Гео Милев гравюра от Макс Мецгер

През януари 2005 г. България ще от­бележи 110-годишнината на своя го­лям поет Гeо Милев (1895-1925). Той остави трайна диря в българската култура със своите стихове, есета, поетически преводи и неуморни уси­лия да запознае сънародниците си с модерните течения в европейската литература и изкуство. Даден под съд за своята поема "Септември", впос­ледствие той е коварно убит - едва 30-годишен - от военния режим в страната по онова време.

С името на Гео Милев живея от ранното си детство. То се произнасяше в редки, но наситени с тревожност вечерни часове, когато баща ми, задочен съратник на поета като хасковски кореспондент на неговите списа­ния през годините 1923-1925, с тежка въздишка загова­ряше за Гео Милев, завършвайки с неизменните думи: "Жив изгорен в Софийската дирекция на полицията". Тези думи раждаха страшни видения в детското ми съз­нание: огнени вихри, трагично виещи се ръце, пламтя­що чело, върху което пада черна пепел... Години след това легендата за тази смърт се разсея пред реалната, но не по-малко страшна истина: всъщност Гео Милев е бил варварски удушен от палачи-офицери в казармено подземие.

Той е убит през пролетта на 1925 година, след като се е утвърдил вече като един от най-големите поети на България.

Откъде идва Гео Милев?

Най-напред - от достолепието на един патриархален български род: син е на Мильо Касабов, известен книжар и издател в Стара Загора. След това - от изтънче­ния свят на модерното европейско изкуство: като сту­дент в Лайпциг изучава философия и театрално из­куство, в Лондон се запознава с английската литерату­ра, води кореспонденция с видни писатели, среща се с белгийския поет Емил Верхарн, който го нарича в едно свое писмо "самата пламенност". След това отново е в Лайпциг, но бушуващата Първа световна война го при­нуждава да се завърне в България през 1915 година. Тук започва изумителна дейност: превежда и публикува по­езия от Маларме, Демел, Верлен, Верхарн и Ницше, популяризира български поети, организира театрална група. Но този подем рязко се прекъсва - той е моби­лизиран и изпратен на фронта.

При едно сражение край Дойран (Македония) е теж­ко ранен в главата и загубва дясното си око. Това съби­тие е съдбоносно не само за житейската му съдба, но и за формирането му като писател с остра чувствител­ност към страданията и въжделенията на угнетения чо­век.

Гео Милев се завръща от фронта преобразен. Взри­вът, който превръща главата му в "кървав фенер с разтрошени стъкла" (негов израз), разрушава и неговия по­етичен свят на тихи съзерцания и невидими вътрешни превъплъщения. И се ражда бунтът, яростта, неистово­то презрение към смъртта.

Видял толкова отблизо смъртта, той престава да се пази от нея. Той е вече отвъд чертата на живота, не го спъват оковите на самосъхранението. Той е придобил абсолютната вътрешна свобода на човек, за когото ни­що не е по-страшно от онова, което вече е преживял. Такъв човек не може да мълчи, когато се унижава чо­векът. В дните след Септемврийското антифашистко въстание през 1923 година поетът, потънал в размисъл, наблюдава с ужасено око - а всъщност с изостреното си докрай вътрешно зрение - новата национална траге­дия. Всичко наоколо се е люлеело, но той е носел в себе си равновесието на своя дух, стоическото спокойс­твие на обречения.

В годините след войната и по време на трагичните български събития Гео Милев създава най-зрялата част от своето творчество: книгите със стихове "Жестокият пръстен", "Иконите спят", "Панихида на поета П.К.Яворов", лирико-есеистичните "Грозни прози" и "Експресионистично календарче", и венеца на своето творчес­тво - поемата "Септември", посветена на споменатото вече въстание през 1923 г. Съставя няколко антологии на съвременната европейска и българска поезия. Изда­ва алманах "Везни" и списание "Пламък", в които пуб­ликува ярки полемични статии срещу мракобесието в българските политически нрави.

Безсилни да задушат неговия глас, властниците го арестуват и предават на палачите от зловещата Трета секция на Военното министерство. Заедно със стотици други видни интелектуалци и общественици Гео Милев трагично загива - едва тридесетгодишен. За него и всич­ки загинали мъченици писателят Антон Страшимиров още тогава изрича знаменитите думи: "Този кървав стълб от бляскави имена ще ужасява поколенията".

НИКОЛАЙ ХРИСТОЗОВ е роден в 1931 г. в Димитровград. Завършва филология в Софийския университет. Издал е 20 книги със стихове, проза и преводна поезия (П. Неруда, Вл. Набоков). Носител на литературната награда "София", наградата на Съюза на преводачите в България, наградата "Златно перо" на Съюза на българските журналисти и др. Негови книги и отделни творби са издавани ш английски, испански, френски, руски и други европейски езици. Негови стихове са преведени от американския поет Уилям Мередит.