Фрагмент константин Илиев



страница1/6
Дата14.03.2018
Размер0.88 Mb.
  1   2   3   4   5   6
ФРАГМЕНТ


Константин Илиев
ПОРАЖЕНИЕТО
ХРОНИКА ОТ КРАТКОТО СТОЛЕТИЕ

Та­зи кни­га има ав­то­би­ог­ра­фи­чен ха­рак­тер. Про­ме­не­ни по обясни­ми при­чи­ни са поч­ти всич­ки име­на, как­то и опи­са­ни­е­то на ня­кои вто­росте­пен­ни об­сто­я­тел­ст­ва. Ме­мо­а­ристи­ка­та по ду­ми­те на Йо­сиф Брод­ски е послед­на­та кре­пост на ре­а­лиз­ма. То­ва, че то­зи досто­ен чо­век с не осо­бе­на сим­па­тия спо­ме­на­ва то­зи ли­те­ра­ту­рен тер­мин, не мо­жа да ме на­ка­ра да се впусна в не­нуж­ни сти­листич­ни уп­раж­не­ния. Раз­би­рам ре­а­листич­но­то пи­са­не един­ст­ве­но ка­то стре­меж да се пи­ше исти­на­та. Пи­лат Пон­тийски пък по­пи­тал аресту­ва­ния Христос що е исти­на и от уста­та на Бо­жия син не до­шъл от­го­вор. От фак­та, че ни­кой не мо­же убе­ди­тел­но да оп­ре­де­ли с ду­ми по­ня­ти­е­то, оба­че още не след­ва, че ни­кой ня­ма пред­ста­ва как­во оз­на­ча­ва то.


АВ­ТО­РЪТ
1.

Три­ан­гу­лач­ни зна­ци. То­ва са ед­ни ви­со­ки дър­ве­ни пи­ра­ми­ди по въз­ви­ше­ни­я­та. Поста­вят ги то­пог­ра­фи или зем­ле­ме­ри, за да от­чи­тат чрез тях от­да­ле­че раз­сто­я­ни­я­та по уре­ди­те си и след ка­то си свър­шат ра­бо­та, оти­ват си, а пи­ра­ми­дал­но скръсте­ни­те мар­та­ци оста­ват да ста­ре­ят, да бе­ле­ят и да гни­ят по вър­хо­ве­те.



На ня­кол­ко ки­ло­мет­ра юго­из­точ­но от град Ло­веч има ед­но ска­листо въз­ви­ше­ние, на­ре­че­но Хи­са­ря. Там е за­бит та­къв три­ан­гу­ла­чен знак. Ако през не­го се пре­ка­ра ед­на пра­ва ли­ния, та­ка че тя да съ­е­ди­ни шо­се­то от Ло­веч за Тро­ян и шо­се­то от Ло­веч за Ве­ли­ко Тър­но­во, би мо­гъл да се по­лу­чи един рав­ност­ра­нен три­ъ­гъл­ник. На вър­ха на то­зи три­ъ­гъл­ник ще бъ­де са­ми­ят град Ло­веч, а вся­ка стра­на ще е дъл­га пет ки­ло­мет­ра. Та­зи не осо­бе­но го­ля­ма по площ ге­о­мет­рич­на фи­гу­ра ще зак­лю­чи в се­бе си меж­ду дру­го­то след­но­то: 1. Част от ре­ка­та Осъм, из­ця­ло бо­я­ди­са­на в масти­ле­но­синьо от съм­ни­тел­но рен­та­бил­на­та тро­ян­ска хи­ми­ческа ин­дуст­рия. 2. Още три та­ки­ва въз­ви­ше­ния със ска­ли и дър­ве­та ­ глав­но габ­ри­ца и дре­бен храста­лак със звуч­но­то и ми­риз­ли­во име “смрад­ли­ка”. 3. Част от же­ле­зо­път­на­та ли­ния Ло­веч ­ Тро­ян, пост­ро­е­на за две го­ди­ни от мла­де­жи бри­га­ди­ри, и га­ра­та край се­ло Ка­за­че­во, къ­де­то през 1948 го­ди­на при от­к­ри­ва­не­то на ли­ни­я­та спря пър­ви­ят влак и на един от про­зор­ци­те му се по­ка­за­ха Ва­сил Ко­ла­ров и все още не­о­бе­се­ни­ят от не­го Трай­чо Костов, за да по­ма­хат с ръ­це на пе­е­що­то и скан­ди­ра­що мно­жест­во. 4. Па­мет­ни­кът с пе­то­лъч­на звез­да в Сли­веш­ки­те ли­ва­ди, къ­де­то през май 1943 го­ди­на е бил убит пар­ти­за­ни­нът Христо Кър­па­чев. 5. Же­ле­зен кръст в па­мет на пре­би­ти­те с то­я­ги ла­ге­ристи, поста­вен през 1989 го­ди­на от ло­веш­ко­то граж­дан­ст­во вър­ху ска­ла­та, край ко­я­то от 1959 до 1962 го­ди­на са би­ли раз­по­ло­же­ни ка­мен­на­та ка­ри­е­ра и ба­ра­ки­те, на­ри­ча­ни от съ­що­то то­ва граж­дан­ст­во “ху­ли­ган­ски­ят ла­гер”. 6. Раз­ва­ли­ни­те на Яст­реб ма­настир. 7. Лоб­но­то място на око­лийския на­чал­ник Тих­чев, на ко­го­то през 1925 го­ди­на анар­хистът Тин­ко Си­мов с нож раз­пор­ва ко­ре­ма. 8. Лоб­но­то място на състе­за­те­ля по спор­т­на бор­ба Сте­фан Кру­ша­та, след чи­е­то заст­рел­ва­не през 1992 г. за­поч­ват ган­г­стер­ски­те вой­ни в де­мок­ра­ти­зи­ра­ща­та се Бъл­га­рия. 9. Ма­настир­ска­та чеш­ма. 10. Пази мост, къ­де­то на 26 де­кем­в­ри 1872 го­ди­на ста­ва фа­тал­на­та сре­ща меж­ду зап­ти­е­то Ха­сан Али Ча­уш и за­пъ­ти­лия се към Кък­рин­ско­то хан­че Апостол на бъл­гар­ска­та сво­бо­да Ва­сил Лев­ски. 11. Ед­на бо­ро­ва го­ра на сто мет­ра от Па­зи мост, за­са­де­на под фор­ма­та на рим­ска циф­ра и бук­ви: Х кон­г­рес. 12. Оста­тъ­ци от рим­ски път. 13. Мест­ност­та Кър­ва­ви­те ка­мъ­ни, къ­де­то по вре­ме на Руско-тур­ска­та вой­на е кла­но па­ни­чески бя­га­що­то ло­веш­ко на­се­ле­ние. 14. Ед­на раз­ко­па­на над­г­роб­на мо­ги­ла. 15. Ка­мъ­ни от раз­ва­ли­ни­те на чиф­ли­ка на тур­чи­на Са­ли бей. 16. Ед­на вар­ни­ца. 17. Един мно­го сек­ре­тен во­е­нен обект. 18. Две ста­ри во­де­ни­ци. 19. Ло­зе с че­ре­ша, на ко­я­то в края на три­де­сет­те го­ди­ни е би­ла вър­з­ва­на люл­ка­та на ня­кой си Кон­стан­тин Или­ев.

2.

Щом осно­ва­та на въпросния три­ъ­гъл­ник ми­не през три­ан­гу­лач­ния знак, то и по­ло­ви­на­та от ска­листо­то въз­ви­ше­ние, вър­ху ко­е­то е поста­вен зна­кът, ще оста­не в три­ъ­гъл­ни­ка, а съ­що и раз­ва­ли­ни­те на кре­пост­та, за­ра­ди ко­я­то въз­ви­ше­ни­е­то но­си име­то Хи­сар.

“Раз­ва­ли­на от кре­пост” зву­чи на­исти­на твър­де вну­ши­тел­но, всъщ­ност оста­на­ли са са­мо осно­ви­те на ка­ме­нен зид, ед­ва по­да­ващ се от зе­мя­та из­под тръ­ни и тре­во­ляк. За да се раз­ру­ши и той без оста­тък, са нуж­ни пре­ка­ле­но мно­го уси­лия, би тряб­ва­ло да се ко­пае с ка­ме­нар­ски лосто­ве, а ка­ру­ца или вол­ска ко­ла не мо­же да стиг­не тук го­ре на вър­ха, за­що­то от­дав­на ня­ма път към об­расла­та със смрад­ли­ка и габ­ри­ци ска­ла. За­то­ва те­зи послед­ни, най-теж­ки ка­мъ­ни, сви­де­те­ли на би­ти­е­то на рим­ски или ста­ро­бъл­гар­ски вел­мо­жи, кой знае от кол­ко ве­ко­ве ве­че да­ват под­слон на без­род­ни и без­сло­весни змии и гу­ще­ри, вместо да лег­нат в осно­ви­те на ня­кой сел­ски ду­вар, къ­ща или ко­чи­на. И ня­как­во чуд­но­ва­то, тъм­но­зе­ле­но, с тън­ки ост­ри листен­ца расте­ние ник­не ту­ка, ни­къ­де на­о­ко­ло го ня­ма, да­ли пък не е пре­не­се­но ня­ко­га си в то­ва бо­ляр­ско оби­та­ли­ще от да­леч­ни зе­ми. И мно­го дуп­ки има пок­рай ка­мъ­на­ци­те. Тесни и дъл­бо­ки ­ те са на ли­си­ци или язов­ци, и дру­ги ­ мно­го по-плит­ки, ши­ро­ки, гроз­ни и без­фор­ме­ни. Тях са ги ко­па­ли има­ня­ри­те. Май че и се­га ид­ват от вре­ме на вре­ме тай­но да ко­па­ят.

3.

Как­во са на­ме­ри­ли до днес има­ня­ри­те, не знам, но вед­нъж и аз ви­дях ед­на злат­на мо­не­та. То­ва ста­на в съ­що­то то­ва ло­зе с че­ре­ша­та, ко­е­то бе­ше спо­ме­на­то мал­ко по-пре­ди. Бях ве­че на въз­раст, ко­га­то не се ле­жи в люл­ка, но още не се и ра­бо­ти, и до­ка­то май­ка ми и ле­ля ми ко­па­е­ха ло­зе­то, ед­на злат­на мо­не­та блесна из­под мо­ти­ки­те. Те ни­то се учу­ди­ха, ни­то спря­ха ра­бо­та­та си ­ все ед­но че бя­ха от­ко­па­ли кар­тоф. Пък и как­во ли тол­ко­ва да се чу­дят ­ не са­мо мо­не­ти, но и ръж­дя­са­ли ост­ри­е­та, ве­ро­ят­но от стре­ли, пар­че­та от ста­рин­ни съ­до­ве и се­чи­ва се на­ми­ра­ха ту­ка от­к­рай вре­ме. Исто­ри­я­та бе­ше ся­ла обил­но и пре­о­бил­но да­леч пре­ди още кар­то­фи­те да дой­дат от Аме­ри­ка.

Жъл­ти­ца­та бе­ше яв­но от чиф­ли­ка на тур­чи­на Са­ли бей. Къ­ща­та му се е из­ди­га­ла бли­зо до място­то на на­ше­то ло­зе, на двеста-триста мет­ра от Хи­са­ря. Но аз съм виж­дал как­ви ли не дру­ги мо­не­ти, на­ме­ре­ни в зем­ли­ще­то на род­но­то ми се­ло Ка­ми­ни­ще. С гръц­ки или рим­ски про­фи­ли, с фи­гу­ри в то­ги, цар­ст­ве­но пов­диг­на­ли ръ­це, кръг­ли и не­до­там рав­но­мер­но кръг­ли, дреб­ни и ед­ри. Ако ня­кой страстен ну­миз­ма­тик мо­же­ше да ви­ди всич­ко то­ва, си­гур­но ще­ше да си за­гу­би ума и да хук­не да ги дър­па от уши­те на мо­ми, бул­ки и ба­би, за­що­то там ви­ся­ха те, как­то и по ши­и­те и по ръ­це­те им и око­ло пле­те­ни­те шап­ки на бе­бе­та­та, на­ни­за­ни кой знае за­що на чер­вен ко­нец ­ ве­ро­ят­но про­тив уро­ки.

4.

През зи­ма­та на 1952 г. на пет­най­сет­го­диш­на въз­раст аз ми­нах пок­рай Хи­са­ря на път за се­ло с един го­лям, те­жък кар­то­нен ку­фар в ръ­ка. Раз­сто­я­ни­е­то меж­ду Ло­веч и Пав­ли­кян­ско Ка­ми­ни­ще е де­вет ки­ло­мет­ра през ска­ли, ур­ви и ба­и­ри през мест­ност­та Де­ри вол. Има и по-дъ­лъг път ­ по тър­нов­ско­то шо­се, по не­го вед­нъж на ден се тът­ру­зе­ше рейс, но аз ня­мах тър­пе­ние да ча­кам рей­са. Пър­ва зим­на ва­кан­ция. Че­ти­ри ме­се­ца поч­ти во­е­нен ре­жим зад ви­со­ки­те ка­мен­ни сте­ни на пан­си­о­на. Под строй на хра­на, под строй на ки­но, под строй на ба­ня, с де­вет­най­сет ду­ши в ед­на спал­ня и се­га от­вед­нъж ­ сам сред сне­жин­ки­те на пуста­та пъ­те­ка край ска­ли­те. Сне­жин­ки­те, мо­же би съ­що за­ше­ме­те­ни от ра­дост пок­рай зим­на­та ва­кан­ция, вместо от не­бе­то към зе­мя­та се дви­же­ха от зе­мя­та към не­бе­то. Аз поч­ти ти­чах, под­х­лъз­вах се, па­дах, ста­вах, без да из­пускам теж­кия кар­то­нен ку­фар и с ця­ло гър­ло пе­ех Spaniens Himmel ­ мар­ша на гер­ман­ския ан­ти­фа­шист­ки ба­тальон от вре­ме­то на Ис­пан­ска­та вой­на. Ка­то стиг­нех до края на пе­сен­та, за­поч­вах я пак от­на­ча­ло.

Ко­га­то за трий­сет и пър­ви път до­вър­ш­вах послед­ния куп­лет, стиг­нах до Ма­настир­ска­та чеш­ма, оста­вих вър­ху ка­мен­ния й зид кар­то­не­ния си ку­фар и сед­нах на не­го. Да­леч зад гър­ба ми бя­ха оста­на­ли Кър­ва­ви­те ка­мъ­ни, пред мен се из­ви­ся­ва­ше Хи­са­ря, от под­но­жи­е­то не мо­же­ше да се ви­ди три­ан­гу­лач­ни­ят знак на вър­ха му, а на три-че­ти­ри ки­ло­мет­ра пт на из­ток, зад дъл­га­та ска­ла от бял ва­ро­вик зна­ех, че ди­мят топ­ли­те печ­ки на Пав­ли­кян­ско Ка­ми­ни­ще.

То­га­ва се по­я­ви же­на­та. Тя яз­де­ше на ма­га­ре, спусна­ла два­та си кра­ка от­към ед­на­та стра­на на ко­ре­ма му. И как­то яз­де­ше, пре­де­ше с хур­ка. Бе­ше мла­да же­на, об­ле­че­на ця­ла­та в чер­но, ед­на чер­на лен­та ми­на­ва­ше през че­ло­то над очи­те й, къ­де­ля­та на хур­ка­та й бе­ше от бя­ла въл­на. Ма­га­ре­то тръг­на пра­во към мен, спря край пре­пъл­не­но­то ко­ри­то и поч­на да пие. Же­на­та ме пог­лед­на за миг, ка­за “доб­ра сре­ща” и про­дъл­жи да пре­де.

Та­ка сто­ях­ме ние под сне­жин­ки­те на ти­хия яну­ар­ски ден, тя с хур­ка­та, аз с кар­то­не­ния си ку­фар, до­ка­то ма­га­ре­то бав­но уто­ля­ва­ше жаж­да­та си. Стру­и­те на во­да­та от два­та чу­чу­ра бя­ха тол­ко­ва сил­ни, че за­пъл­ва­ха це­ли­те им гър­ла, из­ли­за­ха от­там на рит­мич­ни тла­съ­ци и се плиска­ха да­леч из­вън ко­ри­то­то. И ка­то че ли та­зи из­вън­мер­на, на­пи­ра­ща и пул­си­ра­ща из­под зе­мя­та си­ла бе­ше знак, че се на­ми­ра­ме на не­о­бик­но­ве­но място ­ бив­ша ма­настир­ска оби­тел, къ­де­то кой знае кол­ко пъ­ти са си ме­ри­ли си­ли­те бла­го­чести­вост и дя­вол­щи­на.

Же­на­та и ма­га­ре­то по­е­ха по зам­ре­же­на­та от сне­жин­ки пъ­те­ка. Аз сло­жих на ра­мо теж­кия ку­фар и за­пях от­но­во Spaniens Himmel.

Мно­гок­рат­но ми се е случ­ва­ло после да ми­на­вам пок­рай Ма­настир­ска­та чеш­ма. Не ви­дях ве­че да из­б­лик­ват от чу­чу­ри­те й та­ки­ва мощ­ни, пул­си­ра­щи струи. Но и аз не ми­нах ни­ко­га ве­че ти­чеш­ком от­там. Ни­то с два­най­сет­ки­лог­ра­мов ку­фар на ра­мо­то. Ни­то със Spaniens Himmel.

5.

Въз­мож­но е же­на­та да е би­ла от се­ло Кък­ри­на. Там хо­ра­та про­из­веж­дат во­сък и хо­дят да го про­да­ват по съ­сед­ни­те се­ла. Обик­но­ве­но с ма­га­ре­та. Но тя бе­ше твър­де мла­да и ху­ба­ва, за да пъ­ту­ва от се­ло на се­ло ка­то тър­гов­ка на во­сък. Та­ка или ина­че та­зи сре­ща оста­на в съз­на­ни­е­то ми ка­то ня­как­во ми­ти­чески биб­лейско ви­де­ние. Мо­же би за­що­то же­на­та бе­ше об­ле­че­на в чер­но и яз­де­ше вър­ху то­ва дъл­го­у­хо жи­вот­но, ко­е­то по ко­лед­ни­те кар­тич­ки но­си на гър­ба си зас­па­лия мла­де­нец и се во­ди от ста­рия Йо­сиф. И за­що­то всич­ко то­ва ста­ва­ше на място­то, къ­де­то ня­ко­га е бил Яст­реб ма­настир.

Съз­да­ден е от бла­го­чести­ви бъл­гар­ски ца­ре, раз­ру­шен по-късно от тур­ци­те ­ та­ка твър­ди в ста­ти­я­та си един местен из­сле­до­ва­тел. През 1554 го­ди­на ня­кой си Пе­тър Гра­ма­тик пре­пи­сал ту­ка Чет­ве­ро­е­ван­ге­ли­е­то. През 1555 напра­вил друг пре­пис. Ед­на ка­мен­на вра­та би­ла оце­ля­ла сред раз­ва­ли­ни­те. На нея пи­ше­ло: “Мо­настир Све­та Бо­го­ро­ди­ца ­ Яст­реб”. И ед­на ле­ген­да спо­ме­на­ва из­сле­до­ва­те­лят: Ко­га­то ма­насти­рът бил раз­ру­шен, от не­го из­х­в­рък­на­ла ка­то яст­реб чу­дот­вор­на­та ико­на на све­та Бо­го­ро­ди­ца и кац­на­ла на един орех край бал­кан­ска­та ре­ка Чер­ни Осъм. Бли­зо до то­ва място е се­гаш­ни­ят Тро­ян­ски ма­настир.

Тук има ед­но про­ти­во­ре­чие. Ло­гич­но е да се мисли, че ма­насти­рът е по­лу­чил име­то си за­ра­ди въпросния яст­реб, кой­то из­х­вър­чал от раз­ва­ли­ни­те. Но кой ще взе­ме да дъл­бае то­ва име вър­ху оце­ля­ла­та след раз­ру­ше­ни­я­та вра­та. Най-ве­ро­ят­но­то е яст­ре­бът да е из­х­вър­чал вед­нъж, а пък ма­насти­рът, след ка­то е по­лу­чил име­то си, да е стро­ен и раз­ру­ша­ван по­ве­че пъ­ти.

Не­о­бясни­мо е дру­го. За­що тук са жи­ве­ли пав­ли­кя­ни?

Ка­ми­ни­ще е пав­ли­кян­ско се­ло. На­ри­ча­ли са го още Пав­ли­кян Ка­ми­ни­ще или Ке­реч­ли Ка­ми­ни­ще. “Ке­реч­ли” ид­ва от тур­ска­та ду­ма “ке­реч”, ко­е­то зна­чи вар. В края на дъл­га­та бя­ла ска­ла има вар­ни­ци. Но пре­ди ста­ри­те жи­те­ли на се­ло­то да пост­ро­ят къ­щи­те си зад ска­ла­та, те са жи­ве­е­ли на пет ки­ло­мет­ра пт към Ло­веч, в под­но­жи­е­то на Хи­са­ря. Там, къ­де­то са раз­ва­ли­ни­те на Яст­реб ма­настир. Се­ло­то им то­га­ва се е каз­ва­ло не Ка­ми­ни­ще, а Ка­лу­ге­ри­ца. Име­то Ка­лу­ге­ри­ца тук от­дав­на е заб­ра­ве­но, но се сре­ща в по-ста­ри пи­са­ния, при­мер­но в док­ла­ди­те на ка­то­ли­чески­те ми­си­о­не­ри до Рим, из­пра­ща­ни през вто­ра­та по­ло­ви­на на се­дем­най­се­тия век. Те са съб­ра­ни в заг­реб­ско­то из­да­ние Acta bulgariae ecclesiastica и в не­го се­ло­то се на­ри­ча Пав­ли­кян­ска Ка­лу­ге­ри­ца.

През 1905 го­ди­на про­фе­сор Лю­бо­мир Ми­ле­тич, тър­сей­ки сле­ди­те на пав­ли­кян­ския ди­а­лект, ид­вал в Ка­ми­ни­ще и раз­б­рал от ста­ри­те хо­ра, че ня­ко­гаш­но­то се­ли­ще би­ло край Яст­реб ма­настир. Уста­но­вил и име­на­та на пав­ли­кян­ски­те ро­до­ве, ко­и­то се пре­мести­ли на пет ки­ло­мет­ра из­точ­но от Ма­настир­ска­та чеш­ма, за да осно­ват зад дъл­га­та бя­ла сте­на днеш­но­то се­ло. Ро­до­ве­те на Тел­ки­и­те, на Вар­джи­и­те, на Рудьов­ци. (Мо­ят ко­рен по май­чи­на ли­ния е от Вар­джи­и­те.) Про­фе­сор Ми­ле­тич оба­че пог­реш­но зак­лю­чил, че днеш­но­то Ка­ми­ни­ще е ня­ко­гаш­но­то пав­ли­кян­ско се­ло Те­ле­жа­ни, ко­е­то съ­що се спо­ме­на­ва в док­ла­ди­те на ми­си­о­не­ри­те. По-късно исто­ри­кът Ми­ха­ил Хаджи­не­дел­чев по­со­чил греш­ка­та, уста­но­вил, че Те­ле­жа­ни се на­ми­ра­ло не юж­но, а се­вер­но от Ло­веч, ко­е­то впро­чем твър­дят и ми­си­о­не­ри­те, но и той не стиг­нал до зак­лю­че­ни­е­то, че жи­те­ли­те на Пав­ли­кян­ско Ка­ми­ни­ще са по­том­ци на жи­те­ли­те на кой знае за­що из­чез­на­ла­та към края на се­дем­най­се­тия век Пав­ли­кян­ска Ка­лу­ге­ри­ца. А тряб­ва­ло е са­мо да се съ­поста­вят писме­ни­те све­де­ния и да се по­вяр­ва на мно­гок­рат­но пов­та­ря­ни­те сви­де­тел­ст­ва на ми­си­о­не­ри­те, че Kalugeriza villa се на­ми­ра на един час път юго­из­точ­но от Ло­веч в под­но­жи­е­то на Хе­мус, си­реч на Бал­ка­на. (Intus montem Hemum, как­то гла­си ед­но писмо от 1659 го­ди­на.) Про­фе­сор Ми­ле­тич уста­но­вил име­на­та на на­пусна­ли­те ста­ро­то се­ли­ще ро­до­ве, но той ни­къ­де не обясня­ва пред­шест­ва­що­то и про­дъл­жи­ло не­из­вест­но кол­ко вре­ме стран­но съ­жи­тел­ст­во меж­ду пра­восла­вен ма­настир и ере­ти­ци пав­ли­кя­ни. За­що­то, ако има не­що, ко­е­то с най-го­ля­ма си­гур­ност се знае за та­зи тъй от­ко­леш­на ерес по бъл­гар­ски­те зе­ми, то е, че при­вър­же­ни­ци­те й са бя­га­ли та­ка от кръста и ико­ни­те, как­то дя­во­лът от та­мя­на. А къ­де мо­же да има по­ве­че кръсто­ве и ико­ни, от­кол­ко­то в ед­на ма­настир­ска оби­тел. Са­мо­то име Пав­ли­кян­ска Ка­лу­ге­ри­ца съ­дър­жа про­ти­во­ре­чие. За­що­то пав­ли­кя­ни­те са не­на­виж­да­ли вся­как­ви щат­ни слу­жи­те­ли на Бо­га, ед­ва ли е би­ло въз­мож­но без­кон­ф­лик­т­но да съ­жи­тел­ст­ват с най-нис­ши­те от тях ­ ка­лу­ге­ри­те.

6.

Ка­къв при­мер за въз­ди­га­не, ве­ли­чие, упа­дък, обез­смисля­не и ни­ще­та е та­зи пав­ли­кян­ска ерес. От Кон­стан­тин (на­ри­чан още Сил­ван) ­ пър­ви­ят й про­по­вед­ник в да­леч­на христи­ян­ска Ар­ме­ния ­ два ве­ка след Ати­ла, един век пре­ди Карл Ве­ли­ки ереста тръг­ва на из­ток към глав­ния град на Ви­зан­тия и на це­лия то­га­ва­шен свят, раз­ли­ва се по бре­го­ве­те на Ма­ла Азия, ми­на­ва в Ев­ро­па, плам­ва и гасне в рав­ни­ни­те око­ло ста­рия Плов­див, прех­вър­ля Бал­ка­на, за да тлее и дот­ля­ва в ед­но въш­ка­во бъл­гар­ско се­ло все още и по вре­ме­то, ко­га­то пра­дя­до­то на Карл Мар­кс ве­че тряб­ва да се е на­пи­ка­вал в пе­ле­ни­те си.

Пи­тал съм мо­я­та ба­ба Ди­мит­ра:

­ Чу­ва­ла ли си в наш­то се­ло хо­ра­та да са би­ли по-дру­ги, да не са би­ли ка­то се­гаш­ни­те?

­ Как да не съм чу­ва­ла. Къ­пин­ков­ци­те. Ед­ни дъл­ги хо­ра. Два пъ­ти кол­ко­то се­гаш­ни­те. Ка­то се спъ­не в ня­коя къ­пи­на, пад­не и ум­ре на място. Що­то ­ дъ­лъг. Пад­не от ви­со­ко.

­ Всич­ки­те ли са би­ли тъй дъл­ги или са­мо ня­кой род от се­ло­то?

­ Всич­ки­те. Къ­пин­ков­ци. Спъ­не се в къ­пи­на­та и ум­ре.

Тол­коз. Иди ги раз­бе­ри как­ви са би­ли те­зи къ­пин­ков­ци. А пък не са­мо ба­ба Ди­мит­ра, но и всич­ки по-ста­ри хо­ра от се­ло­то зна­ят за тях. Но ни­що дру­го, ос­вен че са би­ли ви­со­ки. Да­ли то­ва не е смъ­тен, да­ти­ращ от хи­ля­до­ле­тие и по­ло­ви­на спо­мен за древ­ни­те тра­ки? Или пък за сла­вя­ни­те? Мо­же би при­дош­ли­те с кон­че­та­та си от ази­ат­ски­те сте­пи пра­бъл­га­ри са би­ли дреб­ни и мест­ни­те жи­те­ли са им из­г­леж­да­ли ог­ром­ни. Кой знае.

Про­фе­сор Ми­ле­тич оба­че ­ опи­тен из­сле­до­ва­тел, ус­пял да из­коп­чи през 1905 го­ди­на от ста­ри­те жи­те­ли на Ка­ми­ни­ще дру­го. Той раз­го­ва­рял с ня­коя си ба­ба Стой­на. (Мо­я­та ба­ба Ди­мит­ра е би­ла то­га­ва мла­до мо­ми­че.) На въпро­са му за пав­ли­кян­ско­то ми­на­ло на се­ло­то та­зи ба­ба Стой­на да­ла ка­те­го­рич­но от­ри­ца­те­лен от­го­вор. И при­ба­ви­ла:

­ Кяз, пъ­у­ли­кян­ци­кя яге­ли су­я­ци, гуш­кя­ря ­ ния ни сми къ­ту кяу, ния сми чисти ора.

Ко­е­то на нор­ма­лен бъл­гар­ски език ще ре­че: “ Те­зи, пав­ли­кян­ци­те, яде­ли су­я­ци, гу­ще­ри ­ ние не сме ка­то тях, ние сме чисти хо­ра.”

Ба­ба Стой­на от 1905 го­ди­на от­ри­ча­ла и се ядос­ва­ла, а пък про­фе­сор Ми­ле­тич наст­ръх­нал от ра­дост. За­що­то ба­бич­ка­та, как­то и всич­ки жи­те­ли на се­ло­то го­во­ре­ли на ня­ка­къв сво­е­об­ра­зен език, в кой­то опит­ни­ят учен вед­на­га до­ло­вил всич­ки­те поз­на­ти му до­то­га­ва еле­мен­ти от го­во­ра на ста­ри­те пав­ли­кя­ни, ко­и­то до­то­га­ва тър­пе­ли­во бил съ­би­рал и из­след­вал по ди­а­лек­т­ни от­ло­мъ­ци, раз­пи­ле­ни по пре­сел­ва­ни, раз­мес­ва­ни, по­тур­ч­ва­ни и по­ка­то­лич­ва­ни се­ла. Без, из­г­леж­да, ня­ко­га да се е на­дя­вал, че ще се на­тък­не на та­ка­ва ком­пак­т­на бу­ца от са­мо­ро­ден сло­ве­сен ма­те­ри­ал. Кол­ко ли по­ве­че е щял да се рад­ва, ако е зна­ел, че е по­пад­нал не в не­из­вест­но­то с ни­що Те­ле­жа­ни, а в про­чу­ла­та се нав­ре­ме­то меж­ду пра­те­ни­ци­те на Све­та­та кон­г­ре­га­ция за­ра­ди не­ве­ро­ят­на­та си упо­ри­тост Ка­лу­ге­ри­ца ­ послед­но убе­жи­ще на преслед­ва­на­та от тях пав­ли­кян­ска ерес. Доста­тъч­но е би­ло ня­кой лов­ча­лия да спо­ме­не пред про­фе­со­ра, че на се­вер от гра­да има мест­ност, на­ре­че­на Те­ле­жан­ски­те ло­зя. Но ни­кой ни­що не спо­ме­нал.

Кол­ко­то до гу­ще­ри­те и су­я­ци­те, то­ва ве­ро­ят­но е смъ­тен и не­то­чен спо­мен за кух­ня­та на съ­щи­те те­зи ми­си­о­не­ри ­ ита­ли­ан­ци или пък от сла­вян­ски про­из­ход, ко­и­то, учей­ки в Рим, за­ед­но с ита­ли­ан­ския и ла­тин­ския, из­г­леж­да, са ус­во­и­ли и на­ви­ка да ядат жа­би, змии и косте­нур­ки, не­що аб­со­лют­но не­до­пусти­мо по на­ши­те места. Но кой знае. Всич­ки про­тив­ни­ци на пав­ли­кя­ни­те още пре­ди съз­да­ва­не­то на бъл­гар­ска­та дър­жа­ва през сед­мия век ги на­ри­чат “мръсни, гад­ни и прок­ле­ти”. Мо­же и да има не­що вяр­но в ру­гат­ни­те им.

Два­де­сет или три­де­сет го­ди­ни след ка­то пав­ли­кян­ска­та ерес се по­я­ви­ла, им­пе­ра­тор Юсти­ни­ан II из­пра­тил един во­е­на­чал­ник на име Си­ме­он в ар­мен­ски­те зе­ми, за да се спра­ви с нея. И ето го, се­ди то­зи Си­ме­он на ко­ня си и ча­ка тъл­па­та от об­г­ра­де­ни с вой­ни­ци пав­ли­кя­ни да об­си­пе с ка­мъ­ни вър­за­ния Кон­стан­тин Сил­ван. Не пре­би­ят ли с ка­мъ­ни своя учи­тел пав­ли­кя­ни­те, вой­ни­ци­те вед­на­га ще ги на­муш­кат с всич­ки­те ост­ри же­ле­за, ко­и­то дър­жат в ръ­це­те си. Ни­то един ка­мък оба­че не по­ли­та към вър­за­ния чо­век. Во­е­на­чал­ни­кът Си­ме­он, из­г­леж­да, е бил емо­ци­о­нал­на на­ту­ра. За свое не­щастие. Са­мо­у­бийст­ве­на­та упо­ри­тост на ере­ти­ци­те му напра­ви­ла та­ко­ва сил­но впе­чат­ле­ние, че той прек­ра­тил ек­зе­ку­ци­я­та, за­ел се да раз­бе­ре по-под­роб­но що за дя­вол­ско уче­ние е то­ва и мно­го ско­ро сам ста­нал пав­ли­кя­нин. За ко­е­то след­ва­щи­ят из­пра­тен от им­пе­ра­то­ра ек­зе­ку­тор без мно­го це­ре­мо­нии го опе­къл на кла­да.

От­то­га­ва на­сет­не, де що се спо­ме­не проз­ви­ще­то “пав­ли­кя­нин” по стра­ни­ци­те на ста­ри и но­ви пи­са­ния, вед­на­га след­ват и ду­ми­те “из­га­ря­не, раз­пъ­ва­не и кла­не”. Ко­га­то ереста стиг­на­ла на за­пад до ма­ло­а­зийски­те бре­го­ве, в по­мощ на огъ­ня, кръста и ме­ча дош­ла со­ле­на­та во­да. От сто­те хи­ля­ди, осъ­де­ни от ед­на из­вън­ред­на ко­ми­сия по вре­ме­то на им­пе­рат­ри­ца Те­о­до­ра и ек­зе­ку­ти­ра­ни по къ­са­та про­це­ду­ра, го­ля­ма част би­ли из­да­ве­ни­те в мо­ре­то.

На­исти­на та­зи ек­зе­ку­ция би­ла не­що из­вън­ред­но по раз­ме­ри­те си. Тя ста­на­ла след рестав­ра­ци­я­та на ста­рия ред, пре­къснат от те­зи де­се­ти­ле­тия от исто­ри­я­та, ко­и­то ви­зан­то­ло­зи­те са на­рек­ли “ико­но­бор­чески пе­ри­од”. През те­зи де­се­ти­ле­тия ре­фор­ма­то­ри от­го­ре и ина­ко­мисле­щи от­до­лу, попрег­лъ­щай­ки вза­им­на­та си ан­ти­па­тия, си по­да­ли ръ­це, за да съз­да­ват за­ед­но ядо­ве на ед­нак­во не­сим­па­тич­но­то им ду­хо­вен­ст­во. За един от те­зи ре­фор­ма­то­ри ­ им­пе­ра­тор Ни­ки­фор I Ге­ник, хро­нисти­те съ­об­ща­ват, че бил го­лям при­я­тел на пав­ли­кя­ни­те, поз­во­ля­вал им да жи­ве­ят в сто­ли­ца­та и да се полз­ват без­пре­пят­ст­ве­но от всич­ки пра­ва, та­ка че, как­то пи­ше исто­ри­кът Те­о­фан, “мно­зи­на от по-ле­ко­мисле­ни­те хо­ра се за­ра­зи­ли от уче­ни­е­то им”. То­ва впро­чем е съ­щи­ят то­зи Ни­ки­фор, кой­то во­дил зло­по­луч­ни вой­ни на юг с из­вест­ния ни от при­каз­ки­те араб­ски ха­лиф Ха­рун ал Ра­шид, а на се­вер ­ със страш­ния бъл­гар­ски хан Крум, и чий­то че­реп след го­ля­мо­то по­ра­же­ние на ви­зан­тий­ци­те в Бал­ка­на през 811 го­ди­на бил об­ко­ван със зла­то и пре­вър­нат в те­жък по­тир, за да се пъл­ни от­тук на­та­тък вместо с ико­но­бор­чески идеи ­ с чер­ве­но ви­но за тра­пе­за­та на по­бе­ди­те­ля.

От им­пе­рат­ри­ца Те­о­до­ра на­сам ня­ма­ло ве­че аристок­ра­ти ико­но­бор­ци, но пав­ли­кя­ни­те ста­ва­ли все по­ве­че. Те­зи ере­ти­ци има­ли ве­че ук­ре­пе­ни гра­до­ве и своя сто­ли­ца на име Теф­ри­ка. (Ако Пав­ли­кян­ско Ка­ми­ни­ще не из­чез­не ско­ро от кар­та­та и ня­кой от­во­ри в не­го ху­ба­ва кръч­ма, ще му пред­ло­жа да я на­ре­че Теф­ри­ка, то­ку-виж, че пи­я­чи­те се от­во­рят на ети­мо­ло­гич­на те­ма­ти­ка.) Ма­кар да не приз­на­ва­ли Ста­рия за­вет, пав­ли­кя­ни­те яв­но са се ръ­ко­во­де­ли от пра­ви­ло­то “око за око, зъб за зъб”. За раз­ли­ка от по-крот­ки­те бо­го­ми­ли, по-сет­неш­ни­те наслед­ни­ци на основ­ни­те дог­ми от ереста им по бъл­гар­ски­те зе­ми, те нав­ся­къ­де се спо­ме­на­ват ка­то войн­ст­ве­на сек­та. Кой­то ус­пя­вал да ги вка­ра в ре­ди­ци­те на войска­та си, от­на­ча­ло то­ва би­ли ара­би­те, а после ­ са­ми­те ви­зан­тий­ци, имал на своя стра­на яки ма­риз­чии. От­части и за­ра­ди то­ва им ка­чест­во им­пе­ра­тор Кон­стан­тин Копро­ним око­ло 750 го­ди­на, а после Йо­ан Ци­мис­хи око­ло 970 диг­на­ли ог­ром­но ко­ли­чест­во пав­ли­кя­ни от си­рийско-ар­мен­ски­те зе­ми и ги ин­тер­ни­ра­ли юж­но от Бал­ка­на в Тра­кийска­та рав­ни­на. Тук те, щат не щат, е тряб­ва­ло да се пер­да­шат с непре­късна­то на­пи­ра­щи­те от­към се­вер бод­ри юна­ча­ги, ко­и­то ни­как не се ин­те­ре­су­ва­ли кой от из­пре­чи­ли­те им се насре­ща как тъл­ку­ва Еван­ге­ли­е­то. Та­ка с по­мощ­та на ко­пи­я­та и брад­ви­те на сла­вя­ни и бъл­га­ри, а после на ку­ма­ни, пе­че­не­ги и как­ви ли не тра­кийска­та зе­мя пог­лъ­ща­ла пре­се­ле­ни­те и по­том­ци­те им, но уче­ни­е­то им не мог­ла да по­гъл­не. Меж­дув­ре­мен­но през 895 го­ди­на бъл­гар­ски­ят вла­де­тел Бо­рис, ка­жи-ре­чи, на­си­ла на­то­пил своя ези­чески на­род в све­та­та ку­пел на христи­ян­ст­во­то, а зе­ми­те око­ло Плов­див би­ли ра­зо­ра­ва­ни и тъп­ка­ни ту от ви­зан­тийски, ту от бъл­гар­ски ра­ла и ко­пи­та, та­ка че ереста по­къл­на­ла и меж­ду но­во­пок­ръсте­ни­те.

Ко­га­то се пре­лист­ват кни­ги­те по исто­рия, чер­тич­ки­те на рим­ски­те циф­ри, с ко­и­то се бе­ле­жат ве­ко­ве­те, ту се стро­я­ват ед­на до дру­га, ту се кръстос­ват, ту се съ­би­рат под ъгъл, а пав­ли­кя­ни­те про­дъл­жа­ват да се мяр­кат по стра­ни­ци­те ­ най-често там, де­то се спо­ме­не за вой­на, бунт или въста­ние. Те са не­си­гур­ни и въпре­ки то­ва же­ла­ни на­ем­ни­ци на все­ки по­ре­ден кон­стан­ти­но­пол­ски вла­де­тел, ви­на­ги по­тен­ци­ал­ни съ­юз­ни­ци на вра­го­ве­те му. От­ва­рям наслу­ки вто­рия от два­та то­ма ви­зан­тийска исто­рия на ма­са­та ми. Там, къ­де­то е ед­но от мно­гоб­рой­ни­те, на­пъ­ха­ни меж­ду стра­ни­ци­те лист­че­та. От­ря­ди от тра­кийски пав­ли­кя­ни, ко­ман­д­ва­ни от соб­ст­ве­ни офи­це­ри, настъп­ват в съста­ва на се­дем­хи­ляд­на войска към Драч сре­щу нор­ма­ни­те на Ро­бер Гискар. В оп­ре­де­лен мо­мент не­из­вест­но за­що от­каз­ват да се би­ят. По­бе­да за нор­ма­ни­те. Им­пе­ра­тор Алек­сей Ком­нин се опит­ва да на­ка­же сво­ен­рав­ни­те си на­ем­ни­ци. Все­общ бунт на тра­кийски­те пав­ли­кя­ни в съ­юз с пе­че­не­ги­те. Го­ля­ма­та на­ка­за­тел­на войска, ко­ман­д­ва­на от гру­зи­не­ца Гри­го­рий Ба­ку­ри­а­ни (съ­щия, кой­то осно­вал Бач­ков­ския ма­настир), е раз­би­та. Им­пе­ра­то­рът пра­ща вто­ра, ве­ро­ят­но още по-сил­на. Пе­че­не­ги­те дух­ват през ста­роп­ла­нин­ски­те про­хо­ди на се­вер и оста­вят пав­ли­кя­ни­те са­ми. Стоп. Точ­ка. Нов аб­зац на дру­га те­ма. Как за­вър­ш­ва бит­ка­та меж­ду бун­тов­ни­ци­те и на­ка­за­тел­на­та войска, не ста­ва ясно. Ня­ма све­де­ния в исто­ри­чески­те из­точ­ни­ци.

Име­на­та на плов­див­ски­те пав­ли­кян­ски во­да­чи око­ло 1115 го­ди­на, ко­га­то за­поч­ва ма­со­во на­сил­ст­ве­но пок­ръст­ва­не на ере­ти­ческо­то на­се­ле­ние, не зву­чат бъл­гар­ски: Фо­лос, Ку­ле­он, Ку­зин. Как оба­че е би­ло в по-мал­ки­те се­ли­ща? Как­ви ет­ни­чески еле­мен­ти съ­дър­жа та­зи за­бър­ка­ла се вър­ху кър­ва­во­то тра­кийско кръсто­ви­ще на пле­ме­на, ве­ри, ези­ци, прос­ве­те­ност и не­ве­жест­во амал­га­ма, на­ре­че­на бъл­гар­ско пав­ли­кян­ст­во?




Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3   4   5   6


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница