Георги Константинов емигрантски спомени том 4



страница19/37
Дата23.07.2016
Размер7.39 Mb.
1   ...   15   16   17   18   19   20   21   22   ...   37

*

Срутванията на Изток продължиха в ускорено темпо. На ред беше ГДР. Още през 1987 г. в своята реч пред Бранденбургската врата Рейгън беше апелирал: “Господин Горбачов, разрушете тази стена!” На 6 октомври 1989 г. в Източна Германия се честваше 40-годишнината от създаването на ГДР. За тържествата пристигна голяма съветска делегация, ръководена “лично от Горбачов”, чието посещение се превърна в сигнал за масови демонстрации срещу режима под лозунга “Ние сме Народът!”. По-късно се разбра, че в неофициалните разговори между ръководствата на двете “братски партии”, на въпрос на Хонекер:

“- Другари, защо отстъпваме без бой?”

Александър Яковлев - идеологът на “перестройката” - заявил:

“- Защото у нас зрее революция, в сравнение с която Октомврийската ще прилича на буря в чаша с вода...”

Ден преди “10 ноември” когато в София на “историческия пленум на БКП” бе пенсиониран Тодор Живков, на 9 ноември 1989 г. в ГДР падна Берлинската стена. Източните немци нахлуха през нея, а западните “братя” им подхвърляха банани като на маймуни. “Пряката акция” на берлинчани привлече вниманието на световните медии и остави незабелязана “промяната” в БГ.

Седмица по-късно, на 17 ноември, студентска демонстрация в Прага постави началото на “нежната революция” в Чехословакия. Тя принуди Густав Хусак да направи напразни опити да се задържи на власт, създавайки “некомунистическо правителство”! Под напора на мощни протестни митинги и разширяващи се демонстрации с масовото участие на работници и интелигенция, извънреден конгрес на ЧКП подаде оставката на Хусак на 21 декември 1989 г., а на 29-ти вече парламентът избра наскоро освободения от ареста Хавел за президент.
На 22 декември 1989 г. по телевизията наблюдавахме “революцията в Румъния”. Показаха освиркването и бягството на Чаушеску с жена му, труповете на избити румънци (за които в последствие се говореше, че били събрани от моргите на болниците), ареста и по-късно съда и екзекуцията на “кодукатора и другарката му Елена”. Още тогава правеха впечатление телевизионните кадри с престрелката между агентите на Секуритате и “въстанниците”, която приличаше повече на театрална постановка. После се разбра, че Чаушеску е убит от своите, за да могат да скрият престъпленията си зад трупа му. У нас се пипаше “по-цивилизовано” и Живков избегна съдбата на румънския си колега или по-скоро апапите му са били сигурни, че у нас, поради “културието” на народа, няма кой да им потърси отговорност за “45-те години”.

*

Междувременно или по-скоро “преждевременно”, аз правих отчаяни постъпки да бъда освободен от работа, без да изгубя източника на средствата ми за живот. Бързах да се освободя от всякакви ангажименти, за да бъда готов за ОБРАТНИЯ ПЪТ. Вече си бях купил 17 години за трудов стаж (на политическите емигранти по онова време се разрешаваше да сторят това, под честна дума, като посочат работодателите си в България и отработените години). Понеже затворническите се брояха двойно, аз посочих работодатели като Касапница “Ташо Карамитев” – Пазарджик, Гробарски Услуги “Никола Томов” – Белене и т.н. с удвоения “стаж” в тях. Платих си осигуровките за тези “отработени години” и още миналата 1988 г. започнах да опипвам почвата за едно предсрочно излизане в “предпенсия” (préretraite на френски). Тази възможност за приключване на трудовите си задължения съществуваше за работещи, които нямаха нужната възраст и трудов стаж (60 години и 150 работни триместъра = 37 ½ години) при наличието на определени условия. Кандидатът трябваше да е навършил 56 години, да има поне 13 години трудов стаж във Франция и да получи съгласието на работодателя, на държавата и на синдикатите. Излизайки в “преретрет” бъдещият пенсионер щеше да получава до навършване на пенсионна възрастеквивалента на 52 – 75 % от заплатата му през последната година, в зависимост от нейната величина. В моя случай първите две условия щяха да бъдат налице от 15 май 1989 г. нататък. За излизането ми в предпенсия, започнах да сондирам прекия си шеф Жан-Пиер Рику, който ме разубеждаваше с “финансови аргументи” – нямал съм да мога да си позволявам, това което ми осигурява пълната заплата. С тия хора очевидно живеехме в различни светове. Когато го уволниха дисциплинарно, пренасочих усилията и постъпките си към шефа на Информатиката при “Русел-Юклаф” – Жан Пиер Фоцзи. Той също беше благоразположен към мен, но искаше да “раста” и правя кариера. Казах му, че е късно и че съм болен. Единственото ми желание е да прекарам старините си спокайно, без напрежения в последните им години. Дали защото наскоро беше прекарал раково заболяване или защото предстоеше да напуска скоро компанията, за да заживее “на чисто” с новата си жена – негова секретарка, която беше “забременил”, поради което се разведе с предишната грозна богаташка – не зная, но се съгласи и се зае да помага, а неговата дума беше решаваща. Така на 31.10.1989 г. моите стремежи към предпенсията се увенчаха с успех. Благодарих на Фоцзи, всички документи бяха уредени от администрацията и дадох една прощална закуска на колегите. Сбогувах се с всички и повече никога не се завърнах на “работното си место”, какъвто беше обичаят на бившите работници, чиновници и кадри на “Русел-Юклаф”, страдащи от носталгия по професионалното си минало.

Ако се съди по датата на приключване на трудовите ми ангажименти, което ме направи свободен като “волна птица” и последвалото го 10 дни по-късно rétraite (“пенсиониране”) на Живков, което пък отваряше възможността за завръщането ни в България, човек би могъл да се удивлява на “точността на нашите прогнози, които с нищо не отстъпваха на тази на спецслужбите на САЩ”...

*

Съзаклятието” на Тодора

Смисълът и същността на българската 10-то ноемврийска “революция” могат да бъдат най-добре разбрани не от “планът Ран-Ът”, а от последната реч на Тодор живков пред журналистите на 1 ноември 1989 г., която записана и размножена върху магнетофонни касети, стигна и до нас. Аз й сложих заглавие “Лебедовата песен на Т.Ж.” и Ценко я публикува в ноемрийския брой (1989) на списание “Бъдеще”. Тази реч съдържа забележителни моменти, които не трябва да бъдат затрупани със забрава поради трагикомичната клоунада на класика от Правец.

Срещата заслужава да бъде възпроизведена и речта - цитирана изцяло:

На пресконференция в резиденцията си, Председателят на Държавния съвет и Генерален секретар на БКП е свикал представителите на “четвъртата власт”. Отбор журналистически плъхове са пристигнали в луксозната Бояна, в полите на Витоша, където може да се вдишва дълбоко чист въздух и да се лапа лакомо от ешмедемето, което обикновено придружава всички подобни мероприятия. Живков му е ударил един-два коняка за добро настроение. Гостите вече са се настанили в разкошната зала на “малкия Версай”, както един парижки журналист на “Льо Монд” бе нарекъл помпозния палат. Най-дълголетният „ръководител” от Източния блок вдига тост за “перестройката”. Журналята, с чаши в ръка очакват дълга и скучна реч, при която Живков държи няколко листа хартия в ръце и разчита със запъване написаното, смотолявайки чуждиците и дългите думи. Този път обаче, на 1 ноември 1989 година преди обяд, всичко е доста по-различно. “Човекът от народа” е решил да застане лице в лице с историческия момент и да каже без задръжки това, което мисли:
Другари, в България двадесет години застой нямаше, 20 години НРБ се развиваше с най-високи темпове не само в социалистическия лагер, но и в света. Трябва, обаче, да се направи исторически поврат в развитието на България. Пред юлския пленум (през 1988 г.) беше разработен един матриал – критичен анализ на миналото. Решено бе да не се разпространи, но може би ще дойде време да се разпространи.

Може ли да стане пробив в капиталистическата система или не може? Съзрели ли са условията или не са съзрели условията? Това е истината, и не се решиха да кажат, че условията за социалистическо преобразование не са назрели. Защо? Защото социализъма е и може да бъде само посткапитализъм, той не може да бъде преди капитализъма, ето това е генезисът на марксизъма-ленинизъма. Класиците предвиждаха да стане в една или две развити страни, но историята така реши, той да възникне в една недоразвита страна. Октомврийската революция стана в една страна, която беше с недоразвити феодални форми на стопанисване и живот. Той не може да се развива в недоразвито общество.

Политбюро твърдо застана на тази позиция, че ние имаме работа с недоразвито общество, което му е необходимо да натрупа всички ония количествени и качествени потенциали, за да може то постепенно да се развива и то при положение, че са назрели условията и в останалите, капиталистическите страни. Социализъма е едно недоносче, ето това е самата истина, не-до-нос-че.”

Стигнахме до извода, че няма деление на знанията, на технологиите, на формите на управление на социалистически и капиталистически. Трябва да извървим своя исторически път. Да си припомним лениновата мисъл, че развитието върви по закономерности, които не се подчиняват на началниците.



След като на Юлския пленум прокламирахме идеята за преустройството, получи се синдром на недоверие, на забавяне на непосредственото действие. Това бе отчетено и преодоляно на Декемврийския пленум. След него се мина от концепция към политическа линия и оттам към действена политическа практика.

Коя е онази основна форма, която сега може да обедини работническата класа, трудещите се селяни, интелигенцията?

- Фирмената организация на труда. Тя е онази могъща движеща сила на обществото, която бързо ще го преустрои изцяло. Извършихме вече работата по създаването на фирмите в областта и на промишлеността, и на селското стопанство. Сега предстои фирмите да се изпълнят със съдържание. Какво може да бъде това съдържание? Само онова, което е постигнала съвременната цивилизация. Нищо друго. Онова съдържание, което се намира в западните фирми – концерни и пр. – нас напълно ни удовлетворява. Основен за цялото общество сега се превръща акционерният принцип. Ако не превърнем фирмите в акционерни дружества, ще се провалим.

- Предстои цялото здравеопазване да мине на акционерен принцип. Сега годишно държавата отпуска за здравеопазване 1,2 милиарда лева, което е равно на по 140 лева на човек. Ние изчислихме, че ако здравеопазването премине на акционерен принцип може да стигнем до 1,7 милиарда лева. Ако желае, всеки гражданин или фирма може да се включи, давайки нещо над 140-те лева. Широко са отворени вратите за всички. Ако не го задоволява лекаря или менюто в болницата – ще си доплати. Свободно частната практика. Така ще постъпим и с пенсионния фонд. Всеки гражданин или фирма ще решава сам – държавата може да му даде толкова, той ако може, да си докара повече.

Акционерната фирма ще обхване като ракови образования цялото общество. Видя се, че по друг начин не може да се реализира моята постановка за собственика и стопанина.

- Нови промени предстоят в данъчната система. Ще въведем данък, какъвто не е имало в България. Просто е взето от западната система. Равенство в облагане във всички сфери.

- От 1 Януари 1990 г. ще въведем конвертируем лев. Макар че известно време двете валути ще съществуват паралелно.

Цялата тази система, която е взета от западната икономика, ще се адаптира към нашите условия, но това не значи побългаряване.

Един другар, с който разговарях вчера по тия въпроси, ветеран, от моите години още се знаеме, ми вика: Другарю Живков, не вкарваме ли ние вълка в кошарата? А, викам много хубава метафора, ще ми позволиш ли да я употребя пред журналистите. Вярно е, вкарваме вълка в кошарата, но му казвам, той вълкът ще изяде мършата, а това което е здраво, то ще остане. Но що ни е мършата, що се плашиш ти от мършата, бе, ще раздвижим нещата. Шарани дето има, като пуснеш щуката всичко се раздвижва. Значи тия щуки са ни необходими, икономически щуки. Както щуката разсича водата и рибите изплуват на повърхността, така ще бъде и с вълка.

През 70-те години ние направииме голяма грешка, като не довидяхме НТР. Така се случи, че точно тогава бях на посещение в Япония и още в Иркутск написах докладна записка за това, което съм видял, до другаря Брежнев. Когато пристигнахме в Москва другарят Брежнев много остро ме разкритикува пред останалите членове на делегацията, те са живи и могат да потвърдят. После отношенията се оправиха и обядвахме заедно. Аз не претендирам, че в Япония съм видял всичко, но бях впечатлен. Ние не довидяхме НТР и сега трябва да наваксваме. На предстоящия пленум ще направим цялостно преустройство – и на производителните сили, и на производствените отношения, на базата и на надстройката.

- Трябва да превърнем Народното събрание в работеща корпорация. Народните представители ще работят повече, ще имат власт. Въобще предстои ни пленум от изключително значение.

- Обстановката в страната е изключително тежка и ще бъде още може би две години тежка. Докато фирмите придобият опит. Чух, че на един скорошен симпозиум между български и чуждестранни представители на фирми само един от българите вземал по-активно участие, всички останали мълчели. Неопитни.

- Изключително тежка е и международната обстановка за България. 30% от вноса-износа се съкращава тази и следващата година. Отива се към деполитизиране на търговията с ГДР, Полша, Унгария, работим ден за ден, договорите не се спазват, планове за догодина не могат да се изработят. Ние закъсняхме с изработването на плана. Вероятно след месец ще го разгледаме в ЦК, после и в правителството.

Пазарът и човекът – единствената гледна точка на плана.

- Положението не е леко, но ние няма да пропаднем. Може само временно да изпитваме трудности. Но се опираме на нашата електроника, подемно-транспортното машиностроене, химията, които, както знаете, се развиват възходящо.

- Сега навсякъде има матриал за митингова демокрация. Ужас. Жалко че не съм млад, да развея байряка на митинговата демокрация. Но вече съм в годините и няма да ми стигнат силите, сам да изляза на улицата, за да развея бяйряка. А условия има прекрасни, прекрасни условия има...

- Но понеже почнахме на тази тема, дайте да ви кажа, какво е положението. Има един отец, един поп, забравих му името, върти се тука из София. Аз съм вече 50 години откакто съм член на Партията, а даже и повече, никога не съм смятал, че трябва да се занимавам с религия. Звънят ми преди няколко дена и ми казват: “- Другарю Живков, ще се провали литургията в не знам коя църква в София.” А аз викам: в никакъв случай да не се проваля литургията, и затварям телефона. След това тоя поп органите го предупредили да не се връти тука в София и той си отива, неговото седалище е Велико Търново, ако не се лъжа. И там свикал национално съвещание, и на това Национално съвещание са присъствали осем души…

Има един, Тренчев май се казваше, искал да прави профсъюз. Аз запитах другарите - има ли някъде в некой завод, некоя работилница група негова, нема казват такова нещо, нема. А той се хвали по радиото, и си отчита 50 души последователи, колко ли.

За БЗНС. Четох изложението на сдружените земеделци до западните станции. Попитах и ми казаха, че всичките, които са го подписали, са хора по-стари от мен, само двама били млади. Питам другаря Танчев има ли поне един ваш член сред тях. Няма, отговаря ми. Е, какъв БЗНС са тогава?

Екогласността. Много хубаво. Аз съм за това, даже да им се даде възможност свободно да вървят. Но най-напред трябва да се ограмотят, бе другари, не знаете какви глупости само говорят. Защото без ограмотяване ква борба ша водиш, правилно са я започнали...

Нашата партия не е вносен продукт. Тя си е родно явление, по-стара е от болшевишката, утвърдила се е като авангард. Но е допускала грешки в своята история. Най-фаталната грешка е по националния въпрос. Знаете, че има решение на Коминтерна, че в България имало 4-5 националности. Тезата за така наречените македонци и за турското малцинство. Още през 1921 година в буржоазна България са забранени турските училища, но какви грешки допуснахме след Девети.

Дават ли си сметка тези Ваши колеги, които заиграват по този въпрос, един ден ще се срамуват пред себе си, пред децата и внуците си?

- Никъде в социалистическите страни положението не е добро. Главното в преустройството в СССР е, че начело стои партията. Тя не е отстъпила ръководната си роля. Преустройството в Съветския съюз е един феномен, именно защото е ръководено от партията. Преустройство, което няма да става под ръководството на партията ние не можем да приемем – това е демонтаж на социализма. Ние предвидихме и предупредихме полските и унгарските другари за опасностите. За съжаление събитията там се развиха по нашия сценарий, според най-лошите ни очаквания. Макар че и там не всичко е загубено. На погребението на Кадар са се стекли над сто хиляди души, пели са Интернационала. Питам другаря Йотов, който беше там, наистина ли и той ми казва, че наистина. Но процесите не се развиват добре. Ние ще допуснем всичко друго, но не и демонтаж на социализма.

- Демократизмът и гласността след пленума ще получат силно развитие. Но за една страна, малка като България, едно разтърсване ние не можем да удържим. Защото над 70% от суровините идват отвън.

Искам да Ви уверя, че ще вървим заедно напред. Имаме грешки, но избраният курс е правилен.”
След речта, един член от Съюза на журналистите, на име Л. Димитров, бързо се изправя: “Уверявам другаря Живков, че ще вървим заедно, че ще бъдем не само съратници, но и бих казал, съзаклятници в този път.”
От речта се разбира, че “Планът Живков и компания” е изпреварил с цяла година Плана “РАН-ЪТ”!!! Освен “митинговата демокрация”, начело с БКП и лично с другаря Живков, в съучастие с “поп” Христо Събев, “синдикалиста” Тренчев, БЗНС (неопределен, но по-скоро “петър-танчевия”), неграмотните от “екогласност” и др. съучастници в предстоящето демократично театро, планът съдържа ясно начертана стратегия за ликвидиране на мършата, пускане на щуката във водата срещу шараните и т.н., но единствено при запазване на ръководната роля на БКП и най-вече начело с “оратора на човешкия род”:

1. Ще се създават фирми, акционерни д-ва, като западните, за да “извървят своя исторически път”, тъй като “социялизЪма е посткапитализъм, а не преди”!!! Ще има фирми в областта и на промишлеността, и на селското стопанство. “Сега предстои фирмите да се изпълнят със съдържание - казва Живков. Какво може да бъде това съдържание? Само онова, което е постигнала съвременната цивилизация, нищо друго. Онова съдържание, което се намира в западните фирми – концерни и пр. – нас напълно ни удо-в-удовлетворява…”

2. Предстои цялото здравеопазване да мине на акционерен принцип. Сега годишно държавата отпуска за здравеопазване 1,2 милиарда лева, което е равно по на 140 лева на човек. Ние изчислихме, че ако здравеопазването премине на акционерен принцип може да стигнем до 1,7 милиарда лева. Ако желае, всеки гражданин или фирма може да се включи, давайки нещо над 140-те лева. Широко са отворени вратите за всички. Ако не го задоволява лекаря или менюто в болницата – ще си доплати. Свободно частната практика. Така ще постъпим и с пенсионния фонд. Всеки гражданин или фирма ще решава сам – държавата може да му даде толкова, той ако може, да си докара повече.

3. Акционерната фирма ще обхване като ракови образования цялото общество. Видя се, че по друг начин не може да се реализира моята постановка за собственика и стопанина.

4. Нови промени предстоят и в данъчната система. Ще въведем данък, какъвто не е имало в България. Просто е взето от западната система. Равенство в облагането във всички сфери. (Като че ли става дума за бъдещия “плосък данък”?)

5. От 1 Януари 1990 г. ще въведем конвертируем лев.

6. На предстоящия пленум ще направим цялостно преустройство – и на производителните сили, и на производствените отношения, на базата и на надстройката. Трябва да превърнем Народното събрание в работеща корпорация. Народните представители ще работят повече, ще имат власт. Въобще предстои ни пленум от изключително значение.

7. 30% от вноса-износа се съкращава тази и следващата година. Отива се към деполитизиране на търговията с ГДР, Полша, Унгария, работим ден за ден, договорите не се спазват, планове за догодина не могат да се изработят. Ние закъсняхме с изработването на плана. Вероятно след месец ще го разгледаме в ЦК, после и в правителството.



Пазарът и човекът – това е единствената гледна точка на плана.

8. Настъпва времето на “митинговата демокрация и развяване на байряците...”



Положението не е леко, но ние няма да пропаднем. Може само временно да изпитваме трудности. (N.B.: Да речем още толкова години, колкото ви управлявам или двойно повече, но вие нали сте... свикнали? - Алашик маймун, камшик истемез!) Никъде в социалистическите страни положението не е добро... Преустройство, което няма да става под ръководството на партията ние не можем да приемем – това е демонтаж на социализма. Ние предвидихме и предупредихме полските и унгарските другари за опасностите. За съжаление събитията там се развиха по нашия сценарий, според най-лошите ни очаквания. Макар че и там не всичко е загубено. На погребението на Кадар са се стекли над сто хиляди души, пели Интернационала. Питам другаря Йотов, който беше там, наистина ли и той ми казва, че наистина. Но процесите не се развиват добре. Ние ще допуснем всичко друго, но не и демонтаж на социализма.

Демократизмът и гласността след пленума ще получат силно развитие.


ПЛАНЪТ ЖИВКОВ” е по-ясен от слънчев ден и трябва да бъде завиран в носа и в... на всеки носталгик, който въздиша по “доброто старо време на Тато”!!!
След седмица, на 9 и 10 ноември се състоя “историческият пленум” на БКП. Всъщност, истинската работа я свърши генералът от КГБ Шарапов. Той подаде оставката на Тодор Живков, а от “Свободна Европа” продължиха да ни заливат с “изрезки от вестници”. Получихме оферта за обмян на печатни материали и от новия директор на БТА – Иво Инджев... Меришеше на загоряло.

*

На 26 ноември 1989 г. “гласовете” съобщиха за възстановяването на БРСДП (на социалдемократите), начело с д-р Петър Дертлиев. С доктора сме стари приятели от Белене, където бяхме в една барака и “бригада”, и в пазарджишкия затвор, когато прекарахме цялата 1954 г. в една килия - “зад завесата” (наказателното отделеление, в което държаха и осъдените на смърт). Виждахме се и навън – баща ми го доведе за пръв път в Благоевград, която среща съм описал в първия том на III част (между затвора и бягството ми от България). Нашите срещи в София прекъснаха по настояване на жена му Петя, която му казвала, че ако поддържа връзки с такива като мене, пак щял да отиде там, откъдето си беше излязъл през 1956 г. Не му се сърдих – “такова беше времето”, а и той беше завъдил челяд – две дъщери, за чието бъдеще беше склонен на компромиси. (Такива като него и в затвора ми казваха: “- Лесно ти е на теб, ти нямаш семейство.” При такъв аргумент, считах всеки по-нататъшен разговор за излишен.) Но сега бяха настъпили нови времена и след като намерих координатите му в телефонната книга за София, още на следващата вечер му позвъних и го поздравих. Не можа да ме познае и когато му казах кой съм и че се обаждам от Париж, той ме попита – какво правя там. Очевидно през последните 16 години доктора се е бил изолирал до такава степен от бившите си съзатворници, че не знаеше нищо за премеждията ми, които бяха станали публична тайна. Съобщих му, че съм емигрант във Франция от 1973 г. и че имам или мога да създам връзки с негови френски социалисти или германски социалдемократи. Така, че ако счете, че мога да бъда полезен, съм на разположение. След като му дадох телефонния си номер Дертлията започна да ми диктува апел, с който известяваше Социнтерна за възобновяване дейността и въстановяване на членството на БРСДП в наследника на II-ри Интернационал. Същевременно искаше материална помощ под формата на компютри, принтери, факсове и др.

Всичко това записах точно и обещах да му се обадя за резултатите. На другата сутрин, на 27 ноември, рано по петляно време ме събуди телефонът. Беше докторът, който започна отново да ми диктува своя апел. Не допусках да е склероза – беше 73-годишен. Явно проверяваше дали на дадения му френски телефон ще се обади Георги Константинов. Успокоих го, че още снощи всичко е записано, ще бъде преведено и връчено по предназначение. Тогава Петър ме запита ще мога ли да помогна на неговия съпартиец и последен мъченик, току що излязъл от затвора – Янко Янков, който имал тежки здравословни проблеми. Отговорих, че мога да уредя и платя прегледите му, но болничното лечение не е по силите ми – тези услуги за чужденците на Запад са доста скъпи и за тях ще трябва да се говори със социалистите, след установяване на контактите. После изпратих копие от апела за превод на немски на Илия, заех се с френския и още същия ден го отнесох в централата на ФСП на ул. “Солферино”. Обясних случая и ме отправиха към някой от международния отдел за връзки с “братските партии”. Господинът ме изслуша, пое апела и след като се запозна с него, ме запита емигрант ли съм и социалист? Казах му, че съм анархист и сме лични приятели с доктора. Французинът се усмихна като Мона Лиза и аз не можах да разбера това ирония ли е или удивление. Каза, че ще предаде апелът на секретариата за разглеждане, без да обещае каквото и да е. Доколкото си спомням БРСДП получи от чужбина исканите материали “втора употреба”, а аз продължих телефонния контакт с нейния председател. Когато след 15-тина дни го попитах какво става с тяхния “мъченик”, докторът ми каза, че са сбъркали с преценката си и са скъсали връзките с него, което като че ли означаваше изключване.

За душевното състояние на доктора свидетелстваше интервюто, което взе от него дъщерята на троцкиста Ламбер, която изпратихме в България. Тя му занесе един екземпляр от моята “Анти-история” и донесе обратно 6 ръкописни листа от разговора си с него. Това, което се набиваше в очите бяха неколкократно изразените опасения на Дертлиев, че цялата игра на оторизирана опозиция би могла да бъде един гигантски капан, подобен на маоисткия прецедент от далечната 1957 г. (“да цъвтят всички цветя”) и да завърши с изпращането на Белене на всички, които са взели много сериозно и присърце преустройството и гласността. Чувстваше се страхът от възможното повторение на историята с някогашната обединена опозиция след Втората световна война, която лично на доктора костваше осем години затвор. За мене подобно допускане говореше за абсолютно неразбиране на дълбоката криза, която разтърсваше “социализЪма” и обясняваше отчасти плахостта, линията на поведение “в рамките на закона” и “разграничаването” на вождовете на припознатата от БКП опозиция от всякакъв “екстремизъм”...

С разжалвания социалдемократически мъченик Янко Янков, който без да губи време създаде нова партия “Либерален Конгрес”, се запознахме доста по-късно след завръщането ни, посредством “мерудията във всяка манджа” - Петър Бояджиев, но това е една по-сетнешна история.

В скоро време установих телефонен контакт с много стари познати от затворите, принадлежащи към някои от новосъздаващите се или възстановяващи се партии и организации на опозицията, чийто брой растеше подозрително бързо и можех да получавам информация за ставащото от първа ръка. Възстанових връзката си и с бившия ми съпроцесник Петър Пеев, а чрез него и с атомния физик доц. Георги Василев и бившата му съпруга Елка Константинова, която на свой ред също бе станала опозиционна деятелка и председател на РДП (Радикалдемократическата партия). Само с нашите анархисти връзката беше трудна, защото Хаджията си бе свършил работата и успял да ги убеди да излязат с една “Декларация” против узурпаторите и провокаторите, която той публикува в своя “Наш Път”, за да регистрира “победата” си и за който акт ще стане дума по-нататък в тези спомени. Впечатленията си от старите и нови опозиционери ще споделя в спомените за следващите година и половина до 19 май 1991 г. Почти всички тези господа, рано или късно щяха да се озоват в създадения на 7.12.1989 г. СДС (Съюз на Демократичните Сили) – една амалгама от 16 партии, които приличаха на орел, рак и щука и в чието акуширане немаловажна роля играеха бивши членове на БКП, агенти и доносници на ДС, което даде основание на Илия Минев да нарече СДС - Съюз на Държавната Сигурност. Някои щрихи, хвърлят светлина върху началото. Когато се състоя “първият опозиционен митинг” на 18 ноември 1989 г., по предложение на неговите организатори, тълпата гласува доверие и поздравления до наследника на Тодор Живков – Петър Младенов; в снимките от онова време се виждат “опозиционери” като Вагенщайн, странни плакати, като тоя на който пишеше: “Смърт на червената буржоазия, да живее другаря Петър Младенов!” или когато “първият дисидент” Илия Минев поиска да вземе думата, канонизираните опозиционери не го допуснаха до трибуната...


Понеже бе настъпило “великото време на интелигенцията” и новосъздаденият СДС беше признат от БКП и “Запада”, от където се получаваше част от материалната помощ и рекламата за дейността му, неговите деятели се съобразяваха на 100-процента с договореностите “между двете системи с различен обществен строй”. Затова и програмата на новото политическо “образувание” акцентираше върху премахването на “ръководната роля на БКП”, установяване на плурализъм и на “пазарно стопанство” – този евфемизъм, който прикриваше обратния преход от държавен към частен капитализъм. По този начин се прокара разделителната линия в “новия” български политически живот: “ПРЕДИ 10-ТИ” или “ПРЕДИ 9-ТИ”. Програмата на хетерогенния “съюз” не беше адресирана към реалния български народ от работници, селяни, дребни служащи, т.е. към единствените, които биха могли да станат мотор на една действителна промяна, а към абстрактния безкласов и... безполов “българин”. По този начин СДС се отказа от тази естествена социална база на класовата борба срещу държавния капитал и неговата диктатура, като се превърна в препятствие за всяка революционна раздяла с тях, осигурявайки “мирния преход”, мекото кацане на номенклатурата в царството на бизнеса и пазарната демокрация и нейната трансформация в разнокалибрена олигархия и буржоазия.

Каталог: wp-content -> uploads -> 2016
2016 -> Цдг №3 „Пролет Списък на приетите деца
2016 -> Българска федерация по тенис на маса „В”-1” рг мъже – Югоизточна България мъже временно класиране
2016 -> Национален кръг на олимпиадата по физика 05. 04. 2016 г., гр. Ловеч Възрастова група клас
2016 -> Българска федерация по тенис на маса „А” рг мъже – Южна България мъже временно класиране
2016 -> Конкурс за изписване на великденски яйце по традиционната техника съвместно с одк велинград 27 април
2016 -> Министерство на образованието и науката регионален инспекторат по образованието – софия-град


Поделитесь с Вашими друзьями:
1   ...   15   16   17   18   19   20   21   22   ...   37




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница