ХипсоСъзнание (техники за постигане на личен успех) Джон Бейнс предговор

Бързите социални, политически и технологически промени в съвременния свят с нищо не ни помагат, ко­гато се стремим да извлечем някакъв смисъл от пъст­рата картина на живота. Зад всички трудности, кои­то срещаме по житейския си път в търсене на „отговора", се крие един-единствен основен факт, причина за безброй ненужни недоразумения, нещастия, страдания и разочарования. Този факт е ниската будност на човека.

Тъй като съзнанието ни непрекъснато се лута между бъдещи тревожни събития, които още не са настъпили и вече минали изживявания, които не могат да се про­менят, ние живеем в нещо като полусън и ни е отнето самото „битие". Неограниченият потенциал на човешкия дух е вкаран в рамките на тясна замръзнала програ­ма. Тя ни държи в плен чрез лошото образование, лоши­те навици и диктата на обществото, което насърчава ненужното бързане, повърхностното мислене, стремежа към лесни удоволствия и бягството от истинския живот. Неусетно попадаме в духовен капан, който все по-бързо ни отдалечава от единствената съществена реалност - настоящия момент.

Тази книга е само пътна карта, ръководство, което ще ви даде по-дълбоко разбиране на себе си и на света около вас. Всичко в нея е с главно практическа насоче­ност. Колкото по-искрени са усилията и желанието ви да получите повече от живота, толкова по-голяма пол­за ще извлечете.

Ако представените тук идеи ви развълнуват и ако сериозно изпълнявате упражненията за ХипсоСъзнание, пред вас ще се разкрият непознати до този мо­мент светове. Този процес на „събуждане" е пътуване към самопознанието. Щом веднъж съберете смелост и направите първата крачка, може само да спечелите, а няма да загубите друго освен препятствията по пътя ви към успеха, душевното спокойствие и дълбокото разбиране на това какво означава ДА ЖИВЕЕШ...
СЪВРЕМЕННИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВАТА БОЛЕСТ

Обществото е устроено като добре организирано цяло, в което всеки индивид дава своя принос и изпълня­ва някаква роля. Развитието на цивилизацията е довело до постепенно решаване на проблемите по прехрана­та, които в минали епохи са били толкова остри. Пра­вителствените институции са поели управлението на живота на групата, затова сега индивидът живее спо­ред правилата на цивилизацията. До известна степен светът изглежда такъв, какъвто всички мислят, че трябва да бъде от гледна точка на прогреса. Съвремен­ният човек се гордее с цивилизацията си, доволен е от стадното си съществуване и се смята за покорител на света, като нито за миг не поставя под съмнение тези свои разбирания.

Погълнати във всекидневието си, ние рядко се замис­ляме за дългия и труден път на човешката цивилизация до наши дни. Както е известно, „обществото" е творение на човека и се основава на постепенното му адап­тиране към Природата. Това адаптиране го е довело до създаване на цивилизацията и изграждане на определе­ни навици, практики и обичаи, тоест до създаване на установени и постоянни форми на колективно поведение. Обичаите, традицията и общественото мнение са могъщи формиращи фактори на личността. Поради специфичното си неуловимо естество тези фактори имат силно влияние върху поведението, характера, физическото и психическо развитие на индивида. В процеса на учене и развиване на интелигентността си човекът е принуден да се приспособи към „обществото", да спазва предписанията на морала и институциите и да се подчини на изискванията на цивилизацията. За да постигне тази адаптация, той трябва да използва ин­телигентността си, за да мисли, анализира, разсъждава и разбира, да стигне до определени изводи или да взе­ма „решения", определящи личното му поведение.

Човек зависи, живее и функционира в „обществото", затова приспособяването му към него е абсолютно не­обходимо и се явява като задължителен и желан еле­мент на самоопределянето му. Онези, които не се адап­тират, се лишават от облагите на живота в общест­вото.

Ето защо общественият организъм придобива поч­ти пълно, граничещо с божественото всемогъщество, където не се допуска възможност за грешка или несъг­ласие. Не можем да си представим съвременния човек, откъснат от някаква социална група. Всъщност, смя­та се за желателно и похвално да се придържаме към нормите на поведение, предписани от нашата цивили­зация и да жадуваме да опознаем културата й.

Тази структурна организация, където всяка част въздейства върху цялото и на свой ред се влияе от него, довежда индивида до изместване и проектиране на Аба Индивидуалното Аз се поглъща и асимилира от „голя­мото обществено Аз". Когато индивидът казва „аз", всъщност има предвид „ние". Идентификацията с гру­пата води до редица много интересни явления, някои от които са полезни за отделния човек, а други му вре­дят.

Сред вредните последици за самоличността на инди­вида тук ще засегнем само онези, които произтичат от липсата на разсъждаващо, зряло, разумно и възраст­но Аз.

Забележителна е липсата на разсъждаващо Аз в съв­ременния човек - вместо него той притежава стерео­типно Аз, неизбежен продукт на социалната дисоциация. Това „социално-индивидуално Аз" винаги попада под принудителното въздействие на колективното по­ведение и мислене, които са втъкани в самата му същ­ност.

Общият показател за съвременния човек е липсата на самоконтрол в най-широк смисъл. Липсата на самоконтрол води до неспособност на човешката машина, по-специално на мозъка да функционира адекватно, както и до невъзможност за пълно използване на менталните способности, трудно поддържане на добра физическа и умствена форма, недоволство, тревога, дезори­ентация и хронично състояние на ниска и объркана ментална дейност.

Индивидът точно записва и отразява местните и глобални колективни реакции. Той е само винтче в ог­ромния и сложен обществен механизъм. Всяко движение на машината влияе незабавно върху това винтче, наречено човек.

Все по-бързият ритъм на прогреса го принуждава да се стреми непрекъснато към технологическо, икономическо и културно усъвършенстване. Всекидневният жи­вот става все по-сложен и хаотичен. Човекът е прину­ден да използва всеки ден, всеки миг, за да произвежда повече и така да поддържа определен социален и икономически стандарт. Колкото по-сложен става живо­тът, толкова по-големи са изискванията на колектива към индивида. Например, ако се стреми към определен вид работа, той трябва да има все по-висока академична подготовка. Колкото по-висока е тази подготовка, толкова по-строг е подборът на човешкия материал. Всекидневието е борба за оцеляване и за по-висок об­ществен и икономически стандарт. Съвременният човек е завладян от чувството, че трябва да се бърза.

Той живее прекалено бързо и мисли повърхностно. Ето защо той е неспособен да използва по подходящ начин ценните качества, с които е надарен. Интелигент­ността му не е достатъчна, за да избегне нервното напрежение, песимистичните мисли и разрушителните емоции. Често волята не му помага да превъзмогне вредните навици ида постави страстите си под конт­рол. Той често губи преценка и не може да види истина­та зад привидното, неспособен е да се освободи от не­гативните влияния, произтичащи от колективното емоционално и психологическо състояние.

Наблюдаваме колективна мания за скорост - иконо­мическа психоза, която поражда неотложното усилие да посрещнем високите изисквания на обществото.

Болестта на нашата епоха е ненормално увеличено­то нервно напрежение, а размерът на последиците все още трудно може да се определи. Нервното напрежение е основна причина за сърдечносъдовите болести, нерв­ните и психически разстройства и психосоматичните заболявания.

Това е болест на съвременността в смисъл, че се дължи на специфични за времето фактори. Причините са нарастващата хаотичност и сложност на живота, непропорционалното развитие на цивилизацията, уско­реният напредък на науката и техниката, трескавата активност и пренаселеност на големите градове, бор­бата за живот, скоростта на съобщенията, музиката и шумът, несигурното бъдеще на човечеството, изоби­лието от реклами и доктрини, липсата на истинско чо­вешко общуване.

Когато говорим за нервно напрежение, всъщност имаме предвид „ненормално увеличено напрежение", тъй като напрежението само по себе си е нормално и необходимо за човешкия живот явление. Нека разгледа­ме подробно причините за напрежението, за да опреде­лим средства, чрез които да избегнем разрушителното им действие.

Във всекидневието си индивидът е изправен пред раз­нородни, сложни и променящи се изисквания. Той живее в труден свят и всеки миг трябва да решава някакви проблеми. Всичко се развива толкова бързо, че преди индивидът да се е адаптирал напълно към дадена ситу­ация, тя вече се е променила и той трябва да търси друг подход. Тази сложност и несигурност води до дъл­бока дезориентация. Наличието на толкова много фак­тори често става причина човек да изгуби от погледа си всякакви принципи, опит, идеологии и възгледи.

По света всеки ден се издават хиляди книги, посвете­ни на нови технологии и нови познания. Чудовищната машина на цивилизацията, която човекът сам е създал, сега заплашва да го погълне или най-малкото да го влуди. Скоростта, с която се разбива цивилизацията, да­лече изпреварва човешката способност за възприемане. Тази скорост на промените води до неконтролируемо състояние на колективна тревога и страдание.

Ускорен напредък на науката и техниката

Налага се въпросът дали науката и техниката не напредват по-бързо, отколкото може да понесе инди­видът. Отговорът е очевиден и този напредък може да се превърне в сериозна заплаха за бъдещето, ако не се вземат подходящи мерки за контрол и подготовка. Из­вестно е, че всеки технически напредък принуждава ин­дивида да направи усилие за адаптация, която му отне­ма известно време. Ако промените са прекалено резки и твърде чести, човек не успява да се приспособи с необ­ходимата бързина и изостава. Това напрегнато и неп­рестанно усилие за адаптация поражда тревога, неврози. безпокойство и други разстройства.

Индивидът започва да се чувства роб на вечно забър­заната човешка маса. Всекидневните взаимоотноше­ния с другите го вкарват в остра конкуренция, за да си извоюва по-високо място в обществото. Колективното бързане и хаотичност, типични за големия град, събуждат у него подобна реакция. Нервната му система е подложена на постоянно напрежение поради неспирния грохот на машините и колите, пронизителната музика, шума, многолюдието, грижите на всекидневието.

Пресата и радиото непрекъснато бомбардират ин­дивида с тревожни новини от всички краища на света. В древността повечето всекидневни събития били от­минавани без особено внимание, а съобщенията изисквали месеци и дори години. Днес за съжаление същест­вува подчертано нездрава информационна атмосфера и за „новина" се считат само трагични събития, които са придружени от кръвопролития или най-малкото бу­дят тревога. Това е променило манталитета на широката маса до такава степен, че тя търси именно този тип болезнена информация, която възбужда въображението, като игнорира новините за положителни съби­тия.

Естественият резултат от този вид информация за индивида е подсъзнателна тревожност, което с тече­ние на времето става хронична.

Страшните новини за конфликти в различни части на света и изгледите за световна война карат човека да живее в постоянно вътрешно безпокойство. Този Дамоклев меч е надвиснал над главата на всеки инди­вид.

През цялото време индивидът е подложен на обст­рел от търговски реклами, които проникват в личния му живот, целят да завладеят съзнанието му и да насо­чат предпочитанията му към определени стоки и услу­ги. Тъй като са разнообразни и многобройни, тези влия­ния понякога създават дълбоки конфликти в подсъзна­нието и разбира се предизвикват напрежение. По същия начин различните доктрини, политически и религиозни идеологии се стремят да спечелят привърженици и под­лагат съзнанието им на постоянен натиск.

Животът налага на индивида всекидневно общуване с другите, което на моменти е изключително изморително,особено когато сме в постоянен контакт с невротици. Например, често двама души спорят разпалено за нещо и никога не постигат взаимно разбиране, без да си дават сметка, че и двамата твърдят едно и също нещо, но просто не успяват да си го съобщят.

Освен езиковите различия, има и други фактори, кои­то затрудняват общуването между хората - култур­ните различия, предразсъдъците, догматизмът, политическите и религиозните убеждения и дори личните подбуди. Освен всичко това, общуването с другите изисква огромно психическо усилие, защото индивидът не само трябва да преодолее редица пречки, но често дори не съзнава съществуването им.

Широко известни са много негативни състояния, дължащи се на нервно напрежение, от които страда съвременният човек. Те се проявяват с неясни, неопре­делени и променящи се симптоми. Главоболието, хро­ничната умора, липсата на умствена концентрация, недоволството, безпокойството, депресивните състояния, нервността, тревогата и дезориентацията са често срещани проблеми. Общото във всички тези слу­чаи е нервното напрежение, което води до постепенна загуба на радостта от живота и до намаляване на интелектуалните способности. Освен тези видими прояви, има и други - по-дълбоки, по-сериозни и много по-важни, които се долавят и определят трудно, и точно затова са трайно опасни. Става въпрос за някои реакции на подложеното на напрежение подсъзнание, които чувствително намаляват интелектуалните способ­ности на индивида.

Поради изброените по-горе фактори на напрежение, човек губи самоувереност. Малцина издигнати индивиди имат пълна вяра в себе си. Обикновено човек търси начин да се присъедини към някаква група, където не е принуден да поема голяма отговорност. Други хора се уповават на себе си само привидно, а вътрешно са обзе­ти от латентен страх. Вътрешната сигурност е изключително важна, тъй като е необходимо условие за формирането на зряла и стабилна личност. Страхът и тревогата обаче са латентни състояния на цялото човечество и е трудно да се избегнат.

Най-удобната и най-често срещана умствена нагласа е да се оставим на течението, да следваме правилата на групата и да търсим одобрение от другите за собс­твените си решения. Индивидуалното Аз, което се идентифицира с обществото, заимства всички латен­тни емоционални, ментални и инстинктивни състоя­ния на групата, и ги приема като свои собствени и ва­лидни за себе си. Процесите на наблюдение, рефлективно мислене и логично разсъждение сериозно се огранича­ват поради пасивно подчинение на колективните нор­ми.

За нещастие индивидът обикновено не се съпротив­лява на тенденцията напълно да се идентифицира със социалната среда, а я счита за желана и нормална и вярва, че тя е отличителен белег за интелектуалност, чувствителност, цивилизованост и култура.

Чрез литературата, пресата и киното се издигат в култ насилието, патологичната сексуалност, фатализмът и цинизмът, фалшиви идоли като парите, секса и физическата сила атакуват индивида от най-ранна възраст и изграждат в съзнанието му погрешна ценнос­тна система.

За индивида е невъзможно да постигне пълна реализа­ция, докато не признае и не разбере, че живее не в нор­мален, а в невротичен свят и трябва да се освободи до известна степен, за да изгради собствени норми на по­ведение, собствени идеологически и философски поня­тия след зрял и спокоен размисъл.

Младите хора водят особено объркан живот - те трябва да се движат в един все още непознат свят без необходимата подготовка, да трупат знания преди да са се научили да мислят, да взимат решения преди да са способни да преценяват, да преминат през изпитания­та на наложената им културна и обществена машина. Всъщност младежкият бунт е съвсем естествено явление и изразява стремежа да не се оставиш да те по­гълнат, да изградиш собствен начин на живот, да не приемаш насила и по принуда стереотипни норми и по­нятия.

Вярно е, че и в други епохи е имало напрежение, тре­вога, несигурност, но никога досега водовъртежът на живота не е бил толкова зашеметяващ, никога човешкото същество не е било подложено едновременно на толкова много и различни въздействия.

Голямата човешка дилема - да бъдеш или да не бъдеш - отразява разликата между това ДА БЪДЕШ ИЛИ ДА НЕ БЪДЕШ ИНДИВИД, да бъдеш зрял човек със собствен вътрешен живот или да си останеш дете, ко­ето страхливо се държи за полата на обществото-майка.

Човешкото същество е надарено с физиологичен ме­ханизъм, който му позволява да се приспособи към из­мененията на околната среда и по този начин да поддържа постоянно вътрешно равновесие.

Този механизъм е известен като хомеостаза и представлява способност да запазваме органична и психическа стабилност. Болестта е борба за поддържане на тъканите в хомеостатично равновесие. Организмът реа­гира мигновено на външните въздействия, за да запази равновесието. Треската например е усилието на орга­низма да възстанови нормалното състояние.

Органичното равновесие може да се сравни с неподвижно махало. Всеки достатъчно силен стимул задвижва махалото. Стресът е именно усилието да се върнем към равновесната точка. Канадският лекар Ханс Сили го определя по следния начин: „Стресът е състояние, проявяващо се чрез специфичен синдром, който се със­тои от всички неспецифични изменения, настъпили в биологичната система. Стресът е общият знамена­тел на всички адаптационни реакции на организма".

Никой не е свободен от стрес, защото той е присъща реакция на всички живи същества, включително на по-нисшите организми, които са лишени от нервна систе­ма. Това явление е характерно за живите същества при взаимодействието им със средата.

Целият живот на човека е борба с околната среда. Индивидът не може да си представи съществуването си като някаква изолирана единица. Различните съби­тия в живота му го подлагат на непрекъснати изисквания да се приспособява. Ако не успее да се адаптира, той сериозно уврежда здравето и благосъстоянието си. Индивидът живее с постоянно усилие за адаптация, тоест под стрес. Стресът обаче не винаги е вреден, а е по-скоро елемент, присъщ на живота. Няма човек, кой­то да е абсолютно незасегнат от това състояние.

Следователно стресът може да е съвместим със здравето, но може да има и патологичен характер, вър­ху който ще се спрем в тази глава.

Стресови фактори са онези елементи, които предизвикват у субекта стресова реакция, известна в медици­ната като „общ синдром на адаптация". Стресовите фактори могат да бъдат бактерии, микроорганизми, токсични вещества, екстремни температури или проблеми от емоционален характер.

Общият синдром на адаптацията е определящ фактор при високо кръвно налягане, сърдечносъдови и бъб­речни болести, артрит, кожни и очни възпаления, алер­гични състояния, нервни и умствени разстройства, сексуални нарушения, смущения в храносмилането и об­мяната на веществата, и ракови заболявания.

Под въздействието на стреса (да не забравяме, че тук разглеждаме патологичната страна на този тер­мин) индивидът живее в постоянно състояние на безпокойство. Всяка трудна ситуация, всеки проблем, всяка лоша вест го изнервя все повече. Налягането във „вътрешния парен котел" постепенно се покачва, докато накрая някое незначително събитие предизвика вне­запен взрив. Напрегнатият човек се изтощава излиш­но, защото изразходва големи количества нервна енер­гия. Обикновено състоянието на напрегнатост пред­полага раздвояване на личността - такъв индивид е притиснат едновременно от няколко изисквания и не знае кое трябва да изпълни първо.

Напрежението може да се прояви като общо орга­нично състояние или като мускулно, емоционално или умствено състояние. Ето защо говорим за емоционал­но, умствено и мускулно напрежение. Все пак съществува един общ фактор за всички случаи на напрежение -безпокойството. Можем да предизвикаме изкуствена невроза в лабораторния плъх, като го подложим на „тревога", тоест като го накараме да полага непрекъснати усилия да се адаптира. Поради тази причина някои хора са изложени на повече стрес от други. Напри­мер песимистът изкуствено създава стресово състоя­ние, причинено от мрачните му мисли, докато опти­мистът изгражда в себе си известна съпротивителна способност срещу напрежението. Ефектът от стреса зависи от множество трудно определими фактори, ка­то биологичната и културна наследственост, форми­рането на личността, историята на клиничните забо­лявания, темперамента и прочее.

За да изясним някои положения в механизма на стре­са, непременно трябва да познаваме стадиите на проя­вата му:

1) стадий на тревога

2) стадий на съпротивление

3) стадий на изтощаване.

Стадият на тревога е основна реакция на организма спрямо някакъв дразнител, към който все още не се е приспособил. В този стадий разграничаваме два фази -шок и противодействие. Шоковата фаза обхваща орга­ничните реакции, предизвикани преди да се задействат съпротивителните или защитни механизми. В тази фаза настъпват редица изменения в ендокринната сис­тема, обмяната на веществата, състава на кръвта, дишането и други.

По време на фазата на противодействие настъпва хомеостатична реакция за балансиране на изменения­та, която включва защитните механизми на организма.

По този начин става ясно как протича адаптацията към различни тревожни стимули или стресови въздейс­твия - организмът разбива съпротивителни сили и се адаптира. Чрез същия процес стресът или неочакваният шок може да принуди организма да избегне някакво заболяване, като задейства защитните механизми. В древността използвали подобни средства за лечение на различни заболявания и в много случаи постигали положителен резултат. Шаманът, който ужасява пациен­та си със страшни маски и смъртни заплахи, понякога успява да го излекува, като несъзнателно използва принципа на стреса. Пускането на кръв, бичуването, къпането в ледена вода действат на същия принцип. Дори днес при някои психически заболявания все още се прилага електрошокова терапия.

Тревожните стимули нарушават хомеостазата на индивида и обхващат целия потенциал на жизнения ме­ханизъм. Тревогата не е свързана с индивидуалните ка­чества и недостатъци, тя атакува еднакво смелия и боязливия, предпазливия и неблагоразумния. Непрекъснатото повтаряне на тревожните сигнали създава неспокойна личност или превръща нормалната в неспокойна. Всъщност неврозата, нервността, безсилието са основни форми на проява на тревогата. Съществува обаче нормална тревога, породена от истинска опас­ност - тя е присъща за здравия човек.

При много индивиди стресовият фактор може да произтича от психически конфликти, породени обикновено от противоречието между съзнанието и инстинктите. В тези случаи главен двигател е сексуалният на­гон.

Когато говорим за напрежение, винаги трябва да отчитаме силния латентен импулс, произтичащ от по­тиснати емоции или инстинкти, тоест от репресия­та. Дълго потисканите емоции придобиват огромна разрушителна сила и действат като отрова. Според някои психиатри потискането на половия нагон е глав­ната структурна причина за неврозата в цивилизова­ните общества. Всеки потиснат импулс увеличава на­лягането в „психическия парен котел".

Нека вземем прост пример: един човек обижда друг, поради което последният изпитва силно желание да го удари, но общественото му Аз, тоест възпитанието, не му разрешава и го кара да потисне този импулс. Такова джентълменско поведение възбужда латентно напрежение в него. Нервното и емоционално напреже­ние, причинено от събитие с елемент на насилие, оста­ва дълго след инцидента, но не като съзнателно състо­яние, а като смътна тревога и безпокойство.

Всички сме изпитвали напрегнатото състояние, предшестващо някакво действие, особено ако то е от изключителна важност. Интересно е например да наблюдаваме спринтьорите на сто метра гладко бягане в секундите преди старта. Те всъщност изживяват със­тезанието предварително и това въображаемо преживяване ги натоварва със силен стрес. Дори поради някаква причина състезанието да бъде отменено в пос­ледната секунда, напрегнатото състояние остава. Примерът показва, че повечето видове напрежение са причинени от въображаемото изживяване на още ненастъпили събития - нещо, което хората вършат непрекъснато. Този лош навик причинява огромна загуба на нервна енергия поради ненужната тревога, която въз­бужда.

Съществуват различни степени на напрежение. Ще разгледаме основно три от тях: вълнение, мъчително безпокойство и тревожност.

Когато човек е в смъртна опасност, защитните ме­ханизми се задействат и увеличават неимоверно енер­гията и съпротивителната способност на организма. В такъв момент човек е способен на истински подвизи. Ако опасността е постоянна и непрекъсната, индиви­дът бързо стига до изтощение, при което защитните му сили рязко спадат.

Невъзможно е да извършваме каквато и да е дейност без прекъсване и без почивка, тъй като периодично се нуждаем да се разтоварим от напрежението и да въз­върнем хомеостатичното си равновесие. Оттам прои­зтича и неизбежната необходимост да пестим енергия и да спим през нощта, за да компенсираме изразходва­ното от стреса.

Една от най-често срещаните и типични прояви на напрежението е хроничната умора. Невротичното из­тощение проличава особено силно в момента на събуждането. Астеникът изпитва вътрешна съпротива да стане и с удоволствие би останал в леглото. Струва му се потискащо и трудно да пристъпи към каквато и да е двигателна дейност и се чувства замаян и уморен. Да не забравяме, че именно сутрин човек се подготвя да посрещне отговорностите на деня и това е отправна­та точка във всекидневието. Щом свърши работният ден, с него до известна степен свършват и нашите от­говорности и задължения - ето защо в този момент астеникът изпада в състояние на дълбоко блаженство, което продължава до късно през нощта, а на другия ден цикълът се повтаря. Често възникват редица субективни усещания, като сърцебиене, тежест в сърдечна­та област, задух и прочее.

Всички форми на напрежение са признак на енергийна недостатъчност - състояние на изтощение, което причинява преумора.

При сравнително здравия човек с нормално телосложение липсата на нервна енергия се дължи на две основни причини - изчерпването й през деня и недостатъчно­то й възстановяване по време на сън. Изчерпването винаги се дължи на лоши навици, поради които нервна­та енергия се подава неправилно. Колкото и странно да изглежда, съвременното възпитание не включва създа­ването на положителни навици, свързани с въображението и чувствата. От малки ни учат да се мием и къпем, да не преяждаме, да спазваме нормите на езика и пове­дението в обществото, но чувствата и въображението се пренебрегват, сякаш са без значение. Например, един от най-вредните навици е желанието да вършим няколко неща едновременно, което води до напрежение и изхабяване. Друг лош навик е непрекъснато да се връ­щаме към неприятни спомени от миналото.

Стресът е основен причинител на следните болести:

а) сърдечносъдови заболявания, ендокардит, миокардит, перикардит, сърдечна невроза, сърцебиене, бодежи в сърдечната област, неравномерен пулс, артериосклероза

б) бъбречни заболявания

в) еклампсия - една от най-опасните форми на токсикозите в бременността

г) ревматоиден артрит

д) кожни болести: еритема, екзема, обриви, импетиго, псориазис, копривна треска, сърбежи, диабет, подаг­ра, алергии

ж) сексуални нарушения

з) стомашни смущения като гастрит, язва, рак на стомаха и хранопровода, възпаление на червата, запек

и) болести на обмяната - анемия, скорбут

к) рак

м) затлъстяване,

Ако от този дълъг списък разгледаме само вредата, причинена от сърдечните заболявания и нервните и психически разстройства, ще придобием добра предс­тава за въздействието на стреса. Когато се появят патологични прояви на напрежение, често прибягваме до транквиланти, които временно освобождават мо­зъчната кора от разстройващите въздействия. Успокоителните средства обаче имат разрушително дейс­твие и не могат да се приемат неограничено. При прекомерна употреба те могат да причинят психически и физически увреждания, например, стомашни язви и ко­лити. Необяснимо защо медицината не отдава на релаксацията онова изключително значение, което тя има като естествена предпазна мярка и средство за лечение на тревожните състояния.
РАЗТРЕВОЖЕНИЯТ ИНДИВИД

Човек Всекидневно изживява различни емоции, усеща­ния, гневни изблици, агресивност, репресии и провали. Емоцията е реакция на организма срещу някаква смущаваща ситуация, приятна или неприятна. Тя обикновено се определя като „състояние на вълнение", „нару­шаване на равновесието" или „силна, случайна и неорга­низирана реакция към някакъв дразнител". Всяка силна емоция е придружена от физиологични и психически из­менения. При интензивно емоционално състояние про­тича нервен ток с анормална мощност, който претоварва естествените пътища, нарушава и обърква някои мозъчни функции и временно ги анулира. На физио­логично ниво протичат интересни реакции, които подсказват, че организмът се готви за борба. Настъпват някои от следните изменения: зениците се разширя­ват, пулсът и сърцебиенето се ускоряват, кръвното налягане се покачва, ритъмът и дълбочината на диша­не се увеличават и се засилва консумацията на кисло­род, нараства кръвната захар, секрецията на потните жлези става по-силна, потиска се отделянето на слюнка и стомашен сок, подобрява се свиваемостта на мускулите. Силното емоционално състояние винаги предс­тавлява отклонения от нормата, която предполага спокойствие и равновесие.

Все пак измененията, причинени от емоциите, са по­лезни за индивид, който е принуден да атакува или да се спасява с бягство. Емоцията издига максимално енергийното ниво и удължава времетраенето на полезното усилие. Човек в момент на смъртна опасност е спосо­бен да извърши истински физически подвизи. Като на­рушават временно равновесието, емоционалните със­тояния пускат в ход защитните механизми на организ­ма. Хомеостазата е способността на организма да поддържа вътрешно равновесие и постоянно да се стреми да го възстановява. Хомеостатичната способ­ност е подложена на голямо изпитание при емоционал­ните състояния. Очевидно емоционалното напрежение засяга целия организъм, като нарушава тези важни хомеостатични функции.

Най-смущаващото емоционално състояние се причинява от страх пред въображаема или все още несъщес­твуваща опасност. Този страх се проявява под форма­та на тревога.

Фройд твърди, че всички видове тревога са всъщ­ност страх от смъртта. Човешкото същество се чувства застрашено в самото си съществуване, но не от непосредствена и осезаема, а по-скоро от някаква въоб­ражаема, проектирана в бъдещето опасност.

Крапф смята, че „първите изживявания на тревога у индивида се дължат на временна липса на кислород, докато индивидът все още е в утробата и тази първична заплаха за съществуването поражда биологични споме­ни, които завинаги свързват усещането за тревога с жизненоважния механизъм на насищането с кислород, дори когато по-късно околната среда не намалява не­посредствено количеството кислород... Субективните изживявания на тревога обикновено са придружени от рефлексна хипоксия (липса на кислород)".

Разграничаваме две основни групи тревожни стиму­ли: вътрешни и външни. Тъй като тревогата е явление, мобилизиращо цялата личност на индивида, произхо­дът на вътрешните и външни сигнали всъщност се свежда до взаимоотношението между човека и среда­та.

За да изясним първопричината за тревогата, трябва да вникнем в цялостното формиране на личността и психоаналитичната й структура. Личността се разг­лежда преди всичко като отличителен белег на индивида. Гордън Олпърт в „Психология на личността" твърди, че „личността е продукт на сложната културна ис­тория на всеки човек". Но „никоя характеристика на личността не е освободена от наследствени влияния. Личността на индивида е средство за адаптиране или оцеляване в резултат от взаимодействието между ор­ганичните му потребности и околната среда, която е едновременно благосклонна и враждебна към тези пот­ребности. Взаимодействието се осъществява благода­рение на гъвкавата и способна да се видоизменя нервна система. В процеса на приспособяване на органичните потребности към изискванията на средата, централ­ната нервна система създава известни характерни формации, като навици, отношения, лични черти, начи­ни на сублимиране и мислене. Тези характерни форми на приспособяване, взети в тяхната цялост, определят личността".

Личността не се формира с раждането, а постепен­но въз основа на различни преживявания. При формира­нето й важна роля изпълняват „нагоните", тоест основните мотиви, произтичащи от физиологията и хи­мията на тялото. Основните нагони се дължат на те­лесните потребности. Например, гладът е резултат от липсата на храна в тялото. Нагоните изискват оп­ределено изменение, за да се задоволи някаква потреб­ност. Нагонът е винаги състояние на органично напре­жение, което се засилва, докато организмът реагира по начин, който освобождава натрупаното напрежение.

Вегетативната нервна система непрекъснато нала­га различни пренастройки, които се изпълняват от гръбначномозъчната система. Тя трябва да се грижи непрестанно за сигурността и удобството на индивида, затворен между емоционалните потребности и ог­раниченията и изскванията на средата. Това взаимо­действие между вегетативната и централната нервна система поражда непрекъснати психически конфликти, тъй като всички нагони по същността си са стремеж да се придобие или избегне нещо - с други думи, индиви­дът желае да придобие нещо или да избегне друго, кое­то застрашава сигурността му. Във всекидневието обаче желаното и нежеланото често се смесват. Нап­ример, едно лице с деликатен стомах желае да яде пикантни ястия, но се страхува да не му прилошее. Това поражда вътрешна борба. Понякога, в по-сложни ситу­ации, съзнанието се претоварва, стремейки се да наме­ри правилно решение.

Може би най-важните органични потребности са секс и храна. Свободното и естествено задоволяване на половия нагон е възпрепятствано от правилата на ци­вилизования живот, а потискането му вероятно е ос­новна причина за напрежението в съвременния човек.

Околната среда непрекъснато издига бариери пред желанията ни, застрашава спокойствието ни и ни изп­равя пред множество проблеми. Приспособяването към различни ситуации, наред с изискванията на инди­видуалната мотивировка, налага известна пренастройка, за да се задоволят нагоните. За целта хората създават различни навици, тоест механизми за адапта­ция, които са изключително сложни, тъй като на всеки нагон съответстват множество възможни реакции. Степента на зрялост на адаптационните механизми хвърля силна светлина върху причините за тревогата.

Възрастният индивид притежава известни способ­ности за съзнателна нагласа. За разлика от него, дете­то е лишено от такива способности. Все пак, с изключение на половия нагон, другите му нагони са толкова силни, колкото и на възрастния. За да се приспособи, бебето реагира на вътрешните изменения с емоционална възбуда, плач и рефлексивна физическа активност. То реагира емоционално на потребностите си с външни рефлекси и получава вниманието и грижите на родите­лите, от които зависи тяхното задоволяване.

Адаптационните механизми на човека могат да бъ­дат зрели или инфантилни. Зрели са, ако индивидът живее в съзвучие с реалността, адаптира се напълно към нея и реагира разумно и интелигентно към околната среда. Незряла е настройката на индивид, който реаги­ра преди всичко емоционално (като дете) и емоциите вземат връх над интелекта. На практика зрелостта и инфантилизмът не включват всички реакции на човека, а само някои техни страни. Например индивидът може да е зрял в семейните си отношения, но да не е такъв в обществените. Определени ситуации предизвикват незрели реакции в уравновесени хора, защото не са успели да изградят в личността си определени качес­тва, които са останали на инфантилно ниво.

Приспособяването и настройката зависят на първо място от тенденциите, които личността следва по време на развитието си, а то до известна степен върви ръка за ръка с физиологичния растеж. Някои явления, свързани с личностното развитие, се отразяват пряко върху чувството за несигурност, тревогата и стресо­вите реакции.

Формирането на личността може да се сравни със строежа на пирамида. Основата й представлява кул­турната и биологична наследственост, а следващият ред - отличителните белези на личността, формира­нето на личността се състои в специализиране или ин­дивидуализиране на първичните безцелни действия на детето. Изграждат се двигателни вериги - бариери, ко­ито потискат цялостната възбуда на нервната систе­ма и я локализират. Локализирането постепенно отс­транява ненужните действия за постигане на по-голя­ма прецизност. Поведението на детето отначало се изразява в хаотични реакции на тялото, които посте­пенно се диференцират и формират навици и тенден­ции.

На по-висш етап на развитие отделните единици на поведение се обединяват в по-широка система. Това ин­тегриране е може би крайното ментално осъществя­ване, което индивидът трябва да постигне. Интегри­рането означава и сливане на отделните системи в ед­но цяло.

Индивид, чийто живот е изпъстрен с разнообразни и силни преживявания, несъмнено притежава по-слабо ин­тегрирана личност в сравнение с необразования човек, почти лишен от навици и характерни черти. Може би така ще си обясним защо простите хора в повечето случаи имат по-стабилна и по-уравновесена личност от интелектуалеца. Процесът на интеграция е от изключително значение за способността за приспособява­не, тъй като ако в него липсва мисловна дейност, инди­видът престава да се развива и следва стереотипни модели на поведение. След като разгледаме цялостния процес на формиране на личността, ще се върнем отно­во към този въпрос.

Обединяването на различните изживявания на лич­ността не става едновременно или постепенно, тъй като много от тях не се интегрират по подходящ на­чин, не успяват да проникнат в психиката, а „се плъз­гат" по повърхността й и после биват забравени. Така придобитият опит е много по-беден в сравнение с вре­менните и преходни изживявания. Причината се крие в самата природа на човека, който не си прави труда да осмисли новите понятия и преживявания, а предпочита да ги противопостави на вече придобити качества и навици. В ума са напластени определени форми на мис­лене и индивидът смята, че е много трудно и измери­телно да промени собствената си интеграция.

Естествено това явление автоматично предизвиква трудности в приспособяването, тъй като светът се мени непрекъснато и тласка човека към нова психичес­ка нагласа.

Понякога се изненадваме от непреодолимите труд­ности, пред които се изправя някой образован човек, мъчейки се да разбере съвсем прости понятия, които липсват в интелектуалния му багаж. Интеграцията на личността въпреки всичко продължава непрекъснато, но след трийсетгодишна възраст в нея се включват твърде малко нови качества.

Другият формиращ процес, тясно свързан с тревога­та и способността за самоконтрол, е ученето. Той об­хваща всички придобивки и промени на растежа. Голя­ма част от него се извършва чрез подражание - с други думи, като преднамерено или несъзнателно се копира чуждото поведение и по този начин личността възпри­ема чужди модели на адаптация.

Психоаналитичната представа за личността се със­тои от следните четири части:

1/ Несъзнавано

2/ Подсъзнателно, или То

З/Аз

Ако си представим, че съзнанието ни е като езеро, то дъното ще съответства на несъзнаваното. Всъщ­ност, несъзнаваното е нашето психологично и физиоло­гично наследство. То се управлява от секрецията на ен­докринните жлези, наследствеността, състава на кръвта, националната принадлежност, обществената и религиозната среда, обичаите и тенденциите, култу­рата и милионите предишни човешки съществувания. Корените му датират от появата на човека на Земя­та. Несъзнаваното е инстинктивната нисша първична основа на човека.

Посредник между несъзнаваното и Аза е подсъзнани­ето, или То. Корените му се крият в несъзнаваното, с което е тясно свързано. Двете заедно образуват резер­воара на инстинктите, обичаите и спомените. То не може да бъде морално или неморално, защото е съвкуп­ност от различни склонности, инстинкти и желания. То не познава социалните, семейни и етични условнос­ти, а стремежът му е да задоволи възможно най-бързо собствените си органични и психически потребности. Тези потребности са известни като нагони. Нагоните са стремежи, произтичащи от подсъзнанието и изиск­ват задоволяването на определени нужди.

Азът е онази част от подсъзнанието, която е пре­търпяла промени под въздействието на външни обсто­ятелства. Азът помага на индивида да се приспособи, като го учи да разпознава диктатите на реалността.

Над сферата на Аза се намира Свръхазът или цензу­рата, който в известен смисъл представлява морална­та съвест на индивида. Той се формира главно през детството, когато детето асимилира културните норми на поведение. Според Фройд, Свръхазът от мо­рална гледна точка не е по-висш от Аза, защото се съз­дава под натиска на обществото. Свръхазът е Аз, по­тиснат от възпитанието и социалните условности, онази част от Аза, която са моделирали възпитатели­те ни. Свръхазът издига различни забрани, които за­действат репресивните механизми. Репресията се явя­ва като следствие от борбата между То и Свръхаза.

Подсъзнанието, или То, се проявява физиологично чрез таламуса, който е нервен център, разположен под мозъка. Таламусът и съседните на него области са цен­тър на инстинктите, емоциите, болката, навиците и настроенията. Областта на таламуса е основен мозъ­чен регулатор - цялата симпатична нервна система за­виси от нея. Съзнателната част на индивида е предс­тавена в главния мозък - седалище на ума, съзнанието и Волята. Мозъчната кора е седалище на съзнанието и волята, тя е регулиращ, контролиращ и хармонизиращ център, а таламусът е център на емоционалните и подсъзнателните импулси. Ако мозъчната кора не функционира добре, таламусните импулси действат произволно, без контрол от страна на мозъчната кора и индивидът става жертва на своите нагони, емоции, прис­тъпи на гняв и агресивност.

Механизмът на потискане се задейства, когато от подсъзнанието постъпи импулс, противоречащ на мо­рала и възпитанието. Този импулс протича като електрически ток към мозъчната кора и среща по пътя си цензурата или Свръхаза, който го потиска - възможно е индивидът изобщо да не осъзнае съществуването му, тъй като импулсът не достига до мозъчната кора. Той се отклонява към симпатичната нервна система, разс­тройва я и тя поражда чувство за тревога.

Накратко, всеки човек разполага със собствен психически механизъм, за да посрещне въздействията на околната среда. Личността е карта на менталните механизми на всеки човек. Тази структура е съвкупност от вериги, които позволяват проява на индивиду­алната интелигентност.