Фин, изменения на икономическата свобода глава 6 Стефан Вачков Чрез концентрация към власт

През последните десетилетия банковото дело е подвластно на мощни концентрационни вълни. Либерализацията, дерегулирането, “изкушението” към данъчни преференции, стремежът за диверсифициране на производствените и пласментните платформи, продуктите на секюритизацията и финансовия инженеринг, желанието за експанзия на нови и атрактивни пазари и редица други двигатели на растежа в глобализиращия се финансов свят предполагат създаването на мощни банкови концерни.

Според правните основания на взаимоотношенията между съставляващите ги бизнесединици, различаваме концерни, създадени въз основа на съучастия (вертикални концерни), и съподчинени концерни под единно управление. От икономическа гледна точка пък се разграничават хоризонтални, вертикални и конгломератни банкови концерни. Хоризонталните (известни още като “родови”) банкови концерни включват само банки и банкоподобни предприятия за финансови услуги. Освен банки de lege lata, под институционалния покрив на вертикалните концерни се съвместяват редица други финансови посредници - лизингови, факторингови, форфетингови дружества, инвестиционни фондове, застрахователни и инвестиционни фондове, компании за доверително управление, специализирани във финансовата сфера консултантски фирми и др. В рамките на конгломератната форма (“смесени” концерни) пък се позиционират и корпорации извън финансови отрасъл - индустрия, строителство, търговия, ревизионни и одиторски дружества, специализирани в производството на финансови софтуерни продукти ІТ-компании и др. [Kilgus, 1994, S. 137-147].

В по-конкретен смисъл икономическата оценка на критичната маса в банковия бранш се прави според три критерия. Това са сумата на балансовите активи, агрегираният собствен регулаторен капитал (Tier 1 Capital) и размерът на печалбата преди облагане с данъци. Само за една година активите на първите 1000 банки в света нарастват с 21,6% и към средата на 2008 г. възлизат на рекордните $90,256 трлн., т.е. над два пъти повече спрямо 2003 г. [The Banker, 2008a]. Покупката на ABN AMRO повишава балансовите активи на Royal Bank of Scotland (RBS) със 122,6%, в сравнение с предходната година, на $3,808 трлн. и по този показател я “изстрелва” на първо място в ранг-листата. На второ място е “винаги свързаната с властимащите и поради това - самата част от властта” [Schwarz, 2003, S. 17] Deutsche Bank. За една година тя успява да удвои балансовите си активи ($2,974 трлн.). Водещият немски трезор изпреварва китайските Industrial & Commercial Bank of China (ICBC), China Construction Bank и Bank of China, които отчитат растеж от 23,6% и съвкупни активи от близо $3,741 трлн. [The Banker, 2008a].¹ С активи за около $2,354 трлн. (към 31 декември 2007 г.) Hongkong and Shanghai Banking Corporation (HSBC) е обявена от сп. “Форбс” за най-голямата корпорация в света сред 2000 компании [HSBC, 2008].

Въпреки мрачната икономическа картина от края на 2007 и първото полугодие на 2008 г., която “укротява” нарастването на активите и на агрегирания собствен регулаторен капитал, в глобалния банков сектор се отчита “сдържана експанзия” на балансовата структура. Съвкупният Tier 1-капитал нараства с 15,9% и достига $3,899 трлн., което е леко отстъпление спрямо растежа през миналата година - 18,4%. С най-голям регулаторен собствен капитал (прираст 19,5% или $104,967 млрд.) е HSBC, следвана от Citigroup с $89,226 млрд. (редукция спрямо предходната година с 1,8%).² От 11-то място през 2007 г. на трета позиция се нарежда Royal Bank of Scot­land ($88,888 млрд.). Тя отчита прираст от внушителните 47,7%, който се обяснява с покупката на ABN AMRO. Така RBS е сред “шестте титана”, изоставайки само след France’s Credit Agricole Group и Bank of America, която “слиза” от лидерската позиция и с намален растеж на собствения капитал от 8,4% заема пето място [The Banker, 2008a].

Анализите в The Banker’s 2008 ranking показват една “не толкова драматична” тенденция към намаляване агрегираната сума на печалбата преди облагане с данъци, която отчитат първите 1000 банки в света. Във всяка от миналите класации тя нараства средно с около 20% (21,9% през последната година), но сега отбелязва незначително намаление - от $786,3 на $780,8 млрд., т.е. $5,5 млрд. или 0,7%. Като цяло загубите на най-засегнатите от ипотечната криза банки (Citigroup, Merrill Lynch, UBS и други) се компенсират от печалбата на относително незасегнатите банки в Азия. Агрегираната банкова рентабилност (печалба преди облагане към регулаторен собствен капитал) е 20% при 23,4% за 2006 г., 19,9% за 2005 г. и 17,6% през 2004 г. Показателите от класацията за 2008 г. за дяловете на регулаторния капитал, съвкупните активи и печалбата на шестте водещи банки са съответно 13,8%, 17,5% и 12,8%, спрямо 15%, 13,4% и 16,6% година по-рано. Като цяло активите имат по-голям прираст в сравнение с този на капитала и печалбата.

Дяловете на активите, капитала и печалбата на първите 25 банки (Top 25) са съответно 44,1%, 37,4% и 38,6% от агрегираните стойности за всички 1000 банки и са сходни с тези на шестте лидера - 42,8%, 40,9% и 40,8%. Данните за последните десет години показват, че тази група продължава да разширява своята консолидирана пазарна позиция сред Top 1000 - от 32,4% през 1999 г. на 42,8% през 2007 г. и 44,1% за 2008 г. [The Banker, 2008a].³ Към края на 2005 г. в листата на Top1000 фигурират 294 банки от Европейския съюз, през 2006 г. - 279, а в края на 2007 г. - 266. Независимо от количествената редукция и въпреки глобалната криза, банките от ЕС притежават 42% от агрегирания Tier 1 capital, 53% от съвкупните активи и 41% от съвкупната печалба на всички 1000 банки. Рентабилността на собствения капитал е 19,7% и макар че клони към понижение, варира около средната за съвкупността - 20% [The Banker, 2008a].

Въпреки че на този фон показателите на банките у нас изглеждат твърде скромни, доминиращата роля на големите кредитни институти е безспорна. Към 31 декември 2008 г. от общо 69,560 млрд. лв. балансова сума на активите петте водещи кредитни института (първа група по класификацията на БНБ) отчитат 39,748 млрд. лв., т.е. 57,14%. Този пазарен дял се разпределя между Уникредит Булбанк (15,83%), Банка ДСК (12,46%), ОББ (11,13%), Райфайзенбанк (България) - 9,89% и Пощенска банка (с юридическо име Юробанк Ю Еф Джи България) - 7,81%. Активите на 19 банки от втора група възлизат на 26 млрд. лв. (37,37%), на тези от трета група (6 клона на чуждестранни банки) - 3 812 млрд. лв. (5,48%), а на местните банки - 17,70%.

Големите банки в България са субсидиари на водещи европейски групировки, които притежават 61,69% от капитала в банковата система. Кредитните институти от втора група имат капиталов дял от 36,88%, а от трета - 1,43%. Пазарният дял на големите банки в печалбата на банковата система е 71,60%, срещу 26,69% на банките от втора и само 1,71% на тези от трета група. Прави впечатление още, че четири банки (ОББ, Юробанк И Еф Джи, Пиреос и Емпорики) и един банков клон (Алфа Банк), които са гръцка собственост, имат пазарен дял в активите 28,67% и 24,37% от печалбата на банковата система у нас [Изчисления по: БНБ, 2008/2009]. Към средата на 2008 г. банките от първа група съхраняват 63,2% от депозитите на граждани и домакинства⁴ и са предоставили 75,7% от потребителските и 71% от жилищните ипотечни заеми [КЗК, 2008].

Очакванията за продължаване на консолидационния тренд се аргументират с необходимостта от разширяване на стратегическите партньорства, вследствие на което банките могат да дефинират стратегии, обещаващи непрекъснат растеж.⁵ Според експерти на Deloitte, вследствие нови мегапокупки, които ще се предприемат за осигуряване на глобализиращата се икономика с достатъчен капитал, през следващите няколко години от европейския банков ландшафт ще “изчезнат” около 700 банки [Deloitte, 2007b]!⁶ Твърди се, че сливанията ще имат очакваните ефекти, ако от погледа на мениджмънта не убягнат редица съществени фактори, които оказват вляние върху ключови процеси в предварителната и в последващите фази. Сред тях са: ориентацията към Shareholder Value, наличието на политически и културни бариери, технологичната интеграция, мотивацията на служителите и профилът на отделни синергии. Според други изследвания [Klesse, 2008] технологията на фирмените покупки и сливания трябва да включва пет фази: дефиниране на ясна M&A-стратегия; избор на подходящи кандидати; прецизен анализ на синергетичния потенциал (предимно с помощта на Due Diligence и Pre-Merger-Planning); интеграция между участващите партньори и мерки за генериране на добавена стойност от новосъздаденото предприятие.⁷

Глобалната финансова криза обаче опровергава напълно тези препоръки. Тя “захвърли финансовата система на terra incognita” [Kochan, 2008] и катализира “пречистването” на международната банкова сцена. Днес, когато във финансовия свят не остава “камък върху камък”⁸, растежът се постига предимно силово чрез предприети “под дулото на пушката или форсирани бракове” между големи финансови институти [BBC, 2008b].⁹ Борбата за оцеляване налага принудителни режими на сливания и покупки, чийто драматизъм се представя с емоционалния призив “Спрете лудостта” (“Stop the Insanity”)!¹⁰

Ето само част от черната хроника, представяща “началото” на най-силния финансов колапс от времената на Великата депресия. На 15 септември акциите на четвъртата по големина инвестиционна банка в САЩ Lehmann Brothers се обезценяват с над 90% на фондовата борса в Ню Йорк и трезорът е обявен в неплатежоспособност. Оказва се, че ако година по-рано пазарната капитализация на тази банка е $33 млрд., към деня на фалита тя е само $90 млн. Финансовите среди са шокирани - създадена от немски емигранти и считана за “една от иконите на Wall Street със 158-годишна история”, тази институция инкасира задължения от $613 млрд.!¹¹ Два дни по-късно Barclays оповестява желанието си да купи инвестиционната дивизия, търговията с акции и “твърдоолихвявани” ценни книжа на фалиралата банка за $1,75 млрд. и да придобие хед-офиса й в Манхатън (оценен само на $1,3 млрд.!) и двата информационни центъра по тяхната текуща пазарна цена. Британският концерн наследява активи за около £40 млрд. ($72 млрд.) и пасиви за приблизително £38 млрд. ($68 млрд.).

По същото време японската Mitsubishi UFJ Financial Group (MUFG) обявява желанието си да купи между 10 и 20% от Morgan Stanley за потенциална цена от $9 млрд., което веднага повишава акциите на “обекта” с 14% и дава шанс на купувача да “спечели от бъркотията на западните финансови пазари” [Nakamoto, 2008a].¹² Като “уникален шанс” се представя и подкрепената от правителството покупка на британската ипотекарна банка Halifax Bank of Scotland (HBOS) от Lloyds TSB за £12,2 млрд., платими в акции [BBC, 2008].¹³ След още няколко дни се регистрира най-големият банков фалит в историята на САЩ. С 43 000 души персонал, над 2 239 клона в 15 щата, активи за около $307 млрд. и депозити за $188 млрд., позиционираната в Сиатъл и най-голяма спестовна банка в тази страна Washington Mutual (WaMu) е вече “на земята”.¹⁴ Регулаторът The Office of Thrift Supervision (OTS) затваря институцията по ускорена процедура и определя за “наследник” Федералната комисия за застраховане на депозитите (FDIC). Тя пък веднага стартира процес по офериране (bidding process) и решава да продаде банковите операции на WaMu на JPMorgan Chase за $1,9 млрд.¹⁵

Оказа се, че големите печеливши от американската финансова криза и борсовия крах не са водещите индустриални страни. “Старата триада - САЩ, Европа и Япония, вече не съществува” и “парчетата от борсовата торта се разпределят сред все повече страни” [Sommer, 2008].¹⁶ Подобна тенденция наблюдаваме и в банковия бранш. Към “началото на края” класацията [FACTBOX, 2008] на “най-скъпите” банки се води от Industrial & Commercial Bank of China (ICBC) - $206 млрд., следвана от “комбинацията” Bank of America/Merrill Lynch - $198 млрд.¹⁷ и HSBC - $191 млрд. На четвърто място се нарежда отново китайска банка - China Construction Bank ($123 млрд.), а на следващите три позиции - съответно JP Morgan Chase $141 млрд., още един китайски трезор - Bank of China - $123 млрд. и най-голямата американска банка на Западния бряг Wells Fargo ($113 млрд.).¹⁸ Челната десетка оформят: испанската Banco Santander ($101 млрд.), дългогодишният и доскорошен безапелационен лидер в бранша - Citigroup $98 млрд.¹⁹, и японският концерн Mitsubishi UFJ с $87 млрд.²⁰

Трябва обаче да подчертаем изрично, че независимо от използвания сравнителен критерий, всяка класация на големите банки е условна, защото “заснема” техните позиции към определен момент, които в днешните турбулентни времена се променят още преди официалното им публикуване! Ето защо е по-важно да установим не кой е първи, втори или трети, а да идентифицираме движещата сила, която диктува правилата на играта на глобалната банкова сцена.

Властническите проявления съпътстват появата, развитието, трансформацията и разрушаването на социалните системи от древността до наши дни. В книгата си “Гражданинът” (“De Cive”, 1642 г.) английският философ Томас Хобс пише, че причината за постоянен растеж и власт не е винаги само това, че човек желае непрекъснато повече удоволствия от тези, които вече е изпитал, или защото би могъл да не е доволен от повече власт, а защото с притежаваните власт и средства не може да живее добре, ако не придобива все повече. Така желанието за по-голяма сигурност оправдава всяка претенция за власт [Hobbes, 2004, p. 18]. Но “Властта като такава е лоша, без значение кой я упражнява и точно поради това, защото тя не е нещо постоянно, а алчност и eo ipso непостижимо, поради това нещастна, доколкото трябва да направи и други нещастни” [Burckhardt, 1979, S. 73]. Във фундаменталния си труд “Икономика и общество” (1914 г.) социологът Макс Вебер дефинира властта като “шансът на един човек или на група от хора за налагане на собствената воля срещу противното желание на други да сторят това при едно съвместно общуване [Weber, 1980, S. 531]. В същия смисъл е и определението на Лудвиг фон Мизес: “Човешката власт е способността за определяне на чуждо поведение”, но с изричната уговорка, че “Всяка власт се базира върху идеологията. Който е властващ, това е чрез идеология; той е властващ, защото неговите претенции, да заповядва, се оправдават чрез идеология... По този начин властта е за този, който е неин подчинен, тя е движеща сила на поведението. Действащият субект избира целите или средствата или и двете” [Mises, 1940, S. 588].

Следователно с власт разполага всеки, който може да упражнява въздействие върху други лица или системи, т.е. да налага своята воля и да преследва целите си върху и чрез тях.²¹ Конкретният носител на власт се идентифицира според това кой разполага с компетенции да взема и да реализира решения, предизвикващи промяна в поведението на другите около него [Kilgus, 1979, S. 19]. В институциите властта се “носи”, упражнява и трансформира от и между техните управленски инстанции. Процесите, мерките и механизмите, чрез които те формално демонстрират власт, трябва да са осигурени с необходимите финансови, организационни, информационни и управленски ресурси. Съвсем разбираемо е, че колкото “по-висока” е ръководната позиция, толкова по-силен е стремежът за тотално упражняване на власт. За разлика от една микросоциална система (например семейството или фамилната фирма) висшите мениджърски колегии на големите, динамични и “отворени” корпорации “инвестират” властовите си ресурси в по-широк периметър. Той се заема от други глобални или по-малки социални организации, чиито служители са (или трябва да бъдат) обединени от обща мисия и да работят за каузата на “своята” фирмена марка.

Тъй като решенията на висшите ръководни равнища могат да “произведат” нарастващи ползи, но и да накърнят социалния, икономическия и обществения статус на “адресатите”, реакцията спрямо властовия “натиск” не може да се интепретира еднозначно. Мащабните реорганизации в корпоративния сектор или в държавната администрация, предприемани съгласно концепциите за “изтъняване” на организационните структури и за оптимизиране на бизнеспроцесите, срещат яростна съпротива от “здраво окопалия се” среден ешелон (оперативния мениджмънт). В тези случаи “защитната” реакция на топ-мениджмънта да въвежда оптимизационни стратегии чрез властова концентрация и формален авторитет е оправдана. Такива например може да предизвика стратегията на “хвърлената бомба”, която се прилага при въвеждането на контролинг-системи в банките [Schierenbeck, 2001, S. 38-39]. Ако обаче висшето ръководство подценява природата и скоростта на организационните промени, планираните иновации задълбочават противоречията между управленските равнища.

В екстремални ситуации противоречията в големите компании (институции) ескалират в конфликти, изместващи властта към т.нар. “организации-сенки”. Това са неофициални мрежи от взаимоотношения и коалиционни структури, чието поведение е функция от формалната организация [Selznick, 1957, p. 90; Ulshöfer, 2007]. Влиянието на “сенките” е нееднозначно. Когато ръководството формулира визия и дефинира стратегия, несъобразени с фактическите пазарни констелации, съпътстващите ги рискове се “колаборират” с конфронтационно настроени кръгове от висшия и средния мениджмънт. Това нарушава нормалния управленски ритъм и дава “зелена светлина” пред управлението “по изключение” (Management by exception).

От друга страна обаче “съпровождащите” формалната йерархия и утвърдената комуникационна инфраструктура “организации-сенки” съвсем не са “имунизирани” срещу прояви на рационално мислене и поведение. Нещо повече. Те мотивират ръководството към критично тестване и максимално “изчерпване” на иновативния си knowledge-капацитет и така встъпват в ролята на агенти на промяната, предписващи необходимата “оздравителна терапия” за реструктуриране на глобалната организация [Johnston, 1993, p. 173-176; Bryan, 2004, p. 101-111; Trees, 2008]. Тогава неформалната организация “произвежда” властнически потенциал, но същевременно укрепва баланса между приоритетите на дизайна на промяната (Design of Change). Следователно тя има отношение към лидерството на мениджмънта, ефективността на съществуващия бизнесмодел, системата за мотивация на персонала, качеството на социалния контрол и на самоконтрола, фирмената култура и т.н. Във всички случаи приносът на иновативните “организации-сенки” трябва да се оценява според конкретното им влияние върху поведението на всяка “засегната” управленска и по-ниско позиционирана (изпълнителска) инстанция.²²

Своеобразна “организация-сянка” е и всяка правова държава, която не е безразлична към властта, която “произвеждат” социалните организации, и с която застрашават нейния административен и бюрократичен комфорт. Но доколкото “властовите реалности се нуждаят от ограниченията на правото” [Kilgus, 1979, S. 22], подобни стремления се респектират чрез подходяща система за регулиране. С нейна помощ всяко законодателство се стреми да “обуздава” и ограничава властта от рационалните принципи, за да осигури социалната, икономическата и политическата стабилност на страната и да запази хомеостазиса на конкретната организация (институция, корпорация).²³ Регламентираната мандатност при избор на ръководни колегии (борд на директорите, надзорен съвет), например, е форма на легитимно властово ограничение. Следователно този, който приема съответните закони и задължава другите (в това число държавата) да ги спазват, разполага с “повече” власт, и в този смисъл всеки закон може да се разглежда едновременно като властови продукт и инструмент.

Съществува обаче и друга зависимост. Тъй като мениджмънтът е заинтересован да постигне своите бизнес- и представителни цели, неговата власт трябва да “защитава” съществуващото право. Съвсем логично е с течение на времето тя да изпита потребност от “ново” право, т.е. от такива законодателни рамки, които ще й позволят да се разширява, защитава и преразпределя съобразно променените реалности. Това обстоятелство “респектира” законодателството и го “заставя” да бъде достатъчно адаптивно и гъвкаво.

След като констатирахме, че концентрацията води до създаване на банкови институции, чиято критична маса се сравнява с големината на отдавна изчезналите мамути, нека сега да установим кой е нейният конкретен причинител. Дали това “е плеонексия, алчност, нагон към печалба, ненаситност или нищо повече от една икономическа необходимост, защото осигуряването на по-нататъшното съществуване, на капитала, налага повишаване на годишните темпове на растеж” [Kilgus, 1979, S. 26]?²⁴ Всъщност, цитираното допускане дава принципен отговор на поставения въпрос. Алчността е уникално качество на всеки човек sui generis, което е “вън и независимо” от неговото обществено положение. За диспозитивния фактор²⁵, обаче, то е много важен предприемачески мотиватор, наред с очакванията, надеждите и страха. Желанието да се “умножава” собствеността и да се разширява пазарното влияние пък оправдава икономическата необходимост от оптимизиране на производствените и финансовите резултати. Такова бизнесповедение избира всяка стопанска организация, която се стреми към по-голяма производствена големина, за да гарантира своето оцеляване и развитие.

Еволюцията на паричната търговия показва, че тези аксиоми импонират напълно на обществената инициатива за организация на паричния обмен, разплащанията и кредитирането, която намира своята завършена институционална форма на проявление именно във и чрез банките. Генетичната им връзка с циркулацията на парите и способността да “създават” кредитни ресурси ги превръща в центрове за балансиране на народностопанската ликвидност. “Аз не знам да са открити никакви други методи, чрез които да се изследват по-добре големите операции на националната циркулация, освен чрез изследването на принципите, въз основа на които е създадено банковото дело”.... От правилното създаване на банките зависи успехът на търговията и еднообразното протичане на циркулацията [Steuart, 1770, S. 152, 155]. Кредитните институти се утвърждават бързо като важни финансови и информационни посредници, които осигуряват на клиентите си достъп до финансовите пазари в страната и чужбина. Сравнявайки функциите на банковото дело в стопанския организъм с тези на човешкото сърце, Якоб Рийсер пише: “Както сърцето има функцията да осигурява циркулацията на кръвта в човешкото тяло чрез безброй артерии, така и банките имат важната задача, с помощта на система от икономически мерки, да регулират кръгооборота на акумулирания при тях и насочващия се за ново разпределение капитал, който би могъл да се нарече съвсем спокойно “кръвта на съвременния стопански организъм” [Obst, 1921, S. 4]. Това показва недвусмислено, че тяхната “основна цел е - въз основа на оказаното им доверие по отношение осъществяването на плащанията и кредитите - да служат максимално добре на народното стопанство” [Weber, 1939, S. 150].

Напълно е логично тогава “всяка банка желае да реализира печалба, както това правят други предприятия. Тя желае и е длъжна да се намесва успешно в конкурентната борба и така да оцелее колкото може по-дълго, което означава, че е в състояние не само да покрива своите производствени разходи, но и да продаде услугите си с печалба. Този начин на мислене произтича непосредствено от пазарния принцип за организация на бизнеса, но същевременно гарантира, че постоянно дефицитните производствени фактори, работната сила, земята и капиталът няма да бъдат използвани безстопанствено” [Kilgus, 1985, S. 31].²⁶ Същевременно “не става дума за максимизиране на печалбата или рентабилността, а по-скоро за периодична реализация на положителни стопански резултати. Днес, когато действителността се анализира обективно и на този фон се прилагат подходящи методики, примитивната картина, която представя изключително задължената да реализира печалба банка, остава просто на заден план” [Op. cit., S. 31].

Предприемаческият мотив за развитието на банкирането подлежи на правна легитимация, чрез която всъщност се санкционира общественото доверие в паричното стопанство като публично благо [Schuster, 1996, S. 17-18]. Тъй като банките изпълняват централните функции в паричната и кредитната система, стабилността на процеса по осигуряване на пари също има характер на публично благо и това предизвиква “един добре обоснован обществен интерес към функциониращия банков сектор. Поради това аргументът за икономическата ефективност оправдава финансовите транзакции, ако те служат на реалната икономика, за да я снабдят по-добре с капитал, да се планира дългосрочно, да се плащат справедливи заплати и т.н.” [Reichert, 2008, S. 10].²⁷ Следователно народностопанската мисия на банките може да се проявява пълноценно само при наличието на стабилен стопански и правов ред.

Като внася ред в дейността на банките, правото “лимитира” тяхната власт “по задоволителен за обществото начин” [Schwarz, 2003, S. 51].²⁸ Но тъй като законодателните актове са продукт на политически решения, целящи да “ограничат нежелания обществен и стопанско-политически властови потенциал на банките” [Brickwell, 2001, S. 7], възниква въпросът доколко стегнат трябва да е регулаторният им “корсет”, т.е. в каква степен може и трябва да се ограничава периметърът на техните “свободни” решения и действия. По принцип “законите трябва да осигурят рамковите условия за свободно развитие на производствения растеж и нищо повече. Защото производственият растеж е необходим и неделим от идеята за свободната и пазарноорганизирана конкуренция. Едно предприятие и също така всяка банка... изгубва своята пазарна сила и необходимия стимул за иновация, ако й се забрани да подобрява своята пазарна позиция, например най-малко да задържи пазарния си дял” [Kilgus, 1979, S. 33-34].

Правната намеса в банковата власт обаче не може да се квантифицира еднозначно поради няколко причини. Първо, просто защото за феномена “власт” няма открит ефективен измерител. Второ, поради затруднената интеграция на банкови предприятия от различни страни, дължаща се на “силното” законово регламентиране на тази сфера и на различията в банковите закони на отделните страни [Seith, 2007]. Следва да добавим, че правните иновации в банкирането навлизат бавно, налагат се с цената на сериозни компромиси²⁹, което предизвиква логичния въпрос как могат да се предписват общоприемливи “правила на играта” в този бранш. На четвърто място, “Това, което е написано черно на бяло, не трябва непременно да рефлектира върху реалната власт и структурата на процеса по вземане на решения” [Mishkin, 2004, p. 429], включително, защото “икономически обусловената власт” е различна от “властта въобще” [Weber, 1980].³⁰

Чрез непрекъснат дългосрочен растеж висшето ръководство увеличава властовия потенциал на кредитната институция, разширява полето на защитените й икономически интереси и отстоява “запазената територия” на нейната икономическа свобода. Следователно властта на банките е необходима предпоставка и гарант за тяхната свобода. Икономическата й консистенция не е еднородна и нейната структура зависи от правно-организационната форма на кредитната институция. При акционерните банки, например, тя представлява конгломерат от отделни (индивидуални) части чужд капитал, който кредитира създаването и функционирането на цялото. С други думи, всяка дялова част е това, което е собственият капитал на един частен банкер, и това определя банката - АД като “пакетен собственик” с паралелни интереси” [Schmidt, 2003, p. 9-10]. Независимо че се обобществява и придобива анонимност, собственият й капитал получава a priori по-голяма власт, която ограничава, обезсилва и дори маргинализира властта на всеки акционер. Същевременно акционерите владеят максимум една десета от съвкупния “работен капитал” на кредитната институция, но притежават формална власт за разпореждане с многократно “по-скъпи” активи, които са собственост на широк кръг заинтересовани лица.

Но докъде се простира икономическата свобода на едно банково предприятие? В модерните пазарни икономики тя трябва да “завършва” там, където “започва” свободата на неговите конкуренти. “Конкуренцията и растежът се обуславят взаимно: свободната конкуренция освобождава сили за растеж, но конкурентната ситуация мобилизира и противодействие от страна на пазарния партньор” [Kilgus, 1979, S. 34]. При това икономическият титул на властта не е от решаващо значение, защото “една държавна банка се ръководи оптимално само тогава, когато нейният персонал е принуден да се сравнява на пазара с конкуренцията. Освен това следва да се отхвърли разбирането, че парите, кредитът и капиталът се използват нецелесъобразно. Една инвестиция трябва да бъде полезна; и държавното предприятие реализира печалба, ако иска да спазва правилата на пазарната игра” [Kilgus, 1985, S. 31].

Граничната зона между “свободните” полета от защитени интереси обаче е изключително “фина”. В макроикономически аспект тя би могла да се представи най-общо като пресечна точка между икономически обоснованите взаимни претенции на всички пазарни участници спрямо финансовото богатство на обществото, респ. капитала на интегрираните в него собственици, разглеждани като ограничени блага. Когато на даден пазар или в негова ниша (по примера на Мизес - когато предоставя оборотен капитал), една банка може да ги отстоява самостоятелно, “без да има договаряне или споразумение относно своето поведение с други банки” [Mises, 1940, S. 396], тя е икономически независима.³¹ Но тъй като всяко ограничено благо е и скъпо, независимостта на банките е функция на оправданите разходи за неговото придобиване, благодарение на което се създават нови шансове за растеж, разширява се полето на защитените действия и решения и се ограничава икономическата свобода на конкурента.

Консистенцията на банковата икономическа свобода, въз основа на която топ-мениджмънтът може да “отразява” и ограничава конкурентната съпротива, обаче, не е предопределена “веднъж и завинаги” и не се променя само според “нормалната” пазарна логика. Тя зависи и от основанията на широката публика да акцептира една кредитна институция като “добър гражданин” (“good citizen”) или пък като генератор на нелегитимна власт. Но ако обществото е все пак един “анонимен” регулатор, днес свободните решения и действия на редица големи банки се параметризират от конкретен и безалтернативен икономически и политически властови център. Със своята безпрецедентна инвазия в капитала на банките държавата налага нови “сценарии” за развитие на глобалната финансова сцена за десетилетия напред³² и сериозно компроментира широкопрокламираните предимства на либералния капитализъм. Всичко това показва, че икономическата свобода на банките е винаги относителна и дискретна, независимо дали те функционират в “нормални” или в “извънредни” ситуации.³³
2.3. Зависимост между властта и влиянието на банките

По принцип властта се приема като едно “аморфно и формално” понятие, което представя състояние, способност, свойство и атрибутивност [Nörr, 1999, S. 72]. На този фон влиянието е винаги конкретно, т.е. то е продукт на реализирана (упражнена) власт. Тази констатация дава основание общественото положение на банките да се определи като резултат от доказано влияние върху “формирането на мнения и вземането на решения в политическото и общественото пространство” [Nörr, 1999, S. 87] към даден момент или за определен период.³⁴ То обаче е подвластно на процесите в околната среда на властовия център, респ. от степента, в която той познава, и ефекта, който постига при “управлението” на нейните критични променливи (динамика, комплексност и несигурност). С други думи, обществото нито познава, нито пък се “притеснява” от властта на големите банки априори, защото за него тя (както и властта на други големи бизнесорганизации) е само една потенциална претенция за постигане на влияние.

Следователно банковата власт става осезаема чрез конкретно влияние, което нейният носител предизвиква върху поведението на заинтересованите лица (стейкхолдерите). Когато то се акцептира позитивно, полето на свободните действия и решения на банковото ръководство е комплексна функция от:

• 
  прецизно осмислени шансове и заплахи;
  
• 
  реалистични оценки на собствените “силни” и “слаби” страни;
  
• 
  ясни и широкоогласени управленски мисии;
  
• 
  обосновани организационно-структурни “пречиствания” и процесни оптимизации;
  
• 
  взаимоизгодни целеви партньорства;
  
• 
  своевременни информационни, технологични, маркетингови и репортингови иновации;
  
• 
  последователна, амбициозна и ангажирана кадрова политика;
  
• 
  открита и честна комуникация с широката публика.
  

Много често обаче акцептът на банковото влияние е негативен, което почти винаги се асоциира със злоупотреби. Те имат конкретно естество, не могат да се дефинират еднозначно, нито пък да се ранжират с една и съща степен на значимост.³⁵ Трябва да имаме предвид, че по принцип кумулирането на власт (в това число нелегитимна) се доказва много трудно. Основната причина е задължителната “доза” каузалност, която включват процесите по нейното формиране и реализация. Това налага двустранна интерпретация на властовия потенциал - в случая - на една банка.³⁶ От една страна, неговата достатъчност зависи от нагласата на топ-мениджмънта да оценява един или друг потенциален резултат от своите решения. Второ, властта и влиянието зависят (но и се различават) от силата на “респекта”, който постигнатият post factum резултат налага върху поведението на банковото ръководство. С други думи, топ-мениджмънтът трябва не само да разполага с власт, но и да е мотивиран да постигне своята цел (съответния резултат).

Все пак, злоупотребите с банкова власт могат да се аргументират, и то по същата логика, обясняваща как се формира нейната икономическа консистенция. Колкото повече мотивацията за растеж, която “движи” критичната маса, импонира на пазарния принцип за организиране на бизнеса, толкова банката е по-рентабилна (печеливша). Концентрацията на власт обаче се съпътства с нарастващо изкушение на мениджърите да нарушават по-сериозно съществуващите морално-етични кодекси.³⁷ Това съвсем не е парадокс, защото икономическата рационалност на диспозитивния фактор е етичнонеутрална, което демотивира – в случая банковия мениджмънт - “да взема решения само от интерес на цялото” [Bieta, Milde, 2008, S. 43].³⁸ От тази гледна точка, например, е разбираемо защо управленските инстанции са против премахването на банковата тайна. Те са наясно, че като отстояват ревностно нейната неприкосновеност, могат да филтрират значима информация, благодарение на което “форсират” процесите по концентрация на лична и институционална икономическа власт. Или пък още по-фрапантният факт, че пред смаяния поглед на широката публика топ-мениджмънтът на фалирали или принудително “спасени” (одържавени) частни банки си определя и получава милионни бонуси!

Опцията за алтернативно упражняване на властта също причинява заплахи за банковия “Output”. Прозиращият зад силно дефектиралите модели за рисково управление властови дефицит, например, не може да се установи a priori или пък директно. Това е не защото не се знае дали, а в каква степен мениджърската мотивация на компетентните инстанции е “морално деформирана”.³⁹ По-сигурно е, че “скритата” зад респектиращите балансови числа власт се обезсмисля бързо чрез механизмите за нейното упражняване. Оттук следва логичният извод, че свободата на банките да предриемат опасни стопански и управленски експерименти е функция от невъзможността на съвременното пазарно стопанство да осигури подходящия ред за рисково диверсифициране.