Фондация Български адвокати за правата на човека София, 2011 Всички права запазени

Изтегляне 1.74 Mb.

страница	1/9
Дата	22.07.2017
Размер	1.74 Mb.
	#26314

1 2 3 4 5 6 7 8 9

О С Н О В Н И П Р А В А И С В О Б О Д И

НАРЪЧНИК

Фондация Български адвокати за правата на човека

София, 2011

© Всички права запазени

Наръчникът е съставен в рамките на проекта

ДИСКУСИОНЕН КЛУБ ЗА МЛАДИ ЮРИСТИ И СТУДЕНТИ ПО ПРАВО, осъществяван от Фондация Български адвокати за правата на човека

с финансовата подкрепа на Фондация Америка за България

ПО НАРЪЧНИКА РАБОТИ СЛЕДНИЯТ ЕКИП

на Фондация Български адвокати за правата на човека:
Диляна Гитева, адвокат – ПРАВО НА ЖИВОТ. ПРЕМАХВАНЕ НА СМЪРТНОТО НАКАЗАНИЕ; ПРАВО НА МИРНО ПОЛЗВАНЕ НА СОБСТВЕНОСТТА; ЗАБРАНА НА ДИСКРИМИНАЦИЯТА

София Разбойникова, адвокат – ЗАБРАНА НА ИЗТЕЗАНИЯТА, НЕЧОВЕШКОТО И УНИЗИТЕЛНО ОТНОШЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ

Динко Кънчев, адвокат – ПРАВОТО НА СВОБОДА И СИГУРНОСТ

Полина Русинова, юрист – ПРАВОТО НА СПРАВЕДЛИВ СЪДЕБЕН ПРОЦЕС; СВОБОДА НА СЛОВОТО (ИЛИ СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ); ПРАВО НА ЗАЧИТАНЕ НА ЛИЧНИЯ И СЕМЕЙНИЯ ЖИВОТ, НА ДОМА И НА ТАЙНАТА НА КОРЕСПОНДЕНЦИЯТА
Редактор Анна Гаврилова-Анчева, адвокат

Технически сътрудници Милена Ванкова и Габриела Горанова

Фондация „Америка за България” подпомага развитието и растежа на динамичен частен сектор в полза на свободна и демократична България. Основана през 2008 година, Фондацията е наследник на Българо-американския инвестиционен фонд, създаден от Правителството на САЩ чрез Американската агенция за международно развитие. Грантовете, които Фондация „Америка за България” предоставя, продължават отношенията на доброжелателство и приятелство между народите на САЩ и България.

СЪДЪРЖАНИЕ

ПРАВО НА ЖИВОТ.

ПРЕМАХВАНЕ НА СМЪРТНОТО НАКАЗАНИЕ ………………………….....................4
ЗАБРАНА НА ИЗТЕЗАНИЯТА, НЕЧОВЕШКОТО И УНИЗИТЕЛНО ОТНОШЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ…………………………………………………………………………..........15
ПРАВОТО НА СВОБОДА И СИГУРНОСТ………………………………………………26
ПРАВОТО НА СПРАВЕДЛИВ СЪДЕБЕН ПРОЦЕС…………………………………….35
ПРАВО НА ЗАЧИТАНЕ НА ЛИЧНИЯ И СЕМЕЙНИЯ ЖИВОТ, НА ДОМА И НА ТАЙНАТА НА КОРЕСПОНДЕНЦИЯТА……………………………………………........48
СВОБОДА НА СЛОВОТО (ИЛИ СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ)……………………...61
ПРАВО НА МИРНО ПОЛЗВАНЕ НА СОБСТВЕНОСТТА…………………………..…71
ЗАБРАНА НА ДИСКРИМИНАЦИЯТА…………………………………………………...80

ПРАВО НА ЖИВОТ.

ПРЕМАХВАНЕ НА СМЪРТНОТО НАКАЗАНИЕ

І. ПРАВНА УРЕДБА
Правото на живот е базисно в международноправната система за защита на правата на човека. То гарантира най-висшето човешко благо – човешкия живот, което е условие и предпоставка за съществуването на цялата система за защита на основните права. Защитата на правото на живот е залегнала във Всеобщата декларация за правата на човека (чл. 3) и Международния пакт за граждански и политически права, съгласно който „правото на живот е присъщо на човешката личност” (чл. 6). Съответната българска конституционна разпоредба е чл. 28, който гласи „Всеки има право на живот. Посегателството върху човешкия живот се наказва като най-тежко престъпление”.
В системата от основни права, защитавани от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ, Конвенцията), правото на живот има водещо място. То е първото основно право, установено от Конвенцията. Член 2 от ЕКПЧ гласи:
„Право на живот

1. Правото на живот на всеки се защитава от закона. Никой не може да бъде умишлено лишен от живот освен в изпълнение на съдебна присъда за извършено престъпление, за което такова наказание е предвидено в закона.

2. Лишаването от живот не се разглежда като противоречащо на разпоредбите на този член, когато то е резултат от употреба на сила, призната за абсолютно необходима:

а) при защитата на което и да е лице от незаконно насилие;

b) при осъществяването на законен арест или при предотвратяване на бягството на лице, законно лишено от свобода;

с) при действия, предприети в съответствие със закона, за потушаване на бунт или метеж.”
Член 2 е формулиран като задължение на националните органи да защитават правото на живот на всяко лице. След това разпоредбата описва изчерпателно случаите, в които лишаването от живот няма да се счита за нарушение на Конвенцията. С оглед на значимостта на защитаваното благо случаите, в които се допуска лишаване от живот, са изключения, които се тълкуват ограничително и съгласно принципите на законоустановеност и пропорционалност.
Възможността за дерогиране на това право е силно ограничена съгласно чл. 15 от Конвенцията. Освобождаване на държавата от задължението й да гарантира и защитава правото на живот не се допуска, освен при смърт в резултат на правомерни актове на война.
В практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ, Съдът) правото на живот често се разглежда във връзка и съотношение с други права, защитени от Конвенцията. Най-често се поставя въпросът за съотношението между правото на живот и забраната на изтезанията и нечовешкото и унизително отнасяне (чл. 3 от Конвенцията), правото на живот и правото на зачитане на личния и семейния живот (чл. 8) по-специално в някои казуси, в които се разглежда приложимостта на чл. 2 в случаи на аборт. По тези въпроси Съдът е създал критерии, въз основа на които се преценява дали казусът повдига въпрос за защита на правото на живот или засяга някое от останалите права от защитния механизъм на Конвенцията.

ІІ. ЗАЩИТАТА НА ПРАВОТО НА ЖИВОТ ПО ЕКПЧ
Първото изречение на чл. 2 гласи: „Правото на живот на всеки се защитава от закона.” Тази разпоредба повдига няколко въпроса: кой е началният момент, от който възниква правото на живот и в какво се изразяват задълженията на държавите по чл. 2 от Конвенцията.
1. Начало на живота: въпроси свързани с аборта. Конвенцията не дава категоричен отговор относно момента, от който възниква правото на живот. По-специално, пред органите по Конвенцията е поставян въпросът ползва ли се все още нероденият от правото по чл. 2. Отговорът на този въпрос никога не е бил еднозначен поради значителните културни, етични, религиозни и законодателни различия в страните по Конвенцията, които не позволяват да се стигне до единен критерий относно приложимостта на чл. 2 към ембриона. Именно поради тази сложност на въпроса Комисията по правата на човека не е могла да вземе категорично становище в казусите, свързани с аборт, по които се е произнасяла. Все пак в някои по-ранни дела Комисията е формулирала като възможни няколко подхода по отношение на третирането на неродения като субект на защита по чл. 2: чл. 2 не се прилага по отношение на ембриона при никакви обстоятелства; чл. 2 може да се прилага по отношение на ембриона, но при определени ограничения; чл. 2 признава абсолютното право на живот на ембриона. Третата възможност е категорично изключена, тъй като би противоречала на предмета и целта на Конвенцията. Все пак в някои случаи Комисията признава, че при определени обстоятелства ембрионът може да се ползва от защитата на чл. 2. При преценка на тези обстоятелства обаче се взема предвид и положението на майката, като по-специално се разглеждат защитата на живота и здравето на жената по време на бременността по медицински критерии. В едно от делата^¹ обаче Комисията разпростира изключението относно аборта извън медицинските критерии, относими към положението на майката, като приема, че абортът е допустим и по социални съображения. Съдът е разгледал казус, в който прекъсването на бременността се е наложило в резултат на лекарска грешка^², за разлика от предходни дела, в които абортът е извършен по волята на майката. В решението си той отново не дава категоричен отговор на въпроса за приложимостта на чл. 2, като не намира нарушение на правото на живот единствено защото жалбоподателката е могла да търси правата си по гражданскоправен ред съгласно френското законодателство.
Органите по Конвенцията оставят широка свобода на преценка на националните власти да приемат законодателство относно абортите, като по този начин е избегнато установяването на общоприет стандарт за приложимостта на чл. 2 в случаите на аборт.
2. Право на живот и евтаназия. Практиката на съда по отношение на евтаназията е оскъдна. По делото Прити срещу Обединеното кралство^³ Съдът е разгледал казуса на неизлечимо болна жалбоподателка, която страда от прогресиращо невро-дегенеративно заболяване с неизбежен летален изход. Жалбоподателката поискала от националните власти разрешение съпругът й да й съдейства да сложи край на живота си, без впоследствие да бъде преследван за деянието си, тъй като поради настъпилата парализа тя не била в състояние сама да стори това, а болките и страданията й се засилвали в резултат на болестта. Властите отказали да дадат исканото разрешение. Съдът отбелязва, че: „не е убеден, че „правото на живот”, гарантирано с чл. 2, може да се тълкува в смисъл, че съдържа и негативен аспект… Член 2 не се интересува от въпросите относно качеството на живота или от това какво едно лице избира да прави с живота си… Освен ако не се преиначи езиково, чл. 2 не може да се тълкува като предоставящ диаметрално противоположното право, а именно правото на смърт; той не съдържа и право на самоопределение в смисъла на право, даващо на едно лице възможността да предпочете смъртта пред живота… Следователно Съдът приема, че от чл. 2 от Конвенцията не би могло да се извлече право на смърт, независимо дали в ръцете на трето лице или на властите”.
3. Понятието „живот” по смисъла на Конвенцията и в практиката на Съда. Съгласно текста на чл. 2 се защитава правото на живот, а не животът като такъв. Не може да се очаква Конвенцията да предвиди, а още по-малко да забрани всички възможни хипотези, в които човешки живот може да бъде отнет. Разпоредбата на чл. 2 трябва да се тълкува в смисъл, че възлага на държавите задължение да се въздържат от действия, в резултат на които може да бъде отнет човешки живот, както и да предприемат такива действия, които да гарантират, че правото на живот на всекиго е защитено. Ето защо на правото на живот кореспондира съответно задължение на държавата. Поради това жалби, съдържащи оплакване за нарушение на чл. 2, трябва да се основават на действия или бездействия на държавата, в резултат на които правото на живот е било нарушено. Същевременно Съдът е посочвал, че „право на живот” не включва и не гарантира определено качество на живота. Такива гаранции може да се съдържат в другите разпоредби на Конвенцията или в други международноправни актове, но не са в обхвата на чл. 2. Както беше посочено в т. 2 по-горе, правото на живот не предполага и кореспондиращо му право на смърт.
4. Задължения на държавата по чл. 2 от Конвенцията. Член 2 от Конвенцията възлага на държавите задължение да защитават правото на живот. Това задължение има няколко измерения:

задължение на органите на държавата да не отнемат човешки живот, освен ако това не е „абсолютно необходимо”. Това е най-очевидното задължение, произтичащо от чл. 2;
задължение за приемане на закони, които да предоставят надлежна защита срещу отнемането на живот. Припомняйки, че чл. 2 е фундаментална разпоредба в системата от норми, гарантиращи основните права на гражданите в демократичните общества, които формират Съвета на Европа, Съдът е формулирал общо задължение на държавите да предприемат адекватни и ефективни законодателни мерки, които да предоставят достатъчна защита срещу отнемането на живот.

В няколко свои решения срещу България^⁴ Съдът изтъква изискването националното право да гарантира, че до употреба на сила и огнестрелно оръжие ще се прибягва само когато това е абсолютно необходимо, както и че използваната сила трябва да бъде строго пропорционална на преследваните цели и да е съобразена с характера на извършеното нарушение и опасността на лицето, което се опитва да избяга. Така в решението си по делото Начова и други срещу България Голямото отделение на ЕСПЧ отбелязва: „Освен че очертава обстоятелствата, при които лишаването от живот може да бъде оправдано, чл. 2 съдържа основно задължение на държавата да гарантира правото на живот чрез приемане на подходяща законова и подзаконова нормативна уредба, определяща ограничените обстоятелства, при които правоохранителните органи могат да използват сила и огнестрелно оръжие, в светлината на приложимите международни стандарти…”.

„Процесуално задължение” по чл. 2. Защитата на правото на живот изисква държавата да създаде и прилага такива процесуални механизми, които да гарантират провеждането на всеобхватно, безпристрастно и независимо разследване в случаи на нарушено право на живот. Изискванията към качеството на разследването са по-високи в случаите, в които орган на власт е лишил някого от живот. Така по делото МакКан и други с/у Обединеното кралство^⁵ Съдът прилага следния стандарт: „Една обща законова забрана за произволно лишаване от живот от страна на представители на държавата би била практически неефективна, ако не съществуват процедури за контрол върху законосъобразността на употребата на смъртоносна сила от държавните власти. Задължението за защита на правото на живот по тази разпоредба, разгледана във връзка с общото задължение на държавите по чл. 1 от Конвенцията да „осигурят на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, определени в Конвенцията”, включва и изискването за съответна форма на ефективно официално разследване, ако в резултат на използване на сила, включително и от страна на представители на властта, са били убити хора”.

ІІІ. ХАРАКТЕРНИ КАЗУСИ, ПОВДИГАЩИ ВЪПРОСИ ПО ЧЛЕН 2
1. Употреба на огнестрелно оръжие и сила от органите на властта. Във връзка с чл. 2 от Конвенцията в множество дела Съдът е разглеждал случаи на използване на огнестрелно оръжие от страна на правоохранителни органи, довела до смърт или раняване на хора. В такива случаи се поставя въпросът какъв е критерият дали случаят попада в обхвата на чл. 2 (право на живот) или на чл. 3 (забрана на изтезанията и унизителното и нечовешко отнасяне).
Разграничителният критерий за разглеждане на конкретните оплаквания по чл. 2, съответно по чл. 3 от Конвенцията, е естеството и степента на засягане на пострадалото лице с оглед на конкретната обстановка. В няколко свои решения Съдът се е произнесъл, че употребата на оръжие представлява въпрос относно правото на живот (чл. 2), дори пострадалият да е останал жив, ако с оглед на конкретната обстановка употребената сила или оръжие са изложили живота му на непосредствена опасност и само случайността е предотвратила смъртен изход^⁶. Когато по начин и интензивност употребата на оръжие не е била от естество да причини смъртта на пострадалия, случаите са разгледани в светлината на чл. 3.
Макар и въпросът да е разгледан по чл. 3 от Конвенцията, в решението си по делото Цеков срещу България^⁷ Съдът изтъква: „Тази защита, подобно на позитивното задължение на държавата, произтичащо от чл. 2 на Конвенцията, предполага създаването на подходяща регламентация, с цел да се осигури адекватна защита на физическата цялост на всяко лице, по-специално чрез очертаването на правна и административна рамка на възможностите за използване на сила и огнестрелно оръжие от представители на органите на реда.”
Като разсъждава върху въпроса за наличието на предпоставката „абсолютна необходимост” за използване на огнестрелно оръжие, Съдът казва, наред с другото, че „с оглед разпоредбата на чл. 2, ал. 2, б. „b” от Конвенцията, легитимната цел за осъществяване на законен арест може да оправдае излагането на опасност на човешки живот единствено при условията на абсолютна необходимост”^⁸. В цитираното решение по делото Цеков Съдът припомня тази своя позиция и приема, че „сходни съображения той следва да прилага и когато преценява от гледна точка на чл. 3 от Конвенцията дали в ситуация, в която представители на властите са употребили огнестрелно оръжие, използването на сила е било строго необходимо и пропорционално”.
Прилагайки последователно принципите за абсолютна необходимост, пропорционалност и преследване на легитимна цел, и в двете цитирани решения срещу България Съдът недвусмислено заключава, че националната правна рамка е абсолютно недостатъчна, за да гарантира живота и здравето на хората в случай на употреба на огнестрелно оръжие от правоохранителните органи, а приложимите разпоредби не определят като критерий нито тежестта на деянието, за което е заподозряно лицето, нито опасността, която то представлява. В делото Цеков Съдът приема, че „съществувалата в България към момента на фактите по делото правна рамка, регламентираща употребата на огнестрелно оръжие от полицията, е абсолютно недостатъчна, за да предпазва гражданите от неоправдани посегателства срещу физическата им цялост. Следователно ответната държава в цялостен план не е изпълнила позитивните си задължения, произтичащи от чл. 3 на Конвенцията, да предотвратява подобни посегателства”^⁹.
2. Смърт, настъпила по време на задържане от органите на властта. Когато лице е починало по време на арестуването или задържането му от органите на реда, Съдът възлага на държавата тежестта да докаже, че смъртта не е причинена от властите, тъй като задържаните лица са в неблагоприятна позиция и властите имат задължението да ги защитават. Този принцип е потвърден в делото Великова с/у България^¹⁰. Делото е за смъртта на Славчо Цончев в полицейския арест, където бил задържан по подозрение за извършена кражба. По обстоятелствата около смъртта му не било проведено всеобхватно, безпристрастно и независимо разследване, като към датата на постановяване на решението на Съда разследването по случая не е било приключило и не е дадено разумно обяснение за причините за смъртта на задържания. Решението на Съда гласи: „70. Съдът счита, че когато някой бъде задържан от полицията в добро здравословно състояние и бъде намерен по-късно мъртъв, в тежест на държавата е да предостави правдоподобно обяснение за събитията, довели до смъртта му, при липсата на което властите трябва да понесат отговорност по чл. 2 от Конвенцията (вж. mutatis mutandis решението на Голямото отделение Селмуни с/у Франция^¹¹ от 28 юли 1999 г., § 87).
При преценката на доказателствата общият приложим принцип по делата е приложението на стандарта на доказване „извън разумно съмнение” (вж. делото Ирландия с/у Обединеното кралство^¹² от 18 януари 1978 г., § 61). При все това, такова доказване може да следва от едновременното наличие на достатъчно убедителни, ясни и непротиворечиви индиции или на такива необорени фактически презумпции. Когато процесните събития са изцяло или в голямата си част изключително достояние на властите, както в случаите на лица под техен контрол при задържане, възникват силни фактически презумпции относно травми и смърт, настъпили по време на такова задържане. Може да се счита, че тежестта на доказване е върху властите, като от тях се изисква да предоставят удовлетворително и убедително обяснение.”
3. Смърт, настъпила по време на въоръжени международни конфликти. Според Съда, в случаите на международни въоръжени конфликти следва да се отговори на следните два въпроса: намира ли приложение чл. 2 в такива случаи и какъв е териториалният обхват на Конвенцията. На първия въпрос Конвенцията дава директен отговор в чл. 15, ал. 2, съгласно който не се допуска дерогация на задълженията по чл. 2, освен по отношение на смърт, настъпила в резултат на правомерни актове на война. Относно случаите, представляващи „правомерни актове на война”, въпросът се решава на базата на международното хуманитарно право. Прилагат се два основни принципа на международното хуманитарно право: 1) защита на цивилното население и отграничаването му от участниците във военните действия чрез забраната да се атакува цивилно население или да се използват оръжия, които не могат да отграничат цивилните от воюващите, и 2) да не се причиняват ненужни поражения на воюващите.
Що се отнася до териториалния обхват на Конвенцията, Съдът е разгледал няколко дела по чл. 2, свързани с международни въоръжени конфликти. По делото Кипър с/у Турция^¹³ той приема, че в резултат на турската военна окупация на Северен Кипър, в тази част на острова е създадено управление, подчинено на Турция, поради което Турция отговаря по Конвенцията за своите действия и за действията на своята администрация в Северен Кипър. По делото Банкович с/у 17 страни членки на НАТО^¹⁴, образувано по повод на извършените бомбардировки над белградските радио и телевизия от сили на НАТО през 1999 г., Съдът изтъква, че Конвенцията е международен договор, действащ в териториалната юрисдикция на страните-членки, каквато СР Югославия не се е явявала към този момент. Страна-членка по Конвенцията не е осъществявала „ефективен контрол” върху въпросната територия, поради което тя не попада в териториалния обхват на Конвенцията. Този подход търпи сериозно развитие в последващата практика на Съда. Например по делото Иса и други с/у Турция^¹⁵ се разглежда турска военна операция на територията на Ирак, в резултат на която са убити седем души. Съдът посочва, че военни операции, извършвани извън териториалния обхват на ЕКПЧ, също могат да ангажират отговорността на съответната държава, в случай че тази държава е установила временен, ефективен общ контрол над определена територия извън териториалния обхват на Конвенцията.
4. Рискове за живота, произтичащи от индустриални дейности под контрола на държавата. Член 2 може да намери приложение в случаи на нарушаване на правото на живот в резултат на извършване на опасни индустриални дейности. Основните стандарти в тази сфера са развити от Съда в решението му по делото Онерйълдъз с/у Турция^¹⁶. Жалбоподателят, заедно със свои близки и роднини, живеел в квартал на Истанбул, в близост до сметище. Въпреки че съответният районен съвет поискал от администрацията да вземе мерки за затваряне на сметището поради несъответствието му с нормативните изисквания, не били предприети никакви действия. През 1993 г. в сметището избухнал газ – метан, който предизвикал и свличане на земни маси. В резултат на това жилището на жалбоподателя било разрушено, а девет негови близки загинали. Съдът е приел, че в подобни случаи чл. 2 е приложим и в двата си аспекта: задължение на държавата да приема подходящи законови и административни мерки за предотвратяване на подобни индустриални рискове, криещи опасност за живота на хората, и задължение за разследване на подобни инциденти по наказателен ред, така както това се изисква при убийство. „От позитивното задължение за предприемане на всички подходящи мерки за запазване на живота произтича преди всичко задължение на държавата за създаване на законодателна и административна рамка с цел ефикасно предотвратяване на заплахите за правото на живот… Това задължение несъмнено възниква в специфичния контекст на опасните дейности, в който следва да се наблегне специално и върху норми, съответстващи на характеристиките на съответната дейност, особено с оглед на степента на потенциалния риск за човешкия живот… [В] области като тази по настоящото дело приложимите принципи следва да бъдат намерени по-скоро сред тези, които Съдът вече е имал повод да развие преди всичко по отношение на употребата на смъртоносна сила – принципи, които могат да бъдат приложени и в други категории случаи.”

Каталог: media -> documents
documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот
documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда
documents -> Media information
documents -> Бюлетин съдебна практика по
documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили
documents -> Бюлетин съдебна практика по

Изтегляне 1.74 Mb.

Сподели с приятели:

1 2 3 4 5 6 7 8 9