Георги Константинов емигрантски спомени том 4

“Свий в торбата си чер хляб и без

На какво се дължеше това противоречие и несъответствие между цели, дела и реалност? Защо “обективните условия” за Социалната революция, като че ли бяха съзряли и дори презряли, но “субективният фактор” – идеи и хора за нужната организация отсъстваха или бяха гавра с паметта на толкова загинали предтечи? Защо липсваха идеите и революционерите, каквито в нашите среди е имало през годините от Парижката Комуна до Испанската революция? Защо вместо тях, сред емиграцията и в чужбина се бяха навъдили толкова шмекери, участници в “революционния спектакъл” или салонни бунтовници, които бързаха да се разграничат от малцината, дръзващи да саботират или да посегнат към бомбите и автоматите?

Интелектуалният и морален “вътък” ли не ни достигаше? Или времето на революциите бе отминало, както за енти (n-ти) път го провъзгласяваха отчаяни и разочаровани? Защо ги нямаше мащабните идеи и хора сред “крайната левица”? Вместо тях – изобилстваха шебеци от рода на Конбенди и Кривин, които ако не ренегатстваха, си правеха гаргара с революцията, което не им пречеше да живеят самодоволно в горната кора на ”средната класа”. Напразни ли бяха опитите да се отворят очите и отпушат ушите на по-младите за идващата буря и за стъпките на историята? Щяха ли да проумеят колко близо бяхме до развръзката и че всеобщият ни паралич се дължеше на опортюнизма, на неразбирането на ситуацията и невиждането на перспектива, поради което се вкопчваме в дрипата, наречена живот? Всичко беше така объркано. При разговорите, които водех със сънародници, “избрали свободата”, виждах, че са съвсем далече от това, което им казвам и сигурно им изглеждах като марсианец или си мислеха, че съм луд.
Наистина ли нямаше изход? Винаги съм мислил, че има! Но липсва достатъчното условие, за да го намерим – нямаше я ОРГАНИЗАЦИЯТА с обща програма и устав. Онази организация от бакунистки тип, като АЛИАНСА, достигнала критичния си минимум, способна да намери и да предложи анархистическо решение на кризата в края на ХХ век, да формулира стратегията и тактиката, да постави задачите, да посочи средствата и методите на борба и в момента на бифуркация да бъде в състояние да даде пример за революционно поведение, като окаже влияние върху масите и ги увлече в решителния бой, дори той да не бъде последен. Всичко друго беше капитулация или измяна, затова... Но стига резаньорство! Как беше? – Прави каквото трябва, пък да става каквото ще!
10 януари 1987 . И тази Нова година започна с писма и картички с пожелания. Сред тях намирам Ценковата, в която между другото ми пише:

“... Моите пожелания за теб, вън от доброто здраве, отиват по далече: да упазиш бодрия дух в задушната атмосфера или клоака, в която живуркат официалните полит- и култур-трегери на трите свята! И още нещо – да продължиш да държиш високо знамето на свободата и свободната реч, защото без тях, мимо желанието ни, ще се потопим до гуша в клоаката.

Имаше и сръдня в тия редове, че моите новогодишни поздравления били твърде егоистично канализирани в една здравословна посока, демек строго лични. Така е, не можех да му пожелая да хване здраво знамето и камшика на властта, до което се свеждаше борбата на всеки политик...

Изглежда “нормализацията в родината” бе навлязла в доста напреднала фаза.

“Получих любезното писмо, прочетох го и за сетен път разбрах колко право е имал вашия бог Исус Христос, който ни учеше да не хвърляме бисери на свине. Да се надяваме, че децата и внуците ви ще се изкачат на следващото стъпало от дарвиновата стълба...”

Изоставих “историческия” проект, защото си мислех, че вместо да пишем, скоро ще започнем “да правим история”...

В края на януари получих писмо от Павел Каръков - “Пабло”, който бил в Берлин на някаква католишка “мирна конфереция”. Между другото ми съобщаваше, че “Илия (Кехайов) бил викан преди година и разпитван във връзка с терористическите актове от преди две-три години. Било е събеседване без насилия и заплахи... Лятото случайно срещнах в Пловдив и Васил (Зафиров). След станалите събития към него се прилепил служител за обмяна на мисли. Същият поддържал, че тези актове са в твой стил и все те виждали като някаква кабалистична “компютърна система”, която от далеч ги реди и движи. Каква чест! Каква овация!

Миналата година обаче, същият му заявил, че такова подозрение се снема от теб, тъй като Гачев им разяснил, че ти не се занимаваш с такива работи. Тъй, че ореолът ти е свален...

У нас писмата се цензурират и телефоните подслушват. ЩАДИ НИ!

Твой Пабло”

Интересно е, че копоите продължаваха да ни вземат за идиоти. Тяхният агент поддържа официално връзка с нас, а иска да го... “щадим”. Павел беше ясен още в затвора, като “култсъветник”. На “свобода”, макар че миришеше отдалече или точно затова го приех за съквартирант в подуенската си квартира, а сега беше станал “турист” и делегат на “мирни конференции”. От писмото му се разнасяше воня, която се усеща на хиляди километри. Тези “случайни срещи” бяха “коронен номер” на инструктираните доносници. Това знаех не само от Илия Попов или Блуменфелд, които регулярно ме посещаваха или “срещаха случайно” всеки път когато куките искаха да проверят ефекта от някоя своя мизерия, например изгонването ми от София, или да разберат моите намерения и евентуалния “ответен удар”. И сега продължаваха да се надяват, че ще узнаят за участието ми в организирането на атентатите в България, за които той, по тяхни инструкции, ни беше осведомил пръв при предишното си “гостуване” във Франция. Всичко беше изпълнено толкова мърляво, че позволяваше да се допуска желание у “Пабло” да провали задачата, с която го бяха натоварили вербовчиците му... Зафиров му разказал, за “дружеското събеседване” с пловдивския копой по повод вменените ми бомби на гарата през 1984 г., но преди година Гачев ми “свалил ореола”, като ги... убедил, че аз съм добро момче, което не се занимава с такива работи. Изглежда не разбират, че всичко, което получаваме или приказките на всеки, който ни изпращат от “родината” се подлагат на най-щателен анализ.

*

Февруари-март. Аз съм от търсещите анархисти. Само Атина Палада може да се роди наготово, цяла в шлем и с мъдрост, от главата на Зевс. С идеите, идеалите, оценките на събитията, участниците в тях и т.н., и т.н., с една дума, с раждането на това, което наричат “мироглед”, нещата стават постепенно, под влияние на видяното и преживяното, на книгите и споровете, на разказите и спомените и т.н… Четейки “тонове” томове, брошури, статии, статистически таблици, аз си водя бележки, резюмирам важното, записвам свои и чужди мисли, имащи отношение към революционната теория. Това са елементи, от които ще бъдат построени параграфи от книгата, към чието написване все се въздържам да пристъпя. Намирам, че не съм достатъчно подготвен. Много от идеите-хрумвания могат да се окажат “ялови” или да претърпят “аборт”. Тогава това ще импулсира нови търсения и проверки на тезите с фактите и с действителното развитие на събитията, водейки отново до утвърждаване или отхвърляне на твърденията и заключенията, произведени от мисловния процес. Така, преработвайки тонове “руда”, аз се стремя да извлека грамове от истините на революционните теории. Жалко, че за тази трудоемка работа няма колектив от сътрудници или още по-добре институт/ институти, които ми се струва имам сили да ръководя. И понеже липсва и едното, и другото, не ми остава нищо, освен да продължавам сам, тъй като предстои отпечатването на първия брой на бюлетина, който ще излиза всяко тримесечие. Трябва да подбера подходящи материали за този брой на АКР (Анархо-Комунистическа Революция за януари – март).

В процеса на тази работа се ровя и в книгите и статиите на Иля Пригожин, чиято теория за бифуркациите, преведена на “революционен език”, ми изглежда една добра основа за теорията на революциите:

Всяка система се състои от вътрешни подсистеми. Те вибрират или осцилират, или са обект на по-бавни или на по-бързи, но непрекъснати промени, или се намират в състояние на постоянни флуктуации. Когато една от тези флуктуации, които преминават през системата или някоя от нейните подсистеми, достигне достатъчно голяма амплитуда, цялата структура рухва. (Флуктуацията е термин, характеризиращ всяко колебание или периодично изменение. В квантовата механика това са случайни отклонения от средната стойност на физическите величини, характеризиращи една система от голям брой частици.)

Често няколко флуктуации, засягащи различни подсистеми, интерферират и се усилват взаимно преди да се стигне до промяна или разтърсване на системата. Освен това, всяка система е потопена в известна външна среда. Последната също е източник на флуктуации. Една по-важна външна флуктуация може да съвпадне с обединението на няколко вътрешни, което прави системата още по-уязвима за трансформации или за революционни промени.

При дадени условия, разпадането на една система/структура, провокирано от една или няколко флуктуации, довежда до формирането на нова, по-сложна структура, която изисква по-голяма енергия, за да поддържа съществуванието си. Пригожин нарича тази нова структура structure dissipative, което означава нещо като самоорганизираща се структура, произлязла от хаоса. (От Библията е известно, че и господ е използвал хаоса, като първична “суровина” при сътворението на света в течение на шест дни). Обществото, което се създава или е на път да се създаде от Р.Р., разглеждано като “дисипативна система”, изисква все повече и повече информация, за да съществува и да се развива.

Флуктуациите, които се предизвикват от Р.Р. във всички сфери от живота на едно капиталистическо общество, водят до трансформации, като залезът на индустриалните браншове: металургия, автомобили, корабостроителство и т.н., и до изникването на нови производства, свързани с информатиката, роботиката, генетиката и т.н. Към тези “вътрешни флуктуации” се прибавят външни, идващи от развиващите се страни, които предизвикват тяхната агресивност и натиск върху капиталистическата система.

Флуктуациите и вибрациите пораждат дестабилизация, трусове, срутвания и необходимост от революционни промени в сферите или подсистемите на държавата и на капиталистическата система.

Тези сили се наслагват в резултанта, която прави необходима и неизбежна революционната реконструкция на социаликономическата система в най-развитите в технологично отношение страни.

Взаимодействия между сферите/подсистемите и влияния една върху друга.

Всяка от тези сфери съдържа вътрешни, сложни и тяснозависещи един от друг елементи, които са в процес на непрекъснати изменения, дестабилизации/ флуктуации и развитие.

Всяка сфера може да бъде анализирана, да се дефинират компонентите й и връзките между тях с различни нива на детайлиране.

В същото време самите сфери също са в състояние на непрекъснати мутации и взаимозависимости, образувайки една система.

Най-после, освен вътрешните взаимоотношения между компонентите, могат да се изследват отношенията между сферите, както и тези между елементите от една сфера с тези от друга, например, между полицията и... философията.

Така може да се реализира далече отиващ в комплексността си модел, чрез който огромни количества от информации влизат в корелационна зависимост помежду си, подреждат се по отнапред зададени изисквания и стават използваеми (напр. таблици с различни данни за четирите следвоенни десетилетия 1945 – 1985). Чрез този модел могат да се сравнят частния и държавен капитализъм с други социал-икономически системи и да се установят разликите им.

Но, ако свием движенията само до класовите, расови или сексуални конфликти, колкото и важни да са те, само с тях не можем да изчерпим същността на едно общество, нито да определим каква посока на развитие ще поеме то след момента на бифуркация.

За да не бъдем смятани за част от СББЧ, бяхме конституирали Задгранична Анархо-Комунистическа Организация на която бях избран за временен секретар, докато се разчистят всички сметки. Организацията също ме натовари да се заема със списването и редактирането на нейния бюлетин и с приготвянето му за печат. Средствата не бяха проблем. Само трябваше да се мобилизирам и да не пилея времето си за нищо странично. Използвах всяка минута, за да приготвям “досиета” с материали за разработване на темите, които щяха да са централни при определяне линията на бюлетина. Предоставях ги и на другите участници в списването му. От страниците на всеки брой, наброяващи минимум 60, две трети бяха посветени на “нашия Втори свят”, предимно на СССР, Полша, Авганистан и разбира се на България, за която бюлетинът беше предназначен. Останалите страници третираха проблеми и събития на западния капитализъм и някои организационни, теоретически и практически въпроси. Наред с досиетата, четях много книги на френски, руски и български, имащи отношение към разглежданите теми и съществените данни и тези, заслужаващи внимание, записвах в бележници, които после щях да използвам за написване и редактиране на моите статии. По-голямата част от тази работа вършех през почивните дни в събота и неделя. Веднъж на всяко тримесечие отивах при нашия д-р Тошо Митев от когото получавах “болничен лист” за седмица-две. Използвах също и част от работното си време в “Русел-Юклаф”, имитирайки, че съм погълнат от сътворяването на възложените ми програми. Тази моя “тактика” се улесняваше от пуснатото в ход “преструктуриране” на компанията, която в перспектива щеше да стане жертва на поредната ОПА в химическата и фармацевтична индустрия. (ОПА е откупуване на контролния пакет акции от една по-мощна компания в бранша, с цел поглъщане на активите й от най-едрите акули или от банките.) Това бе довело до объркване и на персонала, и на началствата и до пълното разстройство на нормалното функциониране на надзирателския им контрол. Иначе можеха да ме уволнят, като по френски маниер ми благодарят за услугите и нашето сътрудничество.

Работата по регулярното списване на бюлетина и служебните задължения поглъщаха цялото мое свободно и... работно време, поради което животът ми не изобилстваше със събития. Бях се превърнал в “калемджия” и ограничил до минимум контактите си с външния свят. Само ежеседмичните ни петъчни събрания в шивашката работилница при Георги Илиев продължаваха както по-рано. Бях разредил и срещите си с Ценко. С Ламбер се виждахме най-много веднъж в месеца. Намалих участието си в местните обществени и емигрантски инициативи и “мероприятия”. Затова животът ми, отразен в спомените, беше беден откъм дела и пътувания. За автентичността им и за да избегна изкривяванията в оценката на текущите събития и прогнозите, дължащи се на паметта и отдалечеността по време, в тях съм резюмирал по-характерните за епохата статии от бюлетина, които изразяваха организационните ни позиции и които любопитният читател може да намери в издадените след завръщането ми от емиграция сборници: “КРАЯТ НА ДЪРЖАВАТА И КАПИТАЛА” (2000), “БАРУТНИ (ПО)МИСЛИ” (2001), “С ДУМИ ВМЕСТО С КУРШУМИ” (2004), “ЗА И ОТ БАКУНИН” (2004) – издания на ШРАПНЕЛ, София.
Много от революционните прогнози, които правих в тези статии на основа на анализа на текущите събития, за жалост се разминаха почти напълно с действителността, но ги представям такива каквито бяха. Другото би било фалшификат. Считах за наш дълг с революционната ни пропаганда да посочим изхода от създалата се ситуация и да вдъхнем надежда и кураж у падналите духом, защото в такъв исторически момент предварителната капитулация, песимизма, “мъдростта и обективността” разглеждах, като част от характеристиките на опортюнизма, и което е по-съществено - не исках да бъдем само хронисти и наблюдатели на вещаещите буря събития, чиито съвременници бяхме. С разума си разбирах и с интуицията долавях съзряването на дълго очакваната, най-голяма политическа, икономическа, социална и морална криза в “лагера на трайния мир и народните демокрации”, а може би и в света през втората половина на ХХ-ти век. Този път тя бе обхванала цялата Империя - от метрополията до колониалните й периферии. Скоро щяха да бъдат налице всички необходими условия за една социална експлозия, която не би оставила камък върху камък от пирамидата, в която бяха затворени нашите народи…

При такива обстоятелства приготвихме първия брой на бюлетина “Анархо-комунистическа революция” (АКР), който беше тримесечен. Проблемите, които предоставяхме с него на вниманието на приятели и читатели личаха от заглавията в съдържанието му: 1. НАШИТЕ ЦЕЛИ И ЗАДАЧИ; 2. СССР РЕФОРМА ИЛИ РЕВОЛЮЦИЯ? (това е поместеният в том III-ти на емигрантските ми спомени доклад, изнесен пред парижката организация); 3. Бъдещето на системата; 4. За патриотизма, национализма и нацията; 5. Препрочитане на Бакунин в края на ХХ век; 6. Черен смях (фейлетон); 7. В страната на великите открития и др.

Решихме поместваните материали – редакционни или на отделни автори, които се разискваха предварително на събранията ни – да бъдат без подпис, като изразяващи позициите и гледната точка на организацията, освен ако техният автор желаеше изрично това или ако болшинството не беше съгласно с направените анализи и оценки на събитията или с предложенията и апелите. В такъв случай, това се съобщаваше на автора и се придружаваше от мотивите на мнозинството.

С отпечатването на първия негов брой в 600 екземпляра и подвързването му се зае Антон. В експедицията, главно за България, помагаха Георги Илиев и други членове на ЗАКО. За адрес на експедитора с неговото съгласие ползвахме Димо-димовия.

В организационния бюлетин за революционна пропаганда, трябваше да започнем от нулата. Обликът на първия брой и отправната му точка бяха очертани от одобрения от организацията минало-годишен доклад. Поради дългогодишните протакания и саботаж на Хаджията, нямахме канали за внасянето му в България, нито мрежа за разпространението му там. Не успяхме да осъществим дори единодействие между желаещите и можещите – тук и там - за да изработим заедно с тях няколкогодишен план за пропаганда, агитация и организационна дейност, отговарящи на реалната обстановка и революционната перспектива. А и от вътрешността на страната нямаше никакъв признак, че разбират на къде е тръгнал ледника, наречен “лагер на мира, демокрацията и социалезЪма”, нито, че закъсняваме непростимо с приготовленията си за предстоящите събития. И на последно по място, но не и по важност - връзките ни с младото поколение бяха прекъснати, поради което организационното ни възпроизвеждане се оказа невъзможно. Такова беше положението в началото на 1987 г., когато сменихме курса, към който от 35 години се придържаше... “патриархът на българския анархизъм”.

Няколко десетки броя от “Анархокомунистическа революция” биваха изпращани до редакциите на регулярно излизащите емигрантски списания и вестници, както и до български анархисти в чужбина. В началото, към всеки брой на изпратения бюлетин поставяхме обгербвано писмо-отговор - дали получателят желае или не, да продължаваме експедицията на негов адрес. Неполучаването на отговор се третираше като отказ и биваше последвано от спиране на пратките. Хаджиевата тройка върна организирано и възмутено изпратения им бюлетин, като шефът им ни писа: “Болните амбиции не ходат по гората, но краят им не е далеч. Qui vivra verra! Дядо Господ не ще прости на провокатора, дано прости на слепците, които го улесняват.” Отговорих Му: “Дядо боже, след като ни накажеш, откъде ще преписваш твоите приноси?”

Друга част от броевете, заедно с екземпляри на излязлия от печат през 1986 г. том I-ви на моята “АНТИ-ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА”, се изпращаха до националните и университетски библиотеки и институти в СССР, в “страните с народна демокрация”, в Европа, в САЩ и др. Уведомителни и благодарствени писма получихме от всички “западняци”, като някои в ответ ни изпращаха и свои издания за “културен обмен”. От “Изтока” благодарствено писмо се получи само от Полша, докато пощенските пратки за “родината” и за останалите соц-страни постъпваха директно във фондовете на ДС, където биваха “анализирани и рецензирани” от натоварените с тази задача “литературни” копои. Някои от тези “рецензии”, чиито копия са били адресирани до “йерархията” на ДС и нейните “съветски” надзорници, се намират в досието ми, прикачени като доказателства за нашата... терористическа дейност.

Ще отбележа, че съдържанието и характерът на публикуваните материали не оставиха безразлични тукашните тайни служби. Димо бе викан на няколко пъти, за да обяснява кои сме, къде сме, защо и с каква цел и т.н. Разпитите минаха без последствия за него и за останалите, но до сега не съм имал възможност да надзърна в полицейските архиви на V-та република, където непременно се съхраняват френските ни досиета. Сравнението на полицейската “работа” от двете страни на “железната завеса” би било интересно.

За читателите ще цитирам пасажи от първата програмна статия в първия януарско-февруарско-мартенски брой на бюлетина за 1987 г., която, както ще видим, бе оставила в копоите от ДС “терористически впечатления”:
“НАШИТЕ ЦЕЛИ И ЗАДАЧИ
Целите, които идейната организация на анархокомунистите си поставя, са:

Да бъде ГЕНЕРАТОР НА ИДЕИ ЗА РЕВОЛЮЦИОННО ДЕЙСТВИЕ.

Да се превърне в ОРГАНИЗАТОР НА СОЦИАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ.

Постигането на първата цел в края на ХХ-ти век предполага решението на два големи проблема – едновременно теоретически и практически.

Първият е ПРОГРАМЕН. Необходима ни е програма, съобразена с нашия идеал за създаване на ОБЩЕСТВО БЕЗ ДЪРЖАВА И ЕКСПЛОАТАТОРИ, и същевременно, базираща се върху възможностите, които РОБОТРОННАТА РЕВОЛЮЦИЯ разкрива пред човека, обществото и цялото човечество.

Вторият е ОРГАНИЗАЦИОНЕН – необходимо е да открием оптималните форми на организация, стратегия и тактика, средства и методи на действие ЗА СЪБАРЯНЕ НА ДИКТАТУРАТА И РЕАЛИЗИРАНЕ НА ПРОГРАМАТА НА СОЦИАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ, т.е. ние търсим и трябва да намерим ни повече, ни по-малко ОПОРНАТА ТОЧКА И ДОСТАТЪЧНО ДЪЛЪГ ЛОСТ, КОИТО ЩЕ НИ ПОЗВОЛЯТ ДА ПРЕМЕСТИМ ДНЕШНА България НА РОБИ, ЛАКЕИ И ДИКТАТОРИ ВЪРХУ ОРБИТАТА НА УТРЕШНИЯ АНАРХО-КОМУНИСТИЧЕСКИ СВЯТ...”

Тeзи цели копоите окачествяваха, като “терор”, докато с просто око се виждаше, че става дума за Социална революция, която ги отмина, за което трябва да благодарят на нашите опортюнисти и на “шибания народ”, както четвърт век по-късно го окачестви един виден доносник и професор по история...