Приземният етаж на София през погледа на една българка, на една чужденка и на един непредубеден обектив
От кафеза излез,
свободата е homeless.
Свободата няма адрес.
Минимум стрес, група Мерудия
Идеята за този репортаж е на Роса Фруум. Тя е испанка от холандски произход, чудесен пример за успешен мултикултурен модел. Освен във финансовата сигурност на семейството причината е и фактът, че в Холандия да бъдеш толерантен и отворен е част от традиционната култура. Журналистка с леви убеждения (в Испания десни са само франкистите), силно ангажирана обществено и с изключително демократични възгледи. Вълнува се от зелените каузи, от борбата със силното консуматорско начало в днешния свят. С фотографското си и непредубедено око бързо беше забелязала и един ден сподели, че в София много хора работят на улицата. Може да излезе хубав репортаж от това!
Идеята поузря в главите ни месец и през октомври започнахме обиколката на софийските улици. След прекъсване от един месец я продължихме през ноември. Времето ни помогна - топлите благодатни есенни дни дадоха хубава светлина за снимките и добро настроение на хората, с които говорехме. Избирахме ги и те нас - някои отказваха да говорят, други се страхуваха от снимките по религиозни причини или за да не бъдат разпознати. Затова някои от кадрите ни са леко неконвенционални. Но те заедно с изречените думи се съчетаха в една пъстра българска черга: с хубавите и понякога недотам хубавите им истории, с предимствата и недостатъците, с идеите и предразсъдъците...
Тодор Захаринов, гъдулар
Гъдулката на Тодор Захаринов е ветеран - също като него. Двамата са заедно от няколко десетки години и са преживели доста - и спокойни, и бурни времена.
Тодор е роден през 1935-а в шопското село Световрачане. Като бил на 5 години и тичал да хване едно агне, си разрязал врата на тел от оградата.
„Лежах вкъщи ни жив, ни умрял цяла седмица. Майка ми ме оплакваше всеки ден. Един ден дойде вуйчо ми, който е музикант, и ми посвири малко на своята гъдулка. И аз усетих как животът се връща в мен. И майка ми го видя. Той започна да идва всеки ден и седмица по-късно аз вече бях на себе си, започнах да ставам от леглото, с две думи - музикатa ме върна от оня свят."
Оттогава Тодор посвещава живота си на музиката. Свирил е с Костадин Гугов, в хора на жп-то, с женския хор на Филип Кутев. Свирил е на Тодор Живков, на Николае Чаушеско. „Като започнах „Имала майка едно ми чедо", той извади една кърпичка и започна да си бърше очите с нея. Изселник е тука от българските земи, вие не го ли знаете?"
След промяната свири с оркестър „Илиенци", но по-изгодни финансово са самостоятелните изяви. „Жена ми е чистачка, имаме четирима внуци, три студентки, та парите никога не са ни излишни", казва Тодор.
Понякога свири и на сватби, на кръщенета, но все по-малко са хората, които могат да си позволят това. Свирил е на десетки войнишки изпращания. И до днес, като го видят в трамвая, хората го поздравяват.
„Много хора са ми предлагали да замина за чужбина, но аз съм си шоп, тук искам да си живея и да си умра - казва ни Тодор, преди да подхване песента отново. - Много хора ми се смеят, че пея, защото гъдуларите не пеят, но на мен така ми идва отвътре и така го правя."
И го прави добре.
Киро, продава лотарийни билети
„Няма много работа - казва възрастният мъж на спирката на трамваите в началото на „Славейков". - Повече си седя, да ми минава времето."
Бай Киро започнал да продава лотарийни билети преди 15 години, малко след като се пенсионирал.
„Преди това започнах една работа, дето ме командваха младоци. Отказах се още след първия месец, месец и половина. Обидно ми беше, човек с 42 години стаж, а изведнъж някой с много по-малко опит да знае по-добре от мен. Тук сам съм си господар."
Живее съвсем наблизо. Идва всеки ден в 10 часа, стои до 15.30. В събота и неделя - не, на празници - зависи. Не го плашат слънцето и дъждът, има си чадър, който закрепва към дървената масичка със специално приспособление. Масичката му е от първия ден на работата, чадърът и той е ветеран - десетгодишен. Плажен, но със специално пластмасово покритие, на което дължи дълголетието си.
В началото лотарийните билети вървели добре, имало и редовни клиенти.
„Но все по-малко ги виждам, преместиха ли се някъде - не знам..." Откакто спортният тотализатор купил лотарията, нещата позаглъхнали. Продава и от другите билети, за градския транспорт. Те също вървели добре преди, когато шофьорите и ватманите не продавали. Но сега търговията е съвсем замряла, макар че асортиментът расте - вече има и калъфчета за шофьорски книжки, и книжни кърпички. На масичката си бай Киро има и украса - флагчета на България и на Европейския съюз. На въпроса дали харесва ЕС замълчава (тактично).
Когато го питаме иска ли снимка, кима утвърдително. „Ще я пратя на внуците - казва. - Синът е в Испания от шест години, и двете им деца там се родиха. Не съм ходил на гости, колко билети трябва да продам, за да си платя полета, ехей... Жената ходи, ама аз... Аз съм се отходил. Бях съдия по колоездене много дълго време, обиколил съм целия свят по състезания. Сега... гледам да си помогна тук, че да си купя лекарствата..."
Бай Киро е на 81 години. Но трудно може да му ги даде човек. Въпреки работата на открито. Или точно заради нея.
Панде Марков, акордеонист, и Илия Илиев, китарист
Двамата са сред най-популярните улични музиканти в София. Свирят по улиците от 1999 година, когато „някой умник разтури Хора на слепите". Двамата се познават още от училището за слепи, което са посещавали заедно, макар и в различни випуски. Но приятели са станали от въпросния хор, закрит от „умника". С мизерните пенсии от по 200 лева няма как да преживяват, затова излизат на улицата. Имат богат репертоар благодарение на десетките години в хора: най-вече народни и стари градски песни, но също и валсове, италиански, гръцки, руски. Свирили са преди и по частни покани, но вече все по-малко хора си позволяват подобни събития. На улицата излизат главно при хубаво време, на празници също. По Коледа преди две години им откраднали касичката, затова сега тя е здраво вързана с верига за стола, на който Панде седи. „Веднъж усетих една жена, че иска да я вземе, и я цапнах с бастуна - разказва той. - И други са се опитвали, но само като замахна, и бягат."
Краси, продавач на вестници
Краси продава вестници, тъй като заради младежки лудории му е трудно да си намери работа по специалността, която е завършил в училище: водопроводчик. Работа като работа, усмихва се той, като го питаме как се чувства като продавач на вестници. Това съм намерил - това върша. Всеки ден от седем докъм пет и половина, почивката е само в неделя. Но пък хубавото на тази работа е, че като няма клиенти, винаги може да уплътниш времето си с някое списание", казва Краси. Всекидневници не чете, защото „актуалните новини ме депресират ужасно".
Краси върши тази работа от близо три години, като първо е бил на площад „Македония", а после го преместили пред църквата „Свети Седмочисленици". Но хората, които се спират при него, си приличат и на двете места: над трийсетте, често пенсионери. Най-много се купуват вестниците, „защото са евтини".
Учудва го, че въпреки все по-намаляващите продажби броят на изданията не намалява и си е над 200, което за България е огромна цифра.
„Нямам друго обяснение, освен че пресата служи за пране на пари", казва той.
Накрая го питаме на каква медия би оприличил България.
„На клюкарски вестник", усмихва се тъжно той. Неслучайно те са едни от най-търсените за покупка. Дори и в центъра на София.
Яна Вичева, прави и продава бижута
Яна е човекът, който с най-лъчезарна усмивка се съгласява да ни даде интервю. Лъчезарни са и нещата на щанда й - всички ръчно изработени, грейнали във всевъзможни цветове. Изключително делово пита колко време ще отнеме и отговаря бързо и изчерпателно. Ключът към разковничето: завършила е журналистика. Освен финанси. И е разбрала, че не желае да печели пари нито с едното, нито с другото. Прави бижута и рисува от 2-3 години. И е от хората, които вярват, че да се занимаваш с това, което обичаш, е по-важно от заплатата, която ще ти предложат от някоя фирма.
Щандът й на „Солунска" е от април. Мястото е избрано по метода на изключването: „Има две места в София, където може легално да се продават бижута: тук и на ул. „Париж". Париж не ми харесва. Затова съм тук."
Клиентите са най-вече млади жени. Мъжете се спират главно да избират подарък.
„Най-голямото предимство на улицата е, че контактът става много по-лесно. Може да се усмихнете един на друг, няма я преградата на стъклото. За лятото е супер. Но пък в магазина мога да работя повече неща - например за глинените неща трябва определена температура, мога и да излагам по-скъпи неща. На улицата хората не са готови да оставят голяма сума пари. Но докато не намеря магазин, какъвто търся в момента, ще съм тук."
Яна е и единствената, която ни дава касова бележка за оставените пари.
Даниела, цигуларка
Даниела е професионален музикант. Свири в професионален оркестър в провинцията, заплатата й е 300 лева. „Имам дъщеря студентка. С тези 300 лева закъде по-напред? И пътни не ни плащат, едва ли не излиза, че аз си плащам, за да ходя на работа. Затова излизам на улицата."
В началото Даниела не гори от желание да говори с нас.
„Колко време ще ми отнеме? Имам още десет минутки да посвиря, после трябва да тръгвам. Бързам. А пък и да беше за пари..."
Съгласява се за снимка. Но снимането трае дълго - разпъване на статив, нагласяване на фотоапарат...
Тя свири, на два пъти простенва, че се притеснява... През тези десет фотосесийни минути един човек с доста износени дрехи пуска пари в калъфа на цигулката.
Питам я как решава какво да свири.
„Каквото ми е на сърце - усмихва се тя. - Гледам да са по-весели неща. Ето, днес е празник: Вяра, Надежда, Любов. Макар че тя, любовта, невинаги е весела... Ето, сега свирих Фибих, една много красива пиеса, човекът го позна. Обичам да свиря Моцарт, ето сега изсвирих нещо непознато от него, но гледам все пак да са по-познати неща, защото с това се изкарват пари. Мисля като търговка вече."
„И времето полудя - оплаква се Даниела. - Вчера умрях от студ, днес съм се навлякла и ми е много топло. Не мога да свиря винаги, инструментът е чувствителен и не понася екстремни температури."
Любовта към музиката е от дядо й Данаил, на когото е кръстена. Той също е бил професионален музикант, челист.
„Вкъщи не се говореше за пари. Говореше се за музика, за книги... А сега... сега парите са най-важното нещо. А пък според мен най-важно е човек да развива съзнанието си. А то не става, ако преследваме парите като цел. Духовното... сме го избутали в ъгъла. Затова в калъфа на моята цигулка си нося надписа - Изкуството мисия възможна."
На финала Даниела решава все пак да ни изсвири един музикален поздрав. „Зимата" на Вивалди. Явно парчето е хитово - в калъфа се търкулнаха няколко монети и една банкнота. Когато се навеждам над калъфа, виждам, че човекът с износените дрехи е оставил двуцифрена банкнота. И не, не мисля, че беше екзотичен милионер, който се разхожда инкогнито по улиците.
Ваньо, продава книги
Ваньо продава книги на площад „Славейков". Идва в София през 1997-а - годината с протестите и оставката на Жан Виденов, а за много хора свързана и с търсене на нов живот на ново място.
Книгите може да ти бъдат приятели, не те удря ток от тях. Нищо че понякога работният ден продължава и по 14 часа.
„Много ми е смешно, когато чувам по медиите, че младите хора не четели. Не знам кой го измисли това. При мен пазаруват предимно млади хора. И не само студенти. Идват и хора, които работят на строежи, купуват си книги."
С щанда си Ваньо играе ролята и на обществена библиотека - понякога идват хора, оставят четири книги, вземат четири. Аз съм окей с това, проблемът е, че в края на месеца, като дойде време за плащане на наема, парите се искат кеш.
„С книги не става ли", питам го на шега. Ваньо се усмихва.
Сега живее в Световрачане, заради по-ниския наем и заради спокойствието да е далеч от София. И макар че си няма дворче, сади магданоз и люти чушки на балкона. Същото е правил и когато е живял на „Хан Крум" - на три крачки от емблетичния книжен площад.
Любо, продава книги
Любо продава книги от 20 години. Инженер технолог по професия, след краха на системата се ориентира към бизнеса с книги. „Откраднал" е занаята: „В началото нищо не знаех, но от дочути разговори започнах да се ориентирам и на втората, третата година вече се чувствах достатъчно уверен като професионалист в областта."
Първите 10 години бил на „Славейков", но наемите се вдигат непосилно и той се мести наблизо, на „Солунска". За магазин хич и не помисля. „Ако не е мой, с парите, които изкарвам от продажбата, нямам шанс дори да си платя наема."
Работният му ден обикновено е 10 часа, почива две недели в месеца. И когато времето е наистина лошо.
Има редовни клиенти, но разчита повече на големия пътникопоток по „Солунска" - минават всякакви хора, купуват и много чужденци... Цените са написани върху книгите, но става и пазарлък. Само че той невинаги е в полза на клиента. „Случвало ми се е понякога да видя как човекът знае, че книгата си струва парите, и пак се опитва да смъкне цената. Например имах едно издание с епиграми на Радой Ралин и карикатури на Бешков. Беше 15 лева.
Човекът я искаше за десет и не я взе. Тръгна си. А пък аз се ядосах и вдигнах цената на 20. Той се върна след седмица, явно готов да даде 15 лева, но 20 му се досвидяха. Продадох я на друг клиент. Особено се ядосвам на хора, които виждам, че имат пари, но все гледат да измъкнат нещата по-евтинко, ако може. Иначе, ако видя, че някой е затруднен или пък на студенти, съм склонен да направя отстъпка."
Миро Дончев, прави и продава бижута
„Ако знаех, че стената ще падне, никога нямаше да се върна."
Сред уличните търговци Миро е от ветераните - от началото на промените. Тогава бижутата, които прави, вървят като топъл хляб: защото не са скъпи, красиви са, хората още имат пари и не са презадоволени с евтина стока от Китай. Малко преди промените е бил в Германия: „Ако знаех, че стената ще падне, никога нямаше да се върна."
В момента търговията е съвсем замряла: хората нямат пари и/или имат твърде много бижута. А може би и вкусът им е вече различен? Пък и чужденците, които посещават София днес, доста повече гледат, отколкото купуват.
Подлезът до Халите, едно от най-добрите места за улична търговия преди двадесетина години, в момента е на доизживяване. И търговците, които го обитават, носят това усещане на лицата си.
Вальо, продава всевъзможни неща
Вальо е от хората, които започват живота си на ръба. Незаконно дете от времето на социализма. Копеле. Говори суперприличен английски. Осиновен е, а после майка му се жени за унгарец, който след това заминава да живее в Австралия.
В момента е инвалид. Загубил е пръстите на единия си крак при сондажи на открито. Измръзване. Оттогава с още няколко клошари са комбина - те обикалят, намират разни неща из кофите, а той ги продава, тъй като не може да обикаля с другите. Живеят заедно близо до „Солунска", където е нелегалното щандче.
„Има напрежение - признава Вальо. - Другите продавачи не ни гледат с много добро око, те плащат, а пък ние - не. Но аз не мога да си позволя да плащам наем. Като инвалид имам право да продавам легално, без да плащам. Но от общината не дават разрешение, пращат ни на други места, да не се виждаме. А пък ние тук сме свикнали, минават повече хора, живеем наблизо. Как да стигна до края на София с моя крак."
Понякога полицаите прави хайки, гонят нелегалните, конфискуват им нещата. Но от началото на протестите униформените явно имат по-важна работа.
Големият проблем на всички продавачи на открито - студа, Вальо решава с бутилчица жълтеникава течност. „Ракийката подобрява кръвообращението ми, иначе трябва да си купувам лекарства. Както казва един мой познат лекар: Пий ракийка, да не пиеш лекарства."
Към края на нашия разговор покрай сергията се спира семейна двойка, разменят няколко думи. „Често са ми клиенти - казва Вальо. - Хубаво семейство. Съпругът е като мен, инвалид, не вижда."
Съчувствието към подобни идва естествено.
Стефан, акордеонист
Стефан е циганин. Свири на акордеон. Самоук музикант е. Без образование. Вдовец. „Децата са далече, гледам аз да не им преча и те да не ми пречат." Живее в Ихтиман, в къща, но без градина. Идва до София всеки ден с влака. През деветдесетте е свирил в заведение в Княжево, но... „там вече музика не искат". Затова сега е по улиците. От няколко месеца - пред хотел Рила. Няма много хора, но „все пада по някой лев". Стефан отскоро си е извадил лична карта и ще може да получава социална пенсия. Но досега е бил на принципа каквото изкара. Стигнал е 74 години по този начин. И се смята за късметлия.
Венета, продава гевреци
Венета е най-срамежливата от всички, с които си говорим. А е красива възрастна жена, с много светла усмивка. Съжаляваме, че няма да може да видите лицето й, защото точно заради него решихме да я помолим за интервю. Намерихме я в подлеза на метростанция „Сердика", при изхода към „Шератон".
Там Венета идва да продава гевреци втора смяна - след 13 часа. Разказва ни, че в подлеза има силна конкуренция за добрите места и че има доста нахални жени, които много си пазят сутрин местата, когато търговията върви. „Гонят ни нас, другите. Но нали и те деца хранят, не ги обвинявам - бърза да добави възрастната жена. - И те не са излезли от добро, едва ли са забогатели от тази работа."
Венета продава между 25 и 30 геврека, от които изкарва по 5-6 лева на ден. Понякога работният й ден продължава до началото на протеста - към 19 часа, когато от подлеза към Ларгото се изсипват доста хора, сред които задължително има и гладни.
„Има жени, които продават на протеста гевреците по левче - казва Венета. - Аз моите ги давам по 65 стотинки, сърце не ми дава да искам повече. Та нали на мен хлябът ми струва 72 стотинки, а пък това не е хляб, геврек е."
Самата тя не може да яде гевреци, защото затова трябват здрави зъби.
„Това да запомнят от мен младите: пазете си зъбите. Изкуствените зъби може да изглеждат добре, но с тях и дъхът ти не е хубав, и вкусът на храната не може да усетиш." Когато работи, баба Венетка си приготвя сандвич от вкъщи - с мек хляб, със сирене, с яйчице.
Баба Венетка е набожна и когато не й върви, си го обяснява с това, че дяволът е зад нея. „Има такива дни, човек просто ги чака да свършат. Но когато ангелите са над мен, тогава пък всичко върви по мед и масло."
„Като стоя вкъщи между четири стени, започвам да мисля... за хората, които вече ги няма. А пък тук, като стоя, се разсейвам: видя на някое момиче дупето, като се качва нагоре по стълбите. И ми става весело..."
Борис, блок-флейтист
Борис го намерихме в градинката пред Софийския университет.
Разказва ни, че си няма постоянно място за свирене: понякога е пред НДК, понякога на Петте кьошета. Ако не потръгне на някое място, може да се премести още същия ден. Свири по улиците от 1991 година, „винаги когато Бог даде хубаво време". Обикновено стои по 2-3 часа и така „си изкарвам хляба". Има пенсия, но тя не стига за насъщните му нужди. Все пак: „Ето, сега хората скачат срещу БСП, но те единствени ми увеличиха пенсията двойно." За протестите казва: „Аз съм за, разбира се, ако ще доведе до хубав живот. Най-хубавото е, че хората имат надежда."
Борис е ходил на училище няколко години в Източен Берлин и там се е научил да свири на блок-флейта. Тук започнал да учи немска филология, но не я е завършил. Упражнява езика, като гледа немски канали: ARD, ZDF, RTL.
„Пари ми дават всякакви хора: и бедни, и богати. Случва се да дойде някой опърпан човек и да пусне пет стотинки. И до днес ми е пред очите едно красиво, добре облечено момиче: извади от едно китно портмоне 500 лева и ми ги даде. Това беше преди голямата инфлация и бяха много пари."
За вярата си казва: „Един ден помислих логично и проумях, че хората сме изградени от същите частици, от които и всичко останало. Не само ние сме разумни същества. Океанът също има мисъл." Въпреки вярата и в неговия живот има трудни дни. „Когато питам хората как са, те ми казват: все по-зле... Тогава се отчайвам и губя надежда."
Накрая в чест на Роса Борис ни казва три думи на испански: pan (хляб), mujer (жена) и Dios (Бог). Ако ги обърнем в глаголи, ще стане: „Яж, моли се и обичай!"
Много ни се искаше да интервюираме и полицаите, охраняващи протестите, и бабите пред „Александър Невски". Но на първите изобщо им е забранено да говорят самостоятелно, а и точно в този ден бяха отцепили района около Народното събрание, та нито бабите, нито ние имахме достъп до най-големия софийски храм. В неофициален разговор от друг ден трима полицаи ми бяха споделили болката си, че хората жалят полицейските кучета - как в жегата стояли без вода, а никой не се сещал да пожали хората. Всъщност хората на протестите оставяха вода пред полицаите, държавните наредби обаче не им позволяваха да я вземат.
След обиколката оставаме с чувството, че стремежът към свобода все пак е заложен дълбоко в човешката природа и се проявява във всякакви времена под една или друга форма: като философско-религиозната практика Фалун Дафа в Китай, като партизанските движения в Латинска Америка, като журналиста Георги Марков в България или писателя Солженицин в Русия. Като Едуард Сноудън в САЩ. А понякога приема формата на човека, който заедно с жена си прави вкъщи сурвачки и застава пред Съдебната палата в пет часа: когато тя затваря.
|
