Философски факултет, катедра "История на философията"



страница7/13
Дата25.07.2016
Размер3.02 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   13

Втора глава


Научната метафизика на прагматизма

(откъси)

3.3. Агапизъм, синехизъм, тихизъм, и концепцията за трите категории- взаимодопълващи се доктрини
3.3.1 Синехизъм и агапизъм

Ранният етап на философско развитие на Пърс не го довежда до концепциите за еволюционната любов, случайността и непрекъснатостта. Той изпитва различни влияния, които го подготвят за конструирането на такива учения, но ги формулира и разработва от 80-те години на XIX век нататък.

Синехизмът твърди, че континуумът може да бъде само потенциално разделен на части. Точките по него са само Първи (възможности), а не Втори (действителности). Непрекъснатостта е пример за Третичност- при нея винаги е налична медиация. Специално посветен на синехизма е текстът “Законът на ума”, където той пише: “Тенденцията да се разглежда непрекъснатостта, в смисъла, в който ще я дефинирам, като идея от първостепенна важност за философията, може за удобство да се нарече синехизъм” 398. Той пише в текста “Безсмъртието в светлината на синехизма” (1893): “Думата “синехизъм” е английската форма на гръцката “synechismos”, от “synechis”, 'непрекъснат'. Цели два века ние прибавяме “-ист” и “-изъм” към думите, за да отбележим школите, които възвеличават значимостта на тези елементи, които са обозначавани от корените на думите (...) По такъв начин аз предложих синехизмът да означава склонността да се разглежда всичко като непрекъснато (...) Аз довеждам доктрината дотам, че да утвърждавам, че непрекъснатостта управлява цялата област на опита, всеки негов елемент”399. И така, в математически план учението означава, че времето и пространството са непрекъснати, а безкрайността е реална. Пърс спекулира върху други две необходими следствия от синехизма: безсмъртието и континуитета на идеите. За първото той пише сравнително малко и не съвсем в духа на християнството. Пърс не е убеден в личното безсмъртие, а по-скоро си представя едно сливане на душата с безкрайността, с Бога. Дори и съзнанието да изчезва, с душата не става същото400. Но много по-значим е възгледът за непрекъснатостта на идеите. В “Законът на ума” той репрезентира този “закон” (всъщност принцип), който гласи, че идеите се стремят към това да се разпространяват непрекъснато и да въздействат над други, които са в особено отношение на подлежащи на въздействие. Идеята не е нито напълно индивидуална, нито напълно “отминала”; тя винаги по някакъв начин е настояща и общовалидна. Според Пърс идеите се стремят да се превърнат в общи идеи; последните са “разрастнали се живи чувства”401 . Съгласно реализма си Пърс нарича общите идеи “живи реалности”, чийто върховен закон е “небесната и жива хармония”402. Той уточнява, че този “закон” не е закон в приетия смисъл, тъй като няма необходим характер. Умът не е подчинен на закони, а в действията му винаги остава някаква произволност.

Чрез своята форма на синехизъм Пърс всъщност се противопоставя на индивидуализма, номинализма и агностицизма (синехизмът избягва хипотезата, че определено нещо е необяснимо403. От друга страна, Уилям Джеймс възприема синехизма по-различно- не само в индивидуалистична перспектива, но и във връзка с континуитета на съзнанието, утвърждавайки неговата непрекъснатост и характер на “поток”, “течение”. Синехизмът се съдържа в неговия радикален емпиризъм, в презентационизма му, в отказа да се раздели онтологически субектът от обекта на познанието. Така че синехизмът на Пърс има епистемологически и метафизически, както и математически контекст. Тезисът за несъизмеримост би бил напълно отречен от Пърс. Морис Коен отбелязва, че за синехиста не може да има нищо изцяло необяснено- това би било бариера по пътя на науката404. След всичко казано дотук за синехизма, звучат необяснимо думите на Пърс в статията му за “Речника по философия и психология” на Болдуин (1902), че “синехизмът не е последна и абсолютна метафизическа доктрина, а е регулативен логически принцип, предписващ какъв тип хипотеза трябва да се използва и изследва”405. Действително синехизмът не бива да се приема по догматичен начин, да се превръща в доминираща над другите доктрина, и най-вече да се налага на науката. Неговото приложение е ясно определено- в етиката това е принципът на алтруизма и солидарността, а в науката- епистемологичен оптимизъм и условна вяра в прогреса (ограничена от фалибилизма). Но да се твърди, че той е само регулиращ хипотезите ни принцип, е същото като да се подчинят те (все пак!) на един метафизически принцип и да се съобразяват с него.

Възгледът за привличането на идеите (мислите) една към друга напомня за космическата сила на привличане, която Пърс дефинира като любов, но в доста по-широк план. Агапизмът добавя към синехизма и възможността за творчество, за развитие. Докато непрекъснатостта гарантира това, че всяка идея може да бъде съхранена и евентуално развита, то агапизмът означава именно това развитие и творческо начало, без което науката не би могла да просъществува за дълго. Статията “Еволюционната любов” съчетава двете доктрини. Неслучайно точно в нея агапизмът е представен най-дълбоко. Пърс подлага на силна критика типичната за времето му нагласа, както смята той, на търсене на печалба и на прекомерна любов към себе си. Нека погледнем, заявява той, един учебник по икономика- там пише, че има три мотива за човешкото действие: любовта към себе си, любовта към определена класа с общи на индивида интереси, и любов към човечеството. В първия случай нямаме “любов” твърди Пърс; във втория трябва да заменим “класата” с “определени хора”, за да бъдем точни. Третия тип любов пък не е истинска обич към хората като цяло, а е само това, което се нарича “обществен дух”. Най-популярно през XIX век е “евангелието на алчността”- тази алчност, която икономистите назовават със собствени думи, опитвайки се да оправдаят наличието й. Дарвинизмът често бива асоцииран с индивидуалната битка за живот.

Американският прагматист не е новатор в своята концепция за любовта между хората, говорейки за любовта към ближния като изискване за духовното ни развитие. За отбелязване е дори това, че разсъжденията му в този аспект не са достатъчно дълбоки и че той не навлиза навътре в човешката психология, представяйки само един идеален модел на човешко поведение, без да се опита да разбере своята съвременност. Впрочем, това показва, че неговият агапизъм не се основава на любовта в човешките й измерения, а отново (както и при еволюционизма, надхвърлил границите на биологията) на космическата сила, космическият принцип, космическото начало- Пърс си представя Ероса на Платон, но вероятно самото понятие за Ерос не би било точно, най-малкото поради името на доктрината- агапизъм,- както и заради акцента, който Пърс поставя върху състраданието и чистата любов. Така агапизмът, еволюцията и синехизмът имат обща пресечна точка, казано с Пърсовия речник, те се “конвергират”.


3.3.2. Тихизъм
Еволюцията не се развива необходимо, макар и да е целенасочена (в перспективата на Божествен промисъл). Освен това във вселената са налични спонтанност, случайност, незакономерност. Много са факторите, за да бъде Пърс привърженик на тихизма, без никога да се отказва от него: Хегеловото (както и на други философи като Чонси Райт) пренебрежение към механицизма, застъпването за свободната воля, работата с логиката на случайността (и това, което днес се има предвид под теория на вероятностите). Космологическото развитие не преминава през детерминирани етапи, нито пък има определена сила, която поражда преминаването от Първичност през Вторичност в Третичност. Природата от своя страна става все по-закономерна и детерминирана, но въпреки това не е неправилно да се виждат и незакономерности в нея. В произведението си “Архитектурата на теориите” Пърс отбелязва: “Един елемент на чиста случайност оцелява и ще остане дотогава, докато светът не стане абсолютно съвършена, рационална и симетрична система, в която умът най-после е кристализиран в безкрайно отдалеченото бъдеще”406. В първа глава споменах за Пърсовата теория за обяснението и неговия спор с Пол Карус. Пърс се конфронтира с детерминистите, без обаче да подкрепя конвенционализма или някаква форма на ирационализъм. Реалността е независима от нашето мнение за нея, а природните закони- независими от нашите лични желания. Развитието на Пърсовия тихизъм е напълно последователно и това е една от малкото части на неговата философия, в която трудно могат да се намерят противоречия. През 1868 г. Той пише, че незакономерностите в природата са повече от закономерностите407.

В произведението си “Редът в природата” (1878) Пърс аргументира своя тихизъм, но без да се отнася към Бог или Висша сила. Нещо повече- докато естествените теолози свързват реда в природата с наличието на Висша сила, която го е планирала и го поддържа, то Пърс не посочва никаква възможност редът (защото въпреки ролята на случайността той съществува) да е дело на Бог408. С това си действие той се разграничава от теологията (и отстоява независимостта на своята метафизика). И не само това: тук той за първи път заявява, че “науката е враждебна на религията”409. Учените, които не смятат така, “нямат ясен поглед”. Така че самият Пърс няма намерение да бъде апологет на християнската догматика (дори и тя да му влияе в метафизическите конструкции). Докато Църквата набляга на чудесата и необяснимите явления като на Божие дело, през XVII век започва обръщане към “теорията запредназначението”410: редът се превръща в белег за божественост. Тихизмът не взема страна в спора между научни хипотези и религиозни догми, поне не във формата, която придобива при Пърс. Интересно е това, че през ХХ век религиозните мислители по-често се аргументират чрез чудесата и случайностите в природата, вместо чрез реда. Това прави и българският интерпретатор на прагматизма Иван Саръилиев. Предназначението на тихизма обаче не е да доказва евентуалното съществуване на Висша сила, а само да отстоява свободата на човешката воля и възможността за развитие и творчество. Пол Конкин уточнява целта на Пърс- да не засяга толкова самата свободна воля, колкото да направи свободата възможна411.Чарлс Пърс признава, че и неговата теория е мистична, доколкото не използва механицистко обяснение. Тя обаче разчита на логиката на умозаключението за вероятност и има стабилна основа.

В Пърсовия тихизъм на случайността не се гледа като на същност, принцип; тя е само характеристика на процесите и явленията. Случайността е творчество, а творчеството е развитие. Ако нямаше случайност в природата, тогава ние нямаше да можем да развиваме ума или волята си, да действаме или мислим412. Разнообразието, спонтанността не възникват от действието на закон (също както и любовта не е природен закон). В “Изследване на доктрината за необходимостта” (1893) Пърс изразява становището, че ако някой е детерминист, то за него умът е част от физическия свят. В своя лекция от 1903 г. във фрагмента “Разнообразие и единство” американският прагматист разграничава три смислови нива на понятието за необходимост:


  1. Всеки елемeнт на всички факти се придържа към определен закон;

  2. Законът изцяло детерминира всеки факт, но някои отношения между фактите са случайни;

  3. Единството е съвършено, но може да се приложи към някои феномени413.

Детерминизмът има като свое основно допускане следното: “...Положението на нещата, съществуващи по което и да е време, заедно с определени неизменни закони напълно определят положението на нещата във всяко друго време”414. Пърс не одобрява закона за единството на природата на Мил (още една причина да се противопостави на неговата теория за индукцията). В същата лекция Пърс казва, че разнообразието във вселената се увеличава415, което напълно противоречи на идеята му за нарастващата закономерност. В “Речника” на Болдуин той пише за многообразието като характерна особеност на универсума. Идеята за многообразието се превръща в концепцията за „плуриверса” на Джеймс.



Природните закони не управляват изцяло вселената. Наблюденията на природните явления дори показват по-скоро липсата на закономерност: “Опитайте се да верифицирате който и да е природен закон, и Вие ще установите, че Вашите наблюдения по-точно и по-сигурно ще покажат незакономерни отдалечавания от закона”416. Точно това означава и случайността- невъзможност да се отчете, да се определи, да се прогнозира даден процес/явление. Тя е основана не на някакъв общ принцип, а бива условна, тъй като съществуват различни степени на детерминираност. Всички явления се стремят към все по-голяма степен на непрекъснатост и към генералност, както научаваме от синехизма; идеята се стреми да стане “обща идея”. Пърс пише: “Аз използвам понятието за случайност главно за да оставя място за принципа на обобщаването (генерализацията), или склонността за формиране на навици, за която аз твърдя, че е произвела всички закономерности”417. В своя “Отговор на детерминистите” (1893) той добавя: “ Да се твърди, че общите истини са обективно реални, но да се отрича, че те са съвсем универсални, точни и сигурни, означава да се придържаш към учението за абсолютната случайност”418. Така че склонността към образуване на навици, генерализацията, са следствие на случайността. Случайността не е ирационалност, а незакономерност (ирегулярност). Тя не е изцяло неразбираема или необяснима и не тя се нуждае от специално обяснение. Отново в спора си с Пол Карус Пърс формулира своята теория за обяснението: то е необходимо само когато сме прогнозирали едно явление, а пред нас наблюдаваме по-различно. Американският прагматист упреква Карус в придържане към механицизма. Редакторът на сп. “Монист” твърди, че детерминистите не говорят за механични закони. Проблематично е изявлението му, че мисловните закони имат същият необходим характер като механическите419. Карус не иска да приеме ролята на случайността в света: за него тя е просто “неизчислимото”. Според Пърс обаче самият Карус на едно място в своя труд допуска ролята на случайността да е по-сериозна. Пърс заявява: “Случайността, според мен, или незакономерността- това означава липсата на всякакво съвпадение- не изисква обяснение”420. В свой фрагмент той дава като пример гората: “Никой не е изненадан от това, че дърветата в една гора не образуват закономерен модел, или се опитва да търси обяснение за това. Така че незакономерността не ни кара да искаме обяснение”421. Във връзка с абдукцията той допълва: “Приемайки извода, че обяснение е нужно тогава, когато се появят факти, противоположни на очакваните от нас, следва, че обяснението трябва да бъде такова твърдение, което би довело до прогнозирането на забелязаните факти, или като необходими следствия, или най-малкото като много вероятни при тези обстоятелства. Тогава една хипотеза трябва да бъде приета, ако е вероятна и прави фактите вероятни. Тази стъпка на приемане на хипотеза, допусната от фактите, е това, което наричам абдукция. Аз я признавам за вид умозаключение, колкото и проблематична да е такава хипотеза”422. Именно защото случайността е налична във вселената, и то не просто като отричане на реда, абдукцията (хипотетичното умозаключение) е най-подходяща от гледна точка на работата си с вероятности (което включва и вероятностната индукция). По такъв начин тихизмът функционира като основа на логиката на абдукцията, а последната демонстрира достоверността на “доктрината за абсолютната случайност”.

В своя спор с Карус основоположникът на прагматизма не само формулира нова теория за обяснението, но и излага четири аргумента срещу детерминизма:

1.Преобладаването на растежа (развитието) в света;

2.Разнообразието във вселената е необяснимо;

3.Законът трябва да се обясни от нещо друго, и в крайна сметка- от случайността;

4.Чувството (в смисъла на Първичност) не би съществувало, ако законът за запазването на енергията беше верен423,424.


Можем да приемем първата част на довода, игнорирайки втората (закона за запазване на енергията). Но най-важният аргумент е този за разнообразието- детерминистите биха могли да отговорят, че в многообразието може да бъде намерено единство (както правят Оксфордските хегелианци, предизвикали критиките на Уилям Джеймс и Ф. К. С. Шилър), но не и да защитят позицията, че то може да бъде познато в цялата му дълбочина. Още повече че космическото развитие не може да се примири с един статичен космос, в който всичко става по необходимост. Спорът за детерминираността се прехвърля и във физиката, където Айнщайн дискутира с Копенхагенската школа за природата на случайността и необходимостта. И до днес принципът на Хайзенберг поражда различни интерпретации (от напълно ирационалистична до умерено детерминистична), като самият Пърс вероятно би взел страната на Айнщайн въпреки своя тихизъм. Дори и случайността да е реално съществуваща, а не просто “недостатъчно познание за причините на явленията”, както смятат детерминистите, това не отменя подредеността на природата, не я превръща в хаос, не елиминира изобщо природните закони. В розиведението си “Редът в природата” Пърс показва как един свят, в който единствен “гоподар” е чистата случайност (това не е нашият свят, а такъв, в който случайността има по-голяма роля) пак би притежавал систематичност (подреденост). В допълнение той заявява, че в нашия свят няма по-малка и по-голяма степен на подреденост-във всеки възможен свят трябва да съществуват характеристики за всяка група предмети. В определен смисъл космическото развитие следва предопределен път- природните закони имат тенденцията да стават все по-доминиращи над спонтанността.

Според моята интерпретация тихизмът не е модификация на ирационализма, нито е защита на някаква “анти-научна философия”; той не подкрепя номинализма или инструментализма във философията на науката. Случайността може да се изучава, а защо не и да се предсказва. Във фрагмента “Разновидности и значимост на индукцията” Пърс отбелязва: “Учението за случайностите (...) не е нищо друго освен наука за законите на незакономерностите”425. Вместо да бъдат игнорирани като несъществени за науката, случайностите трябва да се изучават по-детайлно. В “Телепатията и възприятието” той се противопоставя на едно разбиране за човека като притежаващ свръхестествени способности и твърди: “Изглежда ми, че единственият приемлив възглед е, че разумното, или идеята за закон в човешкия ум, е идея, благодарение на която съществуват обективните предвиждания, защото всички физически теории произхождат от човешки догадки, и експериментът “окастрящ” погрешното и определящ точните стойности, трябва да бъде в ума като последица от неговото (на разумното- б.м.) битие в реалния свят. Тогава разумността на ума и тази на природата са по същество еднакви, и не е учудващо, че умът след ограничен брой догадки ще е способен да предположи какъв е законът на всяко природно явление”426. Тихизмът остава верен на разбирането на Пърс за “нова метафизика”, която трябва да има научна основа.


3.3.3 Категориите
Заедно с тихизма, агапизма и синехизма, Пърс развива своята доктрина за трите категории. Той достига до нея през 80-те години на XIX век, като и преди това се опитва да разработва проблема за категориите. Американският философ дължи интереса си към този проблем специално на Кант. Апел смята, че метафизиката на Пърс е придобила "странния" си характер благодарение на теорията за категориите, и че, от друга страна, не може да бъде разбрана без тази теория427. Разделението, което Пърс прави на три онтологически класа- ум, неща и Бог (съвършенството)- идва от Кантовото разделение на психология, космология и теология428. През 1857 г. Пърс използва за тях съответните местоимения “Ти”, “То” и “Аз”. Очевидно това разделение по-късно става основа на трите категории. Преди обаче това да се случи, през 1867 г. в статията си “Относно един нов списък на категориите” Пърс отбелязва пет категории: Битие, Качество (отнасяне към основа), Отношение (отнасяне към корелат), Репрезентация (отнасяне към интерпретант), Субстанция429. Под влияние на феноменологията, която той смята за наука, Пърс постепенно отхвърля онтологическите понятия за битие и субстанция. Разработките му в областта на логиката на отношенията (които започват, след като Де Морган му изпраща свой труд) му позволяват да вижда по-различно съжденията. Докато през 1867 г. (както и в статиите от 1868 г.) американският прагматист мисли съждението в традиционното субект-предикатно отношение, то покрай логиката на отношенията той забелязва, че има предикати, които се състоят от диадични и триадични релации.

Мъри Мърфи в стремежа си да подреди последователно етапите в развитието философската мисъл на Пърс, както и влиянието на логическите му занимания над тях, подчертава, че между 1885 и 1890 г. Пърс се ориентира към преформулиране на категориалната си система. Той се отказва от един условен априоризъм, следващ от семиотиката му, т.е. че е възможно да се установи априорна истина за обектите на познание, тъй като те са обекти на знаци430. Американският прагматист предпочита да се обърне към сетивния опит, към феноменалното, виждайки, че “досегът с реалността” се губи от предходната му теория за познанието и реалността. Пърс въвежда възприятието като начална точка на познанието, но не достига до тезите на емпиристите, защото не иска да приеме “чистите впечатления”. Чрез съждението за възприятие перцепцията бива “обработена”, при това неосъзнато от нас, и така вече придобиваме нужното ни познание за външната среда. Пърс интродуцира в епистемологията си нелингвистичното, неконцептуално даденото431. Категориите трябва да присъстват във всеки феноменален опит; така Пърс “открива” своите три категории- чувството, реакцията и посредничеството (непрекъснатостта). Последната е най-трудна за посочване, но според американския философ ние имаме директен опит за нея (иначе например паметта нямаше да съществува, както и възприятието за време).

Пърс въвежда като наука “феноменологията”, наричайки я “фанероскопия”, за да не бъде объркван “феноменът” на Кант с “универсалния феномен”, който има три елемента- трите категории. Феноменологията се занимава с това, което във всеки момент е пред всеки ум. Неин предмет не е само това, за което имаме опит, а и това, за което въобще е имано такъв432. Категорията е “елемент на феномените от първи клас всеобщност”433. В писмо до Калдерони (1905 г.) Пърс обяснява идеята си: “ Аз използвам думата “фанерон” в значението й на всичко, което се представя пред ума във всеки смисъл и по който и да е начин изобщо, без значение дали е факт или фантазия. Аз изследвам фанерона и се стремя да сортирам елементите според сложността на тяхната структура. По този начин достигнах до моите три категории”434. Всяка категория е независим елемент на Троичната реалност. Категориите обаче не съществуват изолирано, а винаги са комбинирани. Ние не можем да имаме опит за нищо, което е отвъд трите категории. Ние достигаме до тях поотделно чрез абстрахиране (prescind). В много случаи някоя от тях е доминираща.

Реализмът на Пърс има следните основни твърдения:


1.Категориите са напълно реални;

2.Законите и тенденциите посредничат между потенциалността и действителността;

3. Законите пораждат своите частни случаи.
Този реализъм не превръща Категориите в “неща”, а ги приема само като реални, тъй като съществуването е Втората категория. Нещо друго: Мърфи посочва, че основната цел на Пърс е да докаже по какъв начин категориите “правят реален” опита ни. Стратегията на Пърс е посочването на пълното съответствие между категориите на опита и тези на ума435. Оттам, според видния изследовател на ранния прагматизъм, следват и доктрините на тихизма, агапизма и еволюционизма. Действително, реализмът на Пърс винаги трябва да бъде подчертаван, но не и до степента, в която Мърфи акцентира на него- вече посочих, че тихизмът има отношение към “логиката на случайността”, а агапизмът- към Пърсовата етика. Не може да се смята, че трите доктрини стоят отделно (или са се появили по-късно) от учението за Категориите. Дори и Пърс да е стигнал до сходен възглед още през 1857 г., той едва ли е имал предвид точно това, което пише тридесет години по-късно. Защото не доказването на реалността на Категориите или на тяхното универсално присъствие в опита е главната задача на Пърс436, а описанието и обяснението на процеса на космическа еволюция, на неговите главни фактори- случайността, непрекъснатостта и любовта- и техните социални и етически последствия – свободният избор, солидарността и алтруизмът. Но голямата заслуга на Мърфи е реконструкцията, която прави от метафизическа гледна точка на Пърсовата философия, наблягайки на нейната последователност и систематичност437.

Наличието на феноменология, както и спецификата на трите категории са отлично обосновани. Остава под въпрос обаче отношението на Пърс към т.нар. '”активизъм”, или доктрината, поставяща действието на преден план. Както вече показах, “новата метафизика” не остава при съзерцателността и при чистото познание на Първоначалото на света, а се стреми да приложи това знание към конкретния живот на индивида, да посочи етическите последици и епистемологически критерии. Науката също се разглежда не просто като търсене на познание, а като целенасочена активност, като аналогичен на космическия растеж процес. Научното изследване е аналог на космическата еволюция. Сидни Моргенбесер се изразява така: “Светът в един определен смисъл е ментален; той се развива във времето чрез законите на регулярността. Този възглед за света би могъл да ни даде причина да вярваме, че има някаква връзка между растежа на света и еволюцията на нашите теории”438.

Категориите трябва да бъдат и полезни за науката. Пърс се стреми да покаже по какъв начин Категориите присъстват в науките като първоначални понятия: “Ползата от категориите може да се види”, пише Мърфи, “ако Пърс покаже, че те са включени като основни понятия в значимите научни теории”439. Малко по-нататък той допълва: “Метафизиката твърди, че каквото и да е това, което бъде открито от науката, то ще може да бъде описвано като случайност, закон и индивидуалност. Ако това твърдение е вярно, тогава категориите ще са приложими към всичко, което някога ще узнаем”440. Но това не са понятията на здравия разум, които откриваме при Джеймс, нито пък са просто “епистемологически инструменти”. Американският прагматист заявява в “Едно, две, три” (1880 г.): “Разбира се, не е правилно да наричаме тези категории понятия. Те са толкова неосезаеми, че са по-скоро тонове или нюанси на понятията (...) И накрая, въпреки че е лесно да се разграничат категориите една от друга, много е трудно да се разграничи ясно и точно всяка една от тях от другите понятия, така че да се задържи в цялата си чистота и в пълното си значение”441.

Пърс пише няколко различни труда, в които разглежда проблема за Първото, Второто и Третото. Той посвещава две от Харвардските си лекции (1903 г.) на тях. Пърс изяснява разликата между партикуларните и универсалните Категории: “За Аристотел, Кант, Хегел, категорията е елемент на феномените от първи клас всеобщност (generality). Оттук естествено следва, че те са малък брой, също както и химическите елементи. Работата на феноменологията е да направи списък с тях и да докаже своята самодостатъчност и свобода от претрупаност, да отбележи характеристиките на всяка категория, и да покаже отношенията им една към друга. Аз намирам, че има най-малкото два отделни реда категории, които наричам партикуларен и универсален. Партикуларните формират поредици или групи последователности, само една от които поредици се представя, или най-малкото е доминираща във всеки един феномен. Универсалните категории, от друга страна, принадлежат на всеки феномен, като една от тях е по-явна в един аспект на този феномен, но все пак всички те принадлежат на всеки феномен”442. Пърс добавя, че при Хегел трите категории са трите етапа на развитието на мисълта. Хегеловият списък на Категориите е правилният. В Кеймбриджките лекции (1898 г.) американският философ говори за начина, по който е стигнал до своята доктрина за Трите категории: “Защо трябвa да има три принципа на мисленето и какво общо имат те един с друг? Този въпрос, който е свързан с друга част на моята програма за философско изследване, на която няма да се спирам детайлно, сега идва при нас. Дори и без Кантовите категории, завръщането на триадите в логиката е забележително и следва да възниква от няколко фундаментални понятия. Аз сега ще се заема със задачата да изясня кои са те. Това търсене доведе до така наричаните от мен категории. Аз ги нарекох Качество, Отношение и Репрезентация. Но тогава не осъзнавах, че недекомпозируемите елементи може да изискват повече от два субекта; затова и името Реакция сега ми се струва по-подходящ термин. Аз също така не знаех достатъчно за езика, за да разбера, че опитът да се направи така, че думата Репрезентация да служи за идея, много по-обща от която и да е, създадена по навик, е неправилен. Думата медиация би била по-добра. Качество, Реакция и Медиация са подходящи. За научна употреба обаче трябва да предпочетем Първичност, Вторичност и Третичност като изцяло нови думи, които не създават лъжливи асоциации с нещо предходно”443. Не може да има Четвъртичност, смята Пърс, тъй като всички релации могат да се сведат най-много до такива между три субекта. Тази негова интерпретация по-късно бива подложена на предизвикателства, като се показва, че са възможни и нередуцируеми отношения между повече субекти. Тази схема на Трите категории обаче не е свързана само с логиката, но и с идеализма на Пърс, а той съдържа точно разбирането за три елемента на ума.

Неслучайно Пол Конкин пише: “Там, където Емерсън се обръща към природата като Божия катедрала, Пърс често гледа към вечните конфигурации на мисълта, или към законите на мисълта”444. Изхождайки от своя “обективен идеализъм”, Пърс представя вселената като “проникната от ум”. Развитието на ума е развитие на космоса, а развитието на науката е най-значимата област на развитие на ума. Но в същото време Пърс вижда в другите области на човешка дейност също такова развитие. В края на космическия растеж се конвергират не само истинните научни хипотези, но и сферите на религията, изкуството, политиката, иначе пълното съвършенство не би могло да бъде достигнато. И така, при Чарлс Пърс науката не съществува в името на позитивната социална реконструкция и на един неясен “прогрес” , а е обоснована като необходима част от космическото развитие.

Космическото развитие представлява процес на преход от една към друга категория до появата на Третичността. В “Един пренебрегнат аргумент за съществуването на Бог” (1908) и в “Отговори на въпроси относно моята вяра в Бог” (1906) Пърс допуска “трите вселени на опита” да имат Творец- това е Бог445. Друго допускане е това за отъждествяване на творенето с еволюцията- Пърс се обръща към Хенри Джеймс Старши и книгата му “Субстанция и сянка” (1863), в която е изразен възгледът за постоянно сътворяващ ни Бог, който в същото време се опитва да ни направи все по-свободни и независими от него446. Така че Сътворението не е завършено (всъщност неговият край ще бъде краят на развитието). В “началото” стои Първичността, нищото (nulity). Разбира се, тук изобщо не се говори за време и пространство. Процесът на Сътворение не е бил във времето. Първата категория е “качеството на чувството”- това е свежест, живот, свобода, спонтанност. Качествата на чувството могат да са само потенциални447. Чувството само по себе си не съдържа анализ или сравнение. Качеството съществува, дори и действително да не бъде схващано448- червеното тяло си остава червено дори в тъмнината. Пърс отстоява разбирането за феноменалните качества като неподлежащи на анализ и като “таковости”. В космическото развитие между “първоначалните искри” възникват реакции, чрез които в “театъра” се въвежда Вторичността. Тя е елемент на борбата (взаимодействие между две неща). Пример за диадичност е не само реакцията между два обекта, но и отношението между Аз и не-Аз. Битието е монадично, а съществуването е диадично449. Вторичността не е качество, а е опит; тя се изразява най-пълно сътресението от реакцията между Аз и не-Аз450. Третичността е мисълта, медиацията, репрезентацията, закономерността. Грешката на номиналистите, твърди Пърс, е че отричат Третичността, обективния характер на природните закони. “Третото” е най-вече медиум, посредник; началото е “Първо”, а краят- “Второ”; след тях идва и “Третото”451. Мислите не са нито качества, нито факти. Качеството е вечно, докато мислите могат да се развиват. В противоположност на номинализма Пърс отрича възможността съвкупността от факти да създаде закон- всъщност законът създава фактите, той ги детерминира.


3.3.4 Краят на развитието
И така, вече знаем как е създаден нашият свят; знаем и че той се движи към цел- съвършенството, хармонията, онова, което религиозните хора наричат “Бог”. Всъщност всичко се движи към сливане с Бога. Но какъв ще бъде този свят във финалния си етап? Логично е да приемем, че светът ще бъде възможно най-рационален, всичко ще се превърне в “конкретна разумност”- ще знаем всичко и ще знаем всички значения. Понятията ще са напълно детерминирани. Пол Конкин отбелязва един факт, който повечето интерпретатори на прагматизма пропускат- че светът ще бъде напълно застинал, детерминиран и неодушевен (без никакво съзнание в него). Явно Пърс не приема за психологическа трудност да приеме краят на еволюционния процес като край на живото, на съзнанието; може би той самият е искал да се слее с Абсолюта, предполага Конкин452. Бърнард Суитс предлага своите “Съмнения в Пърсовата космология”, като отбелязва следното: Пърсовата космология превръща еволюцията на вселената в своеобразна дегенерация, а краят всъщност е смъртта или липсата на ум453. Суитс припомня дефиницията на материята като “изчерпан ум” и добавя: “ Не е толкова учудващо да се открие случайността в началото на вселената, а законът- в нейния край, но е шокиращо да се види умът в началото и материята в края, или най-малкото да открием материя, но не и ум в края (...) Ако материята е дегенерирал ум, то тогава Пърсовият космологически тезис е, че вселената дегенерира. И ние можем също да разглеждаме закона като дегенерирала случайност (...) Нещата не просто стават все по-лоши, но и те никога няма да спрат да стават все по-лоши”454. И нещо друго: общите идеи са “изчерпан ум”, а метафизиката от своя страна е “изчерпана логика”455. Така че проблематичните положения на Пърсовата космология са следните:
1.Спонтанността намалява все повече и повече. Светът става подобен на описаният от механицистите;

2.Духът, съзнанието изчезват постепенно; материята ги замества (понеже това, което е детерминирано и не-спонтанно е материя);

3.Ако материята се стреми към ред, докато умът в същността си е свобода, то в края на развитието стои материята, “изчерпаният ум”.
Според казаното виждаме как Пърсовата еволюция се превръща в “деволюция”, в дегенерация. Каква е причината за тези парадокси? Разбира се, известно недоразбиране (и изкривяване възгледите) на Пърс е очевидно. Но нека ги разгледаме поотделно. В първия случай е безспорно, че краят на еволюцията трябва да е силно доказателство в полза на механицизма. Тоталният детерминизъм обхваща цялата вселена; законите доминират напълно и управляват всичко. Във второто положение има нещо неясно: какво да разбираме точно като “ум”. Вярно е, че той е свобода- нали точно това провъзгласява Пърс в своя тихизъм. Но нека не забравяме, че тук става дума за Третичност, не просто за “ум”, а Третичността – това е посредничеството, навика, закономерността. Така че умът е и закономерност; увеличаването на закономерностите е “увеличаване” на ума. Този парадокс, струва ми се, намира по този начин своето решение. Суитс би възразил, че самото наличие на материя означава “умиране” на ума- но не е ли възможно материя и дух да съжителстват? Материята е “изморен” ум, но това не значи, че като цяло умът не може да се реализира. Освен това материята е по-скоро подвластна на ума- не като причина, а като закон, отбелязва Пърс; тя е създадена целенасочено от него. Второто положение изглежда парадоксално заради неяснотата на самия Пърс, но все пак и то намира решение. Третото положение произтича от първото, засягайки въпроса за реда и хаоса. Еволюцията би трябвало да е движение от хаоса (при Пърс това е първоначалната чиста Първичност) към реда. Ако тя не се движеше към един краен тотален ред, към пълна детерминираност, би могло да се каже, че е истинска еволюция. Но сега изглежда, че спонтанността дегенерира, а свободата изчезва. Еволюцията се оказва деволюция456.

За да оборим този иначе обоснован възглед относно Пърсовата метафизика, трябва да определим най-вече каква е ролята на случайността и какво би представлявал умът в края на развитието (си). Спонтанността е “помощно средство” на еволюцията. Тя не е абсолютен принцип. Спонтанността е творчеството, до известна степен и свободата. Но умът няма за цел да бъде свободен, а да бъде съвършен, и ако свободата му пречи да постигне съвършенството, той я отхвърля като ненужна в края на еволюцията. Не е нужна свобода там, където всичко се знае, ясно е и е осмислено. Но, от друга страна, това не е и детерминираност в традиционния смисъл, тъй като детерминация има само там, където има възможност за произвол и свобода. Съществувайки само в себе си, понятието за детерминираност става безсмислено. А и американският прагматист не е убеден в това, че “конкретната разумност” (concrete reasonableness) ще направи живота в такъв свят “скучен” или ще доведе до стагнация. Интерпретаторите пропускат един важен извод, който следва от синехизма: индивидуалността ще бъде напълно заличена. Универсумът ще бъде изцяло в себе си, свободата няма да е понятие, което да се отнася до него, защото свобода има само там, където има и индивидуалност. Азът ще бъде слят с Бог. Тук Пол Конкин забелязва психологическите мотиви на Пърс да представи такава картина на края на вселената: “Неговата доктрина за непрекъснатостта, дефинирана с математически термини, подкрепена от целенасочена антропоморфична интерпретация на опита, е теорията, която най-добре решава проблемите на живота му. Изглежда, че тя предлага изкупително значение на неговите страдания. Неговата най-висша метафизическа доктрина е едно винаги религиозно утвърждаване. Тя собствено завършва с теодицея”457.

Хуукуей смята, че тотално подредената вселена не е нещо, до което можем да достигнем, а е само една граница на еволюционния процес, също както хаосът е границата в началото на еволюцията458. В крайна сметка ние не можем да кажем какво точно представлява този край.

Нова светлина може да се хвърли от гледна точка на семиотиката (интерпретатори като Едуард Мур и Мъри Мърфи не го правят). Пърсовата метафизика често се разглежда и от семиотици. Иван Младенов изразява своята оригинална концепция за “изчерпания” и “живия” ум. От синехизма следва, че “идеята ще израстне и ще добие сила и всеобщност (генералност). Но в своята сърцевина, някъде в сърцето й, ще се породи един обратен процес, процес на дегенерация. Дори и най-точните формули, да кажем на Айнщайн, един ден ще се превърнат в исторически документи или в гигантски метафори. Това е следствие от самокоригираността на процеса”459. Голяма част от изследването на Младенов е посветена на наличното само в “зародишен вид” у Пърс разбиране за “изчерпан ум”. Българският семиотик и философ дава следното определение: “Изчерпаният ум е непрекъснат навик, огромен склад, състоящ се от множество финални интерпретанти. Той не е изтощен (exhausted) ум или поне не е само такъв; той е множество от подобни-на-мисъл канали, като писти (tracks) на компакт диск. Когато живият ум осветява тези писти, програмите им оживяват отново. С докосването на търсещия Аз непрекъснатият навик създава група от динамични интерпретанти”. Изчерпаният ум е “гигантска маса клишета”460. Може би изчерпаният ум е междинно звено между менталното и природното, пита Младенов,- нещо, което не е природа, но е различно и от човешкия феномен. Според автора ние може да го наричаме “посредничеща реалност”461. В крайна сметка се оказва, че “изчерпаният ум не е мисъл. Той е гигантска мисъл-потенциалност, която става активна само чрез посредничеството на допълнителен (supervenient) Аз”. Със сигурност има “твърда” реалност, независима от изчерпания ум, но тя винаги може да се превърне в изчерпан ум462. Такива са анализите на Младенов, които обаче не успяват да решат проблема за детерминизма, защото, както той сам се изразява, “Крайната цел на вселената е съвършена система с абсолютно подреден, класифициран ум”463.






Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   13




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница