Гроздоберът беше към края си



страница1/24
Дата05.04.2017
Размер3.58 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   24
ТЮТЮН
I глава

Гроздоберът беше към края си.


От малките вили и кирпичените постройки сред лозята се разнасяха ту задружни песни, бързи и жизнерадостни като хоро, ту самотни и провлечени гласове, наситени с печал, която се издигаше към синьото небе. Слънцето грееше меко, листата на черниците, крушите и дулите, засадени около вилите, капеха при всяко полъхване на вятъра, а жълтите пръчки на лозите, привързани с лико, висяха огънати безпомощно под тежината на изобилния плод. По песъчливата и рохкава почва между дънерите сновяха с кошници гроздоберците - повечето млади хора. Те се смееха весело и се закачаха помежду си. От време на време прекаляваха и биваха нахоквани от по-старите. Памида изтърсваха небрежно в каци и кошове, а кехлибареножълтия болгар и мискета, покрит със синкав прах, нареждаха грижливо в плитки сандъчета, за да го поставят после в трици, които щяха да го запазят до късна есен. Когато се събираха около каците или сядаха да закусят, те започваха да се замерват със зърна, виковете им ставаха някак лудешки, а закачките - горестни и настойчиви, защото знаеха, че това опиянение от слънце, любов и сладък плод щеше да трае само няколко дни.
Ирина - дъщерята на Чакъра, старши стражар от околийското управление, известен на целия град - също вземаше участие във веселието. Тя дори си позволи свободата да поприказва с един приятен и разглезен младеж, който беше дошел в бащиното си лозе ей така, от скука, само за да погледа гроздобера, но не и да работи, и през всичкото време въртеше около показалеца си кордона на кучето от вълча порода, с което ходеше навсякъде. Той беше син на народен представител и спадаше към първенците на града. Но той не й се хареса, защото шегите му бяха много смели. Стори й се, че той не би разсмивал по тоя начин едно момиче от своята среда. Оскърбена малко и потисната от собственото си държане - не трябваше да се смее на остротите му толкова високо, - тя реши да си отиде в къщи. Взе една кошница с десертно грозде и незабелязана от никого, тръгна по пътеката, която извеждаше на стария римски път. Потънала в мислите си, Ирина щеше да отмине, без да види братовчед си Динко - селско момче с шаячни дрехи и цървули, на което Чакъра даваше малко скъпернически безплатна храна и квартира, за да учи в гимназията. Срещу това роднинско благодеяние той го използуваше през лятото за полската работа в лозето и тютюневата си нива.
Динко идеше от града, носейки последните нареждания на Чакъра.
- Баща ти заръча да се прибереш по видело - предупреди той, когато се разминаваха.
- Ето, отивам си - сърдито отговори Ирина.
Чакъра имаше твърде малко доверие у младите хора. Той не желаеше да повери Ирина след залез слънце дори на родния си племенник. Някакво упорито предубеждение го караше да мисли, че опасността за нравите се проявява най-вече на тъмно и особено през гроздобера, когато младите започваха да вилнеят - не позволяваше на дъщеря си да се прибира в къщи след мръкване.
- Каза да набереш и мискет - добави Динко.
В гласа му прозвуча ирония - както винаги, когато говореше за чичо си. Той бе едро и хубаво момче с руса коса и зеленикави очи, но Ирина се срамуваше от роднинството си с него поради цървулите и шарената торбичка, с които идваше в гимназията.
- Набрах!... - с досада измърмори Ирина.
Тя продължи между лозята по остатъците от древния римски път, за който учителят по история в гимназията твърдеше, че е от времето на император Траян. До зидовете, които укрепваха наклона, за да не се рони почвата, растяха градински чай и къпини, пожълтели от есента, и шипки с оранжеви плодове. Някои от лозята бяха вече обрани и пусти. Само плашилата, с изтърбушени сламени туловища и широкополи шапки, висяха самотно на коловете си и тъжно поклащаха от ветреца дрипите си. От многоцветната и умираща растителност, от имортелите и жълтурчетата край пътя се излъчваше някакво примирение, което тишината и мекото слънце насищаха със сладостна печал.
Римският път излезе на шосето. Като стигна до него, Ирина отпочина малко, после взе тежката кошница в другата ръка и продължи към града. Хълмовете с лозята останаха зад нея. Тя се обърна и хвърли поглед към тях. Мисълта, че и този гроздобер, и това лято, и тази година бяха отминали, без да се случи нещо особено, я накара да почувствува тъга. Ирина не можеше да се отпусне, да стане близка в момичетата на съседите, нито да вземе участие в закачките им с ергените от махалата. Те бяха прости, грубовати, дори малко небрежни към външността си девойки, които не съзнаваха това, защото им липсваше жажда за друг живот. Бащите им бяха дребни занаятчии, разсилни в общината или майстори в складовете, които допълваха доходите си от някоя тютюнева нива край града, от лозето или от варене на ракия. Тези момичета се показваха на улицата с налъми, невчесани, разхождаха се по площада в пъстри рокли и не мечтаеха за други мъже освен за тия, които ги ухажваха. С дъщерите на интелигентски семейства тя също не дружеше, защото високомерието им я оскърбяваше. Те отговаряха надменно дори на учителите си и ако някоя от тях получеше за срока петорка вместо шесторка, бащата отиваше веднага да иска обяснение от директора.
От двете страни на шосето се простираше вълнообразна червеникава равнина, засято с тютюн. Тук-таме по нивите все още беряха "горната ръка" - "учовете" и "ковалашите", които представляваха най-благоуханните и скъпи листа на тютюна. След малко по шосето мина двуколката на младежа, с когото Ирина бе разговаряла на лозето. Той й се усмихна разсеяно и снизходително. Той също се връщаше в града, но дори през ум не му мина да я покани в двуколката при себе си. До го видят в двуколката с момиче от народа, с дъщерята на обикновен стражар - беше несъвместимо с достойнството му на човек от местните първенци.
Ирина наведе глава. Не бе нито уморена от пътя, нито оскърбена от постъпката на младежа, а само съзна, че и той беше нищожество - едно от тия провинциални нищожества като учителя по пеене с лъснатата от брилянтин коса, който я ухажваше, като неизвестните драскачи, които й изпращаха анонимни любовни писма, като цялата тази паплач от мъже с тъпи лица, с грижливо подстригани мустачки и ярки вратовръзки, която вечер се разхождаше по площада и ядеш семки в киното.
Тя въздъхна. Само веднъж да свърши гимназия и да отиде в София, да се запише в Медицинския факултет... Ирина знаеше как да живее и какво да постигне. В съзнанието й изпъкна чистият и жълт паваж на "Цар Освободител", неоновите реклами, които мигат тайнствено в синия здрач, сладкарниците с елегантни мъже и хубави жени по масите, кината с големи екрани, с удобни и меки седалища и с изискана публика, а не с тълпа от гамени, която мирише на чесън и плюе люспи от семки.
Един мъжки глад, внезапен и остър, пресече неочаквано мислите й:
- Чакай!... Дай ми един грозд!...
Тя се уплаши от самотата на мястото и от той небрежен и неучтив мъжки глас, който така грубо я върна към действителността. Повдигна глава и с разтуптяно сърце видя сина на Редингота, сина на учителя по латински.
Той беше усоен, неприветлив и саможив младеж, без определено занимание, откакто бе изкарал гимназия. Беше по-скоро дребен и слаб - белег на оскъдицата и недояждането, сред които живееше учителското семейство на Редингота. Имаше бледо лице и тъмни, дълбоко поставени очи, които гледаха остро. Момичетата от града го отбягваха, но и той не се интересуваше много за тях. Ирина го бе виждала в двора на гимназията, срещаше го често по улиците и винаги оставаше удивена от това, че той не си даваше труд да я погледне. Обикновено след като го отминаваше, тя продължаваше да мисли за него. Струваше й се, че това студено и правилно лице би харесало на жените, за които четеше в романите. Но на нея не се харесваше особено. В часовете на вечерния здрач, когато почиваше от четене или от работа през деня, тя си бе изработила идеалния тип за красив мъж. Човекът, в когото щеше да се влюби, трябваше да бъде висок и сух, но здрав, с дълги крака, с тънки и красиви ръце и с ъглесто лице, по което личат следи от дълбоки страсти. Синът на Редингота не беше такъв, но все пак в него имаше нещо, което я смущаваше. Той не приличаше на никой друг младеж в града.
Сега той стоеше пред нея с не много високия си ръст, със студеното си лице, гологлав, с измачкан евтин костюм и прашни обувки. В ръката си държеше малка подвързана книга, а от джоба на сакото му се подаваха вестници. Имаше вид на човек, който беше прекарал следобеда на открито, под сянката на някое дърво, и сега се връща в къщи. И както винаги, не я забелязваше. Навярно я бе помислил за някое момиче от крайните квартали, полугражданка-полуселянка, която изнася грозде за продан в града.
- Ще ми дадеш ли грозде? - попита отново той.
- Вземи си! - каза троснато тя.
Неучтивият начин, по който й заговори, я разгневи. Баща му имаше същия навик - да се обръща към ученичките с обидна пренебрежителност, говорейки им на "ти".
- Аз ще платя, разбира се - заяви той, като извади две никелови монети и ги погледна внимателно, сякаш това бяха последните му пари.
- Ти грешиш!... - рече тя. - Аз не съм продавачка.
Той я погледна равнодушно, но после изведнъж очите му трепнаха. Най-после я видя... Най-после забеляза, че тя беше хубава и от малко по-друго тесто.
- Вярно, ти не приличаш на продавачка - поправи се той без смущение.
Очите му се спряха последователно върху вехтата блуза, избеляла пола и платнените обувки, които бе сложила на бос крак. Тя имаше добре сложено тяло и красиво лице, наситено с удивителна жизненост. Изобилната кръв придаваше на кожата й леко обгорена от слънцето, бакърен оттенък. Тя бе свила доста грижливо гъстата си черна коса на руло, а орловият нос придаваше на красотата й нотка на осъзната и малко високомерна сериозност. Всичко това му се стори забавно. Той продължаваше да я обижда с учудването в погледа си. У него имаше нещо несъзнателно дръзко. Ала вместо да се разсърди, тя извърна към него лакътя си, върху който висеше кошницата, и повтори:
- Вземи си.
Ръката й беше силна, мургава и загоряла от слънцето, но с нежна китка, с чисти и равно подрязани нокти.
Той постави книгата в джоба си и взе един грозд.
- Каква е тази книга? - попита Ирина жадно.
- Една немска книга върху тютюните.
- Отегчително!... Как можеш да четеш такива книги?
- А какво да чета?
- Романи!...
- Не, аз не чета никога романи - каза той.
Тя стисна устни и направи презрителна гримаса. После го покани да вземе още един грозд и се приготви да си върви.
- Ще те придружа до града - рече той, като хрупаше гроздето с удоволствие.
Ирина се усмихна равнодушно. Нямаше нищо против.
- Аз съм Борис Морев, син на Редингота - представи се той, като че беше решил да се забавлява с баща си. - Познаваш ли Редингота?
- О, и как!... - произнесе тя с престорена гримаса на ужас.
А след това си спомни за упорития навик на учителя по латински да не поставя никому шесторка. Това можеше да попречи на влизането й в Медицинския факултет.
- Откъде го познаваш? - попита той.
- От гимназията.
- Значи, ти си ученичка в гимназията!... - Удивлението му ставаше все по-голямо. - В кой клас?
- В седми.
- А как си с латинския?
- Добре.
- Не вярвам. Как е възможно да бъдеш добре при такъв смахнат човек?
- Кой е смахнат? - учудено попита Ирина.
- Баща ми.
- Той не е смахнат, а строг.
- Не, направо смахнат! - настоя Борис.
- Аз ще бъда освободена от матира по латински - каза тя.
- Така ли?... Тогава ти сигурно знаеш наизуст речта на Цицерон срещу Катилина и можеш да я повториш като грамофонна плоча?
- Не, не я зная. Нито пък баща ти иска това. - Тя поправи с ръка рулото на косата си и попита жадно: - Защо се представяш чрез баща си?
- Защото той е много известна личност и хората казват, че приличам на него.
- Ти не приличаш на него и вероятно си доволен от това.
- Да - рече Борис, като се изсмя някак горчиво и злобно. - А как се казва баща ти? - попита той след малко.
- Той е също много известна личност... Чакъра, старшията от околийското, ако си чувал?
- Да, зная го, разбира се.
Настъпи мълчание, което изпъкна в контраст с бързия им и непринуден разговор преди малко.
- От какво се учудваш? - попита тя остро.
- От нищо - произнесе той безразлично.
Ирина го погледна бързо. Стори й се, че имаше нещо еднакво в съдбата им. И двамата се стесняваха от бащите си - сякаш не можеха да им простят, задето не бяха станали министри или народни представители.
- Аз не се срамувам от баща си - каза тя твърдо.
- Нито пък аз от моя - заяви той също. - Но не мога да му простя, че е смешен.
- С какво е смешен?
- С всичко... Като всеки даскал.
- Това са ученически мнения.
- Сегашните ученици са по-умни от учителите си затова им се подиграват. Да се учи латински е глупост.
Тя отвърна с книжните доводи на Редингота върху необходимостта от латински за ония, които смятат да следват в университета. Борис я изслуша разсеяно и не възрази. Той само се удиви на гладкия начин, по който течеха мислите й. Но това не го развълнува никак. Дългите години на печално детинство и на неизлечимата учителска бедност на баща му бяха наслоили в душата му студ и горчивина към света, които винаги му пречеха да се вълнува.
Двамата бяха тръгнали неусетно по шосето и когато наближиха града, на Борис се стори, че трябва да я остави. Той подаде ръката си и попита дръзко:
- Искаш ли да се видим утре?
Бързият и неочакван въпрос я смути. Нямаше никакво вълнение в гласа му, нито в очите му. Това бяха познатите остри, тъмни и пронизващи очи, без влажната сладникавост на учителя по пеене, без овчата покорност на влюбените й съкласници. Тия очи сякаш проникваха в нея, без да издават тайната си, и съдържаха онова далечно, парливо и непознато нещо, което намираше само в книгите. Тя се помъчи да се изтръгне от властта им с уклончивото обяснение, че утре ще бъде заета. Но той я пресече бързо.
- Отговори веднага! Да или не?...
И тогава тя каза глухо:
- Чакай ме утре на същото място... Следобед... При бряста...

Ирина се прибра в къщи задъхана и смутена, но изпълнена с приятно вълнение. След това разсъди и се упрекна в лекомислие. Нима едно почтено момиче трябваше да приеме среща вън от града с непознат мъж още при първия разговор? Бе неприлично още и това, че тя самата в своята забърканост предложи да се видят при бряста, а не в някоя от малките сладкарнички на града, където изобщо младите хора можеха да се срещат открито, без да предизвикват големи клюки. Ирина изпитваше към сина на Редингота само любопитство - особено, натрапчиво и напрегнато любопитство към ловкостта, с която водеше разговора, към студения пламък, който светеше в очите му и го отличаваше от другите мъже в града. А после й се стори, че в лицето му имаше нещо от нейния "тип", който беше извлякла от книгите и допълнила от киното. Постепенно тя съзна, че би желала да му хареса на свой ред, а после й хрумна дори лошата мисъл да му позволи известна свобода със себе си. Но веднага отхвърли тази мисъл с пламнали бузи.


За да се успокои малко, Ирина седна в градината под ореха и зачете. Тя четеше всичко, безредно и страстно, поглъщайки отровните страници, които й разкриваха чужди, недостъпни светове. Тези светове я привличаха и омайваха с безуспешните усилия на героите си да се спасят от себе си, с упадъчната красота на драмите и пороците си. Ако целомъдреното й тяло не беше тъй силно и жизнено и ако природата не я беше надарила щедро с физически чар, с естествено и непринудено кокетство, което завладяваше всеки мъж, тя сигурно щеше да изпада в пристъпи на меланхолия, защото светът, в който живееше, беше еснафски и ограничен, а тоя, за който мечтаеше - приказен. Но въздействието, което упражняваше върху мъжете, я изпълваше с жизнерадост дори в еснафския свят. Тя съзнаваше, че беше красива и остроумна и че в края на краищата това струваше повече, отколкото ако беше грозна и глупава, а баща й - богат адвокат или лекар вместо стражар. Съкласниците я ухажваха, а младият учител по пеене с лъснатата от брилянтин коса се стараеше непрестанно да привлича вниманието й. Любовни писма, обикновено без подпис, тя получаваше често. Всеки от авторите им се надяваше тъжно, че любимата му ще отгатне кой е и ще дойде на срещата, която й определяше. Тия свенливи провинциални донжуани не смееха да открият своята самоличност отчасти защото никак не бяха сигурни в успеха си, отчасти защото се бояха документът за дързостта им да не попадне в ръцете на Чакъра. Ирина не се подиграваше на тези писма. С инстинкта си на пламенно същество тя усещаше, че любовта е трагично и силно чувство, което човек трябваше да уважава дори у глупавите хора. Писмата тя просто унищожаваше, без да ги показва никому.

Чакъра се върна от работа уморен, но в добро настроение. Той беше едър петдесетгодишен мъж, с грамадни плещи и енергично, гладко избръснато лице, което му придаваше властен вид. Приличаше по-скоро на висш полицейски чиновник, отколкото на провинциален стражар. Чакъра постави фуражката си на дървената закачалка във вестибюлчето, разкопча горното копче на мундира си - това правеше само в къщи - и седна на масата, приготвена за вечеря. Срещу него заеха местата си жена му и дъщеря му. Обикновено на масата сядаше и Динко. Това бе редно и справедливо, но дразнеше Ирина, защото й напомняше непрестанно за селските роднини. Сега тя бе доволна от отсъствието му. Динко остана да спи в колибата на лозето заедно с няколко братовчеди от село, които бяха дошли да помагат за гроздобера.


Чакъра беше от село, но жена му произхождаше от семейство на западнали македонски занаятчии, избягало от Солун след Балканската война. В начина, по който бе сложена масата, в чистотата на стаята, както и на цялата къща личеше чевръста и грижлива женска ръка - домакинската жилка на българка от народа, която беше скъсала с първобитната грубост на селската обстановка и умееше да използува градските удобства. Кърпите и покривката бяха от грубо домашно платно, изгладени и много чисти. Хлябът, нарязан на правилни тънки филийки, стоеше в плитка кошничка. Приборите лъщяха от чистота. Това бяха все неща, които селянките от тукашните места, преселени в града, не можеха да усвоят лесно. А съпругата на Чакъра ги знаеше от майка си още преди да се омъжи за него.
Тя бе напета и хубава, с матова кожа и тъмни очи. Чакъра я хареса преди осемнадесет години въпреки бедността й през време на големите стачки след войната, когато полицията нахлуваше в тютюневите складове да усмирява работниците. Тогава тя работеше в склада на "Никотиана" като обикновена пасталджийка.
От стаята, която служеше едновременно за спалня и трапезария, лъхаше свежа еснафска простота и грижливо чувство за ред, сякаш предметите не можеха да мръднат от местата си. Железните кревати с пиринчени топки бяха покрити с дебели шарени черги. Хасените калъфи на възглавниците издаваха дъх на синка и гладене. Дъските имаха розов оттенък, понеже всяка седмица се изтъркваха със счукани керемиди. В басмените перденца на прозорците, в саксиите с гераниуми, в боядисаната гипсова статуя на Наполеон, купена от някакъв панаир и поставена на специална масичка, в потъмнелите портрети на бащи, майки и близки сродници с полуселски, полуграждански облекла имаше нещо успокояващо и приятно, което правеше Чакъра извънредно привързан към семейството си. Когато излизаше от работа, той бързаше да се прибере по-скоро в къщи и не обичаше да се застоява с приятели в кафенето и кръчмата. Изобщо семейството на Чакъра водеше прост и щастлив живот.
Вечерята мина оживено и весело, както винаги. Много рядко някой от семейството биваше недоволен или сърдит. Хранеха се със сметка, но изобилно. Освен имотите на село Чакъра притежаваше край града лозе и нива, засята с тютюн, които бе купил износно от неизправни длъжници, използувайки пред лихварите влиянието на службата си и приятелството си със съдебния пристав. Така той мислеше, че бе улеснил както длъжниците, така и себе си - в ущърб на лихварите.
След вечерята Чакъра запали цигара и почна разговор за лозето и нивата. За гроздето му бяха обещали добра цена, а и от тютюна също се надяваше да вземе доста пари.
- И тая година ще дам максула на генерала - важно заяви той.
Старшията имаше предвид запасния генерал Марков, директор на местния клон на "Никотиана". Като спомена генерала, той се обърна към Ирина и попита внезапно:
- Ти познаваш ли синовете на Редингота?
Ирина се уплаши и побледня.
- Не! - гузно отговори тя. - Откъде ще ги познавам?
Чакъра я погледна малко учудено.
- От гимназията - каза той.
- Чакай, сетих се!... Познавам най-малкия.
- Стефан, изключения ли?
- Да.
- Е... Какво?
- Нищо... Вървеше добре в гимназията... Умно момче.
- Умно, но за пакост!... - произнесе Чакъра, като изпусна бавно дима от цигарата си. - И останалите му братя не са цвете за мирисане... Най-големият беше комунист, лежа в затвора и потъна някъде. А средният и досега скита без работа.
- За него ли питаш?
- Да, генералът иска да го вземе на работа.
Вълнението на Ирина се засили.
- Нека го вземе - дрезгаво рече тя.
- И аз му казах това. - Чакъра разкопча още едно копче на мундира си. - Може да излезе човек. Ти какво си чувала за него? Да не е и той комунист?
- Не!... - Бузите на Ирина се заляха с руменина. - Той не е комунист.
- Откъде знаеш?
- Не съм го виждала да ходи с комунисти.
- Значи, го познаваш? - намръщено произнесе Чакъра, раздразнен от вълнението на дъщеря си.
Ирина не отговори и помогна на майка си в разтребването на масата. Раздразнението на Чакъра постепенно се уталожи. Той излезе на двора, покатери се на една стълба и почна да откачва низите с тютюн от дървените летви, заковани върху лицето на къщата. Ирина поемаше низите, сдипляше ги грижливо и ги отнасяше в бараката до малката зеленчукова градинка. Това се повтаряше всяка вечер, за да не пострада тютюнът от нощната роса. Сушенето на тютюна изобщо беше сложна операция, от която зависеше цветът и благоуханието му. Листата не биваше да се излагат веднага на слънце, защото щяха да изсъхнат много бързо и да станат чупливи, а трябваше да се оставят два или три дни на закрито място, докато увехнат. След това низите се поставяха последователно ту на слънце, ту на сянка, докато зелените листа добиеха златистожълт цвят. Именно в това редуване на слънце и сянка Ирина беше постигнала вече голяма опитност. Тя пречупи един лист и важно го показа на баща си. Макар листът да беше добил хубав, кафявожълт цвят, от средния му нерв все още изтичаше сок. Низите трябваше да съхнат още малко.
Като влязоха отново вътре, те послушаха музика от евтиното радио, а после Ирина се прибра в стаичката си - ослепително чиста и бедничка. Парите, които Чакъра беше спестил, щяха да отидат не за чеиз, а за следването й в Медицинския факултет. В стаичката имаше само желязно легло, маса, върху която стоеше просто елипсовидно огледало, и етажерка с книги. Над масата върху дълъг шнур висеше електрическа крушка с тенекиен абажур. Ирина взе от етажерката "Палми край тропическото море" и чете до късно. След това отвори прозореца, съблече се и легна. Въображението й почна да скита из чудни задморски страни. Тя не забеляза как лицето на нейния "тип" доби неусетно пълна прилика с чертите на втория син на Редингота.
Градският часовник удари полунощ. Отвън долиташе шумът на близката пенлива река и тънко благоухание на съхнещ тютюн. Някъде упорито лаеше куче, а върху чистото небе трепкаха ярки есенни звезди.

На другия ден тя се събуди късно. Майка й не й позволяваше да върши тежката работа в къщи, от която ръцете ставаха червени и груби. През отворения прозорец грееше мекото октомврийско слънце и се виждаха керемидените покриви на съседните къщи, реката, блещукаща на слънцето, и гъсти букети от пожълтели дървета. На изток се издигаха склоновете на планината, забулени в прозрачна есенна мъгла, през която прозираха петна на кармин на дъбови сечища и тъмна зеленина на борови гори. По улицата скърцаха бавно волски коли, натоварени с грозде. Майката - чевръста и хубава, - с шарена кърпа на главата, метеше двора, обсипан с окапалите листа на ореха. В курника, ограден с телена мрежа, се разхождаха кокошки и пуйки, а до бараката, в която слагаха въглища, грухтеше басово едра свиня.




Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   24


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница