Философско-исторически основания на насилието в СССР

Васил Пенчев,

Институт з философски изследвания

На Българската академия на науките

Марксисткият проект за построяване на комунистическо общество е по същество есхатологичен и пригодим за реформиране на общество с по-скоро "средновековна менталност", каквото е тогава руското.

В първо приближение принудата е стремежът на "смисъла" да се превърне в "идея", да се завърши и осъществи, и заедно с това известен "обратен отблясък на трансцендентното", на последната в първия или като едно пришпорване на времевото да догони и да се отъждестви с идеалното: да се постигне т. нар. "царство божие на земята". "Есхатологичното съзнание стимулира иманентното развитие, негов наложен темп" (Яковенко 2000: 90). Така между един наложен темп на догонване, терора като средство за постигането му и есхатологичното съзнание се открива непосредствена връзка. От друга страна, "от края на XVIII до началото на XX в. се проследява процес на развитие на теорията и практиката на терора като политика. Нейната същност е управление посредством заплаха, подтискаща социума" (Одесский, Фельдман 1992: 93).

Принудата е стремежът "другите" да бъдат превърнати по един или друг начин в част от "нас". Подчинението валидизира някаква интерсубективност по отношение на индивид или група и по този начин ги причислява към някакво по-обхватно "ние".

Общият херменевтичен и специфично социалният аспект на времевото се обединяват в една "двуликост" и на властта, насочена към бъдещето и към "другите" като принуда, а към миналото и към "своите" – като подчинение. Властта като легитимно господство среща подчинение, а отхвърляната власт надделява чрез принуда. "Държавата" в този философски смисъл ще се определи като обхват от индивиди и групи, населяващи съответна територия, в която е налице и съществуват механизми за поддържане на относително устойчива интерсубективност (въплътявана напр. в език, обичаи, култура, форма на държавно управление и пр., т.е. в някаква устойчива традиция) – респ. преобладава легитимното господство, а не насилието.

"Разбира се, нито една власт не се ползва във всички случаи с подкрепа от населението, поради което тя може да управлява не само чрез убеждения, чрез мирни средства, но винаги има нужда и от органи на принуда, от насилие, за да придаде стабилност на съществуващата система. Самото действие на органите на принуда може да бъде ефективно, ако се възприема като легитимно от по-голямата част от населението. В противен случай то или няма да води до очакваните от него резултати, или властта ще се изроди в тотално насилие" (Проданов 2003: 42).

Всяка власт е двулика подобно на Янус. Едното лице гледа миналото, а другото – бъдещето: съответно, следване на традиция и предлагане и реализиране на проект. Според това всяка власт е и радикална, и консервативна. Напълно независимо от това са двата "идеални" (и "двулики") типа – политическите "дясно" и "ляво" – власт: икономическа + правова и административна, политическа и бюрократична + традиционна. Именно при такова разграничение Съветският съюз се оказва вляво, а Западът – вдясно.

Все пак в теоретичен план противопоставянето "ляво" – "дясно" е напълно независимо от "радикално" – "консервативно". При икономическата, политическата и бюрократичната компонента съответно на дясната и лявата власт преобладава проектът и принудата (евент. радикализмът), а при традиционната, правовата и административната – традицията и подчинението (евент. консерватизмът).

В годините на управлението на Сталин се формира "синтезът" между политическото и традиционното и се стабилизира едно "ляво", напълно различно от "лявото" на западните социалдемокрации, които създават своя двулик Янус на възможната власт чрез обединенние на политическото с правно-административния демократичен ред и на тази основа с умерената дясна алтернатива. Приемствеността при смяна на "дясно" и "ляво" сред европейските демокрации се основава на релевантната за тях правнодемократична традиция, а същността на смяната е редуване на използването на държавната власт или на нейното отслабване за преобладаващо политически (превес на държавното преразпределение) или преобладаващо икономически проекти (превес на подкрепата за свободната инициатива).

Доколкото в Русия никога не е съществувала правно-демократична традиция, то политическият проект може да намери своето второ лице, изисквано от философско-времево разбраната същност на властта, единствено в наличната православно-самодържавна и колективистично-общинна традиция и така да се формира "лявото" в православната цивилизация¹.

Сталиновото управление е най-близо до идеалния тип на православното "ляво" с ясно изразен и последователно осъществяван политически проект и в крайна сметка опирайки се на наследената самодържавна и колективистична традиция, преобразувайки самодържеца в генерален секретар, православието – в марксизъм-ленинизъм, селските общини – в партийните и масово-политически организации, а колективизма – в "комунизъм". "Традиционната колективистка менталност на голяма част от руското общество се запазва. Същевременно икономическите, социалните и политическите противоречия от началото на XX в. не е можело да се решат от обществото в рамките на тази менталност. В резултат в 1918-1929 г. се създава най-уникална ситуация: отначало руската цивилизация в лицето на самодържавието рухва през февруари 1917 г., но доколкото естествена социална и политическа алтернатива в нейните рамки не успява да съзрее, то в края на 20-те години тя се оказва фактически възстановена от болшевиките (макар и с друга надстройка, и под други лозунги)" (Земцов 1994: 61). "Към средата на 30-те години Сталин завършва възстановяването на империята, сега вече в модуса на съветска свръхимперия. Имперският дух, имперската идеология в скрити форми влизат в ядрото на съветската идеологическа система" (Яковенко 1994: 56).

Първична причина за принудата не са дисбалансите в системата или стремежът на системата към съхранение или нейното разрушаване.

Например Дмитриев и Залисин посочват като основни типове източници на политическото насилие: структурните процеси като източник на насилствените конфликти; формите на властовите отоншения; културни и психологически източници (Дмитриев, Залысин 2000: 58-84). След като изброява редица теории за произхода на политическото насилие ("биологическа", "теорията за фрустрацията на Джон Долард", "за относителната депривация на Тед Робърт Гър (в т.ч. "принципът на Джи-кривата на Джеймс Дейвис"), "модернизационната концепция", "екологическият модел на насилието"), Васил Проданов заключава следното. "Всяка от горепосочените теории обхваща различни страни от механизмите на индивидуално и колективно равнище, които водят до насилие в периоди на социална промяна. Те пренебрегват обаче общата логика на функциониране и развитие на системата и характера на отношенията на тази система, предопределяща посоката и начина на промяна" (Проданов 2003: 35). Авторът предлага "системна концепция за насилието, която взема предвид, наред със спецификата и взаимовръзката, взаимодействието на основните сфери на обществото – технологическа, икономическа, политическа, културна, морална, идеологическа и пр." (пак там: 36)..

Вече сведена на едно частно, а именно политическото равнище на изследване, принудата се представя като политическия радикализъм, т.е. като смисли на политическите субекти. Радикализмът открива своята същност в изработването и реализирането на повече или по-малко мащабни проекти и е ограничаван от някаква релевантна традиция. Проектът може да е насочен както към ускоряване, така и към забавяне на движението на обществото.

Подходяща е метафората с физическото движение на едно тяло. Всяко прилагане на сила води до ускоряване или забавяне на тялото и също така до структурни дисбаланси – "механични напрежения" – в тялото. Въпреки това те са последствия от приложената сила, а не причина. Самата сила е външна, "трансцендентна" по отношение на тялото. Ако обаче става дума за двигател, разположен в самото тяло, то той, от една страна, упражнява сила върху тялото като цяло, която в своя холистичен аспект може да се разглежда като трансцендентна, външна, а от друга, бидейки разположен като структурно обособена част от тялото – двигател – и действувайки вътре в него, тя е "иманентна" на тялото и самà изпитва ефекта от причинените от нея структурни дисбаланси при ускоряване или забавяне на тялото. Властта в едно общество има такъв "трансцендентно-иманентен" и в крайна сметка "трансцендентален" характер: тя е от "бога" (трансцендентност), но я упражняват "наместниците му" на земята (иманентност), представяйки трансцендентността, холистичността вътре в обществото (трансценденталност).

В политически аспект модерността е – ускорявайки обществото – еманципиране на проекта от традицията, т.е. създаване на проекти – и задвижване на обществото чрез тях – със силата на човешкия разум, в една или друга степен несъвместими с наследения морален и/или правов ред и с разбирането за света, а в по-общ смисъл с традиционно установилите се порядки във всяка една конкретна област, т.е. по същността си е радикална и революционна. Но не всеки радикализъм и революционност са модерни: нещо повече, в началото на XXI век те са по-скоро антимодерни, насочени към забавяне и възстановяване на изпиталата "шока от бъдещето" традиция на обществото. Съответно постмодерността е еманципиране на проекта на модерността от натрупалата се за около два века собствена традиция на модерност, преодоляване на възникналата модерна инертност за ново ускоряване.

Като интелектуален замисъл, при модерността става дума за революция, за радикална промяна, за пълно скъсване с традицията, която бива делегитимирана така или иначе. Като реално осъществявана модернизираща – т.е. в рамките и според насоката на общия цивилизационен проект за модерност² – власт обаче, винаги се извършва в една или друга степен реставрация, а традицията без показност и натрапчивост се реалибитира.

Периодът на Сталиновото управление, през който се формира православното "ляво", е тъкмо периодът, през който марксистко-ленинският проект може да се стабилизира като реална политика на основата на свързване с релевантната самодържавна и колективистична традиция.

С годините социализмът се преобразява от "радикален" в "консервативен" и това е свидетелство за надделяването на православно-самодържавната и общинно-колективистична традиция над марксисткия проект

Опитът в началото на 50-те години да се възвърне практиката на масовите репресии сред бюрокрацията от средата на 30-те години се прекъсва от Сталиновата смърт. При липсата на равностоен приемник на Стопанина властта постепенно (Зубкова 1995: 103) се овладява от Хрушчов и се поема курс към намаляване и делегитимиране на терора – един курс, намерил ясен израз в XX-я конгрес на КПСС. Акцентът при развенчаването на "култа към личността" пада преди всичко персонално върху Сталин: осъждане на "чистките" и за нарушаването на "ленинските норми на колективно ръководство"(Хрушчов 1991). Следователно категорично са отхвърлени само репресиите, насочени срещу партийно-държавния бюрократичен елит и свързаното с тях неимоверно увеличаване властта на генералния секретар.

Въпреки разпространеното мнение, че Хрушчов се опълчва срещу партийната върхушка и едва ли не еднолично налага оценките и решенията на XX-я конгрес, пасивна съпротива и апатия към неговите решения се наблюдава само сред широките партийни и народни маси. Още с Хрушчов властта на генералния секретар постепенно отслабва, за сметка на тази на елита на партийно-държавната бюрокрация, който всъщност налага и осъществява новия курс, спира избора си за генерелен секретар върху Хрушчов като изпълнител на такава политика, а впоследствие го остранява и заменя с още по-подходящия Брежнев. (срв с: Кива 2002: 117). Революционността на съветската власт, олицетворявани от харизмата на Ленин и Сталин, сякаш се превъплъщава постепенно в една консервативна администрация и власт на безликата "номенклатура" – власт, олицетворявана вече не в харизматични, а във все по-безлики генерални секретари. Годините, последователно белязани като управление на Хрушчов, "ръководство" на Брежнев, старческия маразъм на Брежнев, изборът на болни и умиращи генерални секретари – Андропов, Черненко, показват тенденцията на преобразуване на съветската власт от радикална в консервативна. Първоначално бюрокрацията се спасява от безмилостните чистки, пришпорващи я към реализация на все нови и нови великодържавни проекти, за да се превърне постепенно в администрация, в доминираща и паразитна сила – "новата експлоататорска класа на номенклатурата", – заинтересувана само от съхраняването на status quo и на своето облагодетелствувано положение³. "Започва кадрови застой: чиновничеството вече не се безпокои за своята съдба и изчезва реалната причина, принуждаваща го да проявява някаква инициатива" (Борисов 1994: 14).

Ако генералните секретари и запушващите се канали на социална мобилност съответствуват на нарастващата консервативност на партийно-държавния елит, то и самата тази консервативност е почерпена от надделяването на традицията над проекта, на православно-самодържавната и общинно-колективистична традиция над марксистката революционност. Връщайки се назад, в началото на същата линия на нарастваща консервативност се вписва и Сталин, който макар и да импулсира социалната мобилност, споява тази традиция с марксисткия проект, използвайки я – както вероятно му се струва – за реализирането му. При него държавната практика е самодържавието, а партийната и широката обществено-политическа практика – модифицираната общинно-колективистичната традиция, съчетани в "култа към личността" и разгърнати за проекта и алтернативния⁴ цивилизационен модел на една православна модернизация.

Преобразуването на радикализъм в консервативност и намаляването на принудата по посока на замяната на терора с "идеологическа работа" може да се разбере като прехвърляне на ударението от проекта върху традицията, от догонването към съхранение на създалото се положение, от смисъла, насочен към бъдещето, към осмисляне на настоящето, от комунизма към "реалния социализъм".

"В течение от 20-те до началото на 50-те години репресивната политика никога не се прекратява, но в различни периоди има тенденция ту към затихване, ту към подем (най-крупният подем се пада на 1937-1938 г.). Това свидетелствува, че тогавашното ръководство на партията и държавата разглежда репресивността като непременно условие за нормално функциониране и постъпателно укрепване на режима, като постоянно действуващ инструмент за укрепване на собствената власт и, в крайна сметка, като закономерност на социалистическото строителство” (Земсков 1991: 21).

Революционната принуда на съветската държава се състои главно от четири вълни, отчасти застъпващи се, на масов терор, насочени към различни групи от населението⁵:

1. Терор на старата политическа и икономическа класа, свързана с царизма, а именно държавници, помешчици, дворяни, офицери, капиталисти, буржоа, интелигенти и набедени за такива и техните роднини. Главни форми: убийство, експроприация, принудителна емиграция, затваряне в лагери, заточаване и въдворяване, изхвърляне от работа и от жилище.

2. Терор на селячеството: кулаци (по-подробно вж. Земсков 1991a), класово неосъзнати елементи и набедени за такива и практически на цялото селячество⁶, заварено от колективизацията в селата. Основни форми: убийство, лагер, заточване и въдворяване, изземане на излишъците, зачисляване в колхоза, прописна система, глад и лошо снабдяване.

3. Терор главно върху новосъздадената партийна и държавна бюрокрация, но също така и на старите членове на болшевишката партия: убийство, лагер, заточване и въдворяване на "враговете с партиен билет", "вредителите", "саботьорите" и на набедените за такива и техните роднини.

4. Терор на наказани народи и националности: депортация и евентуално изоставяне на произвола на съдбата на новото място (Земсков 1990: 10; Паин 1990).

Разгръщането на масовия терор (който и преди това съществува) съвпада с курса към индустриализация, с колективизацията на село и "културната революция". Бурното разрастване на концлагерната система (Земсков 1997:54) следва след пълното преустановяване на новата икономическа политика..

"Хипотезата за нарастваща анти-елитна ориентация на наказателната полиция се подкрепя от данните за образователното равнище на лагерните обитатели" (Getty, Rittersporn, Zemskov 1993: 1029).

Разпределението по националности приблизително съответствува на състава на СССР. "В сравнение с техния дял в общото население руснаците, белорусите, туркмените, германците и поляците са надпредставени в лагерите през 1939 г.; особено чувствително германците и поляците" (Getty, Gabor, Zemskov 1993: 1027-1028). Лагерниците са преди всичко мъже (91.9%) в най-трудоспособната си възраст. Освен с усвояване на Севера и Далечния изток, лагерниците се използват за най-тежката и неквалифицирана работа в икономическата система на СССР.

Съществува специфично икономическа причина за масов терор и репресии: в съветската икономика няма пазар на труда и респективно не съществува механизъм за икономическа принуда и за запазване на ръста на производителността на труда посредством регулативната роля на безработицата. На процента на безработните в пазарните икономики съответства процентът на избитите и на озовалите с в "предприятието ГУЛаг" в съветската икономика⁷. "Насилственото преселване се провежда не само като репресивно, но и с цел икономическото усвояване на отделни райони с недостиг на труд" (Бугой 1992: 42). При това критерият за "рекрутиране" сред тези икономически репресирани групи е сходен: ниската производителност на труда.

Осъществяваният терор, разбира се, запазва политическата власт на Сталин, но по отношение на частта от населението, която е облагодетелствувана, преди всичко е в интерес на модернизиращите се селяни, т.е. на зарязалите селото жители и станали партийни и държавни работници, служащи, военнослужещи, народна интелигенция, индустриални работници или просто градски жители.

Съветската бюрокрация се състои от два отряда: професионално компетентни и политически "выдвиженци", като КПСС е социалният лифт за последните, които вторично също така придобиват известно образование и професионална компетентност, вливайки се в редиците на "народната интелигенция". Съответно първите представляват политически неутрален инструмент за реализиране на проекти (една бюрокрация във Веберов смисъл) или за администриране (каквато е характерната руска традиция), докато вторите са ангажирани с трансмисията на проектите ("решенията") от партийно-държавния център и са локалното ръководство. В демокрациите при смяната на правителствата се сменя и политическата администрация, с което се способствува за смяната на проекта и изпълнението на новия проект. Неполитическата бюрокрация е несменяема (т. нар. държавни служители). Адекватен на руската политическата култура и традиция, терорът спрямо бюрокрацията в СССР (ожесточил се в рамките на "големия терор" и следователно последният трябва да съответствува на съществена "промяна на курса") съответствува на смяната на администрацията в демокрациите. Тъкмо той обаче е главният обект на атака на XX конгрес на КПСС, с което се предопределя консерватизмът на Брежневата епоха, характеризираща се с несменяемост на политическата администрация ("номенклатурата"⁸), и неизбежната стагнация.

Терорът е нещо, което съвсем не е несъвместимо с маргиналната и репресивно-патриархална политическа култура (Проданов 2003: 215; Кобищанов 1992: 57) на модернизиращите се маси, формирана от колективистично-общинни представи и преклонение пред самодържавно-бюрократичната трансцендентност. "Още една страна от началния стадий на модернизацията е ръстът на авторитарните настроения в обществото " (Герасимов 1994: 68). "Преселването на човека в града е класически пример за маргинализирането на човека” (Пивоваров 2001: 107). "Маргиналите не случайно се оказват на власт в СССР." (пак там: 108).

Осмислянето на терора изисква да се определи групата на "ние", чиято мобилност и експанзия легитимира властта и й делегира правото за осъществяване на терор по отношение на "другите". Първо, това не е "пролетариатът", независимо от официално изповядваните догми на марксизма: пролетариатът по-скоро възниква в резултат на промените, а не е и не се превръща в техен субект. Второ, тази група може да се охарактеризира като социално мобилните, модернизиращи се – т.е. урбанизиращи се и индустриализиращи се – селяни. "В XX в. Русия осъществява историческият преход от селско, патриархално, аграрно общество към градско и индустриално, представляващо основата на модернизацията на страната. ... Качествените параметри на градското развитие далеч не съответствува на западните стандарти" (Пивоваров 2001: 111-112). “Процесът на "селянизация" на града приема огромни мащаби и има далече отиващи последствия. ... Без устойчива еснафска средина, средни слоеве, предпочитащи предпазливо да се държат по-далече от краищата на социалния и политически спектър, съчетанието от стабилност и демокрация в страната е невъзможно" (пак там: 107). Селската менталност се открива и сред характерните черти на обикновения съветски човек: чувство за изключителност, държавно-патерналистка ориентация, йерархичност, егалитаризъм и имперски характер (Левада и колектив 1993: 13-21). "Но даже урбанизирайки страната в хода на индустриализацията, болшевиките в действителност не унищожават традиционното общество (Кива 1997: 19).

Така видян, социализмът се осмисля като приспособяване на традиционните форми на общинен колективизъм и православно самодържавие към модерността и следователно като опит за синтез със западноевропейската цивилизация. Следва да се подчертае, че терорът се осъществява не толкова в интерес на групата на социално мобилните селяни, защото и тя попада сред тероризираните, а с оглед на нейната мобилност, на нейното модернизиране. "Разглеждането на политиката на сталинската тоталитарна държава в областта на контрола за социалните премествания позволява да се направи извод за това, че тя представлява постоянно възобновяващ се процес, включващ в себе си две последователни фази в съответствие с приетия критерий за маргиналност: търсене на врага-маргинал като метод за мобилизиране на масите, стимулиране на тяхната политическа активност в достъпна за низините на форми; унищожение на врага като механизъм за ускоряване на социалната мобилност" (Борисов 1994: 115)⁹. В този смисъл може да се каже, че терорът е в интерес на съветската държава като олицетворение на тази селска мобилност и модернизация, отколкото на определени групи или класи. Същевременно за терора е характерно, че "групата упражнява насилие върху себе си, заплашва себе си, за да се съхрани съществуваща. Терорът обединява хората, той е средство, чрез което те вземат под контрол своята съдба, стремят се чрез реципрочни права и задължения да поддържат групата съществуваща" (Craib 1976: 178). Модернизацията съхранява селяните, именно като ги тероризира и ги принуждава към социална мобилност, откъсвайки ги от техните корени. Същевременно може да се говори за една групово и класово амбивалентна "ние-образуваща" и "ние-съхраняваща" манихейска "етика на терора" (Ахиезер 1999: 85-86). "Характерният съветски масов терор не може да бъде резултат на вярата, фантазиите на малцина идеолози, доктринери, чиновници. Това е форма на проява, следствие от развитието на масовите представи, на спецификата на заварената народна култура, на нейната динамика, на спецификата на онези реакции, които обществото дава на кризисните ситуации, опирайки се на създалата се култура" (Ахиезер 1999: 86). "Жертвите на сталинизма са само половината от истината за него. Има друга половина, а именно тази, че жертвите са били помощници и съучастници на своите палачи. Жертвите са били адекватни на епохата, която ги е породила. Ужасът на епохата на установяване на комунизма се състои не само във факта на жертвите, колкото в това, че получава преимущества, отбира се и оцелява тип човек, готов на жертви и на това да направи другите свои жертви" (Зиновиев 1993: 26).

Терорът, сравнен с "идеологическата работа", съответствува на значителната дистанция между желано и реално (Яковенко 2000: 89), от една страна, а от друга – на отчасти резултатната съпротива на "другите" по отношение на "ние".

Терорът и идеологическата работа, твърде ефективни за една ускорена модернизация като инструменти за масово въздействие и еднолично или централизирано управление на империята, обаче се оказват напълно несъвместими с предизвикателствата на информационните технологии. Фигуративно казано, възходът на Бил Гейтс и разпадът на СССР са "двете страни на една монета". "Съветските управници попадат в модернизационния капан, възпроизвеждайки неразрешимите проблеми за свързване на високите технологии с консервиране на синкретичното съзнание" (Яковенко 1994: 56).

Оказа се, че модернизацията е екстензивен фактор на растеж, който поради изостаналостта и огромните размери на Руската империя за определен период създаваше видимост за интензивен. Ускорената модернизация и социална мобилизация залагат катастрофата на невъзможността да "се вземе" – при такава скорост и превес на социално-колективното – "завоя" към информационното общество, в което свободата е условието за интензивния фактор на творчеството в качеството му на основна предпоставка за икономически растеж. Фигуративно казано, в СССР Бил Гейтс щеше да си остане цял живот "в гаража".

Тъкмо поради това в средата на 80-те години за генерален секретар бива избран Горбачов – относително млад, енергичен и реформистки настроен..

Ако смяната на традицията не е по силите на хората, то изработването на нов проект и неговото реализиране е в човешките възможности. Задачата, която реално стои пред новия съветски ръководител, е как самодържавно-православната традиция и ерозиралата общинно-колективистична нагласа, да се съвместят или дори да се превърнат в инструмент за свобода и творчество¹⁰.

Една вътрешно противоречива, абсурдна по определение и вероятно неизпълнима цел! "Всички опити да се съедини съветският социализъм с демокрацията и пазара претърпяват крах: към края на неговото [на Горбачов] управление икономиката се разстройва, което до голяма степен предопределя обръщането към болезнената Гайдаровска шокова терапия" (Согрин 2002: 100). Централно подтикнатите свобода и творчество при "запушена" социална мобилност – и при това още в своя зачатък – предизвикват краха на Съветската империя.

Преустройството, разбрано като репроектиране на социализма, се оказа невъзможно.

ЛИТЕРАТУРА:

Ахиезер, А. 1999. Мифология насилия в советской период (возможность рецидива) – Общественные науки и современность, 2.

Борисов, В. 1994. Соцальная мобильность в советской России. – Социологические исследования, 4.

Бугой, Н. 1992. 20-40-е годы: депортация населения с територии европейской Росии. – Отечественная история, 4.

Герасимов, И. 1994. Российская ментальност и модернизация. – Общественные науки и современность, 4.

Дмитриев, А., Ю. Залысин. 2000. Насилие. Социо-политический анализ. Москва: РОССЭН.

Зеленин, И. 2004. Кульминация “большого терора” в деревне. Зигзаги аграрной политики (1937-1938 гг.). – Отечественная история, 1, 175-180.

Земсков, В. 1990. Спецпоселенцы (по документах НКВД – МВД). – Социологические исследования, 11, 3-17.

Земсков, В. 1991. ГУЛАГ (историко-социологический очерк). – Социологические исследования, 6, 10-27.

Земсков, В. 1997. Заключенные в 1930-е годы: социально-демографические порблемы. – Отечественная история, 4.

Земцов, Б. 1994. “Откуда есть пошла ... российская цивилизация”. – Общественные науки и современность, 4.

Зима, В. 2003. Генрих Ягода и необъявленная война с советской деревней. – Отечественная история, 4, 177-183.

Зиновиев, А.. 1993. О Сталине и сталинизме. – Философски алтернативи, 6.

Зубкова, Е. 1995. Маленков и Хрущев: личный фактор в политике послесталнского руководства. – Отечственная история, 4.

Исаев, И. 1994. Евразийство: идеология государствености. – Общественные науки и современность, 5.

Кан, А. 2003. Постсоветские исследования о политических репресиях в России и СССР. – Отечественная история, 1.

Кива, А. 1997. После социализма: некоторые закономеронсти преходного периода. – Общественные науки и современность, 1.

Кива, А. 2002. Был ли возможен российский Дэн Сюопин? – Обществнные науки и соврменность, 2.

Кобищанов, Ю. 1992. Теория большой феодальной формации. – Вопросы философии, 4-5.

Крыштановская, О. 2003. Бывшие тенденции нисходящей мобильностей российской элиты. – Общественные науки и современность, 1.

Левада, Ю. и колектив. 1993. Советский простой человек. Опыт социального портрета на рубеже 90-х. Москва.

Лурье, С. 1994. Российская империя как этнокультурный феномен. – Общественные науки и современность, 1.

Одесский, М., Д. Фельдман. 1992. Политика террора (А. Пушкин, Ф. Достевский, А. Белый, Б. Савников). – Общественные науки и современность, 2.

Паин, Э. 1990. Возвращение (о репатрации депортировнных народов). – Социологические исследования, 12, 59-66.

Панарин. А. 1993. Западники и эвразийцы. – Общественные науки и современность, 6.

Панфилова, Т. 1993. Формационный и “цивилизационный” подходы: возможности и ограниченость. – Общественые науки и современность, 6.

Пивоваров, Ю. 2001. Урбанизация России в ХХ в.: представления и реалность. – Общественные науки и современность, 6.

Проданов, В. 2003. Насилието в модерната епоха. С.: “Захарий Стоянов”.

Согрин, В. 2002. Стивен Коэн и перипетии постокоммунстической России. – Общественные науки и совремнность, 4.

Флиер, А. 1993. Цивилизация и субцивилизации в современной России. – Общественные науки и современность, 6.

Хрушчов, Н. 1991. За култа към личността и последиците от него. Доклад на първия секретар на ЦК на КПСС пред ХХ конгрес на партията. С: АРТ-Кентавър.

Яковенко,.И. 1994. Православие и исторические судьбы России. – Общественные науки и современность, 2.

Яковенко, И. 1999. Свежий взгляд на история. (Размышления культоролога о книге В. Хороса “Русская история в срвнительном освещении”) – Общественные науки и соременность, 3.

Яковенко, И. 2000. Эсхатологическая компонента рссийской ментальности. – Общественные науки и современность, 3.

Berger, P. 1986. The capitalist revolution. Fifty propsitions about prosperity, equality, and liberty. London: Harper Collins Publishers.

Craib, I. 1976. Existentialism and sociology. A study of Jean-Paul Sartre. Cambridge: University Press.

Getty, J., G. Rittersporn, V. Zemskov. 1993. Soviet penal system in the Pre-war Years: A First Approach on the Basi of Archival Evidence. – The American Historical review. Vol. 98, N 4.