Годишник на Департамент “телекомуникации” при нбу -2011/12 г. Проблеми в развитието на аудиовизуалната индустрия у нас

По-систематизиран преглед на цивилизационното развитие, на която и да е западно европейска държава ще разкрие, че икономическия прогрес и благополучието на гражданите са функция от развитието на модерната градска култура, в която аудиовизуалната индустрия има решаващо значение. Университети, театри, опери, киносалони, качествена аудиовизуална продукция по телевизионните канали привличат интелигентни, умни и способни хора, които създават икономиката на съответното място и държава. Според изследване на немски учени: „тези институции са изграждани първоначално за влияние, престиж и светски блясък, но с течение на времето доказват, че освен символен капитал те консолидират около себе си хора, които имат качества на лидери в своята област и развиват икономиката на града – занаяти, търговия, промишленост, услуги, банки и т.н..” Университетът, сценичните и екранни изкуства се превръщат освен в цивилизационни критерии, и в условие за прогрес и икономически успех. Обратно липсата на културни и образователни средища, на качествена аудиовизуална индустрия отблъскват хората с духовни и културни потребности, а масата обричат на огрубяване. На тези места остават само оцеляващи хора. Това ги осъжда на духовна и материална нищета. Съществува теория, според която постоянното съобразяване с масовия вкус го принизява – при премахване на произведенията от висок вкус се снижава общият такъв, оттам масовите предпочитания стават още по-низки и така се навлиза в спирала надолу.

За немските учени културата е база за развитие на икономиката.

Капка Тодорова в своя статия представя изводите от дългогодишно проучване на немските учени Оливер Фалк; Михаел Фрич и Щефан Хеблих от катедрата по икономика на института „Макс Планк” в тази посока. Според тяхното наблюдение именно културният живот е причина за икономически растеж в съответния град, област, провинция². В Германия културата се дотира и това не се счита за престъпление. /В интерес на истината има спорове срещу тази практика./ Обаче в днешно време образовани хора са търсени на пазара на труда, те са условие за високоефективни производства, големи печалби и общ креативен климат. Каква е картината у нас?

Стратегия за развитието на българската аудиовизуална индустрия нямаше и все още няма. Най-вероятна причина за това състояние е липсата на хоризонт в мисленето. Неспособността да се оцени културата и нейните институции като задължително условие за цялостен прогрес, да се инвестира в духовно развитие и културно развлечение забавиха прехода³. На този фон рязко контрастира поведението на обществената ВВС например. Телевизията освен като еталон за качествени журналистически разследвания е много добре известна и със своите телевизионни развлекателни продукции. ВВС е автор на някои от най-успешните сериали, гледани от милиони хора и характерни със своят профил на „приключение за цялото семейство” – т.е. в произведенията се избягват вулгарни изрази и сцени, а се набляга на налагането на общочовешки и морални ценности по забавен и непринуден начин. Резултатът от тази политика е налагането на марки от страна на ВВС (като продължаващият десетилетия наред сериал Dr. Who) или утвърждаването на класически английски герои („Мерлин” и „Робин Худ”), погледнати през нова призма. [36,37,38,50] За сравнение у нас националните герои, били те приказни или исторични, се споменават само при чествания, а нови марки изобщо няма, освен вездесъщата музикална субкултура популярна като попфолк или чалга.

Парадоксално е, че все още хора от финансови кръгове допринесли пряко и косвено за финансовата криза предлагат като антикризисна мярка орязване на средствата за култура⁴. Няколко спестени милиона в нея няма да компенсират прахосани милиарди в енергетиката, безсмисленото строителство на хотели и офиси или субсидирането на тънещата в разруха промишленост⁵, но могат да опропастят цялата държава в крайна сметка...
Прозрението на една българка...
В живо включване на репортера Иван Георгиев по бТВ се видя как стотина възрастни жени от село Дивлино се борят за правото да имат селска библиотека, въпреки че дори нямат път, магазин, кафене и аптека. Баба Въта от село Дивлино формулира техните желания: ”Ако не са книгите ще заприличаме на животинките”.

Тази най-важна духовна потребност за всеки, който се стреми да бъде личност, а не индивид⁶ монетаристите⁷ не желаят да разберат. Механичното прилагане на примери и модели от чужди учебници по бизнес и икономика не водят до никъде. Те са подлагани на критика от безспорни авторитети – световно известни с практиката си. Според Лий Якока – легенда в световния автомобилен бизнес: ”Съществува проблемът със свободната търговия или по-точно митът за свободната търговия. Мога да кажа, че свободна търговия е имало само четири пъти в историята. Единия път е в учебниците. А тримата практикували в действителност са холандците – за много кратко време, англичаните – в началото на индустриалната революция, и в САЩ – след втората Световна война.” ⁸

За съжаление през последните двадесет години този мит за свободната търговия се налага като безалтернативен път на прехода, без да бъде подлаган на обществена дискусия.⁹ Под този спорен общ знаменател попаднаха културата и аудиовизуалната индустрия. Парадокс е, че адептите на неолиберализма у нас ликвидираха киносалоните, а те са естествен и присъщо необходим пазар на филмовата индустрия. В културен план лишиха сънародниците си от възможност за себепознание.

Отделно законово ограничиха източниците на приходи в телевизиите и с това предопределиха не особено високото ниво на телевизионна продукция. Де факто в България всички телевизии могат да бъдат отнесени в графата нискобюджетни.

За съжаление дейците на културата /презрително наричани културтрегери/ бяха принудени да мълчат през тези двадесет години именно от такива представители, герои на сляпата приватизация, монетаризма и провалените финансови пазари. Това, че този спорен монетаризъм, който доведе до временен успех само в САЩ и Англия трудно може да се адаптира към балканските нагласи, култура и традиции не обезпокои никого. Каквито и да са аргументите им факт е, че в техните екипи отсъстват като експерти културолози и политолози Това е основната предпоставка за неразбиране на изкуството и културата в качеството им на безценен символен капитал.¹⁰

Обратният ефект от монетарната логика и значението на скритата психологическа стойност на една изградена¹¹ инфраструктура е разкрита от Константин Занков в прекрасния филм „Изгубени в затворената линия”. Той е ярка метафора за случващото се в България през последните двадесет години. По времето на цар Фердинанд се строи железопътна линия в Северна България, която има стратегическо икономическо и културно значение. Влакът освен да превозва стоки, носи културно влияние, улеснява комуникациите между градовете, прави възможно образованието и превръща селищата, и хората от изостанали селяни в граждани. След промените през 1989 година, по време на правителството на внука на цар Фердинанд нещата се променят. Заради триумфа на формалната пазарна логика /приходи – разходи/ и скрити икономически интереси на частни превозвачи /до един обвързани с политически партии/ линията е демонтирана, гарите разграбени, селищата откъснати пустеят, а хората загубили гражданските си професии се връщат на село като пастири. Направен е кръг от 180º назад в цивилизационно отношение за 80 години...

Ако гледат този филм може би по-умните и схватливи политици ще научат, че нещата освен цена имат цивилизационна стойност, която се гради с десетилетия и не се измерва само с цифри¹². Такава с нищо несравнима, важна стойност имат понятията личен, корпоративен и национален имидж и репутация например. В този филм нагледно се представя как хората в цял регион бяха върнати в своето развитие сто години назад. Културното, цивилизационно измерение на една комуникационна връзка бе формално противопоставена на /без/спорната логика на свободната търговия, в която всяко нещо има цена. Но, духовните измерения имат непреходна стойност, която не може да се оцени. Базовият проблем на културата у нас е, че монетаристите не се интересуват от стойност и етика, а само от пари и цени. Вероятно защото цените носят комисионни, а стойността не.¹³ Финансовите герои от 90 -те и началото на десетте години на нашия век механично сравняват пазара в САЩ и Англия с този в България и предявяват неизпълними изисквания за пазарна реализация пред българските филми например. Всеки с просто око може да направи разликата в мащабите. В същото време бяха приватизирани /в условието на тежки съмнения за огромна корупция/ производствената база и киносалоните. Продължават да се спрягат като мантра дефиниции като “свободен пазар” без да са създадени елементарни условия за неговото наличие, регулиране и закрила. На практика превърнаха държавните монополи в частни¹⁴.

За монетаристите понятията символен капитал и национална репутация като задължителна принадена стойност на нацията и държавата не са от значение.

Според всички оценки на европейски експерти именно ниската репутация на политическия елит и неефективната, мудна съдебна система са основна пречка за чужди инвестиции и държавен прогрес. Това е функция на ниската ни култура, етика и морал във всяко отношение. Единствено чрез целеви инвестиции в развитие на културните индустрии ще се подобри състоянието на тревожно ниските ни национален имидж и репутация. Едва след това ще дойдат чужди инвестиции.

Няма да можем да излезем от капана на добре премислената формула за ниско финансиране на културата, ако не разширим контекста. Само тогава можем да доловим очертанията на лошите финансови политики. Докато се повтаря като мантра, че пари за култура няма, милиони бяха наляти в Кремиковци след приватизацията, а после източени в чужбина от екзотични псевдоинвеститори.

За АЕЦ Белене на ниво правителство се говори за милиарди без никакъв конкретен резултат.

Четири милиарда бяха раздадени като финансов излишък през декември 2008 година, в началото на кризата, но от тях за култура и аудиовизия бяха заделени трохи. Дори не бяха изчистени преразходите.

Икономически необективна и финансово неефективна антикризисна мярка е да се свиват разходи за култура и образование в период на криза.¹⁶ У нас за пореден път политикономическата логистика на поредните управляващи стигна до неинтелигентното решение като антикризисна мярка да се намалят инвестициите в култура. Дори да се абстрахираме от очевидни неуспехи на родните икономически реформатори най-лошото е, че това става без философия, позиция и стратегия за развитието на културата и по-специално на аудиовизуалната индустрия. Неморално е държава, която не е в състояние да печели от промишленост, енергетика, търговия, износ, туризъм и губи от спекула с финансови инструменти¹⁷, да настоява да печели от култура, като дори не създава елементарни условия за социокултурна и ergo пазарна реализация на нейните продукти, в частност филми¹⁸.

Диана Андреева – икономически експерт в областта на културните индустрии опровергава тази широко тиражирана лъжа: „В България културните и творческите индустрии получават средно около 0.6% от БВП в последните години, а добавената стойност, която реализират към БВП, е два пъти повече - 1.2%, показва изследването на “Обсерваторията по икономика на културата”. По този показател страната се нарежда на 22-ро място в ЕС.”

Каква е причината да се игнорира мнението на независимите експерти в тази област?

Всички правителства досега третират културата и аудиовизуалната индустрия като лукс, който е неуместно да се толерира и дотира във време на криза. Това отношение произтича от погрешния алгоритъм и философия на обществото наложена от Карл Маркс, дори по-скоро от примитивните му интерпретатори – според мен. Политически и икономически парадокс е, че адептите на пазарния фундаментализъм стоят на идентични позиции.

Припомням тезата на Маркс – човешкото общество се състои от две нива: икономическа база и обществена надстройка. Базата е начинът на производство. Обществена надстройка са прояви на културата, подредени от държавата, образование, религия, философия, право.

Всички правителства досега възпроизвеждат тази максима в политиката си за развитие на образованието, науката и културата, и затова те винаги остават в периферията на публичното внимание, и държавния бюджет. В ценностната система на българския политически елит, с някои изключения духовните потребности никога не са били приоритет.¹⁹ Необяснимо е, за да не кажа комично, че т.н. български монетаристи на практика прилагат вече двадесет години тезата на Маркс за базата и надстройката – създадена единствено да оправдае революцията и експроприирането на частната собственост.²⁰ Хладният преглед на историческото развитие и упадък на държавите обаче сочи друго.

Само образовани и културни личности, с ясно съзнание за дълга си към обществено служене и с духовни ценности могат да гарантират високо качество на производствените, икономически и обществени взаимоотношения, да детерминират и гарантират високо цивилизационно ниво. Те вдъхновяват, извисяват, привличат големи маси хора и утвърждават престижа на държавата. Културата е с нищо незаменима спойка на нацията и коефициент на престиж, но съзнателно е принизявана заедно с науката и образованието /за религията темата е по-дълга/. Без тях народът бавно се превръща от нация в популация на примитивно ниво²¹.

След двадесет и две години преход ние като народ се намираме в етап на национална ентропия поради липсата на надежда, духовност и стремеж към качество във всеки един аспект – политически, икономически, законодателен, съдебна система, услуги и т.н.

Според професор Джон Гарднър: „Изкуството издига временни прегради срещу уравнителната сила на живота, срещу разрушаването на онова, за щастие тъй неестествено нещо в нас – съзнанието: състоянието, в което не всички атоми са равностойни. В труповете победителка е ентропията: мозъкът и ноктите еднакво имат думата. Изкуството утвърждава и преутвърждава онези стойности, които възпират разпадането, които се борят за целостта на съзнанието.” [3]Тази мисъл на професор Гарднър би трябвало да бъде водеща при обсъждането на проблемите за финансирането на културните индустрии у нас.

Днес се вижда, че икономически модели, работещи в протестантския свят, не проработват в православния, именно поради различни културни и цивилизационни натрупвания, традиции, нагласи и възприятия. Това са основни причини за неефективност на предлаганите инструменти и финансови механизми. Именно поради това преходът се проточи безкрайно. Монетаристите поради ограниченост на мирогледа си не отчитат цивилизационните и културни особености и различия като ключов фактор – вероятно защото е извън ресурсите им за управление и контрол.²² Ако към това добавим като фон сбъркания модел на финансовите пазари в глобален аспект²³, за който обстойно говори Лий Якока, ще разберем, че още една погрешна реформа продиктувана от гледна точка на формална монетарна логика ще довърши културата, в частност аудиовизуалната индустрия и в крайна сметка народа като национално самосъзнание.

Изводът е, че трябва да се започне дебат на всички възможни нива за смяна на гледната точка към мястото, значението и финансирането на културата и аудиовизуалната индустрия в частност. Съвременно решение би било политиците да се откажат от остарялото схващане на политикономията за обществените нива и да преосмислят, прозрат, осъзнаят, и разберат /дори ако трябва да прочетат херменевтика/, че без култура въпрос на време е разпадът на обществото и на държавата да стигне своя край.²⁴

Според мен философията на съвременното развитие изисква задължително извеждане, поставяне и разглеждане на културата, образованието и науката като база на обществото. Именно те трябва да бъдат в центъра на държавната подкрепа и общественото внимание. Качествата им на символен капитал и основен фактор за национална и държавна репутация трябва да бъдат основна гледна точка при взимането на политически решения в тази област. Ползата от образование, култура и наука не са само парите, а това което постигаме с тях.

Без това преосмисляне никога нямаме да постигнем качество в каквото и да било отношение и ще останем на примитивното ниво на култура на измама, подмяна и имитация във всяка област –- реформи, пазарна икономика, право и т.н. Карнавалът наречен фасадна демокрация²⁵ ще продължи до пълно изтощение на участниците в него.

Не бива да се забравя и за миг, че съседните на нас балкански държави провеждат изключително мощна културна пропаганда – Гърция се опира на културите на своята античност и на Византийската империя, Турция провежда мощен експорт на своята масова култура и поставя тревожно често като основа на политическото си развитие агресивната доктрина на неоосманизма, Румъния и Македония се опират на измислена, но величава древност. В такава конкурентна среда е жизнено необходимо България да провежда активна културна политика, в противен случай последиците могат да бъдат изключително изненадващи и неприятни – турцизирането на българомохамеданското население е един такъв пример.

Направих толкова дълго, обширно и донякъде общо изложение на ситуацията у нас, защото без да се идентифицират нагласите и гледната точка на политиците към културата и аудиовизуалната индустрия, без да се маркират проблемите на прехода, да се занимаваме с проблемите на програмирането би звучало лабораторно, за да не кажа ненужно. Или както казва професор Джон Гарднър:”Не бих възразил срещу амбицията на някои хора да се специализират в свойствата на космите от лявата страна на слонския хобот, щом това им харесва......Неприлично обаче е човек да се занимава с космите по хобота на слона в момент, когато слонът настъпва дете”. [3]Моето предположение е, че изкуството и културата именно поради изброените по-горе свойства съзнателно биват пренебрегвани.

От край време в България се смята, че политиците не са способни да газят културата и аудиовизуалната индустрия. Но те го правят непрекъснато и което е по-лошо с безразличие и хладно пренебрежение. С тихо-назидателен тон на психотерапевти, които имат казус с душевно болни, те повтарят като мантра: „Да бъдем сериозни! Виждате, няма пари за кино и телевизия...” Те обаче никога не разширяват контекста – а къде са парите? В какво са вложени? Кой ги открадна в крайна сметка?

Процесът на либерализиране и регулиране на телевизионното пространство – опит за промяна

Както отбелязах първите кабелни телевизии се развиха в неуредена със закон аудиовизуална среда, като това се оказа сериозен проблем по отношение на съдържанието и рекламата. Липсата на закон не гарантира инвестициите и собствениците бързаха да спечелят приходи в много кратки срокове. Обстановката бе усложнена и от това, че аналоговата и цифрова техника в началото на 90-те години на миналия век бе скъпа. Това е причина програмите да се комерсиализират рязко и грубо, битово-телесната проблематика да развлича зрителите, авторските права да бъдат напълно игнорирани, а предавания, които провокират зрителите да се замислят над общите ни проблемите²⁶ да бъдат редки и нежелани гости. В условията на безпрецедентен преход, от който всички очакваха възможности за свободно развитие, а попаднаха в капана на частни монополи, публицистиката би трябвало да бъде водещ програмен сегмент. За съжаление тя все повече намалява...

През 1994 година е даден временен лиценз на първата частна регионална телевизия у нас – телевизия Нова. През следващата година започва излъчване телевизия “7 дни”. В този период излъчват десетки кабелни телевизии. Те работят с временни разрешителни до 1998 година.

Основната разлика с Европа е, че там първо бяха приети закони за радиото и телевизията с ясна цел какво се очаква да се случи на територията на електронните медии, а след това започва лицензиране на първите частни радиотелевизионни оператори.

У нас пазарът се разви стихийно. Народните представители изкуствено задържаха процеса, умишлено бавейки закона, за да упражняват натиск върху собствениците. Оценявам това като рефлексия от изключително острото политическо противоборство продължило до 2001 година в България. След приемането на закона за радиото и телевизията през 1998 година трябваше в рамките на месец да се наваксва пропуснатото през тези девет години. За съжаление това стана без предварително подготвена стратегия за развитие на електронното медийно пространство и аудиовизуалния културен сектор. Вероятно под въздействие на неолиберализма и апологетиката на т.н. свободен пазар, който вече коментирах като митология и практика.

Първият закон за радиото и телевизията у нас е приет през 1996 година²⁷. [43]

В края на 1997 година този закон е поправен в частта избор на национален регулаторен орган и ръководни органи на БНТ и БНР, но отпада частта за лицензиране на частни радио и телевизионни оператори.²⁸

Все пак за първи път двете национални медии БНР и БНТ получиха статус на обществени и възможността генералните им директори да не бъдат назначавани пряко от политиците.

За съжаление частта от ЗРТ, която урежда финансирането на двете медии с вноски от населението, не успява да проработи до този момент. Това предопределя политическата и финансова зависимост на ръководствата на двете медии от правителството и неговото мнозинство в парламента. По-лошото е,че бюджетът на БНТ винаги остава в периферията на вниманието на финансовото министерство и Народното събрание. Това предопределя ниския му размер. Бюджетът на унгарската телевизия е три пъти по-голям от този на БНТ, в други страни разликата е още по-фрапираща. Постоянният финансов дефицит не дава възможност на БНТ да създава високо качествени художествени произведения и задържа продукцията й на територията на евтини програми. Това по никакъв начин не обслужва интересите на обществото, но отговаря на интересите на съответното правителство. Нека за втори път припомня основната ценност на ВВС:

„Визията на BBC е, че трябва да бъде най-творческата медия, която се ползва с най-висока степен на доверие в аудиторията. Обществената телевизия трябва да прави всичко възможно, за да задоволява потребностите на своите зрители с програми и предавания, които да информират, образоват и забавляват, обогатявайки техния живот по начин, по който търговските телевизии сами не биха успели да предложат. Обществената телевизия трябва да се ръководи изцяло от интересите на обществото, да подкрепя талантите и новаторите, да действа независимо от всякакви чужди и частни интереси и да спазва най-високите етични стандарти.” [50]

Основен фактор за пълноценното и неформално изпълнение на тези функции е подходът обществената телевизия да се финансира от такси, събирани от цялото население. Засега това вече 12 години след приемане на ЗРТ остава празно пожелание. Поради това съществува дефицит в производството на високи образци на изкуството и културата по БНТ с няколко изключения :”Хайка за вълци”; „Хъшове,” някои единични филми, театрални и музикални спектакли... Изцяло липсва положителен пример от т.нар. масова култура, която да утвърждава общочовешки и етически ценности, така както правят например комерсиалните телевизионните поредици на ВВС или американските сериали – макар и на елементарно ниво, те отпращат послания на алтруизъм и социална отговорност. Банален пример за това са т.нар. супергерои, които помагат на съгражданите си просто защото така е редно…

В процеса на безпрецедентна промяна на аудиовизуалния сектор единственият механизъм на държавата да повлияе благоприятно е достойно финансиране на БНТ. Никоя политическа сила не прозря това и не даде такава възможност на националния обществен оператор.

В края на 1998 година е изработен и приет нов закон за радиото и телевизията, който освен, че урежда статута на БНР и БНТ като национални обществени оператори, даде зелена улица за възникването, лицензирането и легитимното функциониране на частни радио-телевизионни оператори.[42] Надеждата на всички бе те да станат носители на плурализма в обществото, да отстояват интересите му и да бъдат гарант за демократичните промени на територията на електронните медии.

Водеща при лицензирането бе визията за телевизията като информационно-коментарна медия, а ролята й на най-крупен социокултурен институт и продуцент на българско аудиовизуално изкуство и култура не бе взето под внимание в нужната степен. Така бе изпусната втора възможност за развитие на българския аудиовизуален сектор като културна индустрия чрез целево субсидиране на БНТ.

На два пъти - през 1995-та и 1997 - ма година пред БНТ съществуваше възможност за развитие, каквато вероятно трудно ще се появи отново. Ако тя бе оползотворена телевизионният пейзаж, а и филмопроизводството днес биха били различни.

През 1997 – ма година анонсирахме едно интересно предложение от френския държавен концерн SOFRATEV. То се състоеше в това французите да цифровизират БНТ, като вместо пряко парично заплащане ще изнесат български стоки на френския пазар. Разплащането се предвиждаше да стане между БНТ с приходите от реклами и предприятията, чийто стоки SOFRATEV са одобрили за износ. Това би подобрило и стартовата оценка при бъдещата им приватизация.

С френска логистична помощ БНТ би могла да се превърне във водеща в технологично отношение телевизия в Европа. Поради това, че България не бе член на ЕС се изискваше правителствена гаранция за сделката. Такава не бе дадена, въпреки че през цялото време сделката бе подкрепяна от заместник-министъра на културата, известния филмов режисьор г-н Панчо Цанков.

Концепцията в разширен вид имаше визия за бъдещото развитие на телевизията съвместно с филмовото производство. Тя предвиждаше БНТ да освободи сградата на „Сан Стефано” №29, която с първа програма спешно да бъде приватизирана по модела на развитие на телевизиите във Франция.²⁹ Идеята бе БНТ да се настани в Киноцентър БОЯНА като се преследваха четири цели:

• 
  Първо – цифровата техника не трябва да функционира в замърсена среда, а Орлов мост е екологично най-замърсената част на София.
  
• 
  Второ – базата на Киноцентъра би останала държавна, за да развива киното като символен капитал на нацията. Там би могла да се приюти Българската национална филмотека и да се даде ход на създаване на Национален депозиториум за аудиовизуални архиви. Това е също идея по френски модел.
  
• 
  Трето – Приватизацията на Канал 1 би могла да се извърши със сградата на БНТ поради причините изложени в първа точка. Втора програма/ ЕФИР 2/ трябваше да поеме функциите на национална обществена телевизия.
  
• 
  Четвърто - Предвиждахме създаване на нова телевизионна програма на БНТ, продуцираща изцяло произведения на българското изкуство и култура. Тя трябваше да излъчва от сателит и да изпълнява функцията на мощен социокултурен институт и продуцент единствено на българска култура³⁰, да консолидира нацията и да гради нейния имидж и репутация в Европа и по света.
  

Защо не бе приета нашата концепция за реиновирането на БНТ с помощта на SOFRATEV и досега не стана ясно. Вероятно защото водещ императив във всички сектори бе приватизацията, освен това тристранният режим на сделката изключваше каквато и да е възможност за скрити комисионни.

Само отбелязвам, че през 1996 и 1997-ма година БНТ не пусна в производство нито един филм, НФЦ пусна в производство един-два. Загуби българското общество, творците, българската култура. Ан Макгърк не се появи повече в България след като предопредели минимално ниво за оцеляване на културата като модел следван повече от десетилетие. От друга страна, както отбелязах, аудиовизуалният сектор се разви без необходима стратегия за далечен хоризонт на развитие. Дълбоко съм убеден, че нежеланието на българските политици да се обградят с експерти по културология и политология детерминира във висока степен неуспеха на прехода у нас. Но за това вече стана дума в началото на този текст.

От юли 2010 година работна група подготвя нов закон за радиото и телевизията, който да приложи изискванията на новата директива за аудиовизуалните медийни услуги 07/65/ЕС. [42] Ролята на телевизиите с национално покритие като продуценти на изкуство и култура продължава да бъде на втори план. Приложението на директивата за аудиовизуални медийни услуги у нас се отлага за 2015 – та година, така че да се очаква чрез механизмите на регулацията да се оживи сектора е малко вероятно през следващите три години.