Госпожа М. тази дърта кокошка Август Бъчваров

Август Бъчваров

Навикът да подремва след обяд с отворена уста на диванчето в гостната преобърна живота на госпожа М.

Веднъж, по време на обичайния ѝ отдих, едно току-що излюпено пиле, изплъзнало се от бдителния поглед на майка си и привлечено в своето отчаяние от първичните звуци, издавани от госпожа М., стигна пред отворената ѝ уста. Пилето постоя известно време там и след като се убеди, че тия звуци са по-майчино-ласкави от всички други, чути досега, се засели завинаги в устата на госпожата.

Никой не научи за пилето. Самата госпожа М., като изплува от лепкавите обятия на следобедния сън, не усети нещо да се е променило. Но пилето бе в устата ѝ – промяна следователно имаше. И виновник имаше: слугинята на госпожата, организирала тайно от господарката си периодичното излюпване и отглеждане на ограничени количества пилета по настояване на портиера – нейн любовник и ценител на ястия от домашни птици. Впрочем, през въпросния следобед слугинята се забавляваше безгрижно с портиера в портиерната при спуснати завеси, а по-късно така и не откри липсата на пиленцето.

Госпожа М. беше застаряваща дама от западнал провинциално-аристократичен род с многостранни интереси и безброй познати, които я намираха за приятна. Канеха я редовно в повечето салони, очаквайки да изрази мнението си за последните събития в светския живот. Ето и онзи ден тя трябваше да посети традиционната сбирка на Дружеството на приятелките на авангардния театър.

Когато приятелките ѝ от Дружеството видяха госпожа М., стори им се, че тя има малко объркан вид. Вероятно защото не знаеше какво да каже за последния театрален спектакъл. За пръв път откак се помнеше, госпожата не само нямаше мнение по темата, но и не желаеше да говори за театър. И когато я попитаха, отговорът ѝ изненада присъстващите и още повече – нея:

– В пиесата няма зърно, няма зърно, няма зърно!

Всъщност думите ѝ звучаха като някакво „Пи-и-и-й, Пи-и-и-й, Пиу-и-у-и-й“.

Помислиха, че госпожа М. – несъмнен ерудит в повечето области на изкуството – вероятно се шегува. Но нейното „Пи-и-и-й…“ звучеше толкова нежно и някак инфантилно, че сърце не им даде да ѝ се изсмеят. Може би е болна, мислеха си те, сигурно е болна, м-хм! Защото госпожа М. никога не се шегуваше. Тя считаше шегите за проява на лош вкус.

Госпожа М. остана на сбирката точно толкова, колкото го изискваше доброто възпитание и веднага след това си тръгна, унизена от изречената глупост. По целия път към дома се чудеше какво я бе накарало да направи подобно изказване. Хич и не ѝ идваше на ум, че някакво пиленце може да се е заселило в нейната уста, нито би допуснала, че отсега нататък инициативата за всякакви словесни изяви от устата ѝ ще е изцяло негова.

Завръщайки се вкъщи от следобедните посещения, госпожа М. бе свикнала да наобикаля месаря – че нали ѝ беше точно на път, а и тази повлекана, нейната прислужница, никак не я биваше да избира хубаво месо, тъй че и сега госпожа М. се вмъкна в магазинчето на ъгъла и както винаги месарят се измъкна иззад тезгяха, приветствайки я раболепно. Ала госпожа М. вместо да отвърне на поздрава с присъщата си хладна любезност, предназначена за хората от простолюдието, взе да вика:

– Тук нямате ли просо? Тук нямате ли просо? – при това високо, неприлично високо. Месарят протегна към нея окървавени ръце, канейки се да каже няколко успокоителни думи и с това свое действие хвърли окончателно в паника госпожа М. Пилето в нея, нали разбирате. Тя побягна навън, пресече площадчето, а месаря тя сподири крачейки едва и с все още протегнати напред окървавени ръце. Тия, които бяха наблизо и имаха възможността да видят сцената със собствените си очи, твърдяха по-късно пред жадни слушатели, че в цялата работа имало нещо твърде зловещо: бягащата и пищяща госпожа М. и месарят с кървавите ръце пред прага на магазина си.

Междувременно госпожа М., която единствена знаеше как стоят нещата, не се сети да обели ни дума за инцидента (а и кой знае какво ли щеше да произлезе от това, предвид на новите обстоятелства). Тя се опитваше да си изясни защо бе постъпила така, седнала в типично пилешка поза върху дивана удома си. В това положение я и намери племенника ѝ, дошъл да я навести случайно. Той я гледа дълго и внимателно, преди госпожата да усети присъствието му. Най-сетне, задавяйки се от смях, племенникът се провикна:

– Скъпа ми лельо, днес приличате на мокра кокошка!

Внезапната му поява и оскърбителните думи стреснаха госпожа М. и събудиха пилето в нея.

– Пи-пи-пи-пи-и-и-и-и! – закрещя пронизително тя и се хвърли войнствено върху му. Подобни прояви на чудовищно неуважение от страна на племенника не бяха нещо ново за нея – госпожа М. съвсем ясно си спомняше, че когато умря мъжа ѝ, този негодник, нейния племенник, се бе промъкнал в погребалното бюро и там беше се погаврил с паметта и високия авторитет на чичо си, натъкмявайки на главата му клоунска шапчица с ромбчета. Беше нарисувал по лицето му сърца с дамско червило и като капак бе му сложил изкуствени мигли. Успял бе и да лакира ноктите му в курвенскочервено даже. Когато се събраха да почетат покойника, опечалените изпаднаха в истерична ярост, но по-късно племенникът твърдеше, че всъщност това не било истерия, ами просто хората се чудели как да сподавят смеха си.

Този племенник изобщо беше голям чешит, истински кучи син, срам за роднините си. Непрекъснато ги говореше едни такива и дори не ходеше на църква в неделя:

– Но скъпа лельо, какво да правя там? Хората, които посещават такива заведения, цяла седмица са вършили какви ли не отвратителни безобразия, после се обличат официално, отбиват се в църквата, казват пренебрежително извинявай Господи!, мъчат се да го корумпират с колкото се може по-тънка свещ и в понеделник са готови за нови свинщини. Не, лельо, ако се покажа в обществото на подобни хора, ще се компрометирам!

– А защо пускаш пари в шапката на мнимия слепец пред църквата? – го провокираше госпожа М. Самата тя, а и хората от нейния кръг никога не му даваха нищо – за тях просякът беше просто нескопосан симулант.

– Уважаема лельо, това е нещо съвсем различно! Разбира се, давам пари на бедният човечец, лельо, даже златни монети, когато имам, защото този нещастник е принуден да продава безценното си лично достойнство. Хора като теб и твоите безсърдечни приятели са го докарали до това мизерно положение.

Не, не било вярно, кипваше госпожата. Нея ли обвинявал той в безсърдечие, нея, дето не била пропуснала ни една благотворителна акция и щедро дарявала пари за какво ли не и то кой я обвинявал – нехранимайкото, който отивал на благотворителни вечеринки, само за да се напие до безпаметност и подир това да се подиграва със стожерите на градското общество, той с другарите си, уж деца от добри семейства, поддали се на пагубното му влияние дотам, че го следвали дори на улицата с червените фенери…

Племенникът махваше презрително с ръка и за кой ли път захващаше да втълпява на леля си, че тая благотворителност, дето я развива е абсолютна безсмислица: лигата на домашните майстори нямала нужда от парен валяк – тия безнадеждни леваци и пирон не можели да забият, без да се ранят; нито местния футболен тим се нуждаел от цветни хвърчила – първо трябвало да се научат да ритат; нито пък дамския оркестър – от пластични операции за уголемяване на бюстовете, понеже задниците им вършели добра работа.

– В същото време, скъпоценна ми лельо – продължаваше да плещи безсмислици племенникът, – хората в крайните квартали нямат какво да ядат, там улиците тънат в мръсотия денем и в тъмнина – нощем. А що се отнася до приятелите ми, трябва да си щастлива, че в този удавен в лицемерие град все още има хора като тях. Да, ходим на улицата с червените фенери, не го крием. Там работи и бившата ти камериерка. Няма да повярваш: да ти кажа ли кои още изтъкнати наши съграждани я посещават тайно? – не, лелята не искаше да ѝ казват. – Всъщност, лельо, все се каня да те питам: ти на младини сигурно си имала любовник?… Как, не си ли…?

Е, то се знае, след подобни намеци възмущението на госпожа М. плисваше като през скъсана язовирна стена. Племенникът пък място не си намираше от радост, че е успял да отново да я изкара извън кожата ѝ.

– Дразниш се, лельо, защото не желаеш да погледнеш истината в очите. Но ядът ти показва и друго: изглежда още има надежда да направя човек от тебе!

Произнасяйки тези заключителни думи, племенникът се оттегляше благоразумно, преди да бъде изгонен, а госпожа М. оставаше да кръстосва из гостната като гладен тигър в клетка. Ето какъв изпечен негодник беше племенникът, каква черна овца и демагог!

Но да се върнем на следобеда, когато племенникът свари госпожа М. в пилешка поза. След като ѝ каза онези неучтиви думи, той бе шокиран от нейната бурна и необичайна реакция. Какво, по дяволите…? – помисли си той. След още няколко непочтителни реплики, на които госпожата отвърна съвсем по птичи, племенникът си даде сметка, че най-после леля му е постигнала равновесие между външния си и вътрешен облик. На какво се дължеше това, той не знаеше – важен бе крайният резултат, който го докара до луд възторг.

– Най-после, лельо – каза замислено племенникът, без да обръща внимание на крякането ѝ, – приличате на дърта тъпа кокошка, каквато сте си била винаги!

После напусна къщата и обиколи целия град, разнасяйки благата вест. Скоро всички знаеха, че госпожа М. – стълб на благочестието и рупор на общественото мнение – се е превърнала в това, което е. Скоро всички се убедиха лично, че новината е вярна. Скоро настана такава бъркотия, че градът заприлича на онова, което не е. Градът кипеше, разкъсван от слухове за размера на сполетялата го беда. Външно нищо не личеше, но току-виж изведнъж, посред бял ден, прозорците на някоя порядъчна кантора биваха запердвани, без вътре да има жена, сетне през вратата, озъртайки се, влизаха пребледнели от тревога важни господа и дълго се караха в полумрака; цветните пъпки изчезнаха от бутониерите; нощните заведения се пълнеха само с предизвикателно настроени млади дрипльовци; храните поскъпнаха като по време на война.

Накратко, положението стана нетърпимо – постоянното дебнене, недомлъвките, погледите, покашлянията, напомпаха атмосферата с огнеопасна тишина. Ала една искрица само…

И ето какво се случи: местните първенци, неупълномощени от никого, решиха да покажат на населението, че всичко е наред.

– Нека всички да видят – силеше се кметът, – нека всички да видят на празника, че на госпожа М. ѝ няма нищо, абсолютно нищо!

На ежегодния градски празник, стъкмен този път набързо, но с незапомнена щедрост, на госпожа М. – център и първопричина за събитието – ѝ бе отредено място до кмета върху натруфената с изкуствени цветя трибуна. От нея се очакваше само да стои там и да мълчи.

Да, планът беше добър, но нали никой не знаеше за пиленцето! А пиленцето отдавна бе станало пиле – своенравно, любопитно, плашливо и агресивно. Половината от качествата си пилето бе придобило от госпожа М., а другата половина – от слугинята и нейния любовник портиера.

Тези двама безсрамници, откак се бе случило случилото се, подлагаха беззащитната госпожа на нечувани унижения: най-първо започнаха да се кривят насреща ѝ, да ѝ правят маймунски физиономии, да ѝ се плезят и издават възмутителни звуци; Подир това си позволиха да разполагат с вещите ѝ като със свои, без да се стесняват от гневното ѝ писукащо присъствие; накрая мърсуваха не само пред нея, ами и в леглото ѝ, когато тя е там и даже портиерът – ей така, за майтап – веднъж за малко да я включи в забавата, но слугинята, полузадушена от кикотене попречи, по-скоро от съжаление, отколкото от ревност.

Освен заредени с напрежение спомени от преживелици, непривични за обикновено пиле, то имаше и друга тревога, свързана с предстоящата му конфирмация от пиле в кокошка.

И ето, пилето е в госпожа М., госпожа М. е на трибуната до кмета, кметът чете своята приветствена реч, издокаран в снежно-бял костюм. Той свършва, закънтяват пресилени аплодисменти, нервират госпожа М., стресват пилето и то решава, че едва ли ще има по-подходящ и тържествен момент за конфирмацията; напъва се, а госпожа М. услужливо отваря уста, обърната към кмета. На свой ред кметът се обръща с усмивка към госпожа М., в очакване да чуе обичайните за този ден похвални слова. Вместо тях, с отчетливо „клоп!“, от устата на госпожата изхвръква едно яйце, цапва господин кмета над лявото око и естествено се счупва. Жълтъкът бавно се стича по лицето, по шията, по чисто новия бял костюм и като че е единственото движещо се нещо в целия свят. Внезапно тишината се разпуква от едно набъбващо „Ко-о-о-о-о!“, от ликуващо „ко-о, Ко-о, Ко-о!“, изпращява от едно тържествено „ко!, Ко!, Ко!“, гръмва в триумфално „Ко-дяк!, Ко-дяк!, Ко-ко-дяк!“… – звуци, бликащи все от устата на госпожа М., величествено изпъчена на трибуната в поза на оперна звезда от разцвета на белкантото.

После екна оглушителен смях: бяха ония размирници племенникът и другарите му, чиито безмилостно насочени показалци приковаха госпожата към позорния стълб. Към тях се присъединиха плахо други гласове, още гласове, много гласове, всички гласове, без онези на първенците, които в паника напускаха трибуната, повлекли със себе си съвършено разстроената госпожа М.

Градът бе превзет от другарите на племенника, които заляха анонимната му сивота с фойерверки от пъстроцветни гирлянди, с облаци балони, преместиха червените фенери в кметството, настаниха безпризорните в църквата, напълниха шадравана на площада с червено вино, изпълниха улиците с мотоциклетен шум и песни, наизкараха общинските маси на открито, целуваха и прегръщаха стреснатите минувачи, а за малките деца имаше специални изненади: лакомства на корем и играчки по избор за всичките налични пари.

Изглеждаше, че безумния празник, лумнал от инцидентна искра, ще трае вечно; дните и нощите течаха в трескава веселба, сякаш краят на света се очакваше в близките часове. И вместо да се оттеглят от безконечното празненство, все нови и нови хора се включваха в него.

Ами приятелите на госпожа М.? Те бяха се скрили в миша дупка, макар никой да не ги закачаше. Дни наред не си показваха носа навън, освен когато, тайно намерени да навестят бедната госпожа М., се предрешаваха в младежки шарении. Ала по-добре да не го бяха правили, понеже новия им вид и държание така им допаднаха, че забравили защо са се маскирали, те се приобщаваха към гюрултията с енергия, която понякога се налагаше да бъде обуздавана. Защото, трябва да се признае, ако не ред, в града властваше поне някакво мълчаливо единомислие относно нормите на поведение, подсказано от племенника и приятелите му, като първи сред равните.

Наистина на хората взе да им харесва новосъздалото се положение, повечето бяха напълно доволни от него, дори тук-таме се чуваха несмели предложения за издигане на племенника за кмет (решително отхвърлено от него с насмешка) и нищо чудно нещата да бяха продължили в същия дух, ако отново не се бе намесила случайността.

Един ден похапвайки наронена в купа варена царевица с крака вирнати върху масата на градския съвет, племенникът съзира леля си да се лута като изгубена сред хаоса на непрестанното веселие. Сгушила глава в раменете си, тя щъка напред-назад из разноцветно пременената тълпа и никой не ѝ обръща внимание. Дожалява му за нея.

– Лельо! – провиква се племенникът с пълно гърло и размахва ръце. Измъчената госпожа М., дочула познатия глас, единствено познатото ѝ нещо измежду всичко чуждо и враждебно наоколо, спира, преди да осъзнае, че гласът принадлежи на нейния отколешен дразнител. Шумотевицата наоколо постепенно стихва. Безчет погледи се устремяват към племенника, който вече е станал и с жест кани леля си да се приближи. Ала тя не мърда – Ко-о-о! Ко! Ко! – мъчи я сериозно безпокойство. Племенникът великодушно тръгва към нея, стиснал в ръка купата с царевичните зърна. Застава пред лелята и се напряга да измисли някоя любезност. Но всуе – нищо не му идва наум. Тогава се сеща за паницата с царевичните зърна, надзърта в нея изпитателно, сетне гостоприемно я поднася към госпожа М. Госпожа М., извъртяла глава на една страна, го оглежда с подозрение. Племенникът се усмихва широко и тиква купата току под носа на леля си. Посветила цялото си внимание на племенника, тя не е погледнала в купата до момента и сега изведнъж вижда какво има вътре. Почервенява, накокошинва се – знаех си аз! – отваря уста за безмълвен вик, ала пиленцето, пилето, кокошката се обажда предупредително: Кро-о-о! Крро-о-о! Кррро! Кррро!

– Но мила лельо, това са само царевични зърна! – успокоява я племенникът, удивен от неочакваната ѝ враждебност. – Защо не си вземеш?

Изглежда поканата се приема от госпожа М. като неоспорима обида, тя се изблещва, зяпва насреща му в смразяващо кръвта: „Кря-я-я!, Кря-я-а!, Кря-я-а-ак!, Кря-а-ак!, Крррррр-я-ак, КРРРРРРР-Я-АК!“ – с последния звук се напъва с цялото си тяло, разтваря още уста, ненадейно отвътре излита кокошката, обезумяла от ненавист и забива човка право в окото на племенника. Тълпата ахва и се пръсва на часа. Останките след празненството се разтапят в познатия и успокояващ сив цвят. На безлюдния площад остават само госпожа М. – тя диша учестено и е смаяна от преживяното – и племенника – проснат съвършено неподвижен на земята, все още с нелепата усмивка, разчекнала устата му в дяволска гримаса, но явно жив.

Е, нататък – какво! Кокошката изчезна мистериозно.