Фонтаните на рая artur Clarke

Artur Clarke

The Fountains of Paradise

ПРЕДГОВОР

Рая, въпреки това навсякъде може да се чуе плисъка на фонтаните на Рая..."

Народно предание

Преразказано от Фрайар Мариноли през 1335 г.

сигурност, че съществува в действителност, но може да се счита с деветдесет

процента вероятност, че е била разположена на остров Цейлон (сега - Шри

Ланка). В главата "Източници и благодарности" е изяснено кои места, събития

и личности почиват на фактически данни. Все пак читателят няма да сбърка,

ако приеме, че колкото по-невероятна е разказаната история, толкова е по-

близка до реалността.

Името "Тейпробейн" обикновено се римува с английската дума "плейн"

(равнина), но правилното класическо произношение е: "Тап-РОБ-а-ний"... Нека

си припомним известния стил на Милтон във "Възвърнатия Рай", книга

четвърта:
"... От Индия и златистия Херсон

и най-отдалечения индийски остров Тейпробейн..."

ЧАСТ I. ДВОРЕЦЪТ

Глава 1. Калидаса
Короната натежаваше с всяка изминала година. Когато преподобният

Бодхидхарма Маханайаке Тхеро я положи неохотно за пръв път върху главата

му, принц Калидаса се изненада от лекотата й. Сега, двадесет години по-

късно, цар Калидаса с радост изоставяше златния пояс, инкрустиран със

скъпоценни камъни, всеки път, когато дворцовият етикет позволяваше.

Царският церемониал бе последното, за което се сещаше тук, на

бръскания от ветровете връх на каменната крепост, въпреки че неколцина

пратеници или молители чакаха за аудиенция дори на тази секваща дъха

висина. Мнозина от пътешествениците до Якагала се отказваха от последното

изкачване, което минаваше пред самите челюсти на каменната скулптура на

приклекнал за скок лъв, който сякаш всеки момент щеше да им се нахвърли.

Възрастен цар никога не би успял да седне върху този благословен от

небето трон. Някой ден и Калидаса щеше да отслабне дотолкова, че нямаше да

може да достигне своя дворец. Но той се съмняваше, че щеше да доживее този

момент - многото врагове щяха да му спестят униженията, налагани от

възрастта.

Сега неприятелите му се обединяваха. Погледна на север, като че можеше

да види армиите на своя полубрат, връщащ се, за да изяви претенции за

окървавения престол на Тейпробейн. Но тази заплаха се зараждаше далече,

някъде отвъд моретата, кръстосвани от свирепи мусонни бури. Въпреки че

Калидаса се доверяваше повече на шпионите, отколкото на своите астролози,

успокояващите думи на гадателите галеха слуха му.

Малгара беше чакал почти двадесет години, бе кроял планове и бе търсил

подкрепа от чуждоземни властелини. Бе много търпелив и почти недоловим

враг, дебнеше отблизо и винаги нащрек откъм южното небе.

Идеалният конус на Шри Канда, Свещената планина, се извисяваше над

централната равнина и днес изглеждаше по-близо. Още от зараждането на

човешката история бе всявал страхопочитание в сърцата на всички, които бяха

го зървали. Калидаса също усещаше мрачното му присъствие и небесната мощ,

която символизираше.

А Маханайаке Тхеро не притежаваше нито армии, нито бойни слонове,

които с писък да размахват покрити с бронз бивници, преди да се хвърлят в

битка. Върховният жрец бе старец, облечен с оранжева роба, чието единствено

имущество бе молитвена купа и палмово листо, с което да се предпазва от

слънчевите лъчи. Докато по-низшите монаси и послушници припяваха около него

цитати от свещените книги, той просто седеше мълчалив и кръстосал крака - и

по този начин някак си успяваше да насочи съдбата на царството! Странно,

наистина...

Днес въздухът бе чист и прозрачен. Калидаса виждаше храма, смален от

разстоянието до размерите на бял връх на стрела, запокитена най-отгоре на

Шри Канда. Сякаш не бе пипвала човешка ръка! Царят си спомни още по-

високите планини, които бе виждал през детството си, когато бе полугост-

полузаложник на Махинда Велики. Всички гиганти, които вардеха империята на

Махинда, носеха такива корони, направени от заслепяващо очите кристално

вещество, за което нямаше измислена дума на езика на Тейпробейн. Индусите

вярваха, че било трансформирана по магически начин особена вода, но

Калидаса само бе се присмивал на тяхното суеверие.

Този блясък с цвят на слонова кост отстоеше на три дни пътуване - един

по царския път през крепости и оризища и два - нагоре по виещата се стълба,

която нямаше да изкачи втори път, тъй като накрая й щеше да срещне своя

смъртен враг, от когото се страхуваше, защото не можеше да покори. Понякога

нощем наблюдаваше как запалените факли на пилигримите очертаваха тънка

линия по склона на планината. Завиждаше на поклонниците - и най-отчаяният

просяк щеше да посрещне свещеното утро и щеше да приеме благословията на

боговете - а повелителят на тази земя не можеше!

В такива случаи се самоуспокояваше, макар и за малко. Заградени от ров

с вода и крепостен вал се разпростираха езерцата, фонтаните и градините на

удоволствията, за които не бе пожалил богатствата на царството си. Когато

му додяваха, привикваше жените от харема си или двестате несменяеми

безсмъртни, с които често споделяше мислите си, тъй като нямаше на кои

други да се довери.

Гръмотевица раздра западното небе. Калидаса загърби мрачната заплаха

на планината и се обърна в посока на далечната надежда за дъжд. Този сезон

мусонът закъсня. Изкуствените язовири, които подхранваха сложната

напоителна система на острова, бяха почти празни. По това време на годината

все още трябваше да се плиска вода в най-големия от тях, Паравана Самудра,

"Морето на Паравана", наречен на името на баща му, което поданиците все още

произнасяха, макар и боязливо.

Бе завършен преди тридесетина години след поколения къртовски труд. В

онези щастливи дни младият принц Калидаса бе застанал гордо до баща си,

когато огромните врати на шлюзовете се отвориха и животворната вода потече

през пресъхналата земя. В цялото царство не можеше да се срещне по-

прекрасна гледка от леките вълни на огледалото на това огромно езеро, дело

на човешка ръка, което отразяваше куполите и върховете на кулите на

Ранапура, Златния град, древната столица, която бе напуснал, преследвайки

своите мечти.

Гърмът протътна още веднъж, но Калидаса знаеше, че обещанията му бяха

лъжливи. Дори тук, на върха на Демонската скала, въздухът висеше застинал и

безжизнен. Не последва внезапно преваляване, предвестник на началото на

мусонния период. Преди да завалят дъждовете, може би гладът щеше да се

прибави към неговите грижи.

- Ваше величество! - обади се смирено шамбеланът, управляващ царския

дворец. - Пратениците скоро ще потеглят! Желаят да ви отдадат последна

почит!

океана!" Би съжалил, ако си тръгнеха, тъй като в омразната им "Тейпробани"

бяха донесли чудеса, за които така и не признаха, че не можеха да се

сравнят с неговата крепост-палат в небето!

Калидаса обърна гръб на планината с бяла шапка и неравния, мержелеещ

се пейзаж и заслиза по стъпалата от гранит към приемната зала. Зад него

шамбеланът и свитата му понесоха дарове от слонова кост и скъпоценни камъни

вместо високите, горди мъже, които чакаха, за да се сбогуват. Не след дълго

те щяха да отнесат съкровищата на Тейпробейн в задморска страна, в град, с

векове по-млад от Ранапура, и може би щяха да отклонят, макар и за малко,

император Хадриан от мрачните му помисли.
Маханайаке Тхеро пристъпваше бавно към северния парапет. Робата му

гореше като оранжев огън на фона на бялата мазилка на стените на храма.

Далече отдолу от хоризонт до хоризонт се разпростираха оризови ниви в

шахматен порядък, тъмните линии на иригационните канали и бляскавата синева

на Паравана Самудра, в чиито води свещените куполи на Ранапура сякаш

плуваха като призрачни мехурчета, неимоверно големи, ако човек си спомнеше

разстоянието, на което се намираха. Бе наблюдавал тази вечно изменяща се

панорама, но така и не успя да обхване всички подробности на реещата се

плетеница. Цветовете и границите им се размиваха с настъпването на всеки

сезон или временно заоблачаване. "До деня, когато и аз ще потъна в мрак,

все ще откривам нови багри!" - помисли Бодхидхарма.

Само едно нещо нарушаваше вълшебния пейзаж. Заобленият каменен блок на

Демонската скала, макар и миниатюрен поради разстоянието, изглеждаше като

чужд нашественик. Легенда гласеше, че Якагала била частица от раждащ

целебни билки хималайски връх, който богът на маймуните Хануман изпуснал

случайно в бързината, докато носел лекарство и планината на своите ранени в

битката при Рамайана другари.

От тази дистанция не можеха да се различат подробностите на скъпата,

но безполезна и глупава прищявка на Калидаса, с изключение на едва

забележимата линия, загатваща контурите на крепостния вал на градините на

удоволствието. Дори веднъж преживяното в тях се вплиташе завинаги в

подсъзнанието и се асоциираше с Демонската скала. Пред вътрешния поглед на

Маханайаке Тхеро като на яве се протегнаха огромни лъвски лапи откъм

зъберите на скалата, а към върха се извисиха бойниците на крепостта, която

обитаваше трижди проклетият цар...

Стовари се гръм. Тътенът доби бързо небивала мощ и разлюля планината.

Небето се разтресе продължително, после звукът препусна и заглъхна на

изток. Няколко дълги секунди ехото преливаше ръба на хоризонта.

Нямаше грешка! Дойде предвестникът на проливните дъждове! Не ги

очакваха по-рано от три седмици, а службата "Управление на мусоните" никога

не грешеше с прогнозата си повече от едно денонощие. Когато еченето замря,

върховният жрец се обърна към насъбралите се.

- Край на обозначените коридори за кацане на космически кораби! -

промълви с малко по-голямо раздразнение, отколкото тълкувател на Дхарма

трябваше да си позволи. - Получихме ли показанието на измервателните уреди?

Млад монах изрече кратко няколко думи пред микрофона, монтиран на

китката му, и зачака отговор.

- Да... Звукът е достигнал сто и двадесет децибела - с пет повече

спрямо предишния запис.

- Изпратете обичайния протест до службата за управление "Кенеди" или

"Гагарин". Като си помисля, оплачете се и на двете! Не че в бъдеще ще

вземат някакви мерки, разбира се!

Преподобният Бодхидхарма Маханайаке Тхеро - осемдесет и пети от своята

династия - проследи с очи разтварящата се в небето следа от пара. Внезапно

му хрумна съвсем немонашеска мисъл: "Навярно Калидаса наказва операторите,

работещи на космическа орбита, които мерят доларите само с килограми, за да

си вършат съвестно работата! Наказанието вероятно е свързано с набиване на

кол, стъпкване от слонове с метални подкови или заливане с врящо масло!".

Ех, колко по-прост бил животът преди две хиляди години!

Глава 2. Инженерът

Хората по света, когато си спомнеха за него, го назоваваха Раджа. Пълното

му име олицетворяваше половин хилядолетие от земната история: Йохан Оливер

де Алуис Шри Раджасингхе.

Мина времето, когато туристите, посещаващи Демонската скала, го

търсеха, нарамили фотоапарати и видеокасетофони. Сега младото поколение не

знаеше нищо за дните, когато лицето му бе най-популярното в цялата Слънчева

система. Той не съжаляваше за отминалата слава, тъй като човечеството вече

го бе отрупало с благодарности. Известността му донесе и безплодни

съжаления относно грешките, които бе допуснал, и мъка за пропилените

човешки съдби, които с малко повече предвидливост би могъл да спаси.

Сега бе лесно от гледна точка на историята да преценява какво още

трябваше да направи, за да предотврати кризата в Окланд или да събере на

едно място страните по Договора от Самарканд. Беше безразсъдно глупаво да

се самообвинява за неизбежните заблуди в миналото, въпреки това спомените

предизвикваха у него по-силна болка от завяхващата рана от куршум,

изстрелян срещу него в Патагония...

Никой не повярва, че оттеглянето му от длъжност щеше да продължи

толкова дълго. "Ще се върнеш след не повече от шест месеца! - бе възкликнал

Световният президент Чу. - Властта предизвиква пристрастяване!"

"Това не се отнася за мен!" - отвърна му с голяма доза искреност.

Да, доби голяма власт, но никога не се бе стремял към нея. От друга

страна разполагаше с ограничени правомощия - по-скоро консултативни,

отколкото изпълнителни. Бе действуващ посланик по политическите дела и

отговаряше пряко само на Президента и Съвета. Последният наброяваше не

повече от десет-единадесет човека, без да се брои "Аристотел".

(Компютърната му конзола в момента имаше пряк достъп до паметта и

обработващите програми на "Ари", но заедно работеха в диалогов режим само

няколко пъти в годината.) В края на неговия мандат Съветът прие единодушно

препоръката му, а световната общественост го облече в доверието, което

иначе трябваше да даде на неизвестните, безславни бюрократи от "Отдела за

мир".

необходимата му публичност за своята дейност. Местеше се от една гореща

точка на планетата на друга, ласкаеше нечий егоизъм и така потушаваше

кризата на съответното място, манипулираше истината със завидно умение.

Никога не лъжеше, разбира се, иначе това би се оказало гибелно. Без

непогрешимата памет на "Ари" никога не би успял да управлява сложната

паяжина, която му се налагаше да оплете, за да живее човечеството в мир.

Когато започна да се наслаждава на тази своеобразна игра само заради

играта, разбра, че бе дошло времето да напусне.

Това се случи преди двадесет години. Оттогава нито веднъж не съжали за

своето решение. Някои предсказваха, че умората щяла да успее там, където

съблазните на властта не бяха пожънали успех, но явно не го познаваха като

човек, нито пък разбираха мотивите му. Той се върна в полетата и горите,

където прекара младостта си, и сега живееше само на километър от огромната,

мрачна скала, която го бе впечатлила най-ярко през детството. Всъщност,

вилата му се намираше в оградения от ров с вода комплекс, включващ

градините на удоволствията. Фонтаните, проектирани от архитекта на

Калидаса, бликаха в двора на Йохан след мълчание от две хилядолетия. Водата

протичаше през оригиналните каменни тръбопроводи. Нищо не бе променено,

само резервоарите, издълбани високо горе в скалата, сега се пълнеха от

електрически помпи, а не от жива верига потящи се роби.

Да осигури за себе си това пропито с история късче земя след

подаването на оставката достави на Йохан върховно удоволствие, каквото не

бе изпитал по време на цялата си кариера. Сбъдна се недостижима мечта!

Придобивката изиска цялото му умение на дипломат плюс известен шантаж в

Департамента по археология. По-късно в Държавната асамблея бяха повдигнати

някои въпроси, които, за щастие, останаха без отговор.

Тук бе изолиран от всички с изключение на най-упоритите туристи и

студенти чрез нов ров, продължение на предишния, и бе прикрит от погледа им

от мутирали дървета Ашока, които образуваха дебела стена и целогодишно

искряха от цвят. В горичката намираха убежище и няколко семейства маймуни,

които се забавляваха само да наблюдават, но понякога нахлуваха във вилата и

отмъкваха всички преносими предмети, които предизвикваха любопитството им.

В такива случаи впоследствие започваше кратка междувидова война за

установяване на крайното притежание на новопридобитата собственост. Вдигаше

се много врява, разнасяха се викове за надвиснала опасност. Обезпокояваха

се както хората, така и човекоподобните маймуни, които скоро се завръщаха,

тъй като отдавна бяха научили, че никой в действителност не ги заплашваше.

Тъкмо един знаменит залез в Тейпробейн започна да преобразява небето

на запад, когато между дърветата тихо приближи електротрициклет и подкара

нагоре покрай гранитните колони на откритата галерия. (Гениален стил на

Чола от периода на Ранапура! Пълен анахронизъм. Но само професор Пол Сарат

бе се изказал критично в обичайния си стил.)

Трупайки дълго горчив опит, Раджасингхе беше свикнал да не вярва на

първото си впечатление, но и никога да не го пренебрегва. Донякъде

очакваше, че Ваневар Морган щеше да бъде огромен, внушителен мъжага,

подобен на постиженията си. Вместо това се оказа, че инженерът бе с ръст

под средния и с почти крехка фигура. Стройното му тяло бе жилесто, а

гарвановочерната му коса ограждаше като в рамка лице, значително по-младо

за възрастта му - петдесет и една години.

Видеодисплеят от биографичния файл на "Ари" този път не направи услуга

на Йохан. Новодошлият можеше да бъде както романтичен поет или изнасящ

концерти пианист, така и способен актьор, омайващ хиляди с таланта си.

Раджасингхе разпознаваше властта веднага щом я видеше, тъй като на времето

това бе негов бизнес. Озова се пред властен човек. "Внимавай с ниските хора

- напомняше си често той, - защото те движат и променят света!"

След тази мисъл в душата му трепна мрачно предчувствие. Почти всяка

седмица стари приятели и едновремешни врагове го навестяваха в затънтеното

му жилище, за да разменят новини и да поровят в миналото. Той се радваше на

тези визити, тъй като оформяха облика на живота му. Въпреки всичко

предварително знаеше почти всичко относно истинската цел на посещенията или

темата на предстоящите разговори.

Раджасингхе усещаше, че двамата с Морган нямаха общи интереси. Можеха

да си разменят само празни приказки относно времето и здравето. Никога не

се бяха срещали преди, нито пък пътищата им бяха се пресичали. Дори с труд

разпозна името на госта. Още по-необичаен бе фактът, че инженерът го бе

помолил да запази срещата им конфиденциална.

Раджасингхе бе се съгласил, но с чувство на презрение. В мирния живот,

който водеше, вече нямаше нужда от секретност. Най-малко желаеше някоя

важна мистерия да се намеси в добре подредения му живот. Беше приключил с

тайните завинаги. Преди десет години (или дори повече?) бе освободил

личните си телохранители.

Разстрои го не толкова ненатрапчивата тайнственост, колкото

собственото му объркване. Главният инженер на "Сухопътния отдел" на фирмата

"Теран Констракшън Корпорейшън" едва ли би изминал хиляди километри, само

за да го помоли за автограф или да го обсипе с традиционните за турист

баналности. Най-вероятно бе дошъл с определена цел, а домакинът не можа да

се досети каква бе тя, въпреки че напрегна ума си.

Дори на времето, когато все още изпълняваше обществена длъжност,

Раджасингхе не бе имал работа с компанията ТКК. Трите й отдела - сухопътен,

морски и аерокосмически - колкото и огромни да бяха, фигурираха с най-

оскъдни новини в специализираните бюлетини на Световната федерация. Само

когато по света прогърмяваше крупна техническа неизправност или пряк

сблъсък с обществена група, защищаваща околната среда или историческото

наследство, ТКК се появяваше иззад сенките. В последното противопоставяне

от подобен род бе замесена фирмата "Антарктик пайплайн", която използуваше

инженерен метод, чудо на двадесет и първия век, за да построи станции и

изпомпа втечнени въглища от обширните полярни находища и да ги препрати по

тръбопровод към електрическите централи навсякъде по света. В

проекологическа еуфория ТКК беше предложила да се разруши и последната

секция на тръбопровода, с цел да се възстанови първоначалното обиталище на

пингвините.

В миг възразиха викове на протест от страна на промишлени археолози,

ядосани от проявения вандализъм, както и натуралисти, които посочиха, че

пингвините просто заобичали изоставения тръбопровод. Последният им

осигурявал подслон, с което стандартът им на живот се повдигнал неимоверно,

като по този начин допринесъл за експлозия на тяхната популация, с която

косатките едва успявали да се справят. ТКК беше се предал без бой.

Раджасингхе не знаеше дали Морган имаше нещо общо с този незначителен

неуспех. Нямаше никакво значение, тъй като името му сега се свързваше с най-

големия триумф на ТКК...

"Най-дългият мост"! Бе най-големият в света. Раджасингхе бе наблюдавал

заедно с половината свят как последната му секция се издигна бавно в небето

от "Граф Цепелин Втори", цепелин, сам по себе си едно от чудесата на века.

С цел да се спести от теглото, от въздухоплавателния съд бе премахната

луксозната мебелировка, дори прочутият плувен басейн бе пресушен, а

реакторите напомпваха допълнително топлина в газовата обвивка, за да се

повиши подемната сила. За пръв път в историята на човечеството бе издигнат

мъртъв товар с тегло над хиляда тона на три километра в небето и всичко

мина гладко за голямо разочарование на милиони зрители.

Отсега нататък нито един кораб нямаше да премине Стълбовете на

Херкулес, без да поздрави най-внушителния мост, сътворен от човешка ръка.

Двете кули-близнаци на пресечната точка на Средиземно море и Атлантическия

океан представляваха най-високите технически съоръжения в света. Отстояха

една от друга на петнадесет километра свободно пространство, изпълнено с

невероятната, изящна дъга на "Гибралтарския мост". Всеки би счел за

привилегия да посрещне в дома си инженера, в чийто ум бе се родила

техническата идея... въпреки че бе закъснял с цял час...

- Приемете моите извинения, Посланик! - каза Морган и се изкатери

навън от електротрициклета. - Надявам се, че закъснението ми не ви е

създало неудобства!

- Ни най-малко! Разполагам напълно с времето си! Надявам се, че не сте

гладен?

- Не. Когато отмениха полета ми до Рим, поне ме гостиха с отличен

- Вероятно храната е била по-добра от тази, която сервират в хотел

"Якагала"! Намира се на километър оттук. Там ви ангажирах стая за през

нощта. Опасявам се, че ще се наложи да отложим разговора ни за утре след

закуска.

Морган даде вид на разочарован, но сви рамене в мълчаливо съгласие.

- Е, имам достатъчно работа, с която да оползотворя времето си.

Предполагам, че хотелът е снабден с всички удобства, в това число - и

стандартен компютърен терминал.

- Не бих гарантирал за електронно пособие, по-сложно от телефон! -

Раджасингхе се разсмя. - Но имам по-добро предложение. След малко повече от

половин час ще отведа неколцина приятели до Скалата. Предстои

представлението "Звук и светлина", което горещо ви препоръчвам. Добре дошъл

сте, присъединете се към нас!

Морган се поколеба. Опита да измисли извинение в учтива форма.