Граници, периодизация и същност на българското възраждане



страница1/12
Дата18.09.2017
Размер1.76 Mb.
#30470
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12
ГРАНИЦИ, ПЕРИОДИЗАЦИЯ И СЪЩНОСТ НА БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ
Проблемът за това, от кога започва Българското възраждане, вълнува още съвременниците на тази епоха. Според В. Априлов и Г. С. Раковски началото на този процес трябва да се свърже с реформите в Османската империя, започнали в 20-те години на XIX век. В „Допълнение къ книге Денница новоболгарского образования“ Априлов отбелязва: „От 1826 г. започва нова епоха в летописите на Отоманската империя. Като унищожи с твърдата си воля еничерските тълпи, Махмуд II възроди своята империя, като даде равни права на всичките си поданици. Наследник на неговото достойнство и верен последовател на неговите планове, царстващият днес Абдул Меджит, с формален акт, издаден на 3 ноември 1839 година, затвърди и заздрави реформата на родителя си. Нищо друго, освен реформите в Турция, не трябва да се смята като причина за наченките на българската образованост.“
През 1871 г. М. Дринов публикува статията „Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му“, в която отнася началната граница на Българското възраждане в 1762 г. и я свързва с делото на Хилендарския монах. Това мнение, предвид авторитета на неговия създател, остава господстващо в продължение на десетилетия. Въпреки някои несъгласия и опити за ревизирането му, то се приема от Ив. Шишманов, М. Арнаудов, П. Ников и други изследователи на този период.
През 30-те години на XX век Хр. Гандев измества началната граница на Българското възраждане в края на XVI и началото на XVII в. Въз основа на някои проблясъци в духовно-културния живот на българите и на разложителните процеси в Османската империя Гандев поставя началото на Възраждането в 1600 година. Този опит за съвместяване на процесите, протичащи в западноевропейските страни и българските земи, се оказва неудачен.
Съвременните историци свързват възрожденската епоха с материалните, социалните и културно-духовните промени, които настъпват сред българите в резултат на вътрешното развитие и в резултат на външните влияния, проникващи от развитите страни на европейския континент. Дълго време първите признаци на тези промени се търсят и отнасят към началото на втората половина на XVIII в. При съпоставяне на двете половини на XVIII в. обаче се оказва, че между тях не съществува качествена разлика. Нещо повече — новите процеси са по-ярко изразени през първата половина на века, докато втората му половина е белязана с феодалните размирици и кърджалийското време. Поради тези причини в историческата наука днес е наложено мнението, че началото на Българското възраждане трябва да се свърже с първите години на XVIII в.
Крайната граница на Възраждането се определя сравнител но по-лесно и точно. Въпреки това и тук съществуват различни мнения, предвид на различното съдържание, което изследователите влагат в понятието възраждане. Тези, които идентифицират възрожденските процеси най-вече с борбата за културна и духовна еманципация на българите с останалите народи, твърдят, че възрожденската епоха завършва с приключването на борбата за самостоятелна българска църква в 1870 г. Такова е мнението на Ив. Шишманов и П. Ников. Според М. Арнаудов краят на Българското възраждане трябва да се постави в 1912–1915 г., а през 1941 г. той отнася горната граница до същата тази 1941 г., в която към територията на България са присъединени Беломорска Тракия и Вардарска Македония.
Съвременната историческа наука приема за крайна граница на Възраждането Руско-турската война от 1877–1878 г. Но това се отнася само за освободените земи. Възрожденските процеси продължават да се развиват, макар и с различна интензивност, в останалите под чуждо владичество български територии — Северна Добруджа, Нишко, Пиротско и Вранско, Македония, Западна и Източна Тракия, чак до края на Първата световна война.
Като се съобразяват с реалните изменения и историческото развитие на обществото през XVIII и XIX в., изследователите разделят Българското възраждане на три основни периода. Първият започва от началото на XVIII в. и завършва в средата на 20-те години на XIX в. Той се характеризира с разложението на турската стопанска и военнополитическа система, с постоянното засилване на стоково-паричната циркулация, със зараждането на буржоазните отношения. През този период се появяват и утвърждават нови обществени сили, заражда се националната буржоазия.
Вторият период завършва с Кримската война (1853–1856 г.) и съвпада с реформите в Османската империя, започнали през 20-те години на века. Въпреки своята ограниченост по време, този период е наситен с процеси, които задълбочават промените в българското общество. Силен тласък на тези промени дават реформите в Турция, които, макар и половинчати в много случаи, катализират зародилите се в предходния век отношения. Ускорено върви материалното производство, стабилизира се българската буржоазия, която застава начело на движението за светска просвета и независима българска църква.
Третият период обхваща 50-70-те години на XIX в. и завършва с Руско-турската освободителна война. През този период възрожденските процеси достигат пълна зрялост. Окончателно се формира българската нация, която получава официално признание в действителните си граници не от някой друг, а от самата империя, властвала над българите в продължение на почти пет столетия. Ако в предходните периоди борбата срещу поробителя е твърде хаотична и се води често под девиза „борба за вяра“, сега признатата нация поставя открито въпроса за своята политическа самостоятелност. Това е времето на организираното националнореволюционно движение и на кулминацията в борбата за свобода — Априлското въстание. Този период завършва с Руско-турската освободителна война, след която България възкръсва за втори път.
През XVIII и XIX в. в българското общество настъпват дълбоки промени, които обхващат материалната, социалната и културно-духовната сфера. В резултат на тези промени се стига до формирането на българската нация и до борбите на тази нация за постигане на политическа самостоятелност. Следователно същността и съдържанието на Българското възраждане се заключават в зараждането, развитието и утвърждаването на новите буржоазни отношения — т.е. в прехода от средните векове към новата буржоазна епоха.

Разложение на османския феодализъм



През XVIII и XIX в. силната някога турска държава се превръща в „болния човек“, към когото са отправени погледите на всички заинтересовани от съдбата на Източния въпрос. Разло-жителните процеси, обхванали всички етажи и посоки на господстващата система обаче, се появяват и развиват много по-рано от началото на Българското възраждане.
Още в края на XVI в. могъщата и страшна империя започва да среща препятствия, които в предходните столетия преодолява без каквито и да са проблеми. Успехите на бойното поле започват да намаляват, армията търпи поражение след поражение и най-доходният източник на средства, победоносните войни, постепенно пресъхва. Същността на османския феодализъм се изправя пред нови реалности, които налагат промени в основните механизми на източноазиатския деспотизъм, но въпреки всичко той си остава такъв, какъвто е. В същото време в западноевропейските страни настъпват чувствителни преобразования, които се отразяват и във военното дело — изграждат се нови, редовни армии, променя се въоръжението, въвеждат се нови тактически прийоми. Спахийското опълчение и еничарският корпус обаче продължават да използват старите и изпитани военни методи, които при настъпилите в останалия свят промени водят най-често до поражение. При това положение Османската империя понася непрекъснати удари от своите противници.
Особено отчетливо небоеспособността на турската армия се проявява през следващите векове. Войните с Австрия и Русия през XVII и XVIII в. са ярко доказателство в това отношение. Само през XVIII в. Турция води пет неуспешни войни, а всичко това довежда до увеличаване на данъците и държавните доставки, до рязко покачване на цените, до грабежи и опустошения, причинени от преминаващи турски войски, до разпространение на епидемии и редица други несгоди.
Военните неуспехи рефлектират върху всички страни от живота на империята. Спахиите започват да се отклоняват от военните си задължения. Те търсят начин за превръщане на леновете си в лични владения и насочват погледа си към най-сигурния източник на доходи — земята. Същото правят и останалите категории от османското общество, свързани с послужеб-ното земевладение. Всичко това води до сериозно дестабилизиране в традиционния живот на империята.
Разложителните процеси в Турция се засилват още повече от включването й в общоевропейския стопански живот. Сключването на серия неравноправни търговски договори и налагането по този начин на т.нар. режим на капитулации се отразява негативно върху развитието на икономиката й. През 1535 г. Франция първа от европейските страни се облагодетелства с подобен договор. Следват Англия — 1581 г., Холандия — 1600 г. Ниските вносни и високите износни мита затормозяват развитието на селското стопанство и промишленото производство. Отсъствието на държавен протекционизъм и покровителственото отношение към външнотърговските партньори спъва и без това изостаналата икономика на империята. В следващите векове този негативизъм се задълбочава още повече. След победоносните войни на Русия срещу Турция в края на XVIII в. тя също е облагодетелствана от наложения търговски режим и получава същите привилегии, каквито имат споменатите западни страни.
Важно място в разложителните процеси, обхванали Османската империя, заемат демографските промени, свързани с изключителния прираст на населението през XVI и XVII в. В същото време завоевателните походи най-често завършват без успех и вместо очакваното разширение, империята губи значителни територии. Това води до стесняване на жизненото пространство и до жестоки междуособни войни.
Феодалните размирици, съпътстващи империята през XVII и XVIII в., усложняват и без това незавидното й положение.
Претенциите към самостоятелност, към султанския престол и стремежът към отцепване от държавата отслабват престижа на върховната власт. Особен дял в тези процеси има аянският институт, създаден от Османската империя за посредничество между представителите на изпълнителната власт и населението. Според французина Оливие, посетил Османската империя, Египет и Персия през 1800 г., аяните (това е арабска дума, означаваща очи) са обикновено известни хора, най-добродетелните, посочени от населението, които се нагърбват с тази почетна длъжност. Още в своя замисъл аянлъкът има за задача да покровителства богатството на лица, което не са част от воен-ноленната система. И още — от самото си начало аянският институт е противопоставен на администрацията по места. Чрез него централната власт цели да контролира едрите военни лен-ници из провинцията.
Аянството е едно явление, предизвикано и наложено от централната власт с цел да се укрепят устоите на тази власт по места. Но когато тази провинциална институция става опасна за империята, тя се оказва безсилна да я премахне. А това е така, защото икономическата мощ на аяните и покровителстваните от тях нов тип богаташи нараства непрекъснато и в редица области взема връх над полуслужебното феодално земевладение.
Феодалната анархия се засилва особено много през втората половина на XVIII и първото десетилетие на XIX в. По това време империята не е в състояние да наложи своята воля в значителна част от балканските си провинции. Аяните се разпореждат като независими владетели в обширни области. В Тесалия, Епир и Албания господства Али паша Тепеде-ленли. В Беломорска Тракия се разпорежда гюмюрджинският аян Токаджик. Видна роля в тази междуособна вакханалия играе русенският първенец Тръстениклиоглу. Най-тежка и продължителна е обаче борбата на централната власт с видинския отцепник Осман Пазвантоглу.
Заплахата от пълното разложение на феодалния строй, военните неуспехи и анархията, обхванали империята, подбуждат султан Селим III (1789–1807 г.) към реформи. С тях се цели засилване на централната власт и създаване на нова, редовна войска, тъй като последните войни с Русия и Австрия показват, че спахийството и еничарският корпус са отживели времето си. Реформите на Селим III не засягат основите на феодалния строй. Самият султан остава най-едрият феодал в държавата. Независимо от това срещу дейността му се обявява по-голямата част от османското общество, в резултат на което управлението на султан Селим III е изпълнено с непрекъснати бунтове, размирици и разбойнически нападения, кърджалийски и да-алийски нашествия, които се извършват с най-голяма сила в европейските владения на империята.
Особено място във феодалните размирици в края на XVIII и началото на XIX век заема кърджалийството. Поради тази причина посоченият период е наречен „кърджалийско време“. Най-ранното известно засега определение на кърджалийството дава княз Михаил С. Воронцов (1782–1856 г.), който участва в щаба на руската Молдавска армия по време на войната с Турция през 1806–1812 г. Дефиницията на Воронцов е особено важна поради това, че тя визира проявите на това явление в българските земи. В съставените от него „Записки за войната на Русия с Портата“ е обособен специален раздел, озаглавен „България“, в който се казва следното: „Населението й от Из-маил до Видин се състои отчасти от кърджалии, съставляващи нещо от рода на милиция, водеща началото си от разбойническите шайки, организирани в различни времена от бегълци, произлизащи от турската армия. Безкрайните междуособия са направили тази милиция войнствена. Тя отлично се е школова-ла във военното изкуство и подчинена на опитни началници, използва тези си качества за осъществяване на своите грабежи с голям успех. Много от тези началници са свалени повече или по-малко по един трагичен начин. Най-известни от тях в последно време са били: Пазвантоглу, Мустафа Байрактар, а също Пехливан, взет в плен, Кушак-Сале, изгонен от сърбите в Белград, Топал Хафис, воювал срещу сърбите, и накрая Бош-няк Ага, изгонил Ахмед Ефенди от Русчук, на когото наклонността към грабеж била съизмерна с нравствеността на подчинената му милиция. Набезите на кърджалиите, изключвайки близките до Балкана провинции, се разпростират и над Влахия, откъдето вземат значителни контрибуции. Владетелите на това княжество, в зависимост от обстоятелствата, често са желаели или са се страхували от техните набези; твърде често под предлог, че удовлетворявали исканията на кърджалиите, те удовлетворявали своето собствено користолюбие, използвайки за това благовидни причини.
Цялата земя, обитавана от кърджалиите, не е осигурявала никакъв доход на Портата Отоманска от много време. Пазвантоглу се обявил за независим във Видин. Неговият приемник Молла Паша следвал същия път. В Русчук Туркаметоглу и след това Мустафа Байрактар еднакво не искали да се подчинят. Силистренският валия имал съвсем, съвсем слаба власт. Единствен Браилският Везир бил покорен на правителството, но също не му плащал поради това, че всички събрани данъци едва стигали да покрият собствените му разходи.
Наред с това Портата или Великите Везири често само покровителствали много от началниците на кърджалиите, с цел да ги противопоставят на еничарите, тъй като се опасявали много повече от техните своеволия в Константинопол, отколкото от тези на кърджалиите на границата. Непрестанните междуособици били следствие на тази политика, но това малко безпокояло Портата, тъй като при появата на неприятел разприте винаги се прекратявали и всички обикновено се обединявали Срещу общия враг на отечеството. Тези обстоятелства обаче нанасяли вреда поради честите измени на отделни водачи. По такъв начин Русия привлякла на своя страна след смъртта на Мустафа Байрактар Ахмед Ефенди, Милар Бей, Ремиз Паша и други. От тези измени, на които руските главнокомандващи винаги са възлагали по-големи или по-малки надежди, те не са извличали никаква или извличали съвсем малка полза.“
Това определение, което е от 1809 г., предхожда с девет години дефиницията на Вук Караджич, намерила място в „Сръбски речник“, издаден през 1818 г. Според Караджич „кърджалиите били турски хайдути, които се появили в Румелия след последната Немска война — 1791 г. Те били много хиляди и с тях Пазвантоглу разбил царската войска — 1796 г. Те били най-вече турци, но приемали в своята среда и християни, тъй като слабо зачитали някакъв закон. Те нападали градовете и определяли сумата, която трябвало да им се заплати, за да не ги запалят и разграбят, а после ставали наемници на някой паша и на други турски първенци, които воювали помежду си. Когато някой не можел да им плаща, те отивали при другиго. Така техният известен първенец Гушанцалъ Халил в 1805 г., научавайки, че сърбите се бият с дахиите, дошъл в Белград с хиляди свои храбри другари, които почти всички, освен него, оставили костите си в Сърбия. Отчасти в Сръбската война, отчасти в Московската — 1807–1812 г., те били почти всички унищожени. Кърджалиите се движели на коне и всички били облечени в коприна и кадифе.“
Изключителното активизиране на кърджалийските нападения след 1792 г. довежда до ответни мерки от страна на Високата порта, които са красноречиво доказателство за масовостта на това явление. През 1795 г. султан Селим III назначава за губернатор на Румелия Хакки паша. Новият управител на европейските владения на империята получава широки пълномощия за разправа с кърджалиите и всички противници на централната власт. С диктаторски пълномощия е натоварен и неговият приемник Мустафа паша, поел този пост през 1797 г., но и той не успял да се справи с поставената му задача. Прекомерното масовизиране и активизиране на кърджалийст-вото в началото на XIX век принуждава Селим III да назначи за губернатор на Румелия през 1805 г. Ибрахим паша, на когото са дадени „права на неограничен самодържец“. И този път опитът на Цариград да се справи с размириците завършва без успех. Нещо повече — кърджалийството се разраства дотолкова, че почти цялата територия на юг от Балкана попада под негов контрол. В същото време севернобългарските земи са във владение на Осман Пазвантоглу.
Феодалните размирици в Османската империя са следствие на разложителните процеси, обхванали Турция през XVIII век, но веднъж появили се, те се превръщат в причина за понататъшното задълбочаване на кризата. Това явление показва по безспорен начин, че господстващите в държавата феодални порядки са един анахронизъм, който не може да бъде нито закрепен, нито модернизиран с половинчати мерки и рефор-мени напъни.
Важна причина за разложението на османския феодализъм през XVIII и XIX век са националноосвободителните борби на покорените християнски народи. Като последица от промените, настъпили в империята, сред християнското население започва развитието на процеси, свързани със засилването на стоково-паричните отношения и с постепенната имуществена диференциация. Новите отношения си пробиват път изключително бавно и мъчително, като преодоляват неимоверни трудности. Появява се националната буржоазия, която в началото е неуверена, дезориентирана, податлива. С течение на времето обаче тя укрепва и започва да формира свои собствени идейни възгледи. Именно тя застава начело на борбите за национална независимост, които имат за цел ликвидиране на чуждоземното господство и на отживелите времето си феодални порядки

АПРИЛСКО ВЪСТАНИЕ

Подготовка на въстанието

Провалът на Старозагорското въстание и репресивните действия на турските власти през септември 1875 г. не са в състояние да спрат революционния кипеж сред българите. Продължаващите въстанически действия в западната част на Балканския полуостров, зреещият конфликт между Сърбия и Черна Гора, от една страна, и Турция, от друга, и задълбочаващите се противоречия между покровителите на империята и нейните противници са обстоятелства, които усложняват и изострят Балканската криза. Това от своя страна създава благоприятни условия за продължаване на революционния подем. Българската позиция в случая се оказва изключително важна, тъй като от това как ще реагира България зависи посоката, в която ще се развива продължаващата криза.


В края на октомври и началото на ноември 1875 г. в Гюргево се събира най-дейната част сред българската революционна емиграция, която след разпадането на БРЦК се оказва без ръководен център. На 11 ноември в крайдунавския град пристигат Ст. Стамболов и Ил. Драгостинов. С помощта на Д. Горов новосформираният Гюргевски революционен комитет започва заседанията си в една специално наета къща, известна като „казармата“. В състава на комитета влизат Ст. Стамболов, П. Волов, Ст. Заимов, Ив. Хаджидимитров, Ил. Драгостинов, Г. Икономов, Г. Апостолов, Н. Обретенов, Хр. Караминков, Н. Мартинов и Т. Петков.
Заседанията на Гюргевския комитет под председателството на Ст. Стамболов продължават около месец — от 11–12 ноември до средата на декември. По съображения за сигурност се взема решение да не се водят протоколи.
С цел да се подготви по-добре в организационно и военно отношение предстоящото въстание комитетските дейци разделят България на пет революционни окръга: първи — Търновски; втори — Сливенски; трети — Врачански; четвърти — Пловдивски и пети — Софийски. Поради стечение на обстоятелствата обаче в действителност остават само първите четири окръга, като последните два от тях трябвало да обхванат и територията на петия, т.е. югозападните български земи. Определени са ръководителите на окръзите и техните помощници. За главен апос-тол на Първи окръг е избран Ст. Стамболов с помощници Г. Измирлиев — Македончето и Хр. Караминков — Бунито. Във Втори окръг ръководител е Ил. Драгостинов с помощници Г. Икономов, Г. Обретенов и Стоил войвода. Главен апостол на Врачански окръг е Ст. Заимов с помощник Г. Апостолов. По-късно към тях се присъединява и Н. Обретенов. В Четвърти окръг главен апостол е П. Волов с помощник Г. Бенковски. В ръководството били привлечени още 3. Стоянов и Г. Икономов. Прави впечатление, че революционните окръзи, определени от комитета в Гюргево, обхващат районите с най-добре изградена комитетска мрежа от времето на В. Левски. Апостолите и техните помощници са едни от най-изявените революционни дейци, а някои новопривлечени са с високо за българите военно образование.
Гюргевският комитет изяснява и тактиката на предстоящото въстание. Като се съобразяват със задълбочаващата се Източна криза, комитетските дейци решават въстанието да започне през пролетта на 1876 г. Предвижда се революционните действия да се водят най-вече в планинските и полупланинските райони, които ще бъдат препятствие за действията на редовната турска армия. Освен това се проектира създаването на около 20 опорни стратегически точки, където ще бъдат съсредоточени въстаническите сили, за да могат да окажат по-продължителен отпор на турците. Въстанието във вътрешността на страната трябвало да бъде подкрепено от навлезли отвън чети, а замислените диверсионни акции по жп линията Одрин — Белово и предизвикването на пожари в големите градове целяло създаване на дезорганизация сред турската администрация и военни власти. Комитетът се обръща с призив към всички българи, служещи в руската, румънската и сръбската армия, и към известните войводи да се включат в подготовката и осъществяването на въстанието.
Възприетата от Гюргевския комитет тактика е свързана с конкретните условия, създадени на Балканския полуостров. Решаването на българския въпрос се свързва с разразилата се криза и с предвижданата намеса на Великите сили. Българското въстание трябвало да задълбочи тази криза и да ускори нейното разрешаване. Поради тази причина революционните дейци предвиждат отбранителни действия в укрепени пунктове, където ще бъдат съсредоточени както населението, така и основните въстанически сили.
В края на декември и началото на януари 1876 г. определените главни апостоли и техните помощници започнали да преминават в българските земи по замръзналия Дунав и се отправят към своите окръзи. За координиране на действията между емиграцията, на която се определя важна роля в подготовката на въстанието, и вътрешните дейци в Гюргево остават Ив. Ха-джидимитров, Д. Горов и Янко Ангелов. Те развиват активна дейност, подпомагат прехвърлянето в България на революционни дейци, но след като апостолите и техните помощници напускат Гюргево, комитетът, взел толкова важни решения, фактически престава да съществува. Координаторските функции за вътрешността са възложени на Търновския окръг и на Ст. Стамболов, но в процеса на подготовката той не съумява да се справи с тази задача.

Каталог: files -> files
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см
files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София
files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо
files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България
files -> Георги Димитров – Kreston BulMar
files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница