Глобализацията има два аспекта. Първият



страница1/2
Дата31.10.2017
Размер407.42 Kb.
#33608
  1   2




СОЦИАЛЕН ДИАЛОГ, КОНЦЕПЦИИ И ДЕЙНОСТИ ПО НИВА. РАЗВИТИЕ ДО ПРИСЪЕДИНЯВАНЕТО В ЕС. ОТНОШЕНИЕ НА РАБОТОДАТЕЛСКИТЕ ОРГАНИЗАЦИИ И СИНДИКАТИТЕ
Новите икономически реалности в началото на ХХІ век засилват все повече тенденцията за изместване на световната икономика, основана на национални пазарни стопанства, свързани помежду си от търговията и инвестициите към единна, без граници, глобална пазарна икономика. Глобализацията е прогресивната интеграция на икономиките и страните. Нейна движеща сила са новите технологии, новите икономически взаимоотношения и международни политики, включващи правителствата, международните организации, бизнеса, труда, гражданското общество.
Конкурентноспособността и гъвкавостта са ясно прокламирани цели на предприятията в глобалната икономика. Те често поставят работниците в нелоялна конкуренция, оказват натиск върху мрежите за социална сигурност и застрашават правата на наемния труд, извоювани с упорита борба.

Най-общо казано, глобализацията има два аспекта. Първият се отнася до такива фактори, като търговия, движение на капитали и инвестиции, технологии, трансгранични производствени системи, потоци на информация и комуникации, които интернационализират и свързват производството и пазарите и дават възможност на обществата и гражданите да се свържат по-директно.

Вторият се отнася до политиките и институциите, като либерализация на търговията и капиталовия пазар, международните трудови стандарти, екологията, поведението на корпорациите, споразумения по интелектуалната собственост и други политики, които се реализират на национално и международно ниво и способстват за интеграцията на икономиките. в този смисъл моделът на глобализация не е нещо, което е необратимо, поне от части то е продукт на избор, на политики, които могат да се променят.

Глобализацията е резултат от развитието на няколко взаимосвързани процеси:

  • ръст и относително значение на преките чуждестранни инвестиции, които определят по-голяма роля на МНК;

  • интернационализация на международните финансови пазари;

  • развитие и разпространение на комуникационните и транспортните технологии;

  • дерегулация и либерализация;

  • приватизация на обществения сектор.

Процесите на приватизация и преструктуриране, делокализацията на производството са едно от основните предизвикателства за българските индустриални отношения в условията на преход. Те влияят, от една страна, върху макроикономическата рамка, определяща основните тенденции в трудовия пазар и движението на работната сила, нивата на заплащане и диференциацията в доходите, трудовите стандарти и условията на труд в различните отрасли, дейности, региони. От друга страна, приватизацията и преструктурирането са основен фактор за институционалните промени и промени в поведението на отделните социални партньори – работодатели, наемни работници и техните синдикални организации, държавни органи. Отношенията между труда и капитала са възможни единствено при наличието на работеща и развиваща се промишленост. Ако няма производство – няма социален диалог.

Леката промишленост в България е един от очерталите се основни и работещи отрасли в периода на преход към пазарна икономика. Отрасълът е един от първите, преминал етапа на преструктуриране на собствеността – 100 % от фирмите са частна собственост.
Текстилният, конфекционният, кожарски и обувен браншове са един от най-големите работодатели в българската промишленост с многогодишни традиции и много добър потенциал за развитие. Над 9 % от наетите в края на м. юни 2004 – 193 575 души, в т.ч. 161 752 са работещи в текстила и облеклото и 19856 в кожарската и обувна промишленост. Това представлява 11,32% от наетите в материалната сфера.

За последните 3 години се наблюдава трайна тенденция на растеж на производството в отрасъла.

Значително нараства броят на предприятията, особено в шивашкия бранш, като общият им брой надхвърля 3 500, което е показател за подобряване на развитието му в последните години.

Доминиращо място в отрасъла заема шивашкият бранш със 134 000 наети през 2004, предимно жени.


След преструктурирането на пазарите, сега 82% от износът е насочен за ЕС, 10% за САЩ и Канада. Преобладава износът на продукция предимно по договори на ишлеме – над 90%. Браншът привлича чуждите доставчици преди всичко с ниската цена на труда и енергията, както и квалифицираната работна сила, осигуряваща висококачествена продукция.
Въвеждането на нови управленски форми и подходи във фирмите оказва положително влияние върху нарастването на производителността на труда.

През 2003 относителният дял на отрасъла в износа на България бе 25% на стойност 1,450 млрд.щ.д.

Износът на текстил-облекло заема 24% от износа на страната и изпреварва редица други браншове на икономиката.
Средните работни заплати в леката промишленост са сред най-ниските в индустриалната сфера и общо за страната – 70-72% от средната работна заплата за страната.

Ръстът на производителността на труда изпреварва значително ръста на работните заплати.

Това разминаване е валидно не само за страната, но и за браншовете текстил и облекло – Производителност на труда - ръст 17,9 % , при ръст на РЗ – 2,0 %.

На фона на ниския обем на инвестициите в страната, леката промишленост не прави изключение.

Ръстът на инвестициите през 2004 г. спрямо 2003 г. е 14,2% /прогноза/. Приоритет в инвестиционните програми през 2004 г. остава инвестирането за заместване на износеното оборудване, за механизация и автоматизация и въвеждане на нови технологии.
Индустриалните отношения са плетеница от институционализирани отношения между работниците и техните представители – синдикатите, работодателите и техните представители – работодателски съюзи и държавата. Тези отношения съществуват на различни равнища. Основен елемент на съвременните индустриални отношения е социалния диалог. Как се развива той в годините на прехода и какво е участието на социалните партньори в него.
След промените в ЦИЕ (1989 г.) тоталитарните общества започнаха прехода си към демокрация и пазарна икономика, съпроводен с трансформация на политическата система.

Промените в синдикатите се извършват успоредно с трансформацията на икономическата и политическата сфера и са част от тях.

Стратегическият избор на всички наследници на предишните синдикати е обновлението и търсенето на възможности да участват в изграждането на нова система на трудови отношения и да заемат позиции в обществото, което да даде възможност да участват в решаването на стратегическите въпроси по трансформацията към демокрация и пазарна икономика със приемлива социална цена.

ФНСОЛП винаги е изразявала ясно своята позиция, че не може да се извършва реална реформа в условията на социален мир без участието на синдикатите и без зачитане на тяхното мнение по отношение на трудовите взаимоотношения, работната сила, заетостта, работната заплата, доходите, условията и хигиената на труда, работното време и почивките и всички останали проблеми, засягащи социалния статус на работниците в отрасъла.

След дълга и упорита борба за определяне мястото на синдикатите в обществено-политическия живот на страната, ние успяхме да извоюваме и се наложихме като равностойни социални партньори със силно експертно присъствие на всички нива на партньорство, спазвайки принципа на равнопоставеност на страните и запазване на тяхната независимост.

Новите моменти в социалното партньорство изискват обединяване на усилията на партньорите на всички нива за защита интересите на труда и капитала. В условията на пазарна икономика, на фона на структурната реформа, липсата на социален партньор за взаимодействие и помощ за решаване на проблемите при съвременните индустриални отношения е немислимо. В търсенето и гарантирането чрез социалния диалог на баланс между труда и капитала, в духа на предизвикателствата, пред които сме изправени, социалните партньори в отрасъл Лека промишленост се изградиха нов тип индустриални отношения, на принципа на диалога и сътрудничеството, а не на конфронтацията, проява на реализъм в исканията, съобразен с действащото законодателство.

Редица фактори влияят върху намаляване на синдикалната плътност, някои от които са характерни не само за България, но и за световния синдикализъм:


  • На първо място определящи са процесите на трансформация в икономиката, което довежда до раздробяване и приватизация на големите икономически субекти, в които имаше силно присъствие на синдикатите.

  • На второ място, създаването на редица малки, микро- и средни предприятия, особено в шивашката и обувна промишленост, в които много трудно могат да бъдат организирани работниците в синдикална организация. Препятствие за организирането на работещите в ММП са и динамичните процеси в тях, които съпътстват установяването на пазарните отношения в страната - многобройни фалити, промяна и прекратяване на дейността. Тези процеси са свързани с движение на работната сила и намаляване на заетостта и текучество, което води до разпокъсаност и малобройност на трудовите колективи и затруднява организирането им в синдикати;

  • Трето, високата безработица, породена от промените и силната диференциация на пазара на труда, която се определя от търсенето на висококвалифицирани работници, способни да работят с новите технологии и да произвеждат конкурентноспособна продукция и останалата група с ниска квалификация или без такава, които са с малки шансове да бъдат дълго заети и съответно да бъдат организирани в синдикати;

  • Четвърто, навлизането на големи МНК в икономиките на страните също влияе върху спадът на синдикалната членска маса. Постепенното освобождаване от допълнителните и спомагателни дейности и производства разбива съществуващите до сега синдикални структури;

  • Не на последно място, поведението и отношението на редица работодатели (особено в малките и средните предприятия, най-вече гръцки и турски собственици) към синдикатите, което възпрепятства организирането на хората на наемния труд, а също и страхът на наемните работници, изправени пред избора – синдикален член или работа?.

Присъединяването на страната ни към Европейския съюз е не само предизвикателство пред синдикатите, но и шанс да участват активно в предприсъединителните процеси и да спомогнат за утвърждаването на Европейския социален модел, сърцевината на който е социалният диалог.

Заварените работодателски структури в началото на промените са представители на държавата, което е определено от държавната собственост и са пряко контролирани от даденото правителство.

Необходимостта от промяна в индустриалните отношения, които да съответстват на прехода към пазарна икономика, поставя въпросът за легитимирането на работодателските структури - кого ще представляват (държавата или интересите на работодателите), създаването и развитието на вертикални структури, които за разлика от профсъюзите, почти не съществуват и участието им в социалното партньорство, което да осигури необходимият социален мир за извършващите се промени.



Дефицитът от работодателски организации за няколко години е преодолян, но се забелязва нова тенденция – силно раздробяване и създаване непрекъснато на нови структури, което поставя на преден план въпросът за тяхната национална представителност.

Институционалната и структурната недоразвитост на работодателските структури не им позволява да изпълняват тяхната основна мисия на представителство и защита на интереси на своите членове и за активно участие в процесите на социален диалог на отделните равнища (изключение прави националното равнище, където има развито социално партньорство, от гледна точка на представителност на структури на социалните партньори).
Социално партньорство на национално ниво
Социалното партньорство на национално ниво се основава на обновяването на трудовото законодателство, търсенето на национален консенсус по болезнените проблеми, съпътстващи прехода към установяването на пазарни отношения и за поддържането на социалния мир, необходим за промените.

Законово са институционализирани трипартитните органи за социално партньорство с представителните организации на работодателите и на работниците и служителите и на съответните правителства. В България, както и в повечето страни това е съответно Тристранния съвет за социално партньорство.

В почти всички страни е създадена вече традиция на сключването на национални тристранни споразумения по един или друг въпрос, но общото е, че почти липсват такива по цялостната стратегия на развитие на съответната страна и поемането на отговорност от социалните партньори за нея.



Националното тристранно социално партньорство в България се развива противоречиво през отделните етапи – на приливи и отливи.

Поддържането на относителен социален мир по време на прехода може да се определи по-скоро като израз на гражданска отговорност на социалните партньори, отколкото на консенсуална политика от европейски тип за постигане целите на обществото.

По отношение на трудовото и социалното законодателство социалните партньори са включени активно в неговото изработване. Управлението на създадените нови социални структури е изградено на трипартитна основа.

В България, обаче Правителството не проявява добра воля да включи социалните партньори в обсъждането на политиката по доходите, а и изобщо липсва такава политика, т.е. договарянето на заплащането и политиката по доходите не са обект на договаряне на национално ниво.

Създаването на трипартитните структури дава възможност за легитимация пред обществото на социалните партньори, които в хода на преговорите се самообучават на национална отговорност и водене на диалог, като осъзната необходимост и най-добър начин за разрешаването на проблемите и конфликтите.

В процесите на присъединяване на страната ни към Европейския съюз социалният диалог на национално ниво трябва да засили своята роля, защото много от директивите изискват прилагането им или чрез законодателството или чрез постигане на споразумения между социалните партньори, или и по двата начина.



Периодът след промените през 1989 г. до сега е повлиян от особеностите на българския преход към политическа демокрация и гражданско общество, правова държава, пазарна икономика и търсенето на адекватен на нея социален модел, а през последните години и от процесите на интегрирането на страната към европейските и евроатлантическите структури.

Може да се направи констатацията, че в България процесът на институционализирането на социалното партньорство и социалния диалог е приключил, но развитието е белязано от противоречива динамика, обусловена както от политическата обстановка в даден период (честа смяна на правителства или незачитане на мнението на социалните партньори по значими за обществото проблеми), така и от процесите на промени и включването или игнорирането на социалните партньори в тях.



Началото бе поставено със създаването през 1990 г. на Постоянна национална комисия за съгласуване на интересите, която функционира до 1992 година. След промените в Кодекса на труда в началото на 1993 година бе учреден Националният съвет за тристранно сътрудничество, който и до сега е най-важният национален орган на социалното партньорство. От 1992 г. започна и развитието на система за двустранни консултации на национално равнище, а по-късно и в отраслите и браншовете. През 1993 г. се учредяват и утвърждават на законодателна основа отрасловите, браншови и регионални структури за тристранно сътрудничество.

От началото на 1990 г. до м. април 1994 г. социалното партньорство в Министерството на промишлеността се осъществява на ниво Ведомствен съвет и браншови комисии за социално сътрудничество “Лека промишленост” и “Машиностроене”. След тази дата Ведомственият съвет преустанови своята дейност и престанаха да функционират и браншовите комисии.

На ниво Министерство на промишлеността партньорството се възстанови през м. май 1995 г. с подписване на Споразумение между социалните партньори и Министъра. През м. септември същата година започна работата си Подотрасловия съвет за социално партньорство “Лека промишленост”.

Въвеждането на Валутния борд в страната (1997 г.) ограничи ролята на социалното партньорство, особено по доходите, поради финансовите и бюджетните рестрикции. Въпреки това, следвайки логиката на постигнатия консенсус между политическите сили, необходим за въвеждането на Паричния съвет, Правителството и КНСБ, КТ “Подкрепа” и Българска стопанска камара (БСК) подписаха Социална харта и План за общи действия.

Ръководството на Федерацията участва активно в подготовката на “Хартата за социално сътрудничество” и “Меморандума за приоритетни общи действия” между социалните партньори.

С подписването на тези два документа Правителството на РБългария доказа, че признава необходимостта от ново качество на социалния диалог в духа на европейските стандарти, принципи и правила, съгласуваност на усилията и действията в процеса на интеграция на страната в европейските и световни структури, прозрачност на процеса на социалния диалог.

Социалното партньорство на Федерацията излезе извън рамките на браншовите стопански камари и Министерството на промишлеността. Многократно по различни поводи синдикати и работодатели се обръщаха към Министър-председателя и МС за намеса при решаване на глобални проблеми на отрасъла, които или не бяха в компетентността на Министерство на промишлеността, или не се проявяваше желание за тяхното решаване.

Доказателство за съвременни индустриални отношения между труда и капитала в отрасъла бяха протестните митинги на митниците в Свиленград, Русе и Видин, където работници, работодатели и собственици заедно протестираха в защита на родното българско производство срещу нелоялната конкуренция и контрабандния внос на нискокачествени, а в някои случаи и опасни за здравето на потребителите стоки от Турция и страните от Близкия и далечен Изток.

Израз на международна солидарност бе изпратената от Президиума на Международната федерация на работниците от текстила, облеклото и кожите Декларация до Министър-председателя против обедняването, безработицата, ниското заплащане, за защита на трудовите и синдикални права на работниците в Леката промишленост.


Структурните реформи и приватизацията (1997 – 2001 г.) повлияха на индустриалните отношения и предизвикаха някои негативни промени в социалния диалог. Игнорирането на социалните партньори в разработването на програмите за преструктуриране и финансова стабилизация на отраслите и браншовете, повечето от които без виждания за алтернативна заетост и социални раздели, опорочи идеята за постигане на национален консенсус по реформата и нейните социални измерения.

В МИ бе закрито Управление Лека промишленост и остави един отрасъл със значително място в икономиката на страната без структура, която да разработва държавната политика и стратегията за неговото развитие.


След идването на власт на правителството на НДСВ, прокламирайки в предизборните си обещания бърз икономически растеж и нарастване на жизнения стандарт, както и утвърждаването на социалното партньорство като фактор на промените, въпреки демонстрираното привидно добро отношение към социалните партньори, е налице стремеж за формализиране и ограничаване на социалния диалог, включително и за ограничаване правата на социалните партньори чрез промени в отделни закони.

За целия период на преход се забелязват тенденции на противоречивост и непоследователност в отношението на правителството към социалните партньори и главно към синдикатите:



  • формират се структури, които се опитват да влияят върху политиката на правителството, заменяйки законните структури на социалния диалог – Съвет за икономически растеж към Министерски съвет;

  • синдикатите губят възможност да играят ролята си на коректив на политиката на правителството, осигуряващ социалното измерение на реформите;

  • влошава се партньорството с работодателите на национално ниво, липсват характерните за предишния период общи позиции и консенсусни решения;

  • появяват се агресивни работодателски структури, целящи да маргинализират синдикатите, като се търси тяхна алтернатива в предприятията, както и да се промени обликът на трудовите отношения.

  • масовизира се нарушаването на националните и международните трудови стандарти в български и чуждестранни фирми, където се нарушават трудовото законодателство и се прилагат дори груби мерки срещу опитите за синдикализация. Най – чести нарушения на Международни конвенции и синдикални права са правени в райони с висока безработица, където се разчита на страх от уволнение поради липса на друга алтернатива за трудова заетост;

  • правят се опити да се посегне на Кодекса на труда, който може да се оцени като най-голямото завоевание на социалното партньорство при предишното правителство;

Най-конфликтни са отношенията между правителството и синдикатите по отношение на доходите на населението и липсата на воля у управляващите да изработят и да обсъдят със социалните партньори подоходната политика в страната.

Подписаната Харта за социално сътрудничество през февруари 2002 г., породи надежди, че социалното партньорство ще се утвърди като модел на развитие на индустриалните отношения, но предложеното Споразумение не съдържаше конкретни параметри, както и План за действие, очертаващи отговорността на правителството за изпълнението им, поради което не бе подписано от страна на КНСБ.

Социален диалог и колективно договаряне


Социалният диалог и колективното договаряне в България може да се систематизира в няколко периода: от 1990 – 1992 г.; 1993 – 1996 г.; 1997 – 1998 г.; 1999 – 2000 г.; 2001 г. – до момента.

Началото на колективното договаряне бе поставено още през 1990 г. с приемането от Националната комисия за съгласуване на интересите на Общи правила за сключване на колективните трудови договори и споразумения, подписани от КНСБ, Националния съюз на стопанските ръководители и Министерския съвет.

Началото на процеса на колективното договаряне постави в нова нестандартна ситуация неговите субекти – синдикати и работодатели (все още наименувани стопански ръководители и директори), а също така и трудовите колективи.

Този начален етап се характеризира с взаимното припознаване на партньорите в колективното договаряне на ниво предприятие; очертаване на техните специфични позиции и нова роля във взаимоотношенията им, обучение "ад хок" в хода на подготовката, воденето на преговори и сключване на КТД.


Браншовото/отрасловото колективно договаряне намери твърде ограничено разпространение в сферата на материалното производство. Колективните преговори в отрасъла започнаха от 1990 г. със сключването на Отраслово споразумение с министерството на промишлеността като държавен орган, ръководещ почти изцяло държавните предприятия.

В по-късен етап с иницииране изграждането на Браншови стопански камари, през 1992 г. се сключиха и първите БКТД. Социалните партньори от леката промишленост бяха първите, които сключиха БКТД за 1995 г. за всички браншове в отрасъла. Изгради се нова, отговаряща на съвременните изисквания система на колективно договаряне във всички браншове на отрасъла и във предприятията. БКТД се превърнаха в основен нормативен документ, определящ взаимоотношенията между работодатели и синдикати.

През 1996 г. се сключиха БКТД в 7-те бранша на отрасъла. В следващия период поради настъпилите промени в собствеността, неясни икономически контрагенти, неоформени изцяло Браншови стопански камари, разпростиращи своето влияние само върху част от предприятията се сключваха само допълнителни споразумения към БКТД.

Най-често срещаният проблем по време на преговорите бе въпросът, свързан със законовото задължение на работодателя да предоставя информация за икономическото състояние на предприятието, която е от значение за сключването на КТД. Отказът на работодателите да дават информация за търговските договори, нови производства, състояние на пазарите, ценообразуването и др., е мотивиран с това, че тази информация няма връзка с договарянето и е конфиденциална.

Социалните партньори достигнаха до взаимно приемливи договорености, но в същото време се наблюдаваха и редица проблеми:


  • основен проблем между синдикати и работодатели бе изпълнението на вече сключените КТД.

  • друг проблем бе растящият брой случаи на едностранно изменение на действащите колективни трудови договори от страна на работодателите, насочени към намаляване или ограничаване на вече договорени права с оправдание за лошо икономическо състояние;

Основният извод за този период е, че колективното договаряне се утвърди като добра практика в българските предприятия. Колективните договори се превърнаха в основно средство за защита на правата и интересите на наемните работници. Синдикатите вече се договаряха по по-широк кръг от проблеми в сравнение с предишни години. В много предприятия те успяваха да извоюват по-благоприятни условия от заложените в Кодекса на труда и отрасловите колективни договори и споразумения по редица въпроси – работни заплати, доплащания за условия на труд, бонуси за ръст на производителност на труда, отпуски, работно време, гледане на децата и др.


Каталог: download -> sites
sites -> В областта на текстила и конфекцията и опазване на околната среда
sites -> Номер по cas индекс
sites -> Лице изпълнило задачата
sites -> Полезни връзки
sites -> Преработка за премахване на замърсители, проддаващи се на биологично отстраняване /първично и вторично пречистване/. Анализ и проби на отпадните води /методи за анализ/. Разпоредби за контрол на замърсяването
sites -> Bsp2 perfectlink project Survey on Competitiveness
sites -> 2 Нормативна справка 3 Общи положения
sites -> Кодекс за социално осигуряване ксо 09 Закон за здравословни и безопасни условия на труд
sites -> Закон за марките и географските означения, Закон за промишления дизайн, Закон за патентите, Закон за закрила на новите сортове растения и породи животни, Закон за топологията на интегралните схеми


Сподели с приятели:
  1   2




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница