от времето на ранните си трудове. Прагматическият принцип се интерпретира често като принцип за значението, а не за истинността на едно вярване. Ако приемем семантиката за подраздел на семиотиката, както прави Чарлс Морис, тогава въпросът за значението на едно твърдение би бил семиотичен. По тази причина е необходимо да разгледам в общ план семиотиката на Пърс (която често е наричана „прагматическа”), за да се види по-ясно връзката между семиотиката на Пърс и неговият Прагматически принцип.


2.4 Прагматическата перспектива в семиотиката на Пърс


Чарлс Пърс е определян като „баща на семиотиката“. Дори и да не е първият, който говори за семиотиката като доктрина за знаците, той все пак е първият, който разработва значима семиотична теория, класифицирайки знаците, интерпретантите, и формулирайки известния „семиотичен триъгълник“. Не по-малка е заслугата му за обвързването на действието със значението115. Заедно с Фердинанд дьо Сосюр той има най-голямо влияние над съвременните семиотични изследвания, като в трудовете например на Чарлс Морис прагматизмът присъства на много места. В самото списание на Пърсовото общество- „Работни материали на Обществото на Чарлс С. Пърс“- се появяват семиотични изследвания. Повечето книги върху Пърс задължително се спират на семиотиката не по-малко, отколкото върху логиката му116.

Чарлс Пърс започва с предпоставката, че всяка репрезентация е триадична- тя съдържа знак, обект и интерпретатор. Основното разделение на знаците при него е на иконични знаци, индекси и символи. Анализът му на символите има голямо значение за разработването на прагматистка теория за значението. Иконичните знаци изобразяват своите обекти чрез сходство или прилика (например географската карта), индексите посочват своите обекти каузално (димът е индекс на огън), а символът е дума, хипотеза или твърдение, което зависи от конвенционално правило. Той има „прагматическо значение“ ( за разлика от другите типове знаци, които имат „вътрешно“ такова). Разбирането на Пърс за символа е тясно свързано с втората формулировка117 на Прагматическия принцип. Интерпретацията на символа поражда специфичен ефект у интерпретатора- това е опит да се наложи вярване върху неговия ум. Прагматическото значение вече не се отнася до ефектите върху нашите сетива, а съдържа следствия за действие или мислене. Приемането на една хипотеза трябва да има ефекти над интерпретаторската линия на мислене- по този начин се създава вярване, навик. Прагматическото значение на един израз е действието (мислено или действително), което възниква, след като интерпретаторът приема това значение. От една страна, обектът причинява знака; от друга, знакът поражда промяна в поведението на интерпретатора. Пърс заявява: „Мисленето се заключава в живата обмяна на символи, чиято цел са съобразените с обстоятелствата общи решения за действие“118. Така че именно разбирането му за символите е най-тясно свързано с неговия прагматизъм.

Едно друго семиотическо разбиране на Пърс, което ни интересува, е идеята му, че всичко във вселената се състои от знаци119. Той през 1868 г. формулира идеята, която по-късно срещаме при Витгенщайн120: „Моят език е общата сума на мен самия, защото човекът е мисълта“121. Според Пърс всяка мисъл е знак122 - идея, която откриваме и през 1868 г., и в последните години от живота му. Самият той се колебае във формулировката на това свое разбиране, защото то може да бъде използвано от поддръжниците на номинализма, затова често добавя, че обектът на знака е винаги реален. Трябва да има действие на обекта над знака, за да бъде знакът истинен123.

Тъй като изследването се състои от символи, то може да бъде изучавано от семиотиката, смята Чарлс Морис124. Познанието е форма на знаково поведение и е открито за обективно изследване. Ако цялото познание се състои от знаци, а те от своя страна трябва да бъдат интерпретирани, можем ли да бъдем сигурни, че някога този процес на интерпретиране ще има край125?

За да отговори на този въпрос, Пърс въвежда „логическият интерпретант“, който бива отъждествен от него с навика. Само т. нар. интелектуални понятия имат логически интерпретант. Понятията и твърденията не могат да бъдат окончателни такива интерпретанти, защото самите те са знаци. Крайният логически интерпретант е съзнателният, самоанализиращ се навик126. Оказва се, че действието стои в края на знаковия процес- по друг начин той не би могъл никога да завърши.

Имайки предвид идеята на Чарлс Пърс, “цялата мисъл е в знаци“, ние можем да разберем защо той заявява в писмо до лейди Уелби, че логиката е всъщност дял на семиотиката127. Той добавя, че първите стъпки към една нова наука „семейотика“ минават през логически анализ на понятията на науката128. Днес трудно бихме си представили такова обединение на логиката със семиотиката, но ако има пресечна точка, то тя е в понятията и езика на науката- една тенденция, която е много силна в аналитичната философия. Ако семиотиката разглеждаше проявленията на мисълта, ако тя можеше да установи природата на мисълта, то тогава тя действително би се превърнала в наука. Според мен това разбиране обаче е твърде широко, защото по никакъв начин ние не можем да редуцираме обективността на света до знаковостта- за да бъдем сигурни, че има реални обекти, които да продуцират знаци, ние трябва първо да знаем, че има реални обекти (а това не може да бъде предпоставка на семиотиката). Чарлс Морис приема мисълта на Пърс доста буквално и заявява, че „семиотиката е органон на прагматизма“ 129. Същевременно той признава, че Прагматическия принцип не може да се справи изцяло с проблема за знаците. Прагматическият принцип всъщност няма за цел да изясни природата на знаковостта и означаването, а е само метод за изясняване на значенията, затова и упрекът на Морис е неоснователен. В началото на книгата си Чарлс Морис казва нещо съвсем друго: Прагматическият принцип се занимава с понятия, а не със знаци, и затова не е сигурно, че той е свързан със семиотиката130. Ако може да се намери пресечна точка между прагматизма и семиотиката, това е специфичната форма на семиотика, която Морис нарича „теория на действието“. Теорията за символите и логическия интерпретант дава необходимата основа на Прагматическия принцип и води дори до неговото второ формулиране, което се отдалечава от първоначалната си очевидно емпиристка обосновка.


Томас Сибиък от своя страна изтъква заслугата на Пърс да създаде най-задоволителната теория в историята на семантиката131. Сибиък улавя духа на прагматизма с думите: „В Пърсовия прагматизъм това, което съм, е това, което правя, а това, което правя, е равносилно на това, което означавам“132, т.е. действието се отъждествява с означаването. Не може да бъде различена някаква същност в човека, която да е различна от неговата дейност, от неговите действия. Но означаването представлява сериозен проблем в прагматизма- това е забелязано от Чарлс Морис. Той пита дали Пърс не обърква означаването и значимостта („significance“)133 на един знак, когато твърди, че хипотезата за Бог има значение за правилното контролиране на живота ни134. Това, че една хипотеза има значение за индивидуалния ни живот, не означава, че тя дефинира самото понятие, пише Морис. Тази забележка може да се отправи и към Джеймс, както ще видим по-нататък, когато разгледам неговата теория за истината. При него се оказва, че едно метафизическо понятие, оставайки недефинирано според Прагматическия принцип, би могло да има значимост за нас самите.

Сибиък предлага свое по-кратко изложение на Прагматическия принцип във втората му Пърсова формулировка- според него „значението на едно послание се състои в поведението, което предизвиква, като истинността му зависи от факта дали последствията му имат благоприятен характер за интерпретатора“135. От този пасаж не става ясно дали „благоприятен“ може да се използва в смисъл на „поддържащ укрепеното ни вярване, без опита ни да му противоречи“, или пък може да означава дори „полезен“, както е при Джеймс. В контекста на цялата философия на Пърс трябва да се изключи второто предположение. Нека добавя, че Сибиък говори за „послание“, а не за твърдение или понятие, което означава, че тази формулировка не се вмества изцяло в рамките на епистемологията- например игнорирани са осезаемите последици от боравенето с едно понятие/хипотеза. Сибиък отбелязва, че Пърс предлага „дълбоко семиотична“ теория за истината136, и цитира следното: „Ако успеем да открием правилния метод на мислене и го следваме- правилният метод на трансформиране на знаците-, то тогава истината не би била нито повече, нито по-малко от крайния резултат, до който следването на метода би ни довело. В такъв случай това, на което репрезентацията трябва да съответства, е знак- нещо ноуменално, познаваемо, доловимо и напълно различно от нещото в себе си“137.



Безспорна е връзката прагматизъм- семиотика при Пърс138, но тя е изразена силно в по-късните му съчинения, когато и семиотиката му е по-развита. Семиотиката обаче не може да отговори на най-важните въпроси: как е възможно познанието и как да бъдем сигурни в познанието на реалните неща. Това не е нейна задача. Тя може да изследва знаковостта, типовете знаци, специално- символите, които представляват доста сложен проблем и по отношение на които семиотиците често не намират съгласие; тя може да покаже връзката между познанието и знаците, но не и да отиде по-далеч. Така че изказването на Морис за семиотиката като основа на прагматизма не може да се приеме напълно сериозно, въпреки че българският изследовател Иван Младенов се опитва да обоснове връзката между семиотика и метафизика при Пърс139,140. Прагматическият принцип, дори и създаден с намерението за „изобретяване” на правило за изясняване на значението, се превръща в критерий за истинността на дадено вярване- а това е проблем не на семиотиката, а на епистемологията.


Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   13




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница