Фредерик Бегбеде „Windows on the World“

– Хайде стига ви толкова! Асансьорите са за хо­рата, които работят, това да не ви е атракцион!

Стюардеса от ресторанта, разпознаваема по знач­ката на яката си, ни съпроводи до другия, обикновен асансьор, с който се стига до 107-ия етаж. Програ­мата ни за деня е натоварена: закуска в „Уиндоус он дъ уърлд“, после разходка в Батри Парк, за да се качим на ферибота до Стейтън Айлънд (без пари!) и да разгледаме Статуята на свободата, след това посещение на „Пиер 17“, покупки по Саут Стрийт Сийпорт, някоя и друга снимка пред Бруклинския мост, разходка по Рибния пазар колкото за прият­ния мирис и най-накрая по един хамбургер алангле в „Бридж кафе“. Момчетата обожават големите соч­ни, кълцани пържоли, залeти с кетчуп. Както и голе­мите чаши кока-кола със стърган лед, стига да не е диетична. Децата мислят само за кльопачка, родите­лите само за чукане. Лично аз не мога да се оплача: скоро след развода срещнах Кендис, която работи за „Елит“ в Ню Йорк. Да я видите само… До нея Кай­ли Миноуг изглежда като стара чанта. Всяка вечер ме яхва и стене в „Алгонкин“ (на нея пък й харесва „Роялтън“ на Филип Старк, която се намира на съ­щата улица) (само че тя не познава Дороти Паркър) (да не забравя да ѝ дам да прочете „Заедно“, за да я отвратя от съвместния живот).
***

След два часа ще съм мъртъв, а може би вече съм.

Пиша тези редове в „Небето на Париж“. Така се казва ресторантът на 56-ия етаж на кулата Монпарнас. Ул. „Мен“ 33, 75015 Париж. Тел: 01 40 64 77 64, факс 01 43 22 58 43, метростанция Монпарнас-Биенвеню. Сервират закуската след 8,30 ч. Вече седмици наред тук си пия кафето. Оттук можеш да гледаш Айфеловата кула като равен. Гледката е раз­кошна, защото това е единственото място в Париж, откъдето не се вижда кулата Монпарнас. Около мен бизнесмени крещят по мобилните си телефони, за да ощастливят околните с тъпите си разговори.

– Виж какво, да речем, че ще ти го подпиша черно на бяло, както го решихме на последното заседание.

– А, не, не, повтарям ви, че това, което уточних­ме с Жан-Филип, не подлежи на договаряне.

– Пазарът бъка от тарикати!

– Ами да, вижте какво, човек трябва да е готов на жертви.

– Нали знаете приказката: Рокфелер направил състояние, като продавал прекалено късно и купу­вал прекалено рано.

– Окей, става така, секретарката ми ще ти го пус­не по мейла и ще се чуем за потвърждение.

– Нито на първа, нито на втора: котировката спа­да, но маржът е пак толкова ограничен. – Чуй ме сега, докато не се намесят институци­оналните инвеститори, пазарът си остава в ръцете на хеджърите.

– Бях на дълги позиции със САС, но пазарът е скапан и аз го отнесох.

Много често злоупотребяват с наречието „аб­солютно“. Докато си записвам думите на пишмангосподарите на света, сервитьорката ми донася кроасани, кафе-крем, малки разфасовки конфитюр „Бон Маман“ и две рохки яйца. Вече не си спом­ням как бяха облечени сервитьорките в „Уиндоус он дъ уърлд“: за първи и последен път влязох там по тъмно. Изглежда, вземаха на работа чернокожи, студентки, безработни актриси и добри момичета от Ню Джърси с тесни престилки, напращели от го­лемите им, охранени с царевица, цици. Внимание, „Уиндоус он дъ уърлд“ не беше някакъв си „Макдо­налдс“, а шикозен ресторант със съответната сметка накрая (35 долара един брънч, заедно с обслужване­то). Тел. 212 938 11 11 или 212 524 7 000. Сакото е задължително, резервацията за предпочитане, и то за след време. Опитах да се свържа, но сега на номе­ра отговаря бюро за резервации на разни спектакли. Мисля си, че келнерките трябва да са били по-скоро красиви, подобаващо облечени: в бежов костюм с инициали „WW“? Или като някогашните камериерки с черните рокли, под които ти се приисква да брък­неш? Или със сако-панталон? Може би със смокинг „Гучи“ по модел на Том Форд? Вече е невъзможно да се провери на място. Написването на този хипер­ реалистичен роман е затруднено от самата реалност. След 11 септември 2001 г. действителността не само надхвърля фикцията, но дори я разрушава. Не може да се пише за това, но не е възможно да се пише за друго. Вече нищо не ни трогва.
***

Всеки преминаващ отвън самолет привлича по­гледа ми. За да опиша какво се е случило отвъд Атлантика, трябва някой самолет да се вреже в черната кула под краката ми. Ще почувствам олю­ляването на сградата. Усещането сигурно е стран­но. Нещо непоклатимо като небостъргач, което се олюлява като пиян кораб. Всичката тази стъкла­рия и железария мигом превърната в стиска слама. Камъкът омеква. Това е един от уроците на Све­товния търговски център: неподвижното се дви­жи. Онова, което ни се струва здраво, всъщност е недотам здраво. Твърдото се втечнява. Кулите са подвижни и небостъргачите стържат предим­но земята. Как е възможно нещо тъй огромно да бъде разрушено толкова бързо? Това е и темата на книгата: разрушаването на един замък от кредит­ни карти. Ако някой боинг се вреже под краката ми, ще разбера най-сетне онова, което ме измъчва от една година: ще усетя тъмния пушек, който се просмуква отдолу, горещината, която стапя стени­те, трясъка на стъклата, задушаването, паниката, самоубийствата, юруша по горящите стълбища, сълзите и виковете, отчаяните телефонни разгово­ри. Което не означава, че не въздъхвам облекчено, когато самолетите се отдалечават в белите небеса. Ала всичко това е било. Събитието се е случило, а не може да бъде преразказано.

„Прозорци към света“. Отначало името ми се стори възпретенциозно. Малко мегаломанско, осо­бено за ресторант на някакъв небостъргач, който приютява брокерски къщи, банки и финансови па­зари. Названието може да бъде разглеждано като поредно доказателство за американската безоч­ливост: „Нашето заведение е на върха на мозъч­ния център на световния капитализъм и хич не ни пука за вас“. Всъщност става въпрос за обикнове­на игра на думи със Световния търговски център. „Прозорци към света“. С обичайната си француз­ка вкиснатост съзрях самодоволство там, където просто ставаше дума за иронично трезвомислие. Как аз бих назовал ресторант на последния етаж на Световния търговски център? Roof of the World (Покрив на света)? Top of the World (Връх на све­та)? Щеше да се получи още по-зле. Пълна отврат. А защо не King of the World като Леонардо ди Каприо в „Титаник“, както сме я подкарали? („Све­товният търговски център е нашият Титаник“, за­яви кметът на Ню Йорк Рудолф Джулиани в деня след атентатите.) Постфактум, разбира се, кръвта ми на бивш криейтър в рекламна агенция се смръз­ва: съществува едно великолепно име за това мяс­то, една възвишена, проста и поетична марка. END OF THE WORLD. На английски end означава не само свършек, но и крайна точка. Тъй като ресторантът се намираше под покрива, End of the World щеше да означава „на върха на кулата“. Но американците не харесват подобен хумор, прекалено суеверни са. Затова в сградите им никога няма тринайсети етаж. В края на краищата Windows on the World е добро име. И продаваемо освен това, инак Бил Гейтс щеше ли да назове знаменития си софтуер Windows? „Прозорци към света“ „му тича“, както казват младите. Разбира се, това не е най-високата гледна точка в света. Световният търговски цен­тър беше висок 420 метра, докато кулите Петронас в Куала Лумпур са 452-метрови, а Сиърс Тауър в Чикаго 442 метра. В Шанхай китайците строят най-високия небостъргач в света: Shanghai World Financial Center (460 м). Надявам се названието да не им е на карък. Харесвам китайците: единстве­ният народ, способен да бъде едновременно много капиталистически и много комунистически.