Г е н к а п е т р о в а дестинация мама обама



Дата09.04.2018
Размер370.39 Kb.
#65176
Г е н к а П е т р о в а

ДЕСТИНАЦИЯ


МАМА - ОБАМА


2010

СПОМЕН ЗА ЖИВОТ
Живея в град на самотата.

Тя идва незнайно как и откъде,

с един незнаен влак,

всяка делнична вечер.

Не си отива сутринта.

Цял ден блудства

със спомена на майките -

на площада,

по уличките,

в телефонните кабини,

в зеещите прозорци

на кухнички,

спални,

в празните детски стаи...



И уж обръгнал на сълзи,

реторични въпроси

и себеугризения,

споменът


току се огъне,

този спартански отгледан

спомен,

в тази спартански търпелива



държава.

Този истински спомен

от нов тип,

който не се обръща при повикване,

не кашля подозрително,

не се задавя в сълзи...

Този спомен

току дерайлира.

И настава една суматоха...

Бременна е самотата на моя град.

Със спомен за живот

с децата ни.



Моят град
В града,от който

синовете ми си тръгват,

прекрачили с охота

бащиния праг и

майчиния стон пропуснали

през рамо...

във този град е август.

И не е...

Отдавна спомен -

снизходителен и благ

в дъждовното

провинциално лято -

е този град.

Заседнал в гърлото отдавна

спомен е

вечерята за четирима.

И празен е без синовете ми,

безсмислен е домът,

във който всеки миг от лятото

денят ме пита

август ли е в този град

без синовете ми

или е зима.

В града,от който

синовете ми си тръгват...

от моя град.



ВИНИ



На синовете ми
Добрич.

София.


Канада.

Де е България...

По небесното трасе

над океана

триумфира надеждата

в 20-часов полет.

Стръкче здравец

спасително пръска

носталгичния аерозол

на Лозенец,

Дианабад,

Райко Цончев...

Над океана

/разделителна бездна

между спирка Мама

и спирка New Life/

лети

ВСИЧКОТО,



което имам.

С еднопосочен билет,

с отчаяното

Аз съм българче...,

с неизбежното

Я кажи ми,облаче ле бяло...

Оставам

далече от запазеното място

за Канада,

далече от океана

на надеждата.

В океан от вини

калявам самотата си.

Лоши майки

се случихме с тебе,

Българийо...

Дано внуците ни

случат

на истински.



САГА ЗА САМОТАТА

или

ПАТОЛОГИЯ

Ти си остро камъче в мисълта ми,

което боде сетивата

и напомня,че съм жива.

Заченато ехо си

на бременната ми самота,

патологична отвсякъде.

Нося я.


Преносвам я.

Раждам я.

Не я обгрижвам

тая преродена нежелателност.

Хвърлям я

на произвола на съдбата.

Уви,тя се връща,

оцеляла като куче

в цялата си нелогичност.

Заяква с часове,

върти опашка,

надушила купчина

апетитни спомени.

Мазохист е самотата ми.

Лиже раните си на всеки ъгъл.

Умира от копнение да живее.

Знам,че ще умра от нея.

В нея ще умра -

омерзената многолетница самота.

А ти,мое остро камъче в мисълта,

отдавна си направило щур лупинг

в душата ми.

Тя кърви.Но си обещава

още срещи,

още раздели

и поредното котило самота,

за която дано някога

непременно си кажеш -

Добре,че не повторих майка си.

ЧАША ЗА КАФЕ

или

БЛАГОВЕЩЕНИЕ

Пиеш кафето си

далече от ранните ми часове

за размисъл.

Чашата ти звъни

в миялната машина

на твоето момиче,

с което мечтаете

стълпотворение от

чаши,


шишета с биберони,

перална машина

с бебешки ританки...

Мечтаете.

Събирам

всичките детски гласчета



от бебешките колички,

от прозорците на

пробудени спални...

Сред тази цветна симфония

мечтая и аз.

За солото на твоето бебе,

бебето на момичето,

което обичаш

повече от себе си.

С което пиеш всяка сутрин

първото си кафе.

Момичето,

с което чакате

Блага вест.

И пътувате,

Пътувате към нея...

Мечтая.

* * *


Пия кафето си

далече от твоите късни часове

за любов,

далече от

твоята чаша за кафе,

която искам да мия всеки ден,

но тя е все чиста,

празна,


далечна...

Измивам я

три пъти в годината –

по Коледа,

Великден

и Август,

когато онова

мъчително перпетууммобиле,

онова възраждащо перпетууммобиле

минава край спирка МАМА

за броени часове,

които все не ми достигат

да ти кажа

как твоята чаша за кафе

тъгува за тебе,

как срутва

натрупаното си очакване

върху гърдите ми

всеки път,

когато отворя стъклените врати на

спомена за детския ти смях,

за момчешкия ти бунт,

за мъжкото ти снизхождение

към спирка МАМА.

И благославям

това мъчително перпетууммобиле,

това възраждащо перпетууммобиле.

Пия своето кафе

далече от тебе.

Пия


самотата си.

ЛЮБОВ

Тази, същата,

заради която

ще те чувам

сто пъти по-малко

по GSM-а,

НО ти ще я чуваш

сто пъти повече...

Тази,същата,

заради която

сърцето ми,

отмаляло от обич,

ще знае,че

свърщва моето царство,

НО ще дойде

Нейното...

Тази,същата,

заради която

улиците на София,

театрите,

пицариите,

вечерите в „Уго”,

пазарите,

новите ти коли,

новите ти картини в ателието,

галериите

ще забравят моите стъпки,

моите очи,

моите парфюми,

НО ще дойдат

Нейните...

Тази,същата,

заради която

моите думи ще блуждаят,

безпризорни самотници,

без дом и без ключ за твоя,

ще катерят лавиците и

нощните шкафчета

на другите,

НО ти ще имаш

Нейните думи.

Ще си лягаш

и ще ставаш с тях.

Само тях ще чуваш

и ще ти стигат...

Тази,същата,

заради която

ще бъдеш по-щастлив

от желанието си

да бъдеш щастлив

с Нея,същата...

Как я обичам ,

да знаеш,

как я чакам

да отключи сърцето ти,

да разбие сърцето ми

с неизбежното

„Аз съм”...,

което ще обичам,

защото ти ще обичаш,

ще живея,

защото ти ще живееш

заради тази,същата,

заради която

един ден

ще прочетеш на сина си

своето стихотворение.

30 ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Горещо е лятото,също като тогава.

Ехото услужливо припомня бебешки плач.

О,как е далечен споменът за началото...

Равнината,узряла в слънчогледов мираж,

Галопира извечна,галопира млада.

Истински фойерверк във оранж.
Портретува четката й – виртуозна палка.

Ехото разлюлява диригентския пулт.

Тишината е някъде дълбоко заспала.

Ранобуден,светът в многобагрен звук

Оцветява с Вивалди душата на лятото.

Върви през него момчето ми и му приглася.


РАЗСЪМВАНЕ
Отворила съм всички врати ,

прозорци ,

прозорчета на стълбища,

балкони , мансарди .

На душата си всички прозорци

съм измила ,

лъснала съм до бяло вечерната тръпка

на лятото -

да премине вълшебният стон

на утрото.

Утринната прозявка на слънцето

между розови облачета -

сресани , рошави ,закачливи , палави -

да премине.

Между слънчеви зайчета

бебешки плач през шпалир от любов

да премине.

И най-после да съмне.



МОИТЕ БЕБЕТА- І

или

ДРУГОТО ИМЕ НА ЛЮБОВТА
Моите бебета още не ме разпознават.

Стъпили са с розови крачета в мислите ми

и боксуват безпомощни -

ни напред,ни назад.

Същински магаренца на мост.

Същински ангелчета от свитата на Господ.

Говоря им всяка вечер,

че е време да ме събудят

с един телефонен звън,

който ще завърти стаята на 180 градуса

с гласа на мама и тати:

-Тръгнахме!...

Но те не искат да го направят.

Глупавичките те, мислят,

че животът е в хармония,

когато стаята не се върти на 180 градуса.

И си кротуват моите бебета.

И си мълчат.

А аз въртя мислите си

в тенджери,

в перални,

в бебешки колички,

в розови и сини ританки.

Мислите ми стават

все по-розови,

все по-сини.

Влизам с тях

в кантати от бебешки смях,

в симфонии от бебешки плач.

Чувам ги


как извиват своето соло

в една софийска гарсониера на Лозенец,

в едно ателие на Дианабад.

Моите бебета са солисти

на м о я т а формация „Чакам бебе“.

Затова са така напористи,

така гласовити,

така именити...

Същински Робертино Лорети на младини,

същинска Симона от Мюзик Айдъл 3.

Моите бебета растат в мислите ми

така буйно,

така истински...

Всяка сутрин им сипвам

все повече мляко в чашките,

проходката им съм изнесла отдавна

на тавана.

Вървим заедно с моите бебета

ръка в ръчичка.

Краченцата им подтичват

след мечтите ми,

мечтите на баба с тънки токчета,

с бяла рокля

и розови очила.

Мечти до мечтите на дядо

с кученце и кола,

готова да припали със 120 км в час

към София и момчетата,

към София и бебетата.

Магистралите за мечти са така широки.

Трафикът е непозната дума.

Светофари не са нужни.

И дупки няма -

/Бойко Борисов спи спокойно всяка вечер./

Моите бебета издуват мислите ми.

Мислите ми отдавна са с наднормено тегло.

Не искам да ги подлагам на диета.

С тях съм все по-млада,

все по-красива.

все по-смислена.

Само дето искам

стаята,в която заспивам с тях,

ден по-скоро да се завърти на 180 градуса.

Слънцето да пробие тишината.

Тишината да проговори на чист български,

на чист бебешки:



  • Тръгнахме!

.................................

Ще чакам моите бебета,

които също ще пишат стихове

за баба,за дядо,за кученцето Буби.

Добри стихове ще пишат.

Ще ги дочакам,защото съм болна от любов,

а любовта е живот с бебета,

които пътуват към мен,

към света,

който скоро ще се завърти на 180 градуса,

защото обичам.


МОИТЕ БЕБЕТА ІІ
Моите бебета ще са солисти

в Хора на бабините внучета.

Още не са чували за Гена Димитрова,

Райна Кабаиванска,Валя Балканска,

но баба ще им разкаже за звездите на България.

Звездите на България

са толкова големи,ярки

и познати на Големия свят,

че заслепяват граничните КПП-та

на Гюешево,Кула и Капитан Андреево,

прелитат без визи и лични карти

в Мирозданието,където човеците души дават

за Дездемона и Тоска на Гена,

за Мадам Бътерфлай на Райна,

за Излеял е Дельо хайдутин на Валя...

Хубаво им е на звездите на България

в Големия свят.

А на България й е все едно без тях,

защото си има Азис,Мишо Шамара,

Влади Въргала,Глория,Мария и пр.,и прочие.

Не че й е хубаво на цяла България с кича

на другата България , но мълчи и си слуша

у дома

Гена Димитрова,



Райна Кабаиванска,

Валя Балканска и пр.,и пр..

Записва бебетата си в Хора на бабините внучета

и си мечтае за нов Ренесанс в България.

Но не Ренесанс в имената на улици,паметни плочи и музеи с имената на Гена,Райна и Валя,

а Ренесанс в душите,

които да се събуждат,да оздравяват и да припяват

с гласовете на Мирозданието,

с гласовете на истинския Живот,

за които мълчи България,

заглушена от чалга,куршуми и финикийски знаци в кеш.
Докато се сбъднат мечтите на истинската България,

Хорът на бабините внучета ще се преселва

в Канада,Маями,Уелс,Барселона...

Все повече и повече.И още повече...

А бабите ще прощават, до вчера сърдити...

Ще благославят филиалите на България

по Големия свят,

където ще се раждат бабини внучета,

без спомен

за баба,


за бяла спретната къщурка

с две липи отпред..

Защото майчина милувка те ще сещат

на хиляди левги разстояние,

на 20-часови полети над океана...

Да,същият океан,

непознаващ България,бабите на България

и оредяващия Хор на бабините внучета.

А бабите ще умират от чакане на Ренесанса

в тази дълбока провинция на света,България,

заглушена от кич,куршуми и чалга.

Ще умират бабите,

изстрадали пътя към Рая,

по съвместителство хванали диригентската палка

пред Хора на бабините внучета,

защото и някои от по-младите баби -диригенти -

ще са тръгнали към филиалите на България по света.

Светът,полудял от носталгия,

ще пее песните на България,песните за България

всяка вечер по Скайпа на

България,Канада,Маями,Уелс,Барселона...

И моите внучета ще са солисти в живота,

който се опитвам да опознавам ,приемам ,обичам.

Всяка вечер ще ми казват,че ще свикна,

както свикнах със скайпа - хакерка на сто години,

с бяла рокля като германка на море в България,

с бял панталон и боди,с гривна на глезена от Swarovski,

/подарък от снаха ми -пътница за Канада/,

с книгата на Джон Кехоу под ръка

„Подсъзнанието може всичко“.

Точно този Кехоу ще обърка всичко,

защото „Мила Родино...“ ще звучи фалшиво

в Канада,Маями,Уелс,Барселона.

А без песен живот ли ще е Животът !




РОЗОВО
СТИХОТВОРЕНИЕ

Когато моите бебета

закъсняват неистово

и ръцете ми са провиснали

от очакване на

телцата им розови,

устицата им розови,

дъха им розов...

Когато всички розови думички,

прегръдки,усмивки,целувчици

съм раздала

на съседските бебета,

на кварталните бебета...

Когато съм преразказала

всички розови приказки

на Шарл Перо,Братя Грим

и Андерсен...

Когато съм пожелала

розови сънища

на всички розови бебета

в детски колички,

в детски креватчета...

Когато насладата

с дъх на мляко и мокри памперси

и тази нощ не е моя наслада...

Тогава

питам небето



защо закъсняват моите бебета.

И къде е небесната композиция,

по трасето заседнала с тях.

От небето се сипе розов дъжд.

И расте под прозорците

дъх на бебета,мляко и тишина,

изтъняла в очакване на

розов бебешки плач,

розов бебешки смях...

Още малко и ще нахлуят

в стаята...

Още малко.



АВТОБИОГРАФИЯ

на Борис Раданов , роден на 13 май 2009 г.

или

ПОДСЛУШАН МОНОЛОГ
На Марияна Спиридонова Баръмова

Баба ми е толкова млада!

Още ходи на високи токчета.

Рисува,когато е далече от мен.

Играе безумно с дядо,чуе ли „Лодка в реката“.

Слага си очила само когато разглежда снимките ми.
Росен е дядо ми.

Аз мисля да му казвам Роска , но баба не дава.

Деница е мама.Най-младата у нас /след мене/.

Аз много я обичам, а нея я боли коремчето заради мен.

Няма да имам братче ,а сестриче , казва татко.

О, колко обичам и татко!Той ми е обещал и куче на балкона .

Виолета е другата ми баба.

Колко е хубаво да имаш две баби!

Ъгълчета от домовете им са само мои , избрах си ги.

Не ме дочака само дядо Милен,тръгнал рано за Рая.

Е,такъв е животът , успокояват ме всички.

Всъщност пропуснах,че имам една леля в Хайделберг-/Северина/

и една прабаба -Дими .

Късметлия съм си,нали!

19 май 2009 г.




П А Р О Л А
Искам да вляза в електронната си поща,

в думите си ,скрити и явни , в очите ти ,

в живота намръщен , усмихнат ,

в стаята на децата ни искам да вляза ,

децата ни , които в други стаи мечтаят ,

любят , разлюбват

с чашата бейлис и бърбън с лед

със сурови ядки - здравословни стъпки

към болния ни живот ,

в съня срещу понеделник вечер искам да вляза ,

в мислите ти , в тъгата си , в любовта ни ,

припкаща по петите ни цяла вечност

като вярно куче , като гладно куче ,

кучешка му работа.

В разминаването на обичта ни ,

в срещите на обичта ни

искам да остана , да се вкореня

в самотата си и с харакири ако трябва

да се избавя от нея ,

да озвуча пътеките на кучешкия маратон ,

твоите стъпки на насладата сутрин и вечер ,

да бъда оранжа в картините на сина ни ,

да бъда прозорчето отсам Океана,

прозорчето оттатък Другостта,

магнитно привлякла децата ни.

Искам да вляза в Другостта на света ,

към която са тръгнали момчетата ни ,

неизбрали любовта ни , неразбрали любовта ,

която изконна носим в душите си ,

в телефоните , във вечните автобуси и влакове ,

в двупосочните пътища , напластени с тъга ,

със ръце и очи - на сбогом отчаяно млъкнали ;

неразбрали любовта на София , морето ,

България ...

/Как се живее , Господи , без България ! /

Искам да нарисувам всичките думи ,

неизречени две секунди преди метрото,

преди завоя на автобусите на Ивкони , Етап ,

Албена Автотранс ,

на крачки любов отминаваща , заминаваща

в друго измерение , когато

аз оставам прелюдия , миг , хвърлен фас ,

подвита опашка на куче ,

ни помен

от споделената радост , от допусната близост ...

Когато


съм нищо след завоя на мислите.

Искам да вляза в електронната си поща .

Пействам адреса , после паролата да не объркам

далече от всичко , от всички , които обичам ...

Ах , да , парола obicham ...

На квадрат , на куб , на степен N

ОБИЧАМ ,

неразбрана и неразбираща ,

облак дъждовен ,надвесен над моята суша,

над моя остров , обезлюдяващ , тих

и припяващ от време навреме -

„И сам воинът е воин „

Абсурд е да му повярвам .

КОНФЕРЕНТЕН РАЗГОВОР

С ВЕТРОВЕТЕ

В седем привечер

ветровете в Ню Йорк

лабиринт от възторзи

плетат.

Не, не са от картон



небостъргачите.

Не е измислица Ню Йорк .

Кликва мишката.

Пропищяват слушалки.

Суетните камери

сресват бретон.

С ветровете на Ню Йорк

навръх полунощ

започва България

конферентен разговор.



ДЕСТИНАЦИЯ

МАМА – ОБАМА

Нямам алтернатива.

Трябва да заобичам

Канада,Торонто,САЩ,

Барак Обама,

Мишел Обама,

езерото Онтарио,

океана.


Този ,същия океан –

рибя кост в гърлото,

гъдел в петата ,

трън във очите -

луднали нагоре-надолу

като живак в термометър

на болен

от свински грип ,

от птичи грип ,

от гърч на

омекнали думи ,

смачкани думи ,

цял тон думи -

изстрелвани ,

прострелвани ,

полуживи .

Дано оставят на брега

тези думи

децата ми.

В полет над океана

е рисковано

всяко раздвоение ,

всеки кръстопът,

всяко вълнение...

Трябва да заобичам океана.

Този ,същия ,

който ще вземе здравето ми ,

но ще даде щастие на сина ми .

Ще стана донор на разума си .

Ще преживявам с чувствата

/имам и за следващия живот чувства!/

Разума ще даря ,

защото е неуместно,

невъзможно

перверзно

да приема с моя разум ,

мисленето на децата си ,

че по-добре се живее

в Канада,

Торонто,


САЩ ,

че нещо пречи на слънцето във България

да свети в мислите на българите.

Че някой ограбва добрите думи,

добрите новини,

д о б р и н и т е в България

и те закърняват,

заключени

в българските народни приказки ,

в българските народни умотворения ,

в българските аналии ...

В новините по бТВ , БНТ и

дявол знае в кой още

пантеон на сензации

добрините са демоде ,табу , скука ,

забрава -

чуждоезикови , чуждозвучащи ,

чуждопонятни въпросни изкопаеми .

Кутията на Пандора се е разбила

над България ,

като във филм на Хичкок

в България са плъзнали психопати,

ненаказуеми,

оневинени

под чадъра на псевдодемокрацията,

псевдоконституцията,

псевдоконвенциите,

псевдохартите

в псевдодържавата.

Няма го само чадъра на Крум .

Няма я ръката на Крум .

Защото ще гръмнат демократите -

Крум е авторитарен,

антидемократичен ,

циничен ,

-ичен , -ичен , -ичен...

И се бои демокрацията ,

и мълчи демокрацията.

Горката ни демокрация !

Кой я разчете така нескопосано ,

така допотопно ,

срам изчервява дните й ,

посинява нощите й .

И всички напъни

да бъде редактирана ,

да бъде обезвредена ,

да бъде преведена

на грамотен български език

заразяват ,

поощряват лаиците.

Лаиците толерират ,

узаконяват ,

лансират

нелепици , посмешици , измислици

като астероида в Латвия ,

като благоденствието в България,

като усмивките по улиците

на България.

Изгоряха усмивките на България

като вагоните на железницата

София – Кардам ,

пренесоха се я в Рая ,

я в писанията на Иван Хаджийски ,

в летописите на Симеон Велики ,

в патетиката на Паисий .

Подобията на усмивки днес

учат побеснели

френски , английски ,

изселват се инкогнито оттатък океана ,

оттатък недомислените си мечти ,

недоизметените си съмнения ,

недомечтаните корони на

българското си родословие.

Великото преселение

на България

през Гюешево , Кула , Калотина ,

през океана ,

двайсет години преселение

към усмивките на

Клинтън , Буш и Обама.

Преселение на

мечтите ,

любовите ,

секса ,


сперматозоидите ,

яйцеклетките ,

зародишите...

Преселение на

българските бебета -

родени , неродени ,

планувани , непланувани ,

изплакали в Големите надежди

на българите,

двеста години след Дикенс ,

двайсет години след

краха на Берлинската стена,

проходили

в градините на друг разум , други чувства .

В другата България ,

пренесла в утробата си

своето отрицание и своето възкресение ,

плюса и минуса,

кармата и безсилието ,

силата и разума ,

наплодили любовта българска ,

прабългарска ,

прапрабългарска

в прегръдките на Обама , Сащ , Канада.

Как да ги заобичам ,

като се гневя със Паисий – О,неразумний...,

тържествувам със Вазов -Аз съм българче-

като слушам

разваления български на Силви Вартан ...

Нямам алтернатива.

Ще стана донор на разума си ,

на реторичните си въпроси ,

на реторичните си възклицания .

Ще заобичам глобализацията.

И станала далекогледа,

ще благославям океана,

децата си оттатък него,

докато един близък ден

ще го побългаря този океан ,

ще го сбъркам ,

както той днес ме побърква.

Ще взема на концесия дестинациите

Европа – Канада,

Европа – САЩ ,

Мама – Обама.

Ще ги оглуша с „Мила Родино,ти си земен рай“

дори и с риск да фалира бизнеса ми,

/с надежда да фалира/,

защото камъкът си тежи на мястото ,

България си тежи на мястото...

Какво недоверие

в българските народни пословици !

Какво доверие -

след дъжд качулка...

Апокалипсисът е дело лично“

Н.Фенерски

СЪН

На Петър
Времето така се катурна

по кривата на живота,

че докато я изкачвахме

устни в устни,

ръце в ръце,

очи в очи,

думи в думите -

не усетихме,

че сме на педя от върха,

след който ни чакаше

неизменното надолнище.

По него загубихме

устните си,

ръцете си,

думите,

недоумяващи,че е възможно



да се случи и с нас.

Единствено очите ни плуваха-

светлина до светлина,

цвят да цвят,

въздишка до въздишка.

Ненаситно поглъщаха въздуха,

изстинал без целувките ни.

Обръщаха се към върха

и оттатък него.

Пресечните им точки

отдавна бяха дъно на океан,

залежище на съкровища.

Но кривата на надолнището,

разпиляло устни,ръце и думи,

беше еднопосочна за очите ни

и това беше спасението им...

Толкова отдавна

не съм те целувала.



МОНОЛОГ НА ЗАЗОРЯВАНЕ

„Не остарявай, любов,

не остарявай”...

Защото трябва

другаде да го направиш.

/Тук е рано,безсмислено и самотно/.

Защото те чакат

спомените за утре,

с които е бременна самотата ти.

Чака те оня чужд град,

но сред свои...

Толкова е стара тази мечта.

Дано не сложи бастун и пенсне,

дано не я хване склероза,

деменция,

алцхаймер...

Какво ще я правиш такава.

Да я убиеш е грях,

а и не ще се сетиш -

не си го правил.

Дано по душа си остане млада

тази мечта,

тази скандално красива мечта.

/Единствено от нея те ревнувам/.

Тичай след нея всяка нощ,

в която няма да я сънуваш.

Защото ти не сънуваш,

ти по цяла нощ катериш към нея

по купчина фасове на балкона,

еднодневки-светулки.

И със Хамлет събаряте стари химери

и градите нови:

To be or not to be…

А и Еверест е опакован това лято.

/Тия тибетци си нямат работа./

И затова почакай...

Не остарявай,моя любов…

/Мишо Белчев ми бръкна в душата

сто години след себе си…

Не,не е мазохист,

просто е … вечен/.

Я налей по чашка от онази,

нашата,

с есенция на кайсия.



Нищо,че е менте,на мода е…

С нея най-евтино се пътува

до Париж и Неапол,

до София и момчетата...

Ах,тези момчета...

Още малко.

Още много

почакай,моля те!

Не остарявай,моя любов!

Защото трябва

другаде да го направиш.

Тук е рано,

безсмислено

и самотно.



МОЛИТВА ЗА ИВАН
На Здравка Евтимова
Реторични са всичките ми въпроси.

Трупам ги сутрин и вечер,

преди изгрев слънце,

след залез.

Чупя канона,изпреварвам

благодарност,

прошка,

молитва.


Всевишният ще ми прости

и този път.

Всевишният ми изпраща цял живот

грехове и слънце.

Знае,че спазвам канона.

Чувал ме е

как му благодаря и друг път

за греха да бъда издънка на Ева.

Всевишният обича да ми прощава.

Всевишният ми прощава толкова пъти,

колкото греша.

Прощава ми и сега

светотатството

да обичам Иван

преди да обичам зачеването.

Защото Иван е

и грях,и прошка,и молитва.

Защото Иван е

слънцето,

което прави живота смислен и млад.

А аз съм отдавна

отвъд живота,

отвъд Иван.

Болка съм,

радост от Иван

и молитва за него съм.

Молитва за слънцето,

което Иван да вижда преди мене.

Защото отдавна му е ред

и той да греши,издънка на Адам,

и той да благодари

и да моли Всевишния.

Дано Всевишният ми прости и греха

да задавам реторични въпроси...

Дано ми помогне да чуя

по-скоро,

веднъж

и завинаги:



Виждам!

Виждам!


Виждам!...
А после ще оживее канонът

благодарност,грях,прошка,молитва .

Ще оживее животът.

Амин!


ПАМЕТ ЗА ХРИСТО ПРОДАНОВ

На Виолета Проданова

Ще мисля за него,

когато болка надвие

егото ми на смъртна.

Ще мисля за всичките негови

строги пътеки,

по които изкачваше

егото си на Бог.

Ще катеря със него

човешката болка,

прекосила

със късове дъх заледен

оня миг

на внезапен и скрит сантимент -



по лавината крехки кокичета,

за теб неоткъснати,

по приспивната нежност,

недокоснала Силви...

Ще мисля за него,

когато нахлуе Април

в снеговете на Еверест,

когато Април вледени

последния вопъл на вятъра,

на очите му гордия вопъл,

на ръцете му мъжкия вопъл...

Ще мисля за него,

когато Април

в егото ми на смъртна

значи всичко,

което за него и спомен не бе.

Ще мисля за Христо,

когато ранена

душата катери върха,

когато


душата ранена обича...

Ще мисля за него,когато

с егото си на смъртна

сричам


пътя на Христо

към Еверест.



НА ЕДИН НЕПОЗНАТ

Давам си сметка,

че си всичкото,

дето отдавна е време да загърбя-

в междузъбието ми предъвквано

и неведнъж

триумфално изплюто.

Давам си сметка,

че си нищото,

с което времето си губя

да избелвам душата ти,сляпа.

Уви,


по-черен си оставаш от дявола,

но дяволиите ти

отдавна са под прожектора!

Ха си мръднал напред,

ха си гръмнал...

Време е за катарзис,копеле!

Душата ми,тържествуваща,

отдавна те дави...

И как кашляш!...

Няма да ме преглътнеш,

зная.

Не съм лъжица за устата ти.



Но остави ме,

преди да съм казала:


Всичко коз!

Сваляй картите!



ДУЕЛИРАНЕ

Лилипут е душата ти.

Не порасна.

/Виждал ли си

пораснал лилипут?!

Гледал ли си

халтура на виенска сцена?!

Срещал ли си

празните очи

на пълните джобове?!/

Агрегатното ти състояние

е същински абсурд –

две педи над слънцето

си опънал шатри,

без да си слънчев...?!

Заслепен нарцис си,

проиграл всичките жокери

на плебса.

Лимитът на търпението

е изчерпан.

Шапката ти е скроена.

Време е за приземяване.

Торнадо

за тебе набира октави.

Слагай коланите.

Ще бъде велика

комедия.

ПОРТРЕТЪТ НА ЛЕВСКИ

Над бюрата

на лъснати словоблудници,

над бюрата

на самовлюбени скудоумници,

над бюрата

на куртоазно равнените,

над бюрата

на всеядните...И на смирените.

Левски...

В портрета

от детски учебник по история,

в стихотворение за едно бесило,

разлюляно от...чалга на Глория .

Левски...

В четири въпросителни:

Н а р о д е ? ? ? ?

Но де е народът...

Де е България...

Облаче бяло

във ризите усмирителни

или


в еднопосочен билет за Чикаго

със три удивителни.

Левски...

Начало и край.

Хляб насъщен и сол.

Страстно разпятие,

от което е трудно -

царят е гол -

да признаят бедният и богатият.


СТИХОВЕ ПО СКАЙПА
Толкова доброта навсякъде...

Прелива като Янтра

в дни на природно бедствие.

Като пясъците на Сахара

гореща.

Неизбродна



като вълшебна гора

в приказките на Андерсен.

-Здравейте , госпожо ...

Загрява скайпа

от нощните набези на

Анна-Мария с две”н” и тиренце ,

Евелин ,

Нона ,


Майкъл ,

Жени ,


Деси Палашка ...

на почти цялата ЕГ,

на целия пети а ,

шести б ,

дори невъзможния седми в...

Толкова любов по e-mail-ите:

-Госпожо, обичам Ви...

Като че ли са преписвали

на контролно по БЕЛ

Галка,


Теди,

Галин ,


Криста ,

Габи ...


Пропускам толкова

нощни птички...

Обичам ви всичките .

...................................


Само до теб не достига

добротата ми .

Отдавна не се питам

защо не я допускаш до себе си ,

а повтарям своята мантра :

- Добротата е заразителна за

ч о в е ц и .

От теб неразчетена,

добротата ми -

същински ангел ,

същински демон ,

йероглиф в оркестрината ,

задавен фагот ,

мушица в петолинието

на живота ми ,

в петолинието на

живота ти -

музицира нова ода на радостта .

Ще я чуеш един ден ,

ще светне

дисплея на телефона ти ,

ще даде пълномощно на нов абонат

в скайп-а добротата ми ,

срещнала доброта .
Търпелива е добротата ми .

Нетърпеливо те чакам

да я разчетеш .


САМО ТАКА НЕ МЕ ОБИЧАЙТЕ
със снизхождение,

със мълчание,

с кратки SMS-и ,

с писма неизпратени,

със пропуснати позвънявания

преди полунощ,

след полунощ,

след любов,

след нелюбов,

след цяло денонощие,

след цяло столетие,

след края на света

и след това.

С немонтирана камера

на скайпа

не ме обичайте,

с изключен скайп,

с изключен GSM,

с GSM без обхват

не ме обичайте.

Със забравени празници,

със забравени пътища,

със дотегнали разстояния,

със умората от километри на изток

и километри на запад -

не ме обичайте.

С дежурни думи,

с дежурна обич не ме обичайте

сега

и след мене.



* * *

Манифестира душата ми -

бяла и фотогенична .

Сканирай я по-скоро

за спомен ,

за илюстрация

в учебниците на Фройд ,

в албумите

за авангардно изкуство ,

в кухнята с оранжев кактус .

Побързай да сканираш

моя спомен за живот .

Дебне вендета .

ЖЪЛТ СНЯГ

Не кокетира ли снегът.

Не е ли време да си тръгне.

Достатъчна е

нежната му революция ,

разбунила плътта ;

на хилядите левги разстояния

разбунила земята.

В извечна жажда тази твърд

се полюлява, стене.

Вик и земетръс...

В снега бере душа

безпаметно копнение .

15 септември

Случва се отново да е 15 септември.

Понякога си мисля ,че е сън ,

От който не съм се пробуждала с години .

Защото все нещо си отива от този ден

Дори когато и новото е дошло...

Редя размислите си до вашите размисли ,

А детска глъч се катери по тъгата ми и я разбива .

В един септемврийски стрък блести надеждата ми за утре.

От улиците струи животът в дънки и цветя .

Бели мисли обсебват душата

И флиртуват със слънцето , което

Чертае топла прегръдка за живота в дънки и цветя ...

Иска ми се да го прилаская с усмивка ,

Да сложа дънки и аз , да откъсна цвете.

От училищния двор ме посреща незаспивала песен.

Вятър позира в косите ми – толкова е фешън!

Едно дете тича към мене - бяла приказка тича.

Разменяме зажаднели ласки .

И потъваме в море от любов /къде е Наталия да ни види!/

Едно стихотворение тича към нас и ни спасява.


УЧИЛИЩЕН ЩРИХ

По стълбището западно,

по източното

познато и неудържимо

през глава

звънецът пак търкаля междучасието,

прескача през стъпало,две,

прережда се,

просмуква раниците ,

отдавна изчерпаното нетърпение

притиснали

между учебника по география

история , литература ,

гримираното нетърпение на огледалото

притиснали -

ще ме хареса ли,

уклончивото нетърпение -

как да му кажа...

Развързаните думи на телата си понесла,

приижда лава от момичета, момчета,

догонили неосъзнатото глаголно равновесие

на стъпките към другия,

неосъзнатото усещане за приключение

след мамещия провокатор -

звънеца нарцис,

неуморен в извечното себеизкачване

по покривите на училището,

по спомените на квартала,

по бъдещето...

Във къси панталонки

/противно на училищния правилник/

бъдещето,

подлъгано от циганското лято,

от близкото сърдечно минало излъгано,

неравнодушния си нос потрива

и честно до мозъка на детското си инатливо

н я м а!-

се плези на дежурния по смяна -

И с к а м !

Незнаещо антагонизма на н е м о ж е .

Нечуващо потребността на т р я б в а.

Бъдещето в къси панталонки

расте със думите за утре.

ЕГОЦЕНТРИЧНО

Днес ми потънаха всички гемии.

Твоите...По-добре да не зная.

Но в океана е още Човекът амфибия

и приятел ми е от детството Ал.Беляев.
Ще изплувам спасена и този път.

Ще добавя в Адреси Спасителя.

И ще зная,че във смъртта няма смърт,

пък и тя е с билет за Рая.



Н Е Д Е Л Я
Дъждът пътува

към химическото чистене

на ранния октомври.

Следи от локва,

стъпкан лист

и тишина


в джобовете на късно лято.

Въздишка на подминат мост,

гримаси във лила

и охра на подметките -

лежерни , мокри , сластни

сред лабиринта на узрели кестени,

на тъжни кестени

със цвят на шоколад ,

горчиво слял устата

в натурално есенно.



Дъждът в неделя.
Каталог: 2010
2010 -> Ноември, 2010 Г. Зад Кое е неизвестното число в равенството: (420 Х): 3=310 а) 55 б) 66 в) 85 г) 504 За
2010 -> Регионален инспекторат по образованието – бургас съюз на математиците в българия – секция бургас дванадесето състезание по математика
2010 -> Януари – 2010 тест зад Резултатът от пресмятане на израза А. В, където
2010 -> Библиографски опис на публикациите, свързани със славянските литератури в списание „Панорама” /1980 – 2011
2010 -> Специалисти от отдел кнос, Дирекция „Здравен Контрол при риокоз русе, извършиха проверки в обектите за съхранение и продажба на лекарствени продукти за хуманната медицина на територията на град Русе
2010 -> 7 клас отговори на теста
2010 -> Конкурс за научно звание „професор" по научна специалност 05. 02. 18 „Икономика и управление" (Стопанска логистика) при унсс, обявен в дв бр. 4/ 15. 01. 2010
2010 -> Код на училище Име на училище


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница