Геноцидът в руанда. Може ли системата на международни отношения да бъде ефективна при подобни конфликти?



Дата28.01.2018
Размер104.85 Kb.
#52012
"ГЕНОЦИДЪТ В РУАНДА. МОЖЕ ЛИ СИСТЕМАТА НА МЕЖДУНАРОДНИ ОТНОШЕНИЯ ДА БЪДЕ ЕФЕКТИВНА ПРИ ПОДОБНИ КОНФЛИКТИ?"

Тази година се навършват 20 години от геноцидът в Руанда – един от най-кървавите етнически конфликти на миналият век. За по-малко от 100 дни са убити повече от 900 000 души, а според други източници – повече от милион. Етническият конфликт има своята история, като неговото отражение е голямо не само за Руанда, но и за последвалите сблъсъци в Бурунди. Този конфликт ни дава ясна оценка на ситуацията,в която попада тогава международната общност, показва ни и по-какъв начин един конфликт би могъл да бъде предотвратен. Нехуманен и събрал в себе си повратностите и отношението на западните държави, този конфликт ни припомня колко важна е съпричасността, навременните действия защитата на човешките права. Ето защо този етнически сблъсък им своето отношение и в международната сцена, върху чиято основа по това време лежи безпристрастността и личните интереси.

Коя е Руанда? Всъщност този конфликт не получава значимото отражение в глобален мащаб, има хора, които и до днес не са запознати със ситуацията,състояла се преди двадесет години. Малка държава в Централна Африка с население от 8млн. души със столица е Кигали, като основно страната се занимава със селскостопанска дейност. Познаването на една държава като етнос,култура и история би ни позволило да погледнем по-дълбоко в корените на противопоставянето между основните етнически групи. Защото предпоставките и причините за избухването на такъв тип сблъсъци капсулира във времето-историята ни показва и доказва противоречията, които наслагвани с времето в един момент ескалират в изтребление на обществото.

Сред обществото религиите са три, като 60% са християни католици (което е най-много сред останалите африкански държави и доста необичайно), протестанти са на второ място и накрая адвентисти. По етнически признак също е разделено на три групи – хуту са преобладаващите 85%, на второ място са тутси и хуа. Както се подразбира мнозинството са хуту,които основно се занимават със земеделие, а тутси са пастирски народ и доминираща каста до 1959г.

Къде се коренят причините за геноцида? Трябва да направим кратък исторически преглед на страната за да разберем същността на конфликта и да добием по-ясна представа.

Забелязваме,че двата водещи етноса са хуту и тутси. Конфликтът, състоял се през 1994г. и оставил черни следи върху историята е именно между хуту и тутси. Възприето е,че хуту са духовната класа, а тутси- по-скоро благородническата. Историята показва,че тутси дълго време са имали свой представители във властта и всъщност те са били доминантът в политиката. Интересно е обаче,че по външен признак хуту и тутси не се различават особено – дори говорят един и същ език. Хуту са по-ниски и с по-тъмна кожа, но това е много фиктивно и ние го виждаме, когато по-късно,по време на геноцида е съставен списък с тутси , за да именно тези хора да бъдат избивани.

Историята ни е нужна за да разберем контекста на геноцида и последвалите реакции на света. По време на Версайската система Руанда,заедно с Уганда минават под попечителството на Белгия. Белгия на свой ред решава да постави хора от местното население на властови позиции и тъй като тутсите са били по-заможни и образовани именно от тях те избират представители. Постепенно тутси установяват своята власт и така до 1959г- тогава висшата администрация е съставена от 95% тутси. Повече от половината деца в училище са отново тутси. Диспропорцията се получава от това,че хуту са по-многобройни,а в същото време почти нямат право на земя, следователно трябва да полагат много труд именно те за да се поддържа държавата. Достъпът до училището, а да не говорим за държавните позиции е силно ограничен.Така се подклаждат първите социалните разединения.

От политическа гледна точка още през 1957г. се основава социално движение за хуту. В последствие се появява и Манифест на хуту,целящ политическа власт. С времето обаче това движение се превръща във военна и екстремистка организация, воюваща с правителството. През 1959г. е преобразувана в ПАРМЕХУТУ (партия). В същата година обаче монархът умира и основният опонент на ПАРМЕХУТУ става UNAR-Национална партия за обединение на Руанда. UNAR настоява за независимост от Белгия,както и за конституционна монархия. В последствие страната е обхваната от сблъсъци. В края на годината се стига до големи кръвопролития между двете партии на хуту и тутси, като са избити около 100 000 тутси и това насилие приключва с намесата на белгийски командоси. Властта е в ръцете на хуту.

Първите демократични избори са проведени през 1960г.- общността избира Руанда да бъде република, малко след това ПАРМЕХУТУ печелят изборите и Кайбанда става първия премиер. Белгия се опитва да прекрати напрежението между етносите, разделяйки хуту в Руанда и тутси в Бурунди, но това по-скоро изглежда невъзможно. През 1962г. под надзора на ООН Белгия предоставя независимост на Руанда.

По това време партизански отряд на тутсите,които както казахме Белгия отделя в Бурунди, нахлуват в Руанда в последвалите сблъсъци загиват 14 000 души, а хуту започват масов геноцид. Загиналите са 70 000,а в последствие са забранени опозиционните партии от правителството. Чрез католическата църква хуту си сътрудничат със своите поддръжници в Германия и Белгия, правителството, което все още е доминирано от хуту преследва и избива всички, които са в опозиция. Интересна и радикална е политиката, провеждана от хуту – въвеждат се квоти за достъп на тутсите до образованието, както и за местата за държавни служители, все повече значение и популярност придобиват въведените от белгийците етнически лични карти. Хуту се опитват по всякакъв начин да намалят достъпа на тутси до образование и работа, особено достъпа до политическо вмешателство. Това обаче се оказва твърде неблагоприятна перспектива, най-малкото поради численото превъзходство, ако бихме могли така да се изразим, на тутсите. Една от големите пречки за еманципацията е и забраната за смесени бракове. Това би могло да не окаже влияние, но в случая само засилва напрежението.

Друг повратен момент в историята на Руанда е военният режим. Той е осъществен през 1973г. от военният министър Ювенал Хибяримама. Той сваля президента, отнема властта от ПАРМЕХУТУ и създава движение, което се превръща в единствената легална партия. През 1978г. е приета новата Конституция чрез референдум,а Хибяримама е избран за президент (като между впрочем е единственият кандидат за този пост). Политиката на това правителство има по-умерен характер, като квотите, въведени за тутсите са отхвърлени. Но постепенно тяхната доминация в професионалните сфери изостря отново напрежението и настъпват отново жестокости от страна на хуту. Поради тези съображения правителството е длъжно да направи завой към хуту населението. Новосформираното Национално революционно движение за развитие през 1975г. успява за кратко да овладее противоречията в страната.

През 1986г. в Уганда се създава Руандийски патриотичен фронт (РПФ). По същността си това е терористична организация, чиято цел е завземането на властта в Руанда от доминиращите хуту. До 1994г. членовете на тази организация достигат внушителната цифра от 24 000 души. Именно тази организация нахлува в Руанда през 1990г. и започват да избиват военни отряди и цивилни хуту. На свой ред правителството разполага с много по-добре мобилизирани и снабдени с оръжия войници, както и тайната организация на милицията. В тази Гражданска война се намесват Франция и Заир и под техен натиск и с тяхна помощ фронта бива бързо отблъснат. Въпреки това фронта продължава своята дейност по разширението си. Отново под влиянието на Франция, по това време с президент Митеран, президентът на Руанда обявява преминаването към многопартийна система с участието на тутси.

През 1993г. се случват няколко ключови неща. Едното е,че РПФ прекратява огнените действия,а ООН изпраща свой наблюдатели на мястото на събитията. През същата година е подписано мирно споразумение, според което трябва да се създаде временно правителство, съставено от двата етноса и да действа до провеждане на свободни избори. Основните политически движения на хуту и тутси трябва да се слеят, като за спазване на договор и неговото следене се изпращат 2200 военни от ООН. Но този мир не издържа дълго - първият демократично избран президент,който по произход е хуту бива убит от местната армия,доминирана от тутси. Започва кървава гражданска война.

Къде е ролята на ООН и какво се случва с него? Когато започва гражданската война през 1993г. се изпраща мироопазваща мисия в Руанда. Тя обаче няма нито нужните ресурси, нито достатъчното финанси,а персонала е ограничен. Тук се намесва фигурата на главнокомандващият генерал Ромео Далер, който нееднократно изпраща призиви за повече хора, но това му е отказано.

Представителите на хуту не са доволни от мирния договор, екстремистките настроения все повече се покачват, което своевременно води до неизпълнение на договора. Временно правителство не е създадено,започват отново гонения срещу хуту и тутси,които е трябвало да съставят временното правителство. Това напрежение расте все повече докато на 6ти април 1994г. е извършен атентат срещу президента на Руанда. Самолетът на Хибряримана е свален с ракети на летището в Килгали,като с него загива и президентът на Бурунди. С тази дата всякакви надежди за мир биват убити и с тази дата започва зверствата и кланетата в Руанда. Президентът, както казахме е от хуту, и за това непосредствено след атентатът вината бива хвърлена върху РПФ. Оглавените от хуту военни поетапно започват избиването на тутси населението,както и на всички умерени,които се противопоставят на зверствата. За много кратко време тези клането обхващат цялата страна, като първо се избиват представители на интелигенцията, учители и журналисти. Именно картите, които белгийците въвеждат, стават билет за смъртта или живота.

Създадени са смъртни списъци - те са ключа към кланетата на тутсите. Основните действащи лица са членовете на тайната милиция. Те обикалят домовете на хората, присъстващи в смъртният списък и убиват по изключително жесток начин,най-често с мачете или бухалки. Пропагандата от страна на медиите е огромна, като непрекъснато стимулира към убийства на врага. Тази кървава масовост продължава 100 дни.

Един от фрапантните случай е с училище „Дон Боско”. Неясно защо, но мироопазващите сили получават заповед да спрат охраната на училището, в което се укриват 2000 души. Много скоро след това военните избиват абсолютно всички. Психическият шок е огромен- дори учители започват да избиват ученици.

Няколко неща могат да бъдат изведени като равносметка от събитията през 1994г.:

1. Интересното в този конфликт е мястото на света и реакцията на Западните държави в него. Можем да вземем под внимание смъртните списъци. Ген.лейт. Ромео Далер предупреждава многократно,че такива списъци се подготвят. Месеци преди конфликта изпраща съобщение до ООН,в което казва за наличието на такива списъци и потенциалът им. Както споменахме – помощта за допълнителен персонал също му е отказана. Невъзможно е в условията на толкова много кървави сблъсъци, етнически конфликти и наличието вече на едно убийство на президент, да не се вземе под внимание личните карти , на които е разписна етническата принадлежност. Когато се съставя мирният договор това далеч не е била тема със слабо по характера си значение. Въпреки преобладаващото мнозинство на тутсите, в стремежа си да постави демократичен ред и защитени човешки права, ООН би могло да вземе под внимание това и да премахне етническата принадлежност в документите за самоличност. В крайна сметка това наистина се превръща в еднопосочен билет. Не бихме могли да кажем,че конфликт нямаше да съществува,но със сигурност жертвите щяха да са по-малко, а конфротациите-смекчени.

2.Друг важен момент е човешкият капацитет. Молбите на Далер получават своя отказ и това безспорно рефлектира сериозно върху нанесените щети. Заедно с отряда си все пак той успява да спаси не малка част от населението от сигурна смърт – 32 000. Наблюдателите и войниците не са и добре подготвени. Той ги разполага около Кигали, в зони, за които се знае,че се укриват тутси. Въпреки,че служители се позовават на правомощията им от ООН да запазват човешкият живот, често пъти се случва те да влизат в сражение с много по-добре военни части на хуту. Главнокомандващия генерал получава три пъти предложение да напусне страната, но отказва. Завръща се в родината си,когато геноцидът приключва. След това той написва книга, озаглавена: „Ръкуване с дявола.Руанда-провалът на човечеството”. Един разказ за провала на хуманността. Една от най-големите пречки се оказва заповедта на ООН силите му да не откриват огън,освен ако срещу тях не бъде открит такъв. Тази, от части пасивност, предопределя хода и резултата от кървавите събития.

Силите на ООН получават заповед да не откриват огън, ако такъв не бъде открит срещу тях. В условията на затрашаващи човешки животи обстоятелства това се оказва в голяма степен решаващ и поврат момент, тъй като „сините каски” остават меко казано, с вързани ръце. Не само,че числеността им е малка, но в разгара на събитията ООН изтегля голяма част от тях- от мироопазващата мисия остават около 400 души.

3.Трети отличителен момент по време на геноцида е безучастността на САЩ и Франция. Още през април Червеният кръст сигнализира за нарастващите жертви в началото на геноцида. Съвета за сигурност на ООН решава да гласува допълнителни военни част в страната. Външният секретар на САЩ Мадлин Олбрайт протака гласуването и решение се взима чак на 17ти май. Помощта пристига в средата на юни,когато вече всъщност тя няма своята тежест и респективно – не оказва съответна очакваната помощ по простата причина,че по това време зверствата са почти приключили. По-късно се оказва,че самият президент Бил Клинтън е бил ежегодно информиран от съветниците си относно случващото се в Руанда. Но все пак е отказал да изпрати помощ. Смята се също така,че именно Америка е в основата на отказа на ООН за подкреплението, толкова искано от Далер. През 1998г. по време на едно от многото си посещения в Руанда, Клинтън поема част от вината за геноцида,съзнавайки повратната роля,която би могла страната му да заеме,както и за нейното бездействие.

На Франция пък от друга страна през 2008г. й е отредена ключова роля като организатор на геноцида. Разследващата комисия в Руанда публикува доклад, според който именно президента,заедно с правителството е финансирало и обучавало военните отряди на хуту. 638 души свидетелстват за френски войници,участвали в кланетата. Доклада подробно описва как френски офицери са били внедрявани към отрядите на хуту. Политическата цел е била да не се допуска победа РПФ и евентуално англизиране на страната. Какво обаче се е случило по това време във френското правителство,какви решения за взети-остава в тайна.

Геноцидът все пак приключва. РПФ заема своята позиция,веднага след като се мобилизира. Той започва своята военна кампания в Руанда. На 4ти юли столицата е превзета, а правителството-свалено. Започват гонения срещу него,както и срещу негови представители,срещу организаторите на геноцида. След края на геноцида е създаден Международен трибунал за Руанда (Резолюция 955). До ден днешен на този трибунал са осъдени около 50души.

Последствията са не са малки и изключително тежки. Въпреки,че военните формирования на хуту са изгонени, те продължават своята дейност в Заир и продължават да избиват тутси. Отново в Заир положението е дестабилизирано,заради огромният брой бежанци.

В икономически план страната не може да достигне показателите си отпреди войната и до ден днешен. Споменахме за ХИВ/СПИН, с които и до ден днешен страната се бори. И днес темата е табу за местното население. Това, което разтърсва световната общност е убитите деца и майки, както и огромният брой на изнасилените през 100-те дни. Смята се,че броя на изнасилените жени достига 500 000. Това вдига многократно процента на болните от СПИН. И до ден днешен тази болест продължава да е много важна тема, тъй като 5% от населението все още е засегнато. Избягалите от страната са 2 млн.,а за психозата,която е нанесена, не може и да се говори.



Първият тутси президент е избран през 2000г. – Пол Кагама. Той е и главнокомандващият на военните части,завладели столицата по време на геноцида. През 2003г. е гласувана нова Конституция, осигуряваща баланса в политическата власт между двата етноса, както и забраняваща разпалването на етническата омраза и напрежение.

20 години по-късно главният секретар на ООН Бан Ки Мун заявява: „ООН още се срамува,че не предотврати геноцида в Руанда”. Много от изказаните мнения,а и анализи отреждат този момент като черна страница в историята на ООН. Конфликтът далеч е могъл да бъде ако не предотвратен, то поне смекчен. Дори и възпоминанията,които се състояха тези дни бяха помрачени от спор между Руанда и Франция,след като Кагаме обвини Франция в активна роля и в организирането на геноцида. Тези събития ясно индикират помощта,която големите и развити държави трябва да оказват на нуждаещите се, на разтърсените от етнически конфликти. Навременността и съдействието са ключови в развитието на един конфликт. Геноцидът от 1994г. винаги ще ни припомня колко прозорливи трябва да бъдем и как безучастието на държавите може да доведе до пагубни жертви.
Каталог: imgpool
imgpool -> ‘’Приоритети и предизвикателства пред управлението на Република България Мили приятелю и мила приятелко,събуди се
imgpool -> Приоритети и предизвикателства пред управлението на Република България
imgpool -> Конференция “Партньорство между институциите и неправителствените организации за защита на гражданите при кризи- европейски практики и перспективи за България”
imgpool -> Уроци от операцията исаф в Афганистан
imgpool -> Отбранителна политика и отбранителни способности
imgpool -> Българската наука в подкрепа на сигурността на българия и нейните граждани доцент д-р Кирил Стойчев
imgpool -> Су „СВ. Климент охридски“ Факултет по журналистика и масова комуникация Специалност: книгоиздаване


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница