Грация Нисим Албухайре



Дата01.09.2017
Размер356.63 Kb.
#29231
Грация Нисим Албухайре

София


България

Интервюирал: Димитрина Лещарова

м. ноември 2001 г.

Казвам се Грация Нисим Албухайре – това е фамилното име на съпруга ми. Името, онаследено от баща ми, е Грация Нисим Юлзари. Аз съм от фамилията Юлзари. Ние сме сефарадски евреи. Както от страна на баща ми, така и от страна на съпруга ми. Моето семейство е живяло в град Карнобат. Дядо ми Кемал Юлзари с баба ми Грасия, чието име нося, са дошли от село Крушево. Те са починали много години преди да се родя.


Дядо ми Кемал е имал братя и сестри, баба ми, също. Но, аз и тях не съм заварила. Знам само, че деца на негови братя са живели в Карнобат и доайенът между тях е бил киу Мешолам Юлзари, най-възрастният, който е бил игаба в Карнобат.
От друг брат деца са Исак Юлзари и Челеби Юлзари. Съответно Исак си имаше свое семейство с момиче и момче – Берта и Хаско, а другият брат, по-малкият - Челеби - имаше четири деца: Фортуне (най-голямата), Хаско – следващият, Рофето и Перла. Има и друга фамилия Юлзари в Карнобат, които са втори братовчеди, но не знам по каква линия.
От страна на баба ми знам само за Мазал, която се е оженила за Моис Мезрахи. Сигурно е имало и още, но аз лично не ги познавах.

Дядо ми Кемал Юлзари и баба ми Грасия са имали шест деца – три момчета и три момичета. Момчетата са: Нисим, баща ми, Челеби - по-малкият брат и Яко - най-малкият. От дъщерите - Анум, най-голямата (викаха й Ана), втората е Дуду и третата - Рейна.


От сестрите, най-голямата Анум я оженили за вдовец в гр.Сливен. Той имал три деца. Леля ми Ана е била слабичка, красива, с много хубави сини очи, добра. Но той изглежда не я е обикнал и шест години тя е била девствена при него. След това е родила четири деца: Фортуне, най-голямата, след това Роза, Жак и Танчи. Тяхната фамилия е Ешкенази, тъй като леля ми се е сродила със Сади Ешкенази. Заварила е от него три деца: Бука, Лиза и Нисим. Тя, обаче, така е възпитала всичките деца на семейството си – и заварените, и своите, че те са били неотменно свързани един с друг. Когато единият заминава за Палестина, всички тръгват с него. Каквото кажеше най-големият брат, завареният, Нисим, това ставаше в къщи. Той се грижеше за семейството след смъртта на родителите им. Всички му се подчиняваха. Изобщо, едно много сплотено семейство.
От тези седем деца на леля ми Ана (те вече почти всички са починали) - Фортуне, най-голямата, е имала момче и момиче, и сега са в Израел. Другата дъщеря – Роза - не се е омъжила, няма наследство, била е в старчески дом в Израел. Жак, от природените деца, не се е оженил, защото Роза не се била омъжила и така е починал - ерген.
Най-малката дъщеря - Сузана, викахме й Танчи, беше един прекрасен, топъл, сърдечен човек, нежна, мила. За нея имам толкова хубави чувства, че просто не мога никога да я забравя! Тя има една дъщеря –Лизка, на която имах изпратена от Танчи снимчица като бебе. Като бях в Израел, миналата година, по много сложен път са казали на Лизка, че аз съм в Израел и ние се видяхме. Тя прилича по душа на майка си – същата топлина, сърдечност и миловидност!
Най-големият брат Нисим Ешкенази, който се е грижил за семейството, се е оженил за Дона и от нея има син Садико (на името на дядото) и дъщеря - Мати. Като бях в Израел, гостувах на Мати в Йерусалим. Омъжена е за професор, лекар, казва се Алберт Бехар. Те имат две момичета, омъжени - лекарка и зъболекарка, които също имат свои деца.
Голямата сестра от заварените Бука, синът й е лекар, и е в Италия. Аз съм го виждала само веднъж, докато беше в България. Той е отишъл в Италия преди 9-ти септември 1944 г., но не си спомням точно кога. Може би преди войната, и там е останал.
Лиза, третото дете от заварените, имаше три дъщери, двете от които починаха, само една е жива, но не съм ги виждала, не ги знаех къде са.
Втората сестра на баща ми Дуду, не беше омъжена. Тя живееше у дома. На тази моя леля Дуду, която живееше при нас и беше моята втора майка, която се грижеше за мене толкова много, че майка ми я ревнуваше и казваше: ”Tи нея обичаш повече от мене.”, аз посветих стихотворението на джудезмо “Латиа миа”. (Това стихотворение, не знам по кaкви пътища е попаднало в сп.”Акиа Рушалаем”, което излиза в Израел на джудезмо.) Леля ми дойде да живее при мене по-късно, заедно с майка ми, когато почина баща ми. Почина и я погребахме в София. Тя нямаше деца.
Третата дъщеря на дядо ми Кемал – Рейна, казват, че от любов се поболяла, но сигурно е имала туберкулоза и не са разбрали (тогава медицината е била на много ниско ниво), починала е съвсем млада, без да се ожени… Не я помня.
Най-малкият брат на баща ми Яко е бил войник в редовна армия, в Бургас. Бил е много красив. По време на неговия войниклък са го намерили удавен. Казват, че са го удавили някакви хомосексуалисти. Делото се потулва, защото някакъв офицер го е натирил, но колко е вярна историята, не мога да кажа.
Братът на баща ми, Челеби Юлзари е бил амбулантен търговец, бил е дистрибутор на сладкарски фирми. Каквото е намирал, това е работил. Даже е бил продавач в магазин. Оженил се е за Перла, която е халдейка от София. По едно време се скара с жена си, бяха почти пред развод и дойде да живее у дома, при баща ми. Една година живя при нас и работеше като продавач при братовчед си Себата Юлзари. Чичо ми Челеби беше висок, снажен, с големи сини очи, добродушен човек. Цялата фамилия на дядо ми Кемал и баба ми Грасия са синеоки. Има две деца - Сами и Регина. Чичо ми Челеби е заминал в Израел със семейството си през 1948 година. Там са починали. Регина е била видна журналистка в Израел, а Сами е бил зъботехник.
Баща ми Нисим Юлзари се е оженил първи път за една жена – Мазал, от която имаше син – Жак. Развел се е с нея и се оженил за майка ми Зюмбюл [Зимбул] от Ямбол. След като починала първата жена на баща ми, майка ми още не е имала деца. Децата й умирали, и затова тя си прибрала доведения ми брат Жак. Той беше много красив, висок, снажен, с големи сини очи, с много хубав тен на кожата, изобщо беше красавец. (От него нямам снимка.)
За фамилиите на дядо ми и баба ми не знам почти нищо. С чичо ми Челеби не съм разговаряла, а от леля ми Дуду знам, че най-напред е починал дядо ми. Баба ми е изгоряла. Големият ми брат Жак като е бил четири-пет годишен си играел с газената лампа да лови пеперуда. Баба ми е седяла под лампата. Тя пада върху нея и баба ми пламва. След няколко дни е умряла от раните си. Това се е случило в къщата в Карнобат, където са живели баща ми и дядо ми.
Тази къща за времето си е била много солидна. Имахме две големи стаи и голямо антре. После в част от антрето, покрито отгоре, но встрани отворено, са построили още една стая, на по-високо ниво. Тя беше на леля ми и аз спях с нея в тази стая. В годините, в които аз съм живяла, къщата беше вече остаряла. Онаследена е от дядо ми Кемал, който я е строил. Баща ми онаследи от дядо ми и магазин.
Отишъл баща ми войник да се бие в Първата световна война, после в Балканската война... Настъпва мизерия, няма продукти.. Като на война! Майка ми остава в магазина, обаче няма стоки, няма пари, няма нищо, фалира! Закриват магазина и оттогава започва нашето обедняване. Когато съм била на една-две години сме били най-бедните в града. Баща ми нямаше професия, не знаеше какво да започне да работи. Беше слаб, хилав. Участието му във войните нищо не му е донесло. Той е бил в обоза, даже в една от войните се е разболял от испанска болест - това е някакъв страхотен грип, от който тогава са умирали. Докарват го в къщи, едвам го спасяват…Изобщо тогава започва мизерията в нашата къща, такава, каквато не бих могла да ви опиша!
Къщата беше на края на еврейската махала, в която тогава са живели около сто- сто и двадесет еврейски семейства. Почти всички сефаради. Живеехме много задружно. Дружахме младите, възрастните също се познаваха помежду си. Нашата къща беше по към края на улицата, близо до баира, а до него имаше една българска кошара и често слизаха вълци. Тоалетната ни беше навън и аз много се страхувах да ходя до нея през зимата, че може би ще скочи някой вълк. Толкова бях наплашена! И когато отивах на тоалетната, особено зимно време, когато падаше дебел сняг, майка ми ме съпровождаше!
Дядо ми беше построил и един чуден кладенец! Карнобат е място, където водата е оскъдна, нямаше вода! Годините, в които съм живяла там, в еврейската махала имаше една единствена чешма. От нея хората черпеха вода и чакаха с часове Имаше и корито, идваха и добитъка да си поят там, и винаги имаше опашка. Лятно време течеше съвсем малко. Зимно време, понякога, замръзваше.Изобщо беше трагедия… Ние, обаче, бяхме облагодетелствани с това, че имахме кладенец с хубава, студена, прясна, сладка вода. От него черпеха вода и съседите, наши роднини. Допускахме много рядко други хора, защото се страхувахме от зараза, от замърсяване… Той [кладенецът] се затваряше. Много по-късно чичо Юда сложи помпа. Иначе вадехме вода с обикновена дървена макара, въже и кофа. Често се случваше кофата да падне в кладенеца и започваше трагедията да я вадим. Имахме специален ченгел от желязо, пускахме го..Той вадеше кофа, паднала кой знае кога, а кофата, която ни трябваше - не! След време тя пък изскачаше, друга падаше.. Накрая сложихме само една... Този кладенец ни спасяваше, особено в сушавите години.
Срещу нас живееше чичо Юда Юлзари, който е братовчед на баща ми, със семейството си. Жена му се казваше Дуду, също като леля ми. Той имаше една единствена дъщеря Рашка. Тя си роди след това едно момченце и едно момиченце – бели, синеоки, като нашия род.
До нас вдясно (то е като кръг мястото, където са живели нашите роднини) живееше чичо Салватор. Неговата баба е братовчедка на баща ми, може би от страна на майка му, тъй като фамилията й е Декало. Бабата на Салватор Декало (той нямаше майка) – тиа [леля] Бухуру беше възрастна женица, която всеки петък срещу събота по традиция сваряваше царевица в една голяма тенджера и винаги в събота ни канеше на пинюникус (както тя казваше на джудезмо). Оронваше царевицата, сваряваше я и много вкусно я приготвяше. Тя, горката, много се плашеше, когато минаваха кукерите. Заключваше вратата с чивия, за да не може никой да влезе вътре. Това е останало от турско време! И моята леля беше много наплашена от чужди мъже! Даже когато братчето ми правеше някоя лошотия, леля ми Дуду му викаше “Татар такъв!”
От лявата ни страна живееха други наши братовчеди - семейството на Буко Юлзари, жена му Грация и двете им деца.
С българите, които живееха наоколо, си живеехме много добре. Първата приятелка на леля ми Дуду беше Неда. Тя живееше високо на баира. Много си ходеха на гости. Неда (буля Неда, както й казвах аз) идваше при леля ми, тя отиваше у тях. Те имаха градина с цветя…
Ние също имахме двор, но нашият двор, аз го садях и го редях. А жената на чичо Юда ми казваше: “Недей да се мъчиш, сега ще дойдат кокошките и ще ти го изровят всичкото!”. И действително, след петнадесет минути кокошките изравяха всичко, а аз се мъчех да правя градинка и да садя цветя! Всички имахме кокошки преди войната. Те бяха носачки. Когато нямахме пари да си купим газ за лампата (нямахме електричество, светехме си с лампа), майка ми носеше няколко яйца в бакалницата и срещу тях получавахме газ. Оставаше и една кокошка, която е не само носачка, но която ще отгледа и малки пиленца. Имахме и пилета в къщи. Имахме си и куче, което го беше прегазила някаква кола ли, каруца ли?! Нещо го прегази, животинчето! Котка си имахме. Но те бяха на двора, на улицата…Обичахме ги, нямаха имена. Един път наблюдавах една котка от нашите, която се окотваше с мъничките си котенца, как си изяде плацентата после…И ми стана ужасно грозно. Бях малка тогава.
В еврейското училище учих до четвърто отделение. Учила съм иврит и български език, след това държахме изпит и отивахме в българско училище - прогимназия, и после гимназия…Учителите ни много често се сменяха - в чужд град, в еврейската махала им беше скучно, нямаха компания… Почти всяка година имахме различни преподаватели по иврит. Те изглежда караха курсове някъде, предполагам в София, а след това идваха при нас да преподават. Всички си ги спомням!
Аз ходих и на забавачка. Учителят ми се казваше Бенцион. Беше черноок, симпатичен човек, живееше в къщата на моя съученик Моис. Боже, как бях влюбена в този учител. Той също ми обръщаше внимание – взимаше ме на ръце, слагаше ме в скута си, разказваше ми приказки… А аз го гледах, зяпнала… В първи клас дойде друг учител Песах - беше едър, малко грубоватичък. От него спомени нямам. После дойде Лили - в трето отделение, от Пловдив, която беше нисичка, пълничка, симпатична... Спомням си само, че един ден, когато дойде на гости, в градинката ми беше цъфнало зюмбюлче и аз го откъснах, и й го поднесох. Майка ми каза: ”Това е единственото зюмбюлче! ” И се смееше. Не помня нищо повече за нея.
В четвърто отделение учител ни беше Абрамович от Румъния, не знаеше дума български и затова търсеше човек, който да го придружава. И в града обявиха да се явят всички, които знаят иврит. Той се спря на мене. Придружавах го непрекъснато - на бръснар, в магазин за храни, изобщо преводач, който да бъде “пришит” към него, за да може да се справя. От него научих много добре иврит, обаче, толкова години вече минаха…забравих думите. Но този учител съм го запомнила.
В училище говорехме повече на български език, а в къщи повече на джудезмо (Ладино, както го наричат тук в София). Ние си го казваме Джудезмо-еспаньол, което значи еврейско-испански. Леля ми Дуду, например, не знаеше български, говореше на джудезмо и на турски.. Турската империя е заливала тези земи. Тя е живяла в такова време. А, с буля Неда се разбираха ту на български, ту на турски.

В училище – братчето ми тръгна първо отделение, когато аз бях в четвърто. Имахме такъв спомен: На Пурим, когато честваме освобождението си от унищожаване в Египет, с много игри, песни, с маски и т.н., учителката ни по български - Геверит Естер подготвяше програмата. Всички имахме какво да кажем – кой песен, кой сценка, стихчета. По едно време братчето ми идва в къщи и плаче. “Защо плачеш?” – “Ами Геверит Естер е дала на всички какво да кажат за Пурим, само на мене не ми е дала нищо”. А той заекваше по малко и тя сигурно, за да не го притесни, не му е дала нищо. Но, той обиден, плаче.. И така ми стана болно, викам :”Недей да плачеш. Аз ще ти намеря стихотворение, което ти да кажеш!”. “Хм, къде ще го намериш?” – “Не се бой, аз ще го напиша и ще ти го дам!” “Хм, ти ще го напишеш?!” За да му докажа, седнах и му написах стихотворение за Пурим. То беше първото, което съм писала по принуда. Накарах го да го научи много хубаво, внуших му да не бърза, за да не заеква, да не се смущава. Сами с голям ентусиазъм се зае да го научи. На другия ден го дава на учителката за вечерта, иска да го каже. И с него откриха пуримската вечер. Каза го наистина много хубаво… добре мина!

На следващия ден, учителката ме срещна на улицата и ме попита: “Откъде братчето ти има това стихотворение? Аз се засрамих, смутих се и казах: ”Преписах го от вестниче! “От кое вестниче?” (Ннямаше никакви вестници, та камо ли еврейски!) Казах: не знам, не помня... Тя се засмя и си тръгна. Отидох си в къщи и казах на братчето ми: ”Геверит Естер ме срещна на улицата и ме попита откъде имаш стихотворението, което каза снощи, а аз се обърках и й казах, че съм го преписала от едно вестниче.” – “Как не те е срам да излъжеш учителката. Ами тя вчера ме пита и аз й казах: кака ми го написа!” – и ме издаде! На български го написах:

“Ден Пурим, той празник наш е, ето идва пак при нас!

И с маски ще го посрещнем, и децата ще уплашим!

Колко страх те ще поемат от тези игри наши!

Както в старо време, страшен страх поели -

всичките евреи - от тез мицрим (филистимци) проклети!

Щели да ги колят, щели да ги бесят,

по заповед на министър Аман типеша (глупака).

Ала, нашата царица, Естер хубавица,

от смърт е спасила всичките евреи!” - … детска работа!



На празника направихме и кречетала. Има една песен, в която се пее: “Аванариша, раш, раш, раш...” и ние започваме с кречеталата и настава в училище едно крещене, не ти е работа! Предната вечер децата се маскирваме кой с каквото свари – цапотихме се, слагахме дрехи на бабите, на майките… каквото намерим, правихме си маски. И отиваме на групички да обикаляме от къща на къща, да пеем специална песен “Хак Пурим, хак ел фея лел алдим!” Пеем я и домакинята ни дава Махпурим. Ако има махпурим - пари, ще ни даде, ако не – черпи ни със сладки! Беше весело с празника! На него правехме специални сладки “мавлач” - нещо като бонбони, само че или бели, или червени и бели. Това е сгъстена захар, направена под формата на ножици или на гевречета. Поднасяхме си и подаръци, черпехме се и с други сладки – сарайлия, баклава, бурикитас елхашу - вътре пълнени с орехи, стафиди и захар, и отгоре сиропирани. Някои дори правеха и “масапан”, но него го правехме повече за други празници – на сватбени тържества, на берит, когато има обрязване на момче, когато има възмъжване - бар мицва…
“Масапан”-ът е традиционният еврейски сладкиш, с който черпиме винаги при тържества. Той се прави само от захар и счукани бадеми. Захарта се сгъстява до специална гъстота, за която казваме “ал пунто”- да завариш момента! И тогава се поставят бадемите. Един кг. захар - един кг. бадеми, половин кг. захар - половин кг. бадеми! (Когато ожених дъщеря си, направих масапан. Всички eвреи се нахвърлиха да взимат масапана, а всички българи взимаха от шоколада и никой не взимаше от масапана, защото не знаят какво е! Масапанът е нещо много вкусно!)
Освен училището, имахме и Синагога. Баща ми ходеше в Синагогата долу - на партера се събираха мъжете, а жените – горе, в ложата, защото при евреите мъже и жени не седят заедно. Децата се събирахме долу, защото, ако ни качеха горе в ложата, ние по стълбите нагоре-надолу, непрекъснато шумим! Даже и долу пак шумяхме, но по-малко, защото там всичко бе покрито с бял мрамор. Имаше банки, където ние сядахме, а мъжете сядаха отделно.
И понеже на празници като Песах, например, ни купуваха лачени обувки и искахме лачените обувки като вървим да скърцат и като излизаме от Синагогата, хем лачените обувки скърцат, хем белият мрамор скърца и се създаваше пак шум… И слугата на училището и Синагогата тиу Ишуа ни казваше “Ш-ш-т!” – махаше с пръст да не смущаваме молитвата!
Синагогата беше украсена с големи, разкошни лампиони. Имахме един свещеник – хахам (на еврейски “хахам” означава “учен”, но ние така му казвахме), нямахме равин. Той не само казваше молитвите, но също беше и шохет. “Шохет” това значи, че коли кокошките. У нас не се ядат кокошки заклани, сега както ги купуваме направо от магазина! Трябва шохет да ги заколи, да има обред, за да се ядат. (Затова нашите равини тук не ядат кокошки, купени отвън!) И не само кокошки, а и добитъка. Само заклан с обред, иначе месо не се яде! И свинско въобще не ядем. Става въпрос за телешко, агнешко и за пилетата. Нашият хахам (казваше се хариби Хаим) отиваше, когато трябваше да коли агнета, в специални хали. Четеше молитвата, извършваше ритуала… И купувахме месо агнешко или телешко - “Кашер”, т.е. месо за евреи. Иначе другото е “трофа”, не се яде! Имахме специален пазар, където продаваха месо, там продаваха и кашер. Този пазар не беше в еврейската махала, а далече.
Когато Хариби Хаим четеше молитвата за месо - кашер на евреите, даваха му дробчета, и друга карантия от животното и той ги разпределяше на порцийки в чинийки - платикус, младото агнешко се казваше “трофанда”, и ги поднасяше на всяко едно семейство по къщите. Богатите връщаха чинийката с пари, бедните не слагаха нищо. Хахамът същевременно правеше и Берит на момченцата, (на осмия ден от раждането им). После, когато започна войната, тия ритуали се отмениха!
Хахамът вечно ходеше малко с наведена глава. Бастун взимаше само за куртоазия, защото не беше възрастен. Обличаше се с тъмни дрехи. Имаше две дъщери и един син. Специална къща в града се предоставяше на хахама да живее със семейството си! Не знам по какви причини, той напусна още преди войната. След него дойде друг, но той не беше така активен.
Синагогата ми се виждаше, че е голяма. Имаше хубав двор. Изпълняваха се всички ритуали. Хората не влизаха с кипита, а влизаха кой с каквато шапка имаше. Но задължително влизаха с шапка в Синагогата!
Прислужник [самаса] в Синагогата беше тиу [дядо] Ишуа. Той обслужваше и училището. В Синагогата чистеше, миеше, когато имаше празници, изнасяше от Синагогата тенджера с олио (на български това е “светено масло”) и всеки се оглеждаше за здраве и пускаше пари като дар. Освен това, той строеше на Сокот дървена къщичка. Там се събираха вечерта, сервираха грозде, сирене и хляб, а за нас, децата нямаше място. Седяхме отвън и чакахме с нетърпение тиу Ишуа да ни донесе хляб, сирене и грозде. Соката беше голяма барака, отвън облицована с брезент, с прав покрив. Вътре слагаха две големи маси и дървени пейки. Събираха се, четяха молитвата и след това ядяха.
В Карнобат има старо еврейско гробище, където е погребана баба ми Грасия. Един път ходих с леля ми Дуду на гроба й, но не можахме да намерим камъка. Тя не можа да го разчете, не знам как е бил написан,… или по друга причина?! Баща ми бе погребан в новото гробище.
В Карнобат над еврейската улица имаше баир, залесяван от много поколения. Баща ми залесявал там, като бил ученик, брат ми Жак, аз, братчето ми Сами залесявахме… И все си беше млада тая гора, не знам какво ставаше с нея! Имаше акации, широколистни дървета повече… От единия край на еврейската улица минаваше река Боклуджа. През лятото пресъхваше, а пък през зимата прииждаше толкова много понякога, че отвличаше и мостовете. Зад тази река се намираше Дядо Димчовият баир, където момичета и момчета отивахме на разходка. Баир за разходка! И това е до 1939-1940 година. Живеехме си много хубаво, но започна войната, започнаха и гоненията на евреите!
Досега ви разказах за фамилията на баща ми - Юлзари, сега ще разкажа за фамилията от страна на майка ми - Бераха. Майка ми е от гр.Ямбол. Баба ми и дядо ми, също не съм ги знаела кои са. Знам, че дядо ми се е казвал Рафаел Бераха. На него е кръстен един внук, син на Давид. Майка ми е била от бедно семейство.
Когато се е оженила за баща ми, той е бил още заможен, имали са магазин. Майка ми е била бедна и е била слугиня някъде. Баща ми много често я е обиждал. Аз просто я съжалявах! Но тя търпеше… Тогава е имало сватосване. Както са сватосали леля ми Ана за сливналията – вдовец, така и при майка ми.. Как е станало не знам, не съм я питала, но не беше щастлива в брака си… Не само това, че трябваше да работи, за да издържа семейството си, но и баща ми не винаги е бил нежен и мил с нея, поне такова е моето впечатление. Макар, че той не беше лош, не беше груб човек. Ама живота го направи такъв. Псуваше и казваше: ”…ако имаше Господ, щеше да дава хляб на децата ми…а не да ми гладуват.” Толкова беше отчаян от това, че в къщи е пълна мизерия!
От лятото той пестеше стотинка по стотинка, за да купи една волска кола дърва за зимата. Тя стигаше само за един месец, а зимата продължава пет-шест месеца! Имахме в къщи печка “Циганска любов”, нисичка такава. Майка ми ставаше сутринта рано, по тъмно, кога е ставала в един часа, кога – в два, в три, в пет, тя не знаеше в колко става, нямахме часовник. Запалваше печката и слагаше традиционното кафе от ръж, която тя сама печеше и смилаше с машинка. Аз и братчето ми закусвахме само кафе и хляб. Тя трепереше около печката, докато се запали. Боледуваше от бронхит, от сърце… Въпреки всичко ставаше, изпращаше ни на училище…
Зимно време като паднеше оня дълбок, дебел сняг… по-висок от нашия ръст, тя започваше с лопата да го рине, да прави пъртина, за да можем да минем, да отидем на училище. Учехме следобед и зимно време ставаше тъмно. Тя се притесняваше, горката, излизаше в студа навънка да ни чака на портала да види откъде и как ще се приберем. Изобщо майка ни много, много се е грижила за нас и съм я запомнила като честна, скромна и много отрудена и измъчена жена!
Майка ми имаше брат Давид, сестра Каролина и още един брат Бохор. Сестра й Каролина беше омъжена в Сливен и живееше там. Имаше две деца – Стела и Сами. (Стела почина наскоро, Сами още живее в Сливен. Той също е женен и има деца, на свой ред.)
Вуйчо ми Давид, най-малкият брат на майка ми, живееше в Ямбол. Беше се оженил за една много млада и красива жена - Вирджиния, която аз много обичах и тя много ме обичаше. Той беше амбулантен търговец на трикотаж. От нея има момче и момиче - Рофето и Ида. Жена му боледуваше от порок на сърцето и умря на тридесет и пет години, много млада. Той се ожени втори път за друга жена - Сузана, която имаше свой син. Тя отгледа малките от първата му жена, заедно със своя син (той сега е женен за оперната певица Ана Томова-Синтова и неин мениджър.)
Рофето живее в София, с жена си Валя - българка. Имат две дъщери – едната Вирджиния, на името на майката, която е починала рано и е красива като нея - синеока, малко мургава, висока, стройна, елегантна. Втората, по-малката, Лидка е малко изоставащо дете, защото майката е работила в печатница и е гълтала отрови през време на бременността. Идват в Еврейския културен дом, хранят се в еврейския стол и често се виждам с тях. Ида Калдерон също е в София, в старческия дом.
На майка ми децата не са й живяли - загубила е седем! Нямало тогава акушерка. Имало една баба попадия, която израждала децата! Те са се раждали с пъпна връв или полусини, или е абортирала. Даже са се раждали живи и ги хвърляли… ще каже: ”А, то няма да оживее, ще умре!” И един ден майка ми се оплакала на леля си в Ямбол, че не й живеят децата и даже живородени ги захвърлят, защото нямало да оживеят. Била отново бременна. Лелята й казала: като наближи време за раждане, ще дойдеш при мен в Ямбол и аз ще се погрижа за тебе! И действително тя заминала за Ямбол, в къщата на най-големия й брат, вуйчо ми Бохор. Там съм се родила. Аз също съм била синя, с пъпна връв на врата, но лелята се заела и ме е оправила тогава. Майка ми останала там да живее четиридесет дена, докато поукрепна малко, и затова съм записана, че съм родена в Ямбол. Но считам за свой роден град Карнобат, където съм расла и живяла.
Родена съм на 15 март 1925 година. Даже има и една такава подробност, която ми е разказвала майка ми. Малко след като съм се родила, в съседната къща имало страхотен пожар. Пламъците просто достигали къщата, в която е била майка ми - родилка. И вуйчо ми непрекъснато, най-големият й брат Бохор, отивал при нея и й казвал, не се плаши, като видиме че става нещо, аз сам ще те взема на ръце и с детето ще те изнеса! Окуражавал я! После изгасили пожара и не станало нужда да я пренасят. Даже й казали, че дъщеря й станала известна в целия град, всички научили, че тука има родилка, има бебе-момиче. След това се връщаме в Карнобат и след три години се роди брат ми Сами. Него в Карнобат го е родила. Ние приличаме на баща ми - синеоки.
Майка ми имаше зелено-сиви очи. Беше височка, слабичка…А пък и от какво ще бъде пълна - нито храната й храна, нито гледането й – гледане, нито условията, условия! Трудолюбив човек беше. Когато дойдеше празник, за да чисти, долу пода ни беше с глина и взимаха фашкии от конете или от кравите и глина от планината, смесваха ги и с тази смес мажеше пода. Стените ги варосваше с дебел парцал, нямаше четка за варосване! След това целите й пръсти бяха надупчени, разядени от варта. Вар взимаше от варницата в града. За всичко тя се грижеше. Отиваше на река Боклуджа да пере и аз отивах с нея. През пролетта водите й бяха малки, имаше плоски камъни и тя бухаше с бухалка чергите, переше ги и после ги простираше, за да се оттегли влагата, да можем да ги носим - пренасяхме ги в къщи да ги доизсушим. Това ставаше обикновено на Пасха.
Дъски имахме само три в антрето, другите бяха на пръст, изгнили и изхвърлени. Нямахме пари, нямаше кой да поддържа къщата. Изпитвах ужас да влизам в тоалетната, защото се клатеха някои от дъските, все имах чувството, че ще падна. Майка ми зимно време переше навън, в най-големия студ. Близо до тоалетната имаше местенце, където беше направила огнище. Накладе огън, сложи казана, сложи една торба с пепел вътре, за да бъде водата мека. Като че ли ядеш скъпо ядене, така пестеше сапуна – по мъничко, по мъничко, защото няма да имаме пари после да купим! Не мога да опиша беднотията, в която съм расла и в която сме живели!
И въпреки това майка ми се подготвяше за празниците – с каквото можеше. На Песах освен основното чистене, което се правеше, имахме специални съдове, в които се яде на Песах – паскуал, специални чаши за вода, тиган, в който правехме за Песах бормуликос - пърженки. Накисвахме хляб, слагахме яйца и го пържехме. Имахме и такава тенджера, в която готвехме. Чинии, в който ядяхме, лъжици и вилици, които ползвахме. След като свърши празникът съдовете се измиваха и се прибираха в един шкаф, за да се изкарат на показ чак на следващия Песах. На тяхно място се изкарваха делничните съдове. Те са хамес, те са с хляб смесени.
Десетина дни преди Песах Еврейската община взимаше една фурна. Жени идваха да я дезифенктират, измиваха я, изкарваха всичко, което беше хамес и месеха хляб - бойо и маца, и даваха на всички хора за осем дена да ядат безсолен хляб. На бедните ни даваха безплатно. Плащаха го със социалните помощи, които общината заделяше за такива случаи. През тези осем дена се ядеше само бойо. Той ставаше твърд като камък. Ние със зъби не можехме да го ядем, а тези без зъби как щяха да го ядат, не знам?! Майка ми го слагаше на пара върху тенджера, той поомекваше малко и така го ядяхме.
На Песах все гледаха да ми купят нещо - обикновено лачени обувчици. Бяха на мода тогава, с копчета встрани, и много да скърцат! И се оглеждахме на кого са по-хубави лачените обущенца. Специални облекла нямахме, обличахме по-чисти дрехи, кой каквито има. Леля ми, която беше стара генерация, слагаше на главата си боне. Правеше го специално от чаена дантела. Красиво боне, като шапка за излизане. Излизаше с широка тафтена фуста, подплатена отдолу (От нея като се ожених, си направих вечерна официална рокля!) Отгоре си слагаше елек. Имаше си хубаво палто, хубави лачени обувки. Тя имаше много малко краче и аз умирах, когато я нямаше, да издебна, да си обуя лачените й обувки с токчета. Тя ми викаше: не ги обувай, защото ще ги счупиш, а нямам други…
Баща ми се обличаше с костюм. В Синагогата мъжете влизаха с дрехи, каквито имаха, с шапка или каскет, но задължително с тале. Баща ми си слагаше тале, останало от дядо ми, много красиво, каскет (нямаше бомбе) и взимаше молитвена книга. Талето се предава от поколение на поколение. След като баща ми почина, талето, книги на иврит, молитвеници, и други неща… някъде се загубиха. На вратата в къщата си имахме мезоза. Майка ми като влизаше, или излизаше, целуваше мезозата.
След празника се изкарваха отново старите прибори, всичко което имахме. Трябва да ви кажа, че ние сме яли например в една паница. Много оскъдни ни бяха възможностите. Майка ми купуваше от съседи, които имаха овце, половин или един литър мляко. Свари го, сложи го в една купа в средата и ние всички сърбаме от нея – това ни е вечерята! Или минаваха тогава бозаджии, албанци, които викаха: “Хайде бозата, хайде бозата!”. И ние ще купим някакво количество боза, сърбаме хляб и боза!
В българското училище имах приятелка - българка, съученичка, която живееше близо до нас - Здравка се казваше. Ние и досега си кореспондираме с нея. Родени сме в една година и в един месец, имаме една седмица разлика! Даже майка ми ми е разказвала, че когато тя се е разболяла и не е могла да ме кърми, майката на Здравка ме е поела и цяла седмица ме е кърмила. Тя е моя млечна сестра. Аз така я наричам. Сега живее в Димитровград и много често си пишем. Много близки сме. Много близки бяхме и с “Америката” – така им казваха, защото бащата на това момиче беше заминал за Америка да търси работа, обаче, постоя известно време и се върна отново в Карнобат, отвориха кафене. Остана им прякора “Америката”. Имам снимки и с други приятелки – българки.
Но всичко това беше до войната. Когато започна войната, никой не мислеше нито за Песах, нито за Пурим, нито за други празници. Нямаше празници, нямаше нищо! Едва оцелявахме. Нямаше какво да се яде. Само слушахме новините с ужас за издевателства…то не беше за приказка! Тези години бяха много, много тежки. Макар,че тогава бях млада още, света гледаш през розови очила. Представям си възрастните, болните, как са прекарали тези години! В ранна пролет, земята беше скована още в лед, мъжете ги пращаха по трудовите лагери. Жените оставаха сами в къщи…

.

Знаехме, че почна война. Но нямахме пари за вестници, и радио нямахме…От дума на дума разбирахме, че са почнали война с Англия. Но за гоненията на евреите научихме много по-късно. Даже и за газовите камери не знаехме.


Първо ни сложиха жълти звезди. Дадоха ни ги от общината и ги пришихме върху дрехите си. На всяка връхна дреха имаше значка, без нея не можеше да се излиза! Имам снимка на дипломата ми с жълта звезда. Промениха ми името. Грация не било еврейско и ми дадоха името Цили. След това отнеха всички радиоапарати, отнеха всички бижута, забраняваха ни да излизаме на улицата, да ходим из града. Нашата улица беше с два изхода – единият край извеждаше към централната улица, а другия - към циганската махала. Нямахме право да излизаме в центъра. Центърът представляваше една грамадна улица с няколко разклонения в страни. Нямахме право да отидем на кино, на театър. На българите беше забранено да ни наемат на работа.
В Карнобат евреите имаха преди войната предимно бутици – за платове, за бои, кинкалерия на главната улица. Имаше и еврейско кафене, будка за цигари на Гарти. Всичко беше затворено, запечатано, иззето като излезе Закона за защита на нацията. Комисарство по еврейските въпроси движеше тези неща. В него бяха включени и евреи, за да могат по-лесно да влияят, всичко се диктуваше отгоре. И чичо Юда също беше там. Каквото нареждаха отгоре, това правеха. Помещаваше се в Общината - в Карнобат нямаше много административни помещения.
Мандрата на чичо Юда също беше ликвидирана. Нямаше възможност нито за мандра, нито за обработка и търговия с кожи, нищо! Всички бяха без работа, гладни, независимо дали са бедни или богати! Е, тези, които имаха много злато и пари, може би, поскриха това-онова и преживяваха по някакъв начин.
Въведоха купонна система. Не можехме да си купиме нищо. Даваха ни по толкова малко хлебец. От половинката, четвъртинка на човек. Братчето ми, понеже нямаше друго какво да яде, на сутринта си изяждаше цялото парченце хляб, а после нямаше пари за обяд, за вечеря и майка ми му даваше нейната си дажба и тя оставаше гладна… И после се разболя! Аз бях по-злояда, някак си се справях с хляба. Фурната беше на един турчин в нашата махала. Понякога отивах и му се примолвах да ми даде, срещу заплащане, разбира се, половинка хляб, за да имаме в къщи и той, като нямаше хора, ми услужваше… и тогава кърпехме деня малко по-добре! Имаше дни, когато ядяхме само картофи. Даваха ни по един килограм човек! Картофени дни! Голям глад беше!
Да не говорим за лекарства, за лекари, изобщо това беше лукс! Нямаше такова нещо. Нямаше кино, нямаше театър. Изобщо, изолирани бяхме, стана Гето! Буквално Гето. Идваха понякога бранници, чупеха прозорци, драскаха по вратите, особено на къщата на хахама правеха разни свастики.
Преди да бъдат отменени законите дойде чичо Юда и ни предупреди да си приготвим най-много до 30 кг. багаж - ще ни изпратят някъде. Понеже сме били гранична зона - Карнобат, Бургас, Кюстендил… ще ни депортират! Аз гледах като теле, хлапашка работа! Майка ми беше в ужас! Ние нямахме бельо - беше изпокъсано, нямахме одеяла свястни, всичко изподрано… Нямахме пари за храна за по път да си вземем. Нищо нямахме и къде ще тръгнем?! С какви денкове?! Обаче втората заповед не пристигна! Еврейските закони се задържаха с протестите на Кюстендил. А и Съветската армия беше наблизо…
Брат ми Жак отиде направо от София в лагер. Баща ми беше вече на възраст и не го взеха. А нас, младите хора пък във вътрешността, ни изпращаха на селскостопанска работа, за да могат храните да ги дадат наряд, да ги пратят на фронта на германците.
“Дечко, мила моя” – така ми пишеше в писмата от лагерите моят приятел Алберт Маджар от Бургас, с когото се запознахме в Карнобат на една забава преди войната. Виждахме се само, когато той заминаваше рано, рано напролет за трудовите лагери. Аз по странични улици се измъквах и понеже съм местна и не съм софиянка, познавам града, и отивах на гарата пеша – 4 км. Като дойде влака с него се виждахме за 4-5 минути, докато е спрял на гарата. Това беше нашата среща. И на връщане от лагерите отново се виждахме за 5 минути. Бил е в много лагери. Един от тях – Бели Извор, Ардинско си го спомням най-вече, защото от него получих едно писмо: “Да знаеш колко страшни неща видяхме! От Беломорието евреите са натоварени на вагони и ги пращат незнайно къде. Вътре хората пищят за вода, за храна. Пищят болни, деца малки, някаква страшна трагедия! Ние гледахме и не можехме с нищо да помогнем. А тук офицерът ни викаше: “Хайде, работете, стига сте гледали.” Тогава той ми писа това писмо за трагедията на македонските евреи, които ги закараха в лагерите на смъртта. Затова запомних Бели извор, Ардинско!

Аз ходех на жътва и на вадене на картофи. Земята в Карнобат беше плодородна и имаше ниви в покрайнините. Това е добър селскостопански край. Има и много лозя, добро скотовъдство – най-хубавите овце са отглеждали и най-хубавата вълна са добивали! Обаче откъде научиха, че съм добра ученичка, не знам. Стопанинът имаше син – ученик във втори клас с много двойки и имаше поправителен изпит. Но ми казаха: аз ще платя всичко, не искам да вадиш картофи, учи моя син да си вземе изпита по български! И аз станах учителка. Взе си изпита.


Бях на жътва най-напред при един чифликчия - завързвах снопи. Оказа се, че той има дъщеря, която ме позна, че съм й съученичка. Тя беше в по-горен клас, а аз бях пети или шести клас. Казала е на баща си, защото на следващия ден той дойде със специална жетварка, с която се жъне. Научи ме как да регулирам ножа, така че да режа равномерно. Качи ме на жетварката и не ходех пеш по цял ден. Той караше жетварката, а аз регулирах жътвата. Та по-леко изкарах жътвата, докато моите приятелки жънеха и връзваха снопите и им беше много трудно.
Спомням си за една блокада. Търсеха евреин, който беше скрит в един кокошарник в най-високата част на града в една еврейска къща. После го прехвърлиха при нелегалните. И друг път имаше блокада. Една приятелка се промъкна и ми каза ако имам нещо подозрително, да го унищожа. Аз тогава кореспондирах на есперанто с един учител от провинцията, за да науча езика. И в къщи, освен неговите писма, имах книга за потъналата по това време гемия с триста евреи, които заминаваха за Палестина, в която бях написала, че Гестапо или полицията имат пръст в потапянето и умъртвяването на толкова евреи! И аз тогава бутнах и писмата, и книгата в печката! Много години по-късно бях в Бургас и брат ми ми напомни за изгорялата книга.
Еврейското училище беше веднага окупирано. Първо от немски войски, след това други… Не отвори повече врати никога! В гимназията не позволяваха да учат евреи. Дойдоха изселени софиянци, които бяха отлични ученици, не ги приеха в училище! Оставиха на хиляда души - един човек, от местното население, и с добър успех. Трима души - аз, Нора Хане и Моис Тано останахме да продължим образованието си. Минавахме за училище по едни странични пътечки, а не по главната улица. Бяхме със значките, разбира се. Някой път бранници, легионери ни се подиграваха. Ние бяхме хубави момичета и те, уж да ни закачат като момичета, всъщност ни закачаха като еврейки. Не съм имала проблеми в класа, не са ме малтретирали.
Когато завършихме училище, аз исках да отида на абитуриентския бал, както всички. Една софиянка ми даде неин костюм. Стесних го така, че временно да мога да го нося и после да го разпоря и да й го върна в същия размер. Не помня какви обувки имах. Отидох на бала, а на вратата ме посрещна класната и ми каза: “Не влизайте вътре, защото ще се напият легионерите и бранниците и може да се случи нещо лошо.”
Изглежда че тя е имала инструкции да не ни пуска еврейчетата вътре в театъра, където беше бала. И не ме пусна. Аз преглътнах, огорчена, не можах нищо да й кажа. Какво можех да й кажа в тия години на терор?! Тръгнах си обратно. Тя веднага каза: “Грация, почакайте, ще ви изпратя.” Уплаши се да не би да тръгна сама и да ме нападнат по улиците. Изпрати ме до в къщи. И така не отидох на абитуриентски бал. По този повод имам написан разказ в книгата ми “Монолог за любовта”. Озаглавен е “Бялата блузка”. Разказвам за съдбата на две бели блузки - на моята и на дъщеря ми след години, която отиде на абитуриентски бал. Аз разкъсах моята бяла блузка с жълтата звезда и я хвърлих в р. Боклуджа, когато дойде свободата! Не знаех друго какво да направя. От радост и от това, че вече съм свободна, се качих на баира и започнах да викам: свободни сме, свободни сме! Така завърши този период на гонения - от 1942 до 1944.
Непосредствено след края на войната бях волнонаемна учителка в с. Невестино. То беше на петнайсетина км. от Карнобат. В началото ходех пеша, след това ми намериха квартира при местните жители. Много бяха привързани към мене и младите, и възрастните. Приготвяхме храни и сладки за ранените на фронта войници и ги носехме в болницата в Сливен. Помагахме на жените, на които мъжете още воюваха в началото на 1945г., да си насадят в дворовете зеленчуци за собствено ползване.

След ваканцията отидох в Бургас да стана редовна учителка. Казаха ми, че трябва да уча в Педагогическия институт, който работеше и през лятото. Така че, започнах лятото и след това станах учителка по български език в Еврейското училище в Бургас – две години. Там имаше друг учител по иврит.


Имаше една такава приказка след 9-ти септември - цял ден работи, вечер на събрание, неделя на бригада. На едно събрание, на което моят бъдещ съпруг беше оратор, присъстваше и приятелят ми Алберт. Аз учех в Педагогическия институт. След събранието имаше танци. Всички ме канеха, защото съм гостенка. Моят мъж не танцуваше с никого. Изведнъж дойде и ме покани. След това ме помоли да го почакам след заседание на общината, защото искал да поговори с мене. Казах “добре”. Тръгвам си с Алберт и му казвам, че ще чакам Жак като наближи 6 часа. Първо не каза нищо, а след това ядосано изрече: ”Не виждаш ли, че иска да ти прави предложение! Отивай, ако искаш.” Аз се ядосах и на двамата! На Алберт – отпреди, че ме обиди, а на Жак - че за пръв път ме вижда, а ще ми прави предложение!? Грабнах си куфарчето и си тръгнах за Карнобат. На другия ден Жак пристига в Карнобат с приятеля си Шимон. И къде ме водят?- на мач, в Карнобат!? Хлапетии там, ритат… Шимон ме пита: “Него ли харесваш или мен?” И аз отговорих шеговито. След това те си заминаха. Пак нищо не ми каза Жак, той беше много стеснителен. Срещаме се на митинг в Бургас и тогава Шимон вика: “Ето, хайде да ви честитя годежа!” Стиска ми ръката: “Честито!” И с моя мъж се ръкуваме. И той :”Хайде да те заведа у нас, да те запозная с майка ми.“ И така… Отидох у тях, изпратих телеграма на майка ми, че се женя за Жак Албухайре. Получих неговата фамилия - Грация Нисим Албухайре.
За неговата фамилия ще ви кажа, че свекър ми е от Турция и беше с турско поданство. И през време на фашизма са искали да го върнат в Турция като турски гражданин, а жена му Ребека и децата, които са български поданици ги оставят в България. С една дума, разделят семейството. Свекър ми, много разтревожен, отива в София да урежда проблема, блъска го един мотоциклет, счупва му крака, той влиза в болница… и му се разминава интернирането в Турция. Така остават в Бургас.
Мъжът ми имаше по-малък брат Майер, по-късно полковник в Българската армия и една сестра – Матилда, тя е учителка, сега пенсионерка.Свекърва ми не даваше да се оженим, защото по традиция, първо трябва да се омъжи дъщерята.
Когато се сгодихме брат му Майер беше във Военно училище, а сестра му в София, учителка в Еврейското училище. Живеехме в една стая, а в другата бяха болният ми свекър и свекърва ми, на издръжката на мъжа ми. Три месеца живяхме като семейство, но бяхме само сгодени. В малките градове са големи клюкари и какво ли не си измислят. Един ден получавам писмо от майка ми, че в града се говорело, че ме държат като държанка, след това ще ме изгонят и ще ме оставят така! Чета писмото и се подсмивам, защото бяхме толкова заети, че даже и през ум не ни е минавало такова нещо. Жак, като прочете писмото, така се засегна, че ме хвана за ръката и ми казва: “Върви, отиваме да се подписваме! Аз му казвам: “Дай ми поне една седмица да се подготвя! Еврейското женско дружество ВИЦО от Карнобат ми подари плат – розова коприна (купиха го с купони), доброволки-шивачки ми го ушиха безплатно и от копринената фуста на леля ми Дуду ми направиха вечерна рокля, с дантела. Беше разкошна, отиваше ми много, аз бях слабичка с хубаво телце! И така, за една седмица се приготвих за сватбата.
Сватбата – 1945 г., декември- всичко беше с купони, не можеш нищо да купиш от пазара, за да посрещнеш гости. Мъжът ми още работеше в мелницата (където, въпреки забраната, през войната вместо него, който е бил на трудови лагери, е работила като счетоводител сестра му и правила сметките). Оттам му дадоха някакви свински черва, от които направихме кюфтета. Намерихме отнякъде и един кг. грис, и направихме изкуствен хайвер: с лук, червен пипер, с малко оцет… Нямаше захар, за да направим сладки. Не си спомням да имаше нещо сладко! (Толкова малко захар даваха, че когато се роди дъщеря ни, никой в къщи не смееше да вземе захар, да пие кафе. Нямаше нищо. Когато за първи път ни дадоха помощи от Джойнта, това беше нещо уникално – портокалов сок! Ние го оставихме за бебето, да пие.)

Шимон и още някой ни станаха свидетели. Сключихме граждански брак. Вечерта се събраха у дома на това, което бяхме приготвили. И това ни беше сватбата. Жак беше с неговия обичаен костюм. На мен, за да ми ушият младоженско палто, взеха останал от някакъв дядо балтон, обърнаха го и го направиха.


Бяхме две години в Бургас, където се роди голямата ми дъщеря Рени. Родих я в една къща, която се считаше за родилен дом. (Нямаше родилни домове тогава.) В него имаше една акушерка и една сестра. След раждането имах 3 месеца отпуск по майчинство (толкова даваха тогава). Но дете не се кърми само три месеца, а девет! И ми се налагаше от училище да се връщам в къщи, даваха ми почивка в 10.00 часа – един час, да отида да нахраня бебето и да се върна. Изморена от тичане, недохранена, нямах кърма, бебето плаче, а аз - неопитна - не знаех, че бебето плаче от глад. След това я захраних. Докато бях на работа, свекърва ми я забавляваше.. Беше ми много трудно. Но продължих работата си. След 1948 година, когато всички заминаха за Израел, нямаше вече деца и закриха еврейското училище.
Ние не можехме да заминем. На мъжа ми близките останаха тук със семействата си. А при мене – големият ми брат замина, но малкия остана. При мене бяха майка ми, леля ми, за които се грижех. След това изтеглиха мъжа ми в София на работа, в профсъюзите.
В началото, като пристигнахме в София, майка ми и леля ми бяха при нас. Живеехме в една стая, на ул.”Веслец”, защото нямаше квартири тогава. Много трудно живяхме, докато ни дадоха квартира с две стаи в центъра под наем. След години ни дадоха жилището в ж.к.”Младост” и аз по-късно го купих. Леля ми Дуду почина през1953 година, когато все още бяхме с купони. Нямахме дърва – горката, беше в една стая и не можех да й паля печка. Даваха ни половин тон въглища за цялата зима. А малката ми дъщеря Оля нямаше и годинка. Палехме печка само в кухнята и се събирахме там, за да можем да сготвим и да може бебето и по-голямото дете да седят на топло. А леля ми не можеше да става и трябваше да лежи в студената стая. Майка ми почина много по-късно от сърце. Погребани са в еврейските гробища в София. Мъжът ми почина през 1984 година след една несполучлива операция от простата. Почина и брат му, полк.Майер. Сестра му [Матилда Албухайре] е жива.
Аз започнах работа първоначално в Доброволната организация за съдействие на отбраната [ДОСО] към Министерство на отбраната. В нея се подготвяха младежи по военни дисциплини - радиотелеграфисти, парашутисти, мотоциклетисти... Учеше се противохимическа отбрана. Там бях пет-шест години, отговарях за радиопрограмите. И затова след това бях пренасочена към Военна редакция на радио “София” и нашите предавания се излъчваха оттам. Ръководител на редакцията тогава беше Камен Русев, старши лейтенант, млад човек, с когото много трудно се сработвахме. Бях неопитна, в началото на журналистиката, а той постоянно ми правеше забележки. Тези предавания отразяваха различни състезания по ветроходство, парашутизъм, говореше се за работата на някой клуб, за работата на организациите на ДОСО в различни предприятия…
След това преминах изцяло на работа в Радиото, в отдел “Вътрешна информация”. Обикалях всички предприятия и отразявах различни проблеми. Сега, като знам колко от тях са унищожени, просто ми става жал! Такива известни заводи, които бяха на световно ниво и изнасяха в целия свят, сега са жалки (като Заводът за металорежещи машини, Електрокарния завод и много други). Правила съм и очерци, интервюта.
Имах интервю с Туполев – авиоконструкторът, който създаде самолет ТУ-154. Имах интервю с чилийски дипломат, който идваше да установява приятелски отношения с България (много преди Хунтата). Уредихме си среща в хотел “Балкан” с уговорка за негова преводачка, която я нямаше. И с моя ученически френски не можех да правя интервю. Опитах се на моя джудезмо еспаньол и разговорът потръгна, но той, като дипломат ми подава лист с написани теми. Но аз не мога да прочета почерка му. Какъв запис ще направя?! И за да изляза от това деликатно положение, предложих заради шума в хотела, да отидем в студио, в радиото. Той се съгласи и предпочете да отидем пеш до там. Представих го на директора, секретарката веднага намери преводач - така се осъществи интервюто. Работила съм и в “Предавания за чужбина”, “Предаване за столицата”.

Междувременно съм сътрудничила във вестници, писала съм разкази… Тъй като Албухайре е много трудно за произнасяне име и тъй като се движех из българска среда, реших че по-лесно е името на съпруга ми Жак. Така че, в радиото и в писателските среди съм известна като Грация Жак. Така се и подписвам! В еврейската махала и в “Бетам”-а съм известна като Албухайре.


Книги започнах да издавам след 10 ноември 1989 година, когато имах по-голяма възможност защото бях получила швейцарски пари - помощи, част от които вложих в издаването на книги с цел да увековеча паметта на загиналите мои събратя в книгата си “Шадай – звезда Давидова”. В еврейското читалище и еврейската организация “Шалом” са били промоциите на книгите ми. Видният критик Яко Молхов е присъствал на тях. Много от стихотворенията ми се четат от еврейската общност.

Прояви на антисемитизъм съм изпитвала много рядко. Случи са до бъда в командировка в гр.Кула. Отидох в общината при човек, който отговаря за военния отдел. Видях, че това е мой познат от Кърджали, с който сме работили. Като стари приятели се ръкувахме, разговаряхме… Беше по време на шестдневната война в Израел. И той започна да говори: “Тези мръсни евреи, как не можа Хитлер да ги изтрепе всички до един…” На мене ми се изправи косата от ужасните неща, които говореше. И най-накрая му казах: “Че аз какво съм ви направила на вас, че искате Хитлер и мене да убие?” – “Защо?”, - “Защото и аз съм еврейка”. Той пребледня, прежълтя, стисна ми ръката и не можа да каже нито дума... И така се разделихме. Интервю с него не направих. Имаше такива отделни случаи, но хубавите неща бяха повече и далеч по-интересни.


Голямата ми дъщеря Рени Жак Албухайре завърши машинно инжинерство и има 20 години трудов стаж като конструктор и проектант, но сега се разболя и е инвалид - има диабет. По-малката ми дъщеря, Оля Жак Аврамова се омъжи за Виктор Бераха (Виктор Аврамов! – той не обичаше да бъде евреин, да се казва Бераха. И затова се казва Виктор Аврамов Аврамов - по баща и по дядо). Те се разведоха с дъщеря ми, имат един син - Александър, който учи в Кюстендил в Американско училище и живее при другата си баба - българка, женена за евреин.

Непосредствено след войната, празнувахме Песах, Пурим и други, но нямаше захар за сладки, хората се изселиха - и нямаше кой да ги прави, фабриките за мавлач ги нямаше, семействата се разделиха. Дълго време след войната Синагогата в София беше затворена. Традициите започнахме да ги спазваме в по-широк смисъл на думата, след 10-ти ноември. В Бетама сме правили маскараден бал за Пурим, ханукия на Ханука… след като отвориха Синагогата и бяха намерени ритуални предмети за нея. Малката Синагога беше разрушена по време на войната. Сега е възстановена, но не цялостно. А и от 48 хиляди евреи са останали едва 5-6 хиляди, включително със смесените бракове.


Опитах се да намеря архива на Синагогата в Карнобат, която е разрушена след войната, след 9 септември 1944г. Еврейското училище и сега се намира в Карнобат, но беше запуснато. Архивът, молитвените принадлежности: тората, книги и други ритуални предмети, всичко е изчезнало. Казаха ми, че са в музея в Бургас, в музея в София, но не можах да ги открия. Казаха ми, че много вещи от Синагогите в провинцията са откарани в някакъв склад в Панчарево, но там е имало пожар и се предполага, че са изгорели. Никаква следа няма друга…
В Карнобат не само Синагогата е съборена, но и всички евреи са напуснали. Като се започне от 1948 година на големи групи. В момента в града няма нито един евреин. Дори еврейската махала, която някога беше толкова оживена, сега е заселена с българи, дошли от селата. Името на улицата е променено на “Иван Вазов”, но хората и сега казват, че живеят към еврейската махала. Посетих града на една годишнина от абитуриенсткия бал, посетих еврейската махала най-напред и с ужас установих, че не мога да се ориентирам къде е бащината ми къща! Видях случайно съседката ми – Америката и тя ме заведе на мястото – там беше построен голям блок. Попитах я, къде е онзи хубав студен кладенец, който си имахме? Нямаше я крушата, лозницата беше унищожена… Кладенецът беше останал в едно мазе на блока, запушен и неползваем. Къщата на чичо Юда, която беше срещу нашата, изглеждаше мрачна, невзрачна, изоставена, неподдържана… Изглеждаше като съборетина, а на времето си беше видна, красива и голяма. Бях много огорчена. Нямаше я и чешмата, до училището, от която пълнеше вода целият град.
След 10 ноември трябваше да се вадят документи за къщата на дядо ми и да се доказва собственост, да се търсят наследници, а те повечето са в Израел, много беше сложно и се отказахме. Никой нямаше време да се занимава с това.
В Израел заминах през 2000 година. Моите племенници ми изпратиха билет и поеха издръжката ми. За цял месец обиколих всичките роднини от страна на баща ми и някои от страна на мъжа ми, на които имах адреса. Когато пристигнах, не повярвах, че се намирам в азиатски континент. В Тел Авив видях широколистни дървета. Първата мисъл ми беше, че страната е прекрасна. Толкова много цветя има в нея, че човек може да остане просто учуден. България, която има толкова хубава земя, естествени гори, растения, площи, климатични условия, не може да се сравни по цветя и зеленина, такива, каквито има в Израел. Как са го постигнали това, просто се чудих. Разправяха ми, че всяко дръвченце, коренче, цветенце си има тръбичка, чрез която се напоява. Вървиш по улиците с километри и независимо от оградите, които си имат, виждаш само цветя - гирлянди! Зелените плетове бяха пълни с цветя - розови, бели,червени.. Не видях листи по земята паднали, не видях увехнали цветя, място, което да не е засято.
Имах уговорени срещи с поети и ръководители на организации, които ми устроиха литературни четения. Бях в клуб “Мериц” в Батям, там имах рецитал. С много хора от България се видях. Предварително изглежда огласиха и хора от Карнобат дойдоха специално на тази вечер, за да се видим. Беше много сърдечно. Обиколих много градове. Беен шева, къпах се в Мъртво море, отидох в Яфо, Тел Авив, Трешон Ацион, Рамад Ган. В Херцели ме заведоха в един Мошав и в кибуц. Там имаше не само красив изглед, но и зоологическа градина. Завареният брат на братовчед на мъжа ми отговаря за плантациите с авокадо. Брат му живее в Херцелия. Той е таксиметров шофьор и отидохме с колата му. Там живее българска еврейка, омъжена за гръцки емигрант, оцелял от Холокоста. Те имат плантации от портокали, авокадо, занимават се със земеделие.

Най–напред се видях в Израел с големия син на брат ми Сами - Веселин и съпругата му Росица, която беше и инициатор на моето пътуване. Те имат син – Деян, който в момента е войник в Израелската армия. Двамата работят, имат жилище. Устроиха ми топло посрещане. След това отидох в Яфо при средния син на брат ми. Той живее с жена си Лили. Той работи по строежите, а тя е продавачка в магазин. Имат две деца, които учеха в Алумеиц - престижно училище за чужденци. Голямата им дъщеря Мими е вече завършила и е войничка в Йерусалим. Тя е много горда от това и е с голямо самочувствие.


Проф. Алберт Бехар, съпруг на моя втора и на мъжа ми първа братовчедка дойде до Яфо, до Тел Авив за да ме вземе. Престоях у тях 5 дни. Разгледахме Йерусалим, бяхме в Яф Ашен - мемориала. По същото време обаче, там беше затворен пътят за стария Йерусалим, защото беше обявен Ден на отмъщението. От арабите беше обявен - ден за манифестации и митинги, уж мирни, но те стреляха.Беше страшно!
Празнувах Кипур в Йерусалим, правихме танит, ходихме в маслинената гора. Професорът ме разведе из града. На едно място видяхме пакет, подаваше се едно шише. И той ми каза да отидем в полицията да съобщим, защото може да е взрив. Аз му казах, че има шише с вода. Не, това може да е “коктейл Молотов” – взривоопасно вещество.
След Йерусалим отидох в Хайфа при дъщерята на големия ми брат Жак – Мазал (Мати). Тя щеше да дойде да ме вземе с кола, но по същото време по пътя Хайфа - Йерусалим един евреин, пътуващ с кола, е бил убит с камъни от араби. И нея я беше страх да пътува. Аз взех автобус до гарата в Хайфа и те ме взеха оттам с кола. В Хайфа отидох на гроба на големия ми брат Жак. Там еврейското гробище е много голямо и освен това и живите си купуват предварително гроб, за да бъдат до техните мъртви близки след смъртта им. И племенницата ми си беше купила място до нейния мъж Франсис. Той е евреин от друга страна. Тя има две дъщери и един син. Джеки и Иирис са близнаци.
От Хайфа Мазал ме заведе при нейните дъщери в Йокнеам. Красиво градче за млади хора, с едноетажни, еднофамилни къщи, потънали в зеленина, в цветя. В Хайфа имах отново рецитации, организирани от Българо-еврейското дружество. Имах среща с Виктор Шентов, който беше Министър на здравеопазването в Израел, но се отложи, защото бяха болни от грип.
Когато бях в Израел сякаш сънувах. С толкова емоции и преживявания. Постоянно сме се притеснявали за роднините и приятелите в Израел. И сега. Ами това е война, там са твоите близки!
Почти всички от моето поколение, от средното, дори от младото поколение в еврейската общност, ме познават. Викат ме да чета книги пред тях, стихове. Рецитирала съм стихове на ладино, когато са поканени гости от Израел. Мисля, че се ползвам с авторитет между хората. Доволна съм от живота в Бетам-а сега. Правим чествания, събираме се по различни поводи. Даже тази вечер ще говори министър Соломон Паси, ще присъства и посланикът на Израел у нас, във връзка със събитията от 11 септември в САЩ и отражението им в Израел. Миналата вечер отбелязахме годишнината на видния ни физик Азаря Поликар. Времето, което ми е нужно за лични удоволствия и удовлетворение, го прекарвам в Бетам-а. Някои от инициативите ги подпомага Джойнт, защото са свързани с финанси. А евреите, които са останали тук, нямат големи възможности. Събират се, създава се еврейска атмосфера. Напоследък много сватби се правят в Синагогата, нещо което не са правили досега. Изобщо се връщат традициите, които бяха забравени. Има младежка организация. Има и българско училище, където се учи иврит. Ние му казваме еврейско училище. Има и българчета, които са се записали там и учат иврит. Малките също се събират в неделя. Събираме се по възрасти. Има и женска организация ВИЦО. На “ЕСПЕРАНСА-2000” обменяхме опит как да съхраним езика на нашите деди джудезмо-еспаньол и на който език са написани много книги, които като прочетем, ще научим много неща от нашата история. Беше интересно да се запознаем и с евреи от другите балкански страни на този фестивал. Аз рецитирах стихотворението “Две родини”.


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница