Характерни черти на евангелското християнство: За индивидуализма и ролята на Църквата в християнската вяра
Изтегляне 220.12 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- І. Раждането на протестантството и неговата съвременна роля
- ІІ. Спасение по благодат чрез вяра
- ІІІ. Библията (Свещеното Писание)
- 2. Индивидуално тълкуване
| Характерни черти на евангелското християнство:
За индивидуализма и ролята на Църквата в християнската вяра Чавдар Хаджиев Публикувана в Българско богословие бр.6/2006 Преди няколко години Джон Стот, една от водещите фигури в евангелското християнство, дефинира същността на евангелското движение по този начин: „Ние признаваме, че има много истини, които се споделят от всички, които се наричат християни, например истините от апостолското и никейското кредо. Но има други истини, които християните евангелисти особено акцентират, от които ние не сме готови да се откажем или да променим, и на които (надявам се с подобаваща скромност) ние се разглеждаме като пазители от името на цялата църква.”1 Стот идентифицира тези истини, като използва модела на триединството. На първо място той поставя Откровението, което Бог Отец ни е дал чрез Свещеното Писание, с други думи боговдъхновеността и авторитета на Библията. „Бог говори чрез думите на човешките автори на Писанието. Това е значението на „боговдъхновеност”. Ние нито вярваме, че Бог е говорил независимо от човешките автори, нито смятаме, че те са говорили независимо от божествения автор. Вместо това ние утвърждаваме двойното авторство на Писанието.”2 На второ място Стот поставя евангелското учение за кръста на Христос. Ние приемаме, че на кръста Христос понася нашите грехове и умира като наш заместник, осигурявайки ни спасение. На базата на това ние приемаме спасението от Бога единствено и само чрез вяра като дар и като израз на Божията любов и благодат. На трето място Стот поставя действието на Святия Дух, който изработва новорождение, обитава във вярващия, води го към освещение, свързва Църквата в едно, води вярващите в служение и е гаранция за тяхната надежда. От горното описание е явно, че евангелското християнство не е свързано с дадена институция, то са характеризира с определена богословска позиция, която води своето начало от Европейската Реформация през 16 век.
Евангелската идентичност се корени в Реформацията, от която протестантската църква като цяло води своето начало.3 Между двете не може да бъде поставен знак за равенство, тъй като ситуацията, при която възниква протестантството, и ситуацията днес, са много различни. Протестантството възниква в средновековна Европа, доминирана от католическата църква, и практикуваща форма на религия изключително отдалечена от вярванията и навиците на съвременните хора.4 Много от основните протестантски доктрини възникват в контекста на полемиката с католическата църква. Върховният авторитет на Библията е акцентиран в противовес на авторитета на папата. Учението за спасение чрез вяра по благодат подкопава властта на римската Църква, защото прави ненужна нейната система от тайнства и обреди, в които хората са били длъжни да участват.5 Учението за свещенството на всички вярващи трябва да се разглежда в контекста на силното разделение, което е съществувало по онова време между свещеници и миряни, както и редицата привилегии, с които свещениците са разполагали.6 Всичко това не бива да се разбира в смисъл, че ученията на реформаторите не са били нищо повече от политически полезни идеи. Истините, които са били преоткрити по времето на Реформацията, са били видени през призмата на проблемите, с които реформаторите са се сблъскали в своето съвремие. За нас остава въпросът как и по какъв начин тези истини се съотнасят към нашето собствено съвремие и към проблемите, които нашата култура поставя пред християнската вяра. ІІ. Спасение по благодат чрез вяра Вярата играе несъмнена роля във всички форми на християнството, но при евангелизма тя заема централно място при описание на взаимоотношенията между човека и Бога.7 Спасението чрез вяра се противопоставя на спасението чрез дела, при което човек може сам по някакъв начин да заслужи или да допринесе за определянето на своята вечна участ. То също така се противопоставя и на „спасението чрез тайнства”, при което участието на човек в тайнствата води до мистично участие в Божествения живот. Като пример за последното може да бъде посочено становището на проф. Т. Коев: „може да се спаси този, който чрез искрена и силна вяра приема изкуплението и с помощта на благодатните сили, получени в и чрез седемте тайнства...изгражда спасението си. Спасението е процес, който започва с кръщението и продължава до края на живота.”8 Според тезата на Лутер, изложена в неговия трактат „За свободата на християнина”, Библията се състои от два елемента – закони и обещания. Те са предназначени да предизвикат у човека двойна реакция – покаяние, при осъзнаването, че човек не може да спазва законите и вяра, като реакция на обещанията, които Бог дава. Чрез вярата човешката душа се съединява с Христос в единство, подобно на брак и в този брак всичко, което е Христово (правда, блаженство) става притежание на вярващия, а всички грехове и лоши привички на душата става притежание на Христос. Той ги приема „като свои, сякаш сам ги е извършил...(и) греховете биват удавени и погълнати в него. Така чрез своя сватбен дар – вярата – душата се пречиства и освобождава от всичките си грехове и се сдобива с вечната праведност на своя жених Христос” (пар.12). Според Лутер всички добри дела са следствие от този акт и са безполезни и безмислени, ако не са извършени като израз и последствие на вяра в Бога.9 В противовес на останалите модели, спасението само по благодат, чрез вяра акцентира на няколко много важни аспекта на човешките взаимоотношения с Бога. На първо място човек е изцяло зависим от Бога. Тази зависимост идва от съзнанието за човешката греховност и морална неспособност да се справи със злото и егоизма, които намира у себе си. Само Бог би могъл да помогне на човека в преодоляването на своя грях. Според ярката метафора на Лутер Христос „поглъща и унишожава” тези грехове. В тази връзка спасението по благодат подчертава както свободата, така и любовта на Бога. Бог не е по никакъв начин провокиран от човешките усилия или успехи, за да извърши своето спасително дело. Това дело изцяло се основава на неговата собствена воля и е продиктувано от любовта и посвещението му на хората. На второ място спасението чрез вяра подчертава интелектуалния и моралния аспект от взаимоотношението с Бога, без задължително за изключва мистичното преживяване, черта силно застъпена в православната и в харизматичната духовност. Централната роля на тайнствата би могла да доведе до едно „аморално” виждане на християнството, при което постъпките в ежедневието не се отразяват значително на отношенията с Бога, а тайнствата придобиват една едва ли не магическа сила. В противовес на това спасение чрез вяра акцентира на личностния аспект от човешкото взаимоотношение с Бога. Актъг на покаяние бележи началото на една лична, осъзната връзка, а доверието от страна на човека към Бога е основен компонент в тази връзка. В контекста на тази лична връзка от човека се изисква както да поеме определени отговорности, така и да има определени разбирания за Бога. Вярата е тясно свързана с „познанието на Бога” – познание, което има както интелектуално измерение (нещата, които човек знае и разбира за Бога), така и волево измерение (нещата, които човек върши в резултат на това знание). Този акцент върху индивидуалния елемент в християнството обаче, би трябвало да бъде допълнен и обогатен с някои учения, които играят по-важна роля в други християнски изповедания. Довеждането на индивидуализма в отношенията с Бога до крайност прави много трудно осъзнаването на ролята и важността на Църквата. Евангелистът, който е „приел Христос като личен Господ и Спасител”,10 може да се изкуши да мисли, че може да съществува напълно самостоятелно и независимо от други християни. Евангелското богословие разбира се не би се съгласило с подобна позиция, но в евангелските уши известната сентенция на Киприян картагенски „не може да има Бог за свой Отец онзи, който няма Църквата за своя майка” звучи странно или дори страшно. В учението за „спасение по благодат чрез вяра” липсва каквото и да било място за ролята на Църквата като общност от хора в християнската опитност. И все пак такова място трябва да има, защото и Библията и практиката показват, че Бог не е създал човека с цел индивидуално и изолирано от останалите съществуване. Човекът е създаден, за да бъде част от общност и за това Библията описва понякога спасението, като момента на включване на индивида в една нова общност – човечеството на Втория Адам, Църквата на Бога, Новия Ерусалим. „Ние всички”, казва ап. Павел „се кръстихме в един Дух, за да съставляваме едно тяло” (1 Кор.12:13). Втора потенциална опасност, която се крие в доктрината за спасение чрез вяра, е прекаленият акцент върху момента на повярването, за сметка на процеса, през който човек преминава, за да стигне до Бога и след това в своя вървеж с Бога. Евангелският опит безспорно показва, че има решителни моменти в живота на хората, когато те взимат важни решения по отношение на своята религия, вяра, живот и посвещение. Но процесите, които водят до тези решения често могат да бъдат сложни и нееднопосочни. Евангелското проповядване, със своя прекомерен акцент върху „решението за Христос”, има склонност да налага един предварително ушит калъп към живота и обстоятелствата на най-различни хора, които не винаги са подходящи кандидати за този калъп. Евангелизирането не трябва да се разглежда винаги и задължително като моментна конфронтация, в резултат на която от човек се очаква да премине от едно състояние (невярващ) в друго (вярващ = спасен), а като сложен и строго индивидуален процес, при който „решението за Христос” е крайната и кулминационна фаза. Поради тази причина евангелизирането в своята широко разпространена форма понякога произвежда негативни резултати и отблъсква хората, които все още не са на етапа да взимат решение за Бога, а по-скоро имат нужда да си отговорят на други предварителни въпроси, свързани с християнската вяра (например: има ли въобще Бог, какъв е Бог, какво значи грях и пр.). Прекомерният акцент върху момента на спасение може да доведе също така до пренебрегване на значимостта на християнския живот, който следва обръщението. В определен смисъл най-важното е сторено – човекът е спасен. Всичко останало е второстепенно. Подобен подход води на практика до християнство, което е повърхностно и незряло.11 На последно място евангелският акцент върху „спасението”, като че ли насочва вниманието към негативната страна на преживяванията с Бога – избягване на наказанието.12 Това не трябва да се разбира в смисъл, че това е единствения акцент в евангелското богословие за спасението. Евангелското учение е далеч по-нюансирано и богато, както може да се види от изложението на Ериксън в неговото Богословие.13 Проблемът идва при практикуването на това богословие – в евангелските проповеди за покаяние идеята за избягването на Божието справедливо наказание обикновено заема централно място и получава основния акцент. Този безспорно важен момент трябва да бъде допълнен с обратната страна на монетата – за какво са спасени хората, а не просто от какво. Предстоящият рай би трябвало да заема толкова място в християнската проповед колкото и избягването на ада. Православието предпочита да говори вместо за „спасение” за „обожаване”. Този термин (който не бива да бъде погрешно разбиран в смисъл, че ние ще станем малки богове) има достойнството на това, че ни напомня, че спасението е не само нещо външно. То е свързано с промяна в самите нас. Ние не просто ще обитаваме „ново небе и нова земя”, но ще бъдем „нови хора” – преобразени, прославени и уподобени на Божия Син (2 Петр.1:4; 1 Йоан 3:2; Рим.8:29-30; 2 Кор.3:18). Следователно учението за спасение по благодат чрез вяра, трябва да заема централна част в евангелската проповед. То подчертава моралния аспект в човешките взаимоотношения с Бога както и свободата и любовта на Бога. То обаче трябва да бъде разглеждано в контекста на цялото благовестие и да не бъде довеждано до крайности, които изкривяват неговия смисъл. ІІІ. Библията (Свещеното Писание) От Реформацията учението за върховия и единствен авторитет на Библията е основна характеристика на протестантството. Принципът Sola Scriptura e формулиран първоначално в полемиката на първите протестанти с католическата църква като средство за отричане на авторитета на папата и на църковната традиция. Брей дефинира принципа по следния начин: „той означава, че Писанието е единственото правило по въпросите на вярата, така че това, което не може да бъде доказано чрез него, не може да бъде изисквано като предмет на вяра, необходим за спасението.”14 В наши дни този принцип е един от стълбовете на евангелското християнство. Уейн Грудем например формулира принципа за „достатъчност на Писанието” по следния начин: Писанието „сега съдържа всичко, което Бог трябва да ни каже за нашето спасение, за това как да уповаваме съвършено в Него и как съвършено да му се покоряваме.”15 Този принцип обаче води след себе си свои специфични проблеми, с които протестантството се бори от своето зараждане до днес. Проблемът, който Свещеното Писание поставя пред нас е свързан с неговото тълкуване и прилагане. Как да разберем какво означава свещеният текст и какво говори той на нас днес? Този проблем естествено идва от факта, че Библията е сборник с древни книги, писани от различни хора в различни исторически епохи и съдържащ разнородни материали (разкази, псалми, пророчества, родословия, писма и т.н.) и отговори на различни нужди, проблеми и обстоятелства. Ритуалните закони в книгата Левит, родословните дървета в първите глави на Летописи, фантастичните образи на Откровението на Йоан и т.н. със своята привидна откъснатост от нашето съвремие представляват предизвикателство за вярващия, който търси в Библията ръководство за своята вяра и ежедневно общуване с Бога. 1. Църковното предание В православната традиция този въпрос се разрешава чрез поставянето на авторитета на Църквата над този на Писанието. Църквата единствено може да дава авторитетни тълкувания.16 Исторически този въпрос за първи път изниква при споровете през първите векове с еретиците като гностици, монтанисти и манихейци, които също се позовават на Писанието. В борбата срещу тези ереси ранните църковни отци достигат до идеята, че Писанието принадлежи на църквата и само в Църквата то може да бъде правилно изтълкувано. Богословската основа на това твърдение e убеждението, че Библията може да бъде разбрана само от гледната точка на вярата и то не субективната вяра на отделния индивид, а вярата на църквата, която се корени в апостолското послание.17 Според Св. Базил “Що се отнася до думите на Духа (Писанието), не е възможно за който и да било да изследва Неговото Слово. Възможно е само за онези, на които Духът дава прозрение.”18 Това схващане е не характерно единствено за православието. Евангелската позиция също е, че „просветлението или свидетелството на Святия Дух е необходимо, за да може човекът да разбере значението на Библията.”19 Специфично православно е убеждението обаче, че това прозрение Духът дава именно чрез църковната традиция. На практика в наши дни това означава, “цялата система от учения, църковно управление, поклонение, духовност и изкуство, на които Православието е дало израз през вековете.”20 Съществува обаче и още един аспект от православното виждане на традицията. Според него преданието не е просто начинът, по който Църквата е разбирала Писанието през вековете. То съдържа запазена част от Откровението, която не е намерила място в Свещеното Писание. Според еп. Калистос “християнското предание ... е вярата и практиките, които Иисус Христос е предал на апостолите и които от времето на апостолите се предават от поколение на поколение в Църквата.”21 Подобно е схващането и на проф. Шиваров: „В Православната Църква под предание се разбира свещената традиция, която първоначално е била устна. В последствие част от нея е била записана и се означава като Свещено Писание... незаписаното е друга част от откровението”.22 Това предание е контекстът, в който трябва да се разбира Откровението.
„Отците има какво да ни кажат. Писанията им трябва обаче да се възприемат като коментари на текста, но не на нивото на самия текст. Към тях трябва да се обръщаме като към всеки друг коментар... Авторитетът им почива на работата с Писанието и светлината, която те хвърлят върху него.”25 Според втората теория преданието е втори извор на откровение, тъй като съдържа устна традиция, идваща от времето на апостолите и допълваща откровението на Писанието. И така докато евангелското християнство възприема (в модифициран вид) само първата теория за традицията, православието се придържа към комбинация от двете, както показва и следният цитат от проф. Шиваров: „Православната църква от своя страна различава „Свещено Предание”, което е апостолско наследство, и „традиция”, която е изживяване в Църквата в течение на времето. Фактичести Свещеното Писание е записаната част от Свещеното Предание... Следователно Писание и Предание не са изолирани помежду си, но заедно са израз на Божията инспирация, което се приема и от католическа страна. В херменевтиката е важно именно още, че традицията за тълкуване е част от Преданието и по същество отговаря на самото Писание и освен това Библията и Църквата не могат да се отделят” (курсив на автора).26 Това православно схващане не е напълно освободено от проблеми и вътрешни противоречия. На първо място тезата, че Свещеното Предание има за своя основа „вярата и практиките”, които Исус е предал на апостолите (устно) и които се предават до наши дни в (православната) църква е от чисто историческа гледна точка трудно за възприемане. Запазването на устна традиция непокътната в продължение на хилядолетия е крайно невероятно. Твърдението, че тази традиция е била записана в някакъв момент от живота на Църквата и така е достигнала до нас също води след себе си редица проблеми. От къде знаем кога, кой и къде е записал това предание? Какви методи и критерии използваме, за да го идентифицираме? На второ място това схващане е свързано с идентифицирането на Църквата с една определена институция – православната църква при Православието и католическата църква при Католицизма. Самото съществуване на две институции, всяка от които твърди, че е единствената истинска институция вече поржада съмнение към подобна позиция, но по съществения проблем е, че евангелистите с право не са убедени, че вселенската Църква в своята същност може да се разглежда като институция. Това съмнение е още по основателно в контекста на 21 век, когато християнството е глобално и прекалено разнолико, за да може някой да претендира, че е единствения автентичен представител на Христовата вяра. Следователно възниква резонният въпрос – чия традиция? Кой определя какво да се включи в нея и какво не? Преданието, което Църквата е генерирала за 20вековното си съществуване, представлява огромна маса от информация, която не е по силите на никой човек да обхване. Как преценяваме кои църковни автори да приемем като част от преданието и кои не и кои от мненията на даден автор да възприемем и кои да отгвърлим? Всичко ли казано и писано от даден църковен отец е част от авторитетното предание? 2. Индивидуално тълкуване На църковното предание като метод на тълкуване на Библията евангелизмът и протестантството като цяло противопоставят свободата на тълкуването на отделния индивид. Това в определен смисъл съответства на индивидуалното взаимоотношение, което вярващият има с Бога и показва колко силно индивидуализмът е залегнал в структурата на евангелското християнство. Ние също вярваме, че Библията като Божие слово може да се разбере само чрез действието и просветлението на Святия Дух, но за разлика от православието разглеждаме действието на този Дух повече в личен, отколкото в общностен план.27 Отделният вярващ е храм на Святия Дух, има лична връзка с Бога и следователно може да бъде лично воден от Духа в своето четене и разбиране на Библията. Този подход също не е лишен от трудности, защото в този случай остава неясно при две противоречиви тълкувания на даден текст как може да се установи, кое е правилното. Крайният авторитет е текстът на Библията, но проблемът е, че именно смисълът на този текст често пъти се оказва спорен за различни групи от вярващи. С други думи евангелистите имат Съдник (Библията), но когато този Съдник чете своите присъди, всеки от тях чува различна присъда. Многообразието на течения и деноминации в протестантизма е естествено следствие на тази богословска позиция. На практика тълкуване на Писанието се извършва основно от две групи хора – пасторите и преподавателите по богословие. Хомогенното разбиране на посланието на библейския текст в дадено евангелско общество не се дължи на това, че всички негови членове чрез самостоятелно изучаване са достигнали до идентични изводи, а на това, че всички са били поучавани съобразно определена богословска система. Както Алистър Макграт удачно отбелязва: „въпросът в крайна сметка се свежда до това, дали човек възприема папата, Лутер или Калвин за тълкувател на Писанието.”28 Така на практика протестантската позиция се оказва не далеч от католическата и православната по своята същност, макар и формулирана по съвсем различен начин. Евангелизмът също има свое „предание”, с помощта на което тълкува библейския текст, но отношението към това предание не е така добре осъзнато и дефинирано. 3. Възможни разрешения Тъй като и двата подхода имат своите проблеми взети сами за себе си, то разрешението на въпроса, който ни вълнува, би трябвало да се търси в някаква форма на комбинация между тях. а. Индивидуалното тълкуване и църковното предание Според мен свободата за индивидуално тълкуване на Библията трябва да се извършва в контекста на тълкуването на Църквата и на християнските традиции, без тези традиции да имат абсолютна и неоспорима власт върху съвестта и разбирането на тълкувателя. Тяхната роля трябва да се определя като насочваща и препоръчителна. Те са необходимата рамка, в контекста на която библейският текст трябва да се тълкува. Никой (или нека да кажем „почти никой”) не подхожда към Библията с ум като „празен лист хартия”. Всеки тълкувател, преди да достигне определена зрялост и да придобие умения за боравене с текста, бива научен на основите на вярата от своята църква или от вярващите, с които контактува и които са му говорили за вярата. И така вярващият не изгражна своето богословие самостоятелно и независимо, само въз основата на Библията. Рамката на неговите богословски схващания са му зададени от хората, които са го довели при Христос, с други думи от (представители на) Църквата.29 Този процес е нормален, естествен и установен от Бога от самото зараждане на Църквата и до днес. С други думи аз приемам, че Святият Дух е говорил чрез Свещеното Писание както в миналото (чрез тълкуванията, които Църквата е давала на Писанието) така и в настоящето, директно на вярващите в хода на тяхното четене и изучаване на Словото. Вярата на Църквата - основните истини на християнската вяра, които са били предавани през вековете и които съставляват ядрото на християнството, - ограничава индивидуалното тълкуване на Библията. Така както Божието провидение е действало в Израил и Църквата, за да могат те да определят и запазят канона на Библията (списъкът от книги, които съставляват Свещеното Писание), така Бог е действал, за да изкристализират и да бъдат широко възприети основните истини на християнската вяра. Така учението на Църквата, разбрано в най-общ и широк смисъл, е първата граница за тълкуването на отделния християнин. Аз не вярвам, че каквото и да било ново тълкуване на Библията би могло да постави под въпрос ученията за Триединството на Бога, богочовешката същност на Христос, неговата изкупителна смърт на кръста, възкресение и явяване в слава и т.н. б. Индивидуалното тълкуване и историческият смисъл на текста Евангелският акцент на способността на отделния вярващ да чете и тълкува Писанието обаче, не трябва да бъде отречен и отхвърлен, така както акцентът върху индивидуалното измерение на човешкото взаимоотношение с Бога не бива да бъде изместен, а само допълнен от учението за човека, като част от църковната общност. Бог говори чрез Духа си не само посредством църковното предание, но и директно на отделния индивид. Имено поради тази причина традицията не може да бъде възприемана безусловно, а трябва да бъде възприемана критически и постоянно осмисляна. Самото възникване на протестантсвото е резултат от именно такова критическо осмисляне на традицията, при което някои нейни части са запазени, а други са отхвърлени или радикално модифицирани.30 Възниква въпросът, какви са гаранциите и критериите за това, че тази традиция няма бъде подложена на неоснователни или партизански ревизии. Основната спирачка за безразборно и пристраство ревизиране на традиционното християнство според мен, трябва да бъде това, което за целите на настоящото изследване наричам „историческия смисъл” на текста та Библията, т. е. смисълът, който даден текст е имал в първоначалната историческа ситуация на своето възникване. В рамките на настоящото изследване е невъзможно този въпрос да бъде обширно разгледан. Моето убеждение е, че християнството не може да бъде постмодернистично, т.е. да приема, че текстът на Библията сам по себе си няма друг смисъл освен този, който тълкувателят сам привнася в него. Съществува обективна реалност и обективна истина извън нас и тази истина е частично достъпна за нас чрез нашите сетива. Подобно на това Библейският текст има определен исторически смисъл, който е бил вложен в него от авторите на текста и който е бил разбираем и достъпен за първоначалните читатели на този текст. Пълното разкриване на този смисъл е целта на Библейските изследвания. Следователно именно Свещеното Писание заема крайния и върховен авторитет в християнската вяра. Индивидуалното тълкуване на даден текст винаги ще бъде начина, по който църковната традиция ще бъде обновявана. От друга страна „историческият смисъл” на текста ще бъде гаранция, че тези предизвикателства и обновления няма да подкопаят основите християнската вяра.31 ІV. Заключение В настоящето изследване се постарах да покажа какви според мен би трябвало да бъдат смисъла и ролята на някои от основните характеристики на евангелското християнство в наши дни. Аз вярвам във важността на двете основни евангелски учения, които разгледах и съм убеден, че те трябва да продължават да заемат основно място в нашата религия. За нас като евангелисти е важно да бъдем наясно както с техните силни страни, така и с техните потенцианли слабости и с крайностите, до които биха могли да ни доведат. От казаното до тук изглежда, че най-голямата сила, както и най-големия проблем на евангелизма се състои в заложения в неговата основа склонност към индивидуализъм. Моето виждане е, че този индивидуализъм трябва да бъде запазен, без да се довежда до крайност и че е необходимо той да бъде балансиран с осъзнаване и осмисляне на ролята, която Църквата играе в християнския живот. 1 John Stott, “Evangelical Essentials: An Address for the IFES World Assembly in Korea”, 1999 (мой превод). 2 Пак там. 3 За кратко въведение за Реформацията вж. Р. Стофер, Реформацията, (Библиотека „Компас”), Одри: София, 2000. 4 За ситуацията в Европа в зората на Реформацията ср. E. Cameron, The European Reformation, Oxford, 1991, 9-37. 5 Вж. например 33 и 36 от известните 95 тезиса на Мартин Лутер: „Добре да се вардим от онези, които ни думат, че опрощението папско било най-висиш и драгоценен дар Божий, що човека с Бога помирявал... На всеки християнин, що изпитва истинско разкаяние и съжаление за свойте грехове, се дава пълно опрощение на наказание и вина, което му се полага и без индулгенции”. 6 Мартин Лутер, „За свободата на християнина”, Оратори на немската реформация (Велики оратори), прев. Б. Парашкевов, София: Наука и изкуство, 1984, 46-48: „Имайки...първородство, Христос го споделя с всички свои християни, та чрез вярата си всички те да бъдат с него царе и свещеници.” (пар. 15); „Каква разлика има между свещениците и миряните в християнския свят, след като те всички са свещеници?... Обикновено думите свещеник, поп, духовник и други подобни, неправилно биват отнасяни към малката група наричана сега духовенство... (което) дотолкова се е превърнало в светско, външно, бляскаво, страшно господство и насилие, че с него не може да се мери дори истинската светска власт”. (пар.17) 7 Трябва да се има предвид, че в евангелската проповед вярата върви ръка за ръка с покаянието и не може да се разглежда като отделена от него. С други думи не може да има „спасителна вяра” без да има покаяние. 8 Т. Коев в Християнско богословие на М. Ериксън, София: Нов човек, 2000, 882. За трактовката на самия Ериксън по този въпрос ср. с.977-980. 9 За съвременното евангелско становище по отношение на вярта ср. Ериксън, Християнско богословие, 981; Ч. Райри, Основно богословие, София: Верен, 1997, 394-395. 10 Ср. например определението на W. Grudem, Systematic Theology: An Introduction to Biblical Doctrine, Leicester; Grand Rapids, 1994, 710: „спасителната вяра, не е просто приемане на факти, а лично упование в Исус, да спаси мен” (курсив на автора). 11 Такава критика е отправена към протестантите от православния свещеник А. Кураев в неговата книга Към протестантите за православието, прев. Д. Савова-Габровска, София: Омофор, 2001. Въпреки че Кураев не описва обективно протестантството, а преднамерено го окарикатурява, за да улесни себе си в задачата да го разкритикува и отхвърли, тази конкретна критика според мен има известни основания. Не може да се твърди, че това е характерна черта на протестантството като цяло, но е определено потенциална опасност, заложена в протестантското богословие. 12 Вж. например подхода на Ч. Райри, Богословие, 345-358 (гл. 51 Значението на Христовата смърт). За по-цялостен поглед върху проблема ср. A.E. McGrath, Christian Theology: An Introduction, Oxford, 1994, 360-364, който изброява пет различни подхода към спасението: Обожаване, Праведност пред Бога, Автентично човешко съществуване; Политическо освобождение; Духовна свобода; както и Ериксън, Християнско богословие, 863-882. 13 Ериксън, Християнско богословие, 904-972. 14 G. Bray, Biblical Interpretation: Past and Present, Downers Grove, 1996, 191-192 (мой превод). 15 W. Grudem, Systematic Theology, 127 (мой превод). 16 Вж. моята статия „Коя точно е истинската църква? Сравнение на ученията на Православието и Протестантството за Църквата”, Българско богословие 5 (2003), 106. 17 G. Florovsky, “The Function of Tradition in the Ancient Church”, in Eastern Orthodox Theology: A Contemporary Reader ed. D. B. Clendenin Grand Rapids, 1995, 99-100. 18 Basil, Epistolae, 189:3, цит. G. Florovsky, “The Function of Tradition”, 112. 19 Ериксън, Богословие, 255. 20 T. Ware (епископ Калистос), The Orthodox Church, Penguin books, 1963, 196. Според епископ Калистос преданието намира израз в няколко различни външни форми: Свещеното Писание, седемте вселенски събора, по-късни събори, църковните отци, литургията, каноничното право и иконите. Ср. също V. Lossky, “Tradition and traditions”, in In the Image and Likeness of God, (New York: St Vladimir’s Seminary Press, 1985), 142-143. 21 T. Ware, The Orthodox Church, 196. 22 Н. Шиваров, Херменевтика на Стария завет, София: Нов български университет, 2005, 180. 23 McGrath, Christian Theology, 188-190. 24 Лутер в своята реч пред Райхстага във Вормс заявява следното: „не вярвам нито на папата, нито на църковните събори, понеже е ясно като бял ден, че същите многократно са грешили и против себе си сами са говорили”: Лутер, Оратори, 140. Същевременно обаче Лутер не отхвърля напълно църковната традиция и запазва редица традиционни практики и тълкувания, като например кръщаването на деца. 25 Ериксън, Християнско богословие, 264. 26 Шиваров, Херменевтика, 166-167. 27 Ср. подхода към темата на Ериксън, Богословие, 255-262. Ср. също коментара на Джордж: „Така Цвингли поставя едно до друго две твърдения, които ще бъдат свързани още по-тясно от Калвин: върховенството на Свещеното Писание над човешките традиции и вътрешното просветление на отделния вярващ от Святия Дух”; T. George, Theology of the Reformers, Leicester; Nashville, 1988,128 (мой превод). 28 A. McGrath, Reformation Thought: An Introduction, Oxford, 1993, 155. 29 В ранната църква „правилото на вярата” – благовестието проповядвано от апостолите – е стояло в основата на християнската вяра и на тълкуването на Писанието. Джон Бартън твърди, че това продължава да бъде така и днес и че между вярата на Църквата и библейския текст и съществува неразривна диалектична връзка. Вярата е необходимото ръководство при боравенето с Библията, но същевременно Библията е извора и основата на същата тази вяра. Вж. J. Barton, People of the Book? The Authority of the Bible in Christianity, London, 1988, 30-32, 40-45. 30 Реформаторите например продължават да се придържат към учението за Триединството и същността на Христос, но отхвърлят католическото учение за същността на Църквата и спасението. 31 Погледнато в чисто теоретичен план това становище не е далеч от позицията на проф. Шиваров: „Възможният екзегетически субективизъм се избягва, когато не са скъсани връзките с Църквата, а херменевтичните принципи и правила би трябвало да послужат за преосмисляне и ново изучаване на Писанията и светоотеческото наследство”; Шиваров, Херменевтика, 168. Изтегляне 220.12 Kb. Сподели с приятели:
|