Философски факултет, катедра "История на философията"


Прагматическият принцип. Прагматистката теория за истината



страница4/13
Дата25.07.2016
Размер3.02 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   13

2.5 Прагматическият принцип. Прагматистката теория за истината
2.5.1 Формулиране на Прагматическият принцип
Прагматизмът обикновено се асоциира с Прагматическия принцип (Принципът на Пърс). Той бива приет, от една страна, от Пърс, Джеймс и Дюи, а от друга- в много свободна форма-от Шилър и флорентинските прагматисти, но в различни разновидности- според тази на Джеймс например практическите последствия, чрез които дефинираме понятието/твърдението/вярването141, съществуват най-вече (и първо) за индивида и са свързани с неговото поведение. Дюи интерпретира Прагматическия принцип през собствената си концепция за процеса на изследване, подчертавайки, че полезността не се отнася до индивида, а до благоприятното развитие на самото изследване. Папини и Шилър обръщат внимание на полезността на дадено твърдение за индивида. Освен това самите прагматисти не използват само прагматическата теория за истината в своите трудове. При Пърс на много места е представена консенсуална теория за истината, която съществува в недостатъчно добре разработена форма- според нея истината е финалното мнение на всички изследователи. Също така откриваме и в зачатъчно състояние теория за истината, според която реалността привлича нашата мисъл (или както се изразява Чарлс Морис, изследователят бива привлечен от идеята сама по себе си142). Тази теория произтича от схоластическия реализъм и може да се нарече идеалистическа, като бива близка и на платонизма, понеже в нея става дума за съответствие между идея и мисъл. Втората и третата теория не могат да бъдат равнопоставени на прагматическата теория за истината по следните причини:


    1. Консенсуалната теория за истината не съществува самостоятелно, а е допълнение към Прагматическия принцип и теорията за изследването като движение от съмнение към вярване. Допускането на правилността единствено на Прагматическия принцип би довело до едно „откъсване” на изследователя от основите на познанието143, а емпиризмът би имал твърде голяма „власт“ в епистемологията и може да се стигне до номинализъм, който за Пърс е неприемлив. Прагматическият принцип е взаимозависим с научния метод, а този метод включва като задължително условие за истинното вярване всеобщото съгласие между учените по даден проблем ( което се проявява най-силно във финалното съгласие, когато всички мнения се „конвергират“, по думите на Пърс). Консенсуалната теория, която бива построена солидно през ХХ. век, се опира и на Пърс.

    2. Теорията за истината, която се опира на схоластическия реализъм, се противопоставя директно на Прагматическия принцип. Ако има идеи, които мисълта трябва да познае, това говори повече за кореспонденция между тях. Освен това от семиотична гледна точка е невъзможно допускането, че има мисловна реалност, съществуваща обективно- нали всяка мисъл е в конкретни релации с друга мисъл, а също така всеки знак се определя чрез друг знак, т.е. е необходимо да се интерпретира; и ако реалността сама по себе си (още едно абсурдно за прагматизма понятие) е знак, то той трябва да бъде създаден и интерпретиран (може би от Бог?). Тази теория може да бъде обяснена само по един начин: достигнатото от учените финално мнение ще бъде напълно адекватно на реалността, която има идеален характер; преди това не би могло да има съответствие на нашата мисъл с реалността. Не е правилно на третата теория да се придава голямо значение, доколкото говорим за епистемология. Що се отнася до космологията и метафизиката на Пърс, той е убеден, че ние можем да стигнем до пълно познание за началото, развитието и целта на развитието на универсума, но това познание вече няма да е подчинено на Прагматическия принцип и не трябва да се нарича прагматическо- тук вече се поставя неговата демаркационна линия144.

Така че тези три теории не бива да бъдат рязко разграничавани- дори в определена степен не е правилно да се говори за отделни теории, доколкото Пърсовата епистемология претърпява няколко ревизии. Но безспорно прагматическата теория за истината е най-важният принос на прагматизма.

Прагматическият принцип се появява в началната си форма отново в „Логика от 1873“, където, както беше показано, бива формулирана и теорията за изследването на Пърс. Пърс дава пример с диаманта, който присъства и в статията „Как да направим идеите си ясни“. Твърдостта на диаманта се състои в това, че ние не можем да го одраскаме, като при това той е твърд през цялото време. Въпреки този факт нищо не може да го различи от нетвърдите неща, преди да се опитаме да го одраскаме с камък145. В статията от 1878 г. Пърс уточнява, че нищо не може да се промени от допускането, че преди да одраскаме диаманта, той е мек146. Американският прагматист добавя и практическа дефиниция на тежестта- твърдението „едно тяло е тежко“ значи, че при липса на противоположна сила то ще падне. Третото понятие, разглеждано от Чарлс Пърс, е това за сила. Давайки пример с него, Пърс се противопоставя на възгледа на Кирхоф за „сила сама по себе си“, за чието съществуване не знаем нищо- защото всъщност чрез това понятие ние си обясняваме промените в движението.

Пърс се стреми да даде такава дефиниция на понятията на физиката, която да задоволи всеки експериментатор и да бъде плодотворна във всяко бъдещо изследване. В основата на научната дефиниция стои идеята, че осезаемото и практически разбираемото са същността на всяка истинска мисловна отлика. Понятието има три различни нива на дефиниция: ежедневно, енциклопедическо и прагматическо. В „Какво е прагматизмът“ (1905) той говори отново за три равнища на яснота на интелектуалните понятия:


1.Човек е готов да каже дали едно нещо притежава дадено качество;

2.Готов е да дефинира понятието като в речник;

3.Разбира как понятието се отнася към опита му.
Пърс заявява, че третото ниво е най-важно и че то дори изчерпва цялото значение на едно понятие (което заявление той по-късно смекчава- прагматическата дефиниция не изчерпва цялото значение, но е най-важна за учения). Ето как той формулира Прагматическият принцип (известен като принцип на Пърс и като Прагматическа максима): „Ние възприемаме обекта, за който си съставяме понятие, предвид практически възприемаемите му ефекти. Понятието за тези ефекти е цялото понятие за обекта“147. През 1903 г. в своя лекция в Харвард Пърс заявява: „Прагматизмът е принципът, че всяко теоретично съждение, изразимо в изречение в изявително наклонение, е неясна форма на мисълта, чието единствено значение, ако има такова, лежи в склонността да се наложи релевантна практическа максима, изразима като условно изречение, имащо свое следствие в повелително наклонение“148. В друга лекция той твърди: „Максимата на прагматизма гласи, че едно понятие не може да има логически ефект или смисъл, различни от тези на друго понятие, освен ако, взето във връзка с други понятия (conceptions and intentions), то би могло осезаемо да модифицира нашето практическо поведение по различен начин от другото понятие“149.

В първата формулировка можем да открием два отделни елемента: сетивните последици и ефектите върху нашето поведение. Прагматическия принцип не полага на първо място сетивните, осезаемите последици, а само ги включва150. Ако само те бяха от значение за нас, то ние нямаше да получим някакво сериозно знание, тъй като за Пърс сетивата ни дават разлика например между червено и синьо, но що се отнася до понятията, това не е значителна отлика151. Отново ще отбележа, че за Пърс са важни тенденциите, навиците, вярванията, а не конкретните, индивидуални възприятия, чувствата и преживяванията на индивида. От друга страна, приемайки този принцип, учените не биха ли станали по-скептични? Ако смятаме, че диамантът е такъв, какъвто е в нашия експеримент с него, няма ли риск да сгрешим? Логиката на изследването, развита от Пърс, се стреми да преодолее подобни грешки. Важно е да се подчертае, че Прагматическият принцип не съществува самостоятелно и не е изява на чист емпиризъм, а е само един метод, чиято първоначална цел е да се премахнат или изяснят от науката старите понятия, които не могат да бъдат потвърдени експериментално или са прекалено неясни, т.е. е един метод, насочен срещу неясните понятия в метафизиката152. Прагматическият принцип има корени още във философията на Бъркли и Хюм, а според Пърс- дори и във философията на Кант. Според американският прагматист Прагматическият принцип е по-правилният метод за изясняване значенията на понятията в сравнение с Декартовия, понеже Декарт е подвластен на класическата метафизика. Пърс не може да приеме остарелите понятия на класическата метафизика, която по негово време противоречи на научните открития. Класическата метафизика вече няма място в мисленето на учените. Понятия за нещо само по себе си (каквото и да е то- непознаваемо или пък „сила“, „тежест“) са ненужни, а Пърс подчертава дори- безсмислени. Той обаче е убеден, че те могат да бъдат изяснени, а не трябва просто да бъдат елиминирани.

Трябва ли прагматизмът винаги да обръща внимание само на последиците? Мелвил отбелязва следното възражение на един от най-сериозните критици на прагматизма- Артър Лавджой153 (Lovejoy): ако нямаме представа за обекта, причиняващ нещо именно като негова причина, ние вече не можем да възприемем и следствията като такива, т.е. те стават съществуващи сами по себе си. Мелвил обаче прави уточнение на Принципа от своята гледна точка: той означава, че нас не ни интересува нещото само по себе си (Обектът), а само какво можем да направим с него154. Изследователят от бившия СССР пише: „Прагматическата максима сама по себе си е извращение (съзнателно или несъзнателно- няма значение) на безспорния факт, че практическите следствия на нещата, разбирани в най-широк смисъл, способстват за разкриването природата на тези неща“155. Той продължава своята критика, насочвайки я към разбирането за историята: „Всички наши изказвания за миналото имат смисъл само в случай, че ги разглеждаме като изказвания за бъдещето. Реалността на миналото в този смисъл фактически се отрича. Такъв е абсурдният, но напълно неизбежен извод, към който води прагматизма“156. Мелвил е прав да прави критика по втория пункт, тъй като Прагматическият принцип по никакъв начин не може да бъде отнесен към миналото, към историята.

Дали трябва да се смята, че под „практически последици” се има предвид поведението на изследователя (или интерпретатора, според втората формулировка)? През 1905 г. в писмо до Калдерони във връзка с дебата между групите „логически“ и „магически“ прагматисти Пърс отрича, че интелектуалното значение на символите се състои в нашето поведение (както се изказва Джеймс, а след него и Папини)- то се състои в нашето понятие за това какво би било поведението ни при случаи, които можем да разберем157. Тенденцията, а не конкретното поведение е важна за Пърс. В това и се крие голямата разлика между неговата формулировка и тази на Джеймс. Хуукуей обяснява тази разлика така: " Там където Джеймс просто търси опит, който ще се появи, ако едно съждение е истинно, или поведение, което трябва да бъде адекватно на тези обстоятелства (последиците- б.м.), Пърс търси образци на опита и закономерни отношения между действия и опит"158. Джеймс не приема тези образци на опита, или по-точно казано-неговата всеобщност. Опитът винаги има индивидуални измерения.

За да бъде разграничи своите възгледи от тези на Джеймс, a и в съгласие с развитието на семиотиката си, той формулира отново Прагматическия принцип. През 1905 г. в „Теми на прагматицизма“ той пише: „Цялото интелектуално значение на който и да е символ се състои в сумата от всички общи модуси на рационално поведение, които, обусловени от всички възможни (к.м.) обстоятелства и желания, биха произтекли от приемането на един символ“159. На следващата година Пърс отбелязва, че значението на символите се състои в действието, а не че единствената цел на мисленето (което се състои от символи) е действието160. Той изразява втората си формулировка така: значението на символа се състои в това, до какви последици той би могъл да доведе неговия интерпретатор. Американският прагматист отбелязва: „Истината е сходството на репрезентамента161 с неговия обект, неговия обект, неговия обект, напомням ви (…) Трябва да се осъществи някакво въздействие на обекта върху знака, за да се придаде на последния качеството на истинност. Ако един полковник връчи писмо на ординарец и му каже: „Отиди веднага и достави това писмо на капитан Хано“, и ординарецът изпълни заповедта, ние не твърдим, че полковникът е казал истината. Казваме просто, че ординарецът е бил изпълнителен, тъй като не поведението на ординареца предизвиква заповедта на полковника, а точно обратното, думите на полковника детерминират действията на ординареца (...) Единственото, което знакът трябва да направи, за да насочва към своя обект- и всъщност да го превърне в свой обект- е да привлече вниманието на интерпретатора и силово да го насочи към нарочения обект, т.е. това, което прави почукването на вратата или звънецът, или будилникът, или подсвиркването, или оръдейният изстрел. Това е просто физиологическа принуда и нищо повече“162. Това „нищо повече“ значи именно, че няма някаква външно съществуваща истина, която да бъде „уловена“ и изказана.

Има ли съществена разлика между двете формулировки? Според първата от 1878 г. понятието за един обект се съдържа изцяло (или най-вече) в неговите практически последици. От това би могло да следва: обектът е това, което възприемаме или правим с него. Сега ситуацията е по-различна: едно послание (твърдение, хипотеза) ни указва да направим нещо. Въпреки това посланието не е задължително да завършва с действие. Двете формулировки не са различни, ако приемем, че и в двата случая интерпретаторът (изследователят) е доведен до някакво вярване. Разликата възниква, когато си обясним Принципа като чисто емпиричен и дори свързан с полезността. „Семиотичната“ формулировка ни става още по-ясна, когато я видим като отговор на Принципа така, както е изказан от Джеймс. Основното обаче си остава: правилното разбиране води до правилно действие. Дали всяка мисъл има цел, не е ясно, казва Пърс, но все пак е очевидно, че тя води до действие. Така се утвърждава фигурата знание-вяра-действие. Действието може да не е актуално, може дори никога да не бъде извършено, но то вече бива предписано от правилната интерпретация, от правилното разбиране на едно твърдение.

Прагматическият принцип се отнася не само до значението на понятията/вярванията (дори и това да е бил първоначалният замисъл на Пърс), но и до истинността им. Прагматическата теория за истината е запазила място в историята на философията главно като съревноваваща се с кореспондентната теория (към която можем да причислим теорията на Аристотел за съответствието на знанието с обекта, теорията на отражението на марксистите, теорията на Лок, и др.). Прагматическата епистемология показва, че истината е резултат от изследването, а не е съществуващ от самото начало факт, който просто трябва да бъде открит. В същото време нашето познание трябва да бъде потвърдено от практическото му приложение (или приложимост). Самият Пърс приема прагматизма по-скоро като метод, а не толкова като философска доктрина. Прагматизмът не работи с догми- той се противопоставя на догматичното (некритичното) мислене. Това обаче не е същото като разбирането на логическите позитивисти, защото за прагматизма не е характерен верификационизъм. Експериментализмът не е задължително свързан с идеята за опитното потвърждение на дадена теория като единствен начин за верифицирането й. И Пърс, и Джеймс подчертават възможността ние да вярваме в неща, които не са потвърдени от нас самите или дори от наши съвременници. Самите принципи на „здравия разум” са такива, че ние не можем да не ги признаем за верни, дори и да не можем да ги докажем по научен път.

Все пак е вярно и това, че темата за верифицирането (потвърждението) е и тема на прагматистите. Пърс пише: „Едно неистинно съждение (proposition) е такова съждение, относно което един интерпретант представя това, че в дадения случай някакво възприятие ще има определена характеристика, докато съждението на непосредственото възприятие в случая е, че възприятието няма тази характеристика. Едно истинно изказване е такова, вярването в което никога не би могло да доведе до подобно разочарование, доколкото изказването не е разбрано по друг начин, освен този, който е иман за цел (к.м.) 163. Докато първата част на тази Пърсова идея е формулирана твърде общо, то втората й показва връзката между истина и вярване. На друго място той казва: „Желателно е да разбираме под верифицируема хипотеза такава, която представя изобилни необходими следствия, открити за експериментални тестове, и която не включва повече от това, което е необходимо, за да ни снабди с източник на тези следствия. Верификацията не се състои в търсене на факти с цел да се открият елементи, които са в съгласие или не с хипотезата (...) Обратно, тя се състои в базирането хипотезата на прогнози, които са резултат от експерименти“164.



2.5.2 Сетивният опит
В контекста на Прагматическия принцип става ясно, че безсмислените твърдения са тези, които не могат да бъдат практически дефинирани. От тази гледна точка и тяхната истинност не може да се потвърди. Дали това е съвсем така, е сложен въпрос, защото метафизиката на Пърс не във всеки пункт е съвместима с Прагматическия принцип165. За разлика от логическите позитивисти, Пърс нито изключва възможността за метафизика, която при това е основана на твърдения, които са недоказуеми по научен път или пък са прекалено широки по смисъл, нито пък се осланя само на сетивните данни, които сами по себе си (както той смята във връзка със своята семиотика) не могат да ни дадат знание. Изследователят от бившия СССР В.Порус отбелязва, че за Пърс всъщност реално съществуване имат само универсалиите. Освен това твърденията за факти не могат да бъдат базисни. Според Порус Пърс е по-близо до Куайн, отколкото до логическите позитивисти166. При Пърс значението е условието за верификация на изречението. Вярно е и обаче, че Карнап заявява нещо подобно. Самите логически позитивисти в своя анализ на езика показват, че контекстът на дадено твърдение е изключително важен. Да не забравяме промяната във възгледите на Лудвиг Витгенщайн, който в първата половина на философското си развитие е по-близо до неопозитивизма, но по-късно се отдалечава от него с концепцията си за „езиковите игри“. Пърс обаче не смята, че верификацията е дело само (или главно) на сетивата. Ако беше така, той не би се противопоставил остро на „радикалния емпиризъм“ на Джеймс, според който само това, което възприемаме, съществува със сигурност. Прагматизмът не е верификационизъм и не би могъл да бъде.

Проблемът за сетивния опит е разработен от Пърс във връзка с разбирането му за Първичността и за съждението за възприятие. Според Пърс в актуалното ни възприятие не се съдържат образи- една картина бива конструирана от ума под впечатлението на предходни усещания. Сетивата са „абстрахиращи механизми“, но всичко това не значи, че сетивните образи се съставят по наш вкус167. Пърс въвежда в своята логика „съждението за възприятие“- то интерпретира сетивните данни, и ни казва какво възприемаме168. Доказателство за съществуването му са сетивните илюзии. Илюзията е грешка на съждението, а не на възприятието. Съждението за възприятие е краен случай на абдукция (хипотеза)169. В същото време процесът на формиране на такова съждение е подсъзнателен. Това разбиране отдалечава Пърс от британските емпиристи, както и от неопозитивистите, с които той понякога бива сравняван, тъй като сетивните данни не съществуват сами по себе си, а изискват интерпретация170; опитът обаче е напълно реален- той е „детерминация на вярването, което животът налага на човека“171. На друго място Пърс пише: „Опитът може да се дефинира като сумата от идеи, които упорито стоят в нас, превъзхождайки цялата свободна игра на мисълта чрез насочването на нашия живот. Авторитетът на опита се състои във факта, че на неговата сила не може да се устои (к.м); той е потоп, срещу който нищо не може да застане“172. Все пак съществува и непосредствено възприятие, иначе не бихме могли да познаем някакво отношение (лекция втора в Харвард)173. Ако американския прагматист не беше заявил това, той не би имал никаква основа на своята феноменология (фанероскопия)174. Неговото разбиране на опита и възприятието се различава много от това на неопозитивистите. Пърс казва: „Кои са необходимите съставни части на един опит? Първо, разбира се, експериментатор от плът и кръв. Второ, проверима хипотеза. Това е твърдение, отнасящо се до универсума, обкръжаващ експериментатора, или до някаква добре позната негова част и която утвърждава или отрича само някаква експериментална възможност или невъзможност. Третата необходима съставка е искреното съмнение на експериментатора в истинността на хипотезата. Можем да пропуснем някои съставни части, на които не е необходимо да се спираме- цел, план и решение- и така стигаме до акта на избор, при който експериментаторът определя дадени идентифицируеми обекти, върху които да действа. Следва външното (или квазивъншното) действие, чрез което той променя обектите. После идва въздействието на света върху възприемащия експериментатор, и накрая- онова, което той узнава от експеримента“175. Какво тогава следва да кажем за "практичността" или "приложимостта"?


2.5.3 Практика, приложимост , полезност
Разглеждайки теорията на Пърс за съмнението-вярването, аз цитирах критиките на Юрий Мелвил относно предполагаем „психологизъм”, „субективизъм” и „желание за примирение” на наука и религия. Все пак Мелвил подчертава три верни (според него) положения в теорията за истината на Пърс:


  1. Полезността на истинните мнения за действията ни;

  2. Принудителния характер на истините;

  3. Ние „вярваме“ в твърдения, които смятаме за верни176.

От трите положения той смята първото за най-важно- всяко научно откритие трябва да бъде практически приложимо. Така за Мелвил най-важните особености на Пърсовата епистемология са две: наблягането на полезността и практическите последици, и заменянето на понятието за истина с понятието за истинно (укрепено) вярване. Според Мелвил второто се прави от Пърс с цел да се сближат науката и религията. В. Порус обаче обръща внимание точно на дистанцирането на Пърс от търсенето на подобно „примирение“: „ Опасението от релативизма и ирационализма удържа Пърс от подобни крайности (Порус има предвид възможността да се говори за множество истини или за „лични“ истини- б.м.). При всички свои колебания той постоянно се връща към реализма и настоява, че научният прогрес се състои в „приближаване към истината“177.



Пърс стои далеч от конвенционализма на Дюем и Поанкаре, както и от идеите на Карл Пиърсън. В прегледа книгата на Пиърсън „Граматика на науката“ той критикува концепцията, че науката трябва да дава щастие на хората178. Пърс твърди: „Срещу учението, че социалната стабилност е единственото оправдание на науката, независимо дали то е покварено от утилитаристката кауза или не, аз трябва да възразя, първо, че това е исторически невярно, защото не е в съгласие с доминиращото усещане на учените; второ, това е лоша етика; и трето, пропагандирането й ще забави научния прогрес“179. Пърс нарича идеята на Пиърсън относно стабилността на британското общество като крайна цел на науката „тесен британски патриотизъм“180. Мотивите на учените не трябва да бъдат принизявани, а истината е истина дори и да е против интересите на обществото181. На друго място американският прагматист казва, че ползата не е критерий за превъзходността на една теория182,183. Така че Пърс стои настрана от идеята, че научните теории се създават единствено с цел да бъдат приложени.
2.5.4 Теорията за “финалното мнение”
Истината не съществува сама по себе си. Нещо повече, тя не е налична в настоящето, а чак в бъдещето. Истината е това мнение, което ще бъде прието от общността на учените „в края на изследването”. В „Логика от 1873“ Пърс се изказва така: „Няма нищо необикновено, тогава, да се каже, че съществуването на външните реалности зависи от факта, че мнението накрая ще се установи като вярване в тях. И все пак тези реалности са съществували преди да се появи вярването, и дори са негова причина, също както силата на гравитацията е причината за падането на мастилницата- въпреки че силата на гравитацията се състои просто във факта, че мастилницата и другите обекти ще паднат“184. И също така: „Обективното финално мнение е независимо от мислите на който и да е човек, но не и от мисълта изобщо“185. През 1878 г. в „Как да направим идеите си ясни“ Пърс пише: „Различните хора могат да започнат от съвсем противоположни гледни точки, но напредването на изследването ги води, независимо от волята им, към едно и също заключение(...)Под истина разбираме мнението, чиято съдба е да бъде прието накрая от всички изследователи. Обектът на това мнение е реален. Ето как бих обяснил реалността“186 . Както става ясно от тези цитати, Пърс достига (и изразява) теориите за научното изследване, за Прагматическия принцип и за финалното мнение още през 1873 г. Идеята му, че науката ще достигне до едно окончателно мнение, в което всички мнения ще се конвергират, е неотделима от Прагматическия принцип. Без нея Принципът би могъл да бъде използван неправилно от философи с утилитаристко мислене и дори от последователи на Бъркли. Чарлс Пърс признава, че тази идея е само „възможност“187, но все пак твърди, че трябва да остане някакво множество факти, които да могат да се конвергират. През 1908 г. в „Един пренебрегнат аргумент относно съществуването на Бог“ той се изразява така: „Ако истината се състои в удовлетворението, то не може да бъде каквото и да е действително удовлетворение, а трябва да бъде такова, което би могло да бъде достигнато, ако изследването бъде доведено до края си“188. Така той практически отрича, че критерият за истината е удовлетворението, тъй като истината може само един път да доведе до такова състояние.

Значи ли всичко това, че ние никога не се докосваме до истината? Какво правим тогава в своите изследвания? Защо ни е нужна науката? Ако всичко е само условно, защо науката върви напред? Едуард Мур интерпретира по-различно Пърсовата теория за финалното мнение: „Тази позиция не показва, че е необходимо да се завърши едно безкрайно изследване, за да познаем реален обект. Необходимо е само да се завърши едно безкрайно изследване, за да разберем, че познаваме реалния обект“189. Мур смята, че ние преди достигането на това окончателно мнение не можем да бъдем сигурни кои са субективните елементи в нашето познание. Научното изследване се движи все по-напред, докато накрая не се съберат всички условни истини; тогава ние действително ще знаем кое в знанието ни е сигурно, и кое- не. Всичко погрешно ще е отпаднало. Иван Младенов отбелязва, че проблемът за финалното мнение е проблем за дефиницията, а не за идеята190- от тази гледна точка теорията на Пърс става по-приемлива, доколкото в края на изследването не се оказва някаква изцяло нова идея, а просто една съвършена дефиниция на всичко, открито дотогава.

Възниква въпросът: как да бъдем сигурни, че такова състояние ще бъде постигнато в далечното бъдеще? Ако Пърс говори само за „надежда“ (учените се надяват да достигнат цялата истина), то такава концепция никак не може да задоволи „духа на науката“- напротив, трябва не да се надяваме, а да знаем, че сме на прав път. Мъри Мърфи отбелязва проблемите на тази Пърсова теория, свързвайки я с неговия метафизически реализъм. Според Мърфи, Пърс в своя реализъм от 70-те години на XX век стига до „пълен провал“, защото той не може да покаже дали изследването някога ще се конвергира, не може да докаже, че нещо е реално, и накрая- безсмислено е да се говори за това какво би станало, ако изследването продължи винаги191. Реалното не може да стои накрая, а трябва да съществува в настоящето. Но консенсуалната теория има и друг проблем. Идеята за окончателна истина означава, че все някога светът (Земята) ще бъде в състояние, в което няма да се променя- средата ще си остане същата, ние няма да имаме към какво да се адаптираме. Това противоречи на експериментализма и на Прагматическия принцип. Появява се и трети проблем, произтичащ от идеята за консенсус. Може ли съгласието между учените да бъде критерий за истина?

Никълъс Решер пише за това в книгата си „Плурализмът: против изискването за консенсус“. Той нарича подхода на Пърс „есхатологичен“ и пише: “В този подход на Пърс е налице „коперникански преврат“, напомнящ за Кантовия- не рационалното изследване е приемливо, защото в крайна сметка достига до действителната истина, а „действителната истина“ бива окачествена като такава именно защото рационалното изследване в крайна сметка стига до нея“192. За разлика от други привърженици на консенсуалната теория (сред които Аристотел, Августин, Лок, според гледището на автора), Чарлс Пърс смята, че консенсусът в науката може да се смята за критерий за истина не в настоящето, а в далечното (за нас) бъдеще. Това дава повод теорията му да бъде наричана „есхатологична“. Решер обяснява теорията на Пърс с влиянието на християнската философия: „За Пърс науката е късен заместител (тъй да се каже, функционален евкивалент) на схващането за „божествения ум“ на средновековните философи; идеализираната бъдеща наука има непогрешимо познание за природата (теза 1), а освен това е и всезнаеща спрямо природата (теза 2) (...) Според този възглед действителната истина на фактите просто съвпада с онова, което науката ще твърди в крайна сметка, тъй че истинското познание може да се тълкува като окончателно и необратимо мнение“193.

Всъщност възгледът на Пърс, който условно нарекох негова втора теория за истината, не се отличава съществено от мисловната нагласа на съвременните учени, за които е извънредно важно да бъдат в консенсус с другите изследователи в своята област (което включва и публикуването в peer view-списанията, които са не само авторитет, но и критерий за достоверност на изследванията, за разлика от неавторитетните списания, в които могат да бъдат представяни различни открития и концепции по доста свободен начин). Пърс не заявява нищо съществено ново относно консенсуса (като изключим бъдещата перспектива, която той добавя). Той е убеден в напредъка на научното знание и в това, че науката решава „световните загадки“ една по една. Нека припомня, че третата предпоставка на научния метод е именно съгласието на общността на учените по даден въпрос- това е съгласие, което за разлика от метода на авторитета е породено не от догма, а от разбиране на проблема и сътрудничество в неговото разрешаване. Според Пърс в процеса на това сътрудничество изследователите достигат до сходни резултати. Финалното мнение е „обречено“ (destined) да бъде прието- няма значение дали точно от хората, може и от други разумни същества. От всичко това следва, че цялостната научна истина бива постигната не чрез съгласието, а по-скоро чрез самото изследване.

Карл-Ото Апел и Юрген Хабермас подчертават консенсуалната теория на Пърс като една от основните съставки на неговата философия. Изглежда обаче , че Пърс не бива достатъчно добре разбиран (или следван). Том Рокмор пише: "Според Апел, истината, разбирана като постулат на един консенсус в логиката на науката, не може да бъде постигната от крайните индивиди. И все пак консенсусът се постига чрез дискусия, проведена от хората. Всъщност това е "лош" Пърс, понеже се получава отнасяне към нещо извън опита, за да бъде той разбран, докато Пърс ясно ограничава вниманието ни само до това, което е в опита (...)Консенсусът е погрешно интерпретиран като индикация за нещо повече от артикулация на мнението, към което се придържа като цяло определена група в определено време"194. Рокмор отбелязва нещо друго: " Пърс никога не е твърдял директно, че постигането на консенсус в дългосрочен план сред учените показва нещо повече от съгласие, което може да се приеме като познание; обаче това е много различно от истината". Съгласието и истината са независими и Апел не е прав да вижда дори в "потенциалното съгласие" дефиниция на истината195. Това може да се каже и за интерпретацията на Хабермас- докато неговата теория и прагматизмът се схождат в твърдението си, че реалността не може да бъде позната директно, то сериозната разлика между тях се крие в това, че според Хабермас ние можем да достигнем до истината чрез консенсус, а според прагматизма ние стигаме само до познание196. Но на мен ми се струва, че и Хабермас, и Апел се придържат към Пърсовата теория за "финалното мнение" само като един от източниците на съвременната консенсуална теория за истината.

Пърс не пише по проблема за несъгласието сред учените- дали то има само деструктивна стойност? Решер не мисли, че разногласието в науката трябва да се избягва: „Факт е, науката не е в същността си консенсуално занимание: спорът е прекалено обичаен в тази област. Добре известно е, че фактите недостатъчно детерминират теориите, а теоретическата интерпретация на общоприети факти оставя място за разногласия (...) С научния „прогрес“ ние несъмнено постигаме равновесието на консенсуса по някои въпроси, но това равновесие е неустойчиво, понеже в общия случай със задълбочаването на изследванията ние се сблъскваме с нови неразрешени и дискусионни по същността си проблеми (...) Напредъкът на науката се съпровожда от разгръщането на все по-разширяващото се поле на съгласие. Но заедно с мнението върху областта като цяло се увеличава и полето на несъгласието197. Това възражение бива отправено от гледна точка на настоящата наука, в чиято история се съдържат достатъчно дискусионни моменти.

Дали във времето на Пърс е било възможно да се смята разногласието, „дисенсусът“, както го нарича Решер, за другия двигател на прогреса? Решението си във връзка този проблем Пърс нарича „фалибилизъм“. Научните теории са опровержими, и все пак колкото и теории, идеи, хипотези да отхвърлим, ние ще успеем в крайна сметка да формираме „окончателно мнение“. Това ще бъде краят на изследването. Ако приложим „есхатологичния“ възглед към конкретните научни проблеми, тогава той би изглеждал по-основателен- от историята на модерната наука ние оставаме с впечатлението, че се натрупват все повече знания. Оставяйки настрана въпросите, повдигнати от Томас Кун, Паул Файерабенд и други постпозитивистки философи на науката, поради това, че твърде много се отдалечават от моята задача в настоящия труд, бих искал да заявя, че разбирането на Пърс не може да бъде сближено с техните концепции и стои по-близо до кумулативизма, отколкото до тезиса за несъизмеримостта на парадигмите. Пърс вижда развитието на науката не като праволинейно, но поне като движещо се към (или приблизително към) една конвергентна истина. По този начин бива удържана реалността заедно с нейната обективност, така че да не започнат хората (респективно учените) да мислят, че всички неща съществуват само доколкото хората са в контакт с тях, т.е. чисто функционално. Прагматическият принцип не съществува самостоятелно, а е регулиран от теорията за финалното мнение, за да не бъде злоупотребено с него. А „втората теория за истината“ в същността си е идеята за независимото от нас съществуване на нещата. Независимостта на истината от индивидуалните мнения се дължи на това, че тя е предопределен резултат от изследването198. Дали някога ще бъде постигнато „окончателно мнение“ е въпрос на надежда, но и положителният отговор е насочен директно срещу функционалистката199 епистемология на прагматизма. Краят на науката би бил край на промяната на условията, в които живеем. От гледна точка на човека на XXI век може да се заяви още по-смело, че колкото повече се развива науката, толкова повече космически пространства ще се разкриват пред човека и по този начин изглежда още по-невъзможно да се достигне до „последно мнение за нещата“. Тази истина, следователно, е само един идеал200, и нищо повече, що се отнася до науката (а Пърс съвсем явно говори за наука в пасажите, съдържащи горепосочения израз.

Прагматизмът на Джеймс не може да приеме напълно статично състояние на вселената, както и притежаването от нас на всичкото възможно познание. За Джеймс човекът не само познава вселената, но той също така я променя, и точно това е гаранцията, че науката няма да има финална точка, поне докато тя е необходима на човечеството.

Такава е линията на разсъждение на Пърс, но концепцията му може да намери различни интерпретации- най-популярната е, че това „финално мнение“ се отнася само до определен проблем на науката и решаването му не спира дейността й. Този проблем е аналогичен на въпроса за края на историята във философията на Хегел, но с разликата, че Пърс осъзнава, че неговата консенсуална теория за истината не е съвършена и е само една възможност. И докато при Хегел идеята за края на историята и за завършена система поставя в положение на противоречие неговата система и метода му, то при Пърс въпросът за края е насочен към далечното бъдеще с уговорката, че науката все повече и повече ще напредва.

Третата теория за истина e тази, която е повлияна от метафизическия реализъм. Kакто заявява Пърс, реалното е “независимо от моите и твоите хрумвания“201. Ние също така не можем да му повлияем: „Да кажеш, че нещо е реално, е да кажеш просто, че тези качества, които му приписваш като истинни, са истинни без значение какво мисли за тях която и да е личност. Безусловно това е, което конституира наричаната от нас реалност“. Ученият е привличан от „живите идеи”. Пърс на едно място твърди, че идеята се ражда в „живия свят на мисълта”202, а общите идеи са „живи реалности”203. Тази теория обаче не е ясно очертана и поради това може да се приеме само като хипотетично съществуваща при Пърс.

И така, обектът на финалното мнение е реален204. Нека повторя коментара на Дюи, че реалният обект произвежда универсално прието вярване. Но има и нещо повече: дори и да е независима от „моето и твоето мнение“, реалността не е независима от мисълта изобщо (в чието съществуване Пърс е убеден205). Природните закони са реални, доколкото не са "превъплътени" в конкретни неща (което би ги направило индивидуални). Така че реалното е общото, надиндивидуалното, независимото от конкретното; то поражда истинни мнения за себе си. Цитираният по-горе коментар на Мъри Мърфи показва, че Пърс не може да реши проблема за това, какво е реално, именно заради своята теория за финалното мнение. Развитието на Пърсовата семиотика обаче дава една по-солидна основа на реализма. Съществуването на знака се обосновава във връзка с обекта, който той обозначава. Знакът съответства на своя обект- в това се изразява тяхното отношение на кореспонденция. Това е едно „работещо“ отношение- нито едното, нито другото съществува само по себе си. Реалността обаче винаги поражда вярвания, така че не е възможно да не взаимодействаме с нея.

Ако приемем Пърсовия реализъм като почти аналогичен на Платоновата теория за Идеите, схващани чрез съзерцание, тогава какво би станало с прагматическата теория за истината? Ако реалността съществува и учените я „улавят“, тогава защо е необходимо да смятаме, че истината съществува само в контекста на изследването, а не още преди него? В какво би се изразявала разликата с абсолютния идеализъм на Брадли, Грийн, Бозанкет?

За разлика от първата и втората теория, третата остава почти „в сянка“. Тя може да се интерпретира във връзка с еволюционната метафизика на Пърс като по-широкообхватна представа за универсума. Докато прагматическата теория за истината е част от науката, то „реалистическата“ преминава отвъд границата на естествените науки и се стреми към отвъдопитно знание- като например това за началото и края на вселената, за принципите на нейното развитие, за това какво е Бог, и т.н. Пърс е убеден в това, че ние някога ще имаме цялото възможно знание, включително и относно предмета на метафизиката (в Кантовия смисъл), т.е. границите, които изглеждат непреодолими, ще бъдат най-малкото изместени по-далеч (дори и неговите съвременници, занимаващи се с наука, да не споделят неговия „реалистически“ възглед).



От всичко, казано относно тези три теории, става ясно, че те не са отделени една от друга, а са взаимозависими- Прагматическият принцип например се нуждае от другите две, за да не бъде интерпретиран през призмата на солипсизма или скептицизма. Втората и третата теория се допълват- втората набляга на финалното мнение, на съвършената дефиниция, а третата- на „живото съществуване” на реалността. Самият Пърс не забелязва някакво сериозно противоречие в своята епистемология. Той никога не се отказва от своя експерименталистки възглед за науката и се противопоставя на скептицизма и утилитаристката нагласа. Прегледът на неговата метафизика може да ни снабди с добри аргументи, показващи, че има консистентност между прагматизма му и неговият метафизически реализъм.
2.5.5 Фалибилизъм и “критически здрав разум”
Разбирането на Пърс за несигурността на познанието го отделя от привържениците на кумулативизма. Това е неговият фалибилизъм. Това учение се противопоставя на фундаментализма в епистемологията. Росен Стъпов описва последното така: „Фундаментализмът в епистемологията се изразява в концептуалните изказвания, че съществуват познавателно привилегировани основни твърдения, и че всяко емпирично твърдение или основно, или дедуктивно извежда своята оправданост от истина като негов вход. Познанието се представя като непрекъснат процес на натрупване на истини, които не се нуждаят от корекции“206.

В основата на фалибилизма стои тезата, че всички вярвания са опровержими207. Докато ние не знаем дали едно вярване ще участва във финалното мнение, не можем да го приемем като сигурно. Изследователят разчита на успешните решения на проблеми в миналото. Погрешими са вярванията, а не нашите сетивни данни. Директният опит просто е208. Пърс твърди: „Има три неща, за които не можем да се надяваме, че ще постигнем чрез мисленето, а именно: абсолютна сигурност, абсолютна точност, абсолютна универсалност“209. Той дава като пример евклидовата геометрия, която е „пълна с грешки“. За сметка на това книгата по неевклидова геометрия на Николай Лобачевски (преведена в САЩ през 1891 г.) „бележи епоха в историята на мисълта“210. Чарлс Пърс заявява: „Истината е, че елементарната геометрия, вместо да бъде съвършенство на човешкото мислене, е залутана в грешки и е напълно нематематична в своя начин на развитие“. Той разбира конвенционализма погрешно- в труда си „Три вида разсъждения“ пише: „Поанкаре, от друга страна, изглежда смята, че всички теории са погрешни, и въпросът е само колко погрешни са те“211. Американският прагматист прави неправилна интерпретация- за Поанкаре теориите са полезни; от алтернативните теории бива избирана най-удобната, а не най-малко погрешната. Пърс неправилно си служи с конвенционализма като пример за крайност във фалибилизма.

Възниква въпросът: ако всички наши вярвания подлежат на опровергаване, какво тогава да кажем за математиката? Ако евклидовата геометрия е погрешна, за разлика от неевклидовата, може ли да смятаме, че нашите операции с числа са потенциално погрешни? Пърс не вижда съществена трудност в проблема за реалността на числата: „Въпрос на действителен факт е да се каже, че в определена стая има двама души. Въпрос на факт е да се каже, че всеки от тях има по две очи. Въпрос на факт е да се каже, че има четири очи в стаята. Но да кажеш, че ако там има двама души и всеки от тях има четири очи, тогава там ще има общо четири очи, не е твърдение за факт, а твърдение за системата от числа, която е наше собствено творение“212. Числовата система не може да бъде засегната от фалибилизма, защото тя съществува само в нашата мисъл.

Самият човек не е безгрешен. Фалибилизмът има своето основание в преходността на битието: „Ако човекът беше безсмъртен, той би могъл да е съвършено сигурен, че ще види деня, когато всичко, в което е имал доверие, ще изневери на неговото упование, и вероятно ще попадне в безнадеждно нещастие. Той ще пропадне както всяка щастлива съдба, както всяка династия, както всяка цивилизация. На мястото на всичко това идва смъртта“213. За индивида вярванията са постоянни, но за поредицата от десетки генерации това не е така: в по-общ план убежденията изглеждат несигурни. Единствено това, че не можем да надскочим себе си, ни пречи да бъдем фалибилисти изцяло. Фердинанд Шилър заявява от своя страна, критикувайки вярата в пълната достоверност на законите и принципите на логиката: „Човешко е да се греши, но, sancta simplicitas, логично е да си непогрешим“214. За Шилър несигурността е предпоставка за човешката свобода; невъзможността за постигане на абсолютно знание означава и невъзможност човекът да бъде напълно детерминиран, да се окаже само „винтче във вселенския механизъм“.

Позицията на Пърс не засяга (поне не пряко) проблема за детерминизма. Фалибилизмът е всъщност идеята, че не можем да приемем като основно нито едно вярване, на което да се крепи цялата наука (или дадена теория). Хилари Пътнам отбелязва сходството между Пърс и Карл Попър: “Преди още Карл Попър да е роден, Пърс подчертава, че твърде често идеите не могат да бъдат опровергани, без активно да търсим опит, който да ги опровергае“215. Може да се направи аналогия с фалсификационизма, доколкото и двамата философи наблягат на реалното съществуване на опровергаващ опит.

Паралелно на фалибилизма, Пърс развива друга своя концепция, тази за „критическия здрав разум“ (critical common-sensism). Юрий Мелвил дори вижда второто учение като по-видимо присъстващо в прагматизма на Пърс, заявявайки, че фалибилизмът на Пърс се „изражда” в идея за непогрешимостта на науката216. По-точно би било да се каже, че идеята на Пърс е за надеждността на науката, а не за нейната непогрешимост. Въпреки своя фалибилизъм той е убеден в нейното успешно развитие в бъдещ план. Критическият здрав разум не приема методологическото съмнение на Декарт, тъй като всяка наука трябва да започне от определени предпоставки, които, макар и не несъмнени, все пак ни дават основание да им се доверим. В ръкописа „Шест характеристики на критическия здрав разум“ (част от „Теми на прагматицизма“) Пърс описва по-задълбочено доктрината си, разграничавайки я от традицията на Шотландската школа217. В основата й стои виждането, че съществуват несъмнени твърдения, както и несъмнени умозаключения, но те се променят с годините (поколенията).

Уилям Джеймс вижда в здравия разум основата на модерната концептуална система: „Нашите основни начини на мислене за нещата са открития на много далечните ни предци и са успели да се съхранят във времето, предавайки се във и чрез опита“218. Понятията за „нещо“, „еднакво“, „различно“, „род“, „дух“, „тяло“, „време“, „пространство“, „каузалност“, „действително“, са именно такива. Бъркли се опитва да ги разкритикува, показвайки тяхната неяснота и неопределеност. Според Джеймс с развитието на науката разбираме, че те са само изобретения на човешката мисъл. Така че нашата (западноевропейска) философия е повлияна от начина, по който предшествениците ни са формирали своя образ на света. Тези понятия, които са работели най-добре, са оцелели и до днес219. Все пак Джеймс не визира разликите сред различните народи и култури в тяхното виждане за света и не се пита дали „нашият“ здрав разум е универсален. Чарлс Пърс не приема такова разбиране, защото е убеден, че самата реалност ни подтиква да работим с тези понятия220.

Чарлс Пърс смята, че това което никога не бива поставено под въпрос, е неясно, а съмнението има голяма стойност- по-добре е да се вярва малко, отколкото прекалено. Според неговото разбиране “критическият здрав разум” критикува самия себе си ( т.е. винаги наблюдава себе си), Шотландската школа, тези които базират логиката или метафизиката на психологията, и Кант. Относно Кант той пише: „Настоящият автор беше чист кантианец, докато не се насочи последователно към прагматицизма. Кантианецът трябва само да отрече от дълбините на сърцето си твърдението, че нещото в себе си може все пак, дори и непряко, да бъде схванато, и тогава да коригира според това детайлите на Кантовото учение, и той ще открие, че е станал привърженик на критическия здрав разум“221. На друго място той пише: „Здравият разум се подобрява; значи той не постига съвършенство“222. “Критическият здрав разум” е по-близо до кумулативизма, отколкото до конвенционализма, защото той елиминира по-погрешните вярвания за сметка на по-правилните (Пърс говори например за „примитивни вярвания“, смятайки ги за грешни).

В „Последици от критическия здрав разум“ американският прагматист формулира идеята, че еволюционизмът и развитието на науката разграничават “критическия здрав разум” от традиционния. Несъмненото вярване не е прието, а само неразклатено, смята той223. Съмнението ще дойде тогава, когато се получи изненада, а тя се произвежда от новата среда224. Думите на Пърс могат да се тълкуват като колебание между позициите на съмняващия се човек и този, който иска да вярва. Всъщност точното обяснение е, че вярването, дори и смятано за истинно, не е некоригируемо. То може да бъде подобрявано и дори заменяно с други, които работят по-добре. Пърс сравнява вярванията с инстинктите, и заявява, че от последните няма нищо по-безпогрешно225. Рационалният самоконтрол обаче изисква дистанциране от инстинктите, от неосъзнатото поведение. В същото време мисленето на прагматиста е сходно с това на ”здравомислещия”, защото умовете и на двамата са „отворени“.
2.5.6 Инструменталистка ли е епистемологията на Пърс?
Позицията на Пърс изглежда не дотам близка до инструментализма или дори до идеята на Джеймс, че истинните идеи работят добре. На едно място обаче Пърс прилага своето убеждение в достоверността на понятията на здравия разум: “Как мога да знам, че който и да е друг освен мен, някога е съществувал, или даже че аз самият съм съществувал, освен за един миг- настоящето- и че цялата тази работа не е чиста илюзия? Отговорът е: не знам. Но аз изпробвам хипотезата, че всичко това е реално, която дотук, както изглежда, работи отлично“226. Така че тези вярвания, които ние сме приели като наши, работят добре в практиката и няма да бъдат заменени, докато самата реалност (чрез изненада) не ни подтикне да си изработим нови такива. Това не значи, че вярванията и понятията са наши инструменти (което противоречи на реализма), а че те са формирани под натиска на външната реалност227. Експериментирането не създава нещата, а ги прави подходящи за познаване от наша страна.

Обвиненията срещу Пърс за това, че той не зачита обективното съществуване на нещата, че ги превръща във функции на експеримента, са неоснователни. Неговата епистемология от една страна представя изследователя като активно търсещ и експериментиращ, но от друга страна представя процеса на изследване като обективно детерминиран и имащ само един резултат, ако всичко е направено правилно. Този резултат няма да бъде напълно достоверен и в бъдеща перспектива подлежи на корекции, но все пак е достатъчен, за да води изследванията ни по-напред.

Епистемологията на Пърс е свързана с неговата логика на изследването. Според концепцията на американския прагматист логиката разкрива как протича правилното изследване. Пърс показва, че изследователят работи с хипотези, чрез които да преодолее изненадата и съмнението. Тези хипотези той нарича абдуктивно умозаключение, виждайки в него това, което води до откритие, за разлика от индукцията и дедукцията. В следващия параграф ще обърна внимание на Пърсовата логика на изследването с цел да покажа, че логиката (а не психологията) стои в основата на неговата епистемология, както и да разгледам неговата концепция за абдукцията, която е съществен принос в логиката.
2.6 Логика на научното изследване. Индукция, дедукция и абдукция
2.6.1 Разбирането на Пърс за логиката и отношенията й с другите науки
В „Прагматизмът и абдукцията“ Пърс твърди, че основният въпрос на прагматизма е този за логиката на абдукцията228. Прагматизмът няма нищо общо с индукцията, тъй като тя ни учи какъв резултат да очакваме от определен експеримент. Абдукцията е формирането на хипотеза и всяко откритие се дължи на нея. Именно затова Пърс си поставя за цел да разработи логика на абдукцията (която понякога нарича и ретродукция). Заедно с работата си в областта на математиката Пърс разработва и своя концепция за вероятностното умозаключение, в което се съдържа голяма част от неговия съществен принос в логиката, и която е свързана с тихизма и синехизма. Неговата логика се основава на идеята, че в науката хипотезата (а не данните сами по себе си) играе решаваща роля, като тя никога не бива напълно сигурна и доказана- твърдение, което е релевантно на Пърсовата епистемология. Нашата (съвременната) наука има това предимство пред античната, че е основана на по-добра логика229.

Източниците на логиката на Пърс са Де Морган и Джордж Бул. Американският прагматист развива логиката си независимо от школата Фреге-Пеано-Ръсел. Бул развива общ логически алгоритъм, а Де Морган насочва вниманието към логиката на отношенията. Пърс обединява двете теории в една обща- тази за научното умозаключение. За Фреге математическите понятия са логически по същността си, обаче за Пърс двете науки са напълно независими. В същото време той се опитва да обоснове връзка между логиката и етиката, а от друга страна- да се противопостави на психологизма. Пърсовата логика се занимава не само с понятието, съждението и умозаключението, с логическите закони, но също с етапите на научното изследване, с вярването и съмнението, с откритието. Науката се води от естествената логичност, коригирана от опита230. Пърс осъзнава невъзможността да получим напълно сигурно познание чрез индукция и предлага разбиране, което приема тази невъзможност, удържайки основата на логиката- правилното мислене, водещо до правилни заключения.

Пърс твърди, че в логиката нищо друго освен закона за асоциациите не може да бъде заето от психологията231. Логиката не е длъжна до допуска, че има съзнание. Логикът приема мисловната дейност не като психологически процес: „Психологическият въпрос е през какви процеси минава умът. Логическият въпрос обаче е дали постигнатият чрез едно или друго правило извод е в съгласие с фактите, или не“232. Психологът Б. Ердман формулира въпроса на логиката така: „Какво право имаме да твърдим, че идеите се отнасят към обекти извън ума?“. Пърс обаче смята, че логиката не се занимава с въпроса има ли реалност233. Логиката е теория за това какво да бъде правилното разсъждаване, а не какво е самото разсъждаване234. Тя изследва символи (думи, съждения, аргументи), без отношение към действителната работа на ума, и се отнася към нормативни, а не дескриптивни закони. Американският прагматист не е съгласен с привърженика на психологизма Зигварт, според когото когато правим някакво умозаключение, ние го правим заради чувство на удовлетворение235. Възражението на Пърс е следното: ако Зигварт беше прав, тогава нямаше да има искрено умозаключение, което да бъде неправилно. Ние не умозаключаваме заради удовлетворението от правилния извод- подобно нещо може да се почувства само ако рефлектираме над самото умозаключение.

След като става ясно, че логиката не е подчинена на психологията, Пърс трябва да покаже и че логиката е независима от математиката: логиката е емпирична наука, а математиката- не. Втората не зависи от първата. Необходимото мислене е математическо мислене, което означава, че логиката не се занимава само с необходимо мислене, както ще стане ясно при разглеждането на абдукцията. Пърс се обявява и против изчисляването на умозаключенията.



Но логиката не е върховен авторитет за обикновения човек и не е единствен авторитет за учения. Често се цитират думите на Пърс, че логиката почива на основата на етиката и че всичко логично (в смисъл на правилно мислене) трябва да бъде и етично (т.е. да води до добродетелно поведение). В „Доктрината за случайностите“ той заявява: „Този, който не би жертвал душата си, за да спаси целия свят, е, както ми се струва, нелогичен във всичките си умозаключения, взети заедно. Логиката се основава на социалния принцип“236. Американският прагматист твърди: „Логиката е изучаване средствата за постигане на целта на мисълта. Тя не може да реши този проблем, докато не разбере каква е тази цел. Животът може да има само една цел и етиката я дефинира. Следователно е невъзможно да бъдеш напълно искрено и рационално логичен, освен на етическа основа“237. Този възглед не превръща логиката в наука, зависима от етиката (т.е. с риск правилното мислене да се възприема в зависимост от ценностите в едно общество), а по-скоро я допълва, показвайки, че логиката сама по себе си няма значение за нас, а може да бъде критерий за това, постигнали ли сме целта си, и ако не сме, да ни упъти към правилните средства. Познанието би било безсмислено, ако хората не са добродетелни238. Има и нещо друго: правейки умозаключения, човек трябва да се съобразява с това, че не съществува само той и че всяко умозаключение е общовалидно. Така Пърс предотвратява едно възможно отклонение в посока на солипсизъм и краен релативизъм, което би било последица от възгледа, че не съществува абсолютно достоверна истина. Така че, по мое мнение, обосноваването на логиката чрез етиката има две цели: да гарантира искреността (специално сред учените) и обективността на нашите умозаключения, и да покаже безполезността за човечеството на една наука, съществуваща сама по себе си.
2.6.2 Дедукция, индукция и абдукция
Разбирането за дедукцията, индукцията и абдукцията от страна на Пърс допълва теорията му за научното изследване и научното откритие. Неговата цел е най-вече да обоснове абдукцията като валидно умозаключение и да обясни как става така, че хипотезите ни в по-голямата си част са верни? Умът ни като че ли е „настроен” да открива и достига до истината. Логическото предположение (presumption) е не-дедуктивно вероятностно умозаключение, което включва хипотеза239. Пърс смята, че научният метод се състои от дедуктивни, индуктивни и абдуктивни умозаключения. Дедукцията не ни дава ново знание; при нея всичко има необходим характер. Пърс я нарича „експликативен“ (обяснителен) тип умозаключение, за разлика от „амплиативния“ (обогатяващия). Дедукция- това е математическото знание. Пърс твърди: „Тя започва от хипотеза, истинността или неистинността на която няма нищо общо с разсъждението, и, разбира се, нейните изводи са еднакво идеални“240. Абдукцията ни снабдява с хипотези за проверка, а индукцията ги проверява241. Абдукцията е „процес на формиране на обяснителна хипотеза“242; чрез нея ние преминаваме от познатото към непознатото. „Абдукцията е метод за формиране на общо предвиждане без каквато и да е положителна сигурност, че тя ще е успешна, дали в конкретния случай, дали като цяло, а нейното обосноваване е единствено надеждата за рационално контролиране на бъдещото ни поведение, и индукцията от миналия опит ни дава голяма доза кураж да се надяваме, че тя (абдукцията- б.м.) ще бъде успешна за в бъдеще“243. Също така той пише: „Всички идеи на науката се формират чрез абдукцията; тя се състои в изучаването на фактите и създаването на теория, която да ги обясни. Нейното единствено основание е, че ако ние въобще можем да разберем нещата, това може да стане само по този начин“244. Абдукцията няма сигурен извод, но в нея е единствената ни надежда, че въобще можем да стигнем до ново знание. Въпреки че степента на нейната сигурност е малка, плодотворността й е голяма245. Тя е различна от индукцията, защото последната заключава от съществуването на сходни случаи, докато хипотезата допуска нещо, което е много различно от това, което сме наблюдавали директно246. Абдукцията трябва да е такава, че да обяснява изненадващите факти (тя започва от изненадата и съмнението). Тя търси теория, а индукцията- факти; абдукцията тръгва от фактите, а индукцията- от хипотезата247. Разбира се, „фактите“ на абдукцията са необяснени, и се различават от тези на индукцията по това, че последната ги изисква за потвърждаване (или опровергаване) на дадена теория. Двата типа умозаключение са взаимозависими. „Индукцията е експерименталното проверяване на една теория. Нейното оправдание лежи в това, че макар и заключението на който и да е етап от изследването да е повече или по-малко погрешно, все пак по-нататъшното прилагане на същия метод трябва да коригира грешката. Единственото нещо, което индукцията изпълнява успешно, е да определи стойността на едно количество. Тя започва от теория и измерва степента на сходство между теорията и факта“248.

Пърс разграничава няколко вида индукция, критикувайки разбиранията на Бейкън и Мил. Трите вида (order) са наречени от Пърс „груба“, „статистическа“ (квантитативна, количествена) и „качествена“. „Грубата“ индукция е тази, от която заключаваме, че дадено явление, на което не сме преки свидетели, не съществува, или ако съществува, все някога ще разберем за него. Тя обаче е единственият начин, по който можем да умозаключаваме за истинността на универсалните пропозиции249. „Статистическата“ работи с вероятности; във връзка с нея Пърс разработва своята „доктрина за случайностите“. Вероятностно умозаключение (probable inference) според Пърс е това, чийто извод не е необходимо верен250,251. Вероятността е съотношението на благосклонните случаи към всички случаи, а шансът за случването на едно събитие има връзка с вярването ни в него252. Ние вярваме в това, което е по-вероятно, казва Пърс. От валидността на вероятностната индукция не може да произтече детерминиране на нещо253. „Качествената“ индукция работи с предвиждания, затова и тя стои най-високо254.

Етапите на изследването съгласно концепцията на Пърс за умозаключението са:


  1. Изготвяне на обяснителна хипотеза (абдукция);

  2. Дедуциране на следствия от хипотезата (дедукция);

  3. Установяване на това доколко предвидените следствия се съгласуват с опита (индукция)255.

При индуктивното и абдуктивното умозаключение изводът не е необходим. Абдукцията, както се вижда, дава предположение, обясняващо определен факт. Индукцията от своя страна търси не обяснение, а потвърждение на дадена теория (обяснение). Важно е да се разбере, че за Пърс дедукцията не ни дава никакво ново знание, индукцията от своя страна може само да прави проверка, а абдукцията е умозаключението, което се използва в науката и без което не може да се правят открития. Нейният извод не е сигурен, но пък ефективността от нея е огромна. Безспорна е връзката между прагматистката епистемология и концепцията за абдукцията- знанието се постига в самия процес на изследване, а не ни е дадено предварително; формирането на обяснителна хипотеза е резултат от взаимодействието на трите типа умозаключение. Дедукцията дава правила и предпоставки, абдукцията изготвя обяснителни хипотези, а индукцията проверява. Статистическата индукция също дава обяснение, основано обаче на доктрината за случайностите (като дедукция, от която трябва да се тръгне)256.


2.6.3 Закономерност, случайност и научно обяснение
Пърс се занимава не само с проблема за етапите на изследването, но и за това как възниква изненадата, т.е. кое е това, което трябва да се обясни- за да има изследване, трябва да има и изненадващи факти. С тази концепция е свързан тихизмът му. В известния си спор с Пол Карус, редакторът на сп. „Монист“, той въвежда своето разбиране за обяснението. Според Карус обяснението се отнася до това, което не е регулярно (закономерно) в природата257. На друго място (фрагмент от „Логиката на извличане на историята от древните документи“) Пърс предава думите на логика Вен, смятащ, че „изолираността“ на факта създава нуждата той да бъде обяснен. Пърс обаче не мисли така- „изолираният“ факт не е „опасен“, както твърди Вен, защото не всичко в природата е регулярно258. Това, което изисква обяснение, е не незакономерността (ирегулярността), а разминаването между нашите очаквания и резултатите. Тихизмът е доктрина, според която шансът (случайността) има основна роля във вселената. Това означава, че традиционния детерминизъм не може да бъде приет, тъй като незакономерностите (ирегулярностите) съществуват напълно реално, а не са незнание за даден природен закон. Така че обяснението е нужно само в случай, че сме очаквали едно явление, а резултатът е по-различен. Случайността сама по себе си не изисква обяснение, защото тя е факт. Но това не значи и че има необясними явления- напротив, това, което изглежда необяснимо, все някога ще бъде разгадано. Случайността не е вечна, тя отстъпва място на тенденция към все по-голяма рационализация на универсума. Мистериозната вселена все някога ще бъде напълно позната от човешкия ум.


Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   13


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница