„Ние научаваме от историята само това, че нищо не научаваме от нея”.
Георги Марков, „Поуки за държавници”:
Политиците днес обикновено четат доклади, телеграми и факсове, подбрани бюлетини и похвалната част на пощата, и не им остава време да се обърнат назад. Нещо повече – някои от тях препоръчват да се спре „вглеждането назад” и „загърбването на миналото”, понеже във вървежа напред трудно ще се измъкнем и ще се препънем в настоящето. Историята обаче е жива, и дори загърбвайки я, тя непременно ще ни настигне и ще ни потупа по рамото: „Хей, накъде по старата пътека на пропастта?”.
Политиците предпочитат да използват историята не като точка на равновесие и равносметка, а като пирон, на който да закачат своите втръснали на обществото образи, за да ги помнят „завинаги”.
Десетилетия наред думата „елит” бе зачеркната и заменена с думата „номенклатура”. На днешната т.нар. политическа класа липсва вдъхновяващото чувство за мисия. Всичко е принизено до лично благополучие и семейно обогатяване.
Лидерите „карай да върви” – гледат през пръсти на тежките си задължения, в стремежа си да изживеят своето и да натрупат повече успехи, вместо да заложат на упорития къртовски труд. Техните наследници понасят дългосрочните последици от лошото управление.
Неблагоразумните не признават срамящите ги грешки – натрупват ги и ги превръщат в грехове. Те предпочитат да търсят упорито причините навсякъде извън себе си. Непогрешимите вождове предпочитат да бъркат за чужда сметка.
Грешката на българските политици: бъркат политиката със зоотехника. Народът не е стадо. Всъщност политиците му служат, ако задлужат тази висока чест. Когато държавниците са недоволни от народа, по-добре да си сменят държавата. Тоест народа да ги смени с други, тъй като държавниците не могат да сменят или разменят народа си.
„Егати държавата, щом опря до мен да я управлявам”.
--------------
Няма училищен клас без лидер.
Няма общност без лидер.
Лидерът обединява сътрудниците си, а не ги разединява. Той ги „обрича” на идеи, които надхвърляг собствените им интереси.
Лидерството отчита ценностната система на хората.
Съвпада ли социално-икономическия профил на лидерите и на електората им?
Добрите лидери – дават отговорите или задават въпросите?
Политикът е главния персонаж на сцената на посткомунистическия преход. По няколко причини. Посткомунистическото обшествено мнение вижда в демокрацията не толкова институциите, правилата, политиките, колкото личностите и лидерите. Второ – политиците олицетворяват и устрема, и несръчността на прехода; неефикасността и корупцията, отреждайки ни последно място в европейския клуб на проспериращите държави. Трето – медиите като медиатори между гражданите и политиката „превеждат” тази политика именно чрез жестовете на политиците (Анна Кръстева)
„Главатарите на партиите нерядко имат лична омраза един към друг. Оттук и бързото овехтяване на политическите величия и забележителното явление, че хора, които известно време са се наслаждавали на най-голямо уважение, бързо ниско се струполяват от своя пиетдесетал” (Иречек, 1899 г.).
„Недосегаемите лидери” и тяхната алтернатива: чувство на недосегаемост на управниците – коктейл от три съставки – презрение към гражданите, необосновано чувство на превъзходство и страх от обществена санкция; високо самочувствие и усещане за превъзходство. Прилагат извратена форма на солидарност – оставката на всеки сгафил властник се представя като „достоен акт” и му се изказва благодарност.
Сподели с приятели: |