Функционалността при структуриране на семантичния материал и многозначността на термина “семантично поле”

В статията са разгледани някои аспекти от вътрешноструктурните отношения между знаците в естествения човешки език. В тази перспектива и в рамките на структурализма в европейското езикознание и на микросемантиката, е засегнат и проблемът за многозначността на термина “семантично поле”. Разграничават се асоциативни и парадигматични структури и тяхната функционална значимост при осъществяването на речевата дейност.

семантично поле, концепт, семичен анализ, микросемантика, структурализъм, хиперонимия, семасиология, ономасиология

Неосезаемостта на значението

Значението на думата, като явление, което в основата си е психична същност, в качеството си на конструкт на съзнанието, често бива представяно единствено в този свой аспект, особено в граничните области между психология и лингвистика. (Ето какво казва за означаемото Льо Ни, в своя труд Психологическа семантика:

« Няма никакво съмнение, че означаемото е вид мнезична същност(…). […]означаемите не са единствената подкатегория мнезични единици с когнитивен характер ; съществуват поне още три : перцепти, образи и концепти. » (Le Ny 1979, pp. 99-100)

Авторът представя означаемото като психична единица от паметта, наред с възприятийните и концептуалните единици, които са тясно свързани, от психологична гледна точка, дори да нямат пряко значение за отделните езикови системи, защото са извънезикови.) Този поглед би могъл да обогати картината ни за езика, но същевременно не бива да забравяме, че означаемото, освен че има и свой психичен аспект, е част от езиковия знак. Фр. Растие пише по този повод:

"Приемаме, разбира се, че психилогията и философията имат какво да ни кажат относно смисъла. Но това съвсем не значи, че можем да се опрем на тях при полагане основите на семантиката. Напротив, семантиката се появява, и то късно, като наука едва когато се откъсва от психологията и философията." (Rastier 1987)

Действително, лингвистичната семантика, значително по-млада от останалите езиковедски дисциплини, най-късно от всички тях предявява претенции към значението от страна на езикознанието. (Гремас я нарича “бедна роднина в лингвистиката” ("une parente pauvre de la linguistique") , като отбелязва още:

"Последно формирана от всички други лингвистични дисциплини - наименованието й се появява чак към края на 19 в. - тя бива изпреварена, в рамките на развитието на историческата лингвистика, първо от фонетиката, (...), след това от граматиката. И дори след като веднъж вече е била назована и установена, тя се опитва да заимства методите си ту от класическата реторика, ту от интроспективната психология." (Greimas 1986, p.6)

Тази “изостаналост” не е случайна. Тя се дължи на самия предмет на лингвистичната семантика. Неосезаемостта на значението създава множество трудности при дефинирането му. То не може да бъде възприето непосредствено. Могат да се наблюдават само неговите проявления и модели. Може частично да бъде описано, например лексикологично, но винаги нещо остава неизяснено, необхванато, поради което съществува многозначност на някои семантични термини, объркване и преплитане на значенията им, различни дефиниции, отпращащи към един и същ термин и др. разминавания.

Докато езиковият знак и неговото значение биват разглеждани поединично, като отделни завършени, автономни единици, нещата изглеждат сравнително стабилни. В момента, в който обаче се заговори за представяне на цялостна структура от езикови знаци и отношенията между тях, проличават трудностите и неяснотите при наблюдаването и описването на единна семантична система в естествения човешки език. Подходящ пример за наличието на този проблем е т.нар. “теория за семантичното поле” и нейната неопределеност. Много критики са били посветени на многозначността на термина "семантично поле" и това е разбираемо.

Пръв го употребява Гюнтер Ипсен, в своя статия от 1924 г. След него, в началото на 30-те, Йос Трир говори за лингвистично, лексикално и концептуално полета и създава първоначалната теоретична рамка. Малко по-късно настава хаос от интерпретации на термина поле: семантично поле при Порциг & Жол (1934), Вайсгербер (1939), асоциативно поле при Ш. Баи (1940), идейно поле (Ж. Маторе, 1953, "champ notionnel"), морфосемантично поле (П. Гиро, 1956), концептуално поле (Ото Духачек,1960), лексикално поле (Е. Косериу, 1976), лексикално-семантично поле (Пикош, 1977 - семасиологично, ономасиологично полета) и още много други.

Берт Питърс (1984, 1991), в две статии, посветени на проблема, се опитва да овладее тази терминологична буря и, за "да внесе по-голяма яснота", въвежда поредния термин - "аксиологично поле". Той се стреми да назове нещо, което не е дефинирано еднозначно. Други изследователи поглеждат позитивно на тази обърканост и не я критикуват. Те се опитват да вникнат в различията и да ги интегрират.

Полисемията на термина "поле" произтича от комплексния характер на значението на езиковия знак. Значението граничи, в единия си "полюс" с понятието, а в другия - със сетивно осезаемото означаващо. В тези “погранични области” е естествено да съществува объркване. От една страна объркване между понятие и означаемо (концептуално – вербално), от друга: между семантично и лексикално. Всъщност големият брой споменати по-горе термини по-скоро маркира тези граници, предупреждава за тях, а не ги размива. Не случайно се обособяват названия като “концептуално, идейно, понятийно поле” и “лексикално, асоциативно, деривативно поле”. Изпъква неяснотата, която се появява, когато трябва да се очертае границата между семема, лексема и концепт. Ето няколко приемра.

Катрин Фукс (2007) определя семантичното поле като: “съвкупност от значенията на една дума”, а лексикалното поле, от своя страна е “съвкупност от лексикални единици, между които съществуват определени семантични релации (синонимия, антонимия, хиперо/хипонимия)”. (Fuchs 2007; Trudel)

При Никла-Салминен (Niklas-Salminen 1997; Trudel) семантичното поле има много по-широко и до голяма степен различно значение, не се противопоставя на лексикално и идейно, а ги включва в себе си: то представлява “асоцииране на съвкупност от лексикални единици (лексикално поле) с определено понятие (идейно поле)”. Авторът разграничава така дефинираното поле от деривативното и асоциативното. Освен че интегрира семантично, лексикално и концептуално в един модел, той изтъква и още едно важно обстоятелство, което внася допълнителна яснота - съществуват две перспективи, от които може да се погледне на семантичните единици и структури – семасиологична и ономасиологична:

“Семасиологичният подход тръгва от думата или думите и търси съответните им значения. (…). От своя страна, ономасиологичният подход тръгва от понятието и търси думите, които могат да го изразят.” (Trudel)

Бихме могли да допълним : трябва винаги да се отчита фактът, че в една речева ситуация сигнификацията обикновено е двупосочна – протичат два процеса, в две противоположни посоки и същевременно – огледални: кодиране и декодиране. Съществуват две перспективи – на адресанта и на адресата, на говорещия субект и на слушащия. На този, който предава информация и на онзи, който я интерпретира, осмисля, превежда и т.н. /Тези два процеса са и невро-физиологично разделени: за тях отговарят две отделни мозъчни зони – на Вернике Wernicke (речеслухов център) и на Брока Broca (речедвигателен център)./

От семасиологична гледна точка и от перспективата на възприемащия езиковото послание – от първостепенна важност са лексемите, с които най-напред се сблъсква – тяхната полисемия и омонимия. Когато адресатът срещне дума, която е непозната или употребена в непознато за него значение – той се ориентира към лексематичните структури на езика – разглежда всички речникови значения на думата, за да открие, опирайки се на контекстуалните семи, в кое от тях е употребена тя или дали не се касае за друга дума, която е омоним. Това е неразделна част от интерпретацията на езиковото послание.

От ономасиологична гледна точка (перспективата на адресанта) – първо се оформя идея на концептуално ниво и значението й впоследствие се закодира вербално с парадигматичен и синтагматичен подбор на изразните средства. При адресанта се акцентира и повече на явления като синонимия и хипо/хиперонимия при извършване на вербалния подбор.

За да изучим по-добре маханизмите на интерпретацията бихме могли да тръгнем от явления като полисемия и омонимия. Докато за механизма на езиковото кодиране, отправна точка представляват синонимията, хиперо- и хипонимичните отношения. Последните са тясно свързани със семичните модели, разработени от микросемантиката. А между езиковите знаци, обособени в отделни групи или класове, се наблюдават чисто парадигматични отношения.

Когато изолира асоциативните връзки от парадигматичните, Косериу (Косериу 1990) внася и повече яснота относно някои от вече споменатите терминологични варианти на "семантично поле". Според него "идейните полета" на Маторе " не са "лексикални полета" в езиците, а контекст на "вещите" и нюанси, които се откриват единствено при употребата на съответните думи в рамките на определена "понятийна зона", засягаща самите "вещи" (ibid.). Косериу посочва, че чисто асоциативните отношения между думите, всъщност се считат в много случаи за надезикови, защото асоциациите могат да прескачат между думи от различни езици, те са по-скоро "външни" за езиковата система връзки. В този смисъл той ги оставя настрани от семантичните структури. Авторът отнася към мрежите от асоциации и морфо-семантичното поле на Гиро. За него това са интересни образувания, но те не са обект на "структурното описание на езиците" (ibid. стр. 154-155). Те нямат функционална стойност. Това, което е от значение в езика, са функционалните отношения между знаците. Такъв вид отношения между значенията на думите се наблюдават във вътрешността на парадигмите. Ключовото понятие тук е "подбор". Косериу нарича парадигматичната ос "оста на подбора, отговаряща на класовете функционални и материални езикови единици, сред които се подбира най-подходящата (за целите на изказа) езикова единица." (ibid., стр.155)

Според европейската теория за семичния анализ - семата, семемата, генеричните и специфичните семи - всички те принадлежат на езиковата система, и не са от сферата на концепта, а на лингвистичния знак. Обикновено значение на думата (означаемо) и понятие се объркват. За справка можем да се позовем на Фр. Растие, който се стреми да прокара ясна граница между двете. Той поставя референт (и неговите предполагаеми качества) и концепт (ейдетичния смисъл) в нелингвистичната реалност, а семемите - в лингвистичната.(Rastier, 1987, стр.25) Той подчертава, че "означаемо не е еквивалентно на концепт" и добавя:

"Тук трябва също да направим разлика между оперативния смисъл на семата и нейния ейдетичен смисъл. В качеството си на диференциален лингвистичен белег, тя има само оперативен смисъл. Все пак може да се асоциира с концептуални представи, дефиниращи ейдетичния й смисъл. Тези две дефиниции на семичното съдържание не бива да се объркват, защото не стоят на едно и също ниво на анализ. Въпреки очевидния функционалистки предразсъдък, ние не смятаме, че семата е лишена от ейдетичен смисъл, нито че този ейдетичен смисъл не принадлежи към предмета на семантиката (в широк смисъл)."

За една по-цялостна картина: идея, намерение, вербализиране

По-ясното разграничаване на концептуално и вербално, както и на семасиологично и ономасиологично, би допринесло за изграждането на по-ясен и достоверен модел на езиковите семантични структурни взаимоотношения. Концептуално и вербално са две звена от един по-цялостен семиотичен механизъм, който е и тясно свързан с трансфера на информация и нейната интерпретация.

Идеята, която имаме намерение да изкажем преди реално да започнем да говорим, съществува с всички свои детайли, но още не е облечена в думи. Самият процес на подбор на думите по парадигматичната ос подсказва това, както и изборите на синтактична рамка по синтагматичната ос. Вербалното е само преходно ниво между концептуалното на един говорещ и това на слушащия, нивото на осмисляне на информацията. Растие споменава, в една от своите схеми, че няма директна връзка между семема и референт, свързващото звено е концептът. (Rastier 1987)

Бернар Потие също не пропуска да отбележи нееднократно отделните фази от изразяването на говорещия субект. Съществува ниво – концептуално, предвербално, на разбирането, което в определен момент бива вербализирано в процеса на речевата дейност, на себеизразяването:

“Всяко изречение е формален израз на определена скрита релация, от ниво, което наричаме концептуално (предвербално), ниво на което се осъществява трансферът между езиците (напр. при превод) и, в един по-общ план, всички явления, свързани с дълбокото осмисляне. Ще назовем всяка от тези основни релации с термина пропозиция (“онова, което искаме да съобщим”).” (Pottier 1987)

Ако не сме наясно какво ще говорим предварително, ако няма нищо на концептуално ниво, няма да знаем какви думи да подберем. Можем да набележим следните три фази, които протичат при изказването на една, дори най-проста, идея:

1 фаза. Налице е идея на концептуално ниво (с различна степен на комплексност), която е концентрирана, неразгърната и нелинейна, състояща се от една или повече релации (по Потие).

2 фаза. Налице е намерение, от страна на говорещия субект, тази идея да бъде формулирана вербално. Пред самия него (като вътрешен речеви поток) или пред останалите участници в речевата дейност.

3 фаза. Започва търсене и селекция на най-подходящия вербален материал и неговото подреждане, съответно по парадигматичната (където “идеята търси” най-подходящите семеми) и по синтагматичната оси.

Бернар Потие намеква за този модел и по-специално за 1-та фаза, когато формулира т.нар. niveau de l' entendement (ниво на разбирането), което предхожда вербализирането на една идея под формата на многобройни езикови варианти (Pottier 1987). Льо Ни споменава за втората фаза :

“Няма никакво съмнение, че преди да произнесе или напише едно изречение субектът притежава, в [рамките на] своята психична дейност, нещо, за което не се знае какво е, но което можем да окачествим като “говорно намерение”(Le Ny 1979). (cf. Pottier 1987 – « сигнификативни намерения на говорещия »).

С право се счита, че концептуалното не е обект на лингвистичната семантика и повече подхожда на психологията, в частност на когнитивната психология. Но самата граница между означаемо и концепт е обект на интерес за семантиката. Защото важно е да се знае докъде точно се простира означаемото и къде започва понятийното. Да се маркират границите на предмета на семантиката.

Функционалността - водеща при изграждането на семантчините структури

1. Това, което е сигурно, е че значението съществува и стои в основата на комуникацията и на социалните структури и договорености. Благодарение на значенията на думите и тяхната специфична организация в нашето съзнание, ние се проявяваме като значещи индивиди, успяваме да се изразим и да разберем онова, което другите ни казват. Комуникацията, колкото и несъвършена и полиинтерпретативна да е тя, все пак се осъществява и то в толкова много случаи - с бързина и лекота, и ние нямаме време да осъзнаем колко е необикновен нейният механизъм. Възниква въпросът какъв е принципът на този механизъм, който стои и в основата на семантичната организация в естествения човешки език. Дали е чисто асоциативен, деривативен или става въпрос за много по-дълбочинни структури.

2. Между езиковите значения, у всеки здрав индивид, съществува изградена връзка такава, че най-бързо и точно да бъде открит подходящият начин на себеизразяване. Този принцип на подредба не зависи от грамотността, начетеността, интелигентността на говорещия субект, от неговата индивидуалност и лични предпочитания. От тях зависят богатството и красотата на изразяването, но не и механизмът на откриване на подходящата дума. Самият механизъм се опира на удобна за него семантична организация на значещите единици, чието естество се разкрива в случая, на първо място, като чисто функционално (от гледна точка на изразяването).

3. Семантичният материал е така организиран, че да бъде лесно достъпен, въз основата на прилики (в един първи момент на натрупване и групиране) и разлики (втори момент - на по-фино разграничаване) между сходните единици от една вече сформирана на базата на прилики група. Това схващане е в основата на европейския "семичен анализ". Там думите са не просто свързани помежду си по силата на някакви (произволни или смислови) асоциации. Отношението между значещите единици е на прилики и разлики. На сближаване и раздалечаване. А семантичните отношения между знаците са не по-маловажни от самите знаци.

Обикновено акцентът пада върху елементите на една система (които са по-видими, по-веществени и по-лесно фокусират вниманието), а не толкова върху връзките между тях. В съвременната семантична мисъл, обаче, има тенденция смисловият фокус да се пренася върху отношенията в системата, които са и от металингвистичен характер (Greimas 1986, р.22). Гремас търси елементарните значещи единици на нивото на структурите, не на нивото на знаците. Отделните елементи само отбелязват определени позиции по тази т.нар. от Гремас "семантична ос" :

"Предлагаме да назовем семантична ос (...) онзи фон, на който се откроява артикулацията на значението. Вижда се, че семантичната ос има за функция да включва в себе си, да въплъщава всички инхерентни за нея артикулации."(ibid)

По тази ос отделните елементи (думи) са само резултат от "артикулацията на значението". Самото значение може да бъде представено като непрекъснат, многополюсен и неопределен поток (семантична ос), който трябва да бъде "артикулиран", за да може да бъде представен, анализиран, обобщен и доловен от сетивата ни. То е като невидима основа-контимуум, каквито са светът и всичко в него. По една и съща ос на значението може да съществуват безкрайно много позиции-нюанси, но обикновено се обособяват само няколко, значими за общуването на определен език, обобщващи максимален брой субпозиции. Нюансите, акцентите в значението-континуум на една семема, които не са вербализирани, могат да се забележат в речта, и биват подсказани от т.нар. контекстуални семи.

Всичко споменато в това отношение се отнася за перспективата на говорещия. Възприемащият кодираната информация субект се опитва да възстанови, в обратен ред, извършеното от говорещия.

Сравнителното изучаването на синонимите и синонимните групи в различните езици – поглед към вътрешната артикулация в непрекъснатостта на значението?

В своя труд “Към една съвременна семантика”, Балдингер пише:

“Синонимите, възможни на една и съща позиция, са абсолютни синоними в този смисъл, че всички те реализират една и съща концептуална формула. Това може да се провери чрез субституция: на всяка позиция мога да заместя, във вътрешността на групата, кой да е синоним с кой да е друг, без да модифицирам концептуалната субстанция.” (Baldinger 1984, p. 176)

Обикновено когато желаем да предадем езиково определена “концептуална субстанция”, ние се стремим към минимална загуба на информация, т.е. – към най-точния за нас и за другите израз. Тогава сме изправени и пред избор между възможни синоними. Абсолютната синонимия е рядък феномен. За да могат две значещи единици да бъдат абсолютни синоними, трябва значенията им да съвпадат напълно, което е слабо вероятно. Най-често се забелязват случаи на частична синонимия, когато има сходство между две семеми, принадлежащи на различни езикови знаци. Те биха могли да бъдат взаимнозаменяеми само при определени условия, само в определен контекст. В други случаи при субституцията им би се стигнало до неточности в предаването на идеята. Често, когато подбираме по семантичната ос (между подобни “синоними”), се случва, поради различни фактори, да подберем неточната дума. Говорещият субект осъзнава, че думата е неточна, но я използва временно, докато се сети за най-подходящата. Подобни случаи на временно забравяне и на използване на най-близкия синоним, за който се сещаме, показва фрагмент от вътрешната структура на синонимните групи. Прави очевиден процеса на подбор, който протича зад всеки езиков акт, както и функционалния принцип, стоящ зад организирането на езиковите знаци, с цел улесняване трансфера на информация. Ние търсим първо за заместители на най-къса дистанция - в аксемата, след това в таксемата и т.н. докато стигнем до архисемемата. Или дори до най-общото наименование “нещо”. Подобен поглед към неточния подбор би позволил и да проследим възходящата/низходящата йерархия на семантичните структури.

Хиперо/хипонимичните мрежи, както и синонимите от едно и също ниво, са като специфични за всеки отделен език варианти на артикулиране на значението. Всеки стоящ по-високо в тази йерархия отрязък значение, съдържа повече вътрешни акценти, а оттам и по-силен семантичен потенциал за детайлизиране. Цялата йерархично организирана семантична мрежа би могла да участва в подбора на точната дума при речевия акт. Тук става въпрос не за погрешни думи (лапсуси), базирани на различни асоциации – тези грешки са от друго естество – а за неточности , които ни насочват отново към функционалния принцип, залегнал в основата на семантичните структури, където всичко се гради върху диференциални признаци.

Тъй като в случая се касае за вербални конструкти, те биха били различни в отделните езици. Във всеки естествен човешки език една и съща отвъдезикова (концептуална) област е била разработена по различен начин на семантично лексикално ниво и са били прокарани различни граници. На този етап възниква въпросът дали значението в езика би могло да се дели и нюансира на теория до безкрайност, по подобие на референтния свят, и как е развита лексикално самата идея за “граница” в различните езикови системи и в метаезика. Това би било и обект на сравнителен анализ и, съответно - обект на отделно изследване.

Резюме

Неясната граница, прокарана между концептуално и вербално води до разминавания между езиковите семантични модели и до терминологични несъответствия сред лингвистите, изучаващи семантичните структури на езика. В търсене природата на отношенията между значенията на езиковите знаци, представителите на европейския семичен анализ заместват противоречивия термин “семантично поле” с идеята за “семантичните класове” и за семичния строеж на значението, като вътрешноструктурните отношения не са просто асоциации между думите, а връзки от функционално естество, които стоят в основата на селективния механизъм на речта. Изучаването на хиперонимичните мрежи би внесло допълнителна яснота относно вътрешния строеж на значещите единици и на отношенията между тях.

За автора

Преподавател по съвременен френски език - номинална лексика и превод - към катедра “Романистика” във ВТУ “Св. Св. Кирил и Методий”. Основни интереси в науката са общо и френско езикознание, семантика и лексикология, психолингвистика, семиотика.

Контакти: e-mail n_100janova@abv.bg

Библиография

Косериу Е. Лекции по общо езикознание. Наука и изкуство, София 1990.

Baldinger K. Vers une sémantique moderne. Klincksieck, Paris 1984.

Fuchs C. Champ sémantique et champ lexical. In Encyclopaedia Universalis en ligne 2007.

Greimas A. J. Sémantique structurale, recherche de méthode. Presses Universitaires de France, Paris 1986.

Le Ny J.-F. La sémantique psychologique. Presses Universitaires de France, Paris 1979.

Niklas-Salminen A. Analyse sémantique du lexique. La lexicologie, coll. Cursus.Lettres/linguistique. Armand Colin, Paris 1997.

Peeters B. Vers une nouelle théorie sémantique du “champ”. In Pierre Martin, S.I.L.F. Actes du 10e Colloque. Univ. Laval, Québec 1984.

Peeters B. A Few Remarks on Terminological Insecurity in Semantic Field Theory. Quaderni di semantica, a.XII, n.2, 1991.

Pottier B. Théorie et analyse en linguistique. Hachette, Paris 1987.

Rastier F. Sémantique interprétative. Presses Universitaires de France, Paris 1987.

Trudel E. Champ sémantique, champ sémantique lexical ou classe sémantique ?», Texto ! [En

ligne], URL : http://www.revue-texto.net/index.php?id=2277.

Каталог: 449 -> pub
pub -> Някои особености на френските предложни локативни изрази и тяхната преносна употреба
pub -> Névéna Stoyanova L’idée locative dans le français contemporain Expressions verbale et circonstancielle
449 -> Държатели на референтни данни
449 -> Дяконът калина Сотирова 1837
pub -> Идеята за граница и нейната лексико-семантична репрезентация на френски и на български език
pub -> Презентация на значението Невена Стоянова Катедра "Романистика", вту "Св св. Кирил и Методий"

Изтегляне 164.86 Kb.

Сподели с приятели: